Дискусии - България

 

Аерофотоснимка на Анхиало от архива на Карел Шкорпил (февруари 1918 г.). Съвсем ясно се открояват опустошенията от опожаряването на града на 30 юли 1906 г. и значителните пустеещи площи в центъра му. В горната лява част се виждат стройните редици на изградените с държавни средства къщи за останалите без дом след погрома.
Научен архив на БАН. Ф. 165 (К. Шкорпил), а.е. 856, л. 37

Политическата икономия на един етнически конфликт*

Широко прието е, че напреженията между различни етнически общности в националната държава са подхранвани от (и потопени в) икономически съперничества между тях. Балканите са архетип в това отношение, а първата половина на XX век е период, през който ферментацията на идентичности в рамките на утвърждаващите се на полуострова държавни структури достига пределна интензивност. Конфликтните пресечни точки между тези процеси отразяват преди всичко враждебните цели на местните елити във външната политика и религиозните борби, възникването, разграждането, потискането и манипулирането на народностно самосъзнание. Но прокарването на етнически разломи през началните десетилетия на столетието предопределя и редица от едрите контури в развитието на всяка една Балканска страна. То оказва силно влияние върху демографията и масовите миграционни вълни, рефлектира върху фискалните и външните не/равновесия, предопределя дълговата политика (особено чрез междувоенните бежански заеми), оформя съществени търговски потоци и пътища…

Първият и най-значим пример на преплитане между икономическо и етническо в следосвобожденска България е без съмнение изселването на турците по време на и непосредствено след Руско-Турската война от 1877-1878 г. Отвоюването на освободеното икономическо пространство продължава години наред, като преминава през (къде по-стихийно, къде полуорганизирано) легализиране на владеенето на земите от новите им фактически собственици. По-нататъшните големи тектонични размествания включват притока на бежанци след Балканските и най-вече след Първата световна войни. Макар да задвижват идващо „отвън“ българско население, те дават повод за етнически търкания и с останалото в страната, и с предприемащото насрещно преместване гръцко малцинство. А по-късни проекции (с други средства и в друг контекст) на вече познати елементи са репресиите срещу българската еврейска общност през 1940-1944 г. и „Възродителният процес“ от втората половина на 80-те години.

Предмет на настоящата статия са микроикономическите аспекти на етническите конфликти. Избран е казусът с непосредствената предистория и последиците от вълненията в Анхиало (от 1934 Поморие) през юли-август 1906 г. Тези събития имат голям отзвук и отприщват дългосрочни и мащабни процеси, които в политически и в икономически план далече надхвърлят локалното измерение. По-важно за възприетата тук гледна точка обаче е, че случилото се концентрира типични черти от интимната икономическа механика на етническите сблъсъци. То проявява „политическата икономия“ на конкуриращите се групи, т.е. системата от активи и институции, която се използва в борбата за властови позиции и стопанско надмощие. Наред с това дава представа за пазарните изкривявания, породени от конфликтите и особено от техните насилствени изблици; разкрива мотивацията и движещите сили на такива масови явления като емиграцията на големи групи от дадено (в случая гръцко) национално малцинство, която в крайна сметка довежда до „побългаряване“ на важен ареал.

Подробните наблюдения върху всички тези микротрендове са възможни единствено през призмата на архивното наследство и местните източници. Ето защо фактологията и направените обобщения са извлечени основно от три типа източници. Първият са архивни фондове на различни български институции, които отразяват събитията в достатъчно големи детайли. Вторият са данните, събирани от Статистическото ведомство, от клоновете в Анхиало на ключови стопански структури, като Българска народна банка (БНБ) и Българска земеделска банка (БЗБ), или от местни финансови учреждения. Незаменим източник е течението на вестник „Край“, който от 1904 до 1911 г. е единственото периодично печатно издание на българската общност в града. С цялата си тенденциозност и преднамерена позиция в етническото противопоставяне, изданието отразява по уникален начин пулса, настроението и трудно забележимите отстрани (но оказали се впоследствие с големи последици) трептения в обществената и стопанска атмосфера.

1. ПРЕДИСТОРИЯ

1.1. Обществено-политически контекст

Опожаряването на Анхиало на 30 юли 1906 г. е емблематичен и повратен момент в историята на града и на гърците по българските земи. Събитието се вписва в дългото минало на гръцките общности из територията на съвременна България и на отношенията между двата етноса. Сюжетите са изследвани в множество аспекти, като само през последните години бяха публикувани обобщаващи проучвания от едната и от другата страна на границата (Κοτζαγεώργη- Ζυμάρη 1999; Щерионов 2008). Историята на Анхиало, в частност, е предмет на отдавнашен интерес. Натрупан е значителен обем сведения относно историческата демография, поминъка, икономиката, образованието и църковния живот от XV век насам[1]. Обемиста, но изразено асиметрична, е историографията на разрушаването на града и в по-общ план – на антигръцкото движение от началото на XX век. По обясними причини, докато от гръцка страна това е болезнен и широко коментиран въпрос (непропуснат в нито едно краеведско описание на Анхиало)[2], то у българските автори той присъства значително по-епизодично[3]. Много балансиран поглед върху напрегнатите отношения на българската и гръцката държава със (съответно) гръцкото и българското малцинство през първата половина на XX век предлага Т. Драгостинова (Dragostinova 2008; 2009).

Фокусът на интерес в този текст не е върху обзорното, описателно и/или хронологически систематизирано изложение на случилото се. Общият фон обаче е важен, което налага сбито да се припомнят няколко характерни маркера за Анхиало и за събитията.

Определящ, разбира се, е изразено доминиращият (никога изключително) гръцки характер на населението в града, което съжителства открай време с повече или по-малко многобройни българска и турска общности. В хинтерланда гръцкият елемент е с по-слабо присъствие, като той е концентриран в няколко населени пункта (Месемврия/Несебър, Баня). В течение на три века силно изразената демографска динамика наслагва и смесва различни кохорти: Анхиало преживява редица миграционни вълни, съпътствали отчетливите цикли на развитие и регрес. В началото на XVII век градът е сред селищата с най-многолюдно християнско население в европейската част на Османската империя, докато впоследствие изпитва депопулация и емиграция на част от гръцките му жители към Русия и Средиземноморието (Щерионов 2008: 284-285). Гръцко изселване от крайбрежието навътре в континента – към Дунавските Княжества и към Русия, се наблюдава също и през XIX век. Същевременно (в различни моменти на XVIII и XIX век) има регистрирани приливи и отливи на българи от вътрешността. Произходът на гърците в Анхиало е от различни краища – преселници от остров Андрос, от Загоричене, Кастория и независима Гърция пристигат след 30-те години на XIX век (Щерионов 2008: 292), а мигранти от Епир, Тесалия и Македония запълват „празнината“ от обезлюдяването в края на същото столетие.

Карта на Бургаския залив, начертана от п. полковник Дълъков – 1911 г. – Москва по английски план № 2399 от 1900 г.
Архив на Община Поморие

Нека се има предвид, че стопанската и административната тежест на Анхиало се е променяла с времето. Той продължително остава най-значимият „гръцки“ град в региона: през 1786-1880 г. населението му се колебае между 3200 и 5720 души, докато това на Пиргос (Бургас) се движи между 1150-5865, на Месемврия от 1910 до 4800, а на Созопол от 2958 до 4400 души. Но след 1850-1860 г. градът губи позиции за сметка на Бургас, където живее много по-голяма турска общност (Тонев 1995: 129; Щерионов 2008: 293). Непосредствено след Освобождението Анхиало определено отстъпва по значение на Бургас. Немаловажно за събитията от 1906 г. е, че историческата памет на града пази спомена за няколко природни и обществени катаклизми, които са го разорявали: пожар през 1706 г., земетресение през 1806г., чума през 1813 г… Анхиало се възприема като важен духовен център на гръцката диаспора със своето рано открито училище (края на XVIII век), с просветните си дружества и църковна дейност (Тонев 1995: 162, 174), със славата, че е дал Цариградски патриарх (Йеремия II през XVI век).

Тези исторически „стилизирани факти“ бележат основни моменти от дългото историческо време. Подобни общи рамки могат да бъдат приведени и за обстоятелствата, съпътствали краткия пароксизъм на насилие от 30 юли 1906 година.

В съвременните български изследвания често се промъква представата за идилично съжителство на гърци и българи. Според В. Тонев в Анхиало „изобщо не се забелязва вражда“ между тях дори в периода на църковните борби (Тонев 1995: 227), а Щ. Щерионов определя „взаимоотношенията между отделните етноси (през XVIII-XIX век) като модел на етнотьрпимост“ и пример за изключителна толерантност (Щерионов 2008: 296). Отчасти това се обяснява с безконфликтната асимилация на български преселници от средата на XIX век. Знаменитата „гъркомания“ е лост за социално издигане и е обяснимо, че „националното съзнание“ на българите „ерозира“, а позицията им по църковния въпрос е пасивна (Тонев 1995: 61, 227).

Така или иначе, от 1865 г. митрополит в Анхиало е българин от Костурско, привърженик на Патриаршията, а през следващите години епархията продължава да е свързана с Цариград. Основна роля в системата на гръцко духовно влияние (църква, образование) играе и прилежащият манастир „Свети Георги“, с чиито приходи се финансират местните училища. Независимо какви са били действителните отношения между двата етноса преди 1878 г., по-нататък и особено след Съединението от 1885 г., условията за конфликти се умножават. Вече не става дума за конкуриращи се малцинства в рамките на Империята, а за отношения между малцинство (гръцкото) и доминираща народност в рамките на утвърждаваща се „нейна“ национална държава. В подобен контекст наличието на епархии, подчинението на патриарха или прилагането на чл. 10 от Закона за образованието[4] неизбежно се превръщат в огнища на напрежение в региони със силно „инородно“ присъствие. Задължителен етнически оттенък придобиват и обичайните стопански търкания между градско и околно селско население. Към всичко това се прибавя сблъсъкът между външнополитическите цели на България и Гърция на територията на Македония по повод „Османското наследство“. След 1903 г. той създава условия за взаимна нетърпимост и във вътрешен план.

Взривът от 1906 г. (в страната като цяло и в Анхиало), следователно, не е случаен инцидент, а кулминация. Това особено ясно се проявява в тълкуването на случилото се от двете общности. Те произвеждат два паралелни канонизирани и митологизирани разказа за хода на събитията от 30 юли 1906 г. и за отговорностите, като впоследствие тези наративи се преповтарят без съществени изменения. В тях корените са изтеглени в далечното (българската версия) или следосвобожденското (гръцката версия) минало, като вината неизменно е стоварена върху „другия“. В масовото съзнание тези версии трайно приписват мартирологията на собствения етнос, героизират го за сметка на дегероизирането на „отсрещния“.

Несъвместимата полярност на тълкуванията се проявява в самия словесен фонд. При българския разказ (който все-пак няма как да игнорира гръцките жертви и щети) преобладава мекият, безличен речник, където градацията е от „случка“ (била тя и „нещастна“), „произшествие“, „нещастие“ „печални събития“, „буйства“ до неутралната „катастрофа“. Най-високите тонове – „метеж“ и особено „погром“, се употребяват единствено и само когато представят събитията като удар срещу българската общност. Обратно, гръцкото повествование не познава меките нюанси и неговият речник се движи в регистъра на „погром“, „ужаси“ или „терористични гонения“ без никаква „подялба“ на страданията.

От днешната дистанция е практически невъзможно да се установи точната последователност и обвързаност. Въпреки известната условност, обаче, има всички основания да се приеме терминът погром, насочен срещу гърците в града: дори да е вярно, че става дума за въоръжен сблъсък, при който потърпевшата страна не е напълно беззащитна, то превесът на силите и асиметричността на нанесените материални и човешки поражения са неоспорим факт[5].

Двата разказа са конструирани много бързо, като в концептуално завършен вид те вече се съдържат в Меморандума на Патриарха до посланиците на Великите сили от 14 август 1906 г. (Memorandum 1906) и в подготвения месец по-късно отговор на българските власти (Положението на Гърците в България 1906)[6]. В България и в Гърция съответните версии се подхващат в официалните документи и служебната кореспонденция, в парламентарните дебати, в голяма част от пресата. „Мемоарът“ и „Контра-мемоарът“ показват как напълно идентична логическа архитектоника може да обслужва огледални каузи и интерпретации. И двата текста с половин уста осъждат екцесиите на „своите“, като в стремеж да се придаде „цивилизованост“ на позициите се приема, че употребата на сила от отсрещната страна не оправдава беззакония от „своята“. Но политическата коректност изчезва с обвинението, че именно противникът е отключил насилието и че следователно се действа в „легитимна защита“[7]. След подобно „доказване“ на вината основната цел е да се отрече всякакво подстрекателство и пряко участие на съответните държавни власти в смутовете (и в България, и в Македония). Мемоарите в един глас се оплакват, че съответният народ е осиротял откъм протекцията на Великите сили, които с бездействието си насърчават опонента, като накрая тържествено апелират за намесата на Европа.

