От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

(За прозата на Мирослав Пенков)

Метафората от заглавието на East of the West: A Country in Stories (Farrar, Straus & Giroux, 2011), първата и засега единствена книга на Мирослав Пенков, написана на английски и преведена-пренаписана от самия него на български, На Изток от Запада (Сиела, 2011), е разбираема за западния читател. Това е читател, който и без това мисли за Изтока като за нещо екзотично, изостанало и леко абсурдно. Във всеки случай политически и икономически незначимо. Нещо, на което се гледа малко или повече отвисоко.

Подзаглавието A Country in Stories, което липсва в българския вариант и което, почти не се съмнявам, е било добавено от маркетинговия отдел на известното нюйоркско издателство, насочва изброените читателски нагласи към една конкретна държава от Изтока. Въпросът, който тази добавка предизвиква, е дали този културен продукт – колекция от осем екзотични разказа, написани от екзотичен писател от Изтока – цели да увеличи в очите на западния читател културната значимост на тази държава или, обратно, да подчертае нейната екзотичност и абсурдност.

Онова, за което заглавието не оставя две мнения, е че Пенков е писал книгата си за западния читател[1]. Съзнателно не казвам „разказите си“, защото по негово собствено признание, той ги е писал с представата, че са части от сборник, т. е., книга: „I wrote all eight stories in East of the West with a collection in mind. I miss Bulgaria a great deal and writing about Bulgaria in some ways makes me feel connected to the things I love.“[2] На друго място той пише: „And so I began this book. […]I believe that when read together the stories complement each other, like pieces in a puzzle adding up to reveal a larger picture.“[3]

ПиАр-ната еуфория около книгата с толкова пикантно за Америка заглавие е на път да отзвучи. Време е за критичния литературен анализ, който да помогне на автора и неговите читатели да се ориентират в сложните обстоятелства, свързани с нейното създаване. Понеже книгата е вече част и от българския литературен пейзаж, тази рецензия е за българските читатели и гледа на разказите на Пенков откъм българския исторически, социален и литературен контекст.

Разказите, противно на намеренията на автора си, не се допълват като парченца от ребус  и голяма картина няма. Съмнявам се, че самият Пенков е наясно коя голяма картина се е опитал да нарисува: на България отдалеч, на Америка отблизо или на тяхната несъвместимост? Защото носталгията е чувство, но не и голяма картина. Любовта е мотивация, но не реализация. Двата свята в разказите – българския и американския – са поставени един до друг, но само с насилие над въображението и повърхностна добронамереност би могло да се види някаква връзка между тях. Прекрасният стил, който е силата на Пенков, вместо да скрие структурните им слабости и баналността на съдържанието, напротив ги подчертава.


Small Ad GF 1

Особено разочароващ в това отношение е „Девширме“. Историята се случва в Америка, но американски са само пикапа и торнадото. Американецът Джон Мартин е като статист в пиеса, която има за цел да покаже личната трагедия на българина имигрант: изоставен от жена си, която вече се е омъжила за друг българин, преуспял в Америка доктор, на когото викат Бъди. Веднага в сюжета се включват две клишета: Михаил-Майкъл е добър човек и иска да бъде добър баща на дъщеря си, която, за да се получи контраст с лошата майка, е отглеждана в поамериканчен български еснафлък („Встрани опънато грамадно барбекю. Отгоре му цвърчат кюфтета и пържоли. Пардон. Бъргъри и стекове.“) Михаил взема дъщеря си за уикенда, в който се случва това парти, и играе футбол с нея. Отчаян от това, че Ели (която не е характеризирана с нищо индивидуално, освен че е дете, което говори на английски вместо на български) ще израсне без да установи връзка с неговата родина, Михаил решава да заложи в нея семката на българщината като й разкаже за „кръвта“. Въпреки че е в Америка, той залага на nature (природата) вместо на nurture (средата). Може би защото знае, че средата в България няма да отекне в детската душа с патриотично ехо, така както не е отекнала и у него самия: той не иска да се върне там. „Тая приказка, Ели, и тя с кръв започва. И с кръв свършва. Кръв сплита хората в нея и кръв ги разделя.“ И т. н. Една кървава еничарска история се развива като в лош филмов монтаж на фона на развихрилото се торнадо. В сюблимния момент торнадото изсипва черни гарвани с пречупени криле върху предното стъкло на пикапа, също като у Хичкок или – една по-модерна заемка – както дъжда от жаби в „Магнолия“ на режисьора П. Т. Андерсън , докато бабата на Ели в легендата се справя с пет хиляди еничари благодарение на хубостта и непреклонността си, почти ала Антон Дончев. А предшестващите торнадото американски епизоди са описани сръчно и четивно ала Захари Карабашлиев. Но Захари има вече патент върху тях, защо ни е тяхното повторение?

