Дискусии – България

Пловдив (Филибе) през османския период.

Разположен в западната част на Горнотракийската низина на двата бряга на река Марица, Пловдив е град с изключително богата и интересна история. Девизът на града е „Древен и вечен“. През 342 г. пр.н.е. той е завладян от Филип II Македонски, който издига крепостни стени. В по-късните източници градът носи неговото име – Филипополис, сиреч „град на Филип“. Филипопол впечатлява мнозина от древните автори. Най-известното описание е на древногръцкия писател Лукиан (ок. 120 – ок. 190) от Самосата, който е познавал с най-големи подробности живота в града и е единственият античен писател, чието свидетелство на очевидец е запазено до наши дни. През Римската епоха се използва името Тримонциум („Трихълмие“) – заради трите хълма, на които е разположен градът през Античността.

В старобългарски източници се използват вариантите Плъвдивъ и Пълдин, за които се смята, че водят началото си от тракийското Пулпудева. От българските форми в миналото произлиза и съвременното име Пловдив, изписвано до 1945 г. Пловдивъ. Според Чепинския летопис името е плоднъ градъ, вероятно със значение на „плодоносен град“ поради берекета (изобилието) на Тракийската низина около долината на Марица. От гръцката форма Филипополис произлиза и турското име на града – Филибе.

Животът в Пловдив не е прекъсвал в продължение на почти осем хилядолетия, което прави неговата история изключително богата и интересна. Множеството народи, обитавали територията на града, са оставили следи в дебелите над 12 м културни пластове и градежи на Пловдив. След създаването на Първата българска държава в края на VII век, Филипопол се превръща във важен преден пост на византийското влияние на Балканите. По време на продължителните войни на Източната римска империя с България през VIII в., в областта на Пловдив са заселени много колонисти от Армения и Сирия, сред които има значителен брой привърженици на манихейството и павликянството.

По време на походите на българския владетел Крум през 811 – 813 г., когато той разрушава редица тракийски градове и отвежда жителите им на север, населението на Филипопол изоставя града и бяга в по-безопасни места на юг. През 836 г. градът е завладян от българския хан Маламир. Филипопол остава в границите на България до 970 г., когато е превзет от киевския княз Светослав I, който разграбва града и набива на кол 20 хил. негови жители. След изтласкването на киевските войски от Балканите, на следващата година Филипопол отново влиза в лимеса на Византия. Градът се възстановява бързо след руските кланета, като в него и околностите му отново са заселени павликяни и манихейци от Армения и Сирия. Филипопол става една от основните опорни точки на император Василий II Българоубиец в продължителните му войни, довели до унищожаването на Първата българска държава.

По-късно през Филипопол преминават Първият (1096) и Вторият кръстоносен поход (1149), като в града се обособява Латински квартал със западноевропейски търговци и занаятчии. През следващите години селището е засегнато от засилващата се политическа нестабилност в региона. През 1193 г. управителят на филипополската тема Константин Ангел Дука се обявява за император, но е заловен и ослепен. В 1196 г. за управител на областта е назначен българският болярин Иванко, който между 1198 – 1200 г. управлява в съюз с България. През 1204 г. рицарите от Четвъртият кръстоносен поход превземат Константинопол като поставят началото на Латинската империя, а Филипопол става столица на васално на императора херцогство. През 1205 г. кръстоносците са принудени да напуснат града, опожарявайки част от него, а малко по-късно той е превзет с нови разрушения от българския цар Калоян. В следващите 150 години градът осем пъти преминава по мирен или военен път под български и византийски контрол и обратно.

Филипопол е завладян от Османската държава през 1371 г. и започва да бъде назоваван в турските анали като Филибе. След битката при Черномен войските на бейлербея Лала Шахин паша напредват към града, българският гарнизон го изоставя и жителите, водени от митрополита, се предават. Филибе е превърнат в султански хас в границите на паша-санджака на Румелийския еялет. Градът пострадал от войните през Османското междуцарствие – първоначално контролиран от Сюлейман Челеби, впоследствие превзет през 1410 г. от Муса Челеби, който разрушава крепостните стени и прогонва жителите му.

Оказал се във вътрешността на държавата на султана, Филибе губи стратегическото си значение на крепост, но от средата на XV в. османските турци извършват мащабно преустройство на града, съпътствано със значителни обществени строежи. Западно от Трихълмието е изграден главният мюсюлмански храм Джумая джамия, построен е нов мост през Марица, северно от който се образува кварталът Кършияка. Близо до моста бейлербея Шахабеддин паша основава голям имарет (благотворително заведение), от който днес е запазена Имарет джамия. Между моста и Джумая джамия се оформя район с много нови ханове и пазари, който остава търговски център на Пловдив до края на османската епоха, но е унищожен до голяма степен през XX в.

Освен значителното мюсюлманско население, установило се в града през този период, там се запазват и значителни ромейска, българска, арменска и павликянска общности, както и по-малка, но активна в стопанския живот група дубровничани. През XVI в. в Пловдив се заселват голям брой сефарадски евреи, а през XVII в. пристига компактна група арменци от Галиция. В същото това време част от павликяните приемат католицизма, а останалите постепенно губят идентичността си. Тогава се наблюдава и по-бързото нарастване на българското население в града.

През XVIII в. Пловдив се утвърждава като водещ икономически център във вътрешността на Балканския полуостров с продължаващото разрастване на традиционните абаджийство, гайтанджийство и други текстилни производства. Този процес се стимулира от вътрешни и външни фактори, което от своя страна рефлектира върху културната и политическата обнова на възрожденското общество. Модернизацията и разрастването на градското стопанство водят до появата на манифактурите и фабриките.

Градът на тепетата не е пряко засегнат от безредиците на кърджалийството, но те довеждат до заселването на много бежанци – българи от Тракия и гърци от Епир и Тесалия. През 1738 г. населението на Пловдив, както на всички важни градове в европейската част на Османската империя, е преобладаващо турско. В следващите десетилетия православното население постепенно нараства и към средата на XIX в. то вече надхвърля половината жители. Това става главно за сметка на миграция от околните български и гръцки (в Станимашко) села, но в града идват и някои богати гръцки, влашки и български търговски фамилии (от Македония, Епир, Копривщица).

Краят на безредиците и относителната либерализация след Гюлханския хатишериф от 1839 г. дават тласък на стопанския живот – абаджийското производство започва да се концентрира в по-големи предприятия, създадени са търговски къщи с мащабна дейност от Манчестър до Калкута (Индостан). През 1845 г. Михалаки Гюмюшгердан основава първата текстилна фабрика. Водеща роля в този процес имат българската, арменската и гръцката общност. В този период много от църквите в града са реконструирани, строят се и нови, основани са първите модерни училища на различните общности – българи, гърци, арменци, католици. В Пловдив работят водещи представители на Брациговската, Дебърската и Самоковска школа, формира се характерният стил на пловдивската къща.

През 1850 г. българската общност в Пловдив основава първото класно училище по взаимоучителният метод (Бел-Ланкастърски), което през 1868 г. става втората гимназия по нашите земи след Априловската гимназия в Габрово. По същото време градът е в центъра на българо-гръцкия църковен конфликт. Нежеланието на гръцката общност да разреши богослужението на български език в част от православните църкви в града довежда до отстраняването на прогръцкия митрополит Хрисант. Стига се и до физически сблъсъци между двете страни, което довежда в края на краищата до въвеждането на богослужение на български в катедралата „Света Богородица“. След отделянето на Българската екзархия до 1906 г. в Пловдив има двама православни митрополити – български и гръцки.

Според свидетелства на посетили града през 1870 г. американски мисионери, Филибе има 30 хил. жители, като 15 хил.от тях са турци, 9 хил. православни българи, 2 хил. българи католици, 2 хил. гърци, а останалите – главно евреи и арменци. Те определят града като най-важният културен и политически център на българите след столицата на Империята Цариград. През 1874 г. Пловдив е свързан с железопътна линия до Цариград.

По време на Руско-турската война Пловдив е завзет от руските войски на 15 януари 1878 г. Генерал Йосиф Гурко с командвания от него Западен отряд достигат до Кършияка. Самият Пловдив е превзет от един драгунски ескадрон, командван от капитан Александър Бураго, който пресича реката с разузнавателна мисия, но предизвиква паника сред османските сили и за няколко часа установява контрол над града. При Временното руско управление губернатор на Пловдив е ген. Николай Веляминов, а от май до октомври 1878 г. в града е седалището на цялата руска администрация в България, начело с княз Александър Дондуков-Корсаков. През този период е възстановен изгореният през войната мост над Марица, създадена е Дондуковата градина, основано е първото българско военно училище, дислоцирано през ноември с.г. в София. От Виена в Пловдив е преместена печатницата на Христо Г. Данов, в която започва да се печата първият български вестник след Освобождението – „Марица“.

През юли 1878 г. е сключен Берлинският договор, който създава Източна Румелия – област с широка автономия, чиято столица става Пловдив. В града се установяват генерал-губернаторът, правителството, областното събрание, централните съдилища и военното командване на областта. В архивите на града са запазени сведения и за изборите за градски съвет – първия избран след „Руско-турската война“ (14 дек.1878 г.). Гласоподавателите, по един на всеки 50 къщи, общо 63 души, представляват относителната численост на разните народности в града със следните показатели: 37 православни българи, 4 българи католици, 5 турци, 13 гърци, 2 арменци, 2 евреи. 39 души от тези кандидати са избрани с тайно гласуване в залата на българското училище.

