Бьорн Хьоке, бивш учител по история, който се превърна в може би най-успешния германски крайно десен политик след Втората световна война, има пронизващи, дълбоко втренчени очи, които в зависимост от гледната точка могат да ви създадат впечатление, че се занимава с тежки въпроси на живота и съдбата или че обмисля сложни начини да ви убие. Очи на философ-държавник или, както ги нарече наскоро комикът Джон Оливър, „нацистки очи“.
52-годишният Хьоке не прилича на други фигури в германската политика. В страна, в която политиците често използват тъпотата като профилактика срещу обвиненията в демагогия, Хьоке с радост заема различна позиция. В речите си той се обявява срещу познатите плашила на крайната десница – имигранти, ислямисти, бюрократи от Европейския съюз – но използва анекдотичен, лаконичен стил, който е толкова характерен, че дори един от най-близките му колеги ми каза, че някога го е намирал за „странен“. Неговата реторика на упадък и изкупление – той казва на германците, че трябва да изберат дали да бъдат овце или вълци, и ги призовава да бъдат вторите – предизвиква сравнения с Йозеф Гьобелс, чиито речи много политически анализатори предполагат, че е изучавал. За критиците му Хьоке е една от най-сериозните заплахи за следвоенната демокрация в Германия от нейното създаване насам. Повече от всеки друг той е отговорен за метаморфозата на партията „Алтернатива за Германия“ (AfD), която от евроскептично, икономически либерално движение се превърна в нативистка, антиислямска и отричаща промените в климата партия. През 2020 г. Томас Халденванг, ръководител на германската служба за вътрешно разузнаване, беше попитан дали Хьоке е десен екстремист. „Бьорн Хьоке е десен екстремист“, отговори той.
В края на 2010 г., когато живеех в Тюрингия, централно разположената [източно]германска провинция, където Хьоке оглавява AfD, чувах името му постоянно. Но не разбирах защо толкова много хора са се разгорещили толкова по него, чак докато един ден през май 2019 г. не отидох да го видя лично. Наближаваха държавни избори и Хьоке трябваше да говори на митинг в Аполда, някога проспериращ индустриален град на около половин час път с кола от мемориала на концентрационния лагер Бухенвалд. Подобно на много градове в бившата Източна Германия, Аполда носи белезите на войната, депортациите и рухването на комунизма. Безлюдни в най-добрите времена, в дъждовното време улиците изглеждаха така, сякаш са били опразнени от чума. На стария градски площад няколко дузини поддръжници на AfD стояха скупчени до камион с храна, пушеха цигари и ядяха колбаси. Застаряващо клавирно дуо на име Easy Tandem пееше Love Is in the Air с тежки акценти, от време на време замъглени от виковете на протестиращи близо до тях антифашисти.
През предишните няколко години Хьоке е бил силно зает. През април 2013 г., същия месец, в който е основана AfD, той създава клона на партията в Тюрингия и бързо се позиционира като ръководител на свободната конфедерация, известна като Крилото. Определяйки се като „движение за съпротива срещу по-нататъшната ерозия на германската идентичност“, „Крилото“ използва числеността си, за да тласне AfD далеч надясно. Много от членовете му изглеждат склонни да омаловажават нацисткото минало на Германия. До момента, в който се видяхме лично, Хьоке беше преодолял два опита за изключването му от AfD, последния от които беше заради реч, в която той осъди германското самобичуване заради нацистката епоха. „Ние, германците, сме единственият народ в света, който е засадил паметник на срама в сърцето на своята столица“, каза той, визирайки берлинския Мемориал на убитите евреи в Европа. И двата опита за изключване на Хьоке бяха ръководени от лидери на AfD, които виждаха неговия радикализъм като проблем; и двата пъти тези лидери в крайна сметка напуснаха партията.
Когато групата засвири Gimme Hope Jo’anna, песента срещу апартейда, написана от Еди Грант – нещо като изненадващ избор – наблизо спря черен седан и от него излезе Хьоке, облечен в бежов дъждобран, бяла риза с копчета, блейзър и дънки. Под порива на вятъра сивата му коса издаваше и най-слабите вълнички. В продължение на няколко минути той пляскаше с ръце и позираше за снимки, а след това скочи на сцената. „Най-студеният май от 140 години насам“, каза той. След това, с физиономията на комик: „Силно доказателство за предизвикано от човека изменение на климата“. Тълпата се разсмя, а Хьоке сияеше. Ако броят им го беше разочаровал, той не подаде никакъв знак – от него бликаше енергията на човек, който се обръща към ревящ стадион. „Благодаря ви, че дойдохте“, каза той. „Може би сте успели да изпиете няколко бири, да проведете няколко добри разговора и да намерите един или двама нови приятели. Това е смисълът на това събитие: вие не сте сами“.