В легендата, подадена на читателя на хапки, Пенков прави опит да употреби архаичен български език, или поне някакъв архаичен синтактичен ритъм. В същия регистър е написан и „Нощният хоризонт“, който е опит Възродителния процес да се предаде като сказание от едно време, но се оказва другото изкуствено – неорганично, съчинено с добри намерения, твърде умозрително – повествование в сборника именно заради езика. След като българската литература има вече великолепния „Възвишение“ на Милен Русков, където Милен просто пее слят със словото и разказа, всеки опит това да се наподоби, и то отдалеч, ще мирише на епигонство.

Ако Пенков е искал с паралелния монтаж на „Девширме“ да покаже каква непреодолима пропаст дели тези два свята, може и да е успял. Но кой ли не знае това? Защо по този наивен начин? Защо без сблъсък и развитие на характери? Също така кой ли не знае, че въпреки торнадото и гарваните и вкиснатия виетнамски ветеран Джон, Америка, от която Михаил не иска да се върне при наследниците на еничарите, е такава днес, защото е заложила на средата (nurture), а не на кръвта (nature)! Въпреки че там се е проляла много повече кръв, отколкото в миниатюрна България.

Носталгията е благороден подтик за писане, но тя не може да спаси една история, чиито две части са съшити с бели конци. „Славното“ минало на България, което вече не вдъхновява дори българите, които живеят в страната – освен че поддържа огъня на националистите – не може, не бива да бъде сериозен сюжет за един писател, който пише в Америка за да бъде четен от американци. То може само да стимулира екзотичния им интерес. България днес е съвършено друг проблем. Имигрантската съдба е съвършено различен проблем от развода на чужда земя. Имигрантската съдба са болките на адаптацията, културните несъвместимости и раздвоеното съзнание. Самата Америка е проблем за себе си и имигрантите са част от този проблем. А за българските читатели легендите от османско време са просто банални.

В „Крадци на кръстове“ и „Писмото“, най-слабите разкази от колекцията, Америка не е вписана в сюжета, но се усеща, че са писани по спомени от България и без да е ясно защо, освен може би да се покаже мизерията на хората в пост-комунистическото време. Двете момчета, които влизат в тъмната църква, докато навън цари някаква хаотична демонстрация, попадат на полужив старец, който, докато те се опитват да го почистят и напоят, умира в ръцете им. Вместо тази смърт да бъде катарзис за тях, онзи, който разказва историята се изпикава върху тълпата в знак на някакво мнимо превъзходство. Какво е то и какво момчето е прозряло, не става ясно от този край: „Съжалявам, мили мои българчета. Ето, извинявам ви се предварително. Обаче всичките съм ви запомнил вече. Всичките до един. Така че, пази се, народе. Това момченце има камъни в бъбреците.“ Ясно е само, че авторът е нямал идея как да завърши един разказ, в който не се случва нищо преобръщащо душата.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Тук се натъкваме и на лош превод, който напомня за английския оригинал: „Хляб никой не дава за без пари.“ на български трябва да звучи „Никой не ти дава хляб без пари.“ Подобни са и – в „Девширме“ – „Кажи ми, в името на добрия Господ, какво точно не е наред с тебе“ (превод на „what’s wrong with you“ – на добър български то звучи „Кажи ми, за Бога, какво точно не ти е наред“, защото никой българин няма да каже „в името на добрия Господ“) и „Пердаши го с всичка сила, но клаксонът едва се чува от всичкия вятър.“ („all thе wind“ на български трябва да звучи „целия този вятър“).

