„Имам чувството, че колкото по-възрастна ставам, толкова по-голяма свобода имам да пиша за по-разнообразни житейски преживявания“, казва Сали Руни, когато се срещаме, за да обсъдим новия ѝ роман „Интермецо“, в чийто център са две любовни истории със значителни възрастови разлики. „Защото съм живяла малко повече. Не много повече, но поне няколко години повече.“
Тези няколко години я правят 33-годишна и вече не е двадесетгодишният глас на поколението, родено около началото на хилядолетието. Руни няма търпение да се отърси от етикета „Селинджър за поколението на Snapchat“, който я преследва от публикуването на първия ѝ роман „Разговори с приятели“ през 2017 г. (по това време тя дори не знае какво е Snapchat). Успехът на втория ѝ роман „Нормални хора“, да не говорим за телевизионната адаптация през 2020 г., превърна стеснителната откъм публичност, самопровъзгласила се за марксистка млада дама от графство Мейо, в Тейлър Суифт от света на книгите. „Наистина живея с усещането, че не лъжа, когато казвам, че много искам да оставя всичко това зад гърба си“, казва тя. „Всъщност не исках да бъда ‚младата писателка‘; исках просто да бъда добра“.
Облечена в кафява рокля, кафяви обувки и с прибрана на конска опашка коса, авторката е почти демонстративно неразкрасена, както в личен план, така и в прозата си. Срещаме се в стаята на писателите в Музея на литературата на Ирландия (наречен MoLI по името на Моли Блум от „Улис“ на Джойс), в бившата сграда на Университетския колеж в Дъблин с изглед към „Сейнт Стивън Грийн“. Джойс е направил дипломната си снимка в градините отвън, където романтичната писателка Мейв Бинчи е обичала да чете, а английският поет Джерард Манли Хопкинс е починал от тиф. Напоследък Руни чете Хопкинс в опит да запомни по едно стихотворение на ден.
В началото на 20-те си години тя е „номер едно в състезателните дебати в Европа“ (тема на есето ѝ от 2015 г. в Dublin Review „Дори и да ме победиш“, което първо привлича вниманието на агента ѝ) и не е трудно да разберем защо: тя дава дълги, внимателно обосновани отговори, често последвани от също толкова силни контрааргументи. Въпреки че е майсторка на самоиронията и стоманената дискретност, тя е увлекателно топла и говори страстно за нещата, които са най-важни за нея (литература, политика и войната между Израел и Газа). Накратко, тя не е остроумна отшелничка, както може да се предположи от литературата или репутацията ѝ.
Руни посещава Дъблин, който присъства във всичките ѝ романи, за да се види с приятели. След 10 години в града и престой в Ню Йорк тя и съпругът ѝ Джон Прасифка са се установили в провинцията, само на 15 минути път с кола от малкото пазарно градче Касълбар, където Руни е израснала. Тя се запознава с Прасифка, който сега е учител по математика, в последната си година в колежа „Тринити“. Двамата се женят – „много, много тихо“ – по време на пандемията. След като се затруднява с третия си роман, „Красив свят, къде си“, откакто са се преместили тя работи щастливо върху „Интермецо“, чието действие се развива между Дъблин и измислен провинциален град в Западна Ирландия.
Заглавието е хитра игра с термин, използван в музиката и в шаха, които заемат централно място в романа (в музиката то означава интермедия, а в шаха – неочакван ход). „Обичам лексикалните ниши“, казва Руни. По време на пандемията съпругът ѝ се запалва по онлайн шаха и въпреки че самата тя не играе, започва да гледа уроци в YouTube заедно с него. „Започнах да го възприемам почти като форма на изкуство, математическата елегантност, когато хората правят наистина брилянтни ходове и можеш да видиш как идеята се разгръща на дъската.“ Като писателка тя също може да се почувства свързана с шахмата като мания. „Познато ми е това, че съм фиксирана върху нещо, което обичам.“ В „Интермецо“, както и във всички нейни романи, героите се движат майсторски – ту по-близо, ту отново по-далеч един от друг – в мъчителна игра на власт и неочаквани ходове.
