Дискусии – България

Стара гравюра на Търново. Вляво – Френкпазар, кварталът на чуждите търговци

Възраждането (XVIII – XIX в.) е епохата, през която се осъществява преходът на българското общество към Новото време. То е част от общоевропейския процес на модернизация, с начална спирка Западна Европа. Промените се извършват в условията на изпадналата в тежка и продължителна криза Османска империя. Белег за модернизацията е благоустройството на градовете, пейзажът на които придобива нов архитектурен облик, обусловен от материалното замогване на обществото, от духовните потребности на времето, светската просвета и културните влияния. В авангарда на този процес се вписват редица български селища, сред които са Търново, Елена и Свищов.

Разположен между Дунавската равнина и Стара планина, по склоновете на красивите проломи и меандри на р. Янтра, Търново е град с богато културно-историческо наследство. През Средновековието той носи името Търновград, като постепенно става известно с наименованието Търново и се превръща в историческа и духовна столица на България.[1] Етимологията на името на града има няколко догадки и предположения. Най-разпространената теория за произход на първоначалното име Търновград е славянската – от старобългарското „тръневъ“, „тръновъ“, в смисъл на „трънлив, трънен“, и „градъ“ – „оградено място, крепост, твърдина“. Според друга версия името на града идва от латински (римски) – „Турис“ (кула) или „Тринавис“ (означаващо Три кораба) – тоест на трите хълма на които е бил разположен: Царевец, Трапезица и Момина крепост. Акад. Васил Гюзелев изказва предположението, че името на града идва от тюркската (съответно булгарската) дума „турун“ – означаваща „управител“, „княз“(от „трун“ произлиза и думата „трон“). Тази дума е запазена в езика на волжките българи и чувашите. Проф. Йордан Андреев (1939 – 2008) също отдава предпочитание на стара, запазена и до днес тюркска(булгарска) дума, присъстваща в езика на чувашите – „тарън“, означаваща „ниско място, гледано от високо“.[2]

На 26 окт. 1185 г. в църквата „Св. Димитър“ братята Иван-Асен и Теодор-Петър слагат края на византийското господство и провъзгласяват Търново за столица на новото българско царство. Средновековният град се разраства бързо и се развива като най-непревземаемата българска крепост през XII – XIV век. Като столица, по време на Второто българско царство (1187 – 1393), той е разположен на четири хълма: Царевец, Трапезица (с еврейски квартал), Света гора и Девинград (Момина крепост). Според съвременници през Средновековието Търново е бил новият Йерусалим, Рим и Константинопол, взети заедно. В Търновград са се съхранявали мощите на тринадесет светци.

През пролетта на 1393 г. султан Баязид I Светкавицата стоварва войска пред Търново и го подлага на продължителна обсада. Иван Шишман не е в града и патриарх Евтимий ръководи защитата му. Смята се, че градът издържа тримесечна обсада. На 17 юли 1393 г. турците превземат столицата. Патриарх Евтимий (ок. 1325 – ок. 1403) е пленен и изпратен на заточение в Тракия, по всяка вероятност в Бачковския манастир. От тогава Търновската патриаршия престава да съществува, а българската църква губи независимостта си и е подчинена на Константинополската патриаршия.

Независимо от това, че Търново вече има нов статут и е част от османската държава, в края на XIV и през по-голямата част на XV век, Търновската художествена школа продължава своята дейност и има важни приноси за средновековната култура и литература. Посредством Евтимиевата правописна реформа и книжовна школа с представители Григорий Цамблак (1365 – 1420) и Константин Костенечки (1380 – 1431), се оказва влияние върху руската, сръбската, влашката и молдовската средновековна култура. Това влияние е известно и като второто южнославянско влияние върху тези народи.

По времето на столичния си период, в рамките на Второто българско царство, Търново е бил с население от около 25 хил. души. След завладяването му от османците християнската общност намалява, като една част от нея се разполага извън основния град. Поради историческата си важност и стратегическото си положение, в града се забелязва силно турско присъствие. Османските документи сочат, че към 1479 г. в него има 132 мюсюлмански домакинства, 468 християнски и 3 хил. жители. Първите сведения от български източник за града са на католика Петър Богдан от ХVІІ в. (1640 г.). Той твърди, че в Търново живеят над 10 хил. жители с 2000 православни къщи и толкова турски. Два века по-късно (1843 г.), Константин Фотинов дава информация за населението на града в „Общое землеописание“, като посочва немалката цифра от 25 хил. души. В „Землеописанието“ на Тодор Хрулев, издадено в Букурещ през 1858 г., се съобщава също за 20 000 жители, а в търговското ръководство на Димитър Хамамджиев, издадено в Цариград през 1859 г. са записани 30 000 жители. По това време градът се пише и споменава с името Тринава или Тернава. За броя на населението на Търново в същия период има данни и от чужденци. В описанията „Турция в Европа“ от 1840 г. на посетилия тогава града французин Ами Буе се отбелязва, че жителите му наброяват 12 хил. души, като повечето били българи. Друг чужденец – германският генерал Август Йохмус (барон Катиньола), който преминава през българските земи в 1847 г. отбелязва, че жителите на Търново били 20 хил. души.

Този отрязък от време е вече моментът, когато градът се е разделил условно на две жилищни части: турска и българска. Турците в началото се заселват главно в и около Царевец, а частта от българско население останало да живее в свои махали, именувани на свещеници. В града продължават да живеят немалко търговци-гърци, евреи, арменци, дубровничани, генуезци и италианци. На запад се образуват нови квартали с култови и търговско-занаятчийски центрове – чаршиите. Новите обществени и култови сгради, принадлежащи на господстващата турска националност – джамии, минарета, бани, конаци и ханове (кервансари) оформят ориенталския характер на града. Още в 1435 г. по времето на Гази Али Фируз бей, който е началник на румелийските акънджии, са построени знакови култови обекти като джамията на Царевец, завие с медресе и имарет, както и мостът към турската махала.

Най-старите и прочути търновски мостове са турският (Фирузбеевият, Бейският) мост и Владишкият мост. Устоите на Турският мост са от дървени пилони под дъното на реката. До тогава през реката се е преминавало с лодки (каици). Съоръжението, дълго 60 м и високо 8 м, свързва тогавашната Турска махала (след Освобождението известна като „Св. Троица“ или „Света гора“) с подножието на историческата крепост Царевец и с околните селища, разположени на юг. 1897 г. се оказва фатална за един от първите търновски мостове. Свидетел на трагедията споделя, че през въпросната година „водата на Янтра се бе издигнала много високо, два метра по-високо от Владишкия и Турския мостове“. Мощните и силни вълни успяват да откъснат Фирузбеевия мост. Съоръжението е съборено до основи от голямото наводнение. Макар и с по-бавни от очакваното темпове, търновци възстановяват моста и той отново заема своето място в живота на населението.

Що се отнася до Владишкият мост, още Феликс Каниц (1829 – 1904), пребивавайки по нашите земи, гледа на Владика Кьопрюсю (турското название на съоръжението) като на феномен, съчетаващ дивния ландшафт с практическото си предназначение „да води към третия български квартал и към чудесно оформения хълм Трапезица“. Сведенията в издадения през 1907 г. „Пътеводител на Търново и околността му“ сочат, че мостът е дълъг 100 м и висок 7 м. Според някои изследователи дървеното съоръжение, свързващо двете части на Асенов квартал (през Средновековието известен като Нов град, а по-късно – Долната махала), е строено през 1850 или 1856 г. на мястото на средновековен мост, а според други появата му се отнася още към 1774 г.. Не е ясен и произходът на наименованието му – преобладава мнението, че търновци дарили нужните средства за изграждането на моста, в знак на благодарност към делото на владиците.

До Освобождението в Търново са съществували около 70 хана. Най-популярните ханове са били: Ханът на Бяла Бона, Търновският хан, Абаджийският хан. Много от хановете са били и с пристроени към тях дюкяни и гостилници. Тогава градът се е простирал в участъците между хълмовете Царевец, Трапезица, Момина крепост, Орловец и Света гора. Административно той е разделен на следните райони: Болярската махала, Ич махала, махала „Света Троица“, махала „Свети Константин“, Патрик махала (около църквата „Св. св. Константин и Елена“, където живеят и гърци), южната страна на хълма Орловец (западно от основния град) и Горна махала или Варош. В Търново се влиза от три порти: Дервенската, Горната и Долната. Жилищната архитектура в града от това време е по-малко позната, защото липсват достатъчно данни и запазени образци поради разрушенията и честите пожари, какъвто е големия пожар от 1680 г. В пътеписите на чужденците, минали през града има описания за големината, материалите и конструкцията на жилищата предимно като дървени хижи. Данни за вида на старите средновековни жилища изградени изцяло от ломен камък, с малки прозорчета, с решетки и сводови входове могат да се намерят в къщите от българската – Асенова махала. Някои от тях просъществували до земетресението през 1913 г., както и в запазените стари къщи на близкото село Арбанаси.

Към средата на XIX в. Търновград е значителен административен и стопански център – до 1860 г. в града са се помещавали руското, австрийското и френското консулства. Ако се позовем на източниците, в него се развиват над 50 занаята – казанджийство, златарство, абаджийство, тъкачество, мутафчийство, дърводелство, грънчарство и др. През 60-те години на същия век се основават и първите фабрики за коприна, спирт, оцет, хартия, вакса, сапун и други. Италианецът Дойно Викенти построява в Търново известната копринена фабрика през 1861 г. Търновски търговци държат кантори и създават връзки с Лондон, Манчестър, Лайпциг, Виена, Генуа, Неапол, Букурещ, Брашов, Браила и Одеса, въртят търговия из Османската империя и в Европа.

Като едно от най-оживените места в града се очертава Самоводската чаршия. Чаршията се създава през 60-те 70-те години на XIX в., когато Търново започва да расте на запад от стопанския център Баждарлък. В пазарни дни идват земеделски производители от близкото село Самоводене и върху постлани направо на земята чергици продават зеленчуци. Оттам идва и по-новото име на малкото площадче – Самоводски пазар. Оформят се две улици с търговски и занятчийски дюкяни, работилници и ханове. През годините на Възраждането тук са бакалската, ковашката, халашката, опинчарската и др. чаршии, хаджи Давидовият, хаджи Великовият и на Атанас Йоноолу ханове. Тук е и метохът на Хилендарския манастир. По уличката, която тръгва на запад от Самоводския пазар, наред със занятчийските работилнички се намира запазеният и до днес хан на Хаджи Николи. По тротоара, от фурната до хана на хаджи Николи, селянки от Беляковец, Дичин и други села продават мляко, масло, сирене. Това е улица, на която може да се намери всичко. Особено в сряда и петък, когато става пазарът, тя се превръща в нещо като панаир – толкова много хора имало там, че яйце да хвърлиш, нямало да падне на празно. След Освобождението тази стопанска част на Търново запазва традициите на възрожденските занаятчийски чаршии. Тя става символ на занаятчийско-търговския характер на стария град.

В това историческо време в града с авторитет се ползват търговски фамилии и фабриканти като Карагьозови, Сарафиди и др. Фабрикант, дарител и общественик, Стефан Карагьозов (1818 – 1879) първоначално започва търговия с бакалски стоки, които доставя от Цариград, където притежава кантора. След 40-те години на XIX век Търново става обект на чуждестранен интерес, породен от развитие на занаятите, в това число на бубарството. В броя на вестник „България“ от 20 юни 1859 г. е направен коментар за пристигане в Търново на цяла група италианци и французи, по повод търговията с пашкули. Натрупаните капитали дават възможност на Ст. Карагьозов да построи фабрика за печене на пашкули и точене на коприна в Търново. Фабриката е построена от големия възрожденски строител Уста Колю Фичето. Тя е оборудвана с модерни машини доставени от Италия и Австро-Унгария. Освен с преработката на пашкули, във фабриката се произвежда спирт и бира. За нуждите на предприятията си Стефан Карагьозов организира добив на въглища от мините в Шипченско, построява парна мелница в местността Дервеня. Карагьозов е приятел и бизнес партньор в някои начинания с големия търновски търговец и борец за черковна независимост хаджи Николи Минчоолу. В началото на януари 1867 г. в просторната къща на търговеца Димитър х. Ничов е открита първата болница в Търново – „Св. св. безсребърници Козма и Дамян“. За неин управител е назначен именно Стефан Карагьозов. Той е попечител и на обществените училища в региона. Умира в Търново след заболяване от тиф.

С голямо влияние след Освобождението се ползва младият Стефан Сарафов – Сарафиди (1864 – 1923). Ст. Сарафов се отличавал с родолюбие и бил част от каймака на търновското общество и един от най-богатите местни търговци. Той е собственик на прочутата за времето си къща на Венетия (Винития), известна още като Сарафидевата. Информация „за тая бележита къща“ с модерен европейски вид ни е оставил в спомените си Тодор Янков: „Тя е масивна постройка с търговски мази под нея и без особени някои вънкашни украшения. Вътрешността и, обаче, беше красива и великолепно наредена. Стените и бяха покрити с живопис, представляващ изгледи от пейзажи и градове; не липсваха и народни сюжети. Във всяко помещение висяха грамадни, венециански полилеи и също такива огледала по стените“.

В 1858 г. еснафските организации в Търново – „пет главни и пет малки“, се включват активно в социалния живот на селището. Техни представители влизат в училищните настоятелства, като поемат инициативата за изплащане на дълговете, натрупани при старите управителни съвети. От касата на търновските еснафски организации се покриват разходите за заплати на учителите. За мерките на новите училищни настоятелства, в които участват и местни търговци „Цариградски вестник“ съобщава: „Речените училищни притежания, оценивши ся на 94 500 гр., продадоха си и на дълга си дадоха. С усердното старание на новите епитропи събраха се пари и се заплатиха недоплатените платки на учителите.“ Възрожденските търговци подкрепят проекта на търновския митрополит Неофит Византиос за създаване на висше училище – „академия всред град Търново“ през 1851 г. В открито писмо до читателите на „Цариградски вестник“, те посочват необходимостта от развитие на светското образование и организирането на нови училища.

Както се вижда, частната благотворителност през Възраждането е широко разпространена. Народополезните дела са вътрешна потребност и определят битието на богатите търновски граждани. Обновявайки християнските храмове и насърчавайки светското образование и култура, възрожденските дарители съхраняват българската духовност. В списъка на настоятелите и дарителите на Елинското училище в Търново и в отделни документи, съхранени в Търновската митрополия от края на XVIII и началото на XIX век се срещат имената на „търновските първенци“ и „високоблагородни хаджии“ като хаджи Костас, хаджи Стоян, Николау Стати, Теодор Параскева, Димитър Стоянов и др. През 1822 г. търговецът Велчо Атанасов (Джамджията) открива в Търново първото частно килийно училище, за обучение в елементарна грамотност. По негова инициатива в града е открита и книгопродавница. В търговския магазин на площад „Баждарлък“, той продава църковна, учебна и светска литература. С местен патриотизъм се отличава дарителската инициатива на Никола Пиколо – брат и съдружник на небезизвестния търновски търговец Сава Савов. Пиколо завещава след смъртта си през 1865 г. парични суми на Търновското общинско училище и на търновската църква „Успение Богородично“.

Бележитият ни писател, журналист и революционер Любен Каравелов (1834 – 1879) също оставя следа в миналото на Търново. През 1877 г. той открива първата печатница в старопрестолния град. Немалък принос за развитието на обществената мисъл в България през епохата на Възраждането има търновецът Киро Тулешков (1846 – 1904), който е съратник на Каравелов. Освен книжовник, журналист и педагог, Тулешков има заслуги и за учредяването на Българското печатарско дружество. При престоя му в Букурещ той става помощник на Любен Каравелов и сътрудничи на вестниците „Дума на българските емигранти“ и „Независимост“. В периода 1876 – 77 г. издава в. „Български глас“. Именно до него Христо Ботев адресира писмото (1868), в което дава знаменитото описание на Васил Левски:

„Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел!“

След освобождението Киро Тулешков живее в родното Търново. Тук основава печатница и взема участие в обществения живот на града. Автор е на литературни творби с тематика за живота на българите през Възраждането.

