На бутоните пишеше „Студентски братства за Харис“ и „Селяни за Харис“ и „Читатели на забранени книги за Харис“ и „Единство 2024“. На стикерите пишеше „демо(б)рат“ и „Съществуващи в контекст“ и „F*ck Project 2025“ и „Сладурани за Харис“. Делегацията от щата Вашингтон носеше ленти „Каубойката Камала“ и каубойски шапки, обсипани с мигащи светлини. („От [американската културна фондация] Смитсониън вече дойдоха да си вземат една“, каза ми Шасти Конрад, ръководителката на делегацията). Някои от артикулите изглежда са били отпечатани през юни – тениска с изображения на Джо Байдън, Барак Обама, Бил Клинтън и Джими Картър, но без Камала Харис, а други са създадени някъде между края на юли, когато Байдън напусна надпреварата, и средата на август, когато хората започнаха да пристигат в Чикаго за Националния Конгрес на Демократическата партия. Със сигурност не е било спонтанно, когато Байдън завърши програмната си реч и Харис му каза пред камерите: „Много те обичам“. И все пак, при всички положения, усещането беше малко като за „Единство 2024“. „Преди два месеца беше невъзможно да си помислим, че някой друг освен Байдън може да обедини партията“, каза ми Питър Уелч, младши сенатор от Върмонт. „Тогава хората ходеха на пръсти и казваха: ‚О.К., той не е най-добрият избраник, но не можем да се справим с това, без да разкъсаме партията’. Сега всичко това е древна история.“
Има двама американски сенатори от Върмонт, единият от които е известно име. След като Байдън изнесе може би най-лошото представяне в телевизионните дебати в историята на американските президенти, Бърни Сандърс, старшият сенатор, стана един от най-върлите му защитници. Огромното мнозинство от гласоподавателите заявиха пред социолозите, че Байдън е твърде стар, за да се кандидатира, и се появиха широко разпространени призиви той да се откаже от надпреварата. Но Сандърс намекна, че тези призиви може да са били изкуствено организирани от елити – „малка група хора“, нарече ги той, „а не обикновени хора“.
В същото време Уелч излагаше обратната теза. След като изкара осем мандата в Камарата на представителите, Уелч, който е на седемдесет и седем години, беше избран в Сената като част от „класа на първокурсниците“ през 2022 г. Сред съучениците му са Джей Ди Ванс [избраникът за вицепрезидент на Тръмп], с когото е съавтор на законопроект за разширяване на достъпа до интернет в селските райони, и Джон Фетърман, който казва пред „Политико“, че Уелч е „най-приятният тип във Вашингтон“. В нощта на дебата Сенатът е във ваканция, а Уелч си е у дома със съпругата си в Норич, Върмонт. „Бях в другата стая и Маргарет ми се провикна: „Трябва да гледаш това“, разказва Уелч. Той е бил разтревожен от нечетливите отговори на Байдън, но може би още по-разтревожен от кадрите на разделен екран, на които Байдън стои с отпусната челюст и стъклени очи, изглеждайки изгубен. „Веднага разбрах“, каза той. „Не можеш да накараш хората да не видят това.“ На следващия ден служителите му го закарали на различни събития – среща с млекопроизводители в Уейтсфийлд, медийна конференция в Бърлингтън. Каквато и да била привидната тема, единственото нещо, за което хората искали да говорят, бил дебатът. „Бяха може би осемдесет-на-двадесет или деветдесет-на-десет в полза на „Байдън не може да бъде нашият кандидат“ – каза ми Уелч. „И това е във Върмонт“ – щатът, който даде на президента най-широката разлика в победата му през 2020 г. От колата Уелч се обадил на всички вътрешни хора от Демократическата партия, с които можел да се свърже – стратези, социолози, около дузина сенатори – и изложил с болезнени подробности усещането си, че Байдън се е превърнал в слабост. „Някои от тях открито се съгласиха с моя анализ, други бяха по-предпазливи“, спомня си Уелч. (Както се изразил един шеф на Демократическата партия в Бостън през XIX в.: „Не пиши, когато можеш да говориш; не говори, когато можеш да кимаш с глава“). „Никой не изглеждаше изпълнен с желание да се заеме с това. Но и никой не ми каза, че греша“.
Подобно на повечето пълнокръвни американци, членовете на Конгреса водят групови чатове. В нощта на дебатите, а и дни след това, те са били изпълнени с противоречиви емоции: шок, възмущение, фалшива храброст, чист ужас. Уелч има няколко текстови чата с колеги от Камарата на представителите и Сената, включително Сигнална тема със съобщения, които периодично се самоизтриват. Преобладаващите настроения били: Някой трябва да направи нещо. Но какво точно? „Няма такова образувание като „демократите“ – ми каза Крис Мърфи, сенатор демократ от Кънектикът. „Когато партията действа, това е резултат от набор от индивидуални решения, които са или съгласувани, или понякога изненадващо несъгласувани.“ В нощта на дебата Камарата на представителите заседава и повече от дузина представители, всички умерени демократи, се събират на парти за наблюдение във Вашингтон, организирано от Джейк Аучинклос от Масачузетс, което бързо се превръща в траурно. „Около петнайсет минути след това отворихме бърбъна“, каза ми Джим Хаймс, конгресмен от Кънектикът. „Получавам съобщения от всички, които познавам извън Вашингтон – ‚Оправи това!’ – но при нас не е като да има червен телефон, който мога да вдигна, а от другата страна да е задимената стая. Партията е – не искам да я нарека без кормило, но е аморфна.“
Някои демократи в Камарата на представителите се присъединиха към Сандърс в опита да вдъхнат отново живот на кандидатурата на Байдън. „Може би съм твърде алергична към риска“, каза Александрия Окасио-Кортес в живо предаване в Instagram относно възможността да се смени кандидата. „Може би приемам голямото ‚Л’ [загуба].“ Мнозина, ако не и повечето, вярват, че Байдън е на път да загуби и да повлече със себе си демократите от Камарата на представителите и Сената, но че те не могат да направят нищо по въпроса. „Последното нещо, което искаш да направиш, е да се излагаш на показ, рискувайки репутацията си“, каза ми Уелч, „за битка, която така или иначе нямаш шанс да спечелиш.“ Адам Смит, конгресмен от щата Вашингтон, ми разказа, че в деня след дебата „се обадих в Белия дом и казах: ‚Момчета, всички знаем какво трябва да се случи тук’. Завърших с мисълта, че той ще постъпи почтено. А вместо това видях как дворцовата охрана каза: ‚Не, майната ви’, и започна да загражда кошарата“. Във Вашингтон е пълно с лоялни на Байдън хора, а лоялните често хранят стари ядове. „Бях толкова критичен към моите колеги републиканци, които говореха ужасни неща за Тръмп, докато той не дойде на власт, а след това просто се наредиха зад него“, каза ми сенаторът Мартин Хайнрих от Ню Мексико. „Мислех, че сме длъжни да покажем, че можем да бъдем различни. И на моменти не бях сигурен дали ще го направим.“ В средата на юли, малко след покушението срещу Доналд Тръмп, неназован демократ от Камарата на представителите заяви пред Axios: „Всички сме се примирили с второто президентство на Тръмп“.
