За тъгата, утешението и литературата като бавна медия. Агенция „Фокус“ разговаря с автора на романа „Физика на тъгата“ Георги Господинов.
Фокус: Г-н Господинов, за какво разказвате във втория си роман „Физика на тъгата“? Книгата излиза 12 години след „Естествен роман“.
Георги Господинов: „Физика на тъгата“ е два пъти по-голяма от „Естествен роман“ – около 350 страници, и е много трудно да бъде разказана. Това е историята на едно момче, което има способност да се емпатира, да се вселява в чужди тъги и истории, и благодарение на тази му способност можем да наблюдаваме като през калейдоскоп света от миналия век до наши дни. Историята в книгата свършва на 1 януари 2012 г. Пълна е с много лични истории, с много истории изобщо. Има една част, която е посветена на опитите на героя да изследва през физиката на елементарните частици собствената си тъга и тъгата на света.
Фокус: А защо „физика“ на тъгата? Как се спряхте на заглавието на романа?
Георги Господинов: Много трудно. Имах над 30 заглавия. Точната цифра е 35. И всяко от тези заглавия отговаряше на отделна страна на книгата. Беше ми трудно да намеря едно заглавие, което да обедини всички линии в нея. „Физика на тъгата“ ми хареса, защото указва ясно темата, която ще изследва романът. Физиката се занимава с конкретни, точни неща, с нещата, които са около нас. Исках да сблъскам точните науки с нещата, които са вътре в нас. Тъй както не съществува „физика на тъгата“, не съществува физика на най-важните неща в крайна сметка – физика на самотата, физика на радостта, на носталгията, на любовта. Нямаме точни науки за тези неща. Светът върви натам да се търси спасение както в литературата, така и, най-общо казано, във физиката. И там, където сме в момента, науката и необяснимото се събират. Знаете за последните изследвания в ЦЕРН – за улавянето на т.нар. божия частица, за изследването на елементарните частици, за скоростта, която е по-висока от тази на светлината. Всичко това ни изправя пред усещането, че светът, какъвто го познаваме, много скоро ще бъде различен. И това е тема в тази книга. Какво е останало от някогашния свят, в който сме се родили? Какво можем да пренесем в капсулата на собственото си тяло и памет? И какво ще разкажем на децата си, които вече ще са от друго време.
Фокус: Характерна ли е тъгата за българина и какво я поддържа? В едно интервю казвате, че „българската тъга е непреводима“.
Георги Господинов: Мисля, че всяка тъга е непреводима. Българската е непреводима по особен начин. Самата дума „тъга“, нашата представа, която стои зад нея, е много трудно преводима на други езици. Това е по-различно от английското понятие, от испанското, от португалското. Имаше едно изследване от 2010 г. на „Икономист“, в което България беше обявена за „най-тъжното място на света“, българите се усещат като най-тъжни. Това е субективно усещане, но субективните усещания са най-важни. Героят ми се опитва в крайна сметка да разказва точно от това място, от най-тъжното място, и да се справя с тъгите си. Или поне да ги подреди и опише. Разкажеш ли една тъга, тя става малко по-светла.
Фокус: Има ли други теми в българската литература, които са непреводими и кои са те?
Георги Господинов: Преводимостта не е толкова проблем на темата, а на начина, по който разказваме и мислим. Да, понякога сме твърде локални, загърбили света и с чувството, че сме загърбени от него. Често това чувство е вярно. Но тогава проблемът е и наш, не можем да се сърдим на света. Ако искаме да разкажем българските теми на универсален език, трябва да ги разказваме персонално, лично, през себе си. И за това не се иска нищо повече от талант и здрава работа над всяка дума, над всяко изречение, над всяка страница. Само така ще направим нашата тъга преводима. Защото, както казахме, тя не е само българска. При нас може да е по-различна, по-бавна и тежка, но героят на „Физика на тъгата“ пътува и вижда, че тъгата залива бавно Европа и това е глобален проблем, не по-малък от проблема с глобалното затопляне и изчерпването на залежите от нефт.
Фокус: „Естествен роман“ описва 90-те години на миналия век. Казахте, че „Физика на тъгата“ описва целия век. Как бихте характеризирали последното десетилетие, в което живяхме?
Георги Господинов: Най-трудното за описване десетилетие, най-трудното за разбиране. Мисля, че в края на това десетилетие ще има някакъв обрат. И литературата, както всички класически форми на изкуството ще станат отново важни. Защото светът днес се нуждае от утешение. В античността е имало такъв жанр – утешение. Ще бъде оценена литературата като бавна медия, ще се разбере колко е важна бавността, колко са важни неща, които сме загърбили през последните 3–4 десетилетия. Това първо десетилетие на новия век е десетилетие на хаотично търсене на смисъл. Ние самите търсим смисъл и основание да продължим да живеем. Не очакваме вече много неща, не очакваме много от бъдещето. В момента, струва ми се, имаме нужда от осмисляне, от смисъл, от истории, от разказване на истории. Във „Физика на тъгата“ се споменава Шехерезада и става дума за Лабиринта на Минотавъра – това са два мита, върху които този роман стои. Номерът на Шехерезада е в това, че литературата, историите придават смисъл и ни спасяват, дават ни още един ден живот. Наистина вярвам в доброто бъдеще на литературата, колкото и това да изглежда в момента радикално или глупаво.
