От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Може, ако това се случва в тоталитарни режими. По време на комунизма българските средства за масова информация бяха точно това. Във Факултета по журналистика се застъпваше теорията на Ленин за ролята на печата като организатор и пропагандатор на държавните интереси. Абревиатурата К.А.П.О (колективен агитатор, пропагандатор и организатор) поглъщаше в себе си илюзиите за свобода и индивидуален подход към фактите. Журналистите не информираха обществото. Те пропагандираха политическите задачи на Партията-Държава.

Психологическата схема на държавните организатори на пропагандата тогава бе основана на добър предварителен анализ: колективното безсъзнателно. То е неизтощима база за предразсъдъци, особено към непопулярните етнически и религиозни етноси. До нежната революция през 1989 г. например, обществото твърдо вярваше в опасността от автономна република във Варна, която турците у нас искат да направят. Бяха осигурени и „факти“: през 1985 г. турски терористи бяха взривили влак на гара Буново. Имаше загинали майки и деца (след разкриване на архивите на бившата Държавна сигурност тази фактология се прецизира и първоначално изнесените цифри се оказаха други). Държавните медии имаха задача от Политбюро да представят „възродителния процес“ като неизбежен в полза на българския етнос. Този „мажоритарен“ етнос имаше солиден бекграунд на негативизъм към турците, обусловен от вековното Османско робство. Лично партийният и държавен ръководител Тодор Живков обгрижваше общественото мнение да остане трайно антитурско, а верноподанни историци му помагаха за това. Така журналистиката биваше улеснена в пропагандата си – враждебните нагласи срещу мюсюлманския етнос бяха прекрасна среда, в която вирусите на пропагандата и агитацията се радваха на буен живот под „вещото“ ръководство на политика и наука.

През 2012 г. могат да се проследят твърде аналогични процеси. Въпреки демократичния пейзаж и наличието на независими средства за комуникация.

Умишлени и антималцинствени медийни интерпретации бяха провокирани през лятото от терористичния атентат край Бургас. Фокусът на пропаганда на държавната политика бе върху хората, които изповядват исляма.

Медиите пропуснаха Мустафа, а после го превърнаха в кампания

След атентата край летище Сарафово първото, което вестниците поднесоха, беше предполагаемото име на камикадзето – Мехди Мохамед Гезали. Министерството на вътрешните работи и различните служби за сигурност заедно с чуждестранни експерти лансираха бързо хипотезата за зловещия пръст на шиитската групировка „Хизбулла”. От тази хипотеза преходът към наличието на радикален ислям у нас като потенциална среда на съмишленици на ливанските терористи бе прост: „Работи се по вероятността камикадзето Мехди Мохамед Гезали или съучастникът му да са осъществявали контакт с мюсюлмански общности на Пиринско, в които битуват ислямистки идеи“, пише вестник Стандарт на 22.07.2012 г. „В Гоцеделчевско под лупа са поставени последните седмици на всички, които могат да имат пряка или косвена съпричастност към кървавото деяние“, добавя сайтът Помак.бг.


Small Ad GF 1

Внушението на медиите се изгражда по отлично отработена пропагандна схема. Обществото „знае“ за своите турци или помаци онова, което винаги е „знаело“: че косъмът им не е чист. Че не са достатъчно лоялни граждани. Че етническата малцинствена плът по правило е разяждана от микробите на исляма, за който ние като православни християни знаем, че е „варварска“ религия. Цитати като следния са типични: „Благоевградска област със своите компактни селища е един от районите, където съществува потенциална възможност за спящи клетки на терористичните организации“ (Струма).  Мисленето на населението от времето на т.нар. „възродителен процес“ не се е променило (Виж Михаил Иванов, поредицата „Като на празник“, сп. Обектив, 2080-2010; както и Михаил Груев, Насилие, политика, памет, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2011 – бел. авт.). „Тогава“ мразехме турците защото искаха автономия и щяха да ни „вземат“ Варна. Днес рецепцията на турското население е улеснена в същата посока на подозрителност и дискриминация. Мюсюлманите са потенциален съюзник на „Ал Кайда”, „Хизбулла” или на други неясни ислямски субекти. Дразнят ни протяжните гласове на мюезините по време на петъчната молитва, считаме за фундаменталистки исканията ученичките да ходят забрадени на училище.