Романът е историята на двама братя след смъртта на баща им: Питър, самоуверен 32-годишен младши адвокат в Дъблин, и Айвън, 22-годишен шампион по шахмат, целият само мозък и брекети. Питър е обвързан с млада студентка, докато все още е влюбен в бившата си приятелка, преподавателка, която се справя с дългосрочните последици от злополука (една от които е, че вече не може да прави секс). Този любовен триъгълник се развива на фона на трогателната история на Айвън и Маргарет, 14 години по-възрастна от него, която работи в селския център за изкуства, където се запознават.
Тук присъстват всички обичайни елементи на Руни: интензивни, по някакъв начин неравностойни отношения; отсъстващи бащи; подскоците в пазара на наеми в Дъблин, феминизъм, късен капитализъм. Като много обичана хроникьорка на женското приятелство, в този роман Руни прави най-голямото си отклонение, като се фокусира върху двама мъже-братя. „Ако си достатъчно наблюдателен и критичен, мисля, че можеш да стигнеш до разбиране за това как функционира полът, независимо от това къде се намираш в тази социална игра, която всички играем“, казва тя. Но както посочва, никога не е била свидетелка на разговор между двама мъже, в който да не фигурира жена. „Така че много добре осъзнавах, че излизам извън собствената си социална реалност.“ Това идва с обичайната ѝ уговорка – не, това не означава, че предишните ѝ романи са базирани на собствения ѝ опит или че всички женски персонажи са нейни. „Искам само да поясня, че това не е така.“
Голямата тема на Руни е любовта, по-специално романтичната и еротичната любов, и „Интермецо“ не е изключение. Както казва [ирландската писателка] Ан Енрайт, Руни успява да бъде сексуално откровена, без да е разюздана, „с характерната си хореография на погледа и на дъха, и с могъща прецизност по отношение на това кое къде отива“.
Като писателка на съвременната любов тя смята, че би било „малко страхливо да не пиша за нищо такова, просто да кажа: „Трябва да си го представите сами“. Всъщност тя е изненадана от това колко малко се засяга темата за секса в разговорите за нейното творчество. „Еротиката е огромен двигател в историите на всичките ми книги“, казва тя. „Това не означава, че героите винаги са на път да отидат заедно в леглото точно сега, но в много от отношенията двигателят е еротичното напрежение или желание. Затова е интересно, че не ме питат по-често за това.“
След това се появи сериалът „Нормални хора“, който беше огромен хит по време на пандемията, най-стриймваният сериал на Би Би Си за 2020 г., но беше описан от един критик като „по-скоро порнография от висок клас, отколкото драма“. Героят на Пол Мескал – Конъл, предизвика такова вълнение, че сребърната верижка, която изглежда беше единственото, което носеше през по-голямата част от сериала, се сдоби със собствен акаунт в Инстаграм и сега има 132 000 последователи. Какво е мнението на Руни за сериала? „Единствената причина да се прави адаптация на някое произведение е, ако тя може да бъде нещо ново и интересно сама по себе си“, казва тя. „И мисля, че точно това постигна целият екип с ‚Нормални хора‘. Сериалът се превърна в нещо самостоятелно.“
Тя е съавторка на първите шест от 12-те епизода заедно с Алис Бърч, а за останалите работи като изпълнителна продуцентка. Въпреки че се чувства „благословена“ от цялото преживяване, тя не иска да прави повече. „Никога не съм мечтала да бъда сценаристка и със сигурност не го мечтая и сега“, казва тя. „Аз съм писателка на романи. Искам просто да пиша романи.“