В Търново работят видни дейци на националното просвещение: Петко Р. Славейков, Никола Златарски, Анастас Гранитски, Евгения Кисимова, Пандели Кисимов, Тодор Шишков, Стоян Маринов, Добри Войников, Цани Гинчев и други. Едни посвещават целия си живот на училищното дело и на народното просвещение, смятайки издаването на учебници и книги за най-народополезно дело. Други ревностно се заемат с устройване на читалището, създадено през 1869 г., като обогатяват библиотеката, организират първите театрални представления, развиват идеята за създаване на музей, издирват и събират старини. Трети се включват в борбата срещу гръцкото духовенство.

Безспорен търновски фаворит в развитието на просветното дело е Петко Р. Славейков (1827 – 1895) – писател и общественик, поет, учител, публицист, издател на едни от най-важните и четени вестници за възрожденския период. След възстановяването на българската държава към тези си дейности той прибавя и политическа кариера. Славейков е роден в Търново, син е на занаятчията Рачо Казанджията,[3] майка му Пенка умира скоро след раждането му. Образованието му е дейност, която съпровожда целия му живот. Започва да учи в местно килийно училище, а впоследствие последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Успоредно с това, през юношеските си години, той усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Търново. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Ем. Васкидович и Хр. Павлович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западно-европейската литература. Първото му литературно произведение – „Акатист на три светители“ – е съхранено и запазено. Навършил 16 години, през 1843 г. той става учител в родния си град.

Следват и първите обществени инициативи на младия Славейков, подтикнати от недоволство срещу гръцкото духовенство в града. То става повод за написването на „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ – сатирично лирическо произведение, което остро ги напада. То сериозно разбунва духовете в старопрестолния град и Славейков става нежелан там. Преследван от гръцките владици, младежът обикаля почти цяла северна България (Видин, Враца, Берковица, Плевен, Бяла, Лясковец, Елена, Трявна, Търговище и др.) упражнявайки „занаята“ си на даскал. Работи като учител в първото класно училище в Елена и го нарича Даскалоливницата (подобно на „свещоливница“ – място, където се леят даскали). Славейков преподава по взаимо-учителния метод като продължава да чете. Това изиграва своята положителна роля за запознаването с бита и езика в различните краища, населени с българи.

Заедно с преподаването Славейко развива важна културно-познавателна дейност – до 1847 г. той събира 2263 песни, пословици и поговорки. Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник „Гайда“. Натрупал вече опит, след като работи известно време в Трявна[4] и във Варна, той заминава през 1864 г. за Цариград. В космополитния град Славейков е поканен да редактира българския превод на Библията от Българското библейско дружество, наред с д-р Албърт Лонг, д-р Елиас Ригс и Христодул Костович Сичан-Николов. Нейният цялостен превод, известен като Славейковата Библия, е отпечатан в Цариград през 1871 г. Определено може да се каже, че този негов труд е равносилен на подвиг. Там Славейков издава и в.“Гайда“ (1863 – 1867), в. „Македония“ (1866 – 1872), сп. „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), сп. „Читалище“ (1872 – 1873) и др. Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград – издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Заедно с това той взема активно участие и в черковната борба и става един от ръководителите и; бива учител и в българската Екзархия.

Славейков е пионер на българската възрожденска литература и публицистика. Първите му книги са издадени през 1852 г. – „Смесена китка“, „Песнопойка“ и „Басненик“. Като творец върхът на неговия гений е поемата „Изворът на Белоногата“, чиято основа е народно предание. Тя е написана през 1873 г. и самата чешма, на която е кръстено произведението, съществува и се намира в покрайнините на днешно Харманли. В следващите години Петко Славейков издава два сборника с народни песни (1860, 1868). Той е и първият български автор на басни, превежда и адаптира към българската действителност чужди автори. Малко известен факт е, че той е автор и на първата запазена до наши дни готварска книга.

В 1874 г. Славейков основава българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите. След това учителства в Стара Загора. Руско-турската война от 1877 – 78 г. го заварва именно тук, където в резултат на пожар загубва ръкописите си и събраните пословици (между 15 – 17 хил. на брой), които възстановява с много труд след Освобождението. Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. Издава „Български притчи и пословици и характерни думи“, изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията.

След освободителната война общественикът се връща в родния си град, за да вземе участие в изработването на Търновската конституция и в Учредителното събрание. Като политик два пъти заема постовете министър на вътрешните работи в правителствата на Петко Каравелов (1881 и 1884 – 1885 г.). Докато е министър на просветата (1881 г.) написва „Инструкция по училищното дело“. През 1884 г. Славейков става почетен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН), на което е дописен член от 1875 г. Славейков дава своя принос и за Съединението. В неговото навечерие той заминава за Пловдив, а след осъществяването му за кратко е управител на областта. По време на Сръбско-българската война помага на фронта като делегат на Червения кръст. Смъртта спохожда този велик българин на 1 юли 1895 г. в дома му в София. Освен изключителните си заслуги приживе, дядо Славейков оставя на България още нещо – неговия син Пенчо Славейков – не по-малко забележителен творец и човек.

По стъпките на Петко Славейков вървят и други заслужили българи. Такъв е Никола Златарски (1823 – 1875) – учител и обществен деятел, участник в борбата за независима българска църква. Роден в Златарица в попско семейство, първоначално той се образова в елино-българското училище към църквата „Св. Богородица“ в Търново. След това през 1843 г. учи взаимоучителната метода в Габрово. Първите му стъпки като даскал са в първото българско взаимоучително училище в Търново, към църквата „Св. Никола“, където е наричан свойски „Златарчето“. При преобразуването на училището в класно през 1856 г.той преподава в него докъм 1867 г. Тук Златарски отпочва борбата срещу елинските „просветители“ и е особено деен при прогонването на гръцкия владика Неофит през 1858 г. и недопускането на неговия заместник Григорий след 1861 г.

През 1862 г. Златарски е съставител на сборник от вечерни молитви, напечатани в Букурещ през същата година. В периода 1867 – 1872 г., когато търновската митрополия е без титуляр, той застава начело на гражданската епитропия. Никола Златарски води активна кореспонденция с български възрожденски деятели в Цариград и всички кътчета на българските земи. Двама от синовете на Златарски – Георги и Васил – след Освобождението стават професори в Софийския университет. Георги Златарски (1854 – 1909) е основател на българската геоложка наука, а Васил Златарски (1866 – 1935) е историк-медиевист, археолог и епиграф, останал като едно от най-големите имена на българската медиевистика със своята тритомна „История на българската държава през средните векове“.

Анастас Гранитски (1825/30 – 1879) е учител и книжовник, един от най-дейните преводачи за времето си. Роден в Котел, той учи при Сава Доброплодни (който тогава е в Котел), в Сливен, в Цариград, където се обучава в Куручешменската гръцка гимназия, а по-късно – в Медицинско-хирургическата академия в Галата сарай. Учителства в Свищов, Шумен (1859 – 1863), Ловеч (1863) и Търново, където се установява в началото на 60-те години на XIX век. Преподава френски, турски, гръцки и български език. Поддържа близки отношения с Г. Раковски, Ст. Богориди, Н. Бозвели, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Ив. Богоров и др.

Литературните и научни интереси на Гранитски са твърде широки – от медицински до философски, религиозни, педагогически и търговски съчинения. В историята на българската литература Гранитски вероятно ще остане най-вече с името на преводач. Той се насочва към две произведения с особено място в литературния живот от това време, публикувани като подлистници на „Цариградски вестник“, а след това и в самостоятелни книги – „Индийска хижа“ (1850) и „Павел и Виргиния“ от Бернарден дьо Сен Пиер. Преводите са направени от гръцките варианти в мерена реч, дело на видния търновец Никола Пиколо, като е използван и френският текст. Двете повести са едни от върховите изяви на сантименталната книжнина на Българското възраждане. Специално място в творчеството на Гранитски заема и една интересна книга, въпреки че за разлика от другите му текстове тя е подписана само с инициали – „Съставил А. П. Г.“. Това безспорно е най-личното му дело; в същината си това е документална публицистика, автобиографичен разказ с претенцията да бъде „Истинний глас на България“.

Евгения Кисимова (1831 -1885) е изтъкната търновска общественичка, дарителка и основателка на благотворителните организации Женска община и Дружество „Милосърдие“. Родена в Търново и завършила девическото училище, Още съвсем млада Евгения се проявява като модерна жена, която е едновременно интелектуалка, води светски живот, участва и подема инициативи, поддържа приятелски отношения с едни от най-изтъкнатите личности по онова време – в т.ч. с румънската княгиня Елисавета (Силва Мара). Появата на сдружение, което да обедини усилията на жените от Търново и да придаде официален, публичен характер на тяхнато обществено присъствие, до голяма степен се дължи на енергичната инициатива на Евгения Кисимова. Идеята за такова дружество възниква през 1869 г. под името Женска община, като през октомври същата година е приет устав на дружеството. Едно от главните задачи в плановете на дружеството е да се отвори каса за набиране на средства. Целта е със събраните пари да бъдат подпомагани девическите училища и една главна учителка, която да обучава момичетата на необходимите науки. На по-късен етап дружеството си поставя за задача да отвори училища в селата около Търново. Друга важна инициатива е организиране на Неделно училище в Търново (от март 1870 г.). Занятията се провеждат в храма „Св. св. Константин и Елена“. Едно от немаловажните направления на дружеството е към изпращане на млади момичета да продължат своето образование в чужбина.

Пандели (Пантелей) Кисимов (1832 – 1905) е брат на Евгения Кисимова. В началото той учи в родния си град и помага на баща си в търговията. След това той поема по пътя на Славейков, Гранитски и другите търновски будители. От 1858 до 1861 г. прави опити да отвори печатница в Търново. Узрял за идеите на времето, той става дописник на вестниците „България“, „Цариградски вестник“, „Македония“, „Турция“, „Право“, сп. „Български книжици“ и изданията на Раковски. Пандели Кисимов е привърженик на политическия дуализъм, т.е. за двойна българо-турска империя по примера на Австро-Унгария. Спомените му „Исторически работи“ са богати на сведения за културния и политическия живот и разкриват идеите на автора си. Популярен на времето е бил преводът му на „Откриването на Америка“ от Йоаким Кампе (1744 – 1811). След Освобождението живее в София, където умира.

Сходна е житейската и професионална съдба на Тодор Шишков (1833 – 1896) – възрожденски учител и просветен деятел, роден също в Търново. Освен преподавателската си работа, той активно сътрудничи на периодичните издания „Цариградски вестник“, „Български книжици“, „България“, „Дунавски лебед“, „Време“, „Македония“, „Право“, сп „Читалище“ и седмичника „Българска пчела“. През 1855 г. излиза в негов превод от френски „Малка енциклопедия или първоначални познания за деца“, отпечатана в Цариград в три поредни издания. През 1860 г. Шишков превежда от гръцки и издава „Първа храна за човешкия ум, школска и домашна книга за децата“.

Тодор Шишков заминава за Франция през 1861 г. и през 1865 г. завършва „Колеж дьо Франс“ в Сорбоната в Париж, издържан от д-р Петър Берон. От 1871 до 1873 г. е назначен в Цариград, а после в „люлката на Възраждането“ – Сливен, след което отново се установява в Търново. Той е автор на редица учебници, сред които се откроява „История на българския народ“ (1873). Творческият му път включва също така преводи и издания на художествени книги, сред които: „Велизарий“ (историческа драма) – от Х. Траудцен, „Странствованията на Телемаха“ – Ф. Фенелон, „Малък Робинзон“ и „Чичо Томовата колиба“. Т. Шишков е автор и на комедията „Не-ще-може! (или Глезен Мирчо)“.

Стоян Маринов (1838 – 1904) е роден в с. Шодековци, Търновско. Подобно на Гранитски той е изявен книжар, книгоиздател и публицист. Твърде млад се премества да живее в Търново и започва да учи шивашки занаят. Но това не го задоволява – в 1853 г. открива една от първите книжарници през Възраждането. Маринов е един от учредителите на „Книгопродавница Момчилов и Сие – Търново“, отворила вратите си през 1868 г. В сдружение с Ив.Момчилов, Ст.Маринов се намесва активно във възрожденското книгоиздаване по нашите земи. По-късно той отваря клонове на книжарницата си в градовете Свищов и Русе. След Освобождението продължава книгоиздателската си дейност в сътрудничество с Христо Данов и търговеца Янко Ковачев. Завършва жизнения си път в гр. Търново.

Пътят на още един възрожденски титан – Добри Войников (1833 – 1878), минава макар и за кратко през Търново, където умира от тиф; погребан е до гроба на Кольо Фочето. Роден в Шумен, Войников е бележит драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец. Той е основоположник на българския театър, пръв български режисьор и автор на театрални пиеси. Най-известна сред тях е „Криворазбраната цивилизация“ от 1871 г., смятана за най-добрата българска комедия до началото на XX век. През 1869 г. той е един от учредителите на Българското книжовно дружество (днешната Българска академия на науките).

В Търново пребивава и Цани Гинчев (1835 – 1894)[5], който е роден в близко разположения Лясковец. Също от плеядата именити писатели, просветни дейци и публицисти. Първоначално Гинчев учи в килийно училище, после в Метоха при Петропавловския манастир; по-късно черпи знания и в Търново при Никола Златарски. През 1848 г. се озовава в Белград, където продължава образованието си в гимназия. Тук се запознава с Раковски и през следващите години е близък негов приятел и съратник. Става сътрудник на етнографския труд на Раковски „Показалец“, в който се отпечатват народни песни, приказки, обредни обичаи и вярвания, както и народен календар.

В 1860 г. Цани Гинчев се установява в Киев, където следва естествени науки. По-късно през 1862 г. той става учител в българската колония Карагач в Бесарабия, където прекарва седем години. Окончателно се завръща в България през 1870 г. Същата година издава първата си стихосбирка „Български басни“, а след това в 1872 г. отпечатва в Цариград своята балада „Неожидана среща“. През 1873 г. се премества в Габрово, където преподава естествени науки (история), химия и черковнославянски език. След Освобождението е привлечен от Временното руско управление като окръжен управител на Търново. Като такъв „по право“ участва в Учредителното събрание през 1879 г.

През 1886 г. Цани Гинчев е титуляр в Търновската девическа гимназия по български език и литература, и естествена история. Едновременно с това от следващата 1887 г. става издател и на списание „Труд“, в което печата свои творби. През първата година това е „Няколко думи за историята на нашето градинарство“, на следващата 1888 г. – повестта „Зиналата стена“, а през 1890 г. – повестта „Ганчо Косерката“. През 1892 г. Гинчев издава още една повест – „Женитба“, както и „Писма за корените и законите на българския език“ и „Седянка“. Цани Гинчев е член и активен сътрудник на образуваното по негово време Българско книжовно дружество (превърнало се по-късно в Българска академия на науките). Сътрудничи на сборници, списания и вестници в духа на народознанието и литературата.

В тази неповторима епоха на национален, стопански и духовен подем геният на самоукия архитект-строител Никола Иванов Фичев (1800 – 1881), известен като Кольо Фичето, създава шедьоври на възрожденската архитектура: църквите „Св. Рождество Богородично“, „Св. св. Константин и Елена“, „Св. св. Кирил и Методий“, „Св. Спас“, хана на Хаджи Николи, конака, къщата с маймунката и др. Никола Фичев е роден и израснал в Дряново, където получава първите си уроци по строителство от местни майстори. През 1830 г. се установява да живее в старопрестолния град.

Една от първите сгради, построена от самобитния майстор е „Св. Рождество Богородично“ в Търново (1842 г. – 1844 г., която се явява катедрална църква на Великотърновската епархия на Българската патриаршия. Намира се в старата част на Велико Търново, в т.нар. „Болярска махала“. Изградена е от дялан пясъчник, като характерни особености на църквата са големият главен корниз и двойната, фичевска кобилица от камък и червени тухли. Украсена е с четири колонки и елипсовидни прозорци, които придават особена оригиналност на фасадата. Църквата е трикорабна. Най-оригиналното във вътрешността на църквата са двата реда капители. Сводовете са направени от тухли и хоросан. Освен главния вход има още две странични, симетрично разположени врати, през които се излиза във външните аркади. Построена е със средства, събирани от населението по махали. Иконостасът е дело на Антон Станишев, познат още и като Дебралията.[6]

На 1 юни 1913 г. Търново преживява катастрофално земетресение, в резултат на което е разрушен и катедралният храм. Остава само камбанарията, макар и силно повредена. Основният камък на новата катедрала е положен през 1924 г., а през 1934 г. сградата е завършена и осветена. Фасадата е възстановена по чертежите и макета, изработен от Леон Филипов[7] преди земетресението. В Търновския съборен храм полагат клетва българските князе Александър I Батенберг (1879 – 1886) и Фердинанд I Сакс Кобург Гота (1887 – 1918).

