Туристическа група в Държавния музей „Аушвиц-Биркенау“ в Освиенцим. Всички снимки от Полша, юли 2024 г.,
Рафал Милах за списание Harper’s © The artist/Magnum Photos
Кажимеж е еврейският квартал на Краков, в Южна Полша. Може би го познавате от филма „Списъкът на Шиндлер“, който е сниман тук и е дал на квартала прякора: Jewrassic Park [нещо като „еврейско-юрски парк“]. Останките от декорите на концентрационния лагер в Пляшув, построен за филма, се намират в кариера за варовик наблизо. Ютюбъри се снимат там, взирайки се в парчета бодлива тел. Странно е, че Стивън Спилбърг е почувствал нуждата да захвърли още един концентрационен лагер в Полша. Може би това е било израз на контрол.
В наши дни хората обичат да казват „Никога повече за никого“. Това е поправка на завета „Никога повече“, който за първи път е използван от освободените затворници в Бухенвалд, а по-късно и от крайнодесния равин Меир Кахане. Не съм сигурна, че хората тук са особено отдадени на принципите на „Никога повече“. В повечето случаи те ядат нещо. Заставам пред ресторант „Ариел“ на площада. В ресторанта звучи музика в еврейски стил, сервира се храна в еврейски стил, а вътрешността му е декорирана като изгубен еврейски дом – със зелени стени, дървени подове и полилей.
На един рафт има евреин-играчка. Той е висок може би четири сантиметра и носи в ръката си голяма монета: ако монетата бъде увеличена заедно с него, ще бъде с размерите на сомбреро. Това е щастливият евреин, полски талисман за късмет, за който се казва, че носи финансови облаги. В Краков можете да си купите щастлив евреин или, ако предпочитате, плюшено драконче. И двете неща са еднакво митични. Харесвам ги, или по-скоро нямам нищо против тях. През 1939 г. в Полша е имало 3,3 милиона евреи, а днес те са 4500; главният равин на Полша е американец, което е вид капитулация. За да се съберат предвоенните цифри, човек би трябвало да брои играчките като полски евреи. Да бъдеш играчка е вид съдба. Нищо не е по-податливо, по-склонно да приеме съдбата си от една играчка.
По стените откривам деветнайсет картини на евреи, броящи пари, а това е ресторант за хора, които си мислят, че харесват евреите. Има и двойка ангелски коне: те изглеждат така, както би изглеждала Богородица, ако беше кон. Евреите обаче изглеждат размито демонично: броят банкноти или монети, макар че един от тях разглежда яйце, сякаш си почива от скъперничеството. Ям тук често, понякога сама, а веднъж с една жена, която срещнах да плаче пред синагогата Ремух в петък вечер. Службата била отменена, защото нямало минян: нужни са десет мъже, за да се проведе служба, а такива не се намират.
Казвам „шалом“ на група германски мъже, твърде силно. Приличат на викинги. Впрочем, казвам не само това. Отговарят като премиерната публика на „Пролет за Хитлер“[1]: с толкова дълбоко мълчание, че функционално се превръща в шум. Изглежда, че не искат да разговарят с жива еврейка в кафенето с еврейска тематика. Сякаш в Дисниленд се е появил истинският Доналд Дък, а те търсят само Доналд Дък от въображението си. Опитвам се да бъда интересна, да стана еврейка, която е слязла от рафта. Когато оркестърът свири еврейска музика, пея и тропам по масата. Аз съм туристическа атракция и ме снимат.
Аз съм британска еврейка и са ме учили, че истинският еврейски свят е тук, само че той не е. Тук е само това ужасно кафене. Семейството на баба ми е от Лодз, на около двеста и петдесет километра северозападно, и тя е живяла неспокойно във Великобритания, страна, която не ѝ е принадлежала. Когато бях дете, си спомням как тя пееше за едно бебе, което се удавило във ваната. Може би и аз съм същата. Аз също съм неспокойна. Антисемитизмът бушува навсякъде, наваксвайки за почивката си, но има едно противоречие, което ме интересува: все по-увеличаващото се изобилие от паметници на Холокоста.
Във Великобритания правителството планира огромен мемориал на Холокоста в близост до парламента, въпреки че Великобритания няма никакво съучастие, освен че е предотвратила бягството на евреите в Палестина. Дизайнът прилича на кости от динозавър или на поставка за препечени филийки и ако има нещо общо с еврейския народ, аз не мога да разбера как. По-скоро изглежда, че е несъзнателно свързан с имперските престъпления на Великобритания, които все по-рядко се споменават в нашия обществен дискурс: дали това не е измиване на ръцете чрез евреите? Чудя се дали мемориализацията не е огледало, в което виждаш само собственото си отражение, така че изобщо да не ти се налага да се вглеждаш в миналото.
Някои от най-продаваните книги за Холокоста са „Момчето с раираната пижама“ на Джон Бойн, в която не става дума за евреин, и „Дневникът на Ане Франк“, в която не става дума за Холокоста. Във филма „Зона на интерес“ се разказва за Холокоста, но за един Холокост, лишен от евреи. Вместо това филмът е за естетиката – Биркенауска – и за потребителските стоки. Това, че те съществуват в свят на масови убийства, изглежда изненадващо за режисьора, но от друга страна, той е израснал в къснокапиталистическия Лондон. Може би не разбира, че романът на Мартин Еймис, върху който леко се базира филмът, е сатира, или че е направил „Пролетта на Хитлер“ на Франц Либкинд, преди Макс Бялисток да я превърне в музикална комедия.
