Българската литература е едва забележима в тази страна [Швейцария, и в по-общ план – германоезичните страни], и то не само от вчера. През 1929 г. списание „Slavische Rundschau“ [Славянски преглед]се оплаква: „От нито един славянски език не е преведено толкова малко на немски, колкото от българския.“
Христо Карастоянов (1950-2024) е ветеран на съвременната българска литература. Написал е роман за последните години от живота на Гео Милев, вероятно най-известния български носител на стъклено око. [Романът му] „Една и съща нощ“ (2014) разказва за безследното изчезване на този поет, публицист, преводач и анархокомунист.
Романът за Гео Милев е преведен досега само на английски език. Неговият предшественик „Teufelszwirn“ [Кукувича прежда] (превод на немски от Андреас Третнер, издателство Velbrück), кръстен на растението-паразит, който унищожава полетата с детелина и картофи, е по-различна история. Трилогията от романи представя 20-те години на миналия век в България като лудешка въртележка от бомбени атентати, убийства и преврати. „Безпощадно героично и по стария хайдушки маниер“, пише Третнер в предговора, всички крачат през планини от трупове: царят, военните, комунистите, анархокомунистите, жадните за присъединяване на територии Великобългари и още няколко други. Книгата е съвременен и пикаресков роман, изпълнен с монтажи и картини на съвпадения в българската провинция.
Взаимното клане достига кулминацията си – както разказва „Една и съща нощ“ – във взривяването на пълна с хора църква през 1925 г. Днес туристическите гидове съобщават за над 200-те загинали в „Света Неделя“ в центъра на София, а след това продължават нататък; реконструкцията на сградата се е оказала много семпла.
Експлозивите под покрива се взривяват по време на погребална служба за току-що убит генерал, което служи като примамка за елита на страната. Комунистите са изпратили и фалшиви покани, за да не пропуснат никой. Цар Борис I обаче отсъства. Той присъства на друга погребална служба: негов приятел се е жертвал за него при един от зачестилите опити за убийство. Веднага след взривяването на църквата няколкостотин комунисти, анархисти и други непопулярни хора са екзекутирани без съд и присъда, понякога директно на улицата. Поетът, публицистът, преводачът и анархокомунистът Гео Милев, онзи със стъкленото око, също изчезва безследно. Останките му са идентифицирани едва десетилетия по-късно, благодарение на стъкленото око.
Лирично и радикално
Търсете и ще намерите, включително красиви артефакти от траките, гърците и римляните. В центъра на София Надя Радулова се нарежда на опашка пред минералните извори, които са радвали древните, в своята „Поема за фонтана“. Колите се движат наоколо, хората пълнят бидони с гореща вода. Радулова чува „древното денонощно непрестанно ромолене под краката“ и си представя как водата внезапно „пробива крехката черупка на цивилизацията и ни залива, измивайки ни / с всичките ни гръцко-римски тракийски и всички възможни други корени нагоре“.
В „Kleine Welt, große Welt“ [Малък свят, голям свят] (превод: Хенрике Шмидт, Eta-Verlag) родената през 1975 г. поетеса и преводачка обединява разделеното. В Созопол на Черно море, едно българско място на копнежа, пълно с малки стари дървени къщи на инак често безвкусно застроения бряг, тя пазарува и стои в „Лидл, Созопол“, възхищавайки се не на краставици и лук, а на тракийски бижута: „Слънцето във витрината е терорист-препаратор / и мигновено ножът реже, обиците / треперят от желание, / монетите откупват още една минута / живот. Само животинските кости / почиват спокойно в своето време / преди възкресението“.
Докато Надя Радулова чува гласове, Калин Терзийски реве. Книгите му – седем романа, седемнайсет разказа и шест стихосбирки – са радикални. Тъй като заплатата на психиатъра е твърде мизерна, той започва да пише, първоначално за списания, а след това сценарии за комедийно шоу. На немски език публикува „Wahnsinn“ [Лудост]и – заедно със сценаристката Деяна Драгоева – „Алкохол“ (и двете в превод на Димитрина Попова, Ink Press), най-продаваната художествена книга в България през 2010 г. Сборникът с разкази „Има ли кой да те обича?“ печели Европейската награда за литература през 2011 г.