Демократическата партия някога беше страховита институция, ръководена от бандитски босове и хитри вътрешни хора. (Казвайте каквото искате за Бос Туид[1], но той не би позволил на непопулярен кандидат да се кандидатира за кмет на Ню Йорк – би дал подкуп или би отправил заплахи, докато не постигне своето). През по-голямата част от ХХ век първичните избори са били необвързващи „конкурси за красота“, ако изобщо са се провеждали. Кандидатите за президент са се избирали на Конгреса от елита в залата, а борбата за власт е била жестока. Но реформите, приети след Конгреса през 1968 г., направиха първичните избори задължителни и лишиха партийните босове от голяма част от властта им. Идеята беше да се направи Демократическата партия по-демократична, но заедно с това процесът на номиниране стана по-малко гъвкав. Един от компромисите, за който по онова време не се размишляваше много, беше, че в случай на някаква невероятна грешка – да речем, кандидат, който е спечелил номинацията, но след това в пряк телевизионен ефир е показал, че не е годен да се кандидатира – партията щеше да бъде в безизходица. „Положителната страна на новата система е, че тя ни отдалечи от старите задимени стаи“, казва Илейн Камарк[2], дългогодишна лидерка на ДНК. „Недостатъкът на новата система е, че от време на време тя се прецаква.“
Двадесет и трите дни между представянето на Байдън на дебатите и края на кандидатурата му бяха естествен експеримент с високи залози, който се разиграваше както в частен, така и в публичен план. Опасен или некомпетентен президент може да бъде махнат чрез импийчмънт, но нито една от политическите партии не разполага с официален механизъм, чрез който избраните служители (или партийните старейшини, или Джордж Клуни) могат да принудят предполагаемия кандидат да се откаже от надпреварата. „Една корпорация има борд, който може да замени изпълнителния директор“, каза ми сенатор Брайън Шац, демократ от Хаваите. „Нашата партия не разполага с нищо подобно.“ Националният комитет на Демократическата партия номинално е независим, но всеки знае, че отговорността се поема от президента на Демократическата партия, когато има такъв. Когато Камарк пише платформата на партията, тя първо изпраща чернова до Белия дом. Джеймс Зогби, член на ДНК [Националния конгрес на демократите] от 1993 г. насам, казва, че се е опитал да направи организацията „по-малко като продължение на Белия дом“, но че „ако нещо е станало, то е отишло в грешна посока“. В крайна сметка Байдън се оттегли и тазгодишната Конвенция, която изглеждаше, че ще се превърне в покерджийска работа, а вместо това се превърна в екстатичен празник. Но лесно можеше да стане и обратното.
След президентския дебат законодателите се върнаха във Вашингтон и продължиха трескавите си разговори. Но културата на праволинейност и избягване на риска, особено в Сената, накара почти всички от тях да следват партийната линия. Джон Хикенлупър, сенатор от Колорадо, ми каза: „Заседанията бяха отменени, за да могат хората да продължат да говорят за това до късно през нощта“. Въпреки това, каза той, лидерът на мнозинството в Сената Чък Шумър посъветвал неговата фракция да „запази барута си сух, докато не можем да говорим с един глас“. Всеки път, когато Уелч се разминавал с репортери в коридорите, от него се очаквало да се усмихне и да замълчи. Така ли Америка се препъна в авторитаризма – с учтива усмивка и „без коментар“? Той се обадил на най-добрия си приятел във Върмонт, „човек, който през годините е бил нещо като морален ориентир за мен“, и изредил всички вътрешни за Вашингтон причини да си държи езика зад зъбите. Разбира се, отвърнал приятелят, можеш да си дадеш тези оправдания. Или просто да кажеш това, което мислиш ти и повечето ти избиратели.
На 10 юли Уелч решил да говори открито. „Разбирам защо президентът Байдън иска да се кандидатира – написа той във „Вашингтон пост“. „Но той трябва да преоцени дали е най-добрият кандидат за това. Според мен той не е.“ По онова време Уелч нямаше почти никакво политическо покритие. Само девет демократи от Камарата на представителите бяха призовали Байдън да се оттегли; Уелч беше единственият сенатор, който го направи. „Изпитвах голяма симпатия към Джо Байдън – смятах, че е страхотен президент, но не се бях обвързан с него чак толкова, колкото някои от моите колеги“, каза ми той. „Може би затова ми беше по-лесно да отделя личното от политическото.“ Казват, че всеки сенатор се гледа в огледалото и вижда бъдещ президент, но Уелч е един от редките сенатори, които нямат амбиции да се кандидатират за по-висок пост или дори да председателстват важна комисия. Това го оставя „напълно освободен“ да изразява мнението си. Той добавя: „А може би имах и предимството, че бях достатъчно нов в Сената, за да не познавам правилата.“
Според политолога Е. Е. Шатшнайдер „една политическа партия е организиран опит за придобиване на контрол върху правителството“. Той пише това през 1942 г. и то си остава каноничното определение. Звучи очевидно, докато не се вгледате по-внимателно. От една страна, то предполага, че партия, която не се опитва да спечели, в някакъв фундаментален смисъл изобщо не е истинска партия. От друга страна, Шатшнайдер намира сърцето на една партия в нейните лидери, а не в избирателите ѝ. „Демократическата партия не е сдружение на двадесет и седемте милиона души, които са гласували за г-н Рузвелт“, пише той. „Очевидно е невъзможно двадесет и седем милиона демократи да контролират Демократическата партия.“ Ако това е било елитарно, то е било и типично за времето си. (През 1942 г. на малцина читатели е било необходимо да се напомня защо може да е опасно да се гледа на политиците като на неопровержими трибуни на волята на народа). И още – думата „организиран“. Когато членовете на Конгреса правят телевизионни предавания от Капитолия, те често застават до статуята на Уил Роджърс, хуморист от началото на ХХ век, който се шегува: „Не принадлежа към никоя организирана политическа партия – аз съм демократ.“ Смит, конгресменът от щата Вашингтон, ми каза: „Винаги съм смятал, че това с Уил Роджърс е просто шега. След това дойдох тук и си казах: „О, може би е бил прекалено мил“.