Интересни стилови елементи са използвани и при съграждането на „Къщата с Маймунката“, която е цариградска по тип. Тя е разположена на оживена улица в района на Самоводската чаршия. Над магазина, който е в долния и етаж, е поставена малка скулптура на голо седнало човече, което държи ръцете си на коленете. Лицето му е плоско и прилича на маймуна. Това е първата скулптура, използвана в творбите на майстора, вероятно под влиянието на западно-европейската архитектура. Къщата е много оригинална и хубава – построена с тясна лицева страна, тя издига и издава на къси еркери двата си етажа и привлича вниманието отдалеч. Стените на етажите са облицовани с плоско поставени червени тухли, чиито редове са отделени с тънка редица от косо поставени тухли. Белите фуги, грижливо изработени и леко издадени, образуват тънка мрежа от малки правоъгълници, които обрамчват всяка тухла. Етажите са ясно очертани от основите на еркерите, които са едновременно и корнизи. Покривът лежи също на силно издаден корниз. Две барокови елиптични прозорчета са отворени в плоската стена над магазина. Всичко в къщата – вратите, таваните, бароковите корнизи, които увенчават стените в стаите, е изработено красиво.

Забележителен обект от този период е Ханът на хаджи Николи, строен от 1858 до 1862 г. на Самоводската чаршия. Развит е на три етажа около един централен двор на място, опряно на хълм. Пред редицата от стаи майсторът прави в двата горни етажа тесни галерии, които опират на тънки колони. В ъглите на кубическите капители майсторът скулптира големи хубави листа. Ритъмът на колоните и аркадите с балдахинови сводове образува колонада, която отличава цялата постройка. В този хан Никола Фичев въвежда колоната във външната украса – както във фасадата на триетажната сграда, така и във фасадата на входните помещения пред сградата.

Църквата „Св. св. Кирил и Методий“ е построена в периода 1860 – 1861 г. с ферман на султан Абдул Меджид. Това по мнение на специалистите е една от най-красивите църкви на Колю Фичето. Разположена е на стръмен терен в квартал Варуша на Старо Търново.[8] Парите за съграждането и са дадени от еснафските сдружения,[9] средства пристигат и от българите в чужбина, в т.ч. Българската община в Цариград. Черковната сграда заедно с камбанарията-часовникова кула представляват единен, живописен, композиционно уравновесен архитектурен ансамбъл, който се вписва активно в градската среда. В екстериора и интериора на черковната сграда се наблюдават похвати, детайли и композиционни прийоми, характерни за почерка на майстор Кольо, а именно: голям главен корниз, двойна кобилица, висящи сводове и арки, бароковоизвити балкони, куполи. И всичко това, с изключително чувство за пластичност и раздвиженост. Страничната светлина идваща от различните по форма, големина и височина прозорци, някога се е преливала със светлината, струяща от високия купол, съборен от земетресението през 1913 г. Отвън църквата получава своя монументален вид не само чрез внушителната си стройност, но и чрез единството на разнообразните архитектурни тела и форми. При външното оформяне на сградата майсторът използа с творческа вещина противопоставянето на масивния каменен градеж от светъл слабожълтеникав пясъчник, обработен и фугиран с бял хоросан на нежния мотив на тухления корниз декориран с „вълчи зъб“, измазан в цвят няколко пъти различно. Художественият акцент обаче се пада на западната фасада, където над трите каменни арки на открития някога нартекс, симетрично са разположени малки прозорци и прекрасен кобиличен корниз. Кольо Фичето още тогава в кондиката на църквата е наречен „архитектон“. Иконописците и марангозите (резбарите) са от Трявна и Калофер. Храмът е уникален и с това, че в неговата килия е роден П. Р. Славейков.

През 1862 – 1863 г. Никола Фичев изгражда църквата „Св. Спас“. Тя е трикорабна и зидана от ломен камък. В украсата на страничните и на източните фасади майсторът въвежда колоните, които са каменни, кръгли долу и квадратни горе, подобно на хана на хаджи Николи, и по ъглите им са скулптирани големи и красиви акантови листа. Над главната и южната врати се извива „двойната фичевска кобилица“, а над нея и в ъглите между нея и рамката са скулптирани букети от ружи. Това красиво съчетание на архитектурни и скулптурни елементи вероятно се дължи на знанията и способностите му в областта на дърворезбата, която изучавал на младини при майстор Станю Марангозина. В тази църква, Фичето прави и друго нововъведение. Покривът е фестониран – извит по арките. Формата е реплика на старите търновски църкви. Изучавайки нашето архитектурно наследство, той всъщност създава един оригинален барок. За съжаление тази църква е изцяло съборена от опустошителното земетресение през 1913 г., и не може да бъде възстановена в автентичния си вид поради липсата на съхранени снимки.

Последната църква на Майстора, построена през 1872 – 1873 г., е църквата „Св. св. Константин и Елена“, заемаща централно място както в Търново, така и в неговото творчество. Страничните фасади са организирани като едно цяло, обединено от еднаквите прозорци. Входната западна фасада е забележителна. От двете страни на главната врата уста Колю Фичето поставя две малки статуи на архангели. Над преддверието се издига висока осемстенна камбанария, формата на която е едно от най-хубавите му открития. Всяка стена на камбанарията има кръгъл прозорец. Отворите на открития павильон завършват с понижени арки. Покривът се извива по нагънатия корниз. Тези типични барокови камбанарии с оригинални „фичевски“ форми и орнаменти, са разпространени и „запечатани“ от учениците му из цяла Търновска и Габровска област. По време на земетресението през 1913 г. пада и нейният купол, но има запазен акварел на Й. Обербауер, от който може да се види автентичния вид.

Ръководен принцип на уста Колю Фичето е да гради така, че хората да харесат сградата и да се гордеят с нея. Той счита, че архитектът трябва да прави изкуство от това, което гради. Това свое разбиране майстор Никола Фичев прилага при строителството през 1872 – 1876 г. на сградата, предназначена за турска казарма и известна като „Конакът“. Голямата сграда със своя тържествен издаден вход, увенчан с двойната фичевска кобилица, с двете странични крила, с многобройните си високи и светли прозорци, е типичен представител на възрожденската монументална архитектура. В нея откриваме изключителния усет на майстор Никола Фичев за хармония, за гъвкави линии, за силует, за пластичност, както и неговата грижа за красотата на всички детайли. В тази сграда няма форми на османо-турската архитектура. Тя служи на турските власти само няколко години. След Освобождението на България през 1878 г. тя продължава да изпълнява обществени функции. Историята свидетелства, че тук са проведени Учредителното и Първото Велико народно събрание, свързани с приемането на Търновската конституция и избора на Александър I Батенберг за български княз.

Освен споменатите по-горе православни храмове, които са дело на Кольо Фичето – „Св. св. Константин и Елена“, „Св. св. Кирил и Методий“ и „Св. Спас“, през епохата на Възраждането в Търново като духовни средища изпъкват и други две църкви: „Св. св. Петър и Павел“ и „Св. Георги“. Те са функционални в съвремието и изпълняват своята божествена повеля.

Средновековната църква „Св. св. Петър и Павел“ е един от оригиналните образци на Търновската художествена школа. Църквата се намира в подножието на северния склон на хълма Царевец. Построена през 30-те години на XIII век по инициатива на царица Анна-Мария Арпад.[10] В някои източници се казва, че църквата е използвана като патриаршеска катедрала, непосредствено след превземането на Търново от османския султан Баязид I (1393). До 1878 г. тя е катедрална църква на Търновската митрополия. „Св. Петър и Павел“ е едноапсидна кръстокуполна църква. Наосът и е разделен от два реда колони на три кораба. Сводовете, покриващи четирите междурамия на кръста, са цилиндрични и се преливат в стените под тях. Тази конструкция осигурява възможност за най-добро разполагане на стенописците композиции. В стенописната украса се забелязват три живописни слоя от XIII, XV и XVI в., като по-ранните са със силно католическо влияние. Първото зографисване датира от началото на XIII в.

Мащабно обновление на стенописната украса в наоса и притвора на храма е извършено в средата на XVI в. Това е вече времето, когато „Св. Св. Петър и Павел“ изпълнява функцията на митрополитска църква. Върху стълбовете, отделящи наоса от притвора, са представени изображенията на най-почитания български светец св. Иван Рилски, патроните на храма св. Петър и Павел, архангел Михаил и архангел Гавраил. Междуарковите пространства са заети от Дървото Йесеево (родословието на Иисус Христос). Притвора на храма е запазен фрагмент от изображението на Шестия Вселенски събор, проведен в Константинопол през 680 – 681 г. Стенописната украса в галерията е изпълнена в последните две десетилетия на XVII в. Върху северната и стена могат да бъдат видени части от стенописен календар (минолог). Подобно на други сгради, църквата е силно повредена по време на земетресението от 1913 г. Тя е напълно реставрирана през 1981 г. въз основа на оригинални фотоснимки и рисунки,

Храмът „Свети Георги“ се намира под южния склон на Трапезица, на десния бряг на река Янтра, в кв. „Асенова махала“. Представлява масивно изградена каменна постройка. По план църквата е еднокорабна, едноапсидна с притвор от запад и полуцилиндричен свод. Църквата се състои от две помещения: по-голямото включва наоса и олтарната част, а по-малкото е женското отделение. Между тях има доста голямо преддверие. Построена е от ктитора кир Параскев и съпругата му Ирина. Сградата е издигната върху основите на средновековна църква, която по всяка вероятност е функционирала през периода, когато Търновград е столица на Второто българско царство. За по стар градеж говори една значителна част от каменната зидария на църквата, а дебелият зид между преддверието и останалите помещения предполагат първоначалното съществуване на купол, който не е възстановен при преустройството и. Към същия период се отнасят и откритите останки от стенописи от по-ранен живописен слой в притвора на съществуващата църква. През 1685 г. е направено ново стенописване на притвора и е подновен иконостаса.

Стенописите в църквата са дело на няколко майстори. Иконографската програма в наоса е опростена. В първия регистър на северната и южната стени на наоса са изписани светци-воини: св. Димитър, св. Георги, св. Теодор Стратилат и др. На западната стена са изображенията на жени-светици, сред които се откроява това на св. Параскева. Вторият и третият регистър на северната стена е изпълнен от фризове с медальони, в които са изписани многобройни християнски светци. Западната стена на наоса е заета от многофигурната композиция „Успение Богородично“. Тя е флангирана от изображенията на три епизода от цикъла „Страстната седмица“: „Тайната вечеря“, „Носенето на кръста“ и „Изкачване на кръста“. През XIX в. църквата „Св. Георги“ е под покровителството на търновския табашки еснаф. Тук заседава лонджата на еснафа до построяването на специална за целта сграда. Реставрацията и консервацията на църквата в по-ново време е осъществена през периода 1968 – 1971 г.

След падането на Търново под османска власт през лятото на 1393 г. той търпи много промени. Една от най-значимите е издигането на джамията на Гази Али Фируз бей в крепостта на хълма Царевец – от това място мюсюлманският храм се вижда от всички краища на града и от всички пътища, водещи към него. „Фируз бей джами“ е част от голям архитектурен комплекс, включващ сгради с различни обществени функции. Благодарение на запазения строителен надпис, е известно, че тя е издигната през 1435 г. от въпросния Фируз бей, като по този начин се явява една от най-ранните мюсюлмански култови сгради в българските земи. Фируз бей заемал високи държавни постове, сред които и на санджакбей на Никопол по времето на султан Мурад II (1420 – 1444; 1446 – 1451). Джамията е действаща до Освобождението. Минарето е съборено скоро след това, а сградата служи известно време като склад за амуниции. По време на голямото земетресение от 1913 г. рухват портикът и куполът. След проведените през 60-те и 70-те години на ХХ в. археологически проучвания джамията е окончателно съборена.

В архитектурен план, джамията се състои от квадратна молитвена зала, трикуполен портик и минаре. Градежът е клетъчен, а спойката е от бял хоросан. Използван е местен пясъчник и бигор, както и предишни строителни материали. Стените на джамията във височина са украсени с тухлен корниз. Куполът над молитвената зала и куполите на портика са покрити с оловни листи. Главният вход към молитвената зала представлява висок портал с ширина 2,80 м, а в горната му част се намирала мраморната плоча с официалния строителен надпис. Изключително интересен е надписът, врязан върху тухла, намерен по време на разкопките. Той е на български и в него е отбелязано, че за строежа на сградата са били поръчани и използвани 10 хил. тухли. Около джамията се развива голям мюсюлмански некропол. От по-късните гробове от XVIII и XIX в. са останали някои мраморни и каменни надгробни плочи с надписи на османо-турски език. По своето пространствено решение и начин на градеж „Фируз бей джами“ следва принципите, установени в ранноосманската култова архитектура (XIV – XV в.).

Без съмнение Търново се очертава като един от важните центрове на националното ни Възраждане. Още през 1838 г. търновци започват борба срещу Цариградската гръцка патриаршия за самостоятелност на българската църква, която борба завършва успешно с издаване на султански ферман през месец февруари 1870 г.

Активен участник в българската църковна борба през Възраждането е родения в Търново Панайот (Панарет) Рашев (1808 – 1887) – духовник, митрополит на Вселенската патриаршия (1854 – 1866) и на Българската екзархия (1871 – 1887). Първоначално той учи в престижното училище „Св. Сава“ във влашката столица Букурещ, след това продължава образованието си в Атинския и Парижкия университет. В периода 1838 – 1840 г. работи като придворен учител в Букурещ, а от 1840 до 1841 г. е учител в търновското гръцко училище. През следващите пет години (от 1841 до 1845 г.) Рашев е поканен да преподава в Гръцкото патриаршеско училище в Цариград. Именно там през 1845 г. той е ръкоположен за дякон, след което служи като архидякон на Вселенската патриаршия. На 6 окт. 1854 г. в патриаршеската катедрала „Св. Георги“ е ръкоположен за митрополит.

През 1866 г. Панарет Рашев се присъединява към клира на българската църква и участва във формирането на Българската екзархия през 1871 г. Той е голям дарител за насърчаване на развитието на българската просвета и култура – подпомага със средства Търновската община за откриване на духовно училище в Лясковския манастир, поддържа ученици и студенти, дарява книги на училища и библиотеки. Умира в Букурещ, но тленните му останки са пренесени в Търново и погребани в преддверието на църквата „Св. св. Константин и Елена“. Ще добавим факта, че митрополит Панарет е вуйчо на Венета Ботева.

Хаджи Николи Минчоолу (1826 – 1892) е изтъкнат търговец, също така активен борец за независима българска църква. Хаджи Николи наследява занаята на своя баща – занимава се с търговия на кожи. Голямото търсене на кожи по онова време и предприемчивостта му го превръщат в един от най-богатите търновски търговци и влиятелни хора в града. С течение на времето хаджи Николи се превръща в голям родолюбец и отявлен противник на гърцизма. В края на 1853 г. хаджи Николи заминава за Цариград да защитава интересите на българите пред Гръцката патриаршия. Между декември 1858 г. и февруари 1860 г. Николи Минчоолу е един от тримата българи, допуснати до Вселенския събор в Цариград – заедно с Петко Р. Славейков и Георгаки Чалъкоглу. Ханът на хаджи Николи, построен от майстор Колю Фичето през 1858 г. на Самоводската чаршия, има славата на най-представителното здание в Търново.

Друг духовен пастир, йеромонах Зотик, е една от незаслужено забравените личности на Възраждането в Търновския край през първата половина на XIX в. Истинското му светско име е загадка, но със сигурност е роден в Охридско. В нелекия си житейски път Зотик пребивава в Света Гора, Рилския манастир и Влашко; за последно се оказва в Търново, където се сближава с Велчо Атанасов – Джамджията. Зотик си поставя задачата да пробие прогръцките настроения в Търново и околностите.

По инициатива на един от най-влиятелните еснафи в Търново – абаджийския, през 1822 г. се открива българско килийно училище, а за главен учител е определен светогорския монах Зотик. Основната задача на обучението била децата да се запознаят с „азбукито“, след това с часослова, псалтира, апостола и светчето и най-сетне, който искал да стигне дълбокия корен на ученето, изучавал псалтиката. След построяването на църквата „Св. Никола“ през 1836 г. отец Зотик и някои търновски първенци издействат с големи трудности разрешение, богослужението да се води на български език. Отец Зотик основава духовна школа и подпомага обществените взаимни училища в Търновско. Благодарение на него Преображенският манастир се превръща в място за гражданска и политическа активност. Отец Зотик (наричан още „Свети Зосима“) е покосен през 1837 г. от върлуващата тогава чума.