През следващите години са основани първата публична библиотека с музей и първия български професионален театър, девическото училище е преобразувано в гимназия, а католическото – във френски колеж. През 80-те години в Пловдив работят водещи български писатели – Иван Вазов, Петко Славейков, Захарий Стоянов, Константин Величков. Според проведеното през 1884 г. първо преброяване Пловдив има 33 хил. жители, половината от които са българи, а останалите главно турци, гърци, евреи и арменци. Той е най-големият град в Княжество България и Източна Румелия, следван от Русе с 26 хил. жители. През 80-те години започва постепенна индустриализация на града – създадени са фабрики за спирт (1882), бира (1882), сапун (1884), няколко частни и държавна печатница, механизира се традиционната преработка на тютюн.

През 1885 год. Пловдив е в центъра на събитията около Съединението – тук действа Българският таен централен революционен комитет, местният военен гарнизон отстранява правителството на областта, а новите власти обявяват присъединяването на Източна Румелия към Княжество България. Днес 6 септември, Денят на Съединението, се чества и като празник на град Пловдив.

В годините след Съединението много видни пловдивчани се преселват в София, където заемат водещи позиции в политическите, деловите и културните среди. Въпреки това градът запазва статута си на основен административен и стопански център в Южна България. През 1888 г. е удължена железопътната линия, която вече свързва Пловдив със София. През 1891 г.е завършен първият модерен водопровод, доставящ вода от село Сотир, а през 1896 г. е утвърден първият градоустройствен план. През 1892 г. Пловдив е домакин на Първото българско изложение с чуждестранно участие, което се превръща в редовно събитие, днес Международен панаир Пловдив. През следващите години продължава индустриализацията на града – от София е пренесена нова фабрика за сапуни и други химикали (1893), създадена е първата голяма мебелна фабрика, както и предприятия за производство на парфюмерия (1895) и тухли (1897). В началото на XX в. Пловдив израства като голям промишлен и търговски център със силно развита лека и хранително-вкусова промишленост. В демографски план продължава тенденцията на изселване на турското население от града. През 1906 г. етническата палитра е белязана от антигръцки погроми, при което са дадени жертви. Не след дълго време гръцките църкви са присвоени от Българската екзархия, а голяма част от гърците напускат Пловдив.

Трябва да се отбележи, че след като го превземат, османците не събарят съществуващите махали, а строят около тях. Пловдив е разделен на етнически квартали – най-много са мюсюлманските квартали, следвани от българските. Има и гръцка махала, както и еврейска. Няма данни за междуособици между различните етноси и религии, нито за съборени християнски църкви или пък за превръщането им в джамии – това се е случвало само като наказание – ако градът е оказвал съпротива, но случаят явно не е бил такъв.

Пъстрота в градското пространство – това е най-правилното определение за Пловдив през втората половина на XIX в. Населението на най-големия ни град в Южна България надхвърля 30 хил. жители, от които половината са мюсюлмани. След тях по брой следват българите – православни и католици, после гръко-власите, арменците, евреите и циганите. В първият план на града, изработен от инж. Йосиф Шнитер в 1892 г. са посочени 32 площада, 399 улици и около 40 махали, повечето с турски наименования, а други са обозначени с цифри.

Турската махала била разположена в горния край на Бунарджика, къщите били малки, от глина и кирпич, боядисани в синьо или бледорозово, с криви, но спретнати дворчета. Външните дувари на къщите са по-високи от човешки ръст, а на прозорците откъм улицата твърде често се срещат гъсти дървени решетки, увити с бръшлян. Още през XIV – XV в. са построени множество сгради, включително сегашната Джумая джамия. Общо 52 джамии са били построени в османския период на Пловдив. Заедно с малките, които са били без минарета, и в които не се е провеждала петъчна молитва, общият им брой е бил навярно около сто. До наши дни са оцелели само четири – освен Джумая джамия и Имарет джамия има една, която е осъвременна сграда и още една, която е полуизгоряла. В една от монографиите на изследователя Румен Иванов се съдържа разчитането и анализа на 52 епиграфски надписа от некропол, най-вече в двора на Имарет джамия, която е щяла да последва съдбата на останалите, ако не е била спасена от известния с научните си приноси археолог Богдан Филов, бъдещ министър-председател на България. Джамията е забележителна в различни отношения. В двора ѝ все още се намира гробницата на Шахабеддин паша – османски пълководец и везир, син на покорителя на Пловдив – Лала Шахин паша.

Интересни данни има и за образованието в османския период. Най-ранните информации за сгради, предназначени за обучение, са от 80-те години на XV в. Медресетата са имали статут на висши училища. В тях са се преподавали науки като алгебра, геометрия, астрономия, география. Били са безплатни, на издръжка на самия вакъф. Един от преподавателите в тези медресета е бил Молла Лютфи, ученик на прочутия османски учен от Самарканд Али Кушчу (1403 – 1474). Кушчу е основател на първата обсерватория (Расатхане) в Истанбул. Молла Лютфи е автор на няколко труда, свързани с математиката и Космоса. В медресето на Имарет джамия преподава и белеежитият учен и дивански поет Бедреддин Айни (1361 – 1451), който по-късно става управител на земите на Свещения град Мека в Арабия. Айни описва в поетичното си творчество Филибе (Пловдив) и Тракия като земен рай с много зеленина, чист въздух и студени води. 27 поети са били ученици на медресето в Пловдив, един от тях става също много популярен – това е Алаеддин Челеби (неизв. – 1543), който впоследствие преподава в Бурса, Истанбул и Одрин. Негови творби са преведени на френски, испански, немски и на други езици през XVIII в.

В късния османски период са известни четири библиотеки в Пловдив – най-голямата се е намирала в Джумая джамия. И четирите книгохранилища са разрушени при освобождаването на Пловдив. Най-много данни има за библиотеката на някой си Осман ага – това са 90 тома с ръкописи, сред тях изключително ценни творби на арабски учени, исторически книги, географски описания, трудове по алгебра от VIII до XI век.

Еврейските фамилии в Пловдив са около 250, те населяват Ортамезар – в близост и северозападно от Градската градина. Тази част от града евреите обитават отдавна, но и тогава, както и в края на XIX век, те представляват значителен народностен елемент. В миналото на града са налични четири синагоги, но от тях оцелява само „Цион“. Синагогата е не просто молитвен дом, а и дом за срещи и социални контакти.

Колкото до арменците, те имат по-малко представители (180 фамилии), но пък имат в допълнение една великолепна църква,, Сурп Кеворк“ и едно училище, в което децата им учат майчиния си език. Арменската махала била ситуирана покрай черквата „Сурп Кеворк“ и се простирала до „Чифте баня“. Арменската общност присъства в живота на града на тепетата от столетия – присъства ярко, колоритно и трайно. А така наречения арменски комплекс, разположен в Стария град, се явява средоточие на разнолики събития от светски, духовен, културен или образователен характер. Всеизвестна истина е, че където и да се установи арменецът – поради стечението на исторически обстоятелства, той съгражда първо своя духовен храм – църквата, а след това издига и свое образователно огнище.

Християнските махали са 8 на брой. В Кършияка има изградени една църква и едно училище. Българо-католическите фамилии са към 400 – те имат хубава църква и едно училище, което се управлява от френски попове за момчета и от милосърдни сестри – за момичета.От другата страна на река Марица, право насреща е махала Мараш, съставена изцяло от български фамилии. На юг се намира махалата Св. Петка, на югозапад – Св. Марина, а на югоизток – енорията Св. Неделя. Махалата „Мараша“ започвала северно от площада „Мюселле“. Летописците казват, че преди Освобождението там и в „Каршияка“ говорили само български език. Повечето къщи в „Мараша“ са паянтови, боядисани постно, с просторни дворове. Отвън били неугледни, но вътре имали уют. От чардаците и сайвантите, целите потънали в зеленина, лъхало на спокойствие и приветливост.

Южно от мегдана „Бей Меджид“, извито като дъга на изток, е било разположено „циганското царство“. По данни за ромското население в Пловдив се вижда, че то се заселва и усяда там през XV в. Оттогава поне е най-ранният документ за него. В Османската империя ромите са били регистрирани отделно от другото население, тъй като са били номади и са били освободени от данъци. В списъка фигурират 16 жени и 18 мъже, заселени в Хаджихасан махала, която съществува и днес в центъра на Пловдив. В притиснатите една до друга къщурки, все от кирпич и глина и повечето само с една одая, живеят обикновено многолюдни семейства от по десетина души. Почти всички постройки са боядисани в тъмносиньо. От стария документ се вижда, че са имали християнска вяра, а по-късно те приемат исляма и променят и имената си.

Празниците са неотменима част и градивен елемент за устойчиви толерантни отношения в космополитния български град. Най-привличащото и спонтанно място за различни събития е „Пепиниерата“ – ширна зелена поляна, оградена със стройни тополи. Тя била обработена и направена в 1891 г. от ландшафтния архитект Люсиен Шевалас (1840 – 1921). Швейцарец по народност, Шевалас пристига в Пловдив като княжески градинар през 1879 г. по покана на княз Александър Богориди – генерал-губернатор на Източна Румелия. Освен „Пепиниерата“, швейцареца създава „Княжеската градина“, и „Цар-Симеоновата градина“, залесява хълмовете Бунарджика и Сахат тепе.

Картината в празника обикновено се разнообразявала от оркестър, с инструменти включващи тамбура, флейта, мандолина, латерни и др. Песните, яденето, пиенето и стълпотворението от хора са допълвали колоритната част по времето на различни религиозни и други събития. Следобед обикновено се провеждали мазните борби между пехливаните. При тези борби публиката е била най-разновидна: българи, турци, арменци, евреите също присъствали но по-рядко, но най-много обичали този сеир циганите. Имало и натруфени богаташки жени с шапки и кърпи на главите, мъже с бомбета, корави яки и нагръдници, разглезени богати бабички с черни чадъри, за да не им пече на главите. Идвали много селяни и от околните села.

