Имах съученик на име Румен. Беше типичен СОП. Стоеше на първия чин, гледаше дъската по негов си начин с огромни сини очи. Никога не използва тебешира, за да напише и една дума на нея. Някои предмети бяха абсолютно недостъпни за него. Тогава от притеснение и себеунижение от носа му започваха да текат секрети. Не ги бършеше. Не знаеше, че това е неприлично. Житейската картина на момче със СОП по нищо-нищичко не може да се сравни с тази на останалите. Които са здрави и прави.
Отличникът на класа (днес известен и уважаван политолог) го закриляше. Казваше ни, оставете момчето на мира. Като цяло бяхме мамини дечица, никакво разбиране към страданията на човека със СОП. Стараехме се понякога да се подчиним на цивилизационните правила, олицетворени от отличника. В повечето случаи обаче просто изолирахме Румен и неговите зелено-дълги секрети. Когато майка му идваше да се моли на учителите да му пишат средни оценки, за да мине в по-горен клас, се бунтувахме. Значи ние се блъскаме да си учим уроците, а той (тук следва неприлична дума) иска да мине даром!
В пернишкото училище вчера са били момче като Румен. Тийнейджър със СОП. Момичето му удря шамари, а той плаче. Тя не спира, пробва колко ще издържи. Шамар – още един шамар, а той продължава да плаче. Дори не ѝ се моли да спре.
Отстрани стои друго момиче, гледа и видимо се наслаждава на гледката. Други пък снимат без никакво съчувствие с телефоните си. Качват видеото в мрежата. Медиите го разпространяват, като някъде лицемерно предупреждават да не се гледа от хора със слаби нерви. Скандалът избухва и стига до кмета. Той реагира с адекватна човечност. Казва, че лично ще се срещне с битото момче, за да му окаже подкрепа. Каква ли…Сигурно ще даде на прокурор да разследва случая.
Клюките в социалните мрежи не закъсняват. Подхвърля се, че момичето-агресор е дъщеря на бивша директорка. Това трябва да успокои публиката. Щом е „вип“ момиче, то е арогантно, насилието ѝ идва отвътре. Ние, другите, сме добри, окей сме си.
Майката на унизеното и бито момче едва ли е шокирана от случилото се. Родителите на децата със СОП реагират с изстрадано примирение към непоносимите неща от живота, който се случва на чедата им. Не очакват толерантност. По-скоро се надяват на образователите да намерят щадящи начини те да се учат. Същите образователи споделят обаче, как един СОП им разваля целия успех! Гледат да го разкарат в някое помощно училище. Дискриминират го без да им мигне окото. Не си получават заплатата, за да се грижат за дефектните!
На всичко отгоре в цялата детска среда вирее неизбежна липса на яснота защо трябва да бъдеш емпатичен към някой, който е ощетен от природата. На тийнейджърите като цяло им е трудно да се кооперират за смислени цели или да се вписват в проблематични социални ситуации. Те са като млади вълци. Щом някой е уязвим го нападат. Наградата им е да гледат как страда жертвата.