В „Писмото“ Америка присъства с факта, че бащата на двете сестри, за които се намеква, че са обект на сексуални нападения от случайни мъже – крадлата, осиновена от Бабет, и Магда, която има Даун синдром, и е оставена в сиропиталище – е заминал на гурбет. И не се интересува от тях. Английската двойка е добавена за цвят; едва ли не, за да помогне на крадлата да напише писмото до баща си на английски. Краят отново е удивително плосък: „- Как те третира живоът? – викам й. – Слушай – викам й, – трябва ми някой лев, че да си дойда у дома.“

Джон Фриймън, уважаван критик и редактор на списанието Гранта, е уловил посочените слабости по своя си, щедър западен начин, в рецензията си в The Boston Globe: „’Cross Thieves’ and ‘The Letter,’ both of which chronicle post-communism chaos, pivot on the less interesting certainties of political observation in hindsight. As with the subtitle, the assumption that we turn to fiction for a sense of history is a mistake; but it’s one that is easy to forgive. Bulgaria is a small nation, very far from America. It will be, for many readers, a practically imaginary place.“[4]

Последните две изречения фокусират в себе си проблема, който е заложен в тази книга от нейния автор: България е толкова отдалечена от Америка, че всичко, което кажеш за нея, върви. В разказите отсъства българинът, който се сблъсква с Америка. Ако беше там, разказите щяха да имат по-универсално значение, защото щяха да покажат частен случай на големия проблем, който имигрантите имат във и са за Америка.

Когато обаче Пенков не се интересува от Америка, а пише за себе си, с искреността и дълбочината на човек, преживял в душата си онова, за което разказва, той постига три блестящи разказа: „На изток от Запада“, „Снимка с Юки“ и „Как купихме Ленин“. От трите, „На изток от Запада“ е шедьовър. Не случайно той е получил най-много награди досега.

Този разказ е категорично доказателство, че става дума за талант, който дава сериозна заявка да бъде голям писател. Ако знае как да употреби себе си! Защото в същото време този разказ е и косвено свидетелство, че слабите са резултат на прибързаност, а може би и незрялост, липса на сериозен жизнен материал (през 2011 Пенков е бил на 29 години) и в крайна сметка на неговото неумение да употреби таланта си по интелигентен начин. Жюно Диаз, американският писател от карибски произход, който в момента се изкачва към върха на американския разказ, ми каза, че е писал своята последна колекция от девет разказа цели единайсет години. „Ако знаеш само каква интелектуална дейност е скрита зад тези разкази“, каза той. „Не вярвай на тези, които твърдят, че писането на проза идва направо от сърцето.“ Този 44-годишен имигрант има издадени три недълги книги, макар че пише от 1992 и, също като Пенков, си изкарва прехраната в Америка като преподавател по творческо писане.

Силата на „На изток от Запада“ е във фокуса, в стройната структура, в това, че сюжетът е разказан от герой, чийто характер се развива, преживявайки събитията от своя живот. Разказът има тема – натоварените с вековни конфликти съседски отношения на Балканите – и няма излишни персонажи. Трагедията е заложена от самото начало и се случва на два пъти: когато убиват сестра му Елица (същото име като на детето от „Девширме“) и когато Нос разбира, че Вера няма да му стане жена, и това го освобождава – въпреки, че е „смазан“. Това повторение засилва усещането за абсурд, което витае край реката, разделяща българското от сръбското село и което Пенков предава с някоко внушителни детайла, най-потресаващ от които е кръстът на потъналата в реката църква, където той и Вера се гмуркат, за да се целуват. Най-важното: Нос е свързан със селото и реката и мината, където работи. Нос е привързан. Нос остава на мястото си! Освобождението е вътре в душата му – не във физическото преместване.

Суперлативите няма да ми стигнат, за да изразя колко точен, компактен, забавен и искрен е разказа „Как купихме Ленин“. Но за него се е казало най-много, той е писан още по времето, когато Пенков се е учил на писане в университета, много хора са го критикували, харесвали и поправяли, включително, както признава автора, някоко пъти самия той. Той е толкова жив, защото Америка в него е само място, където героят е отишъл да се изучи. Неговата тема е близкото българско минало, което живее в паметта на дядото и оттам, поради любовта между двамата, се стълкновява с насмешката на внука към това минало без да причини трагедия. Това е всъщност оригинален подход към конфликта на поколението от времето на комунизма с поколението, родено след него. Слагам го една стъпка по-долу от „На изток от Запада“, само защото има по-опростена структура и по-малко универсално звучене.