Тя е напълно неподготвена за мащаба на своя успех. „Струваше ми се, че всички във Великобритания и Ирландия говорят за това телевизионно шоу, а всичко сякаш идваше от главата ми“, казва тя. Макар че медийното внимание към Руни не е било като това към главните актьори Дейзи Едгар-Джоунс и Мескал, „все пак го преживявах като прекалено много“, казва тя. „Не искам никога повече да бъда в центъра на вниманието по този начин.“
Както казва героинята ѝ Алис, която се възстановява от срив след успеха на първия си роман в „Красив свят, къде си“, Руни заема противоречивата позиция на „широко презирана знаменита писателка“ – роля, споделяна от други доскорошни таланти като Зейди Смит и Лена Дънам, които също са били обременени от етикета „глас на поколението“. Руни смята, че медийното ѝ представяне като авторка е било до голяма степен свързано с нейната младост, „а опитът да бъдеш млада жена в очите на обществеността не винаги е напълно приятен или лесен. Има толкова много неща, за които може да се говори, мисли и спори, когато става въпрос за ролята на младите жени в нашата култура“, продължава тя. „Но много бих искала да не бъда фокусната точка, върху която понякога се опира тази дискусия. Бих искала това да не съм аз.“
Голяма част от тези тревоги и стереотипи се обединяват под лозунга на „тъжната женска литература“ – истории за вглъбени, по същество привилегировани млади жени (Fleabag на Фийби Уолър-Бридж е телевизионният им апотеоз), за които Руни неволно се е превърнала в показно момиче. Последователите на страницата на Руни в Goodreads, които са над 50 000, очакват с нетърпение „тъжния момичешки септември“, както вече се маркира публикуването на „Интермецо“. Но самата авторка не е запозната с този термин. „Не мисля, че книгите ми са чак толкова тъжни, нали?“, пита тя озадачено. „Намирам книгите си за доста оптимистични по отношение на човешкото състояние и на взаимоотношенията.“ Всъщност, както тя посочва, феминистките критици се оплакват, че творбите ѝ са твърде позитивни в тази насока.
Тя не може да спечели – и е трудно да се пише за Руни и нейното творчество, без да се признае шумът, който я заобикаля. Малко писатели предизвикват такива емоционални реакции. За някои четенето на Руни означава да се превърнеш в „fangirl“ или „hater“ – поляризация, която според авторката отчасти се подхранва от шума: „Това кара хората, които харесват творбите ми, да изпитват усещането, че стават част от тази културна идентичност, че са хора, които харесват този тип неща, и също толкова отблъсква хората, които не разбират за какво е целият този шум.“
В „Красив свят“ писателката Алис се присмива на лъскавия начин на живот на писателите от А-листата, „които отварят стария MacBook, за да напишат красиво наблюдаван малък роман за „истинския живот“. Притеснява ли се някога, че е оставила зад гърба си „нормалните хора“ от своята художествена литература? „Все още живея по същия начин и познавам същите хора. Никъде не съм отишла“, отговаря тя. „Така че нямам усещането, че опитът с успеха, въпреки че той е огромна част от живота ми, ме е отдалечил от нормалния живот по начин, който ме затруднява да пиша за хора, които изпитват обикновени проблеми.“
Както и при секса, тя се чувства задължена да не се притеснява от темата за парите. „Щеше да ми се струва, че се отказвам от ангажимента си към реализма, почти по отношение на формата на романа, ако не бях готова да се преборя с това, което е толкова очевидна част от материалната реалност на кохортата, за която пиша.“ А това означава да се пише за жилищната криза, която отново е подсюжет в „Интермецо“.