Отците-основатели [на САЩ] предупреждават за опасността от фракционни раздори, а след това веднага им се поддават. През 1824 г. четирима демократи-републиканци се кандидатират за президент. Андрю Джаксън, харизматичен военен герой, печели народния вот, но на всички тях не им достига мнозинство в Избирателната колегия. Камарата на представителите – ръководена от председателя Хенри Клей, който презира Джаксън – връчва президентския пост на Джон Куинси Адамс, първото бебе на Републиката (Джаксонистите наричат това „корумпирана сделка“, след като Адамс, връщайки услугата, назначава Клей за свой държавен секретар). Мартин Ван Бюрен, тогава сенатор от Ню Йорк, решава, че това не е начин да се управлява държава. Той започва да разработва масовата партия, каквато я познаваме, с цел „замяна на личните предпочитания с партийния принцип“: [така се ражда] Демократическата партия, тогава известна и като Демокрация. Под контрола на Ван Бюрен партията не просто издига кандидати на всеки няколко години; тя се вплита в тъканта на всекидневния живот, създавайки партийни вестници, местни социални клубове и покровителствени мрежи, които пораждат ожесточена лоялност. Когато партията се нуждае от гласове в Юга, Ван Бюрен ухажва южнокаролинеца Джон К. Калхун за вицепрезидент на Джаксън; няколко години по-късно, когато Ван Бюрен стига до заключението, че Калхун представлява заплаха за нацията и за партията, той незабавно го изоставя. В средите на съвременните историци Ван Бюрен изживява известен ренесанс. В „Realigners“, мащабна преоценка на „партийните подлоги“ и „политическите визионери“, Тимъти Шенк го представя и като двете. „Какво е трябвало да се направи, за да се спечели“, скорошната история на Демократическата партия на Майкъл Казин, проследява разказа „от възхода на Мартин Ван Бюрен, първия строител на партията, до Нанси Пелоси“. Казин пише, че кампанията на Джаксън е създала местни клубове, в които демократите са „похапвали барбекю и са организирали улични паради… думата „партия“ функционира едновременно като съществително и като непреходен глагол“.
Всеки партиен шеф, който някога е осъществявал реформа, е твърдял, че го прави от името на народа. И все пак някои шефове наистина са се опитвали да помогнат на организацията и на нейните избиратели, като същевременно са помагали и на себе си. Робърт (Бойният Боб) Ла Фолет, прогресивен републиканец, води кръстоносен поход срещу партийната машина; когато тя се снишава, той се снишава още по-ефективно. През 1904 г., докато се кандидатира за преизбиране като губернатор на Уисконсин, той обещава да въведе пряко гласуване в местните предварителни избори – продемократична реформа, която ще му донесе и политически ползи. Противниците му планират да блокират преназначаването му, ако е необходимо, със сила, като наводнят щатския конгрес, който се провежда в университетска зала, с фалшиви избиратели с фалшиви значки. Ла Фолет наема строителна бригада, която да работи през нощта и да обгради залата с бодлива тел, както и дузина футболисти от колежа, „физически способни да посрещнат всяка извънредна ситуация“, които да охраняват вратата. Той едва не разцепва партията, но получава това, което иска.
Удроу Уилсън получава инсулт през 1919 г., шест години след началото на президентството си, но все още е решен да се кандидатира за трети мандат. „Цялата лява страна на президента беше парализирана“, пише личният секретар на Уилсън в мемоарите си. „Поглеждайки към мен, той каза: „Искам да им покажа, че все още мога да се боря и че не се страхувам“. „Докато партийните инсайдъри пътуват в спални вагони до Сан Франциско за Демократическия конгрес през следващата година, те започват да говорят и се стига до консенсус: независимо какво казва Уилсън, партията не е с него. Губернаторът на Алабама е цитиран в „Чикаго трибюн“ да казва, че реноминацията на Уилсън ще означава „партийно самоубийство“. По време на Конгреса Уилсън се предава. „Когато става въпрос за вътрешнопартийно вземане на решения, демокрацията не трябва да бъде единственият критерий или дори основният“, каза ми Сам Розенфелд, политолог от университета „Колгейт“. „Искате партии, които са отворени за принос, но преди всичко искате те да могат да вземат решения, които означават, че могат да получат власт и да постигнат нещо. Това е смисълът.“
Едно от провокативните твърдения в новата книга на Розенфелд и Даниел Шлозман, професор по политология в университета „Джон Хопкинс“, Кухите партии е, че най-трайното наследство на Франклин Д. Рузвелт е създаването на „персоналистично президентство“. Новият курс е монументално постижение, но демократите под ръководството на Ф.Д.Р. са били такива, каквито Ф.Д.Р. е искал да бъдат. (През 1932 г., когато той отлита за Чикаго, за да приеме лично номинацията на Демократическата партия, това е възприето като безпрецедентна проява на лична амбиция.) След това се появяват „силата на бомбата“ на Труман, „извиването на ръце“ на Линдън Джонсън и все по-разширяващото се имперско президентство. Когато стигаме до Никсън и Рейгън, Тръмп и Байдън, средностатистическият президент разбира себе си основно по следния начин: „Le parti, c’est moi“. [Партията, това съм аз].
През януари 1968 г., последната година от първия мандат на Джонсън, президентът казва на Хорас Бъзби, автор на речи, който изпълнява ролята на Бозуел, че преназначаването му е сигурно: „Някой може да се опита, но не може да ми го отнеме.“ Два месеца по-късно обаче Юджийн Маккарти, малко известен антивоенен сенатор от Минесота, изненадващо се доближава до победата на първичните избори в Ню Хемпшир. След това в надпреварата се включва Робърт Ф. Кенеди, бляскавият сенатор от Ню Йорк. Джонсън, уплашен, решава да се откаже. Разтревожен е от разхлабената си власт и от влошеното си здраве, но изглежда се утешава, че решението му ще бъде бомба, която само той може да хвърли. Когато съобщава на Бъзби за тайния си план да се оттегли, „по лицето му заигра усмивка“ – пише Бъзби. „Това – каза той – би трябвало да ги изненада адски много.“
Кенеди е убит, а Маккарти печели повечето от останалите първични избори. И все пак в крайна сметка делегатите на Конгреса в Чикаго номинират Хюбърт Хъмфри, вицепрезидент на Джонсън и аватар на демократическата върхушка. Поради тази и други причини Конвентът от 1968 г. е изпълнен с ожесточение както в залата, така и по улиците. За да избегнат подобно вредно зрелище по време на бъдещите конгреси, демократите въвеждат така нареченото по-късно „правило на робота“ – вместо да действат като свободни агенти, делегатите вече са „топли тела“, които трябва да правят каквото им се каже. Конвентите се превръщат в антиклиматични, проформа състезания, на които предполагаемият кандидат става официален.
Един от централните дебати в политологията се отнася до това дали двете основни американски партии са – и това са технически термини – „силни“ или „слаби“ партии. Всички са съгласни, че старите партийни машини са били силни. В сравнение с тях съвременните партии изглеждат слаби: избирателите имат повече право на глас, което изглежда по-справедливо, но и по-объркано. Кухите партии усложнява тази дихотомия, като описва и двете партии като тромави левиатани, „които изглеждат навсякъде и никъде, властни и омаломощени, едновременно“. Дори и да са се формализирали, партиите са били изковани от съответните „партийни блокове“: супер ПИК, мозъчни тръстове, медийни фигури и други „пара-партийни организации“. Някои от тези кухини са инфраструктурни. Защо демократите трябва да си правят труда да изграждат агитация „квартал по квартал“, ако MoveOn или Националната образователна асоциация вече го правят вместо тях? Някои от тях са идеологически. За Републиканската партия е трудно да се откаже от донорската база и ентусиазма на избирателите, осигурявани от група като Националната асоциация на притежателите на огнестрелни оръжия [N.R.A.]; но тъй като N.R.A. продължава да настоява за по-радикални политики, републиканските законодатели могат да се окажат в затруднено положение. Барак Обама лично беше достатъчно популярен, за да може да спечели трети мандат, но той не остави след себе си партийна организация, способна да осигури демократичен наследник. Номинацията на Тръмп през 2016 г. беше ярък пример за партийното безсилие: National Review публикува специален брой с участието на двадесет и двама водещи консерватори под наслов „Срещу Тръмп“. До ноември повечето вътрешни хора в Републиканската партия се бяха качили на влака MAGA. След това републиканското петно започна да обхваща QAnon и „Спрете кражбата“, а партията издигаше глупави кандидати, които или губеха (Кари Лейк), или печелеха, но изглеждаха незаинтересовани от законодателната дейност (Марджъри Тейлър Грийн). Една по-функционална партия би могла да отгледа по-добри кандидати или да създаде по-силни възпиращи фактори срещу дерайлиране. Но в епохата на празнотата отговорни са президентът и „петното“ [утвърдена група от елити], а не партията.