През следващия час наблюдавах как без бележки Хьоке предлагаше цифра след цифра, за да потвърди смътното подозрение на аудиторията, че е прецакана: 4 000 бюрократи от ЕС, които получават [годишни] заплати от над 290 000 евро („повече от германския канцлер!“); 60 млн. евро, които всяка година се губят в Тюрингия, за да се изплащат завишени помощи на бежанци, които фалшифицират възрастта си. „Кой дава и кой взема? Ние, германците, винаги даваме“, заяви Хьоке пред събралото се множество.
Няколко месеца по-късно Тюрингия му даде недвусмислено оправдание. AfD взе почти една четвърт от гласовете, изпреварвайки дясноцентристкия ХДС и почти три пъти повече от дела на лявоцентристките социалдемократи. Хьоке далеч не изпрати AfD в пустинята, а приближи партията до реалната власт повече от където и да било другаде в страната.
Пет години по-късно критичните гласове към Хьоке в AfD, които някога бяха често срещани в германските медии, се разсеяха. Няколко месеца след партийната конференция през 2022 г., на която той постави в неудобно положение съпредседателите на партията Тино Хрупала и Алис Вайдел, като подкрепи резолюция за разпускане на ЕС, Der Spiegel го обяви за „истинския шеф“ на AfD. Под влиянието на Хьоке партията редовно се нарежда на второ място по популярност в страната, далеч пред всички партии в лявоцентристката коалиция на канцлера Олаф Шолц. AfD спечели областно правителство в Тюрингия и общинско правителство в съседна Саксония. Изборите на 1 септември в тези две провинции, а по-късно през месеца и в Бранденбург, също в източната част на страната, могат да направят AfD най-голямата партия в един или повече парламенти на провинциите.
В продължение на години критиците на Хьоке настояват, че той представлява нещо много по-тъмно от националистическа разновидност на консерватизма. Като доказателство за това, което те смятат за много по-радикални убеждения, те посочват фрази, които се срещат в речите му и в които Хьоке сякаш повтаря езика на Третия райх. През 2016 г. Андреас Кемпер, германски социолог и писател, твърди, че е установил повече от дузина такива случаи. Сред тях са призиви Германия да има „хилядолетно бъдеще“ и позовавания на вътрешни съперници на AfD като „дегенерати“. И двата термина са често срещани в немския език, но критиците твърдят, че те имат различен отзвук, когато са изречени от високопоставена фигура в партия, ентусиазирано подкрепяна от неонацисти. Други примери, като например споменаването на политически опонент като „Volksverderber“ („развратител на народа“, използвано от Хитлер в Mein Kampf) или наричането на движението му „Tat-Elite“ („екшън-елит“, използвано от SS за описание на себе си), са по-необичайни и по-трудно обясними. (Хьоке не отговори на многократните молби за коментар, но Торбен Брага, политик от AfD, който е работил в тясно сътрудничество с него, ми каза, че критиките са доказателство за „патологична“ мания да се заклеймява всеки десен консерватор като нацист. „Не познавам никого, дори федералния президент или федералния канцлер, чиито изказвания да бъдат подлагани на такъв задълбочен анализ“, каза той.)
В Германия използването на нацистки лозунги е не само нещо отблъскващо, то е престъпление. Но до май 2021 г. нищо от казаното от Хьоке не е навлизало в зоната на наказателното преследване. През този месец политик от Зелените в Саксония-Анхалт забеляза, че Хьоке е завършил една от речите си с думите: „Всичко за нашата родина, всичко за Саксония-Анхалт, всичко за Германия“. Безобидно, ако бъде взето като чиста монета, но последната фраза е лозунг, използван от нацисткото паравоенно подразделение SA, издълбан върху служебните му кинжали. Политикът подаде жалба за престъпление и прокурорът повдигна обвинение. Хьоке, който отрича да е знаел за произхода на фразата, е заплашен с до три години затвор.
По-рано тази година, преди съдебния процес, Хьоке заяви на платформата Х, че „Германия отново е в челните редици на преследването на политически опоненти и потискането на свободата на словото“. Когато Елон Мъск, който се е натъкнал на публикацията, попита защо използването на фразата е незаконно, Хьоке отговори: „Защото всеки патриот в Германия е оклеветен като нацист.“ Наказателният кодекс съдържал разпоредби, „които не се срещат в никоя друга демокрация“. Смисълът, каза той, е „да се попречи на Германия да намери отново себе си“.
Една сутрин през април тази година се отправих към град Хале, в провинция Саксония-Анхалт, за първия ден от съдебния процес срещу Хьоке. Делото щеше да се отнася до това дали той е нарушил параграф 86а от Наказателния кодекс на Германия. Законът, приет след Втората световна война, забранява „използването на символи на противоконституционни и терористични организации“, което съдилищата тълкуват като отнасящо се до редица нацистки и неонацистки изображения и девизи.
