Не можем да си избираме роднините. Каквито ни се паднат от небесната лотария – такива. Предполагам, че с цел запазване на семейството като конструкция, пряко или косвено способстваща продължаването и благополучието на вида Хомо Сапиенс, природата ни е втълпила, че семейството е най-важното нещо на планетата. Длъжни сме да обичаме роднините си дори ако ни късат нервичките.
Американците имат цял национален празник, ориентиран към изясняване на роднински отношения. Има неизброимо количество филми и книги на тази тема. Правилото е да се канят на гости всички до девето коляно. По неизвестни причини на тези семейни жертвоприношения с пуйка присъстват с предимство роднини, за които се знае, че са скандалджии, алкохолици, социопати… Хиляди деца с нестандартни сексуални наклонности чакат деня на благодарността, за да предизвикат инфаркт на родителското тяло като се обявят официално за гей, транс или каквото друго им хрумне. При това го правят обикновено когато ги попитат „кълка или бяло месо“? Което е много неподходящ момент, като се има предвид огромния нож в и без друго треперещите ръце на баш тартора на тази организирана престъпна група (известна също като Семейство). Но понеже филмът е американски, накрая всички останали живи избърсват сополите, кръвта и потта, прегръщат се и неистово се тупат по гърбовете. До догодина у вас, нали…?
Мъдрият български народен гений е измислил ред изконни пословици на тази тема.
„Брат брата не храни, но тежко му който го няма“;
„Сестрата е парче от детството, което трае вечно“;
„Братът е приятел, подарен от небето“;
„Кръвта вода не става“…
Но понеже сме на американска вълна аз казвам – булшит! Или по нашенски – бича тор! Или по точно – гюбре.
Даже и последният тройкаджия на матурите по български ще ти каже името на поне един класик, описал с подробности реалните полукриминални отношения в някое семейство. Далеч са от тази измислена хармония. Тези пословици са чиста пропаганда – насочена, както вече установихме, към запазване на възможностите за оцеляване на вида сапиенс.
Реалността е съвсем друга. Инак напълно несъвместими хора се измъчват взаимно цял живот защото „сме си близки и ще търпим“. Като ни питат имаме ли братя и сестри кимаме енергично и с неприкрит ентусиазъм, но не споменаваме, че цял живот се чудим защо не ни се е паднал някой нормален човек, а трябва да се тормозим с пълен лунатик. Използвам мъжки род чисто условно – вие си го натъкмете според вашите обстоятелства.
Четох някъде, че с роднините не можело да се разведеш, а със съпругите – да. И защо? Кой ще ни върне похабените от истерични сестри нерви, кой ще върне загубените потенциални любови заради изискващ цялата ни енергия болнав брат, на когото посвещаваме част от младостта си, само за да наблюдаваме как ни изоставя заради свои си работи в момента когато му просветне. Така и не разбрах какво повече получаваме от близък роднина с когото се познаваме съвсем случайно, в сравнение с близък приятел с когото сме изграждали отношения години наред. От друга страна, кому е логично да сме по-склонни да даваме енергия, време, мъдрост – на готованец-роднина или на скъп приятел?
Стига се до един момент в живота (късно, разбира се) когато разбираш, че починалият преди две-три години приятел е бил истинския ти брат. Той е умрял, но ти продължаваш да си говориш с него и да споделяш. Даже в момента го усещаш как наднича иззад рамото ти и се опитва да чете к’во си измъдрил тоя път. Те, истинските некръвни братя, имат това качество – да гледат на теб обективно. Моят живееше в Германия и за съжаление (или може би слава Богу – никога няма да разбера) се виждахме рядко, но, копеле, баси купоните ставаха. Веднъж през 97-ма или 98-ма дойде в Лондон за един уикенд. Тогава беше хирург в Дюселдорф. Обиколихме всички кръчми в района Бейзуотър и накрая ни изхвърлиха от един спортен бар, където Вили настояваше да му сервират сухо, ама много сухо мартини. Те имаха два вида бира, G and T и някакво много съмнително шардоне. Някак си оцеляхме тази нощ – добре, че жилището ми имаше две тоалетни. А сутринта, докато смучехме кафетата в кухничката, Вили извади прословутото си черно тефтерче и запрелиства с очила на носа.
