На Здравка и Кристина
Отговарям на Зиги, съкратено от Зигмунд Фройд. Безумно красив бях, това го казваше всеки, който ме види. И умен. Прописах на стари години, да разкажа за двата си живота.
Роден съм в Америка, но това няма значение. От значение е, че първата половина от живота си прекарах в чужбина, а втората в родината. Точно обратно на Иван, моят първи, моят вечен господар.
Онзи израз, че кучето е най-добрия приятел на човека, е сякаш казан за мене. Дори сега, когато съм престар и забравен от всички, си оставам най-добрия приятел на Иван. Ако се появи отнякъде—моля се всеки ден да стане това чудо—веднага ще тръгна до лявата му пета и ще го следвам докато съм жив.
Бях едва проходил, когато Иван ме взе от къщата сред царевичните ниви, където се бях родил. Веднага ме сложи в едно меко легълце на задната седалка. Шумът на мотора ме побърка от страх, но стисках зъби и мълчах.
У дома ме чакаше вечеря, беше топло. Дори леглото ми беше постлано. Успокоих се и заспах. От този момент нататък, цели седем години, ми даваха все същата луксозна кучешка храна, Олд Роял, и спях в същото меко легло в кухнята, до хладилника.
Иван ме научи да излизам винаги навън по нужда, без да ме бие. Научи ме да разбирам човешкия език. Той говореше два езика и аз също станах билингвален. Чувах как го питат, ама това куче на английски или на български отговаря? Нещастници! Кучето отговаря на господаря си, не на език.
Благодарен съм на Иван, че не позволи да ми извадят топките. Не че исках да ставам баща. Но ми спести болката от операцията и срама да не приличам на мъж.
Когато бях в пубертета, ме даде на треньор, да ме научел как се посочват птици. Смешна работа! Аз съм роден птичар, баба ми беше национален шампион. Но трябвало да се науча по човешкия начин, да не лая и да замръзна, когато над мен гръмне пушка. Научих се, само и само да е доволен. За съжаление той не беше ловец и нито веднъж не ме изведе в гората. Пък за лаенето, аз съм от онази порода, която мълчи и върши работа. Особено ако е за приятел.
По него време бях млад и буен. Иван ме водеше край реката да тичам и да гоня патици. Иначе из града беше ужасно, трябваше да ме държи на каишка—най-омразното нещо на света.
Eдна пролет, мисля, че тъкмо бях навършил две години, реката беше придошла и патиците си лежаха почти до алеята, по която излизахме. Само като ги помирисах, моментално ги подгоних. Те се разкрякаха и полетяха ниско над водата. Беше ми притъмняло пред очите и се хвърлих подире им в буйните води. Плувах с всичка сила, но едно е да се носиш по въздуха, съвсем друго да драпаш по вода, па дори и по течението. Когато най-сетне чух, че Иван ме вика, се обърнах и заплувах назад. Но реката беше силна, вълна ме блъсна, нагълтах вода. Вместо да напредвам, ме влечеше навътре и надалеч от Иван.
Когато се опомних, той се беше надвесил над мен, от дрехите му капеше кална вода, от очите му капеха сълзи. Никой не ми вярва за сълзите, лицето му било мокро от реката, казват. Дори и така да е, аз помня, че Иван плачеше. Беше ме спасявал уста в уста.
След този случай нито веднъж не ме заведе до реката. Само в града, само на каишка. И през уикендите – в кучешкия парк. Понякога се гледах на снимките си на Ивановия компютър: къс косъм с шоколадов цвят, който на слънцето свети като бакър, идеална линия на тялото, тъмни очи, правоъгълна муцуна. А как бягах! Никой не можеше да ме надбяга в парка. Но животът ми беше монотонен, строго регламентиран, а аз не бях бунтовник.
Тъкмо навърших осем години и Иван ме предаде. Без да ме пита. Даде ме на някакъв тип и изчезна. Така започна вторият ми живот. Обратно в природата, моята истинска родина.
Джон, вторият ми господар, живееше в дървена хижа край реката. Царевични ниви се простираха докъдето можеха да ти видят очите. Първата му работа беше да ме скопи. Сам, с ловджийския си нож. И никакви глезотии!
Всеки ден бяхме на лов. Гонитби, гърмежи, смърт. Изобщо хаос. Спях на един цимент в дъното на двора, подхвърляше ми кокали, от които ме боляха червата и често дрисках. Цяла нощ ми миришеше на яребици и се събуждах недоспал. През зимата ме оставяше да мръзна навън. Косъмът ми стана твърд и загуби блясъка си. Бях постоянно изпрашен.
До преди да навърша петнайсет години продължавах да съм безгрешен в лова, но Джон ме биеше, когато не можеше да улучи. Никога не се опита да ми стане приятел, сякаш знаеше, че съм верен на Иван до смърт.
Пиеше много. Едно лято падна в реката от моста и започна да се дави. Аз бях на брега и се обърнах по шума. Нещо ме спря да се втурна. Дълго, може би цели трийсет секунди гледах как водата го преобръща и почти ми стана радостно. Но краката ми сами се затичаха, хвърлих се във водата и заплувах към него. Слава богу, реката беше ленива и лесно го стигнах, захапах го за рамото и го извлякох на плиткото.
Умря внезапно миналата година. Един зимен ден немският птичар, който ме заместваше в лова след пенсионирането ми, се върна от полето сам. Омърлушен, гузен. Бавно тръгнах по миризмата и на няколко мили надолу намерих Джон, заседнал между два дънера. Черепът му беше разцепен на две, дясната му ръка още стискаше пушката.
Дълго вих в нощта, но синият сняг наоколо миришеше само на вятър. На развиделяване се потътрих в посока обратна на хижата.
Не ми се умираше тук.
Следвайки реката, стигнах до града.
И ето, седя надвечер край писмената маса, свалям очилата си, разтърквам кучешкото си чело и се взирам през прозореца. Обзема ме меланхолия по отминаващото време.
Онзи ден, в магазина, една жена ме посочи на друга и каза:
– Помниш ли Зиги, на Иван кучето? Колко е грохнало!
А другата й отговори:
– Иван се бил върнал в България.
– Да, наистина. Не издържа тук.
А аз се бях върнал при Иван. Не издържах на свободата.
Аз, кучето Зигмунд Фройд, не намерих приятеля си Иван. Но въпреки това бих си отишъл от този свят щастлив, стига да можех да узная дали той е намерил свободата в родината си.
