Захари Карабашлиев, ОПАШКАТА – роман. Сиела, София 2021
Голям е онзи писател, който използва дар словото си, за да разкаже най-важната история на своето време.
Съвременниците му не знаем коя е тя. Нашите внуци и правнуци ще я определят, от далечината на времето. Ние можем само да разпознаем таланта – геният, както вероятно ще го наричат след време – измежду стотиците самонарекли се писатели. Големият читателски въпрос е да се доверим или да не се доверим на таланта, че е усетил и избрал да запише най-важната история! Онези, които сме сигурни, че талантливият писател знае повече за времето ни от нас, се доверяваме. Другите, недоверчивите, са винаги повече, през цялата история на литературата са били повече. И това е може би една от причините и за най-великите книги да се е използвала реклама – защото, в последна сметка, читателите гласуват с парите си. Преди да са читатели, те са купувачи. Рекламата може да доведе книгата в дома, но коя е гаранцията, че няма да бъде сложена на лавицата без да бъде прочетена, в някои случаи – разлистена дори? Живеем във време, когато рекламата надмина всякакви поносими мерки, в много случаи тя дори затъмнява текстовете, които рекламира.
Като се зачета в хвалебствията, които пълнят кориците и маншетите на книгите – и „Опашката“ е последният пример пред очите ми – разпознавам по един трагикомичен начин човешката несигурност. Мечтая за книга без рекламни думи – чиста задна корица, красива предна и нищо на маншетите, освен кратко био на автора или авторката. Не може един роман да бъде отделен от стотиците други с думи като „едновременно нежен, провокативен и безмилостен, колкото интимен толкова и безграничен“. И ако това е истина, за критика не остава нищо друго, освен да го повтори или внуши с малко по-различни думи. А ако не е истина, си е най-чисто издателско клише, което подвежда купувачите.
Всичко дотук, за да подскажа, че ще пиша за „Опашката“ като а) читател, който е превъзхождан от автора ѝ по отношение на историята и действителността, която описва, и б) човек, който не се интересува от рекламата на книгата, реномето на издателството, или репутацията на автора сред почитатели и врагове. Нима не е ясно, че за почитателите суперлативите ще са като мехлем за душата, а за враговете – свидетелство за снобизъм, който прикрива едно литературно безсилие? Което не означава, че мога да игнорирам творческия път на Захари, очертан от книгите, които е написал.
Погледнат от този ъгъл, романът „Опашката“ е лично постижение на своя автор. Защо? И е ли повече от това?
Първото, но не главното, с което този роман превъзхожда масовото писане на романи в България от всеки, който мисли, че може да пише и издава, е майсторството. Четивността е входната врата към всяко романово съдържание, а в „Опашката“ тя е като въздуха, който дишаме. Не се усеща, а те повлича, храни те. Тъканта на романа е гладка, вълнуваща и, особено важно, вярна – на себе си и на действителността, която описва. Нито един погрешно сложен цвят, нито един фалшив тон. И тази тъкан е скроена в сюжет с вътрешни връзки, които го правят непоклатим. Истински класически наратив, без постмодерни усуквания, без безплодни авторски отклонения. Без жабурене със солената вода на писателското его. Авторът го няма, но не защото е умрял в текста си, а защото го е създал с въображение и почит към истината. Карабашлиев държи цялата история в желязна хватка. А това означава, поне за онзи който се интересува и може да го долови, че писателят контролира историята и всичките ѝ разклонения и герои с удивителна издръжливост и вещина. Нищо не е случайно. Няма колебание защо и накъде. Логиката на всяка реплика и епизод е логика на живите общувания между хората.
И си мисля, че само роденият писател може да употреби такава желязна хватка на словотворец, който е узрял, за да стане летописец на своето време. И като оглеждам родната литература след 10 ноември, виждам, че Карабашлиев е един от малцината писатели с амбиция да говорят за времето, в което живеят. Той задава въпроси без да се интересува от вкуса на читателите, от критиците, модите, признанието, блудкавите обсъждания в социалните мрежи, възможностите да бъде преведен на световните езици, в крайна сметка – от вечността. Другите трима такива – Зарев, Русков и Пасков – вече са написали своите истории.