Съдебният процес се проведе в модернистичен комплекс, построен на мястото на стар източногермански автомобилен завод. Когато пристигнах, навън имаше около 200 протестиращи, които скандираха и държаха плакати с надписи „Спрете AfD“ и „Бьорн Хьоке е нацист“. Вътре сградата беше скучна: размазани плочки, флуоресцентно осветление, стени, облепени с обяви за търгове на отнети жилища. Името на Хьоке фигурираше в списък с предстоящи дела сред случаите на кражба и търговия с канабис.
Заедно със значителна част от пресата в Германия бях преведен през метален детектор, покрай куче, което търсеше бомби, и влязох в помещение с плоскости от пенокартон и балатум, което толкова напомняше на офис в предградие, че наполовина очаквах да видя кабинет и ксерокс в ъгъла. Минута по-късно редицата фотографи отпред се раздвижи, когато Хьоке влезе. Изражението му беше сериозно. Заобикаляха го трима адвокати. Под едната си ръка държеше купчина исторически книги.
Фоторепортерите разполагаха само с няколко минути, за да заснемат кадрите, които щяха да изпълнят вечерните новини. Както при повечето наказателни процеси в Германия, снимките и записите по време на процеса са забранени. Екипите бяха изведени навън и влязоха двама съдии в черни одежди, както и двама непрофесионални съдии в ежедневни дрехи. (В Германия съдиите доброволци изпълняват функцията на съдебни заседатели.) Председателстващият съдия Ян Щенгел имаше умореното поведение на човек, който е прекарал професионалния си живот в работа с трудни хора.
Бях предупреден, че първото заседание вероятно ще бъде сухо, техническо и кратко. Но екипът на защитата на Хьоке имаше други планове. Преди прокурорите да прочетат обвиненията, един от адвокатите на Хьоке поиска запис на заседанието – поразително искане в страна, в която почти никога не се разрешава запис. „Целта е да се гарантира, че обвиняемият ще получи справедлив процес“, заяви адвокатът. В качеството си на злепоставена обществена личност Хьоке е изправен пред риска от „изкривяване на смисъла“ от страна на враждебно настроени медии.
Съдията прие молбата с разбиране, но след прекъсване тя беше отхвърлена. Прокурорът Бенедикт Бернцен, висок, брадясал мъж в началото на 40-те си години, се изправи, за да се обърне към съда. „Обвиняемият, г-н Бьорн Хьоке –“
„Стоп!“ – извика един от адвокатите на защитата.
Повечето от журналистите познаваха якия, плешив мъж, който прекъсна заседанието. Улрих Фосгерау беше влязъл в новините няколко месеца по-рано, когато се беше присъединил към среща в Потсдам между висши служители на AfD и крайно десен австрийски активист, за да обсъдят „ре-емиграцията“ – евфемизъм за масова депортация – на множество мигранти и натурализирани германци. Новината за тази среща предизвика протести в цялата страна, но остави социологическите резултати на AfD до голяма степен непокътнати.
Фосгерау започна да изброява списък с оплаквания, включително искане делото да бъде преместено в Мерзебург, където се е състояла речта на Хьоке, въпреки че това искане вече е било отхвърлено от по-висша инстанция. Той поиска и заседанието да приключи по-рано, за да можел да си уреди друга среща.
Когато Бернцен отново заговори, той не положи усилия да прикрие раздразнението си. „През всичките ми професионални години никога не съм бил прекъсван по време на обвинителен акт“, каза той. „Нагазихте в думите ми“ – каза той на Фосгерау. „Това е възмутително.“
AfD често е представяна като бик в магазина за порцелан на германската демокрация, който пренебрегва нормите и приличието в опит да подкопае държавните институции. Когато след пет прекъсвания и множество отхвърлени предложения изслушването най-накрая приключи, изглеждаше ясно, че екипът на Хьоке не се страхува да бъде видян в същата светлина. Докато се върна в Берлин, заглавията в цялата страна гласяха: „Гротескна изява в Хале: как Бьорн Хьоке се опита да забави процеса си“ и „Хьоке в съда: „Странно и обезпокоително“.
Именно в Източна Германия Хьоке е изградил своята база. Успехът му се дължи на умението му да изразява разочарованието и тревогите, които се усещат широко в регион, където вярата в институциите е разклатена от загубата на работни места и пенсии, от имплозията на идеологическа система, която някога е била представяна за неоспорима, и от усещането за дискриминация от страна на арогантния Запад. Преди всичко Хьоке насочва това недоволство към мигрантите и търсещите убежище, които той представя като безделници, усвояващи парите на данъкоплатците. Но самият той е дете на Западна Германия и по ирония на съдбата е роден в семейство на бежанци.
