Авторката Деница Дилова
Източник: сп. „Жената днес“
… Дневният живот на нощните пеперуди и други …
За изкушения читател всеки нов роман е предизвикателство. Още по-голямо – ако е от неизвестен автор. И още по-голямо – ако е роман, спечелил конкурс за начинаещи … графомани? скрити таланти? посредствени писачи? а може би срамежливи гении?
А аз съм прекалено изкушен. Вече почти не чета. Изчел съм класиците отдавна. Нови класици вече не се появяват: масовките в книгоиздаването направо са им отрязали пътя към човешките сърца. Блогърският ентусиазъм е покъртителен, но аз съм минал тази възраст, крехката, когато някой трябва да ми казва какво да чета и как да се държа в обществото.
Омръзнало ми е от мъдрости, от псевдопсихологии, от елементарни гледни точки към отечеството, света и човечеството, от фентъзи, кримита, приключения от всякакъв род, сексуални фантазии и чиста порнография пробутвана като любов. Дори сексът през комунизма вече не ме трогва, понеже съм го живял и преживял и надживял и, слава богу, останах цялостен (допускам, че това е най-близкото по смисъл прилагателно до американското integrity, сиреч, a guy with integrity).
С една дума, омръзнало ми е четенето да бъде славословено като едва ли не панацея за окултуряване и придобиване на качествен морал. Четенето въобще! Митът четене! Затова в пълен синхрон с Деница Дилова, авторката на току-що излезлия роман Дневният живот на нощните пеперуди, заявявам (по-добре от нея не бих могъл да го кажа, затова плагиатствам): „Четенето не допринася с нищо за личностното развитие на един човек. В посока към по-добро. Знанията и цитатите са вредни, ако ги носи кофти личност.“
Е да, казвам си, но четенето на читателски мнения – професионални, имам предвид, такива каквито подхождат на моята възраст, когато вече не мога и не искам да променям личността си – може пък да ме направи по-добър читател. Имам предвид не по-примирèн с масовите недоносчета, а човек, който прави по-добри избори на книги. Защото четенето започва с избора на четивото!
Но и там ударих на камък. Доскуча ми от фрази като „роман, който се доближава до съвършенството (!?) в своята цялостност и внимателна оркестрация“, „разположен в множество регистри“, „психоаналитичното прекодиране на“, „екстатично-мистично разбраната телесност през духовно-сетивния опит на…“ „православната съборност през дара на човешката заедност“ и стотици други -ости, -изми, полифонии, антиномии, антитези и … с една проста дума наречени – празнословия на помазаните литературни критици.
Не, ама да! Въпреки всичко гореспоменато, напоследък ми се случи да прочета пет романа в течение на два месеца. По мой избор. Не броя 31-те уж-романа, които изчетох между другото, за програмата „Ръкописът“, не по мой избор. Изводът: не съм забравил да чета. Отново и неочаквано за мен се вместих в дефиницията на Светльо Желев за „професионален читател“ – над 100 страници на ден. Но промених ли се? Станах ли по-добър? Станах ли по-умен? Журито тук не смее да се произнесе.
Едно е сигурно: почувствах, че няма как да не напиша за тези пет романа. Пет предизвикателства! Започвам с по-голямото: трите романа написани от жени. За двата „мъжки“ романа следва АЗ ЧЕТА II.
И трите авторки ми бяха неизвестни до момента, в който ми попаднаха книгите им.[1] Едната, българката от Разград Деница Дилова, 41, спечели конкурс за дебютен роман. От другите две, това е шестия роман на албанката Елвира Донс, 50, която го е написала и издала на италиански през 2007 (четох го в английския му превод, издаден през 2014 от двете страни на океана), и петия на французойката Емили дьо Тюркхайм, 35, издаден на френски през 2012 и в идеалния английски превод на живеещата в Рио де Жанейро Софи Луис – през 2015.
Елвира Донс, освен писателка, е създала и три документални филма. Емигрирала от социалистическа Албания през 1988, сега тя живее в САЩ и Швейцария. Пише на италиански и албански.
Емили дьо Тюркхайм има два наградени романа, единият от които е Елоиз е плешива. Правист и социолог по образование, тя работи като преподавател във френските затвори, позира като гол модел на художници и скулптури и същевременно е редактор в издателство за художествена литература.
Деница Дилова е издънка от скандалното писателско семейство Дилови, но се е дистанцирала от тях, бяга за здраве и е нещо повече от фен на националната гордост, футболния отбор „Лудогорец“.