Аргументацията на българския „контра-мемоар“ доразвива линии и мотиви, формулирани по-рано, особено отчетливо в Окръжно на Министерството на външните работи и изповеданията от 22 юли 1906 година[8] (ЦДА Ф334, оп. 1, а.е. 205, 22 юли 1906, л. 1-5; и л. 6, 17 юли 1906). В навечерието на опожаряването на Анхиало управляващите коментират антигръцките вълнения, примесвайки съвсем различни регистри: проформа съжаление за случващото се; признание за изненада (безсилие) на властите пред стихията на „тълпата“ и на екзалтирани провокатори; самодоволство от последвало „съвземане“ на силите на реда и преследване на виновните. Обяснението на случващото се е „народният гняв“ по повод жестокостите в Македония, а „голямата вина“ за смутовете в България е прехвърлена на гръцката общност („сами са си виновни“). Заслужава да се отбележи, че правителството банализира и омаловажава събитията (с купешкия довод, че и „в по-цивилизовани държави“ е ставало същото), както и че се опитва да отхвърли икономически мотиви в междуетническата вражда. Формулира се любопитната теза (илюстрирана с вълненията в Пловдив), че масите са ирационални в бунта, но рационални в подбора на мишените си, като гневът се изсипва върху „тези които със своето положение и богатство са крепители на гърцизма“, а не срещу стопанските интереси на политически неангажираните гърци. С оглед последвалия след седмица погром в Анхиало звучи иронично успокоението, че ситуацията е овладяна, а мерките на властите са предотвратили жертви в нажежена обстановка, където най-малкият повод би могъл да превърне латентното недоволство във взрив. Външнополитическото послание на окръжното е обичайният рекетьорски аргумент на „малките“: отзвукът на случващото се в Македония е предупреждение за Европа; периферията може да се превърне в източник на зараза и смутове, които Великите сили ще трябва да гасят.

След 30 юли става ясно, че положението съвсем не е под контрол. Налага се правителството да се оправдава по същата схема за неподготвеност и последвали „решителни мерки“ срещу виновните без оглед на тяхната народност. Чувствайки удара върху репутацията на държавата, българските представителства в чужбина са инструктирани да водят контрапропаганда срещу гръцкото дипломатическо настъпление[9] (ЦДА Ф322 оп. 1, а.е. 161, 4 август 1906, л. 6-7; Ф334 оп. 1 а.е. 205, 11 октомври 1906, л. 21; 2 октомври 1906, л. 17-18; Ф.166 оп. 1, а.е. 1010, 17 август 1906, л. 122). В бодрячески тон[10] Агентствата в главните европейски столици смекчават и разкрасяват реакциите на Запад, тиражират версията за вината на гръцкото малцинство, преувеличават успехите си в неутрализирането на гръцката позиция, наблягат на личните посещения на Д. Петков и Р. Петров в Анхиало и на уволнението на български длъжностни лица в Бургас, изискват спешен френски превод на официалния отговор на Мемоара на патриарха, позовават се на „свещени национални страсти“… В действителност, дипломатическият успех е много съмнителен, но това или се признава само насаме[11], или предизвиква изблик на гняв у Р. Петров срещу носителя на лошата вест (дипломатическият агент във Виена) и дълги разяснения относно „коварната“ политика на Австро-Унгария (ЦДА Ф322 оп. 1, а.е. 161, л. 13, 30 август 1906; 21 септември 1906, л. 15-16).

Във вътрешнополитически план отзвукът от погрома в Анхиало е изключително силен, но и нееднозначен. Подробният обзор на Ю. Константинова (Konstantinova 2009) за отношението на политическите партии и вестници показва разнородна картина. Отчасти това се дължи на социално диференцираните гледни точки, отбелязани „на живо“ още от Павел Делирадев (1906). Наред с националистическата реторика са налице по-нюансирани и меки позиции, акцентите се различават в зависимост от конкретни тактически и политикански съображения, има желание за дистанциране от открита подкрепа за проявите на вандализъм. Но прегледът оставя усещането и за плахост или недоизказаност и непоследователност в гражданското общество. Разграничението между подстрекателство на тълпата от екстремисти и праведно народно недоволство дава двусмислено обяснение, което не тушира ксенофобските настроения. Опитът на вестник „Мир“ (обвинен, че предоставя козове на Патриаршията срещу България, и e принуден да смени тона) показва пределите и рисковете на една последователна критика. Важен извод в обзора е, че неангажирането на видни публични фигури от елита с антигръцкото движение е балансирано от също толкова показателна пасивност в изразяването на несъгласие с него. В крайна сметка, както навсякъде в региона, отсъства радикално и принципно осъждане на етническата подозрителност и нетърпимост. Потвърждаващо правилото изключение са социалдемократите, които в ортодоксално марксистки дух го правят на основата на разкрояване на обществото, според специфични класови интереси (отчужденост към антигръцкото движение у работниците, селяните и другите малцинства). Донякъде парадоксално, идеологията на класовата борба в случая формира най-толерантната етническа позиция, като назовава нещата с истинското им име – „варварско антигръцко движение“ (Делирадев 1906: 47).[12]

Трудно може да се приеме за принципна позиция и често отбелязваното несъгласие на Григор Начович. Оставените негови ръкописни записки от разговори с различни лица отразяват по-скоро политическия му разрив с правителството (свободно огласяван в беседи с чужди дипломати), който довежда до оставката му от Българското дипломатическо агентство в Цариград. Антигръцкото движение тук е само повод, а самото то е оправдано (на аудиенция при Великия везир непосредствено след опожаряването на Анхиало) с екзистенциалната представа за „полудивите“ Балкански народи, които „възбуждат презрението на цивилизования свят“[13] (НБКМ-БИА Ф.14 оп. 6 а.е. 4297, 3 август 1906, л. 1-2). Иначе Начович съвсем не стои далече от екстремистките позиции: в разговор с румънския представител той споделя несъгласието си с „търпимостта на правителството“ и че ако „бих бил министър … щях да изпъдя из България гръцките поданици… да затворя портовете за гръцките стоки и кораби, без да чакам [като румънците] изтичането на срокове.“ (НБКМ-БИА Ф14 оп. 6 а.е. 4252, 26 август 1906, л. 1-2). Бележките са ценни и със събраните от разни лица впечатления около вълненията. Те потвърждават активната роля на македонската емиграция (предизвикваща страх и неприязън сред много български граждани) в организирането на вълненията, включително чрез свои представители в държавната администрация (подозиран е Никола Генадиев), или чрез терор и изнудване в райони, които са населени с гърци.

Аерофото снимка на Анхиало 20-те години на XX век със следи от пожара през 1906г.
Архив на община Поморие

Що се отнася до проявите на чувство за вина (Konstantinova 2009), то те са най-вече изолирани интелигентски позиции, а не масово настроение. Цитираните няколко статии в пресата, споделеният срам от Иван Естратиев Гешов, Иван Шишманов (Шишманов 2003: 117) или М. Балабанов (НБКМ-БИА Ф14 оп. 6 а.е. 4258, 10 октомври 1906, л. З) са по-скоро израз на народностния комплекс за малоценност, проявяван във вечния изконен въпрос „какво ще кажат за нас навън“: вестниците се притесняват от образа ни „пред Европа“, Гешов се обяснява пред А. Изволски, Шишманов изпитва „срам пред Гомберга“ (германският дипломатически агент в София), а Балабанов споделя с Начович, че не желае да се върне да поеме поста си в Атина, „защото го било срам от гърците за антигръцките дивотии в България“… По-широк сравнителен поглед към събитията (също с мисъл за външния имидж на страната) предлага Кирил Попов. Той сравнява поведението на държавата при сходните ситуации в България и Румъния (Попов 1907: 233), твърдейки, че „в Румъния управлението си послужи със средствата на една правова държава и чрез специално законодателство за потребните репресалии, постигна резултат, какъвто в България управниците, чрез едно хулиганско нашествие над гърците, български поданици, като организираха обирите и изгарянето на Анхиало, капитулираха, без да постигнат резултат, или по-право, като постигнаха един – опозоряването на България.“

В чисто политически аспект неубедителният начин, по който правителството посреща кризата, без съмнение оказва влияние върху смяната на премиера Рачо Петров с Димитър Петков на 23 октомври 1906 година[14]. Важна подробност обаче е, че общественото внимание към „гръцкия проблем“ е силно засенчено от избухналата през март гръмка „афера Жан-Шарл“, където са замесени Р. Петров и Михаил Савов и която се превръща в един най-големите корупционни скандали на времето (Доклад на Изпитателната комисия 1910). Тя намира отзвук и в анхиалския вестник „Край“, като само седмица преди погрома (когато напрежението вече се покачва в други градове) той се занимава обстойно с нея и дори твърди, че правителството „умишлено допуска народа да се саморазправя [с гърците], за да отвлича вниманието от комисионните афери“ („Край“, бр. 114, 22 юли 1906). Така или иначе, в отговора си на Тронното слово в началото на ноември Д. Петков се вижда длъжен да се оправдава, че е „човек селянин“ и няма нищо гръцко в потеклото си (каквито слухове пълзят), че предходното правителството не е подстрекавало бунтовете и че властта няма намерение да прави разлика между български поданици, като смята за престъпление преследването на тези от тях с гръцка народност (СД XIII ОНС 1906: 284, 280).

Тази най-широка обществено-политическа канава рамкира икономическите процеси, които са свързани с антигръцкото движение и с погрома в Анхиало. Те водят до трайни промени в статута и демографията на малцинствената общност, за да се превърнат в начална точка на дългосрочния тренд за нейното свиване и асимилация.

1.2. Политическа икономия на Анхиало

Анхиало – началото на XX век
Архив на Община Поморие

Икономическият профил на града е характерен за едно сравнително заможно поселение с търговски и земеделски традиции (Διαμαντόπουλος 1954; Грозданова, Андреев 1986; Тонев 1995; Κοτζαγεώργη-Ζυμάρη 1999; Щерионов 2008). Лозята, винопроизводството, житарството и мелничарството образуват гръбнака на аграрния стопански оборот, а корабоплаването и риболовът допълват структурата. Земеделската специализация на Анхиало (т.е. на компактната гръцка общност) се проявява отчетливо в дела на плащаните от неговите жители данъци (спрямо внесените в околията): те носят 7.2% от данъка върху земите, нищо от данъка върху горите и 62.2% от този върху лозята („Край“, бр.82, 30 ноември 1905). Но онова, което придава неповторимост на обичайния крайморски пейзаж, са солниците. Солопроизводството е стар поминък, развиван отдавна в рамките на Империята. В началото на XX век се разработват над 7000 солници, като няколко участъка за добив на сол и лозя/ниви са основните производствени активи на местното домакинство. Към момента на събитията гръцката общност продължава да държи главните позиции във всички ключови дейности на градското стопанство.

Икономиката на солта предопределя първия съществен властови ресурс в града. Уникалността на това производство (първо в Европейска Турция, а по-късно и в Княжеството) превръща Анхиало в бенефициент на природна рента, която държавата не пропуска да регулира и присвоява. Солта е акцизна стока, даваща значителни приходи в бюджета и администрирана от тежка бюрокрация. В Империята върховната собственост на солниците принадлежи на султана, а държавата допуска (чрез търг) частни лица да развиват добива и да продават продукцията по фиксирани изкупни цени, които са многократно по-ниски от тези за населението. С времето производителите придобиват самостоятелност и стават фактически владелци или наематели на солниците (Тонев 1995: 86-87).

След 1878 г. търговците-солари образуват най-влиятелното съсловие в града, чиито доходи тясно зависят от данъчния режим на солта. Той е подложен на няколкократни промени: до 1895 г. се запазва държавният монопол; през следващите десет години се развива свободна търговия; през 1905 г. монополът е върнат, за да бъде отменен отново в края на 1908 г. При монополен режим пазарният риск отпада и съответно равнището на цените е по-ниско, докато при свободния режим водещите търговци практически образуват картел, като се договарят за продажните цени. Централно звено в системата е учреденото от производителите „солно писалище“, което организира депозирането на солта в държавните складове и издава съответните удостоверения[15]. През 20-те години на XX век тези документи стават първия автентичен български „варант“, т.е. ценна книга, издавана въз основа на стокови наличности, която широко се приема и търгува, лесно прехвърляема е, циркулира свободно („наравно с банкнотите на БНБ“) и се залага срещу получаване на кредит (Тошев 1925: 108). Така анхиалските солни складове всъщност дават живот на една финансова иновация с национално значение.

Академичната и почтителна оценка на Г. Тошев към този финансов инструмент набляга върху доверието, осигурило неговия успех. Разпространението на солните удостоверения, смята той, се дължи на отсъствието на злоупотреби, на „имотността и честността“ на солопроизводителите, на гарантираното от държавата еднородно качество на солта (Тошев 1925: 108-109). Но един по-земен и по-близък поглед от годините около погрома показва различна действителност. Прелистването на в-к „Край“ предоставя много доказателства, че солното писалище се превръща в институция, съсредоточаваща икономическата (а оттук и политическата) власт в града. Местният депутат например лобира за откриване на второ писалище (след проведена държавна инспекция на първото) в полза на една от групите производители („Край“, бр.15, 7 август 1904). По друг повод се отбелязва, че „солното писалище е ревизирано и разтурвано, само когато потрябва, и, след като се постигне целта, всичко се забравя“ („Край“, бр.37, 15 януари 1905). Възможен начин за употреба на тази позиция представя случая с търговци, купили сол на изгодна цена и получили удостоверения (с благословията на писалището) непосредствено преди влизането в сила на монополния режим през 1905 година, „Подобни сделки са престъпни“ и е „знайно, че солното писалище се е солидаризирало“ с тях („Край“, бр.41, 12 февруари 1905). Важното е, че тук става дума за злоупотреба с „вътрешна информация“, тъй като „има основания да вярваме, че търговците знаеха [че] солта ще стане държавен монопол… Уверен съм, че работата клони към гешефти“ („Край“, бр.40, 5 февруари 1905). Показателно е, че кметският пост (през 1905 г.) се съвместява с този на председател на солното писалище и че титулярът се е вкопчил в него, дори след като изтича мандата му. Хронично повдиган сюжет е за „нечистата сол“, която с несвойствени примеси (пясък, тиня) се депозира в складовете срещу получаване на бележка за първокласна: оттук важното значение на допустимата фира, като производителите периодично настояват да се увеличава признатия процент. Макар мащабът на анхиалските солари да отстъпва на бургаските, те бранят ревностно своя игрови периметър. Неслучайно, един от страховитите слухове, които за момент напрягат атмосферата през 1905 г. е, че солният монопол може да бъде заложен пред чужди компании, което би означавало пълна загуба на контрол от локалните среди. Когато през 1908 г. се обсъжда поредната смяна в режима на изкупуване[16], „Край“ коментира язвително, че целта на местните „е по-скромна. Тяхната мечта е да възстановят старото солно писалище, в което много анхиалски плъхове ще се посолят“ („Край“, бр.159, 17 ноември 1908). Съществено в случая е също така, че представителството на гилдията е изключително в ръцете на гърци. При контактите „на високо равнище“ с Народното събрание и с министъра на финансите (за обсъждане цената или акциза на солта) в София заминават депутации, съставени от най-влиятелните гръцки нотабили, които упражняват формалната и неформална власт в града.