И може би защото е самотен на своя връх, т. нар. литературна критика, до този момент поне, не се е наканила (или осмелила?) да го „узакони“[1] на мястото, което сам си е извоювал. Страх е това, според мен. Страх от откровеността на писател, който служи на истината вместо на типичния мъжки нарцисизъм. Откровеност е втората причина този роман да стои в моите очи над масата наградени през последните години. Да си измисляш сюжети за антична Гърция, за загубата на паметта, за тъгата толкова неприсъща на българина, за църковни камбани и олтари, за мъжки момичета в Албания, за подземни галерии, които уж водят към нещо (свободата може би?), за чудаци-емигранти или пропаднали любовници … е бягство, заобикаляне, самозалъгване. И е лесно, защото служиш на масовия вкус. Трудното е да възпитаваш или задоволиш литературен вкус с четива, които са „тежки“, но са всъщност сериозни анали на времето, което все още никой не може да познае накъде върви. Ни за миг не си помислям, че психологическите или билдунг-романите[2] не отразяват времето. Но има ли съвременен психологически роман, който се е вдълбочил достатъчно, с безпощадна откровеност, в психологията на жената или мъжа, преживяващи/пречещи на/изтърпяващи/оцеляващи в нескончаемия български преход от посткомунизъм към … провала на мечтата за демокрация?
В сърцевината си всеки голям роман задава въпроси за морала. Изборът на Карабашлиев да не се опита да разкаже история с герои, които представят черти от националния характер, е смел и продуктивен. В трийсетте години на „Прехода“ българският национален характер, вместо да се фокусира и уплътни, се разпиля. Раздробеността му е следствие от манталитета на индивидуално оцеляване и съзнателна съпротива срещу всякакви съглашения, солидарност, консенсуси, присъединяване към групи или партии. Стигна се дори до противопоставяне на „българите в чужбина“ и „българите в страната“, специално наблегнато от медиите като характеристика на изборите през 2021. Поради това Карабашлиев е написал политически роман под формата на сатира. А сатирата е форма на морална позиция.
Двойката Невена-Павел е нетипична за българския социален пейзаж. Жената Невена я прави нетипична. Не защото някак внезапно за Павел се оказва, че има опашка от плът и кръв, а защото е прекрасен човек, красива жена, излъчва независимост и самочувствие и, това е особено важно, влюбена е в Павел безусловно и въпреки неговата деволюция в течение на президентската кампания, в която е въвлечен от вездесъщите сили на „задкулисието“. Невена е по-силна личност от Павел. С характера на Невена авторът е постигнал две неща, които не се срещат в други български романи. Едното е, че е първият сред мъжете-писатели в страната, който е изградил силен, водещ, убедителен женски образ. Другото – с писателската си интуиция тъкмо най-красивият му образ носи и най-заплашителния белег на нереалност – опашка.
Този сатиричен елемент върви като червена нишка през целия наратив. Наред с него се движи и моралният проблем, който е сатиризиран в срещите между Павел и онези, които го натискат да стане президент, най-комичният, но едновременно най-зловещ измежду които е Димитър Статев – ченгето без физиономия и без морал. Ченгето е едновременно в кадър – сади пипер и приказва жестоки истини, сякаш знае и може всичко – и едновременно безплътен като призрак-майстор на конспирации. В него е въплътена и онази непризнавана от българите жестокост, която е заровена дълбоко в подсъзнанието и се проявява тогава, когато властта решава, че убийството на българи е последният останал инструмент за подчинение. Тази жестокост е документирана в убийствата без съд след Девети септември 1944, и има специална роля в два големи романа, излезли през този век: „Чамкория“ на Милен Русков (за кървавите 1923-35) и „Реквием за никого“ (за Възродителния процес 1984-89) на Златко Енев. И тъкмо тук е утопичното – не в опашката на Невена – в този роман: че хората, на които служи Статев, са избрали да направят президент един писател, т. е., интелектуалец.