Преди разгрома на нацистите границите на Германия са се простирали на изток чак до днешна Литва. В последните сътресения на войната настъпващата Червена армия прогонва милиони германци от източните провинции на страната, които скоро стават част от Полша. Интегрирането на Vertriebene, или „изгонените“, е сред най-тежките предизвикателства пред следвоенна Германия. Те се опитват да намерят жилища в бомбардираните градове. Храната и работните места винаги са били оскъдни. Техните диалекти, макар и разбираеми, са звучали странно за западногерманските уши. „Те нямаха различен цвят на кожата и не идваха от друга държава, но в крайна сметка бяха също толкова бежанци“, казва Карстен Полке-Маевски, който е учил в гимназията с Хьоке и по-късно го изследва за седмичника Die Zeit.
Сред тях са и бабата и дядото на Хьоке, които са живели в едно село в бившата провинция Източна Прусия. В крайна сметка те се заселват край Нойвид, град с население около 30 000 души на около 60 мили от границата с Белгия. По време на детството си в Западна Германия, Хьоке лежи в леглото до баба си и дядо си, докато те му разказват истории от изгубената си „родина“. Образите оставят дълбоко впечатление. „Представяха ми го толкова живо, че наистина можех да го почувствам“, казва Хьоке в интервю през 2015 г. „Това със сигурност подхрани траен политически интерес“.
Германските медии са открили доказателства, че Хьоке може да е бил изложен на по-радикални възгледи. Според Die Zeit името на бащата на Хьоке фигурира в списъка на абонатите на Die Bauernschaft – вестник, издаван през 70-те и 80-те години на миналия век от Тиес Кристоферсен, виден отрицател на Холокоста. Бащата на Хьоке е подписал петиция в знак на солидарност с християндемократ, изключен от партията заради подозрения в антисемитизъм през 2004 г. Полке-Маевски ми каза, че интервютата му със съседи, познати и известни личности от града го карат да смята, че семейството е останало доста изолирано в Нойвид.
След като изучава история и лека атлетика в университета, Хьоке започва работа като учител в училището на Мартин Бубер в малък град южно от Франкфурт. Училището, което се помещава в „грозна бетонна сграда от 70-те години“, носеща името на еврейския философ и теолог, невинаги се е ползвало с блестяща репутация. Един от бившите ученици на Хьоке, Андре Александър Кифер, ми разказа, че ножовете и наркотиците са били често срещани там. Много ученици са били от семейства на мигранти и често са се образували малки „банди“ на етническа основа. Белите германци се обръщали към метъла или крайно десните рок сцени. „В този град винаги е имало насилници и от двете страни“, каза ми Кифер.
Хьоке започва работа през 2001 г., когато крайната десница все още е в политическата периферия. На 29 години, с руса коса и атлетично телосложение, той е енергичен контраст на по-възрастните си колеги. Но учениците скоро откриват консервативната му жилка. „Учениците – много от тях с мигрантски произход – не бяха възприемчиви към моите образователни грижи, включително предаването на немските и европейските културни традиции“, казва той в книгата си „Никога два пъти в една и съща река“, публикувана под формата на интервю с десния журналист Себастиан Хениг. Макар да казва, че е останал в добри отношения с повечето ученици, „независимо от техния социален или етнически произход“, той гледа скептично на колегите си, които „сънуват мечтата за мултикултурно общество и пеят високопарната песен на така нареченото „разнообразие“.
В книгата си Хьоке разказва как едно лято учениците започнали да носят тениски с отпечатани имена на държави. Тениски с надписи „Турция“, „Русия“ и „Италия“ били навсякъде. Една сутрин в часа по физкултура на Хьоке се появява момиче, което носи тениска с надпис „Германия“. „Турските и африканските момчета бяха извън себе си“, твърди Хьоке. „Тези иначе разделени турци и африканци спонтанно се съгласиха в агресивното си отхвърляне на „германщината“.“ На следващия ден Хьоке се появява със собствената си тениска с надпис „Германия“, което, за негова радост, вдъхновява няколко ученици да направят същото.
Това, което Хьоке взел от опита си, било, че „хората се нуждаят от голямо доверие в ежедневните си контакти, а това е възможно само ако можем да разчитаме на позната, безопасна среда и установени обичаи“. В това се състои „голямата грешка на мултикултуралистите“. Всъщност те не приемат културите сериозно, а вместо това се опитват да ги сведат до „малко екзотичен фолклор и разнообразна гастрономия“. Неизбежно следва хаос. „Колкото и мили и космополитни да изглеждат, в основата си мултикултурните образувания са общества на чисто недоверие“, казва Хьоке. „Те автоматично създават безброй търкания и конфликти – дори без никакви лоши намерения от страна на участващите хора. И това ни се продава като слънчево бъдеще.“
Това послание той повтаря редовно, с различна степен на язвителност, по време на бързото си издигане от неизвестността до сърцето на германската политика.
