Процесът на изграждане на ислямски култови обекти в Балканите започва към ХIV-XV в., паралелно с инвазията на Османската империя в земите на Европейския Югоизток. Оттогава досега, в продължение на шест века, полуостровът и в частност българските земи се превръщат в място, в което съседстват християнството и ислямът. Тук представителите на двете религиозни деноминации създават материална култура, която е неразделна част от българското културно-историческо наследство.
Инфраструктурата на мюсюлманските обекти включва култови сгради (джамии, месджиди, завиета, тюрбета, имарети, теккета), както и други архитектурни форми (ханове, мостове, часовникови кули, хамами, чешми). Много от тях са унищожени в годините след Освобождението – особено джамиите, теккетата и тюрбетата. До днес са достигнали само единични архитектурни паметници, но те всъщност са били разрушени и не съществуват в автентичния си вид, по-скоро представляват топоними, които са възстановени в по-ново време.
Един от най-известните паметници на ислямския религиозен комплекс у нас е Томбул джамия в гр. Шумен. Томбул джамия, която е известна още като „Шериф Халил паша“ е най-големият мюсюлмански храм на територията на България. Днес той е забележителност на Шумен и е единственият добре запазен ислямски култов ансамбъл у нас. Основите на джамията са положени през 1740 г., като тя е окончателно завършена през 1744 г. Името Томбул всъщност е дадено заради формата на купола му, която е подчертано овална. На турски език Tombul се превежда като топчест, надут, струпан. Храмът е обявен за архитектурно-строителен паметник от 1975 г. и е в списака на 100-те национални туристически обекта.
Архитектурният комплекс заема 1730 кв. м площ, а основното тяло на храма представлява четиристенна призма с квадратен план (15 м х 15 м). Всички части на комплекса са включени в обща композиция и са свързани с общи дворове. Най-отгоре се издига високо 40 м минаре. 99 спираловидно разположени каменни стъпала водят до красивото шерефе (най-високия балкон, от който ходжата призовава мюсюлманската общност за молитва). До просторния двор, известен като аркаден заради формата на сводовете, е построен голям шадраван за ритуално измиване на поклонниците – т.н. абдест. Водата на шадравана се смята за свещена.
В молитвената зала се влиза през открито предверие с високи аркади в мавритански стил. То се поддържано от четири масивни мраморни колони. В предверието има пет купола. Молитвената зала се осветява от четири пояса прозоречни отвори, като горните три пояса са с цветни витражи. В оформлението на екстериора и интериора има пластика и барокови детайли. Балконът в залата е молитвено помещение за жените. Молитвената зала има великолепна акустика, която се получава от многобройните молитвени гърнета, вградени в купола и стените. По стените на храма са изписани знамения от Свещения Коран (аети) и слова на Пророка Мохамед (хадиси).
Вляво от молитвената зала е разположен комплексът медресе (висше духовно училище) с дванадесет помещения, където са живеели някога възпитаниците му, с библиотека на втория етаж с 500 тома религиозна литература.Тук са съхранявани изключително ценни томове със съчинения на арабски и персийски език, както и карти на знаменития арабски географ от началото на ХІІ в. Абу Абдал Мухаммад Идриси, които по-късно са преместени в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София. Началното училище (мектеб), както и малкото гробище към джамията имат свои отделни дворове.
Ансамбълът на Томбул джамия е умело включен във вече оформеният силует на града, израснал през ХV в. в подножието на средновековното Шуменско кале. В Шумен по онова време е имало 10 други по-малки по размер джамии. Към края на ХVI в. в града, наричан Шумну, се преселили големи маси бежанци и той постепенно придобил ориенталски облик. Известният пътешественик Евлия Челеби споменава тогава за 27 махали с около 2000 къщи. Много от махалите носели имената на намиращите се в тях джамии, като една от най-красивите е била Куршун чешма – наричана така заради покритието и от оловни листове. Оттогава датира и градската часовникова кула.
Кой всъшност е бил Халил Шериф паша, с чието име се свързва джамията? Както пише в историческото съчинение „Иззи тарихи“, той бил учен с литературни наклонности, родом от близко разположеното селище Мадара. Халил Шериф бей изучил до съвършенство естествените науки и станал един от членовете на „Ученото общество“ към двора на султан Ахмед III. Голяма част от своите стихове той посветил на великия везир Дамад Ибрахим Паша. През 1736 г., след като последователно изпълнявал поредица високи длъжности, Халил бил назначен на високия пост кетхюда към везира и добил титлата паша. Като такъв се върнал в родния си край и започнал строителството на Томбул джамия, която посветил на паметта на своя баща. Периодът 1718-1730 г. в историята на Османската шимперия е известен като „Лале деври“ („Епоха на лалетата“). В стила „Лале“, макар и с малко закъснение, е издържана и планировката на Томбул джамия. Очевидно и самият Халил Шериф паша е изповядвал тези авангарди за времето си европейски идеи.
Библиография
ГРАДЕВА, Р. – съст. и отг. редактор, Сб. История на мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания, Т.7, МЦПМКВ, София, 2001.
ГРАДЕВА, Р., ИВАНОВА, Св. – съст., Сб. Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания, МЦПМКВ, София, 1998.
КАНИЦ, Ф., Дунавска България и Балканът, т.1-2, изд. „Борина“, София, 1995.
КАРАХАСАН-ЧЪНАР, И., Етническите малцинства в България, изд. „ЛИК“, София, 2005.
КАРАХАСАН-ЧЪНАР, И., Eтническа и религиозна мозайка на България, изд. „ЛИК“, София, 2015.
ЛОЗАНОВА, Г., МИКОВ, Л. – съст. и отг. редактор, Сб. Ислям и култура. Изследвания т.4, МЦПМКВ, София, 1999.
ТАТАРЛЪ, И., Турски култови сгради и надписи в България (1), изд. „БОН“, Благоевград, 2003.