Вторият съществен властови лост, управляван от гръцката общност, е свързан с църковните и образователните институции. Както при всяко „комунално“ общество/общност (Аврамов 2007), значението им идва от възможностите, които те дават на ограничен кръг лица да се разпореждат на групово-клиентелистка основа с публично имущество/доходи. Особеността в конкретния казус идва единствено от етническата обагреност на „комуналността“[17]. Точният размер на ресурсите е трудно оценим, но откъслечни индикации говорят за около 4000 дка ниви (притежание на манастира „Св. Георги“ към 1914 г.), както и за значим финансов поток, произхождащ от дарения на поклонници и насочван към гръцките религиозна община и училище. Споменава се, че около 300000 лв. от тези пари са изразходвани за построяването на гръцката църква („Край“, бр. 128, 28 октомври 1906).

Дърветата пред манастира „Св. Георги“
Архив на Община Поморие

В триъгълника манастир-църкви-училища, следователно се движат средства, които се намират под надзора (ръководството) на гръцката общност и дават множество възможности за „течове“ към частни и/или фракционни интереси. Българската общност от своя страна твърди, че поклонническите средства са изключително с български произход. Тази ситуация е отново нагледно илюстрирана от „Край“, който непосредствено след острия конфликт около манастира през май 1905 г. обобщава, че „в Анхиало има всъщност две партии: владишка и противовладишка. Делението е за кой да управлява църковните, манастирските и училищните имоти. Ако такива имоти не съществуваха, сигурно е, че и партиите около тях биха престанали да съществуват“ („Край“, бр.54, 21 май 1905). Ясното посочване на единия „политизиран“ стопански актив е допълнено от назоваване и на втория. „Вън от тези две партии и разправиите около солните писалища – на които сегашният закон [за въвеждане на държавен монопол] тури край – други никакви партии не съществуват в Анхиало.“

При толкова изчистена и проста структура е очевидно, че властта в града се държи от онези, които управляват двата актива. Съперничествата между българи и гърци (притежаващи значителен аванс в исторически план) неизбежно фокусират в овладяването на съответните командни позиции. А политическата игра придобива прозрачно различими мотиви и бутафорни черти. Формалното политическо представителство се осигурява като се създават и разтурят казионни коалиции. Разбираемо е, че в рамките на „българска“ национална държава печелившата стратегия на гръцката общност е „за нищо на света … да не се обявява в опозиция.“ Кредото е, че „ние имаме местни национални интереси, не можем да бъдем в опозиция“. Те са от всички и от никоя партия.“ („Край“, бр.54, 21 май 1905). Това образува един само привидно враждуващ местен политически истеблишмънт. „За форма съществуват бюра на почти всички партии, но във всички бюра влизат едни и същи хора, близки помежду си, които винаги работят заедно. Която партия е на власт, нейните бюра работят, а хората от другите помагат.“ Моделът е фамилен, наследствен и клиентелистки. В управлението се срещат едни и същи имена – например Леблебеджи, Мавромати или Старвидис, като до 1906 г. последните дават двама народни представители (1887, 1890, 1893, 1894) и градски кметове. При местните избори се използват листите на националните партии и – според обстоятелствата, гръцките представители образуват самостоятелни или смесени списъци. В общите избори тежестта на гьрците-избиратели намалява, но те остават привлекателен обект за ухажване чрез всевъзможни компромиси и договорки. Този флирт редовно предизвиква раздразнение сред българските смесени общини. Понякога той е конспиративно обясняван с еленофилството на Фердинанд или с лични/роднински връзки на политици. Във всеки случай масовата памет бързо е забравила, че самоутвърждаването на самия български етнос в недрата на Османската империя – най-вече при признаването на църковната независимост, е било силно облагодетелствано тъкмо от користната етническа дипломация на турската власт, търсеща (в онзи момент) неутрализиране на гръцкото влияние.

Дворът на манастира „Св. Георги“
Архив на Община Поморие

Като цяло – въпреки гръцкия превес в чертите на града и на българския в по-широкия район, моделът до 1906 г. не предполага непременно пълно доминиране на единия от етносите. Напротив, хомеостазисът, който почива на взаимен страх, зависимост и подозрителност или на чувството за слабост, поражда мотиви и за относително спокойно съжителство, за компромиси и комформизъм, за – ако не убедена, то поне показна толерантност. Този модел функционира и в други „българо-гръцки“ общини, като той е много сходен например с описаното за Станимака (Асеновград) (Христемова 2004). Но подобни динамични равновесия могат да бъдат дебалансирани както по еволюционен път, така и с взривообразни събития. Именно такава смес генерира антигръцкото движение, кулминирало с погрома в Анхиало.

1.3. Ескалация на (икономическото) напрежение

Събирането и систематизирането на разнородните знаци за нарастващо стопанско напрежение между българи и гърци в града е самостоятелна научна задача. За нейното решаване вероятно най-полезно би било скрупульозното да се изследват архивите на общинските власти[18]. Тук целта е по-ограничена и кратко са маркирани само признаци, засечени на страниците на местния вестник „Край“.

Че отдавна не всичко върви гладко в икономическите отношения между етносите, говорят изнесени факти при парламентарния дебат от ноември 1906 г. В него Н. Генадиев се позовава на случай с десетилетна давност (1896 г.), при който държавата възнамерява да раздаде солници на бедни граждани от града. Възмущението му е предизвикано не толкова и не само от обстоятелството, че списъците са подменени и в тях влизат лица без право (впоследствие редът е възстановен), колкото от това, че 12 от опиталите се да се възползват са едновременно и богати и гръцки поданици (СД XIII ОНС 1906: 338-339).

Сама по себе си, появата на „Край“ през май 1904 г.[19] е симптом за засилващо се българско гражданско представителство, което – както се вижда от публикуваните материали, внимателно следи за икономическото (не)равновесие. Етнически искри се долавят още в първия брой, известяващ с удоволствие за обвинения срещу братя Дионисиади за незаконно присвояване на общинска мера с помощта на бургаски големец и за стремеж „на някои лица да завладеят управлението на сдружение „Солница“, за да хазяйничат с капитала му“ („Край“, бр. 1, 1 май 1904). Обратно – вестникът отразява враждебно направената ревизия на Комисията за подпомагане на бежанците, като внушава, че става дума за предизвикана от доноси (очевидно на гърци) акция. Видимо враждебно е и отношението към местния депутат Табурнов[20], изградил типична българо-гръцка икономическа коалиция с политически намерения. Неговото искане да се отвори второ солно писалище, „може да се обясни само с партизански цели и ний допускаме, че той ще успее да издейства разрешение… на своя Кокондис, за да се закрепи партията“ („Край“, бр. 15, 7 август 1904). Вестникът се интересува отблизо от „кадровата политика“ по ключовите стопански позиции в гръцката общност. Така той съобщава редовно за изборите на настоятелство на манастира „Св. Георги“ и отбелязва, че то е продало всички движими имоти и добитъка на манастира „за да не би да попадне в български ръце“(„Край“, бр.93, 22 февруари 1906). Със злорадо удоволствие огласява вътрешните ежби, хроникира свади, стигали до побоища между видни гърци като Р. Рали и Л. Слави (представител на житарската къща „Драйфус“) или Ставридис и С. Леблебеджи…

Българската общност признава като неоспорима даденост, че солопроизводството е отрасъл, доминиран от гърците. Ето защо тя не поставя под въпрос самото представителство на гилдията, а само коментира критично „отстрани“ нейните действия пред централните власти, както и промените в нормативната уредба. Но вестникът е много по-настъпателен в подкрепата си за утвърждаването на българско присъствие в стопанския живот на града. Създаването на търговско акционерно дружество в Анхиало е помпозно обявено като събитие на „икономическа реконкиста“, като етническо отвоюване на икономически терен („Край“, бр.53, 14 май 1905). В съобщението дружеството е назовано „българско АД“, подчертано е, че то се учредява от „видни българи“ („хора състоятелни, с изпитана честност и всеобщо уважение“) и че заслужава „пълна подкрепа на всеки българин [к. м. – Р. А.]“. Посветена му е специална уводна статия като на голямо събитие от местно значение и широко е пропагандирана ползата от акционерните начинания. „Националистическото“ послание на този иначе банален икономически факт се засилва от обстоятелството, че той се случва (и е лансиран) непосредствено след острия етнически сблъсък по повод манастира „Св. Георги“.

Всички тези маркери говорят за тлеещо напрежение на икономическа основа, но само по себе си то все още не е обявена война. Статуквото като цяло респектира, престрелките не са генерално сражение, а конфликтите имат локално значение. Трудно е да се каже колко дълго би продължило този тип съжителство без появата на катализатор от друго естество. Деградацията на отношенията идва от засилващата се атмосфера на национална вражда в страната, която ясно се проследява на страниците на „Край“.

Началото не изглежда безнадеждно. През юли 1904 г. вестникът започва да публикува в подлистник утопията „Сън наяве“: едно не особено сръчно провинциално съчинение за желаното бъдеще на Анхиало след 20. години. Доколкото този литературен жанр по правило е огледален образ на текущата ситуация, отсъствието на блян по етническия мир би могло да се възприеме и за знак, че напрежението между българи и гърци не стои остро на дневен ред. Но разхвърляните из различни броеве симптоми говорят за друго. Редакцията, например, постоянно препредава слухове за неприязън към владиката Василиос[21], който ще играе централна роля в събитията от 30 юли 1906 г. През май 1904 г. се твърди, че той е поискал да премести митрополията в Бургас „за отмъщение на анхиалци, на които са дотегнали вече неговите игрички и увирания в работите не в кръга на длъжността му и които за туй са престанали да го слушат“ („Край“, бр. 2, 8 май 1904). За целта той пътува в Цариград, където се застоява месеци и (според вестника) получава сигнали за нежелание на местното население да го види обратно в града. Едва през октомври 1905 г. се появява съобщение за искане до патриарха да се отзове новият епископ и Василиос да се завърне, защото без него „гръцките работи отивали на упадък. Той се ползвал навсякъде с влияние и бил личен приятел на Княза“ („Край“, бр. 75, 12 октомври 1905). Отвъд тези задкулисни интриги, „Край“ влиза в открита полемика с „гръцки вестници за пропаганда“ и изразява недвусмислени позиции, например по повод турнето на гръцкия консул в Бургас из околията, който „няма какво да търси по селата, където няма никакви „поданици“ („Край“, бр. 20, 13 септември 1904). Най-фронтална антигръцка насоченост, обаче, има широкото навлизане на македонската тема. Първото съобщение за гръцки чети в Македония, „които преследват българите, а всъщност оказват натиск в селата да не се откъсват от Патриаршията“ се появява през октомври 1904 г. („Край“, бр. 23, 2 октомври 1904). Коментарът е, че българите там лесно ще се справят със ситуацията, но след като става ясно, че това не е така, темата заема все по-широко място. Тя присъства в многобройните новини: за „зверствата“ (задължителен епитет при отразяване на случващото се и от двете страни); в информации за грък от Анхиало, заминал с 25 души, за да се присъедини към гръцките чети в Македония; във вести за похожденията на Яне Сандански; или в патриотарски уводни статии по македонския въпрос.

Някогашният анхиалски владика Василиос като Вселенски патриарх Василиос III.
http://www.patriarchate.org/patriarchate/former-patriarchs/basil-iii

Идеологията на вестника в началото не може да бъде определена като националистическа. В края на 1904 г. той публикува програмна статия с абстрактни разсъждения за национализма в по-скоро спокоен тон. Редакцията дава място и на толерантно читателско писмо, което разглежда националистическата игра като политиканска търговия и шантаж и дори изразява необичайно притеснение какво биха казали гърците в България за мнозинството („Край“, бр. 37, 15 януари 1905). Обрат настъпва през пролетта на 1905 г. под влияние на две събития.

Външното събитие са насилията в Загоричене, които дават повод за голяма уводна статия „Гърците“, където на политиката на правителството в Атина е вменена целта за изтребление на българската нация, а гръцката интелигенция е обвинена, че „живее изключително с държавната идея“. Наред с това се дава информация за свикваните митинги в България и за негодуванието в Румъния („Край“, бр. 48, 9 април 1905). Но и при тези обстоятелства вестникът продължава да призовава за въздържание и за разграничаване на официалната гръцка позиция от лоялното гръцко малцинство в страната. Непосредственото съседство с другия етнос все още насърчава компромиса.