Кухите партии излезе през май, месецът, в който Тръмп беше осъден за тридесет и четири престъпления, и до голяма степен беше приета като опит за гласност в кухата Г.О.П. [Републиканска партия] След това президентският дебат през юни хвърли ярка светлина върху кухостта на демократите. Когато наскоро разговарях с Шлозман, той ме увери, че не е проектирал новините от това лято като вирусна маркетингова кампания. В книгата Шлозман и Розенфелд се обявяват за „фенове на партиите“, което, както знаят, е все по-непопулярно мнение. „Мисля, че е възможно да изпитваме известна носталгия по това как партиите, в най-добрия случай, са събирали хора с различни интереси и са им помагали да разберат как да живеят заедно“, каза ми Шлозман. „Или поне да изпитваме известно притеснение от това какво се случва, когато тези институции се провалят.“
Сенатската сграда „Ръсел“ е тиха, с високи тавани и широки мраморни коридори, като полупразен луксозен хотел или скъпа болница. Когато сенаторите искат да отправят удари в областта на културната война, те могат да изразят себе си в социалните медии или чрез служебните си вещи. (Либералите развяват пред вратите на кабинетите си транс-прайд знамена; консерваторите развяват израелски знамена; поне един републикански сенатор е започнал да развява знамето „Апел към небето“, което беше носено от някои бунтовници на 6 януари и наскоро вкара съдията Самюел Алито в неприятности). Но на живо, в съблекалнята на Сената или във фитнес-залата, е завинаги 1950 г. и правилото е клубна сърдечност. „Най-добре облеченият човек във Вашингтон“ – каза Уелч, докато минавахме покрай Мит Ромни в един коридор. След топъл разговор с Линдзи Греъм [сенатор от Южна Каролин] той каза: „Линдзи ми беше наистина полезен по някои въпроси на съдебната комисия, макар че не знам дали би искал да го призная.“ Повечето сенатори се държат като филмови звезди, но Уелч изглежда като обществен защитник от малък град, какъвто е бил. Необичайно за човек на неговата позиция, но полезно за журналистите, той понякога импулсивно казва онова, което мисли. Когато заедно с него се озовахме в тесен асансьор със сенатора от Охайо Шерод Браун, Уелч каза: „Шерод, тъкмо си говорехме за Байдън. Искаш ли да обясниш защо той се озова там, където се озова?“ Браун побледня и погледна към пода. Без коментар.
Уелч е строен и енергичен, с очила от костенурка и сребриста коса – от типа на възрастните хора, които неизбежно биват описвани като „енергични“. За разлика от Теди Рузвелт, който съчетаваше плавната дипломация с макиавелистки заплахи, Уелч говори тихо и върти само малка тояга. Той подкрепи Бърни Сандърс за президент – „Бърни ми е помагал през годините и аз съм се опитвал да му помагам“ – но политическият му стил е по-близък до този на Байдън. В офиса му във Вашингтон бюрата на служителите му са украсени с безобидни мемове („Уелч“, изписано на младежко-зелен фон) и сувенири, включително копие на Нашата революция – книгата на Сандърс за кампанията през 2016 г., в която името на Сандърс е заменено с това на Уелч. Шегата е очевидна: преди високопоставения му разрив с партията заради кандидатурата на Байдън никой не би могъл да сбърка Уелч с някой революционер.
В дните след дебата сенаторът от Вирджиния Марк Р. Уорнър направи неофициална анкета сред много свои колеги от Демократическата партия и се оказа, че всички, с изключение на един, са сериозно обезпокоени от оставането на Байдън в надпреварата. (Уорнър не пожела нито да потвърди, нито да отрече, че този единствен сенатор е Сандърс. „Бърни видя, че всички корпоративни спонсори преследват Байдън, и усещането му беше, че тези хора винаги са били против про-работническите части от програмата на Байдън“ – каза ми дългогодишен съветник на Сандърс. „И след това всички тези задкулисни машинации, вътрешните хора, които се кооординират, за да изтласкат Байдън – мисля, че му напомняше за това какво се беше случило с него.“)
Трима от главните помощници на Байдън са се срещнали със сенатори от Демократическата партия с надеждата да възстановят доверието им, но срещата е имала обратен ефект. Сенатор Майкъл Бенет от Колорадо, обикновено умерен прагматик, пита дали кампанията разполага с някакви данни от вътрешни проучвания, които да разсеят опасенията му, че Байдън ще загуби, но помощниците успяват да предложат само мъгляви баналности. Един сенатор, твърд институционалист, изглежда на ръба на сълзите. „Представата, че това е просто някакво напишкване от страна на партийния елит, е в пълно противоречие с това, което видях“ – каза ми Бенет. „Имаше вече няколко от нас, които казваха: Покажете ни определен план, защото в противен случай Тръмп ще спечели, а нашите деца и внуци никога няма да ни простят.“ По време на разговора с комитета за политическа дейност, свързан с Конгресната латиноамериканска група, Майк Левин от Калифорния казва директно на Байдън, че преобладаващото мнозинство от неговите избиратели искат той да се оттегли. Байдън отвръща: „Мисля, че знам какво правя“ и скоро след това разговорът приключва. На следващия ден, по време на разговор между Байдън и центристките демократи в Камарата на представителите, Джейсън Кроу от Колорадо заявява, че избирателите „губят доверие“, че Байдън може да „демонстрира сила“. Байдън отвръща: „Не искам да чувам такива глупости“. Адам Смит, представител от Вашингтон, ми каза: „Беше наистина отбранително и, честно казано, малко странно“. Друг представител на Демократическата партия ми го каза още по-ярко: „Всички бяхме подготвени за нещо от рода на ‚Толкова е тъжно, че ще трябва да откажем на дядо ключовете за колата‘.“ Не бяхме подготвени за сценария, при който се опитвате да вземете ключовете от дядо, а той насочва към главата ви пистолет“.