Службите за сигурност, американски „източници“ и израелският „Мосад” казваха пред медиите по повод на извършителя на терористичния акт в Сарафово неща, които твърде бегло се доближаваха до фактите. Разследването на извършителите на атентата бе в началото си, когато независимият Стандарт написа: „Това не е нова хипотеза, но тя придоби по-голяма релефност след стряскащото предупреждение на неназован американски висш служител, който заяви, че има българско крило на „Хизбулла“, което се активизира“. Регионалните медии и сайтове съсредоточиха вниманието си върху стигматизираните от години места като селата Сърница, Лъжница, Рибново. Сред най-четените материали в онлайн медиите през юли 2012 г. бяха публикации, свързани с повдигнатите обвинения за разпространение на салафитска литерутара от Пазарджишката прокуратура срещу 13 имами (Повече за проблема и характера на делото виж в публикуваната дискусия „13 мюсюлмани от  Родопите на съд наесен. Как и защо започна делото“, сп. Обектив, бр. 201 – бел. авт.). Връзката между Мурат Бошнак (имам от Рибново), или Неджми Дъбов (районен мюфтия от Смолян) с камикадзето Мехди Мохамед Гезали системно се натрапваше на публиката. Без нито ден изключение класическите медии заедно с онлайн изданията повтаряха за опасността от българския клон на ислямската организация „Ал Уакф ал Ислями“, предизвикала бдителността на ДАНС още през 2010 г., когато бе извършен обиск в домовете на въпросните 13 имами и иззета литература, мобилни телефони, лични вещи. Никому не минаваше през ум въпросът дали действията на служителите на реда са в съответствие със закона. Никой не се запита дали в тези силови действия няма нарушение на правата на човека. Религиозната принадлежност към исляма бе изваждана от журналистите пред скоби като уличаващо обстоятелство. Посланията бяха семпли: ако е мюсюлманин от южните Родопи – внимателно. Ако твърде много посещава джамията, ако децата му учат Корана прекалено всеотдайно – be careful. Щом имамът, който води курсовете по коран е много запален, значи е подозрителен. Пред микрофоните старите ходжи споделяха какво мислят за популярността на младите имами от Лъжница или Сърница. Учили са в Саудитска Арабия, книгите им не са ясни, казваха те. Журналистите разтълкуваха казаното в дописките си: „За 30-годишния тогава имам Мохамед Камбер се знаеше, че преди да дойде в Лъжница, 7 години е учил в Саудитска Арабия. В домовете си държат книги, издадени от странни фондации“ (в. Струма).

В създаването на пропаганден контекст, през който внушенията за връзката между терористите от Бургас и местните мюсюлмани се характеризира с особена устойчивост, в. 168 часа посвети три страници с подробно описание на имамите: „Спящи терористични клетки у нас“, „Възможно е и Ал Кайда да стои зад атаката“, „Защо избират за бази Родопите“, „Имало ги е в миналото, вероятно ги има и сега“. Цитират се експерти по тероризъм от ГДБОП. Цитира се небезизвестният отец Боян Саръев, който предупреждава: „Един ден Европа ще бъде ислямизирана“. Илюстрацията агресивно натрапва портретите на хора с дълги бради и с обезпокоително фанатичен поглед. Дори когато МВР оттегли подозрението си за местни последователи на „Хизбулла”, медиите продължиха да се упражняват в антимюсюлманско говорене.