Второ, вече решаващо, събитие е „превземането“[22] на манастира „Св. Георги“ преди патронния му празник на 23 април 1905 г. То има широк национален отзвук и е подробно отразено от „Край“ (бр. 51, 52) Първата реакция на вестника е впечатляващо мека и премерена, като дори темперира националистическата истерия, подхранвана от „Вечерна поща“ на Симеон Радев. Но много бързо тонът се променя и става агресивен. Особено често се повдига чувствителният на местна почва сюжет за „насилственото“ и „коварно“ „погърчване“ на „чисти българи“ (според редакторите – над половината от гръцката общност[23]). Възбудата прави невъзможен неутралитета, още повече че към „Край“, по всичко изглежда, са отправяни заплахи: в поместено „художествено“ описание на случилото се твърди, че „и най-големият космополит тук би станал шовинист“ („Край“, бр. 52, 30 април 1905). След „превземането“ на „Св. Георги“ етническото напрежение в Анхиало става съвсем открито и макар да се преминава през периоди на относително затишие, реториката редовно включва обичайни националистически сюжети. „Край“ одобрява забраната на правителството да „пропуска“ гръцки вестници в България (поради „неприличния и предизвикателен език“), помества язвителни антрефилета, роптае срещу „ненаказуемостта на гърците“ в града, следи антигръцките събития в Румъния и македонските дела, предупреждава правителството да не допуска завръщането на Василиос (октомври 1905 г.), защото той е „предизвиквал само крамоли и гонения“ (постфактум това звучи пророчески), дава отглас на битови инциденти, като например отказа на гръцки свещеник да даде причастие на български деца… Всичко това се слива с надигащото се из страната настроение срещу гръцкото малцинство, което достига своя връх в митингите през юни-юли 1906 г.

Панаира при манастира „Св. Георги“
Архив на Община Поморие

Вълненията от април-май 1905 г. са предзнаменование и безкръвна репетиция (почти дословна, що се отнася до масовата психоза от едната и от другата страна) на онова, което ще се случи година по-късно. Очистена от идеологическата си окраска и от фактологическите подробности, тази поредица от събития е преди всичко удар срещу икономическото статукво в двуетническата микросреда. Посегателството върху контрола над манастира засяга пряко един (църковния) от двата икономико-властови вектора, които крепят традиционното равновесие на силите. През 1905 г. и особено през 1906г. (с помощта на българско население от „хинтерланда“) е разклатена из основи политическата икономия на етническия баланс в сърцевината на Анхиало.

2. ПОГРОМЪТ

2.1. Непосредствени последици: мащаб

Какво става в града на 30 юли 1906 г. и през следващите няколко дни, е описвано многократно в двете изключващи се (българска и гръцка) версии. Българският вариант е подет и доразвит от първа ръка във в-к „Край“, който с обявите и коментарите си сам изостря напрежението. На 24 юни (бр. 110) той обнародва апела „Правете митинги!“, на 22 юли в статията „Бурни дни“ (бр. 114) предава как тревогата се пренася от Пловдив и Бургас в Анхиало, на 29 юли (бр. 115) разкрива план на превъзбудената гръцка общност „за самоотбрана“, за въоръжаване и за „избиване на всички български чиновници“, а на 9 август (първият брой след пожара (бр. 116) в черна рамка излага почасова хронология на събитията, прави начална равносметка, раздава справедливост (българите са жертвата, гърците са агресорът, Василиос е главният подстрекател) и дори подава ръка за прошка и помирение. Констатацията е, че трупана с години латентна вражда е излязла наяве. Донякъде основателно, вестникът припомня, че е предупреждавал за опасността: „В града се откриваше война между два единоверни народа, вечни неприятели един на друг. Ние винаги сме писали за подземната война, която се водеше между гърци и българи из нашенско.“ („Край“, бр. 116, 9 август 1906. [к. м. – Р. А.]) Гръцката версия[24] е напълно симетрична по отношение на вината и съответно на мартирологията.

Определена (не напълно безпристрастна) представа за вината дават сведенията за привлечените под отговорност. Отначало „Край“ споменава за 33 арестувани (от тях 4 освободени без гаранции, един с гаранция и 14 задържани). Между обвиняемите са кметът Ставридис и 6 съветници (всички гърци, включително и влиятелният С. Леблебеджи) („Край“, бр. 117, 12 август 1906). По-пълните данни са за 122 подследствени (94 гърци и 28 българи), като 96 са обвинени в метеж, а 26 в кражби (ЦДА Ф166 оп. 1 а.е. 1012, 9 септември 1906, л. 37).

Осчетоводяването на икономическите последици може да стане в различни аспекти. Тук избирам перспективата на отдалечаващия се хоризонт на ефектите от погрома.

Човешки жертви

Непосредствено след 30 юли най-коментираната и най-манипулирана новина е, разбира се, за броя на жертвите. В меморандума на патриарха (Memorandum 1906) са посочени 9 убити гърци пред църквата и още 70 (главно старци, жени и деца) изгорели живи или избити в къщите и по улиците, докато българските жертви са 32. В първия момент шоково въздействие има новината за това, че в пожара е изгорял и митрополит Василиос, но тя е бързо опровергана[25]. Към средата на август очевидно преувеличените данни са уточнени, но новите все още не са еднозначни – „Край“ споменава 12 убити (7 българи и 5 гърци) („Край“, бр. 117, 12 август 1906), а информационната агенция „Bulagence“ говори за 8 жертви, от които 2 българи (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 161, 19 август 1906, л. 37). Като окончателни би следвало да се приемат числата на Бургаското окръжно управление за 14 убити (от които 10 гърци) и 25-30 ранени (ЦДА Ф166 оп. 1 а.е. 1012, 9 септември 1906, л. 37).

Капитал

Мащабът на разрушенията в Анхиало е впечатляващ, което повече от десетилетие по-късно продължава да се вижда ясно (вж. снимката, поместена в началото на текста). Пожарът унищожава сгради, стопанско и движимо имущество в значителни размери. Първите оценки се правят сравнително бързо, но въпросите около помощите, компенсациите и възстановяването на щетите се точат с години.

Както с броя на жертвите, така и с материалните последици, дни след погрома се появяват преувеличени (от гръцка страна) и омаловажени (от българска) новини. В дипломатическата схватка гръцката теза е, че градът е изгорял до основи (пощадена е само българската махала), докато правителството твърди, че са опожарени едва 50 от общо 1000 къщи, като набляга върху разрушаването на всички държавни учреждения и училището (ЦДА Ф322 оп. 1, а.е. 161,4 август 1906, л. 7). То често изтъква и аргумента, че става дума за евтини и бедни паянтови сгради. Впоследствие се потвърждава, че от градоустройствената структура е оцеляла само българската махала и че от гръцките къщи са останали само 60-70.

Две седмици след опожаряването в „Край“ се появяват първите оценки за унищожените постройки („Край“, бр. 117, 12 август 1906), които месец по-късно в общи линии са потвърдени от Бургаското окръжно управление (ЦДА Ф166 оп. 1 а.е. 1012, 9 септември 1906, л. 37). Става дума за изгорели общо 948 здания: 707 гръцки къщи и 132 дюкяна; 15 български къщи и 7 дюкяна; 11 турски къщи. Здрави са останали 238 къщи, от които 224 гръцки и 14 български, както и по една църква на всяка общност. При общо 1044 сгради в община Анхиало през 1905 г. (ГДС-СНМ 1907: З), това означава, че след погрома са унищожени 91% от постройките в града. Несъпоставимостта на абсолютните числа се коригира с относителната интензивност на разрушенията, където несиметричността на щетите е очевидна: изгорели са 77% от гръцките и 52% от българските къщи.

Ако инвентаризациите на различни комисии и институции неизбежно оставят някакво съмнение за субективност, то данните на статистическите служби фиксират точно мащаба на унищожените недвижими активи в града. Преброяванията на населението към 1900, 1905 и 1910 г. дават възможност да се съпостави сградният фонд непосредствено преди погрома и няколко години по-късно, когато градът все още далече не е възстановен (виж Таблица 1).

Анхиало – месец юли 1906 г.
Ръчна скица на града преди събитията в мащаб 1:15 000, отсечка
(личен архив д-р К. Каприев)
Възстановка ДА „Тракия“ – Геопан

Таблица 1: Сгради в община Анхиало

източници:
ГДС. Списък на населените места…, 1907
ГДС. Списък на населените места…, 1912

Шокът върху физическия капитал във всички негови измерения не буди съмнение. През 1910 г. (в сравнение с 1905 г.) жилищата са с около 2/3 по-малко, смесените постройки с близо 1/2, чисто производствените сгради с повече от 50%. От съпоставката с 1900 г. се вижда, че „ямата“ е образувана именно след 1906 г. А погледът към околните общини показва, че никъде извън Анхиало не се наблюдават подобни драматични промени.

Съвсем друга представа за величината на пораженията дават формалните искания за компенсации, които непосредствено след събитията изготвя Гръцкото дипломатическо агентство. То се застъпва единствено за пострадалите при вълненията в различни градове на България и направили съответни постъпки гръцки поданици. Претенциите покриват изгорялата недвижима и движима собственост. Първите списъци са изготвени през септември и са преработвани или допълвани многократно. От Анхиало са включени 147 лица (след месец са добавени още 18), чиито искания чувствително надхвърлят тези от други населени места и възлизат общо на 1 600 614 лв., т.е. на 68% от цялата сума (ЦДА Ф166 оп. 1 а.е. 1012, 8 септември 1906, л. 56-63; 6 октомври 1906, л. 144). Диапазонът е голям, като минималният иск е за 150, а максималният за 61 570 лева. Измежду посочилите занятие отчетливо преобладава групата на земеделците (36 души), пред рентиерите (12), работниците (9), търговците (8) и други. Отговорът на българските власти е в две насоки. От една страна, те поставят под съмнение поданството на направилите рекламации и предявява списък на Окръжното управление, където от 168 анхиалци само 60 се водят гръцки поданици (ЦДА Ф166 оп. 1 а.е. 1012, л. 267-282). От друга страна, властите нареждат проверка на „същинските загуби“, след която общата сума е сведена от 1 530 000 на 118 000лв. или е намалена 13 (!) пъти (ЦДА Ф166 оп. 1 а.е. 1012, л. 243-256). Отделни искове са редуцирани 60 пъти, а много изобщо са анулирани. Впоследствие въпросът за обезщетенията е поставян многократно от гръцка страна, като например на мирната конференция в Париж през 1919 г. Е. Венизелос изпраща писмо до присъстващите там представители на Анхиало, в което им обещава договорът с България да включва рекламациите на пострадалите през 1906 г. (ЦДА Ф159 оп. 5 а.е. 104, 1 октомври 1922, л. 14). В крайна сметка обаче, с времето тези претенции потъват в пясъка (Dragostinova 2008).

Таблица 2: Анхиало: Основни икономически индикатори

Соларство

Лозарство (околия Анхиало)

Търговия (Пристанища Анхиало и Месемврия)

източници:
ГДС. (1910) Статистически годишник…, 1908
ГДС. (1912) Земеделска статистика…, 1905
Г. Тошев 1925, с.104

Икономическа активност

Естествено е да се предположи, че опожаряването на Анхиало ще доведе до трайна парализа на стопанския живот. Данните на микроравнище (виж Таблица 2) действително свидетелстват за негативен шок, но те не са толкова еднозначни, колкото може да се очаква.

При основния отрасъл – солопроизводството, 1906 г. е най-лошата в ред от 15 години. Със сигурност част от резкия спад се дължи на хаоса след пожара, който се случва именно през най-оживените месеци (август-септември) в добива на сол. Но производството е близко до това при други „лоши“ години (1897, 1900) и възстановяването става много бързо: през 1907 г. то нараства четирикратно, а през следващите две (особено 1909 г.) е необикновено високо. Принос изглежда има и метеорологията – приведените данни[26] за валежите показват, че 1906 г. е неблагоприятна (влажна), а 1907 и 1908 г. са добри (относително сухо време) за солопроизводството. Съпътстващите индикатори показват, че случилото се в Анхиало по никакъв начин не е повлияло на пазарните цени на солта в България. Вероятно това се обяснява с увеличен (но в рамките на обичайни количества) внос през 1907 г., компенсирал спадналото предлагане от Анхиало. Погромът не се е отразил и върху постъпленията на акциза от солта. През 1906 и 1907 г. събраните акцизи превишават както предвидените суми, така и постъпленията през 1905 г.

За лозарството отсъстват непрекъснати редове, но упадъкът към 1910 г. е видим. Има редица основания да се смята, че причините за това не са събитията в града: в цяла България 1906 и 1907 г. са много тежки за лозарството. Отраженията върху търговията личат в оборота на двете съседни пристанища Анхиало и Месемврия. През 1904-1905 г. те преживяват значителен възход, който е рязко пречупен през следващите години. Дезорганизацията на стопанския живот и последвалата емиграция свиват няколкократно вноса и износа през тези градове.