Паметниците на Холокоста са толкова безбройни, колкото и омразата към евреите, и поради тази причина имам смътната идея, че в тях има нещо нередно. И така, ето ме тук, в екзистенциалната дупка на баба ми, в еврейски дом без топлина.
От деветдесетте години насам, след падането на Берлинската стена, в Полша се наблюдава „еврейски ренесанс“. В Кажимеж има Еврейски общински център, Център за еврейска култура, Фестивал на еврейската култура и малка еврейска общност. Ортодоксалните, които са определени за пазители на синагогите и гробищата, не приемат в своята общност евреи, родени извън Полша, въпреки че приемат ортодоксални посетители, включително израелци. Присъединявам се към тях в синагогата Ремух на площада. За един час те удвояват еврейското население на Краков и изглеждат двойно по-отчуждени от останалите.
Центърът на еврейската общност приема хора с по един еврейски баба и дядо – Полша е пълна със забравили, частично или току-що пробудили се евреи – и дори има детска градина. Има и Хабад[2], който приема всички евреи (стига да са мъже). Отидох в синагогата на Хабад, но си тръгнах, когато ме поканиха да седна в коридора до една празна стена. Можете да обичате изгубения еврейски свят, но той не винаги ви отвръща с любов. Моят спътник има по-голям късмет. Той не седи в залата. Купува си буркан с кисели краставички, който носи из Полша като талисман: синьото одеяло на Лео Блум[3].
В Полша е имало повече спасители („Праведници“), отколкото където и да било другаде, но е имало и колаборационисти и убийци. На 10 юли 1941 г., преди да бъде окупирано Йедвабне, мъже от селото заключват еврейските си съседи в плевня и я изгарят; паметник, издигнат през 1963 г., обвинява германците. През 2001 г. публикуването на книгата „Съседи“ на Ян Т. Грос, разказ за това клане, накърнява самочувствието на Полша. През същата година полският президент Александър Квашневски се извинява за Йедвабне. Но настоящият президент Анджей Дуда нарече този вид покаяние „опит да се унищожи доброто име на Полша“. Дясната партия „Право и справедливост“, която дойде на власт през 2015 г., подтикна кампания срещу историци и директори на музеи, които не прокарват разказа за полското мъченичество, а през 2018 г. прие закон, който се опитва да забрани обвиняването на поляците или Полша в престъпления, извършени от германците. По това време само един смел полски академик отбеляза погрома в Киелце през 1946 г., при който са убити четиридесет и двама оцелели евреи. Миналата година обаче партията „Право и справедливост“ загуби мнозинството си, а новото правителство, ръководено от центристкия министър-председател Доналд Туск, чийто предишен мандат на същия пост беше продължил от 2007 до 2014 г., има по-малко време за войни за паметта. По време на събитие в истинския концентрационен лагер в Пляшув през март местните високопоставени лица не смалиха броя на загиналите евреи.
Срещам се с Якуб Новаковски в Еврейския музей в Галиция. Той е католик, роден в Кажимеж. Майката на Якуб му е говорела с думи на идиш и иврит, които е научила от собствената си майка, която като дете е имала съседи евреи. До много по-късно в живота си той не е знаел откъде са дошли, защото хората не са говорели за евреи.
„Ние доста силно настоявахме да пренапишем историята, която сме създали за себе си“, казва Новаковски. „Да говорим не само за праведните, но и за онези евреи, които са били предадени. За много кратко време стигнахме дотам, че деконструирахме тази славна история на поляците, а това създаде истинско объркване и скръб.“
„Кой е най-известният сред Праведниците?“ – пита ме той. Оскар Шиндлер? „Шиндлер“, повтаря той. „Това е шибана лудост, но най-известният Праведник е един шибан германец“. „Имате хиляди полски праведници, които са рискували много повече в много по-ужасни ситуации“. Семейство Улма от Маркова – Йозеф и Виктория и шестте им деца – са заловени да укриват евреи през 1944 г. Вероятно са били предадени от поляк. Семейството е било разстреляно. Музеят на семейство Улма, посветен на поляците, които са спасявали евреи (от други поляци) през Втората световна война, е открит през 2016 г.
Фабриката за емайл на Оскар Шиндлер, Краков
Полската травма понякога мутира в нещо, което прилича на филм на Мел Брукс [тоест комедия]. Веднъж към Новаковски се обърнал мъж, който твърдял, че е от града с последната оцеляла синагога в полските планини. Човекът казал: „Ще направим музей на праведниците от нашето село“. Новаковски отговорил: „Страхотна идея! Нека направим бърза проверка колко са били“. И после ме пита – как мислите, колко? „Нула!“ – изкрещява той. „А колко са от съседното село?“ Той прави пауза. „Един!“
Веднъж, казва той, по време на Фестивала на еврейската култура, на една съботна служба имало прекалено много хора и на вратата чакали осемдесет поляци. Една израелска група, която имала запазени места, била допусната. Някои поляци се ядосали. „Току-що ни казахте, че в музея няма място“, казва той, имитирайки хората от групата. „Лъжете! Лъжете! Грижите се само за себе си, вие, евреите! Ние сме шибани поляци в шибана Полша и имаме право да присъстваме на тази еврейска служба за Шабат!“
Обикалям гетото. Там срещам екскурзовод, строен и фин. Той ми показва мемориала на ликвидацията на гетото, който е съставен от празни столове: морбиден магазин за мебели в дъжда. „Когато две нации, две религии живеят в един дом – казва той, – или са живели в един дом, особено пък две нации, които се смятат за избрани“ – той се смее – „евреи, които са избрани, и поляци, които имат тази националистична полска идея, че са Исус на народите, защото винаги са страдали. Какво се получава тогава? ‚Ние сме по-избрани!‘ ‚Не, ние страдахме повече!‘“ Винаги съм смятала, че способността ми да страдам е характерна за евреите. Сега смятам, че тя е специфично полско-еврейска, и за първи път в Полша се чувствам у дома си, със страданието.