За „Снимка с Юки“ трябва да се напише отделна рецензия, това е сложен и ангажиран с истински морален проблем разказ. Пенков е женен за японка и това му помага простичко, но елегантно да съпостави двете култури – неговата и нейната – които попадат сред трета: български цигани. „Македониjа“ е сюжетно интересен, но претенциозен с вмъкването на македонската тема в една по същество любовна история. Краят на разказа е неубедителен.

Неубедителните завършеци са характерни за всички, дори най-добрите, разкази на Пенков. Както и отвлечените заглавия. С изключение на „Как купихме Ленин“, нито едно от другите заглавия не дава представа за съдържанието, което стои под него.

* * *

Съзнавам колко отговорно е да се пише за млад автор. Освен риска да бъде подценен или надценен, налице е и по-сериозният риск да бъде прехвален. В случая с Пенков нещата се усложняват неимоверно, защото той засега не е нито американски, нито български писател. О, това няма значение, казват почти всички новооткрити таланти, чиито родни езици се четат от незначителен брой хора и които са научили английски дотолкова, че да пишат прилична проза. Ако искате имена, ето: Александър Хемон от Босня, Теа Обрехт от Сърбия, Капка Касабова от България ...

Познайте обаче кой е казал следното: „Аз съм американски писател, роден в Русия и образован в Англия, където следвах френска литература, преди да прекарам петнадесет години в Германия.“[5] Самият Набоков – квинтесенциалният пришълец, избрал да принадлежи, а не да остане гост на Америка! Отговорът на въпроса защо Набоков е решил да принадлежи – и тя го е приела за свой – на американската литература, а днешните славянски имигранти се колебаят, оставям на вас. Но това не е тривиален въпрос. Две неща определят принадлежността на писателя: езика и културата, от която той черпи сюжетите и героите си. И все пак езикът е по-силния определител. Салман Рушди смята себе си и е английски писател, въпреки че романите му произлизат и пресъздават теми и проблеми от индийската култура.

Писателите имигранти са раздвоени между необходимостта да пишат на английски, за да бъдат четени, и боязънта да черпят идеи и сюжети от англо-американската култура, защото не я познават като своя. Инстинктът им подсказва, че трябва да пресъздадат на английски онова, което носят в куфарите си, без то да изглежда като пътепис или историческа хроника. На всичко отгоре това се котира в Америка, най-големия пазар на книги, поради чисто домашни причини. Едната е, според думите на големия Том Уулф, че американската белетристика е изпаднала в стерилност и нерелевантност, защото романистите вместо да наблюдават света гледат себе си в огледалото. Другата е снобската претенция на културните американци, че се интересуват от екзотичните култури; но това е по-скоро антропологичен, отколкото литературен интерес.

Е ли това дълбока и дългосрочна литературна стратегия?

Прозата на Пенков и неговата все още къса биография предлагат сериозен повод да се търсят отговори на този съдбоносен въпрос. Той научава английски от английска гимназия в София и на 21 години заминава да учи психология в Америка. Негов кумир тогава е Стийвън Кинг; окуражаван от Агоп Мелконян, той се е опитвал да пише разкази ала Кинг. Един от неговите професори от Университета в Арканса го кара да преведе български исторически текст. „I was mesmerized,“ пише Пенков във Въведението към английското издание на сборника си, „the way I’d been as a child, by our own history. How could I have forgotten it? Why was I not writing stories like these, packed with heroism, betrayal, courage and cowardice, freedom and death?“[6] Пенков завършва магистратура (Master’s of Fine Arts) по творческо писане в Арканса. Тогава написва първия си разказ „Как купихме Ленин“, който през есента на 2007 е публикуван в известното Садърн Ривю, легендарно списание създадено и дълго време ръководено от Робърт Пен Уорън. Разказът печели престижната награда на името на Юдора Уелти през 2007 и е включен в сборника „Най-добрите американски разкази през 2008 година“, под редакцията на Салман Рушди. Пенков остава в Америка като преподавател по творческо писане в Университета на Северен Тексас в Дентън, Тексас, на 60 мили от Далас.

„На Изток от Запада“ е първата книга от българин, публикувана от голямо американско издателство с влияние върху световния пазар на книги. Веднага книгата излиза в Англия (Sceptre, 2011), Канада (Doubleday, 2011) и на още 9 езика. Разказът „На изток от Запада“ печели наградата на БиБиСи за най-добър разказ, публикуван на английски eзик през 2012 година, и е включен в антологията The PEN/O. Henry Prize Stories 2012.