През следващите дни Смит „продължаваше да бута снежната топка нагоре по хълма“, но не може да каже дали тя расте или намалява. Чрез донор в Холивуд той се опитва да привлече известни личности. „Познавам човек, който се познава с Хънтър Байдън, така че опитах дори от този ъгъл“, казва Смит. Той се изказвал по няколко пъти на ден по кабелните новини, което изглежда направило впечатление на колегите му. „Един от членовете ме спря в залата и каза: „Добре, ти ме убеди“ – разказа Смит. „Направо го прегърнах.“ Преди Уелч да оповести публично съмненията си, той е изпратил съобщение за решението си до Белия дом и до офиса на [Чък] Шумър. „Те не бяха въодушевени, но не се опитаха да ме възпрат“, каза Уелч. Той се появи в MSNBC ден след като Байдън заяви, че ще се откаже само „ако Всевишният Господ“ му каже. „Задачата на нашата партия е да победим Доналд Тръмп“, каза Уелч. „Това не е решение на Всемогъщия Господ“.
Партийните инсайдъри се опитаха да дадат знак на обществеността, а и един на друг, какво трябва да се случи по-нататък. Зогби, членът на ДНК, написа меморандум, в който обясняваше как партията може да проведе бързи „мини-първични избори“, за да избере нов кандидат. Джеймс Карвил, бивш стратег на Бил Клинтън, подкрепи този план. През юли той ми каза: „Мини-първични избори, блиц-първични избори – наречете го както си искате, просто ги качете всички на сцената и ги оставете да се борят.“ (Започнах да задавам уточняващ въпрос, основан на познанията му за начина на работа на ДНК, но той ме прекъсна: „Нямам представа как работи. Никой няма никаква шибана представа как работи, защото не работи“).
Конгресът на Демократическата партия беше насрочен за август, но ДНК, очевидно по настояване на Белия дом, беше решил да направи номинацията официална един месец по-рано, чрез Zoom, като да се опита да избърза със сватба под пушка, преди някой да се размърда. „Наистина прекалиха с това“, каза ми представителят на Калифорния Джаред Хъфман. Той изготвя протестно писмо и изпраща SMS-и на други членове на Конгреса, за да ги подкрепи. „Но някои от хората, на които писах, очевидно бяха двойни агенти, които предаваха всичко, което казвахме, на Белия дом“ – каза той. Дейвид Акселрод, бивш главен стратег на предизборната кампания на Обама, ми каза: „Министерството на външните работи гласува за нещата, но всички пътища водят обратно към президента.“
Общо взето, освен Уелч, само трима сенатори от Демократическата партия публично призоваха Байдън да се оттегли. Нито Шумър, нито Хаким Джефрис, лидерът на малцинството в Камарата на представителите, не бяха разглеждани като основни фактори в процеса. Няколко души се пошегуваха, че ръководството на Конгреса действа по-скоро като привърженици на конгреса. Адам Смит ми каза, че след известно време „си казах: О.К., това просто няма да се случи“.
Но Нанси Пелоси, бившата председателка на Камарата на представителите, продължи да настоява, използвайки комбинация от частни разговори, изтичане на информация в пресата и внимателно премерени публични изявления. На 10 юли Пелоси се появи в предаването „Сутрешен Джо“ по MSNBC, което предизвика лудост в науката за гледане на кафе във Вашингтон. „Президентът трябва да вземе решение дали ще се кандидатира“, каза тя, въпреки че Байдън многократно настояваше, че е взел такова решение. „Всички го насърчаваме да вземе това решение.“ („Такъв гангстерски ход!“, ми каза един от членовете на комисията в Камарата на представителите.) Неотдавна, когато я попитаха по CBS дали е водила „кампания за натиск“, тя отговори: „Не съм се обадила на нито един човек“. Това може и да е вярно, но има и други начини за използване на телефона. В един момент Уелч изпраща на Пелоси дълго текстово съобщение, в което споделя опасенията си относно кандидатурата на Байдън, а тя веднага му изпраща кратък, но утвърдителен отговор. (Някакъв Робърт Каро [известен американски автор на политически биографии] от следващото поколение може би вече работи върху многотомна биография на Пелоси, ровейки се за скрийншоти на текстовете). Възможно е също така Пелоси да не е инициирала обаждания, но понякога да е вдигала, когато телефонът ѝ е звънял. Лойд Догет, демократ от Тексас и първият член на Конгреса, който призова Байдън да се оттегли, ми каза, че преди да го направи, „проведох разговор с Пелоси.... Струваше ми се, че се признава сериозността на проблема“. На корицата на новия си мемоар Изкуството на властта Пелоси се извисява над Националния парк в бял костюм с панталон. „Тя знаеше колко време има на разположение и продължи да засилва натиска, докато хората на Байдън не разбраха посланието“, каза ми Смит. „Абсолютен майсторски клас.“
За да стигнат от сградата „Ръсел“ до Капитолия, сенаторите преминават през климатизиран тунел и тесни фоайета, където учтиво ги причакват папараци в делови костюми: пресслужбата на Сената. Два дни след като Байдън се отказа и ден след като Камала Харис стана предполагаемата кандидатка, тя вече беше счупила рекордите за набиране на средства, изравни се с Тръмп в някои проучвания и заля социалните мрежи с простички, достъпни мемове. Всеки демократ, с когото разговарях, изразяваше осезаемо облекчение, сякаш току-що е прекарал три седмици, гледайки в очите на наказателен отряд, само за да разбере, че през цялото време пушките са били пълни с конфети. „Сега ми се струва абсурдно колко време прекарахме в това да казваме: „Не можем да сменим кандидатите, ще настъпи хаос“, каза ми Уелч.
В един момент аз самият си поиграх на папарак, като потичах след Бърни Сандърс, за да го попитам защо толкова яростно защитаваше Байдън. „Не, не, не, не, не“, каза Сандърс и ме отблъсна.
Обратно в кабинета си Уелч разговаряше по телефона с Илейн Камарк, лидерката на ДНК. Той планираше да я попита какво може да се случи, ако има открит Конгрес. Но това вече беше академичен въпрос: никой от потенциалните опоненти на Харис не проявяваше желания да я предизвика. „Все ще намерим за какво да се борим“ – каза Уелч.
„Помниш 80-те години, нали, Питър?“, попита Камарк. „Каква бъркотия.“ През 1980 г., когато президентът Джими Картър се кандидатира за преизбиране, сенатор Тед Кенеди се изправи срещу него на първичните избори, загуби и отправи предизвикателството си към Конгреса, надявайки се да убеди делегатите да преминат на негова страна. Това се провали заради правилото за роботите. След 1980 г. това правило тихомълком беше заменено с правило 13(J), което гласи, че делегатите „трябва по съвест да отразяват настроенията на тези, които са ги избрали“. Не е ясно какво означава това, тъй като никога не е било проверявано, но изглежда, че дава известна свобода на действие. Ако Байдън беше отказал да се откаже и делегатите бяха решили, че тяхната „добра съвест“ изисква да номинират някой друг, дали би било възможно партийните инсайдъри да надделеят над президента? „Никога не ни се е налагало да разберем това“ – каза Камарк. „Поне досега.“
Специалните коктейли на партито на LGBTQ+ Victory Fund в първата вечер на тазгодишния конгрес на Демократическата партия бяха Madam President (водка и разбити къпини), Brat (кисел Midori [японска алкохолна напитка от диня]) и Coconuts for Kamala (кокосова текила, мента и лайм). Ораторите бяха София Буш („Ама тя [от семейство] Буш ли е?“ „Не, тя е от „One Tree Hill“ [популярен американски сериал за младежи]) и Мора Хийли („От кой сериал е?“ „Тя е губернаторка на Масачузетс“). „Ние не сме опасни“, каза един конгресмен, представяйки състав от драг изпълнители [мъже в женско облекло]. „Ние сме любов. Ние сме Америка. Но не се заигравай с драг кралицата, скъпа, иначе ще те стъпчем с нашите високи токчета“.