През 2008 г., когато Хьоке е на 36 години, той се премества в Борнхаген, град в Тюрингия. По това време той преподава в училище на 20 минути път с кола, от другата страна на старата граница между Изтока и Запада, в централната провинция Хесен. Пътуването му минава през едно от най-острите разделения в германското общество: В Тюрингия е вторият най-нисък брутен регионален продукт на глава от населението в Германия, а в Хесен – третият най-висок. Най-големият град в Хесен, Франкфурт, е известен като финансов център, където се намират германската Бундесбанк и Европейската централна банка. Тюрингия, напротив, скоро ще стане известна с Националсоциалистическия ъндърграунд – терористична група, която през първата половина на десетилетието е убила девет имигранти и един полицай.
В годините преди преместването му в Тюрингия няма почти никакви публични данни за политическите възгледи на Хьоке, но през 2018 г. Die Zeit открива убедителни доказателства, че през този период той е поддържал контакти с крайно десни кръгове. Вестникът съобщава, че при преместването си в Борнхаген Хьоке е бил подпомогнат от Торстен Хайзе, активист на неонацистката Националдемократическа партия (НДП). Съседи разказват пред вестника, че Хайзе, който живеел наблизо, редовно посещавал Хьоке. Още по-ужасяващ е фактът, че се появи видеозапис, на който се вижда как Хьоке скандира по време на неонацистки марш в Дрезден по повод годишнината от бомбардировката на града през 2010 г. (Брага, политикът от AfD, заяви пред германски медии, че Хьоке просто е отишъл, за да получи „впечатление“ от събитието).
Социологът Кемпер твърди, че Хьоке е отишъл по-далеч, като е написал няколко статии в издания, ръководени от Хайзе, под името „Ландолф Ладиг“. В статиите, публикувани през 2011 и 2012 г., се твърди, че световните войни са започнати от чужди сили, завиждащи на германската „индустрия“, и се възхвалява икономическата политика на НДП, насочена към „преодоляване на нехуманния глобален капитализъм“ и насърчаване на раждането на повече „германски деца“. Някои от изразите в тези статии поразително приличат на фрази, които по-късно се появяват в речите на Хьоке, включително конкретни описания на Борнхаген и препоръка на книга, която и „Ладиг“, и Хьоке споменават с едно и също грешно име. През 2019 г. вътрешната разузнавателна агенция на Германия заяви, че е „почти безспорно“, че Хьоке е написал статиите. (Хьоке отрича това, но не е предприел правни действия срещу Кемпер във връзка с твърдението).
Ако някога Хьоке се е нуждаел от анонимни статии, за да изразява възгледите си, това се променя през 2013 г. със създаването на AfD. Основана в отговор на дълговата криза в еврозоната, партията взема името си от твърдението на бившата канцлерка Ангела Меркел, че „няма алтернатива“ на спасителните програми за Южна Европа. Хьоке създава клон на партията в Тюрингия и печели поста на държавните избори през есента на 2014 г. През март следващата година той влиза в националното съзнание, когато става съавтор на „Ерфуртската декларация“, в която се осъжда насоката на AfD под ръководството на съоснователя ѝ Бернд Луке и се поставят основите на това, което ще се превърне в „Крилото“.
Активизмът на Хьоке не се харесва на по-умерените членове на AfD, която е разделена приблизително на икономически либерали и такива с по-националистически уклон. През май 2015 г. Луке се опитва да изхвърли Хьоке от партията, след като Хьоке казва пред журналисти, че не „предполага, че всеки един член на NPD“ – неонацистката партия, към която принадлежи Хайзе – „може да бъде класифициран като екстремист“. На конгреса на партията през юли обаче Луке беше изключен в полза на нов лидер – хардлайнерката Фрауке Петри, а производството срещу Хьоке скоро беше прекратено. (Когато се свързах с Луке, той ми каза, че е говорил достатъчно за Хьоке и че имал „по-добри неща за вършене, отколкото постоянно да се повтаря“).
Този опит не накара Хьоке да смекчи тона си. През ноември 2015 г. той се появи на събитие, организирано от тинк-танк, ръководен от Гьотц Кубичек, виден десен издател и интелектуалец. В речта си Хьоке очерта това, което нарече различни „репродуктивни стратегии“ на африканците и европейците. Докато африканците „се стремят към постигане на възможно най-висок темп на растеж“ и мигрират към други региони, европейците правят точно обратното – раждат по-малко деца и използват „оптимално“ околната среда. Сблъсъкът на тези две „стратегии“ налага „фундаментална преоценка на посоката на германската политика в областта на убежището и имиграцията“. Малко повече от година по-късно в историческата бална зала „Вацке“ в Дрезден той произнася речта, която ще се превърне в най-прочутата му. Той отхвърли германската политика на възпоменание за Холокоста като „глупав механизъм за справяне“ и заяви, че германците притежават „манталитета на напълно победен народ“. Той призова за „180-градусов завой в политиката на паметта“ в полза на подход, който „ни сближава с великите постижения на тези, които са били преди нас“.