Името на Матей Преображенски – Миткалото се свързва преди всичко като съратник на апостолите Раковски и Левски. Но извън революционното му дело той е изявен будител, книжар, учен-самоук и народен лечител. Роден през 1828 г. в Ново село, Търновско, като Моно Сеизмонов[11], той учи занаята терзийство (шивачество) в Дряновския манастир, където е послушник. През 1848 г. е подстриган за монах в Преображенския манастир и приема името Матей.

Митарствата на отец Матей започват през 1851 г., когато за пръв път посещава манастирите в Света гора (Атон). След едногодишен престой той се връща в родния си край. През 1856 г. отново е в Атон, където остава до 1861 г. По време на престоя си там чете усърдно книгите в библиотеката. Отец Матей пътува много: о.Тасос. Цариград, Йерусалим, Русия, Влахия, Бесарабия. През 1862 г. той оставя расото и постъпва в Първата българска легия на Раковски. Някои смятат, че дори е бил адютант на Г. Раковски. Може би затова го наричат „капитан Матейче отец“. През тази година се запознава и с Васил Левски, с когото го свързва трайна дружба.

В Атон отец Матей проявява интерес към механиката и се опитва да построи пясъчна мелница на брега на Бяло море. Той създава изобретение, което нарекъл ''периптомобул“, прави помпи за извличане на вода. По-късно в училището на близкото до Бяла черква село Михалци направил т. нар. вечен календар. Той бил в двора на школото и имал действащ механизъм, изработен бил по чертеж, донесен от Света гора. В записките му е намерен и чертеж на малокалибрен топ, който да стреля с барут, гюллета и картеч. Изявява се и като народен лечител. В джобното му тефтерче имало записани рецепти за лечение на зъбобол, жълтеница, изгаряния.

Редом с билките в дисагите, Миткалото разнася и книги из села и паланки. Разполага с огромна за времето си лична библиотека от над 1000 тома. Фактически той е подвижна книжарница. Част от неговите книги са на религиозна тематика, друга част са сборници по география, история, читанки, граматики, т.е. те са със светско съдържание. Между тях лично място заемат и произведения, които имат за цел да разбудят българското самосъзнание, като „История славеноболгарская“, „О Асену Перваго“ и др. До края на живота си Миткалото активно подпомага сънародниците си чрез обществена и културна дейност: създава земеделски сдружения и читалища, поставя театрални пиеси, търси и намира учители, издава собствени книги и др. С дисаги върху коня, той обикаля постоянно селищата около Търновско, Дряновско, Габровско и територията на българския диоцез. Отец Матей Преображенски умира на 1 март 1875 г. от ухобол в родното си Ново село. Според Захарий Стоянов „За него нямаше нищо свято на тоя свят освен благоденствието на народа му, макар и да носеше на гърба си тежкото калугерско звание.“

„В националните борби за освобождение, обединение и формиране на българската държавност се откроява особата на Стефан Стамболов (1854 – 1895) – един от строителите на съвременна България. Магнетична личност, звездният миг на Стамболов настъпва, когато поема кормилото на властта. През тези години съдбата на страната била дотолкова обвързана с решенията му като министър-председател, че останала в историята като „ерата на Стамболов“. Печели три поредни парламентарни избора. Революционер, политик, журналист и поет, Ст. Стамболов оставя своя неповторим почерк във формирането и укрепването на българската държава. Образът му е противоречив, но едно е неоспоримо – той няма аналог.

Роден в Търново, Стамболов израства в семейство с общо десет деца. Учи за кратко в Духовната семинария в Одеса – интересен факт е, че тук се запознава с идеите на анархизма.Твърде млад се включва в българското национално движение, става един от водачите на Вътрешната революционна организация и участва в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание. След неуспеха на двете въстания Стамболов успява да избяга в Румъния. Тук той взема участие в ръководството на Българското централно благотворително общество и е редактор в основания от Ботев вестник „Нова България“. По време на Руско-турската война (1877 – 1878) е военен кореспондент на руския ежедневник „Новое время“, Санкт Петербург.

След Освобождението Стамболов се издига в средите на Либералната партия и през 1884 г. става председател на Народното събрание. С решителните си действия той изиграва съществена роля за провалянето на проруския Деветоавгустовски преврат и като най-активният член на Регентството пресича последвалите опити на Русия за намеса в политическия живот. През 1887 г. става министър-председател и се задържа на власт до 1894 г. При управлението си стабилизира политически и стопански страната, но е критикуван за авторитарните му методи и преследването на политически противници. Малко след отстраняването му от власт Стамболов е убит от атентатори. В следващите редове ще се спрем на по-важните моменти от неговата биография след Освобождението.

В края на август 1878 г. Стамболов става един от учредителите на търновския комитет „Единство“, който си поставя за цел да предотврати териториалното разпокъсване на България, решено от Великите сили на Берлинския конгрес. В началото на септ. 1885 г. Стамболов е председател на Народното събрание и е между първите лидери на Княжество България, които подкрепят Съединението, обявено в Пловдив от източнорумелийски офицери и дейци на Българския таен централен революционен комитет. Той съставя прокламацията, с която на 8 септ. княз Александър приема сливането на двете български области и се нагърбва със защитата му.

Превратът на 9 август 1886 г. заварва Стамболов в Търново. Като председател на Народното събрание и един от най-авторитетните общественици от това време, той оглавява наместничеството, което с помощта на южнобългарските войски връща княз Александър Батенберг в София. Това става против волята на руския император Александър III, който в крайна сметка принуждава Батенберг да се откаже от престола. Стамболов е назначен в тричленното регентство, което управлява страната почти цяла година в условията на остра външно и вътрешнополитическа криза. Като регент[12] Стамболов се опитва да използва абдикацията на Батенберг, за да подобри българо-руските отношения. Той има централна роля в избора на нов княз.

В края на юни 1887 г. за княз е избран Фердинанд Сакскобургготски. След избора на княза, Стамболов оглавява правителството на създадената от него Народнолиберална партия. Задачите, които си поставя, са: защита на българската независимост, умиротворяване на страната, ускоряване на стопанското развитие, укрепване на международното положение на България и защита на българската кауза в териториите, определени от Санстефанския мирен договор, но останали извън българската държава. Като министър-председател Стамболов се опитва да защити българските интереси в Македония в рамките на Берлинския договор. Като основна заплаха за българските национални интереси в областта Стамболов схваща не османската власт, а претенциите на съседните балкански държави. Затова той отбива постъпките от сърби и гърци за антиосмански съюз и подялба на Македония и търси разбирателство с Високата порта. Съчетавайки постъпките в подкрепа на Българската екзархия с натиск по редица въпроси от българо-турските отношения, той постига утвърждаване на българските училища и духовенство в областта. През юли 1890 г. султан Абдул Хамид II издава пълномощия (берати) за български владици в Скопската и Охридската епархия. По същото време султанът гарантира правото на българските митрополити и общини да откриват училища и да издават разрешителни за учителите в Македония.

Във вътрешнополитически план, начело на правителството и на вътрешното министерство, Стамболов налага авторитарно управление основано на потискане на опозицията, употреба на съда за политически процеси и контрол върху армията. Важен фактор за този курс е разривът на отношенията с Русия. Чрез елиминиране на политическото русофилство и възстановяване на обществения ред Стамболов се стреми да предотврати чужда интервенция, целяща смяна на политическата власт и конституционни промени в България.

Репресиите над опозицията ескалират след неуспелия атентат над министър-председателя, жертва на който става финансовият министър Христо Белчев през март 1891 г. Атентатът е последван от масови арести и съдебен процес, завършил с 4 смъртни присъди и затвор за Петко Каравелов, Трайко Китанчев и други негови политически противници. В края на 1888 г. Стамболов разтуря заседанието на Светия Синод в столицата и се намесва грубо при въдворяването на владиците в епархиите им. Конфликтът се изостря през 1892 – 1893 г. във връзка с конституционните промени, които позволяват на бъдещия престолонаследник да изповядва вяра, различна от източноправославната.

Външнополитическата ориентация към Австро-Унгария и Великобритания позволява на Стамболовото правителство да увеличи драстично разходите за армията, пътната инфраструктура и развитието на минното дело и леката промишленост. По време на Стамболовото управление младото княжество претърпява икономически подем и България тръгва по пътя на индустриализацията и модернизацията. Законите, прокарани от стамболовистите защитават родното производство и създават благоприятни условия за преуспяването на частния сектор. Според министър-председателя държавният протекционизъм е политика, която може да създаде стабилни основи за развитие. В резултат на тези усилия между 1887 и 1894 г. в България изникват 80 нови фабрики.

В началото на 1894 г. Стамболов попада в центъра на шумен публичен скандал, след като на 11 март Мария Милкова, съпруга на капитан Тодор Матров и балдъза на военния министър Михаил Савов, обвинява министър-председателя в любовна връзка със самата нея и със съпругата на Савов. Военният министър призовава Стамболов на дуел. Случаят предизвиква силно недоволство срещу правителствения ръководител в офицерските среди. скандалът кара Стамболов да подава на няколко пъти оставката си, която в крайна сметка е приета на 20 май от княз Фердинанд. Някои изследователи изказват тезата, че в основата на интригата е именно князът. С премахването на Стамболов Фердинанд се стреми да засили властта си в страната и да издейства признание от Русия.

След отстраняването му от правителството, княз Фердинанд и новото правителство на Константин Стоилов продължават да се опасяват от влиянието на Стамболов и търсят начини за неговото компрометиране. Военният министър Рачо Петров организира разследване, опитващо се да докаже, че Стамболов е организирал атентата срещу самия себе си през 1891 г., при който загива финансовият министър Христо Белчев. След като следствието не открива доказателства за това, то е прекратено в края на годината. Стамболов отказва да напусне родината си, въпреки заплахите за разправа и опита за убийство. На 3 юли 1895 г. Стефан Стамболов е жестоко посечен на улицата от Михаил Ставрев – Хальо и други македонстващи, близки до Наум Тюфекчиев[13]. След три дни умира от раните си. България се прощава с един от най-големите си държавници.

Стефан Стамболов е автор на двадесетина стихотворения, които са много популярни сред национал-революционерите. През 1875 г. в съавторство с Христо Ботев публикува стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“, а през 1877 г. – свои „Песни и стихотворения“. Стамболов се изявява и като преводач. В края на живота си, след като пада от власт, той публикува популярния роман на Рафаело Джованьоли „Спартак“, без да посочи името си като преводач.

Роден под сянката на чужда власт, узрял като революционер, преминал през обърканите години на следосвобожденска България, усъвършенствал се като политик и държавник, Стефан Стамболов е една изключителна и неповторима личност. Съчетаващ амбицията за власт и силовите методи на управление с идеята за защита на националния интерес и просперитета на държавата, той се превръща в една от най-интересните фигури в новата ни история. Като че ли най-точно оценка за управлението си дава самият той със своята известна фраза: „И за опашката на дявола ще се хвана, ако трябва, но ще изтегля България!“

Промяната покълва и на други места около Търново. Като средище на духовната пробуда се откроява китният градец Елена, намиращ се в полите на гористия Еленски Балкан. Селището е известно от 1430 г. с имената Стръмена и Еляна. През XVIII и XIX в. Елена е важен занаятчийски, търговски и просветен център – твърдина на българщината. В периода на своя икономически разцвет, за твърде кратко време, Елена променя външния си облик. Забогатели търговци и занаятчии започват да издигат наред с чорбаджиите масивни къщи, а еснафските организации строят църкви, мостове, чешми. Улиците на града, застлани с калдъръми, се осветявали с петролни фенери. Прокарани били и водопроводи.

Първоначалният културен напредък бил свързан с църковната дейност. Храмът „Св. Никола“ поставя началото на създаването, съхранението и разпространението на книжнина в Елена. В запазения от Дойно Граматик стар псалтир, „печатан във Венеция от Виченца, син на Божидар Вукович, водител на Подгорица“ е записано: „Книгата се подарява на храма на църквата „Свети Никола“ в 1518 година от някой си Пера“. Още тогава – от XVI век, храмът се явява книжовно хранилище – мост между Търновската книжовна школа и Елена. По предание се знае, че църквата е притежавала много стари ръкописни книги, писани на пергамент.

Храмът „Свети Никола“ бил сборен пункт за еленските махали. Колибарите идвали в неделя да се черкуват в Еленската църква. Денят за черкуване се превърнал и в пазарен ден. Така по-късно възникват сборове-панаири, които се организират три пъти в годината и траят по три дни. На 23 април 1800 г., по Гергьовден, Елена е нападната от кърджалиите. Църквата била опожарена, а заедно с нея изгаря голяма част от пергаментните исторически ръкописи. Въпреки тежката загуба, еленчани се заемат да възстановят храма. Не след дълго той е обновен със средствата на по-заможни граждани и труда на населението. Строежът се ръководи от хаджи Иван Кисьов, внук на поп Петко Шейтана, който се явил в Цариград пред султанската майка-валиде със зелени класове в калмукан[14] и издействал да бъде освободен Еленския край от данък житнина. Църквата била осветена на Благовещение – 25 март 1805 г. Каменен надпис, вграден вляво пред олтара, правен от „Дойно йерея“ разказва, че храмът е издигнат из основи, след като е бил изгорен от агарянски разбойници.

Външно църквата прави впечатление с крепостния си вид. Стените и са със скални блокове с дебелина 1 м, малките прозорчета – с железни решетки, а отвора при олтара наподобява амбразура. Подът на църквата е покрит с масивни каменни плочи. Вратата е направена от дебели дъбови дъски, обковани с желязо и тежък, специално правен бравен механизъм. Църквата „Св. Никола“ е изографисана изцяло от уважаваните по това време зографи Давид и Яков – светогорски монаси, свързани с Хилендарския манастир. По всяка вероятност изписването става около 1810 – 1811 г. Стенописите, дървеният иконостас и владишкият трон в църквата имат висока художествена стойност.

През 1800 г. с разрешение на русенско-търновския управител Исмаил ага бил издигнат нов параклис „Успение на Пресвета Богородица“. С течение на времето въпреки, че конструкцията била подобрена през 1813 г., дървената постройка не задоволявала нуждите на хората. Еленчани се ориентирали към Калето[15] и решили да използват материала от него. Постройката като цяло със солидното си изграждане и обработката на материала, художественото изпълнение на детайла и особено вътрешното пространствено решение, е огледало не само на повишеното самочувствие на гражданите, но и на голямото строително майсторство и конструктивна смелост на майстора и. Изграждането и е дело на уста Михо от махала Болерци, близо до Елена. Той е съвременник на Кольо Фичето и Генчо Кънев, и не им отстъпва по въображение, план и изпълнение. Строежът на обекта е започнат през 1836 г. и е завършен на следващата година, като храмът е осветен на 28 август. През 1861 г. той претърпява нова поправка, за което е оставен надпис на западната стена над корниза. Кулата на камбанарията e изградена в началото на XX в., но тя изгаря след голям пожар.

Третата еленска светиня е храмът „Рождество на Пресвета Богородица“. Той има сродна съдба със старата църква „Свети Никола“ и е свързан с историческия път на града. Като начало под ръководството на хаджи Йордан Разсуканов (1780 – 1835), повече известен като Йордан Брадата, е построен параклис в 1812 г. Изтича информация, че се строи тайно и без султански ферман. Хаджи Йордан Брадата маскирал строежа за проверката от Търново, като наредил да поставят в параклиса ясли и вързал коне, за да изглежда на конюшня. Параклисът с изградените до него килии е служил в ранния си етап за девически манастир, в който по предание съпругата на хаджи Йордан Брадата постъпила след неговата смърт като монахиня.

Плетените стени на параклиса „Рождество на Пресвета Богородица“ се оказали слаба преграда на огнената стихия от 20 юли 1859 г. Започва ново строителство на църквата, която е завършена в 1865 г. С градежа бил натоварен младият тревненски майстор Кольо Петков, ученик на Кольо Фичето. На следващата година към храма се открива девическо училище в две добре оборудвани стаи, което функционира до 1894 г. Скъпоценна реликва на църквата е нарисуваната икона от Станислав Доспевски на светите равноапостоли и славянобългарски учители Кирил и Методий през 1866 г. Тя е озаглавена „Просветители Българский“ и има дълбоко символично съдържание. Светите братя са с чашата за причастие и с евангелския призив се обръщат към миряните: „Пийте от нея, сия ест кров“. Силата е в Словото – причастие за българите, а над главите им грее слънце с десет лъча – символ на науката.