Самият Павел е традиционен положителен характер на човек, който различава истината от лъжата, моралното от неморалното, красивото от грозното. Светът му е ясен, той дори не се учудва, че държавата е изпаднала в състояние на ступор поради противопоставянето на маските – чудесна метафора за безличната тълпа, която се опитва да се отърве от корумпираните властници без да знае как – и все по-безмилостния репресивен апарат. Той живее в една България, която прилича на съществуващи в света автократични режими, но въпреки това се чувства удобно в своя мехур на творчество и любовно щастие, преживявано в красиви курорти, кулинарни екстравагантности и удовлетворителен възвишен секс. Но забележете: Павел Панев няма нито един приятел. Отново избор на автора, интуитивен или съзнателен не мога да твърдя, но особено важен знак за самотността на героя.
Наред с всичко това, писателят Панев е със самочувствие, че е носител на морални ценности. Пред читателя, от началото до края на романа, неговият образ поставя трудния въпрос дали е носител на доброто – и ако да, реалистичен образ ли е – или е олицетворение на наивността на интелектуалеца, която му позволява да направи най-големия компромис? Компромисът да повярва, че политиката, въпреки очевидните факти, може да бъде почтен занаят, ако се практикува от честни хора. Неговата еволюция е от преживяване на прекрасната, чиста, пълна с оптимизъм и обещания за щастие любов с една необикновена жена към пропадане в мрежата на политическите сметки, които го унищожават. Унищожават и любимата му. Вината за това е негова. Но той не е в състояние да го види. Опашката на Невена е литературен инструмент – метафора на деморализирането на един мъж, който, както всички мъже с достатъчно тестостерон в кръвта, става жертва на агресивните си амбиции. Неморалното е, че амбицията надделява над идеалните му намерения. По този начин Захари е избягнал да създаде роман за властта, което би било банално. Властта отдавна не е интелектуален или морален казус за литературата. Прекалено много знаем за нея и нейните похвати. Моралът на онези, които са примамени от нея обаче, е.
Вместо това „Опашката“ е роман за свободата. Свободата, която я няма. И дори не е мечта, а политически проект. И това е истинската му цена. Истинското му превъзходство над средно добрите книги. Опашката на Невена, която отначало е ненужен израстък, пречка някаква пред безоблачните им отношения, постепенно става като онзи спрей за разпръскване на демонстранти, който го принуждава да бяга и да изгуби жена си от очи. Докато накрая я изгубва в живота. Така той завинаги изгубва свободата си. И напълно логично се оставя да бъде изпратен с куршум някъде „между планктона и звездите“.
Аз не обичам да разсъждавам за философската страна на литературните произведения, въпреки да признавам, че, когато философията е употребена с мярка, тя е една необходима подплата за идеи, защитени по художествен начин: с метафори и живи, достоверни образи. Що се отнася до „Опашката“, Георги Цанков е очертал сполучливо нейните философски аспекти и източници в своя „Книжен четвъртък“ от 18 февруари, 2021. Мен ме порази, вдъхнови, изхвърли от всекидневието един пасаж, наглед незначителен, дори на пръв поглед не особено свързан с фабулата, между страница 230 и 233. И в същото време този пасаж, който описва един спомен на неговия герой, Павел Панев (но ясно личи, че това е спомен на самия Захари от времето му в Сан Диего), ме успокои, че имам съмишленик по най-важния въпрос за всеки човек: какво е свободата. Внезапно осъзнах, че това е центърът, около който Карабашлиев е изградил своя роман. Взет отделно, този спомен е брилянтно есе за свободата.
Може ли да има нещо по-предизвикателно от есе за свободата посред роман за несвободни хора! Единствената свободна личност в историята е жената: Невена. Не е ли това удивително постижение за един автор, който досега е писал от гледната точка на мачо? Пишейки за несвободата, самият писател е станал свободен!