Същата вечер намирам на площада една жена; тя е от Северна Англия, случайна туристка. „Толкова е тъжно тук“, казва тя, стиснала фините си дрехи, сякаш се държи за разочарованието си. Съчувствам ѝ. Туристическият агент не ѝ е казал, че тук има призраци.
Срещам Януш Макух в кафенето „Чедър“: топъл, възбуден човек. Той е основал Фестивала на еврейската култура през 1988 г. Разказва ми, че партията „Право и справедливост“ обичала да строи паметници и музеи. „Те обичат да подчертават Праведниците. Поляците са спасили милиони евреи!“ Казва това с преправен глас. „Поляците, поляците, Праведниците – нали разбирате какво имам предвид?“
Питам го: Какво лошо има във възпоменанието на Холокоста? Той мълчи дълго време. „Не виждам истината в това“ – казва накрая той. „Хората не искат да знаят истината.“ Прав е. Еврейчето от „Момчето с раираната пижама“, приказката на Бойн за Аушвиц, прилича повече на Младенеца Христос, отколкото на което и да е еврейско дете, което съм срещала: Къде е неговото безпокойство? „Зона на интерес“ избира естетика без евреи. Понякога Държавният музей Аушвиц-Биркенау препоръчва да не се използват определени произведения на изкуството в класната стая: Например книгата на Бойн. Бойн е казвал, че се стреми да запази Холокоста в общественото съзнание, сякаш е марка, която може да пребъде, но с негова помощ.
„Можеш да правиш каквото си искаш“, казва накрая Макух. „Можеш да се опиташ да възстановиш този свят тук. Това е направено. Пожелавам всичко най-добро на хората, които живеят тук, които искат да изградят еврейско бъдеще, които искат да пресъздадат еврейското общество. Това е направено. Имаме клезмерски музиканти, имаме еврейски ресторанти, имаме сервитьори с ярмулки и това, и онова. Колкото повече от тези глупости имаме, толкова по-болезнено разбираме“ – и той ме поглежда – „че живеем в тяхното отсъствие“.
Той казва: „Появяваме се, построяваме нещо, поставяме изложбата в музея и съвестта ни, чувството ни за вина, е изпрано. Направили сме нещо.“ После прави пауза и прошепва гневно: „Не. Не сме направили нищо! Какво става с нашите деца, с нашата образователна система – какво става с нашата църква?“ Католическата църква наистина освобождава евреите от отговорност за убийството на Христос – основополагащия мит на омразата към евреите – едва през 1965 г. „А какво да кажем за поляците, които все още живеят в еврейските къщи?“
Той продължава: „Официалният полски разказ звучи така: живели сме заедно почти хиляда години. И добри, и лоши.“ После шепне ожесточено. „Никога не сме живели заедно, ти, шибаняк гаден. Живели сме рамо до рамо. Евреите не са обръщали внимание на поляците. Поляците не са обръщали внимание на евреите. Всеки антисемит трябва да има свой евреин, когото да обича. Останалите – на газ. Сега имам само една мечта. Искам да живея в Израел.“ Когато си тръгвам, той ми предлага съвет: „Не се опитвайте да обобщавате, не се опитвайте да намерите само един ключ, за да разберете. Това е твърде сложно. Има много врати към този штетл, наречен Полша“.
На следващата сутрин се качвам на количка за голф с надпис „гето“. Вътре в нея е британец на име Алекс. Той казва със силен северноанглийски акцент, че мога да го интервюирам като екскурзовод, ако му дам петдесет евро. Шегаджия е. Ако трябва да предположа, бих казала, че е неуспял комик. Питам го защо според него туристите идват тук. „Хората обичат чуждото нещастие“, отговаря той. След което ги имитира: „Защо избиха всички евреи, защо избиха всички евреи?“
На Алекс му хрумва идея. Нахвърля се върху нея като куче върху балон. „Евреите са контролирали всичко“, казва той. „Те са имали всички предприятия, но пък са работили за тях – не са им ги дали наготово“. Ако те биха контролирали всичко – казвам аз, – нямаше ли да е доста трудно да ги избият? „Не всичко – признава той, – но финансово.... Поставяли са се по-високо от местните жители, което също е лазело по нервите на хората. Просто предлагам различни причини, не че съм напълно съгласен“.