Даскалоливницата е може би най-голямата забележителност на града – първото българско класно училище, основано от Иван Момчилов през 1843 г. Кръстник на училището е Петко Славейков, учител в същото през 1848 г., който го нарича Даскалоливница – подобно на свещоливница, призвано „да лее даскали“. Класното училище е било снабдено с всички съвременни учебни помагала от това време и с нова учебна програма с нови педагогически методи. Сградата е двукатна, изградена от камък и дърво. В приземния етаж са разположени три големи мазета, по всяка вероятност с функция на дюкяни. Вторият етаж е предназначен за водене на занятия с бъдещите даскали. Тук се намирахстаята за учителя, две класни стаи и отделна стая за учебни пособия. В изворите се посочва, че възпитаници на Даскалоливницата са били учители (даскали) в 66 града и 59 села.

През Елена минавал най-краткият път между Търново и Тракия, както и пътят, който свързвал Букурещ с Цариград. Поради постоянните набези на кърджалиите през 1812 г. била построена Часовниковата кула, с цел да бъде използвана и като наблюдателница, и като бойна кула. Кулата е изградена от неизвестен еленски майстор. Състои от три части, които са в хармонично съотношение. Долната каменна част е върху квадратна основа, висока 12,5 м и се осветлява от тесни мазгали. Средната част е осемстенна призма с тънки измазани и варосани стени, покрити с меден обков. В нея е монтиран и часовниковият механизъм. Най-горната част е отново с квадратна основа от съвсем лека дървена конструкция, открита от всички страни. Тук е окачена камбаната. Покривът е конусовиден, обшит с медна ламарина и завършва с шип с четири оловни топки. Часовниковият механизъм и камбаната са купени от Фейзи ага, търновски аянин, „за хаир“. Камбаната е била излята в Габрово, за което свидетелства надписа върху нея. Кулата е основно ремонтирана през 1857/ 58 г. от небезизвестния еленски майстор Цончо Устабаши.

През Възраждането българските селища придобиват нов архитектурен облик, обусловен от материалното замогване на обществото, от духовните потребности на епохата и от културните влияния, дошли от Западна Европа. Докато в селата, все още се строят малки домове покрити със слама, то в балканските градове започва изграждането на двуетажни къщи, градени с камък и облицовани с дърво, с просторни стаи и със салон на горния етаж. Белег на това модерно влияние е и Елена, където се строят къщи, новост в градската архитектура. Особена символика на общото пространство на града придават Разсукановите къщи, Попниколовата къща, къщата на Юрдан Хаджипетков и Камбуровият хан.

Елена – Петте Разсуканови къщи

Петте Разсуканови или Петте Хаджидимитрови къщи представляват един изключително интересен архитектурен ансамбъл от пет къщи под един покрив, строени от хаджи Димитър Разсуканов за четиримата му сина. Сградата е разположена на лекото закривяване на улицата при малкото разширение, получено пред църквата „Рождество на Пресвета Богородица“, разположена срещу тях. Широките стрехи на всичките пет къщи, които участват в ансамбъла, образуват обща линия, която следва закривената улична линия. Към двора всяка от къщите е двуетажна, а само първата и втората имат междинен етаж и затова откъм улицата изглеждат триетажни. Къщите са строени в края на XVIII и началото на XIX в. Фасадата на всяка от тях е хармонично свързана с тази на съседните сгради. Вътрешното разпределение на къщите е съобразено с предназначението им за живеене. В тях са застъпени съставни компоненти на традиционните къщи – соба, горница и чардак към двора. Всяка къща има свое характерно архитектурно решение, което я отличава от другите. Между таваните липсват преградни стени – символ на съхранението и гордостта на рода. В четири от къщите в приземния етаж има и дюкяни.

Попниколовата къща е една от най-характерните постройки в град Елена от периода на Възраждането. Къщата е построена през ХIХ в. с типична за времето си архитектура. Сградата е нетрадиционна по отношение на това, че е разположена на две улици, към които се виждат двата и етажа и приземието. От страната на двора къщата е двуетажна; дворната част на къщата е открита. Особено впечатляващ е външният облик на къщата, от страната на улиците. Той се характеризира с това, че всеки следващ етаж е леко издаден над другия, формирайки специфичния вид на сградата. На най-горния етаж се намира нетрадиционен архитектурен елемент – еркер, издаден в средата. На етажа е разположен просторен чардак с миндер в единия ъгъл.

Къщата на Юрдан Хаджипетков се различава от повечето еленски къщи с характерната си фасада. Тя е построена върху каменните основи на изгоряла стара къща. Сградата е двуетажна. Стените на приземния етаж са тухлени. Цялата външна стена към улицата е от хубаво обработени и с правилна форма камъни. Приземието се състои от голям дюкян с два входа към улицата, три жилищни помещения, мазе и входен вестибюл, а горният етаж е жилищен. Разпределението на високите светли помещения носи белезите на представителност, характерна за самочувствието на по-заможните семейства. В двора е запазена старата къща на Юрдан Хаджипетков, в която е роден неговият син – писателят Петко Юрданов Тодоров. Тя е едноетажна към двора, а към реката – двуетажна. Конструкцията и е талпена, а стряхата е сравнително широка. В същата къща е родена е сестрата на Петко Ю. Тодоров – „въздушно нежната“ муза на Яворов – Мина.

В близост при село Йовковци, на река Веселина, се намирал на времето Камбуровия хан, построен около средата на XIX в. и носещ името на своя собственик Стоян Камбура. Архитектурата на хана е изразителна, проста и лаконична – пример за балканската възрожденска архитектура. Широките стрехи, каменната зидария, прорязана със сантрачи, патинираните дървени талпи във втория етаж и пестеливо използваната бяла мазилка – всички тези компоненти на архитектурния образ сполучливо се допълват и допринасят за доброто въздействие. Архитектурата съответства и на предназначението и – хан от епохата на Възраждането, със загатнати функции на обществена сграда.[16]

Към средата на XVIII в. заработили и множество дюкяни. Гюлханският хатишериф, чиято основна идея била равноправие между всички имперски поданици, стимулирал подема на занаяти, търговия, земеделие и скотовъдство. Започнало да се развива копринарството. Един период от своето стопанско благополучие Елена дължи именно на развитието на бубарството и търговията с пашкули и бубено семе. Въпреки установения контрол от турската власт върху пашкулите и налаганите допълнителни данъци, около средата на века край Еленската река заработили 40 долапа за точене на коприна. Добивали се по 40 000 оки пашкули. Търновските аяни забелязали доходността на този поминък – чрез своите бумбашири те прибирали всяка вечер изработената коприна и я продавали на десеторно по-висока цена, отколкото я заплащали на производителя. Еленчани разбрали хитрината и успели да издействат султанско ираде да отглеждат свободно пашкули и да произвеждат коприна, като заплащали само данък десятък. Двама французи живели няколко години в Елена, за да търгуват с коприна и семе. Значителни количества коприна и бубено семе били изнасяни на пазарите в Османската империя и в чужбина – главно в Италия и Франция.

Освен с обичайната домашна индустрия, задоволяваща насъщните нужди на всяко домакинство, в Елена се развива и занаятчийството, което има не само местно значение. Към средата на XIX в. процъфтявало абаджийството. Бояджийството, подковачеството, кюркчийството и кондуржийството имали дори собствени еснафски организации. Развити били и терзийството, дюлгерството, ножарството и пр. Еленските шаяци били търсени по цялата империя. Становете работели на пълни обороти и зиме и лято, и са стояли по стаите и чардаците. Вълната се доставяла от овчарските стада на котленци. Германският генерал Август Йохмус (барон Катиньола), прекарал известно време на турска служба, пише, че Елена била по това време на нивото на промишлен град с 600 къщи. Основните манифактурни производства по негови думи били платното и абите. Кожухарите не оставали по-назад – обработвали агнешки и овчи кожи, подплатявали кожуси.

Един от най-силните еснафи в Елена бил терзийският. Към 1843 г. само в Цариградския „Хамбар“ работили 37 абаджии и терзии от Елена. Терзиите, които шиели горни шаячни дрехи по поръчка, гледали да не изостават от търновските и русчуклийските майстори. В Елена отдавна имало френк-терзии, които шиели опънати „френски“ дрехи от тънко изпреден домашен шаяк или от европейско сукно. Иван Момчилов е един от първите, който се завърнал от Одеса остриган и облечен с тесни (френски) дрехи – панталони, жилетка, сюртук, което не се харесвало особено на еленчани. Туркините от Тузлука не били свикнали да шият дрехи за себе си и мъжете си и купували всичко наготово от терзиите.

В Елена имало доста „грънчарски фабрики“ – поне 25, което се потвърждава в „Землеописание“ на Неофит Бозвели от 1835 г. Те доставяли грънци за целия Търновски край. Много се славели и майсторите казанджии, които произвеждали тигани, тенджери, копринарски тави, бакрачета, менци, сахани. Все по това време на централния площад в Елена имало 12 златарски дюкянчета и мястото се наричало „Куюмджийската чаршия“. Бакалският занаят е бил привилегия на чорбаджиите. Българин рядко ставал ковач или касапин – това било занимание на циганите. В градската салхана се приготвяла вкусна пастърма и саздърма.

Реформите в Османската империя дават тласък не само на развитието на занаятите и търговията, но и на земеделието и животновъдството. Докато земеделието никога не е било приоритет на еленчани, то за лозарството се намерили места в околността с благоприятен климат и почви. Гроздоберът 15-20 дни е празник в лозята – песни, веселие, кръшни хора – всички са там. Виното и ракията, както се казва артисвали и се изнасяли в други краища, най-вече в Добруджа.

Наред с терзийския и бакалския еснаф бил добре уреден и градинарският, всеки с отделна еснафска каса. През 1866 г. е основано градинарско дружество. Градинарството (бахчиванлъка) е било главен поминък на населението. Градинарските ортаи (компании) – дружини обикновено по 10 човека, понякога достигали до 30-40 и повече души. Градинари са работили във Варненско, Софийско, в Румъния, Южна Русия и Австро-Унгария. Еленчани са отдавали своя труд и отивали често на гурбет. Тъй като коситбата и жътвата в Еленския край започвали по-късно, към полските райони се образували дружини, водени от драгомани, които отивали на работа в Тракия за 15-20 дни.

Еленчани не били загрижени само за прехраната си. Те били настъпателни и в опита си да се образоват. Килийните училища в Елена не били единици, броят на младежите там надхвърлял 20 души.Първият учител, поп Ненчо, пристигнал в Елена през 1740 г. Освен педагог, той станал проповедник и певец в църквата „Св. Елена“. Дойно Робчето, чието дело са „Дойновият надпис“ в същият храм и надписите при Хаджихристовата и Хаджикръстевата чешми, също бил учител в Елена. Той дори поел ролята на водач срещу кърджалиите. Дойно и неговият учител Стоян Граматика преписват „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. Техните преписи днес са познати като „Кованлъшки“ и „Еленски“. Синът на Дойно, Андрей Робовски, става учител едва 18-годишен. Той превръща килийното училище във взаимно, за да обучава повече ученици. Това се случва през 1820 г. Към 1830 г. учениците били стотина, а в разцвета на училището в него учели около 500 деца. На мястото на Робовски през 1839 г. започнал да преподава Манол Стателов, по-късно Димитър Самоводски, Юрдан Ненов. Всеки от тях направил нововъведения в програмата на училището.

През 1843 г. в родното си място се завърнал Иван Момчилов, учил последователно на о. Андрос, в Атинската гимназия и в Херсонската семинария. Освен че създава класното училище, той приема учителството като патриотичен дълг и като призвание. Това личи в неговите книги „Начален прочет, втора отделка“ и „Писменница на славянския език“. Шест години по-късно, Никола Михайловски, който завършил Историко-филологически факултет на Московския университет, става учител в Елена и надгражда училището на Ив. Момчилов. Михайловски обучава видни възрожденци като Петко Р. Славейков, Добри Войников, Добри Чинтулов – всеки един от тях оставил име в алеята на славата. Преминалите през училището започнали да преподават из цялата страна и затова П. Р. Славейков му дал името „Даскалоливница“.

Интелигенцията в Елена, оживеният стопански живот и сезонните работници, които пътували в чужбина и опознавали различни култури, спомогнали за появата на читалището в града. За начало на читалище „Напредък“ се смята събирането на последния ден от 1863 г. в родната къща на Иларион Макариополски. Няма нищо случайно – Макариополски по-късно спомогнал за извоюването на църковна независимост и станал митрополит на Търново. Учителят Никифор Попконстантинов приел длъжността председател на читалището, което първоначално се помещавало в една частна къща. Там била направена читалня и библиотека и през 1873 г. била изнесена пиесата „Геновева“.

Изброените по-горе личности създават преписи и книжнина, модернизират образованието, което постепенно става светско, учредяват читалище, правят дарения, затвърждават просветително-културната роля в Елена и без съмнение имат водеща роля в националното осъзнаване. Постигането на църковна независимост е голям успех за възрожденските българи. Ферманът от 1870 г. очертава нейните географски граници. Огромен принос това да се случи има еленчанинът Иларион Макариополски, който оглавява църковното движение и борбата срещу Гръцката патриаршия. Негова е крилатата фраза: „Дето народът – и ние с него.“

Иларион Макариополски (1812 – 1875), със светско име Стоян Михайловски, е ключова фигура на Българското възраждане. Житейския му път е изпълнен с множество обрати. Родът му има грузински произход. Роден в Елена, той учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в село Арбанаси. През 1832 г. приема монашество в Хилендарския манастир. Получава високо за времето си образование в гръцкото училище в Карея (п-в Света гора), в школото на Каирис на остров Андрос, в Атинската гимназия и в гръцкото училище в Куручешме, Цариград. В последното той учи в периода от 1841 до 1844 г., като същевременно е и писар в Патриаршията. Патриотизмът и любовта на Иларион Макариополски към просветата се зараждат в училището на гръцкия философ Теофилос Каирис на о. Андрос, където негов съученик е Стоян Чомаков – впоследствие хирург и виден борец за църковна независимост.

Израснал житейски и морално, Иларион Макариополски достига до извода, че е наложително да се реши българският църковен въпрос. Именно затова през 1844 г., заедно с Неофит Бозвели, той осъществява контакт с Михаил Чайковски (полски агент от френското посолство в османската столица), който ги съветва да изготвят прошение до Високата порта. Знаейки и разбирайки, че без благосклонното отношение на османското правителство към българите, няма как да бъде решен българо–гръцкият спор, Неофит Бозвели написва меморандум до великия везир Мехмед Емин Рауф паша. Същата година подобно изложение написва и Иларион Макариополски.

В двата документа са формулирани 6 основни искания: българите да имат свои архиереи, които да се избират от епархиите; да издават свободно български вестници и книги; да имат свои училища; да се открие българска църква в Цариград и в българските градове да се създадат смесени съдилища. По същността си прошенията на Бозвели и Макариополски са първата програма на църковното движение. През 1845 г. Неофит и Иларион са официално упълномощени да представляват българските еснафи по въпросите на „вярата“.

Активността на двамата водачи на църковното движение плаши гръцкия патриарх, който ползвайки се с подкрепата на Русия, издейства от Високата порта те да бъдат заточени в Света Гора. Там през 1848 г. умира Неофит Бозвели. През 1850 г. Иларион е освободен със застъпничеството на Стефан Богороди и Андрей Муравьов[17] и се завръща в Цариград. На следващата година участва в изготвяне устава на храма „Свети Стефан“, а през 1852 година е представител на Атонските манастири в Цариград. Същевременно Макариополски превежда от руски на български „Православное учение или сокращено християнско богословие“. Книгата е издадена под името Иларион Еленчанин.