Давам гласност на тези мои своеволни надничания през ключалката в живота на авторките, защото и трите романа са много или малко автобиографични, но не автобиографизирани като романите на норвежеца Карл Уве Кнаусгор или българина, починал в Барселона, Краси Дамянов. За онези, които се чудят защо правя това разграничение: автобиографизиран е романът, който описва живота на своя автор, но не със средствата на документалната проза, а на белетристиката. Авторите на автобиографизирана проза смятат своя живот за романов сюжет. Авторите на автобиографичните романи само използват елементи от своя живот, за да изградят измислени характери, които са действащи лица в измислен сюжет.
Пиша едновременно за трите романа, защото възприемам литературата като система. Оценката на отделна книга има малка стойност, ако не е подчинена на цялото, ако не е сравнена с подобните си и съизмерена с високи литературни стандарти. Така и авторките, и читателите ще могат да се видят в контекст.
Започвам с онова, което, според мен, те кара да захвърлиш книгата или да я дочетеш, с нетърпение или насила: четивността.
Елоиз е плешива започва трудно. Прозата е твърде кондензирана и пълна с имена и семейни връзки, в които читателят търси как да се ориентира. Но след около петдесетина страници не ти се иска да я оставиш. Дневният живот на нощните пеперуди те повлича от самото начало и тече като планински поток. Езикът на Заклета девственица е сух като пясъка в пустинята и скърца. На всичко отгоре краят е предсказуем и наистина се оказва банален. Нямаше да дочета тази книга, ако не беше темата й. И погледнете трите заглавия – книгата с най-безинтересното заглавие е най-четивната, книгата с най-предизвикателното се оказва скучна. Иди после и вярвай на издателите, че разбирали от маркетинг.
Кое вдъхновява читателите, когато преодолеят заглавието и са прелъстени от името на автора, да отворят книгата? Езикът и характерите. Всяка добре разказана история грабва и оставя следи в душата с тези две основни съставки, без читателят дори да се замисли над тях.
* * *
Професионалният читател обаче трудно може да бъде подмамен. Ето защо, въпреки привидната си тематична привлекателност, романът на Елвира Донс не заслужава нищо повече от споменаване и забрава. В него се разказва за уникалния социален феномен сред населението във високите планини на северна Албания: когато в един клан мъжът патриарх загине или се оттегли по някаква причина, жена се заклева да остане девствена и да бъде мъж. Именно да бъде, а не да се превърне. Става дума за поемане на социалната, но не и сексуална, роля. Жената се облича, работи и живее като мъж, но остава девствена и неомъжена – на сръбски, остайница.
Хана, която в Албания се казва Марко, емигрира в САЩ при свои роднини. В самолета Марко седи до привлекателен американец в зряла възраст, който се представя за журналист, обикалящ света, и който му дава визитната си картичка. Книгата проследяват трансформацията на Марко обратно в Хана в хода на неговото-нейното стълкновение със семейството на братовчедката ѝ и американската действителност. И, както може да се очаква, тази трансформация води до ретроспекции и завършва със срещи с американеца, чиято кулминация след дълги колебания се случва в леглото.
Освен екзотичността на феномена „заклета девственица“, тази повест, пресилено наречена роман, не предлага никаква особена психология. Това, че се случва в Америка, е преднамерен ход, който не произтича от драмата на героинята. Братовчедката, съпругът ѝ и дъщеря им са клишета, които предсказуемо поставят пред Хана очакваните бариери към нейното завръщане в лоното на социалната нормалност: неразбирането на мъжа, съчувствието на жената и недоуменията на невинното дете. Американският журналист с ирландска фамилия е също клише на разведен мъж, който е избрал ексцентричните самотни пътувания и краткотрайните сексуални връзки за стил на живота си. Но не става ясно защо Хана го привлича, въпреки претенциите му за това, че е проучил – и дори разбрал – какъв е бил животът ѝ в Албания. А Хана няма друг мотив да се свърже с него освен егоистичната цел да се избави от раздвоението си. Най-разочароващото е, че авторката е избрала секса, а не любовта, за трансформиращата сила, която окончателно изтрива от идентитета на героинята нейното мъжко минало.
Оказва се, че женската гледна точка (все още рядко заемана в световната и никак в българската литература в сравнение с мъжката) не може да спаси наратив, който няма ясна композиция и разчита на клиширано послание. А клишето, с което авторката заиграва, е екзотиката, мотивираща западните издатели да печатат и западните читатели да купуват книги, в които непонятните им истории от социалистическото време на Балканите са поднесени от „героични“ имигранти-“дисиденти“.