Речта в Дрезден предизвика втори опит за изхвърляне на Хьоке от AfD, този път воден от някогашната му съюзничка Фрауке Петри, която го нарече „бреме за партията“. Федералният съвет на партията обяви, че той има „прекомерна близост с националсоциализма“. Въпреки приложените по-тежки оръжия, Хьоке отново беше пощаден от изключване. През май 2018 г., след повече от година вътрешнопартийни спорове, арбитражният съвет на клона на AfD в Тюрингия отхвърли искането на федералната партия да започне процедура по отстраняването на Хьоке. Към този момент Петри, както и Луке преди нея, вече беше напуснала AfD.
Епизодът засили репутацията на Хьоке като реалната сила, която стои зад AfD в Тюрингия. Мадлен Хенфлинг, политичка от Зелените и заместник-председателка на парламента на Тюрингия, ми каза, че Хьоке изглежда упражнява строг контрол върху местния клон на партията си. „Инакомислещите или бързо подават оставка, или са принудени да напуснат“, каза тя. И в доказателство посочи неотдавнашен спор между Хьоке и местния депутат от AfD Карлхайнц Фрош относно кандидатска листа за областните избори. Недоволен от Фрош, Хьоке съставя отделна листа, наречена „Алтернатива за областта“, за да се кандидатира срещу него. Скоро след това Фрош напуска AfD, като се оплаква, че: „За дясноекстремистката част от партията Хьоке е като кръстник“. (Когато се срещнах с Брага, политик от AfD, близък до Хьоке, той отхвърли тези характеристики като далеч от истината. „Шефът, председателят, понякога е човек, който може да удари по масата и да каже: „Не, ще го направим така, както смятам, че е правилно, и дискусията приключва“. Г-н Хьоке не е такъв лидер. Той ръководи, като модерира и свързва“, каза ми той.)
През март 2020 г., няколко месеца след силното представяне на AfD на изборите в провинция Тюрингия, Агенцията за вътрешно разузнаване на Германия заяви, че поставя „Крилото“ под наблюдение. Решението, безпрецедентно в съвременната история на страната, беше обосновано в доклад от 436 страници, в който Хьоке беше споменат повече от 600 пъти. В пореден неуспех за AfD, пандемията от Ковид-19 първоначално накара германците да се обединят около канцлерката Меркел. На парламентарните избори през 2021 г. AfD загуби 11 места. Олаф Шолц, социалдемократ, доведе на власт лявоцентристка коалиция със Зелените и пазарно-либералните Свободни демократи.
Но този отлив в съдбата на AfD се оказа временен. С напредването на пандемията все повече германци станаха възприемчиви към конспиративни възгледи. (Хьоке предположи, че пандемията е била „инсценирана“, за да подготви почвата за „нова държава на наблюдението“). Коалицията на Шолц изпадна във вътрешни борби и рязко изгуби одобрението за политиките си – от инсталирането на климатични термопомпи до справянето с инфлацията и войната в Украйна. През септември 2023 г. Тюрингия отново попадна в заглавията на вестниците, когато местният ХДС гласува в тандем с AfD, този път за намаляване на данъците върху недвижимите имоти. Това не беше първият път, в който дясноцентристката партия наруши „защитната стена“ – принципа, според който никоя основна партия не би могла да придаде легитимност на крайната десница, като си сътрудничи с нея. Но този път отзвукът беше сравнително слаб. „Защитната стена“ е част от историята – и Тюрингия е само началото“, написа Вайдел, националният ръководител на AfD, в X след гласуването.
По време на съдебния процес срещу Хьоке през май 2024 г., четири месеца преди държавните избори, преднината на AfD в проучванията в Тюрингия изглеждаше неоспорима. ХДС, може би имайки предвид, че са били критикувани, че помагат на крайната десница да упражнява властта, решиха да организират телевизионен дебат между своя лидер Марио Фойгт и Хьоке. Макар и силно рекламиран и включващ няколко остри нападки срещу Хьоке, който в един момент призна, че не помни пасаж от собствената си книга, сблъсъкът не промени популярността на AfD на държавно ниво.