В тази среда трагичната участ на семейството на шофьора на взривения автобус Мустафа се сдоби с много крехко внимание. Първите дни дори никой не поднесе информация за членовете на семейството му, никой не попита държавните хора какво мислят за загубата на близките му. Едва когато някой подсети премиера Бойко Борисов, че е неприлично и трябва да се изрази съчувствие, името на Мустафа заля страниците на вестниците. „Даряват 5000 лв. за семейството на загиналия Мустафа“, „Държавата даде 10 000 лв. на загиналия при атентата“, „Откриха кампания за подпомагане на семейството“ (Монитор, Новинар). Смъртта на Мустафа не стана новина. Новина се оказа дарителската щедрост на държавата.

Еврейската тема между изтласкването от паметта и прагматиката

Безспорно посещението през септември 2012 г. на българска правителствена делегация в Израел за провеждането на съвместно заседание с кабинета на Бенямин Натаняху мобилизира печатни и електронни медии. Вниманието им бе насочено към визитата заради подписването на договори за сътрудничество между двете страни. Очаквани бяха знаци и послания, които израелският и българският премиер трябваше да дадат по повод на предстоящото отбелязване на 70-годишнината от решението на нацистките съюзници за екстраминация на евреите от Централна и Източна Европа. През 1943 г. фашистките страни извършиха най-масовите убийства по етнически и расови причини, наречени впоследствие от международното право престъпление срещу човечността. В предстоящите възпоминателни церемонии България заема особено място – между високата доблест и еднозначния трагизъм.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Цитиран в медиите, премиерът Борисов заяви: „Има опити на кръгове по света да преиначават, да тълкуват, да коментират историята. Но аз мисля, че България е държава, спасила всичките си евреи по времето на Хитлер”. Тази фраза съдържа цялата антиномия на колективната памет за случилото се между българите и еврейското малцинство по време на Втората световна война. Медиатизацията на думите на министър-председателя, произнесени в Израел, включи високия патос на самочувствието ни на толерантен народ и напълно затъмни срамните факти от март 1943 г., дело на същия този народ и неговите управници. Особено в проправителствените вестници и телевизии журналистическата продукция носеше всички симптоми на дългогодишната практика: да бъдат оповестявани и осмисляни прагматически САМО действията на българите, довели до спасяване на 48 хиляди евреи от „старите“ земи на Царство България! Другият аспект на политиките през 1943 г., довели до депортацията на 11 342 евреи от „новите“ земи на Вардарска Македония и Беломорска Тракия, просто отсъстваха.

Трябва да припомним нещо много съществено. Тази деформирана колективна памет е и резултат от активна медийна пропаганда още от време на комунизма. Тогава вестниците рисуваха всеотдайно образа на Тодор Живков и комунистическата партия като единствени герои в сагата със спасяването на еврейската общност от вагоните за нацисткия концентрационен лагер Треблинка.

Оказа се възможно през 2012 г. демократичните и плуралистични медии да възпроизвеждат същия еднозначен образ на „спасителите“. Разбира се, без Тодор Живков и комунистическата партия.

Заглавията на много вестници и агенции са показателни. От „Борисов разказа в Израел как сме се опълчили на Хитлер“ (news.bg) до „Защо спасените евреи не защитиха спасителите си“ (bnews.bg). Докато британската обществена телевизия BBC излъчваше интервюта с неколцината оцелели от депортацията през 1943 г. евреи от Битоля, мейнстрийм медиите у нас продължиха с експонацията на „светлите“ страници от историята ни. Медиите изградиха музей, в който не може повече нищо да се положи, всичко е съхранено, описано, етикетирано. Текстове със заглавия „Опитвали се да преиначават историята, но ние сме спасили евреите си“ (dnes.bg) или „Българин пита Бойко за наша героиня сред евреите“ (Стандарт) не въвеждат дори косвени съмнения дали това е цялата истина за драматичните събития през 1940–1943 г. Не се подхваща анализ за антисемитския Закон за защита на нацията, приет преди България да стане съюзник на Адолф Хитлер. Не беше интервюиран нито един наш съгражданин евреин да сподели какво мисли за станалото с неговите роднини по време на нацизма, как се чувства в България днес, чувства ли ни негови „спасители“, трябва ли да ни благодари, че е оцелял.