Всичко това е едновременно еуфорично и притеснително. Става дума за действително престижни награди и издания. Но червената лампа трябва да светне. От една страна, заработила е търговската машина, която ползва наградите за реклама на издателствата. От друга, американската литературна критика – както всичко в американския живот – е центрирана върху домашната литература, докато пришълците, особено младите, се приемат с добронамерена ПК (политическа коректност). Но все пак това е ПК, а не задълбочена оценка. Тя отминава най-важния проблем на всяка белетристика: нейното съдържание и източниците, от които писателят черпи вдъхновение и които употребява, за да каже своята дума върху човешкото състояние. Тя не се интересува какво този млад автор ще прави по-нататък – важно е в момента да се вдигне шум. И когато има формални основания този шум да е с високи децибели, още по-добре.

Каквато и позиция да има младият автор спрямо своята принадлежност към национална или глобална или никоя литература, драматичният проблем, с който той живее всеки ден, е за какво да пише. Той знае как да пише. Но за какво пише определя мястото му: в държавата, където живее; сред езика, на който пише; или в някакъв еспериментален имагинерен свят, който той си измисля. Писателят пише чрез и от културата, на която принадлежи. И тази принадлежност никой писател не може да отрече. Няма писатели във вакуум.

Живеейки в американския културен бульон, Пенков постепенно се просмуква от него. Българското става все по-далечно, губи се в спомените, изостава. Но още по-важно: българската проблематика с нищо не интересува американската култура, колкото и да продължи да интересува писателя. Съвсем други са проблемите на имигрантите по вертикалната ос юг-север, хората от Карибието и Южна Америка, чиято история е неделимо свързана с историята на Северна Америка. Освен че е далечен спомен за Студената война, българската култура не предлага проблем, нито човешки материал. Така че от кардинално значение е дали той ще избере да принадлежи на родната си култура (практически непосилно, ако продължи да живее в САЩ), на американската (неимоверно трудно, но не невъзможно) или на двете (все още неизпробвано, но изглежда естествено и предлага нови, неизследвани човешки състояния).

Засега е ясно, че Пенков още не е определил дали ще си направи своя площадка в пространството между Америка и България, на която да стъпи, или ще предпочете да принадлежи на едната от двете. Но изборът трябва да се направи спешно. Защото иззад ъгъла чака друга опасност. Животът по-често е по-силен от нас и, живеейки в Америка и функционирайки на английски език в американския културен бульон, той няма как да не изостане от естественото развитие на българската културна среда. Това изоставане личи дори в сегашните му разкази, които се дължат повече на спомени и прочетени исторически текстове, отколкото на реалните преживявания на зрял индивид, който едновременно участва във и наблюдава живота. Ако той се опита насила да наблюдава България отдалеч и да пише на български теми и създава български характери, е обречен на провал. Ако не иска да се приспособи към американското, му остава третата алтернатива: да успее да претопи усещанията и знанията си за двете култури в една амалгама, която да отразява неговото лично интеркултурно битие.

Може би възнамерява да се върне в България и да стане български писател? Но дори и за такова решение в сегашната му книга се съдържат интересни поуки. Първо, на кого в България той ще разказва легенди, които всички знаят или не искат повече да чуят? Но има нещо още по-важно.

Когато книга писана за западния читател от български автор излезе на родния език на автора, тя се възприема по различен начин: начин, който този млад автор не е предвидил. Възприема се много по-критично и с недоверие, що се отнася до достоверността на характерите и как в повествованието са вплетени изконните исторически събития, формирали идентитета на българските читатели (еничарството, комунизма, съседските отношения на Балканите и македонските четнически движения). Те са били формообразуващи и за самия автор, който е израснал в България. Написани в Америка по спомени, от които носталгията не може да бъде отделена каквито и усилия да полага рационалния мозък, и използвани като фон на действието, те започват да служат на онова културно клише, което доминира европейската история – Западът е цивилизацията, към която Изтокът се стреми, но никога няма да достигне, независимо колко се старае. Но Изтокът е нещо, което забавлява хората от Запада, стига да не заплашва тяхната икономическа стабилност. С една дума, Пенков вече няма да се завърне в България на чисто – за него има създадено мнение.