Разговорите с приятели са писани на кухненската маса или в леглото, в поредица от наети апартаменти, платени с грант от Съвета по изкуствата на Ирландия. Сега тя може и да има офис, но продължава да пише, когато и където ѝ се прииска, като най-щастлива е „под одеялото, прегърбена над лаптопа си в много неергономична поза“. Идеалното ѝ съществуване би било да може да пише и да остави творбите си да се появяват на бял свят, без да се налага да участва. „Благословена съм с любов към писането“, казва тя. „Обичам да работя.“
Съпругът ѝ Джон прави възможно писането ѝ, но не само като ѝ носи чаши чай и изхвърля кофите за боклук. „Това, че имах късмета да се влюбя, когато бях много млада, в някого, който напълно промени живота ми и продължава да го променя всеки ден, ми позволи да пиша истории за хора, чийто живот е променен от любовта“, казва тя. „Не мисля, че без това творчеството ми би било разпознаваемо. Само неговото присъствие в живота ми направи възможно да напиша всичко, което съм написала.“
Останалите членове на семейството ѝ също я подкрепят. Баща ѝ работи в телекомуникационна компания, а майка ѝ ръководи местния център за изкуства (като Маргарет в „Интермецо“); те са се разделили, когато тя е била малка. Има по-голям брат и по-малка сестра – и всички те са страстни читатели на творбите ѝ. „Когато завърша една книга, сякаш клюкарстваме за героите и техния живот.“ Като деца те са водили не по-малко оживени разговори за книги и политика. Но най-силният ѝ спомен е за желанието да порасне. „Мислех си: ‚колко бляскаво и изискано е да си възрастен‘. В известен смисъл това се оказа така за мен. Осъществи се детската ми мечта.“ Тя няма интерес да пише за самото детство. Приятелите ѝ са казвали, че с удоволствие биха прочели нещо, написано от детска гледна точка. „А аз казвам: ‚От гледната точка на кого?‘ – „Не си спомням това“.
В една многократно цитирана реплика от „Красив свят“ Алис пише на приятелката си Айлин: „Не сме ли нещастни бебета, че сме се родили, когато светът свърши?“ Двете жени на прага на 30-те се притесняват да имат деца в условията на екологичен срив. „Това е нещо, което абсолютно не ми дава мира през нощта“, казва Руни. „Аз не съм родител, но в живота ми има бебета и деца, за които много ме е грижа, и ми е трудно да се примиря с вида на света, който им предаваме. Очевидно не съм единствената, която се чувства преследвана от това. Моят ангажимент е да създам свят, в който жените могат да имат деца, независимо дали аз ще бъда една от тях, или не.“
През 2021 г. тя се чувства принудена да надигне глава, като отказва да продаде правата за превод на „Красив свят“ на израелско издателство и подкрепя Движението за бойкот, дивестиции и санкции (ДБС) след доклади, в които израелското отношение към палестинците се описва като апартейд. „В Ирландия историята на бойкотирането на Южна Африка в отговор на южноафриканския апартейд е нещо, с което се чувстваме много горди по отношение на националното ни наследство“, казва тя сега. „Не можех да се оправдая пред себе си, че не съм направила това, което всички тези групи на гражданското общество и профсъюзи ме молеха да направя.“ Тя чувства същото по отношение на правата за превод за „Интермецо“.
Отчаяна е от глобалната система, която „улеснява и позволява“ войната в Газа, като същевременно не прави нищо, за да предотврати „пълния колапс на планетарните екосистеми в рамките на нашия живот“. Цитирайки старата фраза на Грамши за песимизма на интелекта и оптимизма на волята, тя чувства морален дълг да не се отказва от вярата в един по-добър свят. Отчасти това се основава на нейния ангажимент към един красив свят, в който изкуството прави живота достоен за живеене.
„Отдала съм живота си на писането на романи. Не знам дали са добри, но дори да са наистина добри, те няма да спасят планетата“, твърди тя. „Съществува идеята, че може би творците имат роля, която се състои в това да дадат на хората причина да продължават във време, когато тези причини понякога сякаш са на изчерпване.“ Но, както винаги, тя е готова и с аргументи против: „Хубаво е да се вярва в това. Не знам дали е вярно да се вярва. Може би трябва да прекарвам времето си в нещо по-продуктивно. Много, много вероятно е да е така.“ Аргумент, с който милионите ѝ фенове категорично не биха се съгласили.