Според Мадлен Хенфлинг усилията са били погрешни от самото начало. „Винаги казвам, че да говориш с AfD е като да играеш шах с гълъб. В един момент те ще се изцвъкат върху шахматната дъска и ще преобърнат всички фигури“, каза ми тя. „Хората винаги вярват, че фашистите, че нацистите, са глупави. Това са пълни глупости, разбира се. Те имат идеология и знаят точно как да вкарат идеологията си в обществото. Имат стратегии за това.“
На втория ден от процеса стана ясно предназначението на историческите книги, които Хьоке беше донесъл. Защитата на Хьоке се основава на аргумента, че той не е знаел, че „Всичко за Германия“ е нацистки лозунг. По време на дебата си с Фойгт той твърди, че е разсъждавал върху „Америка на първо място“ на Доналд Тръмп, което е съчетал със заглавието на предизборния манифест на местния клон на AfD – „Всичко за нашата родина“ – за да постигне „възходяща реторична каскада“. Учебниците, които е използвал като учител по история, показват защо е глупаво да се смята, че е трябвало да знае по-добре: в нито един от тях не се споменава лозунгът. „Учителят по история не е многознайко“, казва Хьоке. Той не може да знае всяко едно нещо, което се е случило в миналото. „Вие сте адвокат по наказателни дела – каза той, обръщайки се към прокурора. „Какви познания имате за патентното право?“
Защитата на Хьоке напомня за казуса, който е в основата на войнствения подход на Германия към защитата на следвоенния либерален ред: къде да се постави границата? Много фрази, като например „Хайл Хитлер“, очевидно попадат в обхвата на параграф 86а. Други, като например „Фюрер“, често срещан термин, прилаган към шофьори на автобуси и екскурзоводи, и „Lebensraum“, който е широко използван в екологията, не попадат. (Един от най-странните аспекти на изучаването на немски език като възрастен може да бъде премахването на старите асоциации с тези термини). Играта в двусмисленото пространство между тези две крайности е нещо като забавление за германската крайна десница. Числата „18“ и „88“ – съответстващи на буквите от азбуката, като 18 означава „AH“ за „Адолф Хитлер“, а 88 – „HH“ за „Heil Hitler“ – често се използват в неонацистките кръгове и са били потвърждавани от съдилищата като законни, например. Съобщавал съм за неонацистки концерти, на които посетителите са носели тениски с фрази като „12 златни години“, без да се уточнява кои години, и „Адолф и Ева“, без да се прикачват фамилии.
В едно есе от 2019 г. Гьотц Кубичек, десен издател и интелектуалец, твърди, че десните движения трябва „провокативно да се изтласкват напред в граничните зони на това, което е почти изказуемо и изпълнимо“, за да създават езикови „плацдарми“. След това те биха могли да прилагат тактика на „блокиране“, при която се „напредва, завземат се няколко позиции и се създава неясна ситуация“, за да се попречи на „вражеската артилерия“ да стреля. В лингвистичен план това означава „цитиране и позоваване на говорители от истаблишмънта, които са казали същото нещо преди или поне нещо подобно“. Последната стъпка е Selbstverharmlosung – термин, означаващ „себе-тривиализация“ – за да се „събори „емоционалната бариера“, изградена и „поддържана с любов“ от старите елити срещу политическите алтернативи. (Кубичек не отговори на имейлите ми, за да ги коментирам.)
Лесно е да се заподозре, че Хьоке, дългогодишен приятел на Кубичек, играе точно тази игра. И все пак да се докаже това е почти невъзможно. Прокуратурата в Хале все пак се опитва да го направи. По време на кръстосания разпит Хьоке е попитан за някои от предишните му изявления. Употребата на думи като „Volksverderber“ и „Tat-Elite“ подсказва, че той има „доста подробни исторически познания за лексиката в Третия райх“, нали? Хьоке отговори, че тези термини са били използвани и през 19. век, за чийто „цветист език“ той имал слабост. Както и да е, нима наистина е могъл да пропусне случая с Улрих Оеме, член на AfD в Саксония, който е бил разследван за използването на „Всичко за Германия“ на предизборен плакат през 2017 г.? Хьоке заяви, че е научил за случая едва по-късно. Част от причината може да е била, че той съзнателно е избягвал „утвърдените медии“ поради необходимостта от „психологическа самозащита“. В края на краищата, всяко негово изказване е било подлагано на анализ от „стотици антифашисти“, които са се превърнали в индустрия за „дискредитирането и преследването“ му. Според него той е бил превърнат в „дявола на нацията“.
По време на първомайска реч в Хам, град в старото индустриално сърце на германската Рурска долина, Хьоке се обръща с този аргумент директно към своите поддръжници. Той се позовава на призрака на процесите срещу вещици и инквизицията и сравнява своя случай с този на Сократ, Исус Христос и Джулиан Асанж. „Палката на правосъдието винаги се използва, за да се удари главата на дисидента, главата на опозицията – а сега се използва, за да се удари моята.“ В края на речта Хьоке казва: „Времената се променят и хората осъзнават, че знаците сочат към буря.“
Последната фраза, побърза да отбележи социологът Кемпер, е заглавие, пуснато от известен берлински вестник в деня, в който Хитлер е назначен за канцлер.