Обратно, съдейки по излезлите немалко рецензии за книгата в американския и английския печат, западният читател приема на доверие характерите на Пенков и вижда в тях въплъщение на онази изостаналост, която е антропологично привлекателна, и онази ирония, която за тях означава, че авторът се е дистанцирал от битието на своите герои. Тъкмо онези роли, в които българите предпочитат да не се виждат, за западния читател са екзотичното, което го привлича. Онова, което Пенков описва с носталгия, те въприемат като ирония. Онова, което той представя като историческо наследство, те възприемат като старомодна екзотика.

Тази културна проблематичност на На Изток от Запада изпъква и става опасна не сама по себе си, а защото Пенков пише прекрасно. Елегантно, стегнато, изчистено, с пределна словесна изразителност. Такъв стил е не просто четивен, той е убедителен. Характерите му, доколкото ги има, живеят и действат точно според писателските намерения, те следват безупречно отредената им литературна роля и оживяват в съзнанието с типични черти (бащата в старческия дом от „Македониjа“, Гого от „Крадци на къстове“, малката крадла от „Писмото“). И онзи, който не познава описания културен контекст, но проявява любопитство към него, е склонен да се поддаде на силата на словото и да не подложи на съмнение посланието, което му се струва, че намира в разказите. Ето какво казва самият автор за своето писателско верую, на английски език: „Respect your readers. Don’t worry if they will understand you. Don’t dumb things down for them. There isn’t all that much you can do for your Bulgaria: you couldn’t be a surgeon, because you lacked the dedication and the skill; you couldn’t be a firefighter because you lacked the courage. It’s words you can offer and nothing more. Make each word count.“[7]

Никой, дори той самият, не може да измери доколко владеенето на формата от Пенков се дължи на природна дарба. Но онова, което е сигурно и личи в неговия начин на писане е, че умението му да употребява думите е школувано в една от висококачествените университетски програми по творческо писане в САЩ. Самият той е признал това по косвен начин в интервю за онлайн списанието One Story по повод разказа „Снимка с Юки“: „I’m making everything seem so premeditated here, so coolly and mathematically constructed. I mentioned already how sentimental of a person I am. I cannot calculate a story so meticulously while writing it. I am able to take it apart now and rationalize my decisions, but this is happening only after everything’s been written. While I wrote, I had only two things to lead me—my fear and my intuition.“[8] Самосъзнанието за процеса, изразено в този пасаж, идва само след сериозно обучение именно за математическото конструиране на един разказ, което се постига до съвършенство в курсовете по творческо писане. На всичко отгоре Пенков преподава такова писане.

Основният резултат от това обучение е придобиването на техники и формални писателски умения, които обаче не раждат голяма литература, ако не се употребят за изразяване на дълбоко, значимо житейско съдържание. Другият резултат е обсесия с формата, която води до маниерност и претрупаност – слабости, които се намират и в разказите на Пенков. В тези програми писателите общуват с писатели. Те губят естествения си интерес към това кой ще ги чете. И стават съвършени занаятчии. Това личи в тяхната проза. Само онези, които пулсират в крак с живота – с обществените проблеми, с читателските предпочитания, с литературната история – и не спират да четат големите произведения на големите майстори успяват да превърнат занаята в изкуство.

Ето защо е интересно – и необходимо – разказите на Пенков да бъдат анализирани, освен откъм тяхната културна екзотичност и техническо съвършенство, и откъм тяхното съдържание.

* * *

Епитафът на първата книга на Жюно Диаз, сборникът от разкази Drown („Удавен“: Riverheads Book, New York 1996) e цитат от писмо на писателя Густаво Перез Фирмат, кубински имигрант в САЩ: „The fact that I am writing to you in English aleady falsifies what I wanted to tell you. My subject: how to explain to you that I don’t belong to English though I belong nowhere else.“[9]

Днес самият Жюно формулира човешкото състояние, което е в центъра на неговия интерес така: „Когато един писател е от карибието или афроамериканец, това прилагателно задължително стои пред името му. Да си чувал обаче някой да казва бял писател?“ Макар че е бял, като писател Пенков се намира в същото състояние сред американското общество. Бих казал дори едно ниво по-ниско: расизмът е основен проблем, цветнокожите имигранти са сериозен проблем, докато белите българи дори не са проблем.