Дебра Клийвър, основателка на организациите VoteAmerica и Vote.org, носеше риза с копчета и бейзболна шапка Zabar’s. „Не мога да повярвам, че пускат хетеросексуални тук“, пошегува се тя. „Мисля, че трябва да си поне десет процента куиър, за да влезеш“. Беше с хетеросексуална приятелка, жена, облечена в гащеризон, която не се обиди. След Конгреса приятелката планирала да отиде на [фестивала] „Горящия човек“, където винаги е искала да проведе кампания за регистрация на гласоподаватели. Двамата с Клийвър сравняват „имената на плейърите“ – прякори от „Горящия човек“, които се пренасят от година на година. „Моят е Rainbow“, признава Клийвър. Приятелката ѝ се засмя и каза: „Моят е Нанси Пелоси“.
Основните речи и поименните гласувания се проведоха в United Center, залата, в която играят „Биковете“ [чикагският баскетболен отбор], но в целия град имаше събития, посветени на Конгреса. В басейна на хотел InterContinental всяка вечер се провеждаха „щастливи часове“ под надслов „Плавайте, докато гласуват“, където плувците с гражданска позиция можеха да следят на живо хода на заседанията, докато отпиват „патриотични коктейли“. В Юниън Парк няколко хиляди пропалестински протестиращи се събраха на марш към ДНК, скандирайки против „Геноцида Джо“ и „Убийцата Камала“. Историческият музей на Чикаго организира пешеходна обиколка, на която бяха посетени местата, където са се провеждали чикагските конгреси от 1860 до 1968 г. През 1968 г. Уелч е бил в Чикаго, в отпуск от колежа, и работел като организатор на жилищно настаняване. „Протестите тогава бяха екзистенциални“, каза ми той. „Сега протестиращите имат разумни искания, но не се чувствам като в края на партията“.
Делегацията на Пенсилвания беше домакин на закуска в балната зала на хотела, където първият оратор, вече малко дрезгав в седем сутринта, беше губернаторът Джош Шапиро. „‘Общността на Пенсилвания‘ се състои от цял куп букви, но ние живеем с три от тях“ – каза той на делегатите и на телевизионните камери зад тях. „G.S.D.: gettin’ stuff done. [да свършим работа]“ След това дойде шествието на народни губернатори от Средния Запад – Дж. Б. Прицкър от Илинойс, Гретхен Уитмър от Мичиган и този, който наскоро бе обявен за съотборник на Харис – Тим Уолц от Минесота. Уолц се опита да се хареса на жителите на Западна Пенсилвания, като намекна за любимата верига магазини за бързооборотни стоки Sheetz; това само подразни жителите на Източна Пенсилвания, които го подкараха с викове „Wawa!“. Новобранска грешка.
През деня в огромния конгресен център на D.N.C. се провеждаха дискусии и изложения. Имаше павилион за изборни технологии, спонсориран от Microsoft, панел, наречен „Go Dox Yourself“ [разкрий се], спонсориран от Yahoo, и изложба на президентски обувки, спонсорирана от компания за обувки. Една от изложбите, наречена „Кокосов клуб“, имаше три стени от фалшиви тухли с цветни надписи. (Символ № 1: „Бъди себе си и се работи над това.“) отидох до отворения край, любопитен дали ще има нещо отвътре – кафене или може би място за сядане, но това беше просто празна черупка.
Последният човек, когото срещнах на партито на LGBTQ+ Victory Fund, беше Дуейн Бенсинг, адвокат от Делауеър и един от деветнайсетте делегати на щата. Разбира се, Байдън спечели всички делегати на Демократическата партия в Делауеър – Джо Байдън е политиката на Делауеър, но в деня след дебата Бенсинг беше започнал да се съмнява. „Знам, че съм обещал на Байдън, но петдесет милиона души току-що видяха това, което видях и аз“, спомня си Бенсинг и си мисли. „Не трябва ли партията да каже нещо, заради собствения ни авторитет?“ В чата на Сигнал, в който участват всички делегати от Делауеър, той споделя статията на редакционната колегия на Таймс, в която се призовава Байдън да се оттегли, цитирайки изречение, което призовава демократите да „намерят смелост да говорят прости истини“. Реакцията в чата не е ентусиазирана. „По-голямата част от пресата се е вкопчила в оптиката, а не в същността“ – пише един делегат. Бенсинг препрочита правилника, особено член 13(J). „Попитах отговорните лица: „Ако „цялата добросъвестност“ не се прилага тук, кога ще се приложи? Но те доста бързо затвориха тази линия“. В чата той публикува данни от социологически проучвания, според които повечето избиратели на Демократическата партия искат Байдън да се оттегли от надпреварата, но останалите делегати отхвърлят проучванията. Бенсинг ми каза: „Ако дори няма да бъдем партията „Вярваме във фактите“, тогава какво точно сме?“.
В известен смисъл опасенията относно реноминацията на Байдън започнаха преди 2024 г. Тринадесет години по-рано, когато Байдън беше вицепрезидент на САЩ, той беше посетил Минеаполис за събиране на средства в дома на Дийн Филипс, умерен донор на демократите и наследник на богатство, спечелено от алкохол. „Той беше очарователен, властен – наистина впечатляващ“, спомня си наскоро Филипс. „Прекарваше време с децата ми, караше ги да се чувстват така, сякаш са единствените хора в стаята.“ Пет години по-късно, на сутринта след избирането на Доналд Тръмп, Филипс обещава на дъщерите си тийнейджърки, докато плачат на масата за закуска, че ще направи нещо за това, което се наричаше съпротива. Той се кандидатира за Конгреса и печели, като за първи път от 1960 г. насам превръща своя крайградски район от червен в син. По време на президентската кампания през 2020 г., когато Байдън заяви, че гледа на себе си като на „мост“ към следващото поколение партийни лидери, Филипс се успокои: „Помислих си: О.К., възрастта му малко ме изнервя, но той ще бъде добър президент за един мандат“.
През 2021 г. Филипс наблюдава как Байдън говори в продължение на половин час пред фракцията на демократите в Камарата на представителите, за да поиска подкрепа за законопроект за инфраструктурата. „Той беше разсеян, отклоняваше се от сценария – беше наистина стряскащо“, спомня си Филипс. „Накрая Пелоси излезе на подиума, изглеждайки разочарована, и каза нещо от рода на: „Ако президентът няма да направи своята презентация, тогава предполагам, че ще трябва да го направя аз“. Това беше казано уж на шега, но на мен не ми се стори смешно.“ (Андрю Бейтс, служител на Белия дом, който е бил в залата, ми каза, че президентът не се е отклонил от посланието.)