Ритъмът на икономическа активност невинаги се долавя достатъчно добре от производствените индикатори. По-фина картина обикновено дават финансовите показатели. За град с мащаба на Анхиало те могат да бъдат извлечени от дейността на кредитните институции, които оперират в неговия ареал. До 1907 г. основната от тях е клонът на БЗБ, а от 1 ноември 1907 г. своя агентура отваря и БНБ. Сам по себе си прекият интерес на БНБ (дотогава районът попада под администрирането на друг клон) е по-скоро признак на стопанско оживление, отколкото на упадък. Във всеки случай протоколите от заседанията на Управителния съвет на банката през август-декември 1906 г. не отразяват никакъв специален интерес към случилото се в Анхиало. Градът е споменат само веднъж по повод решаването на текущ проблем.

В протоколите на управителното тяло на БЗБ се намират малко повече индикации. Така през ноември е решено, в града да се отпускат заеми, които по силата на предишно окръжно са били спрени (ЦДА Ф 288 оп. 3 а.е. 1, 6 ноември 1906, л. 217) и същевременно се одобрява становището на клона занапред да не се дават кредити срещу солници (ЦДА Ф288 оп. 3 а.е. 1, 18 ноември 1906, л. 227). Тези решения разхлабват или затягат общата ликвидност и са съзвучни с хаотичната ситуация в района след погрома. Те обаче по никакъв начин не визират един или друг от двата етнически елемента, а конкретните случаи в Анхиало, с които се занимава Управителният съвет през този период, се отнасят единствено до българи. Трябва да се има предвид също така, че кредитът на БЗБ и на БНБ засяга относително тесен кръг от населението. През 1905 г. вестник „Край“ се оплаква, че „тук липсва каквото и да било кредитно учреждение освен БЗБ. Кредитът в нея поради големите спънки, привилегии и формалности е мъчно достъпен“ („Край“, бр. 54, 21 май 1905).

Независимо от тези особености, както и от обстоятелството, че финансовите отчети на двете банки отразяват дейността им в цялата околия (а не само в града), техните данни остават много полезен източник за преценка на финансовите последици от погрома.

Резултатите на БНБ (виж Таблица 3) показват, че 1907 и особено 1908 са години на финансово „стеснение“. То обаче не може изцяло да бъде приписано на ефекта от погрома, доколкото цялостната конюнктура в България през този период е под негативното влияние на световната финансова криза от 1907 година. Дейността на банката в околията се характеризира със срив в сконтираните и депозирани полици през 1907 г. и на заемите срещу ипотека през 1906 г. (до 1908 г. те не се възстановяват). Остатъкът по полици към края на годината се свива рязко, но само през 1906 г., докато поличният оборот не е съществено нарушен: длъжниците изглежда са погасявали по-стари дългове, без да се въздържат от поемане (и ликвидиране в рамките на годината) на краткосрочни задължение. Много изразено е свиването на отпуснатите краткосрочни заеми срещу специални текущи сметки (които не представляват голямо перо в баланса) през 1906 и 1907 г. Сумата на протестираните полици (основен индикатор за затруднения на длъжниците) намалява стабилно след 1905 г, но това засяга не повече от 6-7 случая. Същевременно през 1906-1907 г. длъжниците с просрочия са престанали да уреждат протестите. Резюмирайки картината, видяна през БНБ, събитията в Анхиало изглежда са имали определено регионално отражение, като са засегнали дългосрочното кредитиране (обяснимо при разрушаване на значителен капитал) и са предизвикали по-голяма предпазливост (без по никакъв начин да я парализират) в кредитната дейност на банката и в поведението на длъжниците. Тези последици обаче трудно могат да бъдат отделени от ефекта на други конюнктурни фактори.

Таблица 3

Околия Анхиало: кредитна активност

БНБ                                                                                    (лева)

 

БЗБ    Място на клона в Анхиало сред 85-те клонове на БЗБ по:

                                                                                                     (лева)

Източници:
Годишни отчети на БНБ за съответните години
Годишни отчети на БЗБ за съответните години

Данните на БЗБ (виж Таблица 3) са по-богати и засягат по-непосредствено икономическата активност в града, където банката има свой клон още преди пожара. Както абсолютните числа, така и класирането на анхиалския сред 85-те клона на БЗБ ясно показват, че през 1906 и 1907 г. броят на операциите (особено на комисионните) чувствително намалява. Отстъплението обаче не се отнася за общата величина на операциите и на актива през 1906 г. Те намаляват едва през 1907 г., което със сигурност е, поне отчасти, далечен отглас на световната криза. При по-прецизен поглед върху баланса се наблюдава изтегляне на срочни влогове от банката, които и без това са с много ограничен обем. През 1907 г. тенденцията продължава, като за две години дългосрочните депозити са спаднали с около 40%. Въпреки това трудно може да се говори за паническо теглене на влогове, при положение че става дума за намаляване в броя им (в края на 1906 г.) от едва 47 на 33 (съответно от 38 и 25 вложителя). Единственото драстично движение се забелязва в касовите наличности, което би могло да се свърже с повече транзакции поради възникналите неуредици. Същевременно два параметъра от дейността на БЗБ контрастират с тези на БНБ: през 1906-1907 г. силно нараства кредитирането по специални текущи сметки (сумата им се удвоява) и по ипотечните заеми. Няма смущения и в общите резултати на клона: печалбата му отбелязва съвсем слабо намаление през 1906 г., преди силно да отскочи през следващата; доходите от лихви нарастват стабилно.

Чувствителни към последиците от погрома са данните на БЗБ за недвижимите имоти на неизправните длъжници[27]. Банката слага ръка върху много ограничен брой постройки, като през 1905-1907 г. секвестрира едва 6-8 градски къщи и две дворни места. През 1906 г. значително нараства единствено броят на конфискуваните ниви. По-съществено е, че стойността на държаните от БЗБ имоти рязко спада през 1907 г., което говори за значителна обезценка на капитала и имуществото в района и града.

Като цяло финансовите микроданни не очертават картина на (регионална) икономическа катастрофа, макар че дават достатъчно индикации за смущения в кредита, които с голяма вероятност са преки или косвени последици от погрома. А доколкото увеличителното стъкло на банковата статистика не различава града от околията, всякакви сведения от допълнителни източници уточняват положението. Такива са например обявите във в-к „Край“ за насрочени публични търгове на „преминали у банката“ (БНБ) имоти на неизправни длъжници. Наддаванията са организирани през октомври 1908 г. (за 8 имота, всички принадлежащи на гърци) и през май 1909 г., когато са предложени 11 банкови имота, включително 4 празни места (арси) от изгорели къщи (по две на гърци и на българи). Освен това, вестникът публикува в почти всеки брой обяви на бирника при Анхиалското финансово управление за принудителни продажби на имоти с цел да се покрият дългове към хазната. Многобройни са и обявите за съдебна продан на активи (солници, ниви, места в града…), за удовлетворяване на частни вземания. Всички те са индикатор за възникнали трудности при обслужването на дългове, породени от влошена платежоспособност, унищожени залози и друго имущество, или емиграция на длъжника.

Представата за един призрачен град след погрома обаче е далече от реалността. Големите щети на физическия капитал контрастират с бързото възстановяване на стопанския оборот. Икономическият и финансовият живот възкръсват значително по-бързо от зарастването на материалните поражения и уреждането на имуществените отношения. В „дългата памет“ на Анхиало опожаряването, както и последващото връщане към нормата, са познати събития. В случая усещането за „нормалност“ се завръща само след около два месеца. През октомври 1906 г. „Край“ отбелязва, че „сега … всичко почти си тръгна по реда… Повече от една неделя Анхиало е наводнено от търговци на вино и грозде и внушително количество пари ще влязат в джобовете…“ („Край“, бр. 125, 7 октомври 1906). Икономиката не търпи вакуум. Но след катастрофата той постепенно ще бъде запълван по различни правила и ще доведе до нови структури.

Държавен бюджет

Сред непосредствените стопански последици на погрома следва да се посочат и предизвиканите от него бюджетни разходи. Почти веднага след 30 юли правителството отделя суми за раздаване харни на пострадалите и взема решение да се възстановят изгорелите къщи за сметка на държавата. Този политически жест е формализиран с гласувания в началото на ноември от Народното събрание свръхсметен кредит, предназначен за помощ на жителите на Анхиало и на българите в Македония. Общата сума е 800 000 лв., но по-голямата част от нея (500 000) е предназначена за „помощи на пострадалите от гръцките андарти в Македония“ (СД XIII ОНС 1906: 470, 474). Амалгамирането на двата проблема е ясен реверанс към общественото мнение. В чисто финансов план източниците се различават: анхиалският дял е за сметка на излишъка на бюджета за 1905 г., а „македонският“ идва от пореден извънреден заем от БНБ. Само месец по-късно е гласуван допълнителен свръхсметен кредит от 120 000 лв. за жилища и храни на пострадалите от пожара, като средствата са предвидени от бюджетния излишък за 1906 година (СД XIII ОНС 1906: 1300). Впоследствие и двата кредита са минати към бюджетите за 1906 и 1907 г. „по толкова колкото се изразходва до сключване на бюджетните упражнения“, което е признание, че парите са заделени, но администрацията ги изразходва мъчително трудно. Освен паричните помощи, общината получава и помощ „в натура“ чрез заделянето на 20 дка държавна земя за солници, от приходите на които да се издържа училището (СД XIII ОНС 1906: 2045, 27 януари 1907).

Тези разходи представляват нищожна тежест за държавата (0.16 % от текущите разходи на бюджета за 1907 г. (ГДС-СГ 1911: 428), но перипетиите около усвояването на отпуснатите средства захранват обществения интерес в Анхиало години наред след погрома. Историята им добре илюстрира по-общия проблем за рационалността при изразходването на публични пари и е напълно огледална (макар и в значително по-малък мащаб) на сагата „от другата страна“ с настаняването на бежанците от Анхиало в Гърция (виж по-долу).

Още през септември 1906 г. решението на правителството да построи бараки за обездомените от пожара се посреща с резерви. Посочва се, че повечето от пострадалите по един или друг начин са намерили подслон и въпросните бараки ще бъдат напълно излишни, че в тях няма да отиде да живее никой, „както не отидоха в палатките“ („Край“, бр. 120, 2 септември 1906), и едва ли ще приютят повече от 10-20 семейства при предполагаеми 200. По-нататък нещата се развиват по архикласическия сценарии на всички държавни помощи. Първоначалният проект е за 50 бараки, които ще се изградят за 2,5 месеца и ще струват по около 6 000 лв. всяка, което надхвърля цената на изгорелите сгради, служили при това не за временни, а за постоянни жилища. По този повод вестникът припомня елементарните заповеди на здравословните финанси, парите да отиват при реално нуждаещите се, да не се ползва „общата трапеза“, да не се развива иждивенството, а да се разчита на възстановяване със собствени сили и да се внимава с вечното изкористяване на благотворителността („Край“, бр. 123, 23 септември 1906). Лесно може да се предположи, че проповядването на тези разумни идеи е мотивирано не толкова от висока нравственост, колкото от зловиждане, че държавни пари отиват за гръцката общност. Роптаенето продължава години, като етническият елемент в обвиненията става съвсем видим. А когато бараките са вече изградени, критиката се съсредоточава върху изпълнението на проекта и режима на ползване. Твърди се, че те са построени върху неподходящ (тинест) терен и животът в тях е немислим. Дразни, че облагодетелстваните са гърци и „богати“. Вестникът пита „защо кметът не е извадил от държавните жилища [бараките] гръцките поданици, лица дошли след пожара… всички те богаташи, които имат къщи, дават ги под наем, сами живият в бараките и всички те състоятелни, които могат да си направят по една и по две къщи“. Наяве излиза и как през 1906 г. са раздавани удостоверения за „пострадали“. Техниката е една от най-типичните за злоупотребите при използване на държавни помощи: бележките издава кметството, „стига прошителят да заведе двама души, които да засвидетелстват, че му е изгорял някой сандък или черга, следователно е „пострадал“!?. Днес колко души „пострадали“ живеят законно в бараките само на основание такива удостоверения.“ („Край“, бр. 244, 21 август 1910). Шест години след пожара въпросът все още е актуален, като се предлага, наемът на живущите да стане съразмерен на тяхното състояние. През 1912г. властите решават да въведат нормиран наем за „бедните“, а „богатите“ да бъдат изведени и (след търг за величината на наема) на тяхно място да се настанят желаещи[28]. Стига се до неизбежните в подобни случаи обвинения в политическо пристрастие[29]. Извадени са 29 („сега заможни“) семейства, но „няколко от тях [които имат по 250 солници, десятки декара лозя, произвели хиляди литра вино] без срам и свян плакали и клели пред Комисията, че са по-зле и от най-последните голтаци и че Комисията се е ръководела от партизански съображения“ („Край“, бр. 309, 17 септември 1912). След Балканските войни живущите в бараките окончателно са се превърнали в политическа клиентела. Заемащите тези „временни“ постройки около 150 семейства са пряко заплашвани, че ще бъдат извадени след предстоящите избори, ако не гласуват за правителствената листа („Край“, бр. 317, З януари 1914). Държавната помощ се е изродила в обичайната политическа зависимост.