Някога той е бил екскурзовод в Аушвиц. „Обичах работата си там. Обичах посетителите. Случвало ми се е да изправям хората зад оградата и да им казвам: ‚Гледали ли сте филма Момчето с раираната пижама? Ето как би изглеждал той.‘ При моите обиколки правех всичко онова, което другите не правеха, а то е разрушаване на бариерите, така че хората наистина да разберат нещо“, казва той весело. „Те го разбират от различни ъгли, и от двете страни – не само евреите са такива, те самите не са по-добри.“
„Някои хора искат възстановки“, обяснява той. И продължава: „Случвало ми се е да хващам хората и да им казвам: „Представете си, че съпругата ви е грабната по този начин и просто хвърлена на една страна“. Понякога строявах хората на опашка и казвах: „Добре дошли в Аушвиц. Съблечете си дрехите.“ А те ме гледаха като гръмнати. „Какво?“
„Краков е хубаво място“, казва той, „Но без Аушвиц нямаше да е толкова голям хит“. Какво научихте за евреите на това място? Смее се. „Те всъщност не са добре дошли! Ха-ха!“ Защо хората отиват в Аушвиц? Защото има харесва! „Проблемът – продължава той, – е, че мястото се е превърнало в парк за развлечение като Евро Дисни и това ме отблъсна.“ Това ви отблъсна? „Това наистина уби атмосферата, как трябва да изглежда това място. Просто уби всичко. Туристическата машина всъщност уби Аушвиц“. Изглежда огорчен. Често си мисля за Алекс и мисля, че е прав.
Лагерът за концентрация и унищожение Аушвиц-Биркенау се намира близо до град Освиенцим, на две различни места, където има сливания: на трансевропейските железопътни линии и на реките Сола и Висла. Евреите са пристигали по железопътните линии и са били „изнасяни“ по реките, които се вливат в Балтийско море. Аушвиц е немското име на Освиенцим. След войната германците си тръгват и пристигат съветските войски, а поляците в крайна сметка решават, че лагерът на смъртта трябва да запази немското си име, и това изглежда справедливо.
За тази статия пътувам два пъти до Аушвиц. Първия път пътувам с туристически автобус от Краков. Звуковата система пуска тематичната песен от сериала „Приятели“.
Втория път вземам влака.
На гарата срещам таксиметров шофьор. „Целият свят познава този град като концентрационен лагер – казва той, – а не като красив град. Туристическите автобуси докарват хората направо от Краков – те не отиват до замъка. Аз живея на пет минути оттук. Там има водопад.“ Когато на следващия ден се качвам в такси и казвам: „Лагерът за изтребление“, шофьорът въздъхва и повтаря, не без угризения: „Лагерът за изтребление“. После, в един друг ден, когато отново се качвам в таксито и казвам: „Лагерът за изтребление“ – сякаш съм в пиеса и единствената ми реплика е „лагер за изтребление“ – той ме поглежда съчувствено, а лицето му е набръчкано от загриженост. След това ме моли да отида в увеселителен парк, наречен Енерголандия, в който има влакче „Фрути луп“, влакче „Марс“ и нещо, наречено „Викингът“. Освиенцим е много добър и в хокея на лед. На никого не му пука.
Градът е разположен около старинен площад с фонтани, които през нощта са осветени с лилави светлини, а във водата се плискат деца. Отвъд него има околовръстни пътища, лъскав търговски център с KFC и McDonald’s, чиято прилика с всеки друг McDonald’s е успокояваща. През лятото градът е бездействащ, като че нещо му липсва. Цяла Полша се чувства така, сякаш нещо липсва, сякаш е покълнала от някаква голяма, неизкопана скръб.
Разхождаме се. Улица Berka Joselewicza – старата еврейска улица – е безлюдна: мястото на Голямата синагога сега е мрачен парк. Първото еврейско гробище, основано през 1588 г., липсва. Никой не знае къде се намира, въпреки че понякога хората ремонтират къщите си и намират еврейски мацевоти [надгробни камъни] в стените и пода. В крайна сметка откриваме местния евреин. Той е фигура, висока шест сантиметра, и стои на витрината на един магазин. Може би това е рационалният завършек на еврейската история в Европа: Контролира ли един шестсантиметров евреин един шестсантиметров свят? Собственикът ми маха през стъклото. Не мога да се накарам да вляза, за да попитам – колко струва този евреин на витрината? Махам му в отговор. Намираме стенопис на карикатурен папа Йоан Павел II на стената до магазин за сладолед. Изражението му е неутрално. В балона до главата му пише: „Antysemityzm jest grzechem przeciw bogu i ludzkosci“. („Антисемитизмът е грях срещу Бога и човечеството.“) Намираме Музея на замъка с неговите макети на предвоенния живот и колекцията му от предвоенно спортно оборудване, включително хокейни стикове, прибори за хранене и тревожни кукли.
Когато се интересувам от еврейския живот, ми махат с нещо като облекчение към Еврейския музей в Ошпицин, макар че оставам достатъчно дълго, за да вкарам гол в експозицията им за хокей на лед, което ме израдва. Еврейският музей е прикрепен към малка синагога, ремонтирана със средства от диаспората. Никога не съм виждала толкова девствена синагога, но пък в нея няма паство: чувствам се като в театър, чиито актьори са напуснали. Към нея е пристроена къщата на последния евреин от Освиенцим, Шимон Клугер, който почина през 2000 г. В негова чест сега тя е хипстърско кафене: бледо дърво, настолни игри, екзотични чайове, значки за продажба, на които пише coexist. Бавно изяждам един бейгъл и си мисля: Не е ли малко късно за това? Къщата на Клугер съществува в грижливо запазени останки, свързани с портали: стара врата, монтирана на стената, отпечатък от мезуза[4] върху портата. Но той не може да си тръгне. Опитал се е.