Мюсюлманските празници Курбан и Рамазан байрам понякога траели по цял месец (както си е по мюсюлманския канон). Турците очаквали с нетърпение тези празници и понасяли с чест и достойнство постите в горещите дни. В два след полунощ служителят от джамията тръгвал из града с дюмбелек (тъпан) и будел правоверните да станат да се нахранят, защото от четири часа сутринта започвал постът (говеенето). От шума на дембелека се събуждали не само турците, но и българите и всички останали, но никой не се сърдел за това.

Движението за църковна независимост е един от процесите, които определят същността на Българското възраждане. През първите векове на османското владичество българи и гърци мирно съжителстват под духовната власт на цариградския патриарх. С течение на времето обаче Патриаршията губи доверието на българското население. Причина за това е практиката да се откупуват всички църковни длъжности от свещеника до патриарха, което поражда корупция и води до увеличаване на данъците. В началото на XIX в. Патриаршията открито подкрепя гръцката „мегали идея“ за възраждане на някогашната Византия, застава зад гръцките националистически интереси и налага богослужението на гръцки език. Това отблъсква българите.

Един от най-известните борци за църковно-национална автономия през Възраждането е лекарят Стоян Чомаков (1819 – 1893). Той е роден в Копривщица, майка му произхожда от влиятелния бегликчийски род Чалъкови. През 20-те години на XIX в. Чалъкови се преселват в Пловдив, където играят важна роля в управлението на града и имат голямо влияние върху османската администрация. Първоначално Ст. Чомаков учи в основаното от вуйчо му килийно училище в Копривщица. През 1831 г. се премества в гръцката прогимназия в Пловдив, а след това в съществувалото през 1836 – 1839 г. училище на Теофилос Каирис на остров Андрос. Там негов съученик и близък приятел е един друг Стоян (бъдещият Иларион Макариополски). Чомаков продължава образованието си в гимназията в Атина, след това записва медицина в Пизанския университет на Апенините, завършва във Флоренция и специализира хирургия в Париж през 1848 г. От 1848 до 1860 г. Чомаков е първият градски лекар в Пловдив – тук той става известен, като прави за първи път в Османската империя операция на перфориран хранопровод. През 1849 г. открива в града и първата българска аптека; също така преподава френски език и е училищен настоятел.

Малко след завръщането си от Франция Чомаков произнася реч по време на изпитите в гръцкото училище в Пловдив, в която се обявява срещу елинизацията и призовава българите да учат на български език. Противоречията между българи и гърци в града се засилват, след като новоназначеният митрополит Хрисант нарича българския език „цигански“ и много влиятелни българи, сред които Салчо Чомаков, Найден Геров, Георгаки Чалъкоглу, призовават за неговото отстраняване. През 1857 г. със съдебно решение Хрисант е отстранен и мястото му заема Паисий, елинизиран албанец, който по-късно подкрепя усилията за обособяване на българската църква. През следващите няколко години споровете в града не спират и на няколко пъти се стига до насилствени сблъсъци между българи и гърци във връзка с използването на български език в богослужението.

Крахът на Русия в Кримската война (1853 – 1856) отслабва позициите на Цариградската патриаршия и тя е подложена на натиск от османските власти да проведе вътрешни реформи, които да намалят ширещата се корупция. Различни български групи се обявяват за отделяне на българската църква, а Драган Цанков призовава за уния с Римокатолическата църква. На 3 апр. 1860 г. в Цариград епископ Иларион Макариополски, подкрепен от митрополитите Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. обявява независимостта на църквата от Цариградската патриаршия. Османското правителство приема да признае създаването на нов български миллет едва след сключването на уния с Римокатолическата църква. В края на 1860 г. за глава на униатската църква е назначен архиепископ Йосиф Соколски, а в началото на следващата година Иларион, Авксентий и Паисий са изпратени на заточение в Атон. Нещата не вървели на добре.

При създалото се положение Стоян Чомаков организира свикването на общобългарски събор в Цариград. Самият той става представител в него на Пловдивската и Софийската епархии. След пристигането си в Цариград през пролетта на 1861 г. и с подкрепата на руския посланик Чомаков успява да издейства отстраняването на Йосиф Соколски, след което много други привърженици на унията оттеглят подкрепата си за нея. На 9 юни 1861 г. представителите на събора връчват на великия везир Къбръзлъ паша петиция с искане за създаване на българска църква, независима както от Цариградската патриаршия, така и от римския папа. Сред аргументите, посочени в искането е и това, че обособяването на българската общност ще укрепи нейните връзки със сродния турски народ, което ще отслаби гръцкото и руско влияние. Къбръзлъ паша отхвърля искането, позовавайки се на желанието на Русия за запазване на Патриаршията и османските ангажименти към руското правителство. В същото време външният министър Али паша, който отговаря и за изповеданията, насърчава събора да продължи работата си.

Църковният въпрос получава ново развитие със смъртта на султан Абдул Меджид I през 1861 г. Той е наследен от Абдул Азиз Пехливан, който малко по-късно назначава за велик везир Али паша, изразявал нееднократно симпатии към българските претенции. По същото време Тодор Бурмов, подкрепян от руското посолство, предлага програмата, известна като „Осемте точки“, която предвижда равнопоставеност на българи и гърци в рамките на патриаршията. Въпреки това църковният проблем не получава особено развитие.

Събитията през втората половина на 60-те години – гръцкото въстание на о. Крит (1866 – 1869) и преминаването на юг от Дунав на български чети (1867 – 1868), принуждават османското правителство да подкрепи българските искания за решаване на църковния въпрос. На 28 февр. 1970 г. султанът издава ферман за учредяване на автономна Българска църква със статут на Екзархия и очертава нейните граници. Това са етническите граници на българската нация, която с този акт получава своето официално признание. На 16 февр. 1972 г. е избран първият български екзарх – Антим I.

В това време д-р Стоян Чомаков циркулира между Пловдив и Цариград и е един от българите, които имат принос за сплотяването на българската общност в Истанбул. През 1871 – 1876 г. той е избран в ръководството на Екзархийския съвет, а от 1877 г. е член на Държавния съвет в Цариград – изключително висок пост в османската държава. След Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Стоян Чомаков е губернски лекар в Пловдив – той има сериозна заслуга за създаването на Пловдивската болница, чийто управител е от 1885 до 1887 г.

По време на Съединението д-р Чомаков е избран за член и подпредседател на Временното правителство. Той е активен участник в процеса за признаването и налагането на Третата българска държава. На 21 септ. 1885 г. Чомаков е изпратен заедно с Иван хаджи Петров от княз Александър I Батенберг в Цариград за признаване на Съединението. За кратко през 1887 г. е министър на просвещението в преходното правителство на Константин Стоилов. Умира на 23 ноем. 1893 г. в Пловдив.

С името на д-р Стоян Чомаков е свързана една от най-забележителните къщи от епохата на Възраждането в Пловдив, построена в периода 1858 – 1860 г. в неокласически стил. Къщата е градена на видно място в Стария град, откроява се със силуета на един от забележителните паметници на пловдивската възрожденска къща. Интериорът на къщата е богато украсен с орнаменти и дърворезба. Фасадата е строга, раздвижена единствено от среден ризалит без портик, от който се надвесва лек балкон, правещ сянка на двураменното, каменно стълбище. Ъглите на сградата и рамките на прозорците от приземието са изградени от правилно издялани и споени каменни блокчета. Прозорците на горния етаж са фланкирани от пиластри с изящни капители в дорийски стил и увенчани с дъговидни арки. Горната част на средния ризалит завършва с малък триъгълен фронтон в римски стил.От входното стълбище се влиза в предверие с мраморен под. След него се открива широк хайет, в дъното на който започва двураменно стълбище, което води към втория етаж. Таваните на предверието и хайета са дъсчени тип „асма“, с богата орнаментировка. Украсени са с резбовани от дърво „слънца“. След освобождението на България потомците на д-р Чомаков въвеждат къщата в експлоатация като резиденция на Фердинанд I Български.[1]

Друг поборник за църковна независимост е Георгаки Чалъкоглу (Чалъков). От името му е видно, че той е пряко свързан с видния бегликчийски род Чалъкови. Георгаки Чалъков (1815 – 1882) е роден в Пловдив, където учи първоначално в гръцкото училище в града и в Халкинската семинария^[2]. Твърде млад се включва в бегликчийската и джелепска дейност на семейството си. В съдружие с членове на фамилията и други търговци участва в откупуването и на десятък върху зърнени произведения, плодни дръвчета и др.

По-късната дейност на Чалъков е не по-малко плодотворна – от 50-те години участва активно за усилване на българското влияние в църквата и утвърждаване на българското образование. От 1860 г. е член на градския меджлис в Пловдив, от 1867 г. на вилаетския меджлис в Одрин, а от 1868 до 1872 г. – на новосъздадения Държавен съвет в Цариград. Георгаки Чалъков е един от противниците на пловдивския патриаршески митрополит Хрисант. Член е на ръководството на българското епархийско настоятелство в Пловдив, настоятел е на Араповския манастир, подпомага строежа на български училища в Пловдив и обучението на български младежи в чужбина. Г. Чалъков се включва активно в създаването на Българската екзархия и участва в нейното управление. През 1871 г. участва и в Църковно-народния събор в Цариград, като представител на Привременния смесен съвет. Той е един от делегатите, подписали на 14 май 1871 г. новоприетия устав на Българската екзархия. През 1877 г. става член на Сената и получава титлата бей. Георгаки Чалъкоглу умира на 21 март 1882 г. на остров Бююкада, най-големия от Принцовите острови.