Фокус: Включихте ли се и подкрепяте ли инициативата за възраждане на българските библиотеки? Виждате ли начин да се върне интересът към книгата?
Георги Господинов: Да, разбира се, включих се. Начинът, според мен, е библиотеките да станат приятно и светло място, в което хора да се събират, ако искат с лаптопите си, и да работят до късно вечерта. Дадох пример с една немска библиотека, през която съм минавал в 11 часа вечерта и беше пълна с млади хора, които пиеха кафе, четяха и си работеха във фоайетата и залите на библиотеката. Библиотеката трябва да стане място за събиране, а не мрачно и хладно място, в което хората разгръщат в самота книги.
Фокус: Държавата грижи ли се достатъчно за науката, за културата, за духа на българина? В този смисъл, подкрепяте ли протестите на учените от БАН и на студентите съответно?
Георги Господинов: Аз самият работя към Института за литература при БАН и подкрепям протестите. Мисля, че всяка страна, особено във време на криза, всъщност следва да инвестира в култура и в наука, защото във време на криза човек остава без опорна точка. Това, което може да ни измъкне, това, което може да даде нов смисъл и спасение, са науката и културата. Институтът за литература например – подобни институции има по цял свят. Те някъде са свързани по-близко с университета – може би това е решение, но тях ги има и те са важни за смисъла. На всяка власт трябва да бъде напомняно непрекъснато, че културата е нещо, което не опира само до паметници на културата. Хората не са паметници на културата. Културата е нещо тук и сега. Ако в училище деца бият жестоко други деца, ако нямаме една книга в дома си – това е въпрос на култура също. Ако държавата трябва да помисли за нещо, то трябва да бъде как да инвестира във всекидневната култура, а значи и в културата на четене и на достъпни и съвременни места за четене.
Фокус: Вие пътувате много в чужбина. Какво е отношението към литературата в другите страни, каква част от ежедневието на хората е литературата?
Георги Господинов: Пътувам след книгите си. За мое щастие „Естествен роман“ излезе на почти всички европейски езици и се срещнах с доста хора из градовете на Европа. Да, там се чете повече, трябва да признаем. Но там и отношението на медиите към литературата е различно. Там най-големите и най-важни вестници са тиражни, защото не са жълти. Ето това е парадоксът. Те излизат в над 100 стр. през уикенда и от тях около 30 страници са за култура, с огромни сериозни текстове. Ето това е друго отношение. Защото медиите са тези, които в момента диктуват ценностите. Ако ми кажете български всекидневник, който публикува сериозни анализи за литература, балет, кино, опера или излиза на първа страница със съобщение за писател, музикант или нещо такова, аз много ще се зарадвам, но такъв пример няма.
Фокус: Какви са Вашите страхове и надежди за младите хора, с които работите? Срещате се с много студенти, тъй като преподавате в два университета.
Георги Господинов: Имам повече надежди за тях и по-малко страхове. Все още съм в тази възраст, в която не мога да говоря за себе си и за младите в различни категории. Срещам се с любопитни хора и за мен това е много важно. Ако човек изгуби любопитството си към нещата от живота, към литературата, към смислените неща – тогава става лошо. Но срещам млади хора, които са любопитни и това ми дава най-много надежда.
Страховете ми са да не се разминем радикално с тях. Те са много различни и ние трябва да приемем тази различност. Те може би не четат книгите, които искаме, може би не четат на хартия. Но все едно, четенето е по-важно от носителя.
Фокус: Как се променя литературният вкус на българина след промяната?
Георги Господинов: Хубавото, което мога да кажа и което от 7–8 години е така, е това, че се откриват книжарници, че салоните на премиери и на четения са обикновено пълни. Сред младите хора в България има желание – да издадеш роман, да се изживяваш като писател, и това е хубаво, показва, че литературата в някаква степен е ценност. От друга страна, разви се жанровата литература. Има си писатели, които вече знаеш, че пишат един тип литература, която е комерсиална, в която е важно действието, а не езикът. Да има „добър комерс“ също е необходимо. Това, което не ми харесва, е, че се размиха границите, критериите, оценките.
Фокус: Какво е спасението ни от икономическата криза според Вас – казахте науката?
Георги Господинов: Спасението е в това да осъзнаем, че икономическата криза не е само икономическа. Зад нея стои изчерпване на базисни неща от човешката култура, цивилизационни неща. Тази криза е цивилизационна, тя не е просто икономическа. Затова предвиждам спасителна роля на изкуството като машина за смисъл и утешение. Ще стават ценни неща, които си мислим, че отдавна са в историята, просите неща. Ще се върви към някаква нова екология не просто на природата, а на човека, ако искаме изобщо да оцелеем.
Фокус: Кое е това, което в 21 век дава смисъл на живота на един писател?
Георги Господинов: Това, че през писането на книга и разказването на история можеш да събереш хора, които не познаваш, които никога няма да срещнеш, но с които за една нощ или един следобед ще бъдете заедно. Това са невидими общества между читатели на една и съща история, между търсачи на смисъл в литературата.