В музея срещам Артур, сериозен и прилежен човек. Казва, че когато е израснал в Освиенцим, местната история е била „празна, като празна страница. Сигурен съм, че много хора не искат да говорят за нея, искат да я забравят. Една малка група се опита да възроди общността, но всички напуснаха. Най-вече заради антисемитизма, те напуснаха града“. Води ме в синагогата и ми показва една Тора. Има две: подаръци от американски еврейски групи. Изобилие. Питам дали мога да целуна подгъва на корицата и той го разрешава. Срещата е толкова неловка, че можеше и двамата да сме англичани.
Отвън намирам двама млади мъже, които се излежават на шезлонги. Единият е германец, а другият е израснал тук. Заминал е, когато е бил на седемнайсет. Когато го питам защо е тук, в Еврейския музей, той отговаря: „Това е нещо супер международно“. Мисля, че не може да назове копнежа си, но ми разказва за ученическите си години. „Един ден попитах за лагера и някой ми каза: ‚За това е забранено да се говори. Знаеш ли, това е като името на Волдемор в Хари Потър‘.“ В училищния двор било обида да наречеш някого евреин. „Спомням си, че учениците казваха това, ако си откраднал цигари от някого или ако си изглеждал мръсен. Казвахме си го един на друг, без дори да знаем какво означава това. Ако поискаш химикалка и не я получиш, отсреща ти казваха: ‚Ти си шибан евреин‘.“
Прекарвам часове, седейки в пицарията Da Grasso на градския площад. Някога тя е била еврейска собственост – хотел „Херц“ – и Барбара Лейблер, потомка на бившия собственик, е подала петиция до правителството за връщането ѝ. Съмнявам се, че ще го получи: през 2021 г. срокът за обжалване на решенията за реституция беше определен на тридесет години. Седя и ям спагети помодоро, като гледам площада, сякаш е двойно експонирана снимка. Евреите са били събирани тук за депортиране. Въпреки това Освиенцим е любимото ми място в Полша. То не се опитва да бъде нещо, което не е. Честно е.
Знам как изглежда Аушвиц, защото гледах филма X-Men: Апокалипсис (2016), чието начално действие отчасти се развива тук. Но не съм подготвена за това колко нормално изглежда. Сградите са от червени тухли, подредени като колода карти. Казват, че тук няма птичи песни, но това е мит: птиците са шумни, заети с малките си. Имам техен запис, който искам да ви пусна. Усещането е твърде обикновено, за да бъде онова, което обикновено е, но това е нещо като условен рефлекс: не, не, това не е истинско, не може да бъде.
Ясно е и ветровито.
Йежи Путрамент, комунист, е написал пророчество през 1948 г., когато музеят в Аушвиц е на една година. „Напълно мога да си представя американски туристически оферти на фирмата Кук“, пише той.
„Познавате ли най-големия център за изтребление в света?“ „Среща с ада!“ Обиколките щели да бъдат разделени на нормални, туристически и „специални“. Специалните обиколки, срещу съответното допълнително заплащане, щели да включват следното: транспортиране до лагера в боксови вагони (последните десет километра) със 120 души във всеки вагон, гонене като добитък с палки, извършвано от специални униформени есесовци.
Алекс, шофьорът ми в Краков, беше екскурзоводът на Путрамент от бъдещето: или поне се опита.
Путрамент би оценил еднозвездните [тоест лоши] отзиви за Аушвиц в Трипадвайзър [популярна апликация за туристически дестинации], от които съм леко обсебена. Има много оплаквания, но не от съществуването, а от логистиката му. „Толкова много очаквах това пътуване – пише Майк от Поклингтън. – Какво разочарование… Никаква атмосфера... Съжалявам, но съм много разочарован.“ „Ужасна загуба на време!“, пише Пьотр от Варшава, който се оплаква от опашката. „Смятам, че ръководството на музея трябва да започне да мисли повече за посетителското преживяване!“
Хората винаги са се борили по въпроса за Аушвиц. Аушвиц I, концентрационният, а по-късно и унищожителният лагер, е създаден в бивша военна казарма. Аушвиц II, или Биркенау, в който са се помещавали повечето газови камери и крематориуми, се намира на два километра. Според книгата на Джонатан Хюнер Аушвиц, Полша и политиката на възпоменание, 1945-1979 е имало предложения Биркенау да бъде разрушен, а на територията му да се настани циркова трупа или да се изгради свинеферма; имало е и опит Аушвиц да бъде представен като краен упадък на капитализма, което би изненадало многото капиталисти, убити тук. Мисля си, че за човека от венецианското гето, който беше окачил табелата от терасата на покрива, покрай която минах през декември (никога повече за никого), това сигурно е нещо като тест, на който евреите са се провалили.
Обиколка с голф-количка покрай фабриката за емайл на Оскар Шиндлер, Краков
Аушвиц-Биркенау е по-тих, отколкото е бил преди. Изминали са тридесет и пет години, откакто Авраам Вайс, равин от Ню Йорк, е нападнал кармелитския манастир, създаден в бившия склад за Циклон Б – пестицид, използван за убийството на евреи – на територията на комплекса. Йоан Павел II пренебрегва мнението на Комитета за защита на кармелитските монахини и нарежда манастирът да бъде преместен. Заглавието на „Ню Йорк Таймс“ е неустоимо: „Папата нарежда на монахините да напуснат Аушвиц“.