Таблица 4: Анхиало: етно-демографска картина

източници:
ГДС (1902) Резултати от преброяването…, 1900
Окръг Бургас
ГДС (1910) Резултати от преброяването…, 1905
Окръг Бургас
ГДС (1913) Резултати от преброяването…, 1910
Окръг Бургас (453/2/2, л.1)
ЦДА Ф 453 оп.2 а.с.2, л.1

Обобщението на събраните данни за непосредствените последици от погрома показва, че ударът е почувстван преди всичко в самия Анхиало, като странични ефекти и афтершокове се наблюдават и в по-широк район. Тези отражения са до голяма степен неутрализирани от „българския“ сегмент в регионалната икономика, който е засегнат само косвено. В тесен смисъл пожарът от 30 юли 1906 г. не е икономическо събитие от национално значение. Но би било подвеждащо да се спре дотук. Като пароксизъм на антигръцкото движение, погромът отключва средносрочни процеси със значителни последици за цялото гръцко малцинство в България. Породената значима емиграционна вълна и етническото преструктуриране на активите са двата основни канала, по които от 1906 г. нататък протича икономическото и физическото изтласкване на гръцката общност и постепенното освобождаване на стопанска територия за „мнозинството“. Именно те водят до радикална промяна в „политическата икономия“ на етническото съжителство между българи и гърци.

2.2. Средносрочни последици (I): емиграция

Едрите щрихи на промените в етническия състав на населението след опожаряването на Анхиало проличават в резултатите от преброяванията през 1900, 1905 и 1910 година. Те са сумирани в Таблица 4 и отразяват най-вече изселването на голям брой местни жители от гръцка народност.

Релевантните за това изследване числа показват, че преди погрома 82% (1900 г.) / 76% (1905 г.) от жителите на града са от гръцка народност[30], като деклариралите гръцко поданство са едва около 1/7 от тях. Тази картина е силно разводнена в данните за околията, където мюсюлманският елемент тежи значително (от 1/3 след 1878 г. до 1/4 през 1900 г.)[31].

Демографският шок след 1906 г. е изключително силен, като населението на града за пет години се свива почти двойно. Изселването е довело до драстична промяна в етническия състав и към 1910 г. гръцката общност е сведена до 54% от жителите. Значително е намалял и делът на гръцките поданици (от 11 на 3%). Показателно е, че демографският срив е силно концентриран в Анхиало[32]. Другите две общини в околията с голяма гръцка общност (Баня и Месемврия) практически не намаляват абсолютния брой на население си след 1906 г. В същото време жителите на цялата околия нарастват, което отразява протичащото етническо преструктуриране на района.

Много важен тренд след погрома е започналото заселване на етнически българи в общината, което подхранва преструктурирането на стопанския периметър. Родените „в друг окръг на Царството“ нарастват близо трикратно, а техният дял се увеличава от 3 на 14%. Градът постепенно губи облика си на селище от „кореняци“ с дълга родова традиция: родените „в същото населено място“ намаляват от 83 на 54%. Следва да се отбележи, че преброените от статистиката „отсъстващи“ от Анхиало гърци през 1910 г. са минимален брой, което показва, че голямата изселническа вълна не е официално регистрирана. Накрая, липсва изразен профил в образователния статус на изселилите се: през 1910 делът на неграмотните гърци в Анхиало е практически непроменен в сравнение с 1905 г.

Таблица 5: Заминали в странство лица от Анхиало, Бургас, Месемврия и Созопол след 30.07.1906 г.

източник:
ЦДА Ф 322 оп.1 а.с.161, 30 август, л.13

Всички тези тенденции косвено се потвърждават и от изборната статистика за 1902 и 1909 г. Броят на гласувалото градско население в околия Анхиало е намалял, а този на селското е нараснал (ГДС-Статистика ИНП за XII ОНС; ГДС-Статистика ИНП за XIV ОНС). Участието в градските избирателни секции след 1906 г. е чувствително по-ниско (спаднало от 61% през 1902 г. на 44% през 1909 г.), въпреки запазения (по избирателни списъци) брой избиратели. Голяма част от политически активното гръцко население очевидно е напуснало града.

Потоци

В течение на няколко години след погрома усещането, внушавано най-вече от дописките в „Край“, е за невъзстановен от развалините град, за стопански регрес, предизвикан преди всичко от напускането на едва ли не всички негови гръцки обитатели. Тези впечатления отразяват субективните представи за демографския шок след 1906 г., но не отговарят на статистическата картина. Те скриват реалните размери и променящата се през годините интензивност (дори посока) на емигрантския поток. За него данните са по-откъслечни и разхвърляни из различни свидетелства.

За първата вълна, подгонена непосредствено от пожара, сведения дава поверителен рапорт на Бургаския окръжен управител от края на август 1906 г. (виж Таблица 5). Той установява заминаването на общо 177 семейства (около половината са с български паспорти, а останалите се водят чужди поданици, основно с гръцки паспорти) и на 68 „отделни лица“. Ако се вземе предвид, че – според преброяванията, средният размер на едно домакинство в Анхиало е 4 души, това прави около 780 изселници от четирите „гръцки“ града, като със сигурност най-големият брой е именно от Анхиало[33]. Бургаският чиновник омаловажава събитието с твърденията, че повечето от самостоятелните са заминали по търговски дела, а не „с цел да бягат“, че заминаванията са ставали на малки групи, че някои са се завърнали и че слухът за отпътуване само с кораба „Хиос“ на 300 души е преувеличен.[34]

Таблица 6: Изселници в Гърция от 01.08 1906 до 01.06.1907 г

източник:
ЦДА Ф 322 оп.1 а.с.69, 30 юли 1907, л.41

Независимо от уточненията, безспорно е, че погромът дава начален тласък на стихийно напускане на града. В началото на септември „Край“ хиперболизира, че „всички [к. м. – Р. А.] гърци, които останаха без къщи, се изселиха в Гърция“ („Край“, бр. 120, 2 септември 1906). Но истината е, че с течение на времето движението се структурира, масовизира и увлича останалите центрове на гръцка общност в България[35]. Изселванията към Гърция достигат нов връх през 1907 г. (особено през лятото), като тази вторична вълна след погрома е една от най-значимите му средносрочни последици.

За нея окръжните управители водят вече систематична и подробна месечна отчетност, от която става ясно, че през юни-декември 1907 г. Бургаски окръг са напуснали 3203 гърци (от тях поне 1542 без паспорти), а през деветмесечието на 1908 г. емиграцията продължава със затихващи темпове (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 199, 29 март 1908, л. 11-14; 24 декември 1908, л. 1-16). Успоредно с тези данни се трупа информация и от гръцките власти, които регистрират пристигащите. Между двете оценки възникват сериозни различия, като българският дипломатически агент в Атина Димитър Ризов се опитва да арбитрира и да произведе свои – смятани за по-обективни, числа.

Събраните сведения от окръжните управители в България дават представа за произхода на емиграцията (виж Таблица 6). Ако се изключи Кавакли (дн. Тополовград) в Казългачка (дн. Елховска) околия, където оказват влияние специфични фактори (виж по-долу), най-значимият поток произхожда от Анхиало (1772 души) и Станимака (1780): зависимостта между силата на антигръцкото движение и интензивността на емиграцията не буди съмнение. Общият брой, според българските данни, възлиза на 10 200 души, което е близо два пъти под гръцката оценка за 20 000 бежанци от България. Д. Ризов частично я редуцира, като приема три допускания: включени са бежанци от Румъния, Русия и Турция само транзитирали през България; част от отчетените всъщност не са напуснали България; налице е вторична емиграция към Египет, Америка и Турция (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 27 юни 1907, л. 37; 23 юли 1907, л. 28). Доколкото Ризов се намира в крайната дестинация на изселниците, той отчита ежедневните коментари и новини в Атина и има непосредствени впечатления от прииждащите групи. Така българският дипломат клони към една компромисна, но по-близка до гръцката оценка за около 16 000 бежанци, напуснали България след погрома в Анхиало. През следващата 1908 г. разликата в оценките от двете страни се запазва. Българската администрация вече определя броя на заминалите гърци (към 1 февруари) на 14 306 (5844 с паспорти и 8462 без документи) (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 199, 29 март 1908, л. 14), докато гръцката Комисия за бежанците (края на 1908 г.) посочва 26 388 (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 246, 16 март 1909, л. З). Данни за изселвания (включително от Бургаски окръг) продължават да постъпват от окръжните управители и през 1909 г., а през същата година „Край“ съобщава за тържествено изпращане на стотина гръцки семейства от града, между които и тези на няколко градски съветници („Край“, бр. 203, 31 октомври 1909). Във всички случаи е ясно, че погромът в Анхиало е предизвикал бежанска вълна от национално значение, при това с дългосрочно ехо[36]. В районите със значими гръцки общности тя води до депопулация със съществено отражение върху местната икономика.

Съществено е да се има предвид, че миграционният поток не е еднопосочен. Както при всички емигрантски движения, след време започват да се наблюдават и завръщания, свързани с тежките условия (основно болести), невъзможност за адаптация или разочарования. През 1911 г. се заговаря дори за „масово [обратно] изселване“ от Гърция, макар всъщност да става дума само за по-големи организирани групи. Официалната позиция на българското правителство по този въпрос е неутрална, като то нито насърчава, нито отказва да приеме завръщащите се. Когато имат да решават конкретни случаи, властите не се интересуват, че някои лица са взели гръцко поданство и ги третира като българи. Това е дори повод за съжаление, че „благодарение на денонсирани отдавна вече от нас спогодби ние бяхме принудени да признаем гръцко поданство на маса гърци, които не би трябвало по никакъв начин да се ползват [с него] и по този начин дадохме право на Гръцката легация в София да се меси в някои работи от чисто вътрешен характер, благодарение на капитулациите, от които Гърция продължава още да се ползва у нас“ (ЦДА Ф166 оп. 1 а.е. 1011, 2 декември 1911, л. 164).

Единственото притеснение на българското правителство е свързано с икономическите последици. То открито съжалява, че става дума за „крайно бедни“ и категорично отхвърля внушението на престараващото се Дипломатическо агентство в Атина да бъдат поети част от разноските по репатрирането (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 23 юли 1907, л. 28). Във всеки случай обратният поток също потвърждава зависимостта между остротата на етническия конфликт и нагласите за емигриране. В доклад на агентството се отбелязва, че между завръщащите се „имало много малко анхиалци, а да не кажа никак… Те са най-твърдо решените да не се връщат и да останат тук при каквито и да е условия. Мнозина бяха казвали „по-скоро Америка и Египет, отколкото България“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 29 май 1907, л. 55).

Наличието на колебания и на неуспехи, примерите на завръщане, запазените родови и семейни връзки, относителната близост между точките на емиграция и на заселване създават усещане за обратимост на потоците през първите години. За известно време България и Гърция са два конкуриращи се гравитационни центъра, като едва след войните единият от тях надделява окончателно.

Мотивация и механика

Изселването на гърци след погрома е граничен казус, в който се примесват класическата мотивация, задвижвала големите спонтанни емигрантски вълни с механиката на бежанската диаспора. Потокът притежава двата основни атрибута на всеки бежански проблем: в една или друга степен принудително решение за напускане, предизвикано от непосредствена заплаха или от реално упражнявано насилие над дадена общност; икономически шок върху приемащата държава, която трябва да се справи с настаняване и интегриране на значителен контингент „неканени“ пришълци. В същото време движението от България към Гърция носи белезите и на всяка масова емиграция: мотивация за подобряване на благосъстоянието; катализираща роля на привличащата пропаганда; изплитане на мрежи между „новите“ и „старите“ общности, по които се предават импулси за нова емиграция; превръщане на изселванията в епидемични. Особеното в случая е, че нито една от двете характеристики не присъства в чист вид и през цялото време. Етническото насилие безусловно дава начален тласък, но неговият ефект веднага е подсилен от икономическата примамка на обещанията за оземляване. Обичайният за емиграциите от XIX и началото на XX век колонизационен мотив присъства, но той е поднесен като патриотично движение на „вътрешна колонизация“. В крайна сметка това, което се наблюдава, е движение в две стъпки: сплашване на една етническа общност (бежански мотив); масовизиране на изселването със смес от идеологически и стопански аргументи (емигрантски мотив). Ако етническият конфликт присъства мощно на старта и продължава да подгрява процеса през цялото време, то чисто икономическият отначало е по-дискретен, за да се усилва впоследствие. Различни са акцентите и в тълкуването на причините в България и Гърция. Българското правителство се стреми да представи емиграцията, преди всичко като следствие на политизирано агитиране и да я „икономизира“. На свой ред Гръцкото поставя на преден план етническите (основно църковни и образователни) преследвания на общността и „духовния стимул“ на елинизма.

В разглеждания случай пропагандата е комбинация от националистическо и икономическо мотивиране на потенциалните мигранти. След погрома в Анхиало гърците в България са естествено податливи на подобни стимули, а гръцката държава веднага задейства наличните си възможности. Още в началото на септември консулството в Бургас предлага пари и безплатен превоз („Край“, бр. 120, 2 септември 1906), а в Атина основната тежест се поема от Комитет за настаняване на бежанците. Българското правителство отрано декларира, че не спира и не насърчава емиграцията, но не е и безразлично към „подмамването“ и излагането на риск на свои поданици от гръцка народност с „лъжливи обещания“ (ЦДА Ф166 оп. 1 а.е. 1011, 21 декември 1906, л. 36). За София изселванията са провокирани изцяло от „външна“ агитация, а обвиненията за гонения и нетолерантност са измислени. Местните власти (ЦДА Ф322 оп. 1. а.е. 169, 21 декември 1906, л. 136) и дипломацията представят цялото движение като чисто политическа инициатива, подкрепяна с икономически средства. Тази позиция е резюмирана в донесението на Дипломатическото агентство, в което Андрей Тошев твърди, че „гръцкото правителство е решено да си наложи тежки материални жертви, само и само да насърчи емиграцията на гърците из България. Умисъл на правителството е да създаде от въпроса за бежанците мощно политическо оръжие против нас. Трябва да се признае, че дотогава, докато този въпрос бъде открит, Гърция винаги ще може да го експлоатира в наша вреда като Ще обяснява пред Европа бягането на своите сънародници с някакви гонения, на които те били подложени от нас“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 5 март 1907, л. 112). Оттук и необичайните призиви за известни отстъпки от българска страна по образователния въпрос, за да се спре изселването.