Последната сесия на съда започна в ярка, безоблачна майска утрин. Обвинението започна с повторение на своята теза, като призова за присъда от шест месеца затвор, „за да се направи впечатление на обвиняемия и да се подкрепи върховенството на закона“. След това дойде ред на адвокатите на Хьоке. В продължение на повече от два часа тримата говориха без прекъсване. Позоваха се на Шекспир и на съдията от Върховния съд на САЩ Бенджамин Кардозо, както и на обещанията да обжалват всяка присъда пред Европейския съд по правата на човека.
Фосгерау изложи точка по точка опровержението на обвинението, което достигна до теоретично кресчендо: „Разликата между една либерална, конституционна държава и една тоталитарна държава не е в това, че в тоталитарната държава има много, много, много строги закони, а в свободната, конституционна държава – много леки. Разликата е в това, че в тоталитарната държава никой не знае какво точно се наказва. Но всеки знае от опит, че ако пожелае, държавата може да обяви за престъпление почти всичко, което правите.“
При цялата им енергия това бяха само начални действия. Когато дойде ред да говори, Хьоке се изправи от стола си. Идеята, че е използвал нацисткия лозунг умишлено, е „едно от онези предположения, които е невъзможно, напълно невъзможно да се докажат“, каза той. Сравнявайки се с Йозеф К., главния герой от „Процесът“ на Франц Кафка, той заяви, че никога не би могъл да си представи, че ще бъде подведен под отговорност „за такава баналност, за такава тривиалност“. Парламентарният му имунитет е бил отнеман осем пъти – не за подкуп, корупция или злоупотреба с доверие, а за изразяване на мнение. „Нима не съм човек? В медиите ме третират така, сякаш не съм.“
След около 10 минути съдия Стенгел го прекъсна. „Г-н Хьоке“, каза той. „Преминете към същността на въпроса. Без предизборни речи.“
Хьоке кимна, но нямаше намерение да се въздържи от още няколко цветисти думи. „Нацистите също са казвали „Гутен таг“ – каза Хьоке. „Искате да забраните немския език, защото нацистите също са говорили на немски? В някакъв момент това трябва да приключи.“
Това беше аргумент, който Хьоке и неговите поддръжници често използват – че нездравата мания по миналото е накарала критиците на AfD да виждат нацисти навсякъде. Но през месеците, в които отразявах този материал, когато притисках критиците на Хьоке дали не преувеличават, те рядко отстъпваха. „Той се заиграва с неща, които означават, че ако дойде на власт като канцлер в Германия, ще трябва да направи много радикални неща, за да изпълни обещанията си към хората“, каза ми Матиас Куент, експерт по крайно десен екстремизъм.
Често ми напомняха, че неотдавнашният съдебен процес не е първият случай, в който собствените думи на Хьоке са използвани срещу него в правен контекст. През 2019 г. съдът в Тюрингия беше помолен да се произнесе дали би било клеветническо да се нарече Хьоке „фашист“. Съдът заяви, че не е, тъй като мнението „не е извадено от въздуха“, а стои на „проверима, фактическа основа“.
Като доказателство съдиите са цитирали пасаж от „Никога два пъти в една и съща река“, който се намира в края на една глава, очевидно сигнализирайки, че читателите трябва да се замислят над всички последици от него. В него Хьоке прогнозира, че един ден на германците – „поне на тези, които все още искат да бъдат такива“ – може да се наложи „да се върнат в нашите селски убежища като смелите и весели гали от древността“. Те могат да послужат като „резервна позиция, от която ще започне повторното завладяване“. По-нататък той казва, че „основната ни политическа цел, разбира се, е да предотвратим всички тези сценарии“, но „колкото по-дълго пациентът отказва спешна операция, толкова по-трудни ще бъдат необходимите съкращения“. Вероятно ще е необходим „мащабен проект за ре-емиграция“, изграден върху „политика на „добре овладяна жестокост“. „Това означава, че човешките лишения и неприятните сцени не винаги могат да бъдат избегнати“. Той заключава, че „екзистенциалните кризи изискват извънредни действия“.
В Хале съдът замълча, когато Хьоке завърши речта си. Беше обявена последна почивка. Когато час по-късно съдът отново се събра, съдия Щенгел започна бързо, почти антиклиматично, да чете присъдата.
„Съдът трябва да изслуша почти всичко, но не е длъжен да вярва на всичко“, каза той. При всичките си разсъждения в исторически и философски нюанси защитата се е препънала в един съществен момент: „нереалистично“ е Хьоке да не е знаел за другите членове на AfD, които са имали проблеми заради същата фраза. Дори и така, присъдата лишаване от свобода би била „напълно прекомерна“. Хьоке ще получи глоба в размер на 13 000 евро. (По-късно екипът на Хьоке обжалва присъдата, която се разглежда от федералния съд).
Обръщайки се към Хьоке, Щенгел казва: „Вие сте красноречив, интелигентен човек, който знае какво казва.“
Когато присъдата беше прочетена, Хьоке изглеждаше леко обезсърчен. Изслушването беше приключило. Не беше позволено да се правят опровержения.