Книгите на Терзийски са изпълнени с отклонения, прекъсвания и нови начала. Някои глави приличат на разкази, кратки философски есета, енциклопедични статии и сборници с материали. По-големите повествователни дъги, казва Терзийски, отвличат вниманието „от живота“.
В „Алкохол“ детето се отвращава от безрадостния живот на родителите си и така стига до „смътното, но все по-силно убеждение, че трябва да стана алкохолик“. Пие срещу манталитета на социално-граждански служители на родителите си. „Алкохол“ не е политически роман, не е роман за пристрастяването и със сигурност не е протест. „Извършвам автосекция – казва Терзийски, – самосекция, за да се излекувам“.
Изключителният Господинов
Георги Господинов също не иска да бъде сталинистки „хирург на човешката душа“. Но той предпочита съпричастността чрез литература, която е измита във всички води, включително и теоретични: Господинов е изследовател на литературата в Българската Академия в София. Игриво литературен, научно систематичен, богословски бездънен и, не на последно място, автобиографично хитроумен, той размишлява върху последните и предпоследни въпроси: как би изглеждала една Библия за мухи, пита своя „Естествен роман“ и не се затруднява да отговори. „Знаменитият син на град Ямбол“ определя себе си като ‘68-мак – заради годината на раждането си; разбира се, в царството на вечния партиен ръководител Тодор Живков не е имало студентски бунтове. Ямбол се намира на 80 км от Стара Загора в посока към Черно море.
Там [в Стара Загора] – и тази история се вписва добре в историята на Господинов – стъкленото око на Гео Милев лежи в един музей. Българският класик на модернизма е изгубил част от главата и едното си око, откъснати от английски шрапнел по време на Първата световна война. Милев претърпява десет операции в Берлин, получава стъклено око и се хвърля в бълбукащия следвоенен метрополис, като работи и за експресионистичното списание на Франц Пфемферт „Die Aktion“. А след това се завръща в кипяща България.
След взривяването на „Света Неделя“ през 1925 г. на царските копои не се налага да търсят дълго поета и анархокомуниста: Скоро след това Милев е осъден на една година затвор за поемата си „Септември“. А през 1925 изчезва безследно. Когато през 1954 г. някои от неговите палачи са изправени пред съда, един от тях разкрива местонахождението на масовия гроб край София. Повечето от телата не могат да бъдат идентифицирани. Но един череп, скрит под кучешки кости, съдържа стъклено око. По него може да се разпознае поетът. Един тих, дори буржоазен на вид квартал на българската столица сега носи името на модерния класик.
Книгата на часа
В книгите си Георги Господинов често навлиза в миналото, цензурирано по времето на социализма и прикривано след 1989 г. В романа му „Zeitzuflucht“ [Времеубежище] (превод: Александър Зицман, Aufbau-Verlag) миналото мутира в „дискретно чудовище“ в ръцете на популистите. „Когато бях по-млад – казва авторът, – ни обещаваха красиво бъдеще. Сега ни обещават още по-красиво минало. Всичко това е фалшиво.“
В „Zeitzuflucht“ стаите за болни от Алцхаймер в стила на предишните десетилетия са много популярни, включително и сред здравите хора. Затова техният изобретател Гаустин изгражда клиники от миналото. Успехът не се забавя, но преди Гаустин да построи цели градове от миналото, страните от Европа искат да се върнат към миналото в неговата цялост. Гражданите трябва да гласуват на национални референдуми за избор на любимо отминало десетилетие. В България комунистите се събират пред набързо възстановения мавзолей на лидера на комунистическата партия Георги Димитров, който благодарение на мумификация е представен на тълпата като приветливо махащ с ръка труп.
Блажени тръпки изпитва и конкуренцията: великобългарите са развълнувани от национален флаг с размерите на футболно игрище, който се вее над тях, поради което някои от тях изстрелват залпове от автоматичните си пушки и уцелват дроните, които носят знамето. Дроните падат на земята, знамето ги следва и обвива тълпата като „[в скулптура] на Христо (...), срещу когото юнаците инак роптаеха“. Но джинът вече е излязъл от бутилката. Скоро войските за голямата възстановка на 1939 г. се събират на границата между Германия и Полша...