Две години по-късно, когато Байдън обяви кампанията си за преизбиране, Филипс каза, че на четири очи повечето демократи в Конгреса са били „изненадани и доста разочаровани“. (Други демократи от Конгреса ми казаха, че в този момент не са имали причина да се притесняват за възможностите на Байдън). „Чувствахме се така, сякаш насън се впускаме в поредната катастрофа от 2016 г., само че този път го знаехме“, продължи Филипс. Той се опитал да насърчи Уитмър или Прицкер да се кандидатират срещу Байдън на първичните избори, но те дори не отговорили на обажданията му. Свързал се е и с няколко консултанти от Демократическата партия, някои от които пожелали да говорят само при условие за анонимност, тъй като се страхуват да не попаднат в черния списък. „Усещането им беше: Да, имаме големи проблеми, но вече е твърде късно“, казва Филипс. Разговаряхме в градската къща на Филипс, на няколко пресечки от Капитолия – крушки „Едисон“, свежи бели орхидеи, оригинален плакат на кампанията на Джордж Макгавърн, отпечатан от Александър Калдер. Някои членове на Конгреса спят на легла в кабинетите си или живеят заедно, като момчета на средна възраст, но Филипс има средствата и темперамента да живее сам.
През октомври 2023 г. Филипс обявява, че сам ще се кандидатира за президент. По време на интервюто ни той се колебаеше между това да представи кандидатурата си като чисто символична („Аз не бях толкова Джордж Вашингтон, колкото Пол Ревир[3], който се опитваше да бие тревога“) и като малко вероятен, но искрен опит да спечели. Разбира се, той дори не се доближи до нещо такова. Той обвинява неофициалния сговор – „културата на мълчанието“, проникнала в Демократическата партия и нейните съюзници в медиите, консултантските фирми и останалата част от „петното“. „Не бих могъл с чиста съвест да помоля колегите си в Конгреса да ме подкрепят – те биха унищожили собствената си кариера“, каза той. „Разполагах с мрежа от дарители, които можеха да подкрепят финансово кампанията, но повечето от тях се страхуваха. Ако искаш да запазиш достъпа си до властта, имаш всички стимули да не говориш“.
Когато Филипс се кандидатира за президент, той решава да не се кандидатира за преизбиране в Камарата на представителите. Той ще се оттегли от политиката през януари. Ако е засегнат, поне не го показва. По-скоро изглежда леко смутен от положението, в което се намира: буквално конспирационен теоретик, макар и да настоява, че конспирацията, която разкрива, е не само реална, но и публична тайна. „Не разполагам с преки доказателства за съзаклятие между Белия дом и MSNBC, например“, каза ми той. „Но не се съмнявам, ако просто свържете точките, че се случват много такива неща.“ Консултантите на кампанията му са възпитаници на кампаниите на Джон Маккейн, Андрю Янг и Бърни Сандърс. „Когато видях колко усилено работи демократичният естаблишмънт, за да ме замрази, написах в Туитър извинение на Бърни“, каза ми Филипс. „Същността беше: Когато се оплакваше от заговора на демократите, те отхвърлих като обиден неудачник, но ти беше абсолютно прав.“
По време на президентския дебат, казва Филипс, непосредствената му реакция „беше просто тъга, а също и изненада, че всички са толкова изненадани. Не беше ли това, което всички виждаха през цялото време?“ Колегите му в Камарата вече са готови да признаят, че критиките му са изглеждали прозорливи. „Той беше оправдан по въпроса за възрастта на Байдън“, каза ми един от тях. „Но причината Дийн да не стигне по-далеч като кандидат за президент е, че никога не е бил убедителен“. Филипс се появи в предаването „Лице в лице“ и каза: „Предайте факела“, терминът, който всички използват сега… е точно това, за което призовах преди една година.“ На сутринта след дебата между Байдън и Тръмп той е бил на почивка в Италия и се е събудил с повече от хиляда пропуснати обаждания и съобщения. Той ми прочете едно от тях, от колега демократ: „Обадих се само, за да ти доставя радостта да кажеш „Аз какво ти казах?“.
В Чикаго Филипс влезе в „Юнайтед Сентър“ с табелка на сакото и мокасини от суичър. „Това усещане за възраждане, вместо погребението, което очаквахме – то е уникално удовлетворяващо“. Той се сблъска с Уайли Никъл, конгресмен демократ от Северна Каролина, и го потупа по гърба. „Когато Дийн обяви, аз казах: „Вижте, това е демокрация, уважавам правото на всеки да се кандидатира“, каза ми Никъл. Попитах го дали е получил отпор от партията за тази си позиция. „Е, не съм го казал публично“, призна той. Филипс продължи да обикаля по вътрешния периметър на „Юнайтед Сентър“ – не точно победна обиколка, а нещо като обиколка за оправдание. „Страхотен си, братко“, каза един почитател. „Просто исках да ти стисна ръката“, каза друг. Повече от един човек каза: „Можеше да си ти!“, на което Филипс отговори: „Всичко е хубаво, когато свършва добре.“ На главната сцена Харис се появи „изненадващо“, облечена в тъмен костюм на Chloé, и тълпата побесня. „Това е моята президентка!“ – изкрещя мъж с шапка с пайети. На следващия ден, с асистенцията на Лил Джон, делегатите потвърдиха номинацията ѝ.
През 2022 г., когато Лиз Тръс се възпламени като министър-председателка на Обединеното кралство, Консервативната партия избра нов лидер в рамките на четири дни. Американските партии не работят по този начин. Все пак на Уолц му отне по-малко от месец да се издигне от почти неизвестен до кандидат за вицепрезидент на Харис – избор, с който повечето демократи се чувстват отлично, поне засега. Изборът е направен от вътрешни хора в партията, а не от избирателите, но това не притеснява Джулия Азари, политоложка от университета „Маркет“, отчасти защото е скептична, че сегашната система на първичните избори дава на избирателите много смислен избор. В отворените цикли първичната надпревара е толкова продължителна, че повечето хора престават да обръщат внимание; в годините на преизбиране почти винаги печели действащият президент. „Изпълнените с дим стаи – или изпълнените с пара стаи, каквито са сега – не са правилната парадигма“, каза ми Азари. „Но не можеш просто да я отвориш и да кажеш: ‚Чудесно, избирателите трябва да участват, така че всичко е наред‘.“
Няколко души в Чикаго предположиха, че след едва ли не провала, на който демократите току-що бяха станали свидетели, със сигурност партията ще обмисли промяна на правилата си. Филипс смяташе, че демократите от Камарата на представителите и Сената трябва да провеждат гласувания на доверие с тайно гласуване, за да съобщават на президентите, когато са загубили доверието на партията. Камарк предложи процес на „партньорска проверка“: преди кандидатите да се кандидатират за номинация, те ще трябва да бъдат предварително одобрени от избраните партийни лидери. „Това би отсяло палячовците като Мариана Уилямсън или Доналд Тръмп, които дори не могат да ви кажат какво е ядрена триада“, каза ми тя. „Хора, които нямат работа като президенти и, честно казано, са в надпреварата само за да продават книги.“ По-сложният въпрос е какво би означавала системата за партньорска проверка за кандидат като Бърни Сандърс – човек, който преминава теста на Камарк за ядрената триада, но се разграничава от доминиращата идеология на партията по начин, който вълнува избирателите, но тревожи вътрешните партийни среди.