Фразата на премиера Борисов: „Благодарение на това, че се е вдигнал като стена, благодарение на парламентаристите, на Българската православна църква, на българските интелектуалци, на целия народ“, показа своята контрапродуктивност, провинциалност и цинизъм. Придворни историци като Божидар Димитров и Георги Марков поднасяха на читателите си прагматичното съждение, че историята с нашите евреи през Втората световна война трябва да носи дивиденти за българското самочувствие. Журналистите от електронни и печатни издания отиваха още по-далеч. Толерантни сме, защото евреите са живи. Евреите от „новите“ земи във Вардарска Македония и Беломорска Тракия са загинали в газовите камери, защото са „чужди“, защото не са имали поданство, защото България не е имала там юрисдикция. Симплификацията, редукционизмът, дори фалшификациите на исторически факти са типичен белег на днешната българска публичност по този въпрос. По схемата на Damnatio memoriae (Проклятие върху паметта – специална форма на следсмъртно наказание, прилагано в Древен Рим спрямо държавните престъпници. Наказанието се изпълнява като се заличават всички следи за живота на престъпника – бел. авт.) паметта ни напълно изоставя страшните факти, а именно че българско правителството е извършило геноцид над евреите от новоприсъединените земи. Че българската администрация и български войски натовариха евреи във влакове на БДЖ, конвоираха ги от Скопие до Лом и с кораби през Дунав ги изпратиха на смърт в Треблинка!

Повече от ясни са два извода. Първият е, че медиите напълно са се идентифицирали с официалната държавна визия за тази проблемна част от историята ни. Вторият извод се съдържа във видимата неспособност да се правят новини в съвременен контекст. Контекстът е свързан с политическите, изследователски, писателски и граждански усилия на целия Европейски съюз, в това число Дания, също спасила своите евреи, да се разсъждава върху същината на злото, наречено Холокост. Ако след визитата в Израел правителствените среди неизбежно, поради предизборни цели, използваха патриотични клишета, то българските медии останаха длъжни на обществото, защото не успяха да имплицират темите за съдбата на евреите като част от световния дебат. Вестници и телевизии се държаха повече като инструмент за пропаганда, отколкото за осведомяване.

В информационния свят поддържането на държавния дискурс е равнозначно на обезличаване на идентичността на медиите. Преговарянето на негативния комунистически опит на комуникация, опит обратен на нуждите на обществото от информация, е полезен. Дори само поради факта, че новините съществуват вече онлайн. Кликванията отвеждат младия потребител на некомерсиални и неправителствени съобщения в среда с много перспективи. Алтернативата на буквалния политически или националистически конформизъм се нарича нови информационни технологии. Разбира се, доколко човекът онлайн има образованието и потенциала за една модерна, европейска рефлексия, е въпрос на друго изследване.

Текстът е част от проект „Застрашените свобода и плурализъм на медиите. Диагностика и решения” на фондация „Медийна демокрация”. Проектът се осъществява с подкрепата на Институт „Отворено общество” – София. Изказаните становища и мнения са отговорност на автора и не отразяват непременно мненията и политиката на Институт „Отворено общество”.

Източник

Юлиана Методиева е журналистка, изследователка на малцинствата. Съ-основателка на БХК (1992). Била е главна редакторка на в. „1000 дни“ (1991-1993), на сп. „Обектив“ (1994-2013), а от 2014 досега издава сайта за човешки права Маргиналия. Авторка е на книга посветена на нетрадиционните вероизповедания „Не стреляйте по Дейвид Кореш“ (1993), както и на книгата за масовите уволнения в БНР „Между микрофона и властта“ (2001), сценаристка е на документалния филм „Те, другите“ (1998).

Pin It

Прочетете още...