Когато „Zeitzuflucht“ беше публикувана на немски език две години след оригиналното издание през 2020 г., Русия току-що беше навлязла в Украйна. Романът беше книгата на момента. Преводът на английски език е първата българска книга, която някога е била удостоена с Международната награда „Букър“ през 2023 г.
Престижната награда ще привлече повече внимание към българската литература. България вече подкрепя финансово преводите, не изисква от чуждестранните издатели да имат български данъчен номер, а формулярите за кандидатстване вече са достъпни не само на кирилица.
Българистиката, която е учебен предмет за бъдещите преводачи, все още е пренебрегвана, казва писателката и преводачка Елена Алексиева, родена през 1975 г. От нейните повече от десет тома с поезия, театрални пиеси, разкази и романи само два са достъпни на немски език. Напоследък тя е насочила вниманието си към „абсурдните и брутални“ черти на човешката природа, които са „по-открити в България, отколкото на Запад“.
Двама яки балкански субекта, Коки и Дуню, се разхождат из 500-страничния ѝ роман „Вулкан“. „Те не правят разлика между доброто и злото, просто приемат и двете и си казват: защо трябва да си създавам трудности?“ Да, защо? Добрите капиталисти от първия час искат само най-доброто, поне за себе си, така че не е задължително средствата да са най-добрите. Българските олигарси са живи и здрави, а вие можете да им се смеете. Въпреки че Алек Попов, майсторът на сърдечни гротески за социализма, почина неочаквано тази година.
Включват се жените
Олигарси има и в сборника с разкази „Maulwurfsblut“ [Кръв от къртица](превод: Андреас Третнер, Елвира Борман-Насонов и Александър Зицман, Eta-Verlag) на Здравка Евимова. Въпреки това жените са тези, които заемат централно място. Мария например, младата служителка с тънки голи крака, които стърчат от късите ѝ панталони „като забити в обувките ѝ гвоздеи“.
Откакто са уволнили работник, на когото е гледала благосклонно, тя денонощно се тъпче с всичко, което ѝ попадне – киселец, ягоди, череши. Тео, който притежава половината град и според него всичко, което живее в него, я наблюдава с изумление. Тя упорито го пренебрегва, но се оставя да бъде поканена в ресторанта, както всяка жена, която Тео е имал. Там тя преглежда цялото меню, преди спокойно да последва Тео в спалнята и да си тръгне също толкова спокойно. След втората нощ, която е също толкова запомняща се за Тео, тя изчезва от лицето на земята – оставяйки го с глада, който преди това е измъчвал нея.
„Приказки от Перник“, запуснатия център на социалистическата тежка промишленост, е заглавието на един от осемте сборника с разкази на Евимова, която е публикувала, плюс шест романа. В допълнение към работата си като преводачка и редакторка в Министерството на отбраната, Евтимова пише непрекъснато: „Това е като да пушиш цигари. Когато пишеш, никой не може да те притисне в ъгъла.“
Героите на Евтимова се защитават срещу обстоятелствата със сарказъм и ирония. Историите звучат като шаржове, уестърни, приказки и митове. Много мъже работят в чужбина и наставленията им избледняват зад кулисите на патриархата: не се обвързвай с никого, чакай ме, дръж къщата чиста.
Жените не се придържат съвсем към тези правила: привлекателната собственичка на кафене с удоволствие сменя партньорите си; жена, чийто съпруг живее в чужбина с любовница, продава цялото обзавеждане на общия им апартамент, включително тапата на ваната, и му оставя чували, пълни с касови бележки от продажбите, насред зеещата празнота. А една професорка осигурява на сина си жена, която ѝ е приятна, като обещава на уважавания млад филолог като зестра рядко издание на класиците.
Помогни си сам или никой няма да ти помогне. Не е съвсем нов девиз за овластяване, но е без алтернатива. Българските авторки и автори вероятно ще трябва да го вземат присърце, ако искат да намерят читатели и в тази страна.