Музеят е открит през 1947 г. под контрола на Министерството на културата и изкуството, което построява музей на полското мъченичество, защото предлага на Полша разказ, който тя може да понесе: тя не иска огледало, от което укорително да я гледа евреин. Така че те развиват Аушвиц I като музей на полската агония и оставят Биркенау непокътнат, а това е и по-добре, и по-зле.
Когато го посещавам за първи път през лятото на 2021 г., на входа има изложба със снимки на първите затворници тук: Полски политически затворници. Има паркинги и тоалетни – виждам момче, което седи на стълбите и се взира в [апликацията за романтични срещи] Tinder и снимка на нашийник без прикрепена към него жена, което ми се струва подходящо – а също и ресторант, който се опитва да се представя за нормален ресторант с декоративни буркани с жито по рафтовете. В него се продава свръхскъп сладолед: надценката на Аушвиц-Биркенау. В дресинга за салата има муха. Мухата разбира. Тя се е самоубила.
Първата ми обиколка се води от млада блондинка, облечена в коктейлна рокля в цвят на сьомга – или може би праскова – със сребърни сандали. Тя ни развежда из изложбата, като говори на монотонен език с една нота по-нисък от бързия, с изражение, лишено от всякаква изненада. Не мога да слушам и да си водя бележки едновременно, така че не мога да ви кажа по-голямата част от това, което тя каза. Но мога да ви кажа, че я намразих. Мразех я за способността ѝ да погледне в гардероба си тази сутрин и да си помисли: А, сьомгата, добре.
Тя ни развежда из експонатите – купчините саксии и патерици, обувките и човешките коси. Казвам: „Някой пита ли за косата? Мисля, че трябва да бъде погребана, според еврейската традиция.“ Тя отговаря: „Никой не се е оплаквал, освен тези, които спазват еврейските религиозни закони.“ Отвеждат ни в крематориум 1. Отдръпвам се: Не искам да влизам. Мъж на средна възраст ме поглежда въпросително. Очевидно е, че е леко развълнуван. „Идвате ли?“ – пита той и аз го правя.
Качваме се на парковия автобус. Обсебена съм от нещата, които закрепват Биркенау тук и го правят реален: обикновената битова сграда отзад с раздвижен червен покрив (Google Maps ми казва, че там се произвеждат юргани и канцеларски материали); хубавият нов път; магазинът, в който се продават магнити за хладилник, на които пише, напълно подходящо за магнити за хладилник, auschwitz-birkenau: german death camp; накрая, самият релеф. Лагерът е построен на края на село, наречено Бжежинка: потомците на жителите на селото искат реституция. Те са окачили табела близо до входа: от нашите разрушени къщи беше построен концентрационният лагер аушвиц-биркенау. много от нас не са получили обезщетение и досега. ние сме забравени жертви на втората световна война.
Хората се взират в бараките, засенчват очи и търсят с нещо като безумен глад. По-късно разказвам за това на една жена, оцеляла от Аушвиц, и тя ме пита: Какво търсят? Не знам, макар и да усещам, че е нещо измислено. Детето Магнито от вселената на Марвел? Гоблини от СС? Нашата екскурзоводка се интересува най-вече от тоалетните. (Това не е нещо необичайно: моят екскурзовод в Краковското гето ми каза, че е имал следната размяна на реплики с турист в Аушвиц. „Имали ли са тоалетна хартия?“ „Не.“ „Как са си почиствали задниците?“ „С ръка.“ „С коя ръка?“ „С лявата.“ „А защо с лявата?“ „С дясната предимно са се хранели.“ Веднъж един американски евреин го попитал: „А къде са били адвокатите?“. Той му отговорил: „В следващия вагон на влака“. Обожавам американските евреи.) В обобщение нашата екскурзоводка казва, че евреите не са имали тоалетни. Те са загубили своята човечност. Нейното послание изглежда е: дръжте се за тоалетната си.
Връщам се. През лятото, ако искате да дойдете преди времето за чай (четири часа), трябва да платите двайсет и два долара за обиколка с екскурзовод. Първо се прожектира филм, озвучен с тъжна музика в стил речни круизи по Рейн и с побъркан глас зад кадър. „Пещите са можели да изгарят останките на над четири хиляди и седемстотин души на ден.... Бягството е било почти невъзможно.... Какво е довело до загубата на тези милиони животи, прекъснати от другата страна на оградата?... Залогът е много голям. Какъв избор ще направите?“ Репликите просто реват за изписване с главни букви. Това е като да те праснат по носа в карикатура.
Газова камера в Биркенау
При второто ми посещение екскурзоводът е стегнат. Прилича на злодея от „Терминатор 2“. Носи чадъра си с размах. Носи и огледални слънчеви очила: можем да видим себе си отразени в тях. Речта му дрънчи, изпълвайки въздуха. Едно полско семейство е довело шестгодишно момче. Чудя се какво ли мисли то за всичко това. Майка му казва, че накрая му е обещан сладолед. Тя носи слънчеви очила във формата на сърце.
Има снимка на голи жени, подгонени към газова камера. Тя е част от известната серия снимки, направени от Sonderkommando [специалната команда] – група затворници, предимно евреи, принудени да работят в газовите камери и крематориумите – и изнесени контрабандно от полската съпротива. Не мисля, че тази снимка трябва да бъде изложена: един дебел американец я снима, без да я погледне, което ми се струва типично. Някой си е направил труда да направи макет на газова камера и крематориум с мънички евреи.
