От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
Никога не съм вярвал, че в спора се ражда някаква истина. Спорът такъв, какъвто го познавам, е нещо като афродизиак, но с обратно въздействие – вместо да събира хората, той ги насъсква едни срещу други и ги кара да се надлайват, даже и ако едно такова занимание инак ги изпълва с насмешка или неудобство. И затова обикновено се опитвам да го избягвам, дори и с риск да изглеждам непоследователен или – в България – безхарактерен. Не обичам да споря, факт.

Но виж, след спора … Това вече е друга работа. След спора идват часовете, в които не мога да спя и продължавам като навит на пружинка. Споря с въображаемия опонент до премала, докато най-накрая не мога да издържа и, както в момента, се видя принуден да затракам по клавишите на компютъра. След спора наистина се ражда нещо – може би не винаги нещо ценно, но това рядко ме вълнува особено. Раждането е бяла магия, за мен то е едно от малкото неща, които поставям извън съмнение. То винаги е нещо хубаво, точка. И в редките моменти, в които съм го преживявал – не само при двете ми деца, на чието появяване бях горд (и треперещ) свидетел – то винаги ме е изпълвало с простичко, но напълно неописуемо щастие. Раждането е противоположността на спора.

И така, през последните няколко дни, малко против волята си, бях въвлечен в един спор, който, пак не съвсем по волята ми, ме накара да си блъскам главата над неща, за които мислех, че съм ги оставил в миналото. Нищо особено, няколко разменени реплики, после нормалното разотиване без резултат, без ни най-малко приближаване, както винаги става при спорове. Но въпреки това отвътре ме човъркаше нещо, един такъв полузабравен спомен, който през цялото време се опитвах да изкарам наяве, да го принудя да се покаже, да престане да се крие … И едва днес, в нощните часове, които при мен понякога се свързват с необичайно ясни мисли, сигурно защото наоколо е толкова спокойно … та, едва днес вече успях да го напипам. Споменът, оказва се, бил онзи за идеологическата чистота.

Виждате ли, аз съм издател на едно такова интернет-нещо, което се кичи с малко нескромното име „либерал“ – и това, оказва се, носело със себе си последици. Либерализмът, който аз, следвайки Уолтър Кронкайт, считам чисто и просто за свобода да избирам мнението и позициите си независимо от властващите политически и идеологически гледни точки … та, либерализмът, значи, носел със себе си не само свобода, но и отговорност (ах, тази отговорност; защо ли като чуя думичката – разбирана като противоположност на свободата – все се сещам за часовете по научен комунизъм?).

Та така. Оказва се значи, че правото да се наричаш „либерал“ може и да бъде оспорено. Особено ако си позволиш да публикуваш хора, които са зачернени с тази толкова ненавиждана в наше време думичка, „марксизъм“. Не че марксизмът ме вълнува особено – ако и да съм го изучавал толкова интензивно, колкото мога, не по „Капиталът“, а по ръкописите от 1844-та година. Нито пък ме възмущава особено това, че някой си може да вярва на сериозно в него – човешка работа, все едно да се възмущавам от това, че някой си вярвал в Христос или Буда. Проста работа – и това май съм научил от баща си, лека му пръст – обикновено аз се опитвам да преценявам хората не по това в какво вярват, а по това дали могат да разделят на две магарета сламата. Та така и с издателския ми вкус – обикновено чета текстове, а не биографии. Което ще рече, че ако един текст ми харесва, аз го публикувам независимо от името на автора – бил той неомарксист, неолиберал или нео-каквото-щете. Цветът на котката не ме интересува, интересува ме дали тя може да хваща мишки.

Но, оказва се, това не винаги било позволено. „За какъв либерален преглед може да става дума тук?“, пита ме опонентът – и с право. Оказва се, че моята идеология не е чиста, тя не ще да се побира в определенията, които човек може да намери из учебници или по Wikipedia. И, следователно, аз нямам право да използвам запазената думичка. Нарушавам копирайта, вероятно.


Small Ad GF 1

Впрочем, аз вече споменах, че този спор ми е интересен преди всичко с това, че ми навява спомени. Очевидно ярки спомени, щом не са се изтрили от паметта ми в продължение на толкова време. И именно за тях ми се иска да говоря тук, а не толкова за естеството на спора, което както винаги е нещо не съвсем ясно определимо, изплъзващо се. Та така. Първото нещо, за което се сещам е как преди време, опитвайки се да предложа на същия опонент една преводна статия за Китай, аз получих отговора „Не можем да публикуваме тук положителни статии за Китай. Китайците са комунисти, ще си изгубим читателите“. (Е, накрая все пак успях да го уговоря да публикуваме една друга – сигурно не толкова „комунистическа“, статия за Китай. В момента, между другото, първата статия води класацията за най-четен текст на собственото ми издание – а дали ни четат различни хора сигурно и Господ не може да каже; България, във всеки случай, междувременно не е станала нито по-голяма, нито по-отворена за света, ако не ме лъже усещането). А другият спомен, който ме води много по-назад във времето, е за онзи облечен в цивилно държавен служител, който преди около двайсет години беше ме привикал да ме съветва, защото – пак същата история – бях си позволил да наруша идеологическата чистота. И неговият постоянен въпрос, с повдигнат нагоре пръст: „Знаеш ли ти, другарю аспирант, кой е Карл Попър? Знаеш ли кой е Карл Попър?“ Сякаш не аз, а той пише работа за него. И сякаш се разбира от само себе си, че с „идеологическия враг“ човек не може да си има работа. За такова нещо се полагат черни точки – и изключване от редиците на праведните. Амин!

Е, разлика все пак има – по онова време заниманията с врага бяха не чак толкова безопасни, колкото днес. Прогресът, значи, все пак е нещо доказуемо – и това е мисълта, с която се надявам да се върна в леглото – успокоен, ако не и способен да заспя отново. Лека ви нощ и на вас. И по-малко страх от враговете! Най-злите врагове, както май беше казал Достоевски, и без това се намират някъде вътре в нас самите.

Искрено ваш,

Златко Енев

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Истинският

Цвета Стоева 06 Юни, 2010 Hits: 21413
Истинският мъж е като любимата ти блуза в…