След подписването на Хатихумаюна[18] през 1856 г., българите издействат ръкополагането на Макариополски за епископ на цариградската българска колония. За да тушира засилващата се враждебност между българите и Патриаршията, Високата порта предлага на патриарха да свика събор, който да се произнесе по българските искания. Участниците в събора застават зад позицията на Патриаршията, което кара цариградските българи да предизвикат сами скъсване с нея. Така на 3 апр. 1860 г., под ръководството на Иларион Макариополски, бива организирана Великденската акция. По предварителен сценарий, по време на службата, епископ Иларион не споменава името на гръцкия патриарх Кирил VII Константинополски, но не забравя да спомене името на султана. Това според църковните канони означава отхвърляне властта на патриарха. След акцията всички общини се отказват от гръцките си духовници и признават за свой църковен глава Иларион Макариополски. В отговор на това, през 1861 г. Гръцката патриаршия заточва Иларион и подкрепилите го Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки. Иларион остава изолиран до 1864 г., след което се установява в Ортакьой.

Българското църковно движение през Възраждането има успешен край. На 27 февр. 1870 г., след 30-годишна борба, българите постигат своята църковна независимост. Учредена е Българската екзархия с пръв екзарх Антим I. Иларион Макариополски е един от кандидатите за екзарх, но бива отхвърлен от Високата порта. Малка утеха за него е, че през 1872 г. е ръкоположен за Търновски митрополит. В качеството си на такъв той насърчава просветното дело в цялата област. През 1874 г. полага основите на Петропавелската духовна семинария в Лясковец. Умира на 4 юни 1875 г. в Цариград. Погребан е в двора на желязната църква „Свети Стефан“.

Достолепно име е Дойно Граматик или Дойно Робовски (ок. 1760 – ок. 1814) – възрожденски деятел от Еленския край[19], учител, свещенослужител и преписвач на Паисиевата история. Според местните предания в края на XVII в. орта еничари минали през село Дрента, Еленско, като водели със себе си няколко пленени момчета. Едно от тях, Стоян, било спасено от някакъв бездетен дренчанин. Връстниците му сложили прякора „Робчето“, който се закрепил за името и оттам се предал и на неговите потомци – представителите на Робовската фамилия, по-известни от които са възрожденците Андрей и Стоян Робовски.

Дойно изучава златарски занаят и се проявява като сръчен майстор. Конструира дори дървен часовник. После се научава от Стоян Граматика, учител в Елена през втората половина на ХVIII в., да подвързва книги. Върху кориците им изработва от мед икони от Евангелието. Впоследствие става учител като открива килийно училище в дома си и също получава прозвището „граматик“. В аналите остава с преписа през 1784 г. на Паисиевата история – от втория Софрониев препис, – за което ходи в Котел заедно със съгражданина си Иван Кършов. Не преписва буквално, а проявява критично отношение към извора – неговото копие се отличава от другите с полезни прибавки и кратки патриотични коментари. Около 1786 г. той е въведен в първи свещенически сан.

По време на кърджалийско нападение над Елена през пролетта на 1800 г., поп Дойно Граматик предвожда населението в защитата му. През същата година е избран в тричленна делегация, която отива в Цариград да иска разрешение за изграждане на кале в Елена. В новопостроената църква „Свети Никола“ върху специално приготвена каменна плоча-летопис от 1805 г., той увековечава случката и отбелязва, че църквата е изградена върху основите на старата, след опожаряването и „от агарянските разбойници“. Предполага се, че освен каменния летопис в църквата, дело на неговата ръка са и надписите върху каменните чешми: „Карайоановата“, строена през 1754 г., и „Хаджикръстевата“ от 1814 г.

Андрей Робовски (1801 – 1858) е виден възрожденски деец, учител, свещенослужител, книжовник и борец за църковна независимост. Андрей (или Андрея) е роден в Елена, син е на поп Дойно Граматик – първоначално учи именно в килийното училище на баща си. Изучава граматика, аритметика, гръцки, риторика, логика и богословие. После заминава да се просвещава в Свищов и други училища из страната. Връща се в Елена и започва да преподава в килийно училище. През 1834 г. Робовски първи подема преобразуването на Еленското килийно училище във взаимно. При даскал Дечо, както го наричат съгражданите му, е получил началното си образование Иларион Макариополски.

На 14 ян. 1842 г. Андрей Робовски е ръкоположен за свещеник в Елена. По онова време се запознава с Неофит Бозвели, с когото води оживена кореспонденция и който го въвлича в борбите за църковна независимост. Новият свещеник започва да води службите си в храма „Успение Пресвета Богородица“ на български език, заради което много пъти си навлича гнева на гръцкия владика в Търново. На 15 май 1846 г. Робовски поднася на султан Абдул Меджид писмена жалба от името на еленчани – оплакване против произволите на гръцкия владика, искайки неговото сменяне с българин. В резултат на засилващите се български протести Патриаршията е принудена най-после да отзове нежелания гръцки митрополит Неофит Византиос, но на негово място праща друг грък – Атанасий.

Откритите позиции на Робовски и непримиримата му борба срещу гръцките владици в Търново на няколко пъти му костват духовния сан. Въпреки многократните унижения и последвалото отстраняване от църковна служба, той не се отказва от позициите си и при всеки удобен повод ги споделя на глас. През времето, когато е отстранен от църквата, той превежда и подготвя за печат няколко книги, които са главно с църковно предназначение. През април 1858 г. Робовски заминава за Цариград, където заедно със сина си успява да отпечата някои от подготвените за издаване книги. Преследван от Патриаршията и в столицата, той отново да връща в Елена. Скоро след това Андрей Робовски се разболява тежко и умира.

„Крушата не пада по-далеч от дървото“ – казва една популярна българска поговорка. Спазвайки това предписание, синът на Андрей Робовски тръгва също по неговият път. Стоян Робовски (1831/34 – 1878) е изтъкнат просветител и книжовник. В детските си години Стоян постъпва да учи в Еленското класно училище при известните учители педагози Иван Момчилов и Никола Михайловски. По това време той има привилегията да другарува с Драган Цанков, Добри Войников, Иван Кършовски, Сава Катрафилов и др.

Още като ученик Стоян Робовски се заема да превежда Общата история на света. Тогава прави и първите свои поетични опити по подражание на даскалската поезия. Колебае се между учителското и свещеническото поприще. През 1853 г. баща му с посредничеството на врачанския владика Доротей го назначава за учител във Враца. След Враца Робовски учителства и в други селища като Лясковец и Разград. Тогава успява да преведе в Цариград „Учебна книжка за образование на децата“ (1858). През 1859 г. Иван Момчилов напуска Еленското училище и се премества в Горна Оряховица. Това дава възможност на Робовски да се завърне в родния си град и да застане начело на инициативата за изграждане на ново училище.

Наред с учителската си дейност и съставянето на книги, Стоян Робовски сътрудничи на периодичния печат с научнопопулярни очерци. Негови статии могат да се проследят в „Цариградски вестник“, „Турция“ и сп. „Слава“. През 1870 г. обнародва „Език без литература е туй същото, каквото що е народ без история“ и „Етнографическа очерка цигане“. Робовски остава име и като автор на първия химн в прослава на българското образование – „Български звезди над Солун“. Не успява много да се възрадва на свободата – умира скоро след подписването на Санстефанския мирен договор, на 17 май 1878 г.

Милан Радивоев (1845 – 1918) е също заслужил възрожденски учител. Не е следвал висши науки, но с полученото образование в Еленската даскалоливница и със самостоятелни занимания се издига на висотата на „един школуван и вещ историк“. След завършване на учението си е назначен за начален учител в родния си град Елена (1863 – 67 и 1869 – 70 г.). Негов ученик е бъдещият академик – юристът Стефан Бобчев[20]. В промеждутъка на тези години, Радивоев работи в Цариград като коректор във вестник „Македония“ при П. Р. Славейков и като секретар на митрополит Доротей Софиянски. След Освобождението той отдава двадесетина години на учебното дело: Варненски окръжен училищен инспектор (1881 – 85 г.), главен надзирател на пансиона на Българската гимназия в Солун (1887 – 88 г.), учител в Еленското класно училище и главен учител на общинските училища в града (1888 – 92 г.), инспектор на Еленското учебно окръжие (1895 г.) и учител в Търновската мъжка гимназия (1895 – 1900 г.).

Колоритна личност, Радивоев оставя ценно книжовно наследство. Във времето от 1892 до 1894 г. той работи над своя голям труд „Землеописание на България и съседните ней държави“. От 1906 г. се преселва в София, където създава значителни трудове не само за Еленската, но и за българската историография. Той е първият биограф на Иларион Макариополски с книгата си „Време и живот на търновския митрополит Илариона (Макариополски)“, излязла в София през 1912 г. Радивоев е ученик на Иван Момчилов – основателят на Еленската даскалоливница и негов последовател като книжовник. За него също написва книга: „Биография на Ивана Николов Момчилов с кратък очерк на просветителската му дейност (1819 – 1869 г.)“. Този труд е важен източник за възникването и развитието на Даскалоливницата.

 Стожер на културната и духовна модернизация през Възраждането е Иван Момчилов (1819 – 1869) – просветител, училищен реформатор и автор на множество учебници и учебни помагала. Роден в Елена, изпратен от баща си да учи в гръцкото училище в Търново. Там бива изгонен за дръзката си постъпка – по време на служба с младежки порив прочита Апостола на черковнославянски вместо на гръцки език. През 1837 г. заминава да учи на остров Андрос при известния гръцки педагог и философ Теофилос Каирис. След това продължава образованието си в престижната Втора гимназия в Атина, в която преподават баварски професори, извикани за учители от гръцкия крал.

Русия поддържа тесни връзки с Цариградската патриаршия – това е причината Иван Момчилов да се озове в Одеса. Това става не без напътствието на Иларион Макариополски. Но поради заболяване, Момчилов следва само една година в Одеската духовна семинария (1842 – 1843 г.). Вече с натрупан опит и знания, той решава да се завърне в Елена. При утвърдените просветни традиции и богато подготвена почва Иван Момчилов основава в града през 1844 г. първото българско класно училище, наречено от неговия ученик Петко Славейков „Даскалоливницата“. С вещина и такт младият учител установява добър ред и дисциплина в училището. Към учениците си той се отнася с голямо уважение – неговото естествено обръщение към тях е „мили ми“. Момчилов премахва боя като възпитателно средство. „Когато на възпитателя липсват знания и система, той ги търси в пръчката“ – казва той. Въвежда биенето на звънец, дежурство на ученици – главен и дверник. През същата година по негова инициатива се построява нова сграда за класното училище.

Проникнат от идеята обучението да се води на роден език, Момчилов преподава на чист български език. Той разнообразява работата си, стреми се да я доближава до живота. Изучават се предимно хуманитарни дисциплини, включително психология и логика, без да се подценяват и природонаучните предмети. Въвеждат се и някои чужди езици. С пословично трудолюбие в неделни дни изработва нагледни средства: таблици за четене на български букви, за състава на думите, таблици с цифрите, с числата, с подготвени задачи с четирите прости аритметични действия и много други. Чрез Васил Априлов и благотворителните дружества от Одеса доставя за училището географски карти и глобус. Освен въвеждането на нови предмети създава богата училищна библиотека, урежда празник на училището в деня на св. Три светители. Иван Момчилов въвежда като училищна песен стихотворението на Христодул С. Николов „Похвала на древните българи и отечеството им“. Говори пред учениците си за делото на Св. св. Кирил и Методий, написва тропар (похвална песен) за тях, а през 1859 г. организира първото им честване в Елена.

Мъдрият учител поставя в центъра на възпитателната работа любовта към Родината: „Обичай Отечеството си и никога да не пожелаеш и предпочетеш друго отечество от твоето“. Тази обич започва с изучаване и опазване чистотата на родния език. Стремежът към обогатяване на родния език го отвежда из колибите на Еленския балкан да събира и записва народни песни, гатанки и приказки, които са поместени в неговите книжки „Начален прочит“. Иван Момчилов в тандем с Никола Михайловски, превръщат класното училище в своеобразен учителски институт. В Даскалоливницата се учат видни възрожденци: П. Р. Славейков, Добри Чинтулов, Добри Войников, Драган Цанков, еленчаните Иван Кършовски, Стоян Робовски, Сава Катрафилов и др.

От 1865 г. Момчилов се отдава изцяло на книжовна дейност. По негова инициатива през 1868 г. се учредява „Книгопродавница Момчилов и съдружие“ в Търново. Той е автор и съставител на редица ценни учебници. За първия му учебник „Писменица на славянски език“ се записват 1100 спомоществователи. С най-голяма известност се налага и ползва, дори и след Освобождението, неговата „Граматика за старобългарския език“. Това е всъщност първата българска граматика на старобългарския език. Автор е и на „по-съвършен учебник“ – „Граматика за новобългарския език“ от 1868 г. Момчилов и Михайловски превеждат и издават съвместно „Очерки из историята и народните сказания“. В изпълнение на своя дълг – отпечатване на учебници във Виена – скромният и неуморим Иван Николов Момчилов, основателят на Даскалоливницата в Елена, се простудява и след завръщането си в Горна Оряховица умира на 8 дек. 1869 г.

Неговият съдружник по съдба Никола Михайловски (1818 – 1892), с псевдоним Макавеев, допринася също за българската кауза. Рождената му дата не е известна – знае се, че е роден през 1818 г. в град Елена, че е брат на Иларион Макариополски (общо 9 деца) и баща на Стоян Михайловски. Завършва гимназия в Атина (1843 г.), а след това историко-филологическия факултет в Москва с докторат по философия (1848 г.). Връща се в България и учителства в Елена, заедно с Иван Момчилов в класното училище (1848 – 1852 г.). След това е поканен за главен учител в Търново и Сливен (1853 – 1867), където развива училището в петкласно и въвежда нови предмети като психология, риторика, поезия и метрика и др. В същото време води активна обществена и просветна дейност. Насоките на тази дейност са най-разнообразни: издава в Цариград в. „Съветник“ (1863 – 1865 г.), в страниците на който води борба против фанариотското духовенство. Сътрудничи на сп. „Право“ (1870 – 1873 г.), назначен е за цензор на българските книги при османското министерство на просветата. Избиран е за представител на Търновска епархия в Църковно-народните събори в Цариград през 1861 – 1863 и 1871 г. Михайловски поддържа проекта на Дунавския валия Мидхат паша за сливане на българските и турските училища през 1866 г., но впоследствие се отказва от тази инициатива.

Интересна е дейността на Никола Михайловски като писател и изследовател. Той прави опит да запълни онази празнина в културно развитие, която е последица на османското господство. Михайловски е основател на Търновската правописна школа, която застъпва възгледа за етимологичния правопис, съставя учебници, превежда книги. Съставя „Малка българска читанка“, а след това и „Малък българский писмовник или образци за различни писма“, превежда „Исторически изследвания за Охридската и Ипекската архиепископии“, съставя „Кратко землеописание“, занимава се с история, политическа икономия. И не на последно място превежда няколко романа на историческа тематика и две новели из живота в Америка. Книгите му се издават във Виена, Цариград и Русе.

След Освобождението, като един от изтъкнатите и образовани българи, Никола Михайловски участва в Учредителното събрание, което приема Търновската конституция; заема постове в различни държавни институции. При тези обществени задължения той не се откъсва от научните и литературните си интереси: преподава по старогръцки език и литература във Висшето училище (по-късно Софийски университет), дописен член е на Българското книжовно дружество (Българската академия на науките) от 1875 г., а от 1884 г. негов почетен член.

Неговият син Стоян Михайловски (1856 – 1927) израства като виден писател и общественик. Той е автор на стихотворението „Кирил и Методий“, което се превръща в училищен химн, след като Панайот Пипков създава музиката за него. В началото учи в Търново (1865 – 1868 г.), а в 1872 г. завършва френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград, където е съученик на Константин Величков и Симеон Радев. След това от 1872 до 1874 г. учителства в Дойран, а през 1875 г. заминава за Франция, за да следва право в университета в Екс ан Прованс. След 1878 г. Стоян Михайловски работи като юрист в новообразуваното Княжество България. От 1892 г. е дописен член, а от 1898 г. действителен член на Българското книжовно дружество. Михайловски активно участва в дейността на Македоно-одринската организация. В последните години от живота си декларира симпатии към фашизма в Италия, описвайки го като „доктрина на разумно и логично градене“. Грешка, която се доказва във времето. Ст. Михайловски умира в София.