Вече сме при изложението на косите. Купчината е висока приблизително метър и осемдесет и дълга осемнадесет метра. Косите са избледнели до един и същи цвят и са плътно вързани на възел. Косата е вещ, а така също и метафора, макар и забравена. Един мъж ми казва: „Никъде по света не можеш да видиш такава голяма купчина“ – той разперва ръце, за да демонстрира големината – „човешка коса“. Приятелят му казва, сякаш очаквайки момента: „Косата е като удар в лицето“. Екскурзоводът ни казва да не снимаме. Дебелият американец все пак прави снимка. Аз го питам: Защо снимахте, след като ви беше казано да не го правите? „Така е по-разтърсващо“, казва той, твърде съсредоточено. Очите му са присвити, сякаш е някъде другаде. И добавя: „За по-късно“.
Първият мемориал на Холокоста е изграден в разгара на самия Холокост в Майданек, където затворниците са пълнели декоративни орли с човешка пепел и са казвали на нацистите, че разкрасяват мястото. (Еврейска ирония.) Паметникът тук няма такъв дух. Мразя го. Прилича на свръхголяма игра на Дженга. Може би е конструиран да отразява двата разрушени крематориума, между които се намира – прилича на тях – или караулката на СС, с която е на същото ниво. Изглежда, че им принадлежи. Чудя се дали аз съм първият човек, който забелязва това. Чудя се дали съм луда. Но не съм изненадана. Мемориалът на Холокоста на Юденплац във Виена прилича на спа център. В заглавието на Мемориала на убитите евреи в Европа в Берлин не се споменават нацистите, така че е възможно идиотите от бъдещето да си мислят, че германските евреи са били отвлечени от космически пришълци.
Международният паметник на жертвите на лагерите в Биркенау е осветен през 1967 г., почти в средата на съветското управление. Правителството провежда конкурс за проект. В обявата се казва: „Този паметник трябва да внушава не само мъченичеството и борбата, но и братството, възникнало в общите страдания и борба“. Имало е седем финалисти, но всички са били отхвърлени. За сметка на това три от екипите са работили заедно, не са били подложени на политическа намеса и в края на краищата са направили това. Очевидно е компромис и в него се съдържа цялата мрачност на компромиса. Има обаче и нещо прекрасно, истинска еврейска шега. И то е печатна грешка. Табелите на оригиналния паметник е трябвало да бъдат заменени, защото са надценили броя на загиналите с два милиона и половина: Нацистка манипулация.
Не ме питайте за това – казва екскурзоводът, – не знам нищо по въпроса. Харесвам го за това, но той съсипва ефекта, като ни казва, че затворниците от специалната команда „са имали доста луксозен живот“ [към края на лагера самите те са унищожени]. В бараката някой задава неизбежния въпрос за тоалетната: Можели ли са да ползват тоалетна през нощта? (Не записвам отговора.) Екскурзоводът се оплаква от „надписи, направени от посетители, които не знаят как да се държат“. Поглеждам ги. Някое си семейство Леви е надраскало звездата на Давид близо до входа. Питам го: Как след Холокоста все още има антисемитизъм? Знам, че това е глупав въпрос. По-добрият въпрос, ако перифразирам „Хана и нейните сестри“, е: Как може да няма? Той отговаря: „Те [евреите] се държат отделно. В Римската империя са имали петдесет бога. Евреите са имали един.“
По-късно се връщам сама в Биркенау. Изпитвам малко притеснение, че няма да бъда допусната, защото нямам билет. Но портите са без охрана. Гледам как децата тичат покрай железопътните релси към крематориумите. Тревата е толкова висока и буйна, че можеш да я чуеш как се движи. Фантазирам, че ще я превърнат в заключена градина, което ми се струва подходящо: да я върнем на Бога. Защото в паметника в Биркенау няма никаква еврейска символика: дори цяла една цивилизация не е заслужила това. Има такава в Треблинка, чийто мемориал напомня на Стената на плача [в Ерусалим], , но почти никой не ходи там, така че това може би няма значение.
Аушвиц обаче е твърде силен, за да бъде даден на евреите. Срещам туристка, която е дошла в Полша за речно пътуване и е останала заради това. „Не съм разочарована“, казва тя. „Това е ужасяващо.“ Аз вече не вярвам, че Хитлер е загубил войната, а Полша се е отдала на магическо мислене. Сънувам как пътувам във времето и дори как намирам магьосник, който да ги върне обратно. Най-вече си мисля, че ако не знаеш какво е евреин, когато влизаш в Аушвиц-Биркенау, няма да го знаеш и когато излизаш, и затова каквото и друго да е [това място], то не е паметник на нищо друго освен на логистиката.
Във Варшава отсядаме в Стария град, който е бил до голяма степен разрушен след Варшавското въстание и възстановен отчасти според пейзажите на Бернардо Белото: картина, поставена върху клане. Хотелът ни е градска къща от XVI в. с огромни подпори. Вътре в тази картина аз халюцинирам. Представям си процесия с католически образи, която пресича площада и чете кадиш [еврейска молитва], макар че, честно казано, латинският ми не е добър. През октомври миналата година тук имаше марш за Палестина и една норвежка студентка носеше плакат, изобразяващ звездата на Давид, която се изхвърля в кошче за боклук. Жената беше интервюирана и тя настоя, че не е настроена антиеврейски. Чудя се дали е имала предвид евреите-играчки.