Националистическият оттенък на движението задават преди всичко политическата класа и медиите в Гърция. Вестниците „подканят сънародниците си… за да се спасят и не пропаднат в България за Елинизма“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 1 октомври 1907, л. 63). „Всички са приети „с ореол на мъченици за „Великата идея“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 9 юни 1907, л. 83). Патриотарската реторика е използвана до дъно за вътрешнополитически цели и като оправдание за исканите суми от Парламента. Към нея постепенно се присъединяват и различни бежански организации, които – веднъж на гръцка територия, подемат местните мотиви, като например исканията за спазване на Берлинския договор (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 21 юли 1907, л. 96).

Но истината е, че за самите емигранти двете основни движещи сили са по-прозаични: страхът след случилото се и примамката за помощи и земя. Ако първият мотив е етнически оцветен и по-скоро специфичен, то вторият е налице при всяка многочислена емиграция през онзи период (Аврамов 1986; Вартоломеев, Аврамов, Георгиев 1987). Първите идилични представи за организирано настаняване, осигуряване на земя и инвентар, та дори възможности за соларство, се разпространяват още през септември – октомври („Край“, бр. 120, 2 септември 1906; бр. 126, 14 октомври 1906). Достигат информации за отпускани помощи и заеми, а апетитът за земя (в по-общ смисъл – за капитал) е първичен инстинкт, който действа безотказно независимо от благосъстоянието на мигранта. Не съперничеството и конкуренцията с другия етнос (българите), а абсолютната бедност на страната са основната движеща сила. Задачата е сведена до рационално упражнение по сравнително плодородие. Потвърждава го разочарованието на селяни от Бургаско, които тръгнали с надежда да намерят по-добри условия в Тесалия, но „дошли до заключението, че никога няма да напускат своите плодородни ниви, обширни паши, ливади и дъбрави и решили да се върнат и да разкажат на населението, че не било умно [к. м. -Р. А.] да си напускат имотите защото никога няма да намерят по-добри.“[37] (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 5 март 1907, л. 113).

Шокът от погрома (изобщо от антигръцкото движение) и икономическата мотивация се пречупват в самата фигура на „агитатора“. Той играе върху струната на стопанския интерес (най-често и сам го преследва), активен е сред всички социални среди и навсякъде (кръчми, църкви, училища), може да е свещеник или дори общински служител (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 6 май 1907, л. 43). В пропагандата използва прости трикове, например изпращането от току-що пристигнали емигранти на писма с неверни съобщения, че вече са настанени в раздадени им земи и с „подкани“ към близките да го последват[38] (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 5 март 1907, л. 113). Множество са случаите на специални делегации, изпратени от местните общности да огледат, изберат и дори уредят закупуването на парцели в Гърция. Някои от тях носят съпроводителни писма на гръцкия консул в Бургас до властите в Атина и често включват първенци, какъвто е случаят с кмета, помощник-кмета и бирника на Кавакли (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 7 юни 1907, л. 66).

Но агитаторът по правило е човек, преживял сблъсъците и който следователно с личния си житейски опит внася „бежанска“ окраска на изселванията. Особено характерен е случаят с Анхиалския кмет от времето на погрома Костаки Ставридис, чийто казус (както и цялата емигрантска пропаганда) се следят внимателно от българското Дипломатическо агентство в Атина. За Ставридис няма никакво съмнение, че напуска вследствие на разигралите се събития. Той е подследствен и (към май 1907 г.) все още на свобода под гаранция, но според донесенията на агентството е един от най-активните „агитатори“ в града, като за това получава по 50 лв месечно от гръцкото правителство и инструкции от Комисията за бежанците (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 19 май 1907, л. 57). В шпионско-приключенски стил са проследени подготовката и осъществяването на „бягството“ към Гърция, в което са замесени неговият роднина-грък от Анхиало Диамадопуло („кметски фаворит в общинските поръчки до пожара“), подкупен старши паспортен стражар в Бургас, и капитанът на постоянно сновящия между Бургас и Пирея гръцкия кораб „Хиос“ (едно от главните „действащи лица“ в емигрантската сага). Ставридис действително успява да замине с паспорта на Диамадопуло, на когото по-късно документът е върнат. Самият той също се изселва, тъй като му било „вече невъзможно да стои в България… след като напоследък бил викан от полицейските ни власти“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 27 юни 1907, л. 52). Няколко месеца по-късно в Атина пристига и С. Леблебеджи, „най-видният първенец на Анхиало, който бил играл важнейша роля след владиката Василиос до изгарянето на града“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 7 октомври 1907, л. 49). И той е следствен (освободен под гаранция), но е напуснал с прокурорско разрешение, като дори заявява, че в България е „съвършено мирно и безопасно за гърците“. Двата случая добре показват как непосредственото участие в събитията мотивира местни лидери, които увличат общността и спомагат явлението да придобие епидемичен характер.

Но „епидемията“ се подхранва не само от лични примери и биографичен опит. За нея допринася общата атмосфера на междуетническо напрежение, която благоприятства разпространението на всевъзможни слухове, конспиративни теории и подозрения за тайни планове. Агентството в Атина съобщава например за проект на „Анхиалски комитет от агитатори“, разработил нов план за тотално изселване на града, което да бъде провокирано от опожаряване на останалата неразрушена част, приписано на българите и българското правителство (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 29 май 1907, л. 54). Изгарянето на родния град преди окончателното му напускане от местните гърци се превръща в стабилна митологично-фолклорна конструкция. Слух за такава схема се появява и сред бежанците от Станимака (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 27 юни 1907, л. 68). Ссходно е и параноичното съобщение (на което не вярва особено дори самото агентство) за сформирана в Атина чета от 180 души, водена от бивши български офицери, която се канела да премине границата, да организира саботажи и да избие някои гърци в Станимака, „наклонни да приемат българизма“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 4 януари 1907, л. 134).

Всички документи сочат, че при изселванията към Гърция се формират типичните „вериги на емиграцията“, които обслужващи и масовизиращи процеса. Едната линия е добре познатата „родова“ нишка, прокарвана от първопроходци, привлекли по-късно след себе си други мигранти. Но ако в типичния случай (например Аржентина) вторична вълна се образува предимно от събирането на семейства, „повикани“ от устроилите се вече мъже, то в Гърция „аванпостовете“ нерядко са етнически преследвани семейства, които „изтеглят“ политически ангажирани техни роднини. Декларирана цел на гръцките власти е именно привличане близките на „видни“ агитатори (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 30 май 1907, л. 56): тук семействата са щит и авангард, докато в колонизирането на Южна Америка те са ариергарден поток. Така например синът на кмета Ставридис е участвал активно в събитията, „избягал“ е веднага след тях и се е включил в организирането на бежанците в Гърция, в „агитацията“ в България и в натиска да се уреди емигрирането на баща му. Синът е подал заявление за пенсия на бащата и като един от видните представители на бежанците е приет на аудиенция при краля. Когато идва ред на самия кмет, той е посрещнат в Атина с големи почести, а при преминаването му през Цариград се среща с патриарха и получава чрез финансираната от гръцката диаспора „Народна каса“ при Патриаршията 50 000 драхми „за големите си народни заслуги“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 30 май 1907, л. 56).

Верига от по-друг тип организира изселил се богат селянин от Станимака, който се връща в България с ангажимент пред Комисията за бежанците да доведе със собствени средства 150 семейства (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 27 юни 1907, л. 68). Накрая, нека посоча, че (по подобие на наблюдаваното в „американската“ емиграция) са съществували и същински мрежи за „логистична подкрепа“ на емигрантите. Такава функция изпълнява гръцката общност в Одрин, където в транзитирането на изселници от България са включени гръцкият консул, митрополитът и банкер-грък. Средствата се събират между заможните гърци в града и от Еснафските каси, контролирани отново от гърците. Тази организация по нищо не се различава от добре познатата при българските „национални начинания“, в които по-богатите и съсловията също са „облагани“ с „патриотична“ цел (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 7 юни 1907, л. 64).

Действието на чисто икономически мотиви за емиграцията към Гърция е безспорно и се засилва с времето. Тази тенденция се оказва удобна за българските власти, които всячески се стремят не само да политизират, но и да „икономизират“ причините, смятайки че по такъв начин заличават отговорността за етническото насилие. По време на повторния пик на изселване от май-юли 1907 г. официалното обяснение е сведено до простоватата схема за „емигриране на бедните“, насърчавано от злонамерени външни сили. В циркуляр на Министерството на външните работи се твърди, че би било голяма грешка „да се мисли, че [причините] трябва да се дирят в някакви мерки на българското правителство спрямо гърците. Същинските причини са: агитацията на някои агенти, натоварени повече със специална мисия да подготвят емиграцията на гърците; икономическото положение на изселниците, които са обитавали центрове в упадък като Анхиало [к. м. – Р. А.], където те едвам са намирали средства за поминък; обещанията на гръцкото правителство и на Комитета да ги настанят в Кралството, като им раздадат земи и парични помощи; закорененият фанатизъм на тукашните гърци и пр. Половината от тези причини биха били достатъчни, за да се почне едно силно изселване“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 28 май 1907, л. 149; за упадъка на Анжгиало вж. и Ф322 оп. 1 а.е. 169, 29 май 1907, л. 55). Тук е възприета класическата теория за емиграцията, според която потенциалът за изселване е най-силен (и населението най-податливо) в относително по-бедните райони. Твърдението е защитавано и с внушението, че „заможните гърци не са напуснали домовете си“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 23 юли 1907, л. 32).

Тази хипотеза не издържа на пръснатите из архивите многобройни доказателства, че са напускали далече не само бедните. Оспорват я случаите с изключително състоятелни лица, като например банкера Бебис от Русе (един от основателите на Българска търговска банка), а и цялата кохорта споменати анхиалски първенци, които са все заможни хора. С известна приповдигнатост самият гръцки министър на финансите заявява през октомври 1907 г., че „сега идват бежанци из България не както досега голи и боси, но такива, които носят със себе си богатство. Със свои пари те си купуват земи за настаняване и имоти за обработване. Такъв е случаят с бежанците от Анхиалско село, които купиха имоти… за 900 000 драхми“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 8 октомври 1907, л. 17). Изобщо поставянето (както прави българското правителство) на сравнително преуспяващото Анхиало отпреди 1906 г. в категорията на „центровете в упадък“ е подвеждащо и манипулативно. Наблюденията върху последиците от погрома само потвърждават емпиричните резултати от други изследвания, които са установили, че магнитът за емиграцията е стремежът към радикално повишаване на благосъстоянието, представата, че новото местожителство дава възможности, които (дори за заможните) не са достъпни в старото, че не емигрират непременно икономически най-слабите слоеве и населението на най-изостаналите краища на страната (Аврамов 1986).

В действителност икономическите мотиви включват цял спектър от стимули[39]. Между тях особено интересен при гръцката емиграция след 1906 г. е посоченото в редица документи „бягство от дълг“. Повод да се обърне внимание на това явление дава инцидентът по турската граница от началото на май 1907 г. с бежанци от Кавакли, при който загиват 8 души[40]. Анкетата на място, направена от Бургаския окръжен управител, показва, че става дума за масово бягство на хора без паспорти, предизвикало стрелба от граничните постове (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 6 май 1907, л. 43-44). За случилото се е обвинена общинската управа, ангажирана почти целокупно в агитацията[41]. Без съмнение този инцидент с голям отзвук е един от факторите, засилил изселванията в средата на 1907 г. Докладът посочва между другото, че „около 3/4 от избягалите са бедни хора, повечето градинари, от които някои могат да се завърнат, а други са имали дългове по-големи от стойността на имота си. За забелязване е, че значителна част от дълговете е към местни гърци и лихвари“. Именно наличието на дългове е причина за нелегалното бягство. „Голяма част от гърците, които се изселват, имат разни задължения спрямо държавата, но са и длъжници на БЗБ, вследствие на което не смятат да си изваждат редовни паспорти за пътуване в странство[42], а напущат скришом страната през турската граница“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 2 юни 1907, л. 45). Специално в напускането на Анхиало ролята на дълговете изглежда широко приета. Банкерът Бебис твърди, че имотите на жителите му, „доколкото ми е известно, почти всички са ипотекирани от Земеделска банка и сега, естествено, стопаните им не губят нищо като ги напускат“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 9 юни 1907, л. 85). Дипломатическото агентство в Атина също отбелязва, че „над масата анхиалци влияело друго едно обстоятелство, за което узнавам от сведущи бежанци – че голямото болшинство изгорели и оцелели къщи и недвижими имоти в Анхиало били ипотекирани или заложени в БЗБ. Това обстоятелство е от важните и заслужава да се провери грижливо, та ако се потвърди, ще може да ни послужи като интересно обяснение на нежеланието на анхиалци да се повърнат в родния си град.“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 29 май 1907, л. 55). Агентството улавя преди всичко контрапропагандния потенциал на отбелязания факт, тълкуван като удобен за каузата, тъй като омаловажава етническото обяснение/обвинение. Дипломатът призовава да се направи сериозна анкета „от надлежните финансови и банкови учреждения у нас“, за да се установи какви икономически причини и в какви приблизително размери влияят за изселването на гърците.