Литературата е променлив процес, вярва Жюно Диаз. Същото произведение, което сутринта не ти е харесало, ако го прочетеш след обяд може да те хвърли в транс. Онази расова толерантност, с която наглед Марк Твен създава своя Хъкълбери Фин, днес би ни се сторила най-яростен расизъм. За да бъде обаче един автор в състояние да предизвиква това променливо отношение, той трябва да отговаря на две необходими условия: да принадлежи (и да е убеден къде принадлежи) и да работи с интелекта си много повече, отколкото с интуициите си, но да не дава това да се разбере в крайния резултат. И двете се проявяват чрез езика – в този смисъл цитатът от Фирмат е метафора за културното торнадо, на което всеки изместен от родното си място писател се бори да устои.

В мен остава без отговор въпроса дали в България прозата на Мирослав Пенков трябва да се сложи в категорията Преводна литература или в категорията Родна литература. Само той може да отговори на този въпрос след време. След дълго време! Време, през което чрез езика на неговите разкази ще проличи дали знае къде принадлежи и дали е вложил в тях необходимата доза интелектуален размисъл.



[1] Недвусмисленото доказателство за това е, че ако, както твърди той, беше я написал само като лекарство срещу носталгията по родината, би я писал на български. В случая не може да има съмнение, че решението да пише на английски е дошло от желанието му да бъде издаден в Америка, а това инстинктивно го е ръководило да пише с американския читател на ум.

[3] (http://www.miroslavpenkov.com/intro.html, посетен на 10.10.2012)

http://www.boston.com/ae/books/articles/2011/07/31/east_of_west_looks_at_generation_gaps_and_the_pull_of_place/?page=2, посетен на 13.10.2012: „Крадци на кръстове“ и „Писмото“, и двата описващи посткомунистическата бъркотия, почиват на сравнително безинтересната неусъмнимост в политическото наблюдение направено след като резултата от събитията ни е вече известен. Също както и с подзаглавието, допускането, че прибягваме до белетристиката, за да усетим историята, е грешка; но грешка, която е лесно да бъде простена. България е малък народ, много отдалечен от Америка. За много читатели тя ще бъде всъщност едно въображаемо място.

[5] Alvin Tofler, Interview with Nabokov. Playboy, January 1964.

[6] „Превъзнесох се: какъв съм бил в детството ми, от нашата собствена история. Как съм могъл да я забравя? Защо да не започна да пиша истории като тези, пълни с героизъм, предателство, смелост и подлост, свобода и смърт?“

, August 3, 2011 (http://www.granta.com/New-Writing/The-Golden-Goat-to-Communist-Ratio , visited on 11.10.2012): Уважавай читателите си. Не се безпокой, дали ще те разберат. Не опростявай нещата заради тях. И без това не е толкова много онова, което можеш да направиш за твоята България: не си могъл да станеш хирург, защото са ти липсвали отдаденост и сръчност; не си могъл да станеш пожарникар, защото ти е липсвала смелост. Думите са онова, което можеш да предложиш, и нищо друго. Старай се всяка дума да има значение.

One Story, issue # 148, April 21, 2011 (http://www.one-story.com/index.php?page=story&story_id=148, посетен на 11.10.2012): Сега говоря като че ли всичко е предварително премислено, хладно и математически конструирано. Вече споменах колко съм сантиментален. Аз не мога да

[9] „Това че ти пиша на английски вече опровергава онова, което исках да ти кажа. Моята дилема е как да ти обясня, че не принадлежа на английския, макар че не принадлежа никъде другаде.“

Златко Ангелов (1946) е български писател, който живее в Испания. Автор e на мемоарната книга „Communism and the Remorse of an Innocent victimizer“ (Texas A&M University Press, 2002), сборника с новели „Еротични спомени“ (Сиела, 2012), сборника с разкази „Любов на Boogie Street“ (Скалино, 2013), книгата за Америка „Моята Америка“ (Ерго, 2015) и сборника с литературни есета “Литература на края на света” (Лексикон, 2017). Негова публицистика и литературна критика четете в дигиталното издание „Неизбежна проза“, както и на личния му блог www.antipropaganda.net.


Pin It

Прочетете още...