Но непресторено женска ли е гледната точка на Елвира Донс наистина? Аз нямах чувството, че героинята е носител на спонтанната не-мъжка чувствителност, с която жената преживява и наблюдава света. По-скоро става дума за умишлено подбрано средство, благодарение на което повестта попада в категорията на книгите, показващи подчинената роля на жената в мъжките общества по света – една засилваща се литературна тенденция – без да е органично феминистка.
* * *
Елоиз е на 10 години, Коледа е и тя е с бръсната глава, от солидарност с братовчеда ѝ Барнабе, който има въшки. Тя е внучка на Жана, и дъщеря на Мирабел, чиято най-голяма сестра, Флора, е омъжена за Лорънс – д-р Лорънс Калво, с баща ирландец и майка французойка. Бащата на Елоиз е виолончелист, евреин. У старата Жана, където семейството се събира по празници, Лорънс „… този неостаряващ пръч се държи като у дома си, закача украшенията, където им е мястото, отпушва бутилки шампанско, пъха скъпоценния си сексапилен език във влагалището на всички жени от семейството“.
Елоиз, безумно красивата Елоиз, става световно известна ултрамодерна фотографка, излага в Ню Йорк, фотосите ѝ се продават за баснословни суми. Като ученичка в гимназията тя е имала бурна сексуална история с Лорънс, в когото е влюбена от раждането си, после двамата са избягали от Париж и са се настанили в апартамент в Бруклин и имат момче, Кришна. Когато Лорънс, в своите късни 60 години, решава да я остави и се прибере при Флора, Елоиз се посвещава изцяло на Кришна и на спомените си за Лорънс.
Елоиз създава фотографии, които са съчувствени отражения на човешките страдания. Фотографията ѝ дава възможност да прави риалити-арт; тя я превръща в безпощадна, клинична социология. Плешивостта, темата на последната ѝ изложба, е в нейното детство, когато на 4 години си разцепва главата и Лорънс трябва да я остриже, за да зашие раната върху черепа й; на една стара снимка, където французойката Франс, която е спала с немски войници през войната, проси край гарата с обръсната глава; в оплешивелите жени от снимките на Холокоста; в името Калво; в странната обсесия на Лорънс с плешивостта, която Елоиз разкрива на репортерката от Ню Йорк Таймс: „Той дошъл в Париж през 1945. Бил е на осем години и видял тази жена на слизане от влака … точно тази жена, от снимката. Тя се казва Франс Совьор. Той видял гърдите й. Аз се омъжих за него предния месец … Взех името му… Калво. Означава плешив на ирландски.“
Елоиз наистина се омъжва за Лорънс, който е 40 години по-стар от нея. Сватбената церемония е на плажа на Сироку, едно селце в Корсика или в Алжир или в Гърция, някъде в Средиземноморието. „Елоиз каза на свещеника, че е влюбена в Лорънс откак се е родила. Че паметта започнала да му изневерява. Че тя все още не знае точно кой е той. И че, колкото и да е странно, дошло им е времето да се оженят. Отец Даниел кимаше, смаян от наивността и любовната решителност на това толкова младо момиче на петдесет години.“
Елоиз е централната героиня, но в центъра на семейния живот е всъщност Лорънс. Той е бил гадже на майка ѝ, когато са нямали още 20, по същото време е чукал баба ѝ Жана, която умира на 92 години, понеже пада от стола, на който се е качила, за да намери стара кутия със снимки. В кутията, която тя стиска в мъртвите си ръце, децата ѝ намират гола фотография на Лорънс като млад. Лорънс е и баща на Барнабе, синът на леля ѝ Виолет. И – централната емоция на целия роман – Елоиз е до полуда влюбена в Лорънс откакто се е родила. Това е модерен роман за вечната любов. Вечната любов на една жена. И какво невероятно хрумване! Любовта започва от раждането.
Ролите са обърнати: традиционно е мъже да се стремят да постигнат централната героиня (и това е паралел с природната борба между мъжкарите за женската), докато тук мъжът е обект на обожание и ухажване от жени, които са роднини, обаче не си съперничат, а сякаш си го предават една на друга без ревност.