Малко по на север от Търново, на брега на Дунав, е разположен Свищов – град със запазено място в българската национална история. Някога в околностите му по римско време е съществувало селището Нове (Novae), основано с декрет на император Веспасиан през 69 г. Любопитно е, че Нове е построен във формата на петоъгълник. След смъртта на Атила през 453 г., хуните се оттеглят в своята прародина Азия.Това дава възможност на готите да завземат Белград (Singidunum) и да се установяват като основна сила на Балканския полуостров. След походите си до Македония и Тракия, Теодорих избира Нове за основен град и своеобразна столица на остготите (483 г.), където те се установяват за около пет години. През есента на 488 г. Теодорих тръгва от Нове със стохилядна войска и техните фамилии за Италия. Към 491 г. контролира по-голямата част от Апенинския полуостров. През 497 г. император Анастасий I признава Теодорих Велики за крал на готите и императорски регент в Италия.

През Средновековието по времето на Второто българско царство на Иван Шишман (втората половина на XIV в.), Свищов се споменава като важна крепост под името „Зибестова“. Днешното име на Свищов е свързано с названието „Систова“, утвърдено в Австро-турския мирен договор от 4 – 5 август 1791 г., заменило наименованието „Зигит“ (вероятна аналогия със срещуположния Зимнич). По времето на османското владичество е познат главно като „Зиштови“, румънското название е било сходно: „Шиштова“. Етимологията е неясна. Може да се свърже с глагола свистя „за вятър“, крепост изложена на ветровете. Евлия Челеби съобщава, че влашкият атаман Алексей Свищов построил през XIV в. крепостта, за да се противопостави на султан Мурад.

Падането на дунавската твърдина в ръцете на османците е отразено в изворите от османския историограф Мехмед Нешри (ок. 1450 – 1520) и други автори като немския историк Йохан Леунклавиус (XVI в.). Аналите хвърлят светлина и върху действията на прочутия влашкия воевода Йоан Влад ІІІ Цепеш, известен като Дракула (1431 – 1476), който не само е превземал Свищов, но и за кратко е пребивавал в него. На 16 окт. 1444 г. сборната кръстоносна армия на Владислав III Ягело и Янош Хуняди успешно завладява Свищов. В края на следващото XVI-то столетие градът попада в обсега на антиосманските походи на друг влашки владетел – Михаил Храбри. Известните на науката османо-турски регистри отразяват развитието на Свищов и околните земи в онази епоха. Особен интерес представлява информацията, оставена от известния османски пътешественик Евлия Челеби (третата четвърт на ХVІІ в.) и унгареца Янош Комароми от края на същото столетие.

През 1738 г. населението вече е преобладаващо турско. На границата на XIX в. градът се превръща в едно от най-значимите долнодунавски пристанища, като през него се изнасят стоки за Русия и Средна Европа. По време на Руско-турската война (1806 – 1812 г.) Свищов е опожарен от руснаците: прилагайки безпощадната стратегия на „опожарената земя“, очакваните като „освободители“ руски войски изгарят града без да жалят дори църквите. Следващият акт на победителите е насилствено да преселят неговите жители на отсрещния бряг на Дунав при днешния Зимнич, като изгарят лодките, за да нямат път назад. Турците намерат спасение в Предбалкана – в Ловеч и Троян. Неофит Бозвели описва събитията в нарочен меморандум, изпратен до Високата порта. Пожарите унищожават и две големи православни църкви – „Свети Николай“ (дн. „Свето Преображение“) и „Св. Илия“.

Към края на 1810 г., в условията на суровата зима и замръзналия Дунав, голяма част от населението се завръща в опожарения град. Възстановяват се десетки къщи, като Свищов постепенно се съживява и консолидира като селище. След 1820 г. градът се възражда, а въвеждането на парното корабоплаване по долната част на река Дунав (1835 г.) му възвръща просперитета. Но на града е съдено да преживее още един катарзис. В началото на окт. 1829 г., по време на следващата война между Русия и Османска Турция, частите на генерал Павел Кисельов, командващ руските войски в Дунавските княжества, преминават през Свищов. Изследователят на града, протойерей Стефан Ганчев, пише в своята книга „Свищовъ (приносъ за историята му)“, че градът отново е опустошен от руските войски.

Към средата на XIX в. Свищов възкръсва и вече се очертава като значително търговско селище и център на стопанския живот в придунавската част на империята. Реката (наричана от българи и турци Туна), се вписва в очертанията на града и има съществена роля за неговото развитие. От тук за Европа минава износа на северобългарските земи, Тракия и Македония. Градът се разраства, населението прогресивно се увеличава, както вносът и износът на стоки, също така и производството. В годините около Освобождението свищовското пристанище, в сравнение с останалите портове по река Дунав (Русе, Силистра, Оряхово и Никопол), заема в търговията на Австро-Унгария първо място по износ, и второ по внос – след Русе. През 1873 г. износът от града достига сумата от 5 400 000 франка.. В града работят над 200 магазини и 25 мелници, някои от които парни. Първата мелница е построена през 1860 г. На 15 юни 1877 г. главните сили на руската армия форсират и преминават Дунав по време на Руско-турската война от 1877 – 1878 г., като Свищов де факто става и първият освободен български град.

Развитият в стопанско отношение град създава благоприятна среда за процъфтяването на културно-просветната дейност и това го превръща в един от духовните български центрове. Историческите събития и факти от това време свидетелстват за неоспоримото първенство на Свищов в много първи начинания: първо светско училище, първа детска градина, първо читалище, първо професионално училище, първи издания на учебно-педагогическа литература, първа печатница, първи многогласен хор и още много други неща, случили се за първи път тук. Свищов създава необходимата среда за израстването на образовани за времето си хора, които имат значим принос за българското просветно и културно дело.

Учените не са единодушни по въпроса кога и къде е открито първото елино-българско училище. Най-ранният опит е направен през 1810 г. в Сливен от даскал Андон Хаджикринчев, който преподава и светски дисциплини. Две години по-късно той учителства в Котел. За съжаление, сведенията за тези две учебни заведения са оскъдни. Затова повечето историци приемат, че първото елино-българско училище отваря врати в Свищов през 1815 г., където учител е Емануил Васкидович (даскал Манолаки). Всъщност гражданите построяват сградата още през 1812 г. – парите за това начинание дарява видният представител на чорбаджи Цанковия род – Филип Сакелариевич, председател на еснафа на кожарите във Виена.

Веригата от събития продължава с основаното през 1831 г. свищовско училище, наречено „Св. Петър и Павел“. То е класно и има своите два отдела: единият е т.н. нисше училище, където се преподава по Бел-Ланкастърската „метода“ – като се използват най-вече таблиците на Неофит Рилски, отпечатани в Букурещ. Там учителстват последователи и колеги на Христаки Павлович: даскал Николчо, даскал Пени от Лясковец, по-късно даскал Иван Стоянов от с. Мерданя, Търновско. В другия отдел – в Главното училище преподава самият Христаки Павлович, като изучаваните предмети са: граматика, аритметика, история, география, логика, риторика, богословие, катехизис, църковно-славянски и гръцки езици; впоследствие той подготвя и учебници по същите предмети.

Без съмнение, за своите възпитаници Христаки Павлович е учителят с огромен авторитет, от когото те получават не само знания, но и уроци по гражданско поведение. Сред учениците на Христаки Павлович са момчета от различни краища на българските земи, видни бъдещи просветни и духовни дейци: Драган Цанков, Манол Стателов, Златан Груев Кинов от Пирдоп – по-късно първият сливенски митрополит Серафим, П. Р. Славейков от Търново, Христодул Костович Сичан-Николов, Теодор Хрулев от Лясковец (по късно учител в „Св. Николското“ училище на Христаки Павлович, бъдещия даскал Дечо от Елена, ръкоположен в свещенически сан с името Андрей Робовски и др.

Времето, прекарано от Златан Груев в Свищов е около година – от 14 окт. 1846 г. до 8 септ. 1847 г. В последната година Груев е съученик с Теодор Хрулев, който вече е назначен за „поддаскал“ в училището на Павлович. Не само образованието, но и атмосферата в града оказват своето въздействие върху светогледа на бъдещия свещеник и учител. След по-ранните сблъсъци – от 1843 г. срещу търновския митрополит Неофит Византиос, тук борбата по църковния въпрос става все по-остра. Неофит е твърде скверна фигура като част от нашата история, това е същия духовник, който затваря Петко Славейков в един кокошарник, заради една негова сатира.

Споменаването на Теодор Хрулев (1821 – 1865) не е случайно – той се проявява като учител, книжовник и един от активистите на движението за самостоятелна българска йерархия, достоен възпитаник на духовника Максим Райкович, родом от Дряново, по-късно архимандрит. След смъртта на Христаки Павлович, свищовлии „намерили за Хрулева способен да замести учителя си“. Наред с това Хрулев започва да съставя и издава учебници, които праща даром по българските общини. Голям родолюбец и „искрен работник в усилните времена на нашите национални борби“, несъмнено Теодор Хрулев със своята ерудиция и всеотдайност оставя осезаеми следи върху по-нататъшното развитие на Златан Груев като учител и духовник.

Едно от забележителните нововъведения на Възраждането била появата на спонтанни доброволни граждански обединения с културни, просветни и благотворителни цели – градивото на гражданското общество. На първо място сред тях били читалищата. Макар и зародили се като идея сред други народи, читалищата бързо придобили популярност сред образованите и патриотично настроени българи. Читалищата си поставяли като основна цел да улеснят достъпа на българите до благата на просветата – книги, вестници и списания, новости в науката и изкуството. Първите сред тях възникнали през 1856 г. в Свищов, Лом и Шумен. Читалището в Свищов е изградено с дарения от заможни българи – „Еленка и Кирил Д. Аврамови“.

В Свищов творят бележити личности за подражание. На първо време това са споменатите по-горе учители и книжовници Емануил Васкидович, Неофит Бозвели и Христаки Павлович.

Емануил Васкидович (1795 – 1875) е роден в Мелник под името Емануил (Манолакис) Васкидис. Според съвременници, като Иван Селимински, и по-късни изследователи, като Боян Пенев, Васкидович има гръцки произход, докато други автори, като Михаил Арнаудов, оспорват това. Учи в известното за времето си гръцко училище в родния си град и в гръцката гимназия на остров Хиос. Последният бил известен с това, че в него се разпространявали новите идеи и открития на XVIII и нач. на XIX в. След завършване на училището в Хиос Васкидович се връща в Мелник. Предполага се, че той е имал намерение да стане учител в родния си град, но се случват някои събития, които го принуждават да напусне града. На път за Букурещ, Васкидович остава да пренощува в Свищов. Тогава видни свищовлии от средната махала научават за него и го уговарят да остане в града, за да създаде светско училище.

Макар и само на 20 години, Васкидович е бил в състояние да се справи с предизвикателството, защото имал солидна за времето си научна подготовка. В Мелник и на Хиос той е изучавал математика, физика, астрономия, химия, философия, старогръцки и новогръцки, латински и френски езици. Той черпи знания също така в Княжеската (Бейската) академия „Свети Сава“ в Букурещ. Заедно с научната подготовка, която получава във въпросните учебни заведения, Васкидович е имал възможност да се запознае и с организацията на обучение в светското училище. След като той приема предложението да стане учител в Свищов, през 1815 г. започва строежът на сградата за училището с паричните средства, дадени от Филип Сакелариевич. Поради недостиг на средства сградата е окончателно завършена едва през 1824 г. Затова се налагало по-заможните граждани от Свищов да правят нови материални дарения. В своето „Прескробное оправдание“ Емануил Васкидович съобщава, как той и Христаки Хаджиденков отиват в Букурещ, където се срещат със заселени там заможни свищовлии и ги убеждават да дадат помощи за издръжка на училището.

И така – през 1815 г. в Свищов Васкидович основава първото елино-българско училище в земите ни, а по-късно организира и първата училищна библиотека, на която оставя своите 800 тома литература. През 1832 г. в училището се въвежда взаимоучителния метод за обучение, като в него се изучават преди всичко граматика, аритметика и география. Васкидович е главен учител в Свищов от 1815 до 1845 г., когато е уволнен под натиск на гръкоманската партия в града, и по-късно отново от 1854 до 1863 г. Между 1845 – 1854 г. учителства в Плевен, като основава там взаимно училище през 1850 г.

Емануил Васкидович е автор на 15 учебника и книги и на една граматика на старогръцкия език. В ръкопис са останали негови учебници, преводи на Франсоа Фенелон и др. Той подпомага Неофит Бозвели да състави и издаде „Славеноболгарское детеводство“ в 1835 г. Васкидович развива и богата обществена дейност. Именитият просветител умира на 80-годишна възраст в Свищов, крайдунавския град на който отдава половин век от живота си.

Негов другар по съдба е Неофит Бозвели (1785 – 1848) – учител, духовник и книжовник, който имал предимството да познава отлично положението в доста краища на страната. Роден в Котел, той се замонашва в Хилендарския манастир, но не остава дълго там. Митарствата му като учител и духовник го срещат с много българи и друговерци, правят го свидетел на конфликти и провали, което му позволява да постави ръка на пулса на нацията. През 1813 г. като таксидиот на Хилендарския манастир Неофит е изпратен в Свищов, който по това време е един от големите градове на Дунав. Свищов е току-що опожарен от руснаците, а населението му се разпилява и намира сигурност във Влашко. Именно в този момент, Неофит Бозвели е този, който окуражава и подкрепя своите сънародници да се завърнат по родните места и да издигнат отново града от пепелищата. В Свищов той остава около 20 години, през които се занимава с проповедническа, учителска и книжовна дейност.

Неофит Бозвели открива в лицето на Васкидович свой съмишленик. Общата им работа дава плодове – Свищов се издига като значителен просветителен център. Тук Бозвели започва своята книжовна дейност, с издаването на „Славяноболгарское детеводство за малки деца“. Този учебник се различава от тогавашните буквари, тъй като се състои от шест различни учебни книги, а в предговора авторът споделя своите идеи за развитието на българското училище. За отпечатването на изготвеното учебно помагало Неофит заминава за Крагуевац (Сърбия), където се задържа за около две години. В Сърбия отпечатва още две книги: „Краткая свещеная история“ и „Свещений катехизис“.

Христаки Павлович (1804 – 1848) е роден в Дупница, затова и прякорът му е бил Дупничанина. Първоначално образование получава в Дупница, а след това по-висока степен в Рилския манастир, където става расофор с името Хрисант. Между 1825 – 1830 г. учи в гръцки училища в Мелник и Сяр. Изучава древногръцките философи и се изявява като отличен църковен певец. Завръща се в Рилския манастир и заема длъжността библиотекар. Предполага се, че известно време е бил и в Етрополския манастир. Животът му се променя през 1831 г., когато по препоръка на игумена Йосиф, заминава за Свищов. Тук предприема важна стъпка и през същата година основава смесено словено-елинско училище, а през 1841 г. и девическо училище. Заедно с Емануил Васкидович работят неуморно за просвещението на региона.

За нуждите на просветата Павлович развива и книжовна дейност, но в онзи период от развитието си той смята, че в основата на образованието трябва да лежи гръцката книжнина. По късно стига до идеята, че в родните ни училища трябва задължително да се преподава на български език и написва за тази цел през 1835 г. „Разговорник греко-болгарский“. Десет години по-късно издава така нар.“Царственик или история Болгарская“, която представлява преработка на Паисиевата история. Хр. Павлович превежда също така от гръцки за образователни нужди художествени произведения и училищни ръководства. Той е автор на общо тринадесет книги, от които приживе издава десет. Христаки Павлович има 8 деца – между тях са художникът Николай Павлович, лекарят Димитър Павлович, както и Пауника (Пауница) хаджи Денкова – майка на Цветан Радославов, който е автор на настоящия ни национален химн „Мила Родино“. Умира на 21 юли 1848 г. от холера в Свищов.

Николай Павлович (1835 – 1894)) е най-известният син на Христаки Павлович – художник живописец, сценограф, график и театрален деец. Като младеж Николай живее при свои роднини, братя Цанкови в Румъния, които определят за негово бъдеще професията на търговец. Просветени и интелигентни люде, те скоро разбират, че търговската работа не е по душа на младежа и през 1852 г. го изпращат във Виена за обучение в ателието на литографа Анастас Йованович. Павлович не ги разочарова – между 1852 и 1858 г. той учи последователно в две големи европейски художествени академии – Виенската и Мюнхенската, като получава финансовата подкрепа на знатни българи, включително д-р Петър Берон.