– Като бяхме с Карин (гаджето му) на Бахамите, срещнахме една много готина медицинска сестра-англичанка. Бяхме с нея в една лодка като ходихме да се гмуркаме с акваланги да гледаме как плуват делфините – обяви внезапно той с доста дрезгав глас.
Силно ме смути комбинацията от Вили, лодка, акваланг и гмуркане – в едно изречение. Той беше най-върл противник на всякакви спортни усилия. Но взе телефона и се обади на познатата си от Бахамите. Срещнахме се с нея в „Чърчил Армс“ – Нотинг Хил. Не беше англичанка, а шведка. Не беше медицинска сестра, а юристка. Брат ми Вили ни беше кум, няколко месеца по-късно. Той, а не кръвната ми сестра ме утешаваше след година и половина когато шведката почина внезапно от някакъв нелеп рак.
Чудя се дали има агенция за авторско право върху живота? Твоя и на другите.
Когато някой е участвал в твоя живот по силата на роднинските връзки, има ли той право след много години да иска да забравиш своята интерпретация на тяхното участие, да го зачеркнеш, да преосмислиш цялото си минало по нов сценарий, в който него го няма. По една или друга причина се връщаш към далечното минало. Искаш да си спомняш детството. Забравил си много подробности, но се опитваш да нарисуваш от отломките що-годе смислена картина. Човекът с претенции за авторско право изисква да бъде зачеркнат от тези спомени; нещо повече – ако има други, за които ти си спомняш като част от ТВОЯ живот, но си срещнал заради „автора“, трябва да заличиш и тях от спомените си. Предявява ти се фактура за авторски права върху голяма част от миналото защото са ти влияли с идеи и модели на поведение.
Чета написаното до тук и не ви се сърдя, че си мислите „май си се събудил с разхлопана дъска днес“. Налудничаво е, наистина.
Разбирам стремежа на всеки да бъде напълно самостоятелен. Но пак питам – какво правим с този живот, дето сме били принудени да го споделяме с роднините?
Има хора, които предпочитат да не си спомнят. Травми, несправедливости, трагедии. Разбирам напълно. Но значи ли това, че аз също не трябва да си спомням и да цензурирам детството си?
Голяма част от тези миниатюри, които пиша, имат автобиографична основа. И може би човекът, който смята, че трябва да се пазим от „другите“ на всяка цена, ще се почувства застрашен дори и ако не е упоменат почти никъде изрично, но знае, че е бил наоколо. Пак стигаме до живота и авторското право…
Може би греша като споделям тук. Но като се замислиш – какво лошо може да се случи в последствие? Ще научите нещо за мен? И какво от това? Мнозина казват, че обичат да четат моите истории, защото са искрени. Такива са – е, малко доизмислям и смесвам факти с измишльотини, но това се очаква, нали? Да речем, че това е документално-автобиографична проза с елементи на художествена измислица.
Като стана дума за измишльотините: Марк Нопфлер веднъж се прибрал след не особено успешен концерт и жена му била в кухнята където правела сладкиш. „Как мина?“ попитала тя. „Не много добре. Публиката беше безучастна. Вяла някак си.“… „А ти изсвири ли онези финтифлюшки, дето ги добавяш към фразите?“ „Ммм, май не“ рекъл Марк. „Е, затова са седели безучастно“… От тогава насетне той усъвършенствал финтифлюшките до такава степен, че хората се избивали да си вземат билет за концерт на Дайър Стрейтс.
PS – Това го казах вече, но за да няма грешки – по горе става дума не за интимни, а за роднински отношения. Също така не се знае дали наистина има такава драма или съм си я измислил. Възможно е това да е просто измишльотина, финтифлюшка.