Внушението на есето е, че свободата и чувството за свобода са две различни неща. И че чувството за свобода, въпреки че е самотно и интимно и неотнимаемо, предизвиква жал, ако не е споделено. Споменът е за раздяла с момиче в Санта Моника, един въпрос и нощ край океана, която позволява на планктона „да затрепти в безброй ярки, миниатюрни светлинки“. Сякаш е отражение на звездното небе над него. Параболата е между звездното небе и планктона. Между свободата и красотата. Но това е само подсказване за онова, което ще се случи с човека, който спасява спомена за красотата, за да го асоциира по-късно със свободата в момента, в който я губи. Губи я от дулото на един убиец от службите, но сякаш срещу това печели вечността. Във финалния епизод, когато Панев свършва речта си пред тълпата, събрана да подкрепи кандидатурата му за президент, светват безброй мобилни телефони – също както океанският планктон свети в неговия спомен. Кръгът се затваря – свобода на земята няма, има само чувство за свобода. Свобода има, когато отлетиш към звездното небе. Въпросът, който остава, е: защо не искаме да отлетим, а продължаваме да търсим свобода с цената на осъзнаването, че е невъзможна, и моралните престъпления в нейно име, които приемаме като част от съдбата си? Планктонът, сиреч безличната тълпа, ли е олицетворение на свободата?
Когато осъзнах тези внушения, дошли от самото ядро на романа, разбрах колко трудно е било на душата на Захари, докато го е писал. И че е било невъзможно тази история да има линейно развитие и черно-бял катарзис. На фона на Канона на Йохан Пахелбел, който е другата парабола на фабулата, на моралния наивник му светва, че е загубил свободата си в онзи миг, в който се е срещнал със своя безличен, но всемогъщ изтезател Статев. В отчаян, непланиран опит да си възвърне чувството за свобода, той се оставя да бъде убит – по предварителен сценарий. И като наказание. В секундата преди това да се случи, той сякаш изпъчва гърди и казва „ето ме – в тази врява между планктона и звездите.“
Врявата е онова, от което постепенно се оттегляме едва в края на живота си – със следи от рани, загуби и победи. Четох романа в душевното състояние, обрисувано от Казандзакис в епитафията на гроба му: „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.“ Поради това и го възприех като вик срещу врявата, която предизвикваме със своите борби и напъни за постигане на свобода и усвояване на духовни ресурси. Героят на Карабашлиев знае наизуст тази епитафия и се сеща за нея, когато пред тълпата произнася ключовата фраза „… всеки, който е тръгнал срещу старата система, се изправя срещу врагове. Защото системата е враговете.“ Само онзи, който е преодолял страха си, дръзва да се изправи срещу нея, помисля си той. Но Павел го е страх и системата надделява. И това е в замисъла на автора: изправилият се срещу системата губи моралната си чистота. Прави се на герой, но у него по начало не е имало нищо героично. От това по-голяма несвобода лично аз не мога да видя.
Предложеното тълкуване на „Опашката“ е непротиворечиво, но може и да не е единственото. То е резултат от чувството на съпричастие, с което четох романа: съпреживявах как е създаден. Сякаш бях отвътре, а не отвън. Захари може и да не го е мислил така, да не е очаквал, че ще звучи по този начин. Но интуицията му, с непогрешимото си чувство за истината, каквато е в реалността, го е водила да го направи така, че да зададе най-важните въпроси. Резултатът е надминал намеренията. В моите очи, това е върхово постижение.
А дали историята за свободата и морала е най-важната история на днешното българско време ще решат бъдещите поколения, които ще четат този роман? Засега Карабашлиев ни е предупредил колко още несвобода можем да понесем преди да рухнем, ако се борим за свободата си по неморален начин. Злото е винаги едно и също. Неморално. Може да се променим само ние, които не искаме да го търпим повече, като откажем да се съюзяваме с него.
Оригинална публикация в портал „Маргиналия“.
Публикува се в „Либерален преглед“ по предложение на автора.
[1] Всички думи оградени с кавички, с изключение на заглавието на книгата, са термини придобили гражданственост, които в този текст са употребени подигравателно.
[2] Възпитателен роман, чиито герои с течението на сюжета израстват като личности.