Елоиз е плешива е истински роман – сага за едно семейство. Композиран е като картина от Пикасо, нелинейно, обаче със съвършеното чувство за време и хармония между отделните епизоди, връзки, пейзажи и емоции, които читателят, шибан от неизменното любопитство „какво ще стане по-нататък?“ или „защо това се случи?“, трябва внимателно да сглоби. Палитрата, с която е нарисувано това семейно платно – езикът – е пределно точна и наситена. Това поддържа един рядко срещан в модерната проза висок интензитет на действието и чувствата. Сексът е красив и възбуждащ без нито за момент да напомня за порнография.
Причината за това е, че са описани сексуалните преживявания на жената. А при жената те не са никога самоцелни. Ние сме свикнали да четем сексуални сцени, описани от гледната точка на мъжа и те са се превърнали в модел, но вече изхабен от преупотреба на мъжкото въображение. Новото, изящното, дълбоко чувственото в тази книга идва от женското изобразяване на любовните отношения.
И още нещо отличава този роман. Огромната френска литература от Рабле до днес се е занимавала с френското общество, с френските истории, с френския манталитет; затова тя е толкова ясно разпознаваема като френска. Емили дьо Тюркхайм извежда своите французи – а те не са и чисти французи – извън Франция. Изпраща ги в Ню Йорк, в Гърция, изобщо по света, където обикновено сме свикнали да слушаме английска реч.
* * *
Нина Бранкович е интелигентна, хубава млада жена, която жиеве в българската провинция. Всеки в Розенград я познава, защото е главна редакторка на местния вестник. Тръпката на живота е вътре в главата ѝ, иначе всекидневието ѝ е повече от банално и щеше да бъде просто скучно, ако не беше толкова безнадеждно.
Задействана от неуморното си въображение и подкрепяна от циничния си приятел гей Даниел, тя решава, че вреди на себе си и на обществото като работи и измолва от местния новобогаташ, собственик и на вестника, да я освободи за три месеца, през които тя се наема като мияч на коли. Ей така, да събере впечатления от „другия“ живот. След месец се премества като продавачка в магазин за бельо. И там трудовата ѝ кариера бива прекратена брутално от нападение над магазина с цел грабеж. Това ѝ позволява да създаде сайт в интернет, който окуражава и съдейства на работещи хора да сменят местоработата си.
Покрай Даниел, тя се запознава с ветеран от афганистанския български контингент. Афганеца е гадже на Даниел, но не скрива интереса си към Нина. Нина обаче скрива своя сексуален интерес към Афганеца, докато не се случва една сватба, отпразнувана на кораб, закотвен край тутраканския бряг на Дунава. На кораба, след първите няколко ракии, Даниел отива да свири кларинет в оркестъра: „Въпреки че беше облякъл бяла риза с дълъг ръкав, мускулите под тънката материя се очертаваха подло. Беше я оставил разкопчана до средата, колкото да се покажат и част от татуировките. Можех да се обзаложа, че онзи V-образен мускул, каойто слиза от двете страни на корема и се скрива надолу в бельото, му е силно очертан.“
На сутрина Афганеца се е измел рано, заедно с любовника си, а дрехите на Нина са оправени по войнишки на стола до леглото ѝ.
В детството на Нина има една изстрадала майка, невзрачен но зъл баща и котка. В настоящето ѝ – истории на хора, които тя ще превъзхожда цял живот. Освободена от трудовото си всекидневие и от Афганеца, Нина вижда в бъдещето собствената си независимост.
Епизодичните писма на един българин-шофьор на камион в Америка и цъфналият под Млечния път планктон в морето край Шабла са неща, които ѝ принадлежат и които тя може да управлява.
Централната фигура в този почти роман – доколкото обхваща, чрез спомените ѝ, времето на две поколения, на родителите ѝ и нейното, книгата се вмества в рамките на жанра – е самата Нина. Микрообществото, в което тя изглежда обречена да съществува, ако няма въображение да се измъкне от него или го промени, е анализирано с каменна физиономия. Мъжете са видени от непоколебимата женска перспектива: „Когато мъжът решава, че сексът не е най-важното и основно нещо, което трябва да го вълнува, той се впуска главоломно в икономическата надпревара. […] Така един мъж на практика се превръща в сексуален труп. И освен парите, които заработва, в него вече няма нищо интересно. […] Като видя такъв мъж, скърбя за него мислено, сякаш е претърпял катастрофа. Мъж, който влачи пениса си като аксесоар – не, благодаря. Истината е, че се чувствам прекалено свястна за кой да е мъж. […] Противопоставянето на мъжки и женски образи ми е любимо и най-сполучливо е застъпено от Уелбек. Чудех се защо умен мъж, който изразява непресторена възхита към жените като към по-висше създание от мъжа, убива жените в романите си. Защо, копеле, ги убиваш накрая, ми идваше да му изрева в лицето.“
Това, което ще кажа в следващото изречение, със сигурност ще предизвика възражения, а вероятно и насмешка у моите колеги мъже. Но то би било реакция на изостаналост. Убедено твърдя, че Дневният живот на нощните пеперуди е първият български роман, в който жената е главен герой, жената води повествованието и героинята е жена, която управлява сама живота си. И това е жена, която успява, постига целите си, самоконтролира се и вижда бъдеще за себе си.