Наличните отчети на клоновете на БНБ и БЗБ позволяват по-обективна преценка, която хвърля определено съмнение върху тази линия на интерпретация. Данните показват, че макар и атрактивна, „бягството от дълг“ е (поне за Анхиало) най-вероятно преувеличена причина. Броят на раздадените ипотечни заеми е твърде ограничен (48 от БНБ и 37 от БЗБ през 1905 г. и съответно 41 и 20 през 1906 г.) и те нито възлизат на внушителни суми, нито тежат прекомерно в активите на двете банки. (БНБ-ГО; БЗБ-О). Разбира се, остава възможността, имоти да са заложени и срещу други дългове към тези банки, но посочената силна задлъжнялост към лихвари, слабото проникване на „организираното“ банкиране и споменатите оплаквания за тромавост и недостъпност на кредита от двете държавни кредитни институции показват, че дори въпросният мотив да е имал значение, в района на Анхиало той едва ли е бил решаващ за епидемичното разрастване на явлението.

Така спецификата на „следпогромната“ емиграция в Гърция е общият етнически фон, върху който действат обичайните икономически причини. Тази конфигурация внася елементи на нерационалност и създава определена неустойчивост, но тя съществено допринася за масовизирането на процеса. Да се претеглят двете сили е трудно. Лесно доловима е единствено общата тенденциозна нагласа на преценките от едната и от другата страна. В доклад на българската дипломация, придобиващ расистка конотация, се отбелязва, че „трябва да се познава психологията на масите, а още повече на гръцката, толкова гъвкава и практична, когато се касае за материални интереси, за да се допусне, че някакви чисто морални или национални подбуждения могат да предизвикат цял обрат в живота на стотини семейства“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 28 май 1907, л. 149).

Източник: Поморие. Древност и съвремие. т. 1. Бургас. ГЕОПАН. 2011, с. 255-311
(Пълните библиографски данни за цитираните в текста публикации могат да се намерят в самата книга).

 

---

* Текстът е публикуван за пръв път в сп. „Критика и хуманизъм“, кн. 33, бр. 3/2010, с. 9-90. Вариант на английски език е поместен в сп. Etudes Balkaniques, XLV, 2009/4, с. 31-115. В настоящото издание са внесени незначителни коректорски промени. Изследването е представено на конференцията Rival Pursuits, Common Experiences: Social Transformation and Mass Mobilization in the Balkan and Eastern Mediterranean Cities, организирана от Insritute for Mediterranean Studies/FORTH & Department of History and Archeology, University of Crete Rethymno (Crete), 22-24 октомври 2009.

Дължа изключителна благодарност на проф. Надя Данова за това, че привлече вниманието ми към значимостта на проблема, за нейното всеотдайно и щедро съдействие в сложната ориентация из лабиринта от архиви, публикации, езици и историци. Благодаря на Теодора Драгостинова (Ohio State University, Columbus) за ценните индикации на източници, свързани с разглежданата история.

[1] Едно съвсем неизчерпателно изреждаме включва (освен посочените две заглавия) (Тодоров 1967; Грозданова и Андреев 1986; Грозданова 1989; Тонев 1995). Сред гръцки изследвания, посветени специално награда, нека посоча (Διαματόπουλος 1954; Μαυρομτής 1958).

[2] Виж например още пресните след събитията (Memorandum 1906) и документален сборник (Φώτιος 1919). Виж също (Μαυρομτής 1930; Διαματόπουλος 1954; Βάρναλης 1981; Σφέτας 1993-1994; Κοτζαγεώργη- Ζυμάρη 1999). Подробен, разностранен и нюансиран анализ на антигръцкото движе ние в България, включително на аспекти от събитията в Анхиало, наскоро бе направен от Андреас Либератос (Lyberatos, 2009).

[3] Виж Проданов 2002 за антигръцките вълнения във Варна, Христемова (2003) за тези в Асеновград и Константинова (Konstantinova 2009) за публичния отзвук на пожара в Анхиало. Пресечната точка на погрома с икономическия живот в града е отбелязана в Аврамов (2007: т. II, 562-563).

[4] Той предвижда, в първоначалното училище образованието да е само на български език.

[5] Етимологията на „погром“ идва от руското „громить“ и е свързана с разрушения и насилие, най-често насочени срещу етническо или религиозно малцинство. В случая терминът може да изглежда на пръв поглед неадекватен, доколкото в града Анхиало гърците са мнозинството. Събитията обаче приемат друг характер и на 30 юли 1906 г. насилието е упражнено от силно превъзхождаща гърците маса българи, дошли от хинтерланда и от близките населени места.

[6] Тези изключително интересни документи заслужават самостоятелно внимание. Само ще отбележа, че Меморандумът на патриарха е от 7 страници, докато отговорът наброява 82 – за негова чест, той препечатва и патриаршеския меморандум.

[7] Българската страна често се връща десетина века назад, докато гръцката не смята за нужно да се рови в далечното минало, а се задоволява с небрежно-надменно споменаване на своето историческо превъзходство. Мемоарът визира най-вече неспазване клаузите на Берлинския конгрес. Необичайно за българското ухо, този договор се чете изцяло положително, като основополагащ документ за правата на човека и малцинствата.

[8] Титуляр на това министерство е министър-председателят Рачо Петров.

[9] Не е учудващо, че антигръцкото движение среща одобрение и симпатии единствено в Румъния, където конфликтът с гърците по повод влашкото малцинство в Македония вече е достигнал остра фаза (ЦДА Ф166 оп. 1 а.е. 1010, 11 август 1906, л. 109).

[10] Той силно напомня официалните „опровержения“ на неблагоприятните външни коментари през годините на комунизма.

[11] Григор Начович, който вече е скъсал с правителството, може да си позволи да запише в лични бележки за разговора си с британски дипломат в Цариград, че цялата английска преса е против България (НБКМ-БИА Ф14 оп. 6 а.е. 4289, 25 август 1906, л. 1).

[12] Мотивът с недиференцираното презрение на Европа към Балканите, населявани от „една и съща паплач“, е споделен с Начович от Папиниу и предаден почти дословно при срещата на българския дипломат с Великия везир (НБКМ-БИА Ф14 оп. 6 а.е. 4524, 20 май 1906, л. 1).

[13] Мотивът с недиференцираното презрение на Европа към Балканите, населявани от „една и съща паплач“, е споделен с Начович от Папиниу и предаден почти дословно при срещата на българския дипломат с Великия везир (НБКМ-БИА Ф14 оп. 6 а.е. 4524, 20 май 1906, л. 1).

[14] Ценни сведения за обсъжданията на събитията в правителството дава дневникът на Иван Шишманов (2003: 116-117). От него стават ясни разделението между противници (Ив. Шишманов, Д. Петков) и (прикрити) поддръжници на антигръцкото движение (Н. Генадиев); гневът на княза (изпратил от Мариенбад „една грозна анатема против българите и едно недвусмислено обвинение на правителството“ и заплашил дори с абдикация); впечатленията на Д. Петков след посещението му в Анхиало, които уличават правителството („други се тъкмели под носа на полицията да грабят. Като че властите имали наставления от София да гледат на шовинистическите престъпления през пръсти“); раздвоението на същия този Петков и на самия Ив. Шишманов между очевидностите и (външно) политическата целесъобразност („очите му се наляха със сълзи. Вината е напълно наша, но да се мълчи по-добре. Впрочем всички иностранни консули можаха да се убедят, че тук имаме работа с хулиганство“).

[15] Чрез тези удостоверения се контролира плащането на данъците от производителите и на акциза от търговците, преди солта да излезе на пазара. Характеристиките на удостоверенията са подробно разгледани в (Тошев 1925).

[16] Писалищата са премахнати през краткия период, в който е въведен държавен монопол при изкупуването на солта. Това обаче не означава, че възможностите на големите солари да манипулират местното производство и търговия, са изчезнали.

[17] Под „комуналност“ разбирам констелацията от условия и механизми, които подкопават и изкривя ват действито на „чистите“ пазарни сили. Най-често те са свързани с държавната, колективистичната или клановата намеса във функционирането на пазарите. Във всичките си форми „комуналността“ руши пълнокръвната конкуренция в икономиката.

[18] Благодаря на Елена Йорданова от Историческия музей в Поморие за любезно предоставения опис на фонда на Градското общинско управление – Анхиало (Поморие) в Държавния архив, Бургас (ТДА-Бургас 1999) Описът показва, че в този архив се съхраняват отделни документи от значение за разглежданите тук и по-нататък в текста проблеми. В Бургаския териториален архив има и редица други фондове, съдържащи информация с потенциална релевантност към тези въпроси.

[19] В-к „Край“ твърди, че е започнал с 400 абоната и към декември 1904 г. има близо 1000. През януари 1911 г. се появява първият му български конкурент – вестник „Глас“. Между двете издания, естествено, започват остри полемики. „Край“ не се печата в периода март 1907 – юли 1908 (поради ограничаване свободата на печата, засегнало много провинциални вестници) и по време на Балканските войни (септември 1912 – октомври 1913 г.). През лятото и есента на 1914 г. (преди окончателното му прекратяване с бр. 324 от 20 декември 1914 г.) вестникът излиза нередовно.

[20] Този депутат има и национална известност. Той носи печалната слава на един от вносителите на Закона за неотговорността на министрите, който позволява да не влязат в сила присъдите срещу обвинените през 1903 г. в корупция Васил Радославов, Димитър Тончев и Тодор Иванчов.

[21] Василиос Георгиадис (1844-1929) съвсем не е случайно лице. Той е роден в Цариград, получава теологическо образование в Атина и в Мюнхен. Преди да поеме епархията в Анхиало през 1890 г, е преподавател в Богословското училище в Халки и директор на Школата за свещеници в Цариград. През 1925-1929 г. е Вселенски Патриарх под името Василиос III. Известен е с тежкия си, конфликтен характер (Ελευθερουδάκη Ενκυκοπαιδικόν Λεξικόν. I.3, 1928:.11-12; Διαματόπουλο 1954).

[22] То се изразява в поемането надзора над манастира от Бургаската окръжна постоянна комисия.

[23] Две години по-късно, след погрома, вестникът ще твърди, че „маската падна, истината блесна“ – в Анхиало, Месемврия, Созопол няма гърци, има само погърчени българи“ („Край“, бр. 143, 28 февруари 1907).

[24] Виж Memorandum 1906 и цитираните по-горе заглавия на гръцки източници.

[25] Василиос е намерен на 2 август, укриващ се извън града. По някои сведения той е предаден от местния гръцки първенец Леблебеджи.

[26] В страната тогава работят само няколко метеорологични станции. Тук са посочени наблюдения за двете най-близки до Анхиало.

[27] Любопитно е, че във всички описания на събитията-се посочва, че сградата на БЗБ е изгоряла, а в балансите на клона не е отбелязано никакво изменение в перото „Инвентарни предмети и помещение“.

[28] Решението е изпълнено над година по-късно, но само за няколко бараки, като политическото администриране остава да преобладава над пазарните принципи.

[29] В протоколната книга на Градския общински съвет в Анхиало за 9 април 1912-27 септември 1913 г. е регистрирано решение за преодоляване злоупотребите при разпределянето на държавните жилища, построени за пострадалите от пожар през 1906 г. (ТДА-Бургас 1999: 19).

[30] Сред българите 167 души през 1905 и 53-ма през 1910 г. декларират, че матерният им език е гръцкият.

[31] Подробните гръцки изследвания за демографията на Анхиало (Κοτζαγεώργη-Ζυμάρη 1999) стъпват върху българските статистически данни, отнасящи се преди всичко за околията, а не за града (общината) Анхиало.

[32] След 1906 г. турците в общината също се изселват, но техният абсолютен брой е незначителен (188 души през 1905 и 77 през 1910 г.).

[33] Благодаря на Щилян Щерионов за това, че ми обърна внимание на обстоятелството, че след погрома гръцки емигранти са се отправяли и на север, към Русия. Статистически данни за този поток обаче отсъстват.

[34] Поетът Костас Варналис е измежду пътниците, напуснали с кораба „Хиос“ (Βάρναλης 1981:73).

[35] Емиграцията се засилва и в други райони на Бургаски окръг, особено Казългачка (Елховска) околия.

[36] Погромът, разбира се, не е изолирано събитие, на което може да се припише единствената причина за емигрантската вълна. Но с мащаба на насилието и с обществения си отзвук, той отприщва процеси, които при други обстоятелства вероятно не биха се активирали. Неслучайно българските власти приемат за начална дата в статистиката за емиграцията на гърците именно 30 юли 1906 година.

[37] В това донесение на Дипломатическото агентство в Атина очевидно има разкрасяване и е търсен контрапропаганден ефект. Но то илюстрира чисто икономическата дилема, пред която са изправени изселниците.

[38] Съвършено същите похвати се използват за привличане на емигранти (в частност българи) за Аржентина (Аврамов 1986).

[39] Споменава се например, че 80-90% от изселващите се младежи просто искат да избегнат военната служба в България.

[40] В гръцката преса първоначалните информации са за 38 убити.

[41] Добра илюстрация за епидемичния характер на движението е, че „околните гръцки села са подражавали на Кавакли“.

[42] Издаването на паспорт става само срещу удостоверение за отсъствие на задължения към държавата и към БЗБ (ЦДА Ф166 ОП. 1 а.е. 1011, 8 октомври 1907, л. 112).