Посещаваме Музея на историята на полските евреи POLIN, който е крещяща почит към еврейския живот в Полша. Дариуш Стола, бившият му директор, напусна, когато партията „Право и справедливост“ отказа да потвърди повторното му назначаване. Стола се противопоставя на закона, който криминализира обвиненията в полско съучастие в Холокоста, и организира изложбата „Отчуждени: Маршът ‘68 и последиците от него“, в която бяха отбелязани паралелите между Полша от XXI век и антиеврейската реторика от 1968 г., довела до бягството от страната на тринадесет хиляди оцелели полски евреи. Виждам съвременните картини на Вилхелм Саснал: една жена минава покрай портата на Биркенау, но не я поглежда. Саснал рисува и концентрационния лагер Майданек с един-единствен велосипед пред него: велосипед на турист.
В чудовищна буря се срещам с журналиста Константи Геберт, експерт по сравнителен геноцид, в огромния му апартамент в центъра на Варшава. Обичам облицования му с книги дом, защото съм прекарала цели дни в паралелната реалност на Белото, излизайки само за ПОЛИН и за да гледам филм на Дисни в Съветския дворец на културата и науката – друга паралелна реалност.
Инсталация на картина на Майданек от Вилхелм Саснал в Музея за история на полските евреи POLIN, Варшава
„Мълчанието, за което говорите – казва ми той, – не е точно любима тема за разговор тук. Полша загуби войната. Още от самото начало съществуваше едно изключително двусмислено отношение към военното минало“. Лъжите печелят гласовете на националистите – или се опитват. През 2018 г. Яир Лапид, сега лидер на израелската опозиция, използва израза „полски лагери на смъртта“, което е възмутително. Бившият полски министър-председател Матеуш Моравецки отговори, че е имало „еврейски извършители“ и че всеки евреин, който е оцелял, го е направил само защото е срещнал поляк. „Ако не беше смъртоносно сериозно – казва Геберт, – всъщност щеше да е много смешно. И двамата господа лъжат през глава, без дори да разбират за какво точно лъжат, а и двамата имат своята публика твърдо зад гърба си.“ Но за полската памет има надежда. Новото правителство не е представило платформа за историческа политика, казва Геберт. „Те ще оставят това на историците“.
„Единственото нещо, което е свързано със страданието“, добавя той, „е, че то не облагородява. Това е християнска заблуда. На колективно ниво то не облагородява. То те кара да се концентрираш върху собствената си болка и те прави безчувствен и безразличен към болката на другите. Именно това се случи в Полша. Но не само в Полша.“
Всяка партия, казва той, вярва, че „войната касае само нас. Всичко останало е бележка под линия. Говорете например със сърби: войната е касаела само сърбите. Дори не се опитвайте да говорите с кюрди. По същество световната история е разказ за кюрдските страдания.“ Историята е различна, казва той. „Тяхната психология е абсолютно същата като нашата. Трябва да се спрем на нашето страдание, защото ако не го направим, никой друг няма да го направи и цялата тази кръв ще е била напразна.“
Геберт казва: „Живеем в един балон – от Великобритания до Варшава. Богат, защитен балон. Просто се преструваме, че не го осъзнаваме.“ Истинският свят не е тук, казва той, и е прав. Истинският свят, казва той, е Киев и Кабул, Беери и Рафах. „Не успяхме да разберем, че един свят с Аушвиц не може да бъде поправен. Амбицията да се опитаме да го направим отново добър е погрешна. Тя отвлича вниманието от сериозната работа по разбирането. Това се случва всеки път. Войните за паметта, изкривяванията – всичко това е просто защото един геноцид оставя дупка в сърцето на света, която не може да бъде запълнена.“
Взехме си за вкъщи кисели краставички „Хабад“: те се превърнаха в метафора на нашия нов полско-еврейски живот. Разбира се, прецакахме се напълно. Във влака за Варшава моят спътник изпуска буркана и вагонът, пълен с красиви млади жени, се изпълни с миризмата на кисели краставички, а те се разкрещяха.
[1] „Пролет за Хитлер: Пролетта в Берхтесгаден“ е измислен мюзикъл във филма на Мел Брукс „Продуцентите“ от 1967 г., както и в сценичната адаптация на филма и във филмовата адаптация на мюзикъла от 2005 г. Това е мюзикъл за Адолф Хитлер, написан от Франц Либкинд, неуравновесен нацист, първоначално изигран от Кенет Марс (а по-късно от Брад Оскар и Уил Ферел съответно в сценичния мюзикъл и филма от 2005 г.).
[2] Хабад е динамично хасидско еврейско движение, което се фокусира върху работата с хората, образованието и духовната ангажираност. Неговата глобална мрежа помага за свързването на евреите по света с техните религиозни корени.
[3] Леополд Блум от „Одисей“ на Джеймс Джойс винаги носи със себе си синьо одеяло – символ на комфорт и сигурност в романа.
[4] Мезуза е малък пергаментен свитък с определени стихове от Тората, който се поставя в декоративна кутия и се закрепва на стълбовете на вратите на еврейските домове. Той служи за напомняне за Божието присъствие и заповеди. Мезузата е основен символ на еврейската идентичност и традиция.
