Тя беше минавала хиляда пъти пътя до гарата – някои от паветата бяха откъртени, наоколо растеше трева, кротка трева, която едва ли щеше да дочака друга пролет. Някога тук имаше тополи, стари, огромни, там гарваните свиваха тежки гнезда. През лятото реката почти пресъхваше и водата ставаше жълта от слънцето в малките локви. Жаби и гарвани жадно преглъщаха сухия въздух. Таня обичаше лятото, с тежките тополи и цял месец боледува, когато ги отсякоха.
– Ще те заведа при друга гора – беше й казал Михаил, който винаги изпълняваше обещанията си. – Ето – каза й той след няколко седмици. На най-обикновен лист хартия беше надраскал с цветни моливи стари дървета и бяла изсъхнала река между тях. Гарваните в неговата рисунка бяха сини и в цялата му картина валеше дъжд. В долния ъгъл, почти невидими, сини като гарваните, имаше букви. „Подарявам ти този дъжд“ – казваха те. Михаил замина на работа в Италия, после в Холандия, а Таня продаваше сребърни бижута в магазинчето на пътя към гарата. По-късно собственикът промени бизнеса си, но Таня остана в същия магазин. Продаваше платове, одеяла, конци и нощници. Михаил дълго не се обаждаше, но когато се връщаше за малко от Холандия, дълго мълчеше и я гледаше сред прилежно подредените пакети със стока.
– Ще си дойда с нощния влак – каза й веднъж той. – С най-пиянския влак ще си дойда завинаги. Ти ме чакай на гарата. Няма да се отделя от тебе. Ще ходим заедно на работа и заедно ще се връщаме. Където работим, ще има тополи. И ще вали дъжд.
После Михаил отново замина. Престана да се обажда вечер, по времето на най-пиянския влак. Таня гледаше оголелия път, прашните влакове, които носеха есен в града. Мислеше за магазина с одеала и неговия собственик, едър мълчалив човек, който й спомена веднъж – „Ако искаш, можеш да се преместиш при мене. Ти не крадеш. Тиха си, работлива си. И аз съм работлив. Ела след една седмица.“
Таня пазеше рисунката с цветни моливи, бялата пресъхнала река и сините букви, които й подаряваха дъжда. Тя чакаше нощния най-пиянски влак, с бавните вагони от София към тяхната гара. Сега нямаше гарвани, нямаше нито една топола в града. Реката беше изчезнала, сърцата на жабите бяха пресъхнали някъде. Тя се надяваше, че ще завали.
– Аз не те притискам – напомни й собственикът на магазина за одеяла. – Ти си нерешителна, но нищо. Аз съм решителен за петдесет човека, ако се налага. – Той не знаеше, че Таня не може да забрави тополите, по-големи от нощта. Тя помнеше зелените пътища в схлупената рисунка на Михаил. Облаците се бяха стопили до капка, но тя още усещаше белия дъжд. – Говорих с майка ти, тя няма нищо напротив – обясни собственикът на магазина. – Можем и да се оженим. Няма да си броиш стотинките както досега. Няма да си купуваш дрехи от магазините за втора употреба. И повече няма да караш това старо колело. Ще ти купя малък форд, на старо, здрав и икономичен.
Собственикът на магазина беше стабилен човек, но Таня не се съгласяваше да му даде старото колело. Михаил не се обаждаше. Тя и велосипедът търсеха улици с цветя по прозорците. Търсеха стари дървета. В края на август Таня получи картичка. Венеция, дворци и сини букви, които й казваха. „Ще си дойда на 24 юли. “ От тая ден купувачите в магазинчето за платове станаха толкова красиви, че Таня не вярваше на очите си.
– Радвам се, че най-после се развесели – отбеляза собственикът на магазина. – Не знаех, че толкова ще се радваш, че ти повиших заплатата