Теда Скокпол, политоложка от Харвард, която някога е била ръководителка на дисертацията на Даниел Шлозман, не вярва съвсем на аргумента му, че демократите са куха черупка – в края на краищата смяната на техния кандидат беше безпрецедентен тест и те го издържаха – но признава, че инфраструктурата на партията е ерозирала с времето и за това няма бързо решение. „Вижте, аз съм структуралист, но не можете просто да промените правилата, за да предотвратите последния проблем, който сте имали“, каза ми тя. „Железният закон на институционалния анализ е: Процедурна реформа, която има за цел да доведе до резултат Х, почти никога не води до такъв.“ След 1980 г., за да се противопостави на правилото за роботите, ДНК добавя „суперделегати“ – партийни старейшини, чиито гласове не са обвързани, което им позволява да преценяват както намерят за добре. Но след 2016 г., когато Бърни Сандърс почувства, че вътрешнопартийните шиканирания са го лишили от честен шанс за номинация, тяхната власт намаля. „Обичам Бърни, но основният проблем тук е, че ДНК е организация за набиране на средства, а не истинска партийна организация с реална надзорна власт“, каза ми Джеймс Зогби. „Подправянето на правилата няма да ни доведе до това.“
Между дневните сесии се срещнах с Шлозман в конгресния център и си купихме буритос [мексикански сандвичи, подобни на дюнер] от един павилион. Нямаше маси, но имаше много празно пространство, така че седнахме и изядохме буритото си на пода. Оглеждайки се наоколо, той нарече заседанието „Конвенция на петната“. Спонсорирани от корпорации галавечери, записи на подкасти, странични срещи между търговци на влияние – „случват се много неща, харчат се много пари и се разменят услуги, но официалната партия, същинската номинация, е почти случайна“. Най-добрите вратари нямат нужда да правят много чудодейни спасявания с плонж, защото вече са покрили ъглите, от които могат да се отправят директни удари към вратата. По същия начин една стабилна партия може да не се е нуждаела от последни напъни, за да се спаси от вероятна катастрофа. „Разбирам изкушението да си спомним за месец юли и просто да си кажем „Всичко се получи чудесно!“, ми каза той по-рано. „Това, което искам да кажа, е, че ако партията е здрава, тогава защо трябваше да се стигне до такава криза и защо всичко беше стигнало толкова близо до това да не се случи?“ Според Шлозман целият епизод е „краен случай, показващ външните граници“ на пустотата на Демократическата партия: тя е достатъчно енергична, за да се справи, но едва-едва. „Оптимистичният случай“, каза той, „би бил: „Усилие като това трябва да има фокусна точка. Този път това беше Пелоси, а следващия път ще бъде някой друг“. По-песимистичният вариант е „Нанси Пелоси се е научила от коляното на баща си в следвоенния Балтимор как да води твърда задкулисна политика. Никой вече не се учи на тези умения и след нея ще пенсионират модела“. „Когато довършихме буритото си, се отбихме в една от залите в конгресния център, където Чък Шумър говореше пред Съвета на работниците. „Това е щастлив Конвент“, каза Шумър. „Америка се усмихва от ухо до ухо.“ Следващият беше Джош Шапиро, който, тъй като вече беше следобед, изнесе съкратена версия на речта си („G.S.D.: gettin’ shit done“ [да свършваме тъпата работа]).
Може би приемах всички тези приказки за сила и слабост твърде буквално – и със сигурност многото вечери с отворени барове и безплатни хот-догове в чикагски стил не бяха от особена помощ – но ми хрумна, че рецептите за партийна реформа могат да бъдат като съвети за фитнес. Всеки, който продава някакъв странен трик за мигновени подобрения вероятно е измамник; истинският отговор, а също и последният, който някой иска да чуе, е, че изграждането на институционалното тяло, което искаш, ще отнеме много време и усилия и може да включва куп вътрешни дейности, които ще останат най-вече невидими. В края на Кухите партии Шлозман и Розенфелд предлагат модел за такова дългосрочно подмладяване на партиите: „Машината Рийд“. Хари Рийд, дългогодишният сенатор от Невада, беше властови посредник във Вашингтон, но никога не е губил връзка с Демократическата партия в своя щат. Ако не друго, той я контролираше, увеличавайки десетократно щатните ѝ служители и попълвайки ги със свои хора, и „агресивно набираше кандидати за постове нагоре и надолу по листата“. В резултат на това, твърдят Шлозман и Розенфелд, Невада остава конкурентен щат за демократите, докато други, като Флорида, са се изплъзнали от полезрението им. „Демократите залагат на национални кандидати, но истинската работа по изграждането на партията е местна и целогодишна“, каза ми Майкъл Казин. „Дайте на хората места, на които да се появят, забавни неща, които да правят – възможности да се идентифицират с партията като такава, а не само с известния кандидат.“
Във Вашингтон, три дни след като Байдън прекрати кандидатурата си, Уелч отива на вечеря в Голямата зала на Библиотеката на Конгреса – витрина в стил Бо Артс, в която сградите на Сената изглеждат окаяни. Бившите му колеги от Камарата на представителите го посрещат със смесица от гордост и пасивна агресивност, сякаш е момче от родния град, което внезапно се е издигнало. „Публикувах изявлението си за Байдън в същия ден, в който го направихте вие, но вие напълно ме изпреварихте“ – казва Ърл Блуменауер, конгресмен от Орегон. „О, един сенатор има какво да каже, нека всички да слушаме сенатора!“
По време на вечерята Уелч завърза разговор с Джаред Хъфман от Калифорния и аз попитах и двамата дали партията трябва да направи някакви структурни реформи в светлината на случката с Байдън.
„Никакви безспорни първични избори повече“ – каза Хъфман.
„Не съм сигурен, че това е нещо системно“, каза Уелч. „Имахме добър президент, който стана твърде стар. Не го видяхме, а после го видяхме. Мисля, че това е еднократно явление.“
„Знам, че той иска да бъде запомнен като Цинцинат, който доброволно се отказва от властта“, добави Хъфман, визирайки римския лидер, за когото се говори, че се е оттеглил, за да стане земеделец. „Факт е, че той отчаяно искаше да избяга от времето и да се задържи на власт.“
Уелч попита: „Но не е ли това, което искаме всички?“
[1] Бос Туид, чието пълно име е Уилям Магър Туид (1823-1878 г.), е влиятелен и известен като корумпиран американски политик в Ню Йорк през XIX век. Той е лидер на Тамани Хол – политическата машина на Демократическата партия, която играе важна роля в контрола на политиката на Ню Йорк и на щата в края на XIX в.
[2] Илейн Камарк е високопоставена сътрудничка в Института „Брукингс“, водещ мозъчен тръст във Вашингтон, и основателка на Центъра за ефективно публично управление. Тя е уважаван авторитет в областта на американската политика, правителствената реформа и ролята на политическите партии в демокрацията.
[3] Алюзия за известни събития от американската история. Смисълът е, че става дума за повишаване на осведомеността и алармиране, вместо поемане ролята на основен ръководител или лице, вземащо решения в ситуацията.