Както Дилова казва на едно място, това е рап-роман. Женската чувствителност го пронизва от първата до последната страница. И женската интуиция го е композирала по наистина модерен начин – като нефигуративно платно на абстракционист или кубист, в което социалната сатира върви по оста жени-мъже и се сглобява от отделни самородни късове съвременен български език и остри като скалпел наблюдения върху общността.
* * *
Приликите между Тюркхайм и Дилова са няколко. И всичките особено важни за тенденциите в съвременната литература. Главната е, че и двете авторки се чувстват напълно свободни да пишат за себе си, да променят архетипите на мъжката литература. И двете се справят без мъжка помощ, напътствие или дори присъствие. И, наглед странно, ала всъщност предсказуемо, и двата романа (вече 3 години във Франция и според моята прогноза през следващите 3 години в България) са подценени, да не кажа пренебрегнати от мейнстрийма на литературната критика. Ако за България това не е никак учудващо, за Франция то говори много.
Една жена си позволява да се държи като Джеймс Джойс? Нечувано. Създава нови структури, адекватни на времето, в което се е формирала; и в тези структури мъжките характери са по-малко интересни от женските.
А в мачовска България една жена си позволява да не пише с възрожденски език! Една жена има смелостта да не рови из социалните боклуци на прехода? Една жена не се съобразява с „регистрите“ на балканската поетика, презира дисекцията на селската тъга, по която си умират демодираните структуралисти, не хленчи за просяците по софийските пазари, дори не се възхищава на хипертрофираната мъжественост на ебачите от еничарските времена? Вместо това се рови в собствената си интелигентност, чете Уелбек и слуша американски рап. И пише с безупречен синтаксис, в който модерният ѝ речник не е оставил нито едно кътче за езикови нечистотии.
Ако не се беше появила в сегашния контекст, книгата на Дилова би била напълно нормална история за една жена с възможности и амбиции, израсла в общество, което не цени възможностите и амбициите. Но тъкмо сега тази книга трябва да бъде наречена феминистка. Със самата си природа тя заявява, че жените, чието равенство в България все още чака благоволението на мъжете, е постижимо, ако самите жени вземат своята съдба в ръцете си.
При Дюркхайм има заявка за същото. Разликата е в това, че фабулата на Елоиз е плешива е съсредоточена около възможните варианти, по които един мъж може да бъде обичан, ухажван, ценен, презиран и уважаван от различни жени, на които той всъщност служи и се подчинява, докато фабулата на Дневният живот… е построена върху социалното осъществяване на една свободна жена, която превъзхожда мъжете около себе си.
За онези, които все още се чудят защо в ревюто си за романа на Деница Дилова съм привлякъл за сравнение един френски и един албано-американски роман: в 21 век нациите и етническите общности не съществуват във вакуум, нито пък са оградени от телени мрежи – същото се отнася с особена сила и за литературите им, които чрез английския език като лингва франка и чрез чудесни преводи комуникират помежду си. И изведнъж се оказа, че няма острови, няма изолирани проблеми, няма сегрегация на културите. Всички си приличаме и всички преживяваме животите си в семейства, с любов и омраза, с ревност и раздяла, с болести и смърт, с постепенно изравняване на жените с мъжете, при което гледните точки остават женска и мъжка: толкова интересни, защото са толкова различни.
Благодаря на дъщеря си Аглика, която ми посочи книгите на Тюркхайм и Донс, и на Деница, която ми предостави окончателно редактирания ръкопис на романа си.
[1]Дневният живот на нощните пеперуди: Деница Дилова, Дневният живот на нощните пеперуди. София – Сиела 2015;
Елоиз е плешива: Émilie de Turckheim, Héloïse is Bald. London – Jonathan Cape 2015;
Заклета девственица: Elvira Dones, Sworn Virgin. London-New York – And Other Stories 2014.