През есента на 1858 г. двамата заминават за Крайова, където в продължение на няколко месеца Павлович прави цветни илюстрации към научните трудове на д-р Берон и по-специално – за „Космобиографически атлас“ и „Метеорологичен атлас“, които са публикувани през 1860 г. в Париж. По време на бурните събития около църковния въпрос през месец май 1861 г. Павлович е в Цариград – населената с будни българи столица на Империята. Тук той чрез литографиите си популяризира важни сцени от средновековната българска история, които създава по романа на Александър Велтман „Райна княгиня българска“. След завръщането си в Свищов Николай Павлович се отдава на различни техники – живопис, графика, литография, театрална сценография и др. Работи върху историческа живопис, иконопис, битови картини и пр. Става първият майстор на историческия жанр – неговите картини будят възхищение и въздействат на хората. Сред работите му са 73 икони за църквата „Света Троица“ в родния му град.

Свищов – храмът „Света Троица“ на майстор Кольо Фичето

Николай Павлович отказва да вземе участие в управлението на държавата след Освобождението През 1885 г. той се записва като доброволец в Сръбско-българската война, а през 1889 г. се премества в София, където до края на живота си преподава рисуване в Софийската мъжка гимназия. Той работи по теми свързани със съвременната българска история като „България, Тракия и Македония, разделени от Берлинския конгрес“, „Съединението на Северна и Южна България“, българския герб. Тези композиции много бързо стават емблематични и са използвани за широк асортимент предмети за битова употреба като подноси, ковьори, шишета. Павлович оставя и голям брой светски портрети, вкл. Автопортрети – той рисува и известния портрет на доктор Петър Берон. Скромен художник и патриот – Николай Павлович е учител на големи имена в българската живопис.

Други представители на интелигенцията като Георги Атанасович и Теодосий Икономов, също застават на прага на модерната българска история. И двамата са родени в Свищов.

Георги Атанасович (1821 – 1892) първоначално учи при Емануил Васкидович в родният си град. През 1843 г. завършва гимназия в Атина, а през 1848 г. – медицина в Париж. От 1849 г. се установява да живее в Букурещ – преподава патология в Медицинското училище, а от 1861 г. е професор по съдебна медицина и токсикология в Букурещкия университет. Заема и административни длъжности. Атанасович участва и в живота на българската общност в Румъния. Участва в издаването на вестник „Отечество“, през 1861 г. е сред основателите на българското читалище в Букурещ, а от 1857 г. е член на ръководството на Добродетелната дружина. По време на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. е лекар в главната квартира на руската Дунавска армия.

След Освобождението Георги Атанасович е изявен специалист по съдебна медицина и токсикология. Първият български министър-председател Тодор Бурмов кани д-р Атанасович да заеме пост в кабинета му – от 26 юли 1879 г. д-р Георги Атанасович става първият министър на просвещението. Изборът му може да се счита за напълно сполучлив, той познава добре образователната система на няколко европейски страни и има самочувствието на културен човек. По време на управлението си д-р Атанасович въвежда задължителното обучение на младежите до 15 години и на девойките до 13 години, българският език става официален език в училищата. Умира в родния Свищов.

Делото на Теодосий (Богдан) Икономов (1836 – 1871/72) все още остава в сянка. Възрожденски просветен деец и писател, той завършва основното си образование в Свищов. Продължава да учи в Киевска гимназия, през 1859 – 1861 г. се дипломира във Висшето училище в Прага със специалност славянска филология. През 1861 г. е в Белград, където помага на Георги Раковски при издаването на „Дунавски лебед“. По същото време пътува до Букурещ, където организира отпечатването и разпространението на брошурата на Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, подписана с псевдонима „Един българин“.

Завръща се в родния си град и учителства през цялата 1862 г. На следващата година отива в Браила, а през 1864 г. окончателно се установява в Болград, където е директор на гимназията „Св. св. Кирил и Методий“ (1867 – 1869 г.). Автор е на първата оригинална българска трагикомедия „Ловчанският владика или беля на ловчанския сахатчия“. Пише статии с учебно-образователна и историческа тематика. През 1868 г. издава в Болград сп. „Общ труд“, в което публикува свои лекции и статии. Освен „Ловчанският владика“ (написана през 1857 г. и издадена през 1863 г.), Теодосий Икономов написва и няколко патриотични стихотворения. Песента му „Де и родът ми?“ (превод от чешки език на песента „Слепият гуслар“ на Йозеф Тил) получава широка популярност.

В съзидателните години на Възраждането в Свищов се ражда един от най-значимите български писатели – Алеко Константинов (1863 – 1897). Роден в семейството на видния български търговец Иваница Хаджиконстантинов, по майчина линия Алеко произхожда от голямата видинска фамилия Шишманови. Учи първо като частен ученик при Емануил Васкидович и Янко Мустаков, а след това като редовен такъв в Свищовското училище. Продължение на образованието му е Габрово – в известната Априловска гимназия (1874 – 1877 г.), но началото на Руско-турската война прекъсва учението на Алеко. По време на войната младият Алеко е писар в канцеларията на свищовския губернатор Марко Балабанов (1877 г.). След приключването и заминава за руския град Николаев, където завършва образованието си през 1881 г. След това записва право в Новорусийския университет в Одеса и след дипломирането си се връща в родината.

В България Алеко Константинов започва работа в София – новата столица на страната. Практикува като съдия, помощник-прокурор и прокурор. Поради променливата политическа обстановка бъдещият писател двукратно е уволняван от длъжност. Все пак, до края на живота си, е адвокат на свободна практика. Алеко обича да пътешества и посещава различни части на света. Взема участие в международните изложения в Париж (1889), Прага (1891) и Чикаго (1893). По време на пътуванията си търси добрите примери от европейската и американската култура, за да ги приложи у дома. От тези визити, като утвърден писател, Алеко черпи идеи и за някои от най-емблематичните си произведения, голяма част от които съдържат критика към типичните балкански черти на българина.

Алеко Константинов развива активна обществена дейност. По негова инициатива се основава първото туристическо дружество в България. Поставя началото на организирания туризъм с изкачването на Черни връх в планината Витоша – 27 авг. 1894 г. Не остава безразличен към политическия живот в страната – членува в Демократическата партия на Петко Каравелов, участва в изготвянето на нейната програма, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в партийния орган вестник „Знаме“.

Творчеството на Алеко е посветено най-вече на недотам приятните черти на българина, които той осмива доста сполучливо. Въпреки че е известен предимно с пътеписите и фейлетоните си, авторът започва творческата си кариера с поезия. Първата му зряла творба е добре познатият пътепис „До Чикаго и назад“ (1893). Той е изпълнен с типичните за автора артистичност, темперамент и чувство за хумор. Пътеписът му донася литературна известност и е създаден след пътуването му до Новия свят, а като самостоятелно издание излиза през 1894 г.

След успеха на „До Чикаго и назад“ Алеко продължава писателската си дейност в жанра, като прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа в творбите си „Невероятно наистина, но факт…“, „Какво? Швейцария ли?“, „В Българска Швейцария“ и др. Съществена част от Алековото творчество са разказът „Пази Боже сляпо да прогледа“, фейлетоните „Разни хора, разни идеали“, „Страст“, „Честита Нова година!“. Те са емблематични за гражданския му патос, тънкото му чувство за хумор, ирония и самоирония. Именно от тях произлиза прозвището, с което всички го наричаме и днес – Щастливеца.

Поредицата от фейлетони представя на преден план сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на времето – пътят и мястото на България сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит и нрави. Те служат като болезнен пример и днес, защото значението им без никаква промяна може да бъде отнесено и към съвременната българска действителност. С книгата „Бай Ганьо“ от 1895 г. Алеко Константинов бичува именно онези черти на българина, които го показват в негативен план. Под формата на забавни приключения на дребен праматар (амбулантен търговец) на розово масло, втурнал се да забогатява чрез търговия и политика, Константинов чрез персонажа на Бай Ганьо засяга болезнени проблеми на националния живот, бит, психология, манталитет, ценности. Творбата е своеобразно преодоляване, мъчително по същество, но изпълнено с лекота, хумор и артистичност, на национални комплекси и социални пороци. Ганьо е колоритен и витален образ. Обикаляйки Европа, в контакт с други нрави, отношения, култура, той изпада в комични ситуации. Неговият образ е най-дискутираният в българската литературна критика.

Щастливецът среща смъртта си на 23 май 1897 г. при неуспешен атентат срещу неговия съпартиец Михаил Такев. Двамата са в Пещера, родното място на Такев, от което е и избран за народен представител. В землището на село Кочагово, на пътя между Пещера и Пазарджик, наемни убийци стрелят по файтона на писателя и го пронизват смъртоносно.[21] Така на 34-годишна възраст си отива Алеко Константинов – един от малцината духовни аристократи и безспорно между най-големите таланти в българската литература. Произведенията на Константинов са преведени на около 30 езика. Негова заслуга са и много преводи на световни автори, сред които са: Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Жан-Батист Молиер, Жан-Франсоа Копе, Викториен Сарду.

Подобно на много други селища, важен обединителен център на българите в Свищов е православната църква. Основният камък на „Света Троица“ (наричана още Съборната черква) е положен на 4 април 1865 г. Строителството е възложено на не кой да е, а на най-известния по това време майстор Никола Фичев (Колю Фичето). Строежът продължава 30 месеца – храмът се освещава на 15 окт. 1867 г. Сградата е с височина от 54 м и впечатлява с внушителните си размери и форми – храмът е трикорабен с централен купол, 3 второстепенни купола и удължено тяло с дължина 30 м. Иконостасът е изработка на дебърския майстор Антон Станишев между 1870 – 1872 г. Над 120 празнични икони са дело на Нестор Траянов, други над 70 са изписани от художникът Николай Павлович. Интересни са и двете портални колони, които се въртят около оста си. Камбанарията на църквата е добавена през 1886 г. и е изпълнена от Генчо Новаков. Сградата се счита за един от образците на църковната архитектура от късното Възраждане.

Друг знаков обект в града, изграден през XVIII в., е Часовниковата кула. Идеята за нейното изграждане е на свищовските еснафи, но е подкрепена и от местното турско население. За историята на кулата можем да съдим по запазените арабски надписи, вградени в строежа. Единият надпис е от 1179 г. по мюсюлманското летоброене (хиджра) и се превежда като „Обладателят на добри и хубави дела Хюсеин ага бен Али – управник на Свищов“. Другият надпис фиксира годината на поправката му с лептата на хаджи Абдуллах ага: 1276 (1859 г.). Кулата, подобно на други сгради, също попада под ударите на военните стълкновения. Следите от разрушението са възстановени и тя става „невиждано хубава и великолепна“. Над входната врата на кулата е изписано на сводест камък името на майстора – Богдан. За него се предполага, че е от Балканските колиби. Бил е известен майстор каменоделец – градил е каменни къщи, чешми, надгробни кръстове. Приема се, че заедно с майстор Генчо са построили в града и казармата „Йени къшла“.

Височината на Часовниковата кула е 23,5 м – стандартна за времето си кота. Изградена е от дребен обработен камък и декоративни камъни от бял варовик по четирите ъгъла, и на главния корниз на купола. Над главния каменен корпус е ситуирана двукатната дървена надстройка с часовника и куличката над него. От помещението на часовниковия механизъм има излаз към тясно балконче, опасващо кулата от всички страни. Видният свищовлия Яни Станчов доставя часовниковия механизъм от Виена.

Използвани източници

Драганова, Т., Минчева, Т. „Художествените занаяти във Велико Търново през Възраждането“. София, 1979.

Караджова, Д. Сливен и Елена през Възраждането. София, 2014.

Кираджиев, С. „Велико Търново“. София, 2007.

Николова, Юл. „Достойно естъ“ – Свищов през XIX век и първото десетилетие на ХХ век – личности, събития, факти. Свищов, 2008.

Прокопова, П., Апостолов, Я. Свищов. София, 1977.

Радев, Ив. „История на Велико Търново XVIII – XIX в.“ В. Търново, 2000.

Радков, Р. Свищов – културно-исторически забележителности. В. Търново, 2007.

Снегаров, Ив.“ Българските земи през погледа на чужди пътешественици 1828 –1853 г.“ София 1997.

Станев, Хр. Еленски летопис: Из миналото на град Елена и Еленския край. София, 2001.

Станев, Хр. Книга за Еленския край: Историко-демографски очерк за населението и селищата. В. Търново, 2005.

Тодоров, Ив. „Старо Търново. Духът и ликът на времето“. София, 2009.

Тодоров, Н. „Балканският град XV – XIX в. Социално-икономическо и демографско развитие“. София, 1972.

Тютюнджиев, Ив. и др. „Кратка стопанска история на България“. В. Търново, 1996.

^[1] На 27 юли 1965 г. пред него е добавено „Велико“ в чест на предишната слава на града.

^[2] Има и други мнения като думата „таран“ – уред за разбиване на крепости, и „тарим“ – „проход“, „път“.

^[3] Носи фамилията Казанджиев до 1842 г., когато според една от версиите си избира името Славейков, впечатлен от среща със сладкопойната птица.

^[4] Най-дълго просветителят се задържа в Трявна – от 1849 до 1852 г.

^[5] Според някои източници е роден през 1832 г. Може да се поспори и за истинското му име: Цани (Стефан) Гинчев (Генчев) Шкипърнев.

^[6] Антон Станишев (1828 – 1904) е виден дърворезбар и зограф, представител на Дебърската художествена школа. Роден в Крушево.

^[7] Леон Филипов (1880 – 1976) е български археолог, проектант, общественик и дарител на артефакти свързани с историята на Велико Търново и България.

^[8] Кварталът, в който е построена църквата тогава, се нарича Кошарската махала.

^[9] Най-много средства са дали Терзийският, Бояджийският и Бабукчийският еснаф.

^[10]Анна-Мария Арпад (1204 – 1237) е унгарска принцеса от рода на Арпадите и българска царица, съпруга на цар Иван Асен II.

^[11] Наричан още от близките му приятели и позната Очматей или Очката. Прозвището му Миткалото идва от остарялото „миткам“ (означаващо „скитам“).

^[12] Стамболов е назначен за регент заедно с Петко Каравелов и Сава Муткуров.

^[13] Наум Тюфекчиев (1864 – 1916) е български революциоанер и тероритст, деец на ВМОК, работил за тайните служби на Русия и Османската държава. Той участва в 25 атентата, в т.ч. организира и убийството на дипломатическия представител на България в Истанбул доктор Георги Вълкович. Убит по заповед на Тодор Александров в дома си в София от екзекутора на ВМОРО Туше Скачков.

^[14] Цев върху която се навива преждата.

^[15] „Калето“ е наименованието на хълм, който в наши дни се намира в покрайнините на гр. Елена, а в миналото е бил над града. Наречен е така, защото по време на кърджалийството е имало кале, твърдина. В най-високата му част се поставял пост, който е следял за наближаване на кърджалии – ако е забележел такива, постът обявявал тревога и всички църкви са започвали да бият камбаните си. След края на кърджалийството Калето е използвано за турска казарма, но постепенно започва да се руши.

^[16] Ханът преди се е намирал в село Йовковци, но поради изграждането на едноименния язовир, той е демонтиран и преместен на ново място в град Елена. Днес хана се намира в архитектурно-историческия комплекс „Даскалоливницата“ с подредена етнографска експозиция, показваща материалния бит и култура на населението от Еленския край в края на XIX и началото на XX в.

^[17]Андрей Муравьов (1806 – 1874) – руски писател, църковен и обществен деец, член на Руската академия, оберпрокурор на Св. Синод. Посвещава голяма част от живота си на утвърждаване на Православието. По време на пътешествията си описва светите места, събира голяма колекция от икони и други православни реликви.

^[18] Султански ферман, гарантиращ равни граждански права на християните спрямо мюсюлманите в Османската империя.

^[19] По всяка вероятност е роден в село Дрента.

^[20] Стефан Бобчев (1853 – 1940) е български юрист, публицист и политик, роден в Елена. Един от инициаторите е за създаване на Висше училище (Софийския университет) в София след Освобождението. Основател и първи ректор е на днешния Университет за национално и световно стопанство.

^[21] Радилово и съседното село Кочагово имат отдавнашен спор за собствеността на гори и общински мери, като и двете страни многократно прибягват до насилие. Във връзка с този конфликт група жители на Радилово, начело с кмета от Народната партия Петър Минков, решават да убият Такев. В землището на село Кочагово (дн. Алеко Константиново) радиловчаните Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона му с пушка, при което убиват Алеко Константинов. Такев остава жив. Но по-късно той не избягва съдбата си. На 24 ян. 1920 г., ден преди силно оспорвани парламентарни избори, Михаил Такев е убит близо до родната си къща в Пещера от анархокомуниста Георги Донски.

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.