Подобно на д-р Чомаков, неговото име се свързва с една забележителна къща в Стария град – Чалъковата къща. Това е възрожденска къща, намираща се в южната част на града, в непосредствена близост до църквата „Св. Никола“ в архитектурния резерват Старинен Пловдив. Както се подразбира, в Чалъковата къща през Възраждането е живяло семейство Чалъкови (с корени от Копривщица), което има голям принос за подобряване на културата, образованието и достъпността на православната вяра в Пловдив. По-специално, това е Вълко Чалъков, известен още като „Велики“, изселил се в Пловдив през 1817 г. Той има пряк принос за изграждането на болница, няколко пловдивски църкви и училища по време на динамичните промени в земите ни. Сградата е напълно реставрирана и в нея правят впечатление красивите вътрешни стенописи. В подредената музейна експозиция е поставена и златната реплика на родовия пръстен на Чалъкови, направена от пловдивски майстор-златар. Този пръстен е служел за печат и се е предавал от баща на най-голям син.

Най-забележителното име на Пловдив е Христо Груев Данов – човекът, който „дава“ книгата на българския народ. Макар да е роден в подбалканското селище Клисура, Христо Г. Данов (1828 – 1911) е емблема на Пловдив. Още като ученик бъдещият книжовник има щастието да черпи знания и опит от двама именити будители в Копривщица – Йоаким Груев и Найден Геров. След завършване на образованието си, Данов учителства в продължение на близо 10 години, от 1849 до 1858 г. Именно по това време той осъзнава нуждата от масово разпространение на книги и учебници за всенародна просвета във всички населени с българи части на Османската империя.

Следващите години от живота му са посветени на инициативата за просвещение чрез популяризиране на книгата. Тази идея намира своята реализация през 1862 г., когато създадената пет години по-рано в Пловдив „Дружествена книговезница“ се превръща в „Книгоиздателство Христо Данов и с-ие“. През следващите години издателството се разраства, отваряйки клонове първо в Русе и Велес (1867 г.), а после в София и Лом (1880 г.). Освен издателска, дружеството развива и широка книгоразпространителна дейност, най-вече в македонския край – Щип, Велес, Скопие, Охрид, Куманово, Ресен, Струмица, Дойран, Солун, Сер, Неврокоп и др. Печатарството се извършва основно във Виена, където през 1874 г. е отворена българска печатница, преместена в Пловдив след Освобождението.

Сред заслугите на просветителския, светски и новаторски дух на будителя се нареждат създаването на Първото неделно училище в България, което отваря врати в Стрелча през 1850 г., първите български стенни географски карти, първият общонационален вестник „Марица“, който е най-авторитетният вестник в България след Освобождението. И това не е единственият принос на Христо Г. Данов към националната култура и просвета. Той ни завещава и първите търговски каталози на книги, наречени от него „расписи“, издавани в продължение на 8 години в неговия календар „Летоструй“.

Бащата на книгоиздаването в България участва активно и в обществения и политическия живот на страната. Той е народен представител в областното събрание на Източна Румелия, а впоследствие и кмет на Пловдив (1897 – 1899). Любопитен факт е, че като градоначалник Данов се отказва от заплатата си, а най-големите му заслуги са залесяването на две от тепетата на града и създаването на първия модерен градоустройствен план, изработен от чешкия архитект Йосиф Шнитер. Именно Шнитер построява и камбанарията на гроба на Христо Данов в църквата „Света Богородица“ след смъртта му на 11 декември 1911 г. Въпреки огромното значение и принос на дейността на Данов за „събуждането“ на българския народ, за мнозина днес името му все още е в сянка.

Друг будител оставил съществена следа в Пловдив е гореспоменатият Найден Геров (1823 – 1900) – писател, езиковед, фолклорист, общественик. Найден Геров е роден в Копривщица – той е 8-мо дете в семейството на килийния учител Геро Добрович-Мушек, прототип на Каравеловия Хаджи Генчо от повестта „Българи от старо време“. Сестра му Ивана Хаджигерова става първата учителка в Копривщица. Смята се, че неговият род е сред най-старите в Копривщица, който полага основите на града. По настояване на Неофит Рилски през 1839 г. Геров заминава за Одеса, където с финансовата подкрепа на богатия копривщенец Христо Стойков учи в Одеската гимназия. През 1841 г. се записва в Ришельовския лицей, който завършва през 1845 г. По онова време Одеса е средище на стопански активната будна българска колония, сред която изпъкват В. Априлов, Д. Чинтулов, Ив. Богоров и др. Още като студент Геров проявява интерес към изследването на българския език. По своя инициатива посещава българските градове в северното Причерноморие и събира фолклорни материали.

Геров се завръща в Копривщица и открива школо – сред първите класни училища в България. През 1846 – 1850 г. е преподавател в откритото от него двукласно училище. По негова инициатива то е наречено „Св. св. Кирил и Методий“ (дн. „Любен Каравелов“). В новооткритото училище въвежда нов дух на обучение и премахва телесните наказания. „При Найден Геров чух майчиния си език и видях що е наука“ – пише по късно Хр. Г. Данов. Специално за нуждите на новото училище Геров написва български учебник по физика, с който поставя началото на тази наука в България. По инициатива на Найден Геров за първи път, на 11 май 1851 г., в Епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Пловдив се организира празник на светите братя Кирил и Методий – създатели на славянската писменост. През 1857 г. този празник започва редовно да се отбелязва в Пловдив, Цариград, Лом и Шумен.[3]

Найден Геров взима активно участие в борбата срещу фанариотското духовенство. Дейността му предизвиква съпротивата на елинските клерикални среди. По време на Кримската война от 1853 – 1856 г., независимо от трудните години, Н. Геров продължава да полага грижи за българското учебно дело. Това е една от главните причини враговете му да го отстранят – през 1853 г. той е принуден да напусне страната. Пребивава известно време в Одеса, Галац, Букурещ и по-трайно в Санкт Петербург. След подписването на Парижкия мирен договор (30 март 1856 г.), той се завръща в Пловдив и се включва активно в борбата срещу гръцкия владика Хрисант. Получава реванш за 1853 г. – фанариотинът е прогонен, а Геров е назначен за вицеконсул на Русия в Пловдив през 1857 г. На този пост остава 20 години (1857 – 1877). Особено внимание отделя на училището „Св.Св. Кирил и Методий“. Там негова постоянна грижа става осигуряването на образование на даровити младежи и девойки, сред които са Л. Каравелов, Хр. Ботев, М. Дринов и др.

Домът на Геров в Пловдив се превръща във важен будителски център. Благодарение на неговите усилия турското име Филибе и гръцкото Филипополис са заменени с българското Пловдив. Води кореспонденция с хора от всички по-значими селища в Мизия, Тракия и Македония. След Освободителната война Найден Геров се установява твърдо в Пловдив и се занимава главно с книжовна дейност. След 50-годишен събирателски труд през 1895 г. Найден Геров издава своя петтомен „Речник на българския език с тълкуване речите на български и руски“. Това е най-значимият труд на неговия живот. В него са събрани 78 620 думи, 5975 откъса от песни, 15 550 пословици и други, съхранили бита и психологията на българите през вековете. Само 3 от 5-те тома излизат приживе. Останалите 2 тома са публикувани след смъртта му.[4] Заради този си труд той е наричан Найден Граматик, има стихотворение по този повод за него. Найден Геров умира на 77-годишна възраст в Пловдив.

Драган Манчов (1834 – 1908) е възрожденски просветител, книгоиздател и общественик.Той е роден като Димитър Манчов. учителствува в родния си Батак, в Пазарджик, Перущица и Пловдив. От 1862 г. се отдава на книгоиздателска дейност. Заедно с Христо Г. Данов Манчов е най-големият български книгоиздател и книгоразпространител през Възраждането. Книжарницата му има клонове в Солун и Свищов.

През 50-годишната си дейност Манчов издава около 550 книги, голяма част от които са написани от неговото перо. Учебниците, които издава, са преимуществено за началните класове и са осъществявали задачата образованието да формира националната идентичност. Неговият „Бащин език“ е първата книга за нагледно гласно преподаване и един от най-известните учебници за времето си, претърпял над 40 издания и цели десетилетия е в програмите на българските училища. Манчов отпечатва също църковнопевчески сборници, географски атласи и първата българска енциклопедия „Енциклопедичен речник“ с автор Лука Касъров. Предполага се, че той е един от хората, които налагат името „Стара планина“, вместо използваното дотогава Балкан.

След 1875 г. Др. Манчов емигрира в Румъния и там наследява печатницата на Христо Ботев, като започва издаването на първия български всекидневник „Секидневний новинар“. В Букурещ Манчов издава през 1876 г. първата стихосбирка на младия Иван Вазов „Пряпорец и гусла“ и става негов доверен издател. След Руско-турска война от 1877 – 1878 г. Манчов си осигурява една употребявана скоропечатна машина и през май 1879 г. разкрива собствена печатница в Пловдив. От отварянето на печатницата до края на века в нея излизат 450 книги, предимно учебна литература. Този даровит човек умира в Пловдив.

В Града на тепетата оставя диря и „Патриархът на българската литература“ Иван Вазов (1850 – 1921). В отрязъка между 1866 – 1868 г. Вазов учи в Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев. По-късно между 1880 – 1886 г. той се установява в Пловдив, където заема различни политически и административни длъжности, в т.ч. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество. Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите ѝ върхове – цикълът от 12 оди „Епопея на забравените“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказът „Иде ли?“ и др.

Всяко време си има своите отрицателни герои. За тях се пише по-рядко, но една противоречива личност, която въпреки всичко заслужава внимание е Михаил (Михалаки) Гюмюшгердан (1800 – 1881). Роден и починал в Пловдив, Гюмюшгердан е крупен търговец, земевладелец и фабрикант. Брънка на гудилско семейство^[5] от село Бойково, той е виден член на Пловдивската гръцка община, поддръжник на Пловдивската гръцка митрополия и изявен противник на българското национално движение там. Да, имало е и такива хора, но никой не може да отрече търговския нюх и предприемчивост на Михалаки Гюмюшгердан. Той е избиран за абаджибашия, ръководител на големия абаджийски еснаф в града, има кантори в Цариград, както и в Букурещ, Виена и Лондон. Търговията на компанията му е предимно с шаяци и вълна, но също така и с кожи и зърнени храни. В 1847 г. Гюмюшгердан построява в Дермендере една от първите текстилни фабрики на Балканите, като я оборудва с техника от Австрия^[6]. В нея има 12 предачни машини за тънка прежда, 2 с по 64 вретена за дебела прежда, 14 механични стана и преса за рязане на абата. Във фабриката работят 60 души и тя има бояджийски, даракчийски и тепавичарски отдел.

Дейността на Гюмюшгердан води до разоряване на абаджиите в Родопите и затова в 1856 г. един помак от Пашмакли (Смолян) прави опит да го убие, но вместо него убива брат му Димитър. Захарий Стоянов пише за Гюмюшгердана в „Записки по българските въстания“: „Напреде ни се изпречи бяло голямо здание с грамадни порти, за което преводачът ми разказа, че тая е фабриката за сукно и пр. на прочутия Гюмюшгердан, грък от Пловдив и неограничен деребей в страната. За успеха на своята фабрика той наложил тежка ангария по цялата Рупча и на турци, и на българи, които били длъжни да му работят денонощно с възнаграждение, дадено като милост. Разбира се, че богатият човек – като всеки богат човек бил ортак с паши и бейовци, които делели помежду си узурпирания труд на сиромашта. За да бъде по-любим на силните, той присвоил всичките характерически прищевки на развалената турска аристокрация…“

През следващите години Михалаки Гюмюшгердан достигнал върховете на славата. Участвал в първия парламент на султан Абдул Азиз I и бил избран за негов председател. Завръща се триумфално от Цариград през юни 1865 г., посрещнат е възторжено от гръцкото население на града. Властта му в Пловдивската епархия, пише М. Апостолидис, станала равна на княжеската, а лично султанът го удостоил с титлата бей. Богатството му било огромно, сдобил се с необятни имоти. За живота и дейността му се изписани стотици страници. Гръцките автори го величаели едва ли не като светец, българските го проклинали като злодей. Справедливостта изисква да признаем и това, че Гюмюшгердан е направил и добрини на българите. Така например във време на Априлското въстание той е запазил много български села по Рупча от башибозуци. След Освобождението част от потомците на големия род се изселили в Гърция, други останали в Пловдив и София.

С положителна конотация е Никола Одринчанин (1810 – 1866)[7] – иконописец от времето на Възраждането. Прозвището му сочи, че е родом от Одрин. Не се знае къде е учил живопис. Към 1830 г. се заселва в Пловдив. Повечето му запазени произведения са в този град или в Пловдивската епархия – Станимака, Брацигово, Казанлък и др. Негови са повечето иконостасни икони от 1845 г. в пловдивския храм „Св. Богородица“, както и иконата „Св. св. Петър и Павел“ от 1848 г. в храма „Св. св. Константин и Елена“. Последната и най-известна негова творба е иконата „Рождество Христово“ от 1866 г. в иконостаса на катедралния храм „Св. Марина“. Обикновено подписва работите си на гръцки език, но тези в изначално българската църква „Св. Георги“ на пловдивския кв. Мараша имат славянски надписи (1845 – 1855).

Безспорно град Пловдив е ултимативно въплъщение на древното културно наследство и модерния европейски дух. Зараждането на тази магия се дължи в определена степен на първия архитект на Пловдив Йозеф (Йосиф) Шнитер (1852 – 1914) – роден в Нови Биджов, Чехия, в границите на Австро-Унгарската империя. Завършил Виенският политехническия институт, Шнитер е принуден да емигрира в Руската империя, където живее и работи в Москва като инженер. След Руско-турската война през 1877 – 1878 г. чехът избира за втора своя родина България. Установява се в Пловдив, където като ценен кадър е избран за окръжен инженер, а от 1886 г. е градски инженер, като остава на този пост до смъртта си. Йосиф Шнитер „служи“ на Пловдив цели 35 години, като проектира и строи частни и обществени сгради, между които са неоренесансовото Девическото училище (сега Пловдивска градска художествена галерия), Сопотската гимназия, камбанарията на катедралния храм „Св. Богородица“ (1880 – 1881), „Св. Георги Победоносец“ (1881 – 1883) (в Мараша) и др.

Шнитер участва активно в събитията около Съединението на Източна Румелия с Княжество България като пионерен офицер в Сръбско-българската война. След това отново практикува – негово дело са гимназията в Асеновград, църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в Пловдив, хотел „Метропол“. Проектира и редица частни домове, сред които Розовата къща, легацията на Османската империя в Стария град, къщите на Йоаким Груев, Драган Манчов, Константин Найденович, братята Димитър и Петко Свещарови и др. През 1889 – 1891 г. трасира новия водопровод от Дермен дере (Първенец) до Пловдив. Проектира и ръководи строежите на Търговската къща „О'роз ди Баг“ на Главната улица – първата сграда с бетон в Пловдив, сградата на Техническия отдел на самата Пловдивска община, камбанарията на църквата „Св. Петка“. Автор е на първия регулационен план на града, изработен в периода 1888 – 1891 г. и утвърден с княжески указ през 1896 г. В него архитектът вплита духа на модерните тенденции, като не подценява историческото наследство на Пловдив. Арх. Шнитер залага система от 4 булеварда, които са ориентирани към главните посоки и оформящи кръг около града. През 1914 г. чехът ръководи възстановяването на Пловдивския водопровод. В продължение на три денонощия прекарва във водата край авариралия водопровод, поради което се разболява от пневмония и умира на 62-годишна възраст.

Възрожденският Пловдив – този между Ориента и Европа, с оригиналния за времето си архитектурен стил „алафранга“, може да се проследи днес в много от Пловдивските възрожденски къщи – най-вече в Балабановата къща, къщата Георгиади, Куюмджиевата къща и къщата Хиндлиян.

Балабановата къща е един от символите на стария Пловдив. Строена е през 1815 – 1816 г. от неизвестен майстор-строител по поръчка на хаджи Панайот Лампша – богат търговец и лихвар. Заема 546 кв. м застроена площ. В началото на XX в. тя приема своя последен собственик, търговеца Лука Балабанов, чието име носи и днес. Особено впечатляващи са таваните и вратите, както и пространството над вратата до тавана наречено холкел. Използвано е меко дърво, красиво резбовано с най-различни орнаменти, характерни за българската възрожденска къща. Във всяка стая е представен своеобразният архитектурен стил, наречен пловдивски барок. Той е съчетание от традиционните долапи и ниши и модерния за времето си стил, т.нар. „алафранга“.[8]

Родопският майстор хаджи Георги от с. Косово изгражда през 1848 г. една от най-хубавите възрожденски къщи в Стария Пловдив – къща Георгиади. Тя е собственост на гръцкия търговец от Атина Димитриус Георгиади. Днес в къщата се помещава експозиция „Възраждане“ на Пловдивския исторически музей. Добре запазена е както фасадата, така и богатата вътрешна архитектура на този възрожденски дом. Особено представителен е вторият етаж, впечатляващ със строгата симетрия на елиптичния салон – хайет, около който са четирите стаи. Както хайетът, така и стаите имат оригинални резбарски разработки на таваните и богата декоративна живопис. Във всяка къща има и модерната за времето си „алафранга“.

В центъра на Стария Пловдив е разположена Куюмджиевата къща – собственост някога на едрия търговец на аби, живял в средата на XIX в., Аргир Куюмджията. Строена е от познатия ни майстор хаджи Георги от с. Косово. Има оригинална архитектура – изключително удачно използва крепостната стена от изток за първите два етажа, където къщата е четириетажна, а откъм двора, заради денивелацията, е на два. Тя е типичен представител на симетричната възрожденска къща. Отпред фасадата е с три кобилични фронтона и ярка декоративна украса с изписана годината на строителството – 1847. Застроената площ на всеки етаж е по 570 кв. м. И на двата надземни етажа има големи салони, около които симетрично са разположени по шест стаи. Всяка стая е с красив резбован таван. Интересна е декоративната украса по стените и между стената и тавана. Във всяка стая има по няколко алафранги, много вътрешни и външни прозорци с капаци – общо 130. Най-представителен е салонът на последния етаж. Таванът му е с повдигнат холкел на височина около 5 м, изработен от липа и ела. След Първата световна война сградата винаги е приютявала музей с историческо и етнографско наследство, макар да е преминавала през много кризисни периоди и смяна на стопани.

Къщата Хиндлиян е била собственост на богатия пловдивски търговец и чифликчия (от арменски произход) Степан Манук. Той пътувал из целия свят, но най-често – до Индия, заради което получил прозвището Хиндлиян. Къщата е построена през 1835 – 1840 г. и е богато украсена. Изписването на външните и вътрешните стени с пиластри, гирлянди от растителни (флорални) и геометрични орнаменти, винетки, натюрморти и пейзажни композиции е отнело месеци на чирпанските майстори декоратори Мока и Мавруди. Таваните са оцветени по ориенталски образец и са пищно орнаментирани, без повтарящи се мотиви. Заедно с оригиналните ниши – алафранги, и красивите пейзажи от Цариград, Санкт Петербург, Александрия, Венеция и други градове, те придават индивидуалност на всяко помещение. В приземието е запазена уникална баня с куполи, сводове, ниши, мраморен под и курна с хубава чешма. До високия ограден зид към улицата е мазата – хранилище за ценности, здраво укрепено с железни врати и дебели решетки на прозорците.

Освен изброените къщи, има и други такива, които се вписват по един великолепен начин в интериора за стария Пловдив. Това са къщите: Клианти, Бирдас, Мавриди (Ламартинова къща), Георгиади, Недкович, Антовата (Бялата къща) и пр.

Къща Клианти е построена в средата на XVIII в. Известна е със своите впечатляващи стенописи и многоцветни тавани. Първоначално долният етаж на сградата е бил отворен, цялата къща е била на колони и на леко засводени конструкции, наречени – хиприи. Жилищният етаж се е състоял от три помещения с голям отворен чардак. Този етаж по-късно бива повдигнат (надстроен), така че цялостната височина на къщата се променя. През 1846 г. къщата е била изцялостно реконструирана, като разширеният в северна посока приземен етаж оформя покрит двор. Вторият етаж се състои от 3 стаи и просторен хайет с многобройни прозорци. Дървената стълба от хайета отвежда до двете основни помещения на етажа.

Техниката на изписване на къщата е повлияна от Ориента (т.нар. османски барок), но все още не е известно, кой именно я е изрисувал. Богатата художествена украса е концентрирана в жилищния етаж – многоцветни стенописи, цветни икрустации, таблетни дървени врати, мусандри,[9] тавани, изписани с многообразни композиционни схеми. В двете големи зали на този етаж се намират и три пейзажа, за един от които се предполага, че изобразява автентичната Къща Клианти веднага след построяването ѝ, а другите два пейзажа представляват изгледи от Константинопол и Виена. Между тези два пейзажа в Югоизточната стая е запазена приказна алафранга.

Още една вълшебна къща в резервата Старинен Пловдив прави впечатление и привлича погледа отдалеч. Нарича се Бирдас и се отличава от всички останали заради двете си лица – с един кат и три такива, между два успоредни сокака. По този начин възрожденските строители са решили проблема с денивелацията на Трихълмието. Изграждането на изящното архитектурно чудо е започнало в началото на XIX в., а първият и собственик е Димитър Бирдас – лекар от Загоре, което някога било на българска територия, но днес е в очертанията на съседна Гърция. Д-р Бирдас е прочут с това, че е първият пловдивчанин, завършил хирургия в чужбина. Оттам идва и предположението за произхода на неговото име – на турски език „бир“ е пръв, а „ас“ е гръцко окончание. Името му е увековечено от историците и покрай посещението на известния французин Алфонс дьо Ламартин. Д-р Бирдас е повикан спешно от Георги Мавриди, тъй като дьо Ламартин се чувствал некомфортно след дългите си пътешествия.

В къща Бирдас се влиза от двора към втория етаж, където са разположени големият салон, наричан навремето хайет, спалните и гостните стаи. Изключително красиво е двураменното стълбище, обрасло с увивния храст глициния. Растението е на повече от век и всяка пролет покрива фасадата на къщата в нежни лилави цветове и зеленина. Огромният хайет е рядко красив и силно осветен с естествена светлина.

Около салона са симетрично разположени стаите, таваните на които са украсени с дърворезба и са изографисани от неизвестни майстори. В елементите на сецесиона са преплетени национални символи като рози, грозде, пшеница и други знаци на плодородието. Спалнята е изработена от ябълково дърво от местен пловдивски майстор. В нея са резбовани елементи от църковната дърворезба, подобни на иконостаси, но със светско предназначение. В къщата има и старинни часовници в стил сецесион. Освен с портрети, стените са декорирани и с картини в кадифени рамки. На тях върху рисувана коприна и с техниката батик са изобразени четирите годишни сезона.

Стигаме до емблематичната къща на Георги Мавриди, известна още като Ламартинова къща, която се намира на Джамбаз тепе. Тя е сред най-големите и красиви симетрични къщи в Стария град. Поради стръмния терен, на който е построена, фасадата към улицата е 3-етажна, а към двора – 2-етажна. Приземието е с неправилна форма, която е коригирана на двата горни етажа посредством стъпаловидно изнесени еркери. Внушителната сграда, собственост на видната фамилия Мавриди, е построена от неизвестен майстор в периода 1829 – 1830 г. Била е съвсем нова и в пълния си блясък като едно забележително архитектурно творение, когато през лятото на 1833 г. на връщане от пътуване до Близкия изток в нея отсяда за няколко дни големият френски поет и политик Алфонс дьо Ламартин (1790 – 1869). В пътеписите си Ламартин пише, че когато навлязъл в Града под тепетата го застигал млад мъж, който говорейки на италиански му обяснил, че ще бъде чест за него ако той приеме да остане в дома му. Така привечер на 2 авг. 1833 г. френския гост попада в къщата на Георги Мавриди. Ламартин е очарован от къщата, която е мебелирана по европейски. Сградата съществува и днес и макар че не е единствената, в която е отсядал французинът, единствено тя запазва спомена и оцелява след земетресения, стихийни пожари и посегателства на безотговорни управници.

Именитият французин останал в Пловдив три дни, в които управителят и старейшините на различните народности в града идвали да го поздравят и да пият кафе. Малцина знаят, че точно тогава започва политическата му кариера – той става депутат в Камарата, после стига до поста министър на външните работи на Франция. От тази позиция отправя един „Манифест към Великите сили“, като апелира за мир в света. Едва в началото на ХХ в. започва да се говори под тепетата за Ламартин и визитата му в Пловдив. Първи за него напомнят преподавателите от Френския мъжки колеж „Св. Августин“. Най-ревностен сред тях е Гастон Сергерар, известен в Пловдив като пер Ален. Той издава във Франция няколко книги за българската история, анализира френските пътеписи за България, събира сведения за Ламартин.

Едва през 1923 г. била осветена възпоменателната плоча за Ламартин. Оттук-нататък в съобщенията на пресата изчезнало определението „къща на Мавриди“. Вместо него посочвали „къщата с възпоменателната плоча на Ламартин“, а в по-ново време – просто „Ламартинова къща“. В стаята, където е нощувал той, са изложени негови съчинения, преводите им и факсимилета от книгата му „Пътуване в Ориента“ (1835). По стените са окачени портрети с неговия лик. Няколко години по-късно сп. „Пари Мач“[10] посвещава цяла страница на Ламартиновата къща в Пловдив.

Идва ред и за къщата на Георгиади, една от най-магнетичните в Пловдив. Тя се намира веднага след Хисар Капия и е изградена върху останките на стари римски градежи. Къщата е ситуирана върху наклонен терен и основите ѝ лягат върху естествената скала, което я прави устойчива. Това е единствената къща на Трихълмието, в чийто вътрешен двор има кладенец. Построена е през 1848 г. от най-известните майстори строители на епохата, споменат и по-горе, родопчанина Георги Хаджийски, работил предимно в Цариград (Истанбул), в Одрин и в Пловдив. Ще отбележим, че негови творения тук са още и къщите на Аргир Коюмджиоглу, Иван Коюмджиоглу (Хаджидрагановата къща) и Андрей Георгиади.

Архитектурата на къща Георгиади е типична за пловдивските симетрични къщи. Тя е на три етажа, като на всеки от тях, около един елипсовиден салон са разположени по 4 стаи, които играят различна роля. Помещенията на първия етаж са с дъсчени тавани и резбовани розети, а стените са изписани с орнаменти и цветя. Салонът и стаите на втория етаж впечатляват с оригинални резбарски разработки и богата декоративна стенопис. Има един голям салон с великолепен дървен таван и издигнато място като сцена за музикантите, които били викани при посрещане на гости. Всяка една стая е със собствен цвят и окраска, с дървени тавани, алафранги и вътрешни чешми, които се захранват с резервоари. Поради големия обем на сградата, най-горният етаж останал с недовършен интериор. Той е изграден в стила на епохата след проведени по-късно реставрационни дейности. Къщата е емблематична и с външния си вид, като над всичките около 30 прозореца има цветни стилизации. Най-интересното във вътрешния двор на имота е стенописът, посветен на Старинен Пловдив и това е първият, изработен в стила „мокро фреско“ от Димитър Киров.

Къщата на богатия карловски търговец на тъкани Никола Недкович е построена през 1863 г. Недкович търгувал с Цариград и други градове, по-късно заемал длъжност при окръжния управител на Пловдивската „Ааза“. Домът принадлежи към класическите образци на симетричната пловдивска къща. Сградата е двуетажна, със симетричен план, висок приземен етаж и красиво оформен портик. Приземният етаж на този дом прави впечатление с уникалните резбовани тавани и изящни стенописи. Вторият етаж се отличава стилово със своята декоративна украса. Духът на Западна Европа тук се чувства по-осезателно и с добре подбраната колекция от мебели. Тук могат да се видят и образци от двете основни килимарски школи – Чипровската и Котленската. Най- забележителни във вътрешната част са симетрично разположените стаи с орнаментирани в геометричен стил тавани и надлежно изписани стени. Те са богато декорирани и имат строго определено предназначение: „зелената стая“ е женската, „червената“ е гостната, „лилавата“ е трапезарията, а „оранжевата“ – всекидневната. От осемте стаи на къща Недкович най-важна е приемната. Тя е в стил гдански барок, типичен за балтийското крайбрежие на северна Полша. Къщата се явява през годините един кръстопът между Изтока и Запада, като пример е миндерът, който се съчетава в пространството със западната мебел, но винаги в средата стои българският дух. В стаите към двора са изобразени пейзажи с изгледи от различни европейски градове.

Дворният комплекс привлича интереса с функционалните си архитектурни решения – присъствие на подземен тунел, който свързва избата с улицата, и наличието на топла връзка между кухнята и централната жилищна част. Дворът е бил клюкарник, най-популярното място за светски разговори в Стария Пловдив. Там на мохабет сесъбирали все известни хора, т.е. каймакът на града. Като Иван Вазов например, който предпочитал да си пие кафето, докато наблюдава живота и коконите по калдъръма. Там, в двора, са се запознали родителите на Елисавета Багряна.

Някои чужди изследователи не без основание оприличават сградата с италианско палацо от епохата на Ренесанса. Фасадата на къщата е богато декорирана с тържествен четириколонен портик с кръгли арки. На всеки един от прозорците са нарисувани живописни композиции. На една от външните колони има медальон, на който е изобразена цялостната визия на къщата, което се явява и своеобразен документ за автентичност. Ключът от външната порта на къща Недкович е истинско произведение на ковашкото и железарско изкуство.

От изброените по-горе къщи, като че ли Антовата къща или Бялата къща е една от най-тайнствените сгради в Пловдив. Намира се на върха на Джамбаз тепе, изтеглена максимално безопасно навътре, стъпила на скала в дъното на сравнително голям имот за Трихълмието. Построена е към средата на XIX век от Паскал Пападати – търговец-балсамаджия, който идва в града през 1830 г. Антовата къща представлява несиметрична двуетажна градска възрожденска жилищна сграда. Интериорът е богат на детайли и стилно изпълнен. Фасадите на къщата са изписани с бели колонки и линеарни очертания на син фон. Главната дворна фасада е оформена симетрично с двуколонен портик, увенчан с кобилични арки и фронтон с холкелна стряха. Фронтонът и холкелът на портика са изписани с цветни флорални мотиви и елипсовиден медалион на бял фон. Портикът силно напомня този на съседната къща на Георги Мавриди (Ламартиновата къща). Дворът е оформен в прекрасна възрожденска градина с мраморен кладенец (щерна) с железен чекрък.[11]

Пловдив е пъстър и шарен и откъм култови сгради на основните деноминации в България: православие, католицизъм, армено-грегорианство, ислям. В градското пространство се открояват редица култови сгради, всяка от които пише история. От християнските църкви, по-впечатляващи са храмовете „Успение Богородично“, „Св. Лудвиг“ и „Сурп Кеворк“.

„Успение Богородично“ или „Света Богородица“ е катедрална черква, на мястото на която изглежда още през IX – X е имало християнско светилище. При обновяването на църквата през 1844 г. под Светия Олтар била намерена надгробна плоча с недатиран гръцки надпис, който назовава като „ктитор на този Божи храм“ знатния византиец Епифаний Алиат. За църквата „Св. Богородица“ във Филипопол споменава Никита Хониат – възобновена през 1189 г. при митрополит Константин Пантехни, тя била ограбена от рицарите на Третия кръстоносен поход. Впоследствие сградата била преиздигната и храмът продължил да съществува – посетилият Филипопол през 1578 г. Стефан Герлах го споменава под името „Пресветая“. По други сведения църквата била обновена и изографисана през 1698 г., при митрополит Неофит, със средства на ритора Андроник. До 1825 г. от прихода на черквата се издържали преподавателите в пловдивското Главно гръцко училище.

Към 1844 г. старата църква е съборена и брациговски майстори издигат на нейно място нов, по-голям, изцяло каменен храм. Първи ктитори са копривщенските бегликчии Вълко и Стоян Чалъкови. Строежът е завършен вероятно осем години по-късно. Църквата „Св. Богородица“ е исторически свързана с църковно-националната борба. В седемте градски църкви до 1857 г. се служи само по гръцки. „Фанариотинът Хрисант бе забранил да се чуе по цръквите нито едно „Господи помилуй“ по български, дори и в цръква „Св. Петка“, дето преди неговото дохождане се служеше и по славянски. След отстранението на фанариотина българските дейци, насръдчени от първата си сполука в борбата против него, изявиха желание да се въведе божем в една от градските цръкви богослужение по славянски „– разказва Йоаким Груев. В крайна сметка на 25 дек. 1859 г. на Рождество Христово, митрополит Паисий и храмовият свещеник поп Златан отслужват в църквата празнична Света Литургия не на гръцки, а изцяло на църковнославянски език. Според султанския ферман за учредяване на Екзархията (1870) „махалата Света Богородица, която е в града Филибе, влиза в Българската Екзархия“.Така в Пловдив до 1906 г. съществуват две митрополии: гръцка при стария митрополитски храм „Св. Марина“ и българска при храма „Св. Богородица“.

Църквата е с размери 32 м на 17 м и в архитектурно отношение представлява трикорабна базилика, чиято основна част (наосът) е разделена на три кораба от два реда колони (12 на брой), завършващи с пищни капители в стил барок и свързани една с друга посредством арки. Поради съществуващите по време на строежа ѝ ограничения за християнските храмове тя няма купол. В западната ѝ част се намира притворът, на изток е светият Олтар (олтарната апсида е една). Пак в западната част, но този път на наоса, има емпория (балкон), където в миналото са стоели жените по време на богослужение. Трите кораба са засводени поотделно и покрити с общ двускатен покрив. Орнаменталната живопис по стените е дело (предполагаемо) на Макрий Негриев.[12]

Построената по проект на Йосиф Шнитер камбанария представлява голяма триетажна кула, поставена върху четири стълба и увенчана с купол. Четирите камбани са отлети от Лазар Велеганов. Иконостасът е изработен по всяка вероятност от майсторите-резбари от Дебърската школа братята Димитър и Антон Станишеви – в стил ампир, с малобройни, но едри резбовани орнаменти, прикрепени към дървената основа. В резбата преобладават растителни мотиви – рози, грозде, листа, маргарити, венци от дъбови клонки. Под царските икони в медальони са изписани старозаветни събития. Те, както и иконостасните икони над тях, са рисувани от Никола Одринчанин и Станислав Доспевски.[13] В църковния двор са погребани Христо Данов, Йоаким Груев, Стоян Чалъков, пловдивските митрополити Панарет, Натанаил, епископ Неофит Браницки и др.

Друг знаков християнски храм в Пловдив е централната католическа катедрала „Св. Лудвиг“. Тя е кръстена на името на франкския император Лудвиг I Благочестиви (813 –840), син на Карл Велики, провъзгласен за светец поради изключителния си добродетелен и религиозен живот, приличащ повече на живота на монах-аскет. Самата катедрала е издигната по проект на италианския архитект Алфонсо, който е един от най-добрите познавачи на готическия стил и архитектура.

Основите на сградата са поставени през 1858 г. от тогавашния епископ Андрея Канова; осветена е на 25 март 1861 г., когато е завършена окончателно. Съществува предание, че три века по-рано на това място е имало малка къща, където са се събирали богомолци павликяни, приели католическата вяра. Това свидетелство идва от архиепископ Амбросий, който посещава мястото през 1565 г. От други източници, документи на латински език, разбираме за съществуването на „римска църква“ там през 1623 г.

Изключителната постройка на „Св. Лудвиг“ се откроява в града под тепетата с красивия си главен олтар, образец на резбарското изкуство, както и с резбованите си тавани. Пред олтара и около него имало поставени 30 статуи – там се намира и голям орган с 2000 сребърни тръбички (първия монтиран през 1861 г. по нашите земи). Камбанарията е оборудвана с 5 камбани, изработени в германския град Бохум. Те са подарък от папа Лъв XIII. За съжаление, всичко това е унищожено при избухването на голям пожар в началото на 1931 г., а много от ценностите му са безвъзвратно изгубени. На следващата година катедралата е осветена повторно, новият облик е доста стилен, но значително променен. В горната част на фасадата е поставен часовник с ярки цветове, а симетрично от двете му страни са разположени причудливи статуи, полуколони и декоративни барокови елементи. Ценна вещ, която се съхранява тук, е саркофаг, направен от известния италиански скулптор Джентиле. Саркофагът e на княгиня Мария-Луиза, съпругата на българския княз Фердинанд, майка на последния български монарх Борис III. Мария-Луиза е била дълбоко свързана с Пловдив и често е посещавала града с благотворителни мисии. Тя е била изключително вярваща жена и неин кръстник е бил самият папа Пий IX. В двора на църквата се издига статуя на Исус – тя е доста впечатляваща и остава в човешкото съзнание като част от същността и характера на Пловдив.

Арменската църква в Пловдив е построена през 1675 г. на мястото на изоставена гръцка църква. През 1828 г. върху старата църква е издигната сегашната трикорабна псевдобазилика „Сурп Кеворк“ („Свети Георги“). Тя е най-голямата арменска църква у нас – намира се в старинната част на Пловдив, на хълма Небет тепе, и е част от впечатляващ архитектурен ансамбъл, отделен с висока каменна ограда от външния свят. Северно до нея е долепен голям еднокорабен параклис с просторен нартекс „Сурп Татеос и сурп Партохимеос“ („Св. Тадей и св. Вартоломей“), а южно са разположени два малки параклиса – „Сурп Степаннос“ („Св. Стефан“) и „Сурп Хач“ („Св. Кръст“). Намиращите се до 1920 г. в църковния двор стари надгробни плочи са продадени от църковната управа на местни каменоделци, като по този начин изчезват завинаги ценни материали за историята на старите заселници в Пловдив. В един от ъглите на двора през 1845 г. е издигната каменна кула – звънарница. Архитектурното ѝ оформление свидетелства за арменски образци; за същото говори архитектурата на храма. В контраст на тежкия обем на трикорабната двускатно покрита псевдобазилика и неразчленените фасадни стени, главният вход е акцентиран с малък входен портик – далечно подобие на елегантните портици на редица църкви в Армения. Вляво на входната врата на църквата има възпоменателна плоча с надпис, който съобщава, че през 1914 г. църквата е посетена от класика на арменската музика Гомидас.[14]

Пловдивската синагога „Цион“ е най-старата еврейска синагога по нашите земи – датира от втората половина на XIX в., построена е в типичен сефарадски стил. Към 1492 г. при властването на султан Баязид II Вели в Османската империя се заселват сефарадските евреи, които в началото заемат привилегировано положение. След средата на ХVII в., поради промяна в икономическото положение в империята, те загубват част от привилегиите си, но именно сефарадите стоят в основата на еврейската общност в града, която участва в строителството и разширението на еврейските имоти.

Най-забележителният мюсюлмански храм в Пловдив е „Джумая джамия“.[15] Намира се в централната част на града, в подножието на Таксим тепе – западно от стария град. Джамията e ранен османски паметник, чиято датировка е спорна – според различни автори тя е построена при султан Мурад I Худавендигяр (1362 – 1389) или при султан Мурад II (1421 – 1451). Последният е баща на Мехмед II Завоевателят. Първоначално храмът е наричан „Мурадие джамия“ по името на султан Мурад, финансирал строителството ѝ, по-късно тя става известна като „Улу джумая джамия“ („Главна петъчна джамия“).[16]

Джамията е с размери 40 на 30 м, стените са изградени от два пласта тухли, които се редуват с един пласт дялан камък; тухли са поставени и отвесно между каменните блокове („клетъчен градеж“). Такъв вид зидария се е прилагал на Балканския полуостров преди идването на османлиите при изграждането на църкви и др. сгради. Това подсказва, че строителите вероятно са били християни. Подобна зидария имат Зелената джамия („Йешил джами“) в Изник и „Худавендигяр джами“ в Бурса. За разлика от по-късните османски еднокуполни джамии, в Джумаята молитвеното помещение е покрито с девет купола, носени от четири стълба в центъра на сградата. Под средния купол по-рано е имало направен в началото на ХХ в. циментен шадраван, служил не толкова за ритуалното измиване преди молитва, колкото като символ на задължителния за всяка джамия вътрешен двор. На югозападния ъгъл на джамията има слънчев часовник, поставен през 1878 г.

Както бе упоменато по-горе, датировката за построяването на „Джумая джамия“ е спорна. В съвременната историография има противоречиви мнения за времето на построяване на джамията, тъй като първоначалният строителен надпис на сградата не е запазен. Според преобладаващото днес мнение джамията е основана от султан Мурад II, вероятно около 1433 – 1436 г. В полза на това свидетелства родения в Одрин османски историк Абдуррахман Хибри (1604 – 1658), както и фактът, че през XVI в. джамията няма собствен вакъф, а се издържа от средствата, отделени от Мурад II за поддържане на основаните религиозно-благотворителни учреждения в Едирне (Одрин). В полза на тази констатация говори и архитектурният стил на сградата, сходна с подобни джамии в Бурса, Одрин и София, както и цялостното преустройство на града през този период.

Другата хипотеза за времето на строителство на Джумая джамия я свързва със султан Мурад I. Тя се базира главно на сведенията от пътеписа от XVII в. на Евлия Челеби, според когото „находящата се вътре в чаршията Улуджамия, която се пълни с богомолци, е направена от завоевателя на град Одрин, Гази Худавендигяр Мурад I“. Ако „Джумая джамия“ наистина е строена по времето на Мурад I, преди 1389 г., тя се явява най-старият крупен османски паметник на Балканите, предхождащ дори „Ески джамия“ в Хасково (1395), имарета на Евренос бей в Гюмюрджина (ок. 1370 – 1390), тази на Баязид Йълдъръм (Светкавицата) в Димотика (1395 или 1397) и строежите в старата османска столица Одрин.

Паралелно с Пловдив се развива и близко разположеният южно от него Асеновград (до 1934 г. Станимака). Градът е известен с многото си църкви, манастири и параклиси и често е наричан „Малкият Йерусалим“. Смята се, че е завладян от османските турци през 1363 г. или след Черноменската битка през 1371 г. В първите векове на османското владичество градът е вакъфско селище на султан Сюлейман I Великолепни (1520 – 1566), а по-късно става център на нахия. Това се потвърждава от сведенията на асеновградското сурнаме от 1517 г. и на подробния регистър на вакъфите на султана в Пловдивско от 1595 г. В този регистър Асеновград се споменава под името Истанимака. По време на кърджалийските размирици в кр. на XVIII – нач. на XIX в. градът е ограбван и опожаряван три пъти. Към средата на XVIII в. тук пристигат бежанци от Костурско, прокудени от албанския управник Али паша Тепеделенли (Янински). На преселниците се гледа с разбиране и дори се издействат пари от цариградските власти за построяване на собствена черква през 1765 г.

В първата половина на XIX в. френският географ и геолог Ами Буе пише за Станимака: „На една и половина левги от Филибе се минава Станимак по един каменен мост с два свода, наречен Кемер-кюпри. При входа на моста има хан и голям кьошк или квадратен чардак, където човек може да си почине и да се наслади на прохладата, идеща от близостта на водата. От това място се разстила най-красива гледка към пролома на Станимак, един от най-живописните в Родопа… Станимак е населен с българи и мюсюлмани.“

Бележитият французин е пропуснал да каже, че селището е плътно населено с гърци. Фанариотските попове влизат във всички станимашки черкви и се превръщат в оръдия на гръкоманството. Много от храмовете по това време се превръщат в институт за претопяване на българите в елиногласни. Колкото повече българи употребяват гръцки език, толкова повече са и приходите за църквата и фанариотското духовенство. През 1847 г. започва отпорът срещу Цариградската патриаршия – в Марашката махала на града се изгражда първата българска черква и българско училище. В помощ на станимачани срещу все още силната фанариотска партия се притичват пловдивските родолюбци начело с Георгаки Чалъкоглу. Гръкоманите действат със заплахи и понякога – с насилие. Един от паметните случаи е убийството на станимашкия първенец Стоян Апостолов (Пантата). През 1857 г. станимаклии извоюват първата си победа над фанариотите и тепърва осъзнават значението на черквите. Взето е решение в черквата „Св. Атанас“ да се чете на черковнославянски език. Със задачата е натоварен 22-годишен младеж – Георги Караанлъ.

Най-ценните придобивки от борбата срещу Цариградската патриаршия са двете български училища. През 1861 г. българите на крайната Бахча махала откриват също свое училище. Според свидетелства на посетили града през същата година американски мисионери, в него живеят 9 хил. гърци, около 100 турци и малко българи, като жителите са особено враждебни към протестантите. Станимака изрично е изключен от фермана за създаването на Българската екзархия. До началото на XX в. той си остава преобладаващо гръцки град.

След Освобождението Станимака е неголямо селище, чието население се препитава предимно от земеделие – винарство, бубарство и занаятчийство. Гръцкото население на града започва да се изселва след антигръцките вълнения в България през 1906 г. Според доклад на Министерството на вътрешните работи от юни 1907 г. от Станимашка околия са изселени 1640 гърци по официален път и 170 нелегално без паспорт. Изселването на гърците се засилва след договорения обмен на население между България и Гърция по спогодбата Калфов-Политис след Първата световна война. Постепенно броят на българите в града започва да нараства главно след заселване на българи от околните селища в Тракия и Родопите.

Куюмджиевата къща

Използвани източници

Буе, А. (2023). Маршрути из Европейска Турция – т.1,2. София.

Карахасан-Чънар, И. (2015). Етническа и религиозна мозайка на България. София.

Кесякова, Е. и др. (1999). Книга за Пловдив. Пловдив.

Мучинов, В. (2024). Урбанизацията на българските земи под османска власт през XIX век (до 1878). София.

Петров, Евг. (2006). Пловдив – перлата на Тракия. Пловдив.

Шишков, С. (2016). Пловдив в своето минало и настояще. Пловдив.

^[1] От 1950 г. сградата функционира като детски отдел на Народна библиотека „Иван Вазов“. От 1984 г. в нея се помещава изложба, посветена на българския художник Златю Бояджиев, и е най-голямата колекция от негови творби, с общо 72 картини.

^[2] Семинарията на Халки  е богословско училище в Османската империя и после в Турция. Намира се на остров Халки (дн. Хейбелиада), третия от Принцовите острови в Мраморно море. Издигната е в двора на Халкинския манастир. Училището е основано на 1 окт. 1844 г. и съществува до 1971 г.

^[3] Според арменския пътешественик Минас Пажишкян шуменци честват създателите на българската азбука още през 1813 г., за което свидетелства негово писмо.

^[4] Делото е продължено от вече обучения му племенник Тодор Панчев. Той издава „Допълнение на българския речник от Н. Геров. Събрал, наредил и изтълкувал Т. Панчев“ през 1908 г.

^[5] Според приблизително оценки в средата на XIX век гудилите съставляват около една трета от православното население на Пловдив. Гудилите са потомци на българи, често първо или второ поколение преселници в града от околните села, които, адаптирайки се към градския живот, възприемат гръцкия език и алафранга културата.

^[6] Машината-майка била от Австрия, но останалите изработил по неин образец самоукият пловдивски майстор Атанас Сахатчи.

^[7] Истинско име Николаос Адриануполитис.

^[8] От „alla franca” – по френски маниер.

^[9] Мусандра – ниша с капак, долап.

^[10] „Paris Match” (фр.).

^[11] В съвременността големият български художник Борис Димовски (1925 – 2007) е изрисувал една от стаичките в полуприземния етаж на възрожденската къща с многобройни карикатури и шаржове.

^[12] Макрий (Макарий) Негриев-Фръчковски (1800 – 1859) е дърворезбар от Дебърската художествена школа, представител на един от най-старите родове в школата, Фръчковския род.

^[13] Станислав Доспевски (1823 – 1877) е псевдонимът на художника Зафир Зограф – син на Димитър Зограф и племенник на Захари Зограф. Той е виден представител на Самоковската художествена школа и един от най-значителните възрожденски художници и иконописци.

^[14] Светското му име е Согомон Согомонян (1869 – 1935). Роден е в Кютахия – Османска империя.

^[15] „Джума Джами” – тур.

^[16] Според някои изследователи „Джумая джамия” е построена на мястото на по-ранна християнска църква, посветена на света Петка Българска, изградена след преминаването на нейните мощи през града през 1228 година. През XIX век Любен Каравелов пише, че джамията „едно време е била черква“.Тази хипотеза се базира изцяло на местни легенди и не може да се подкрепи с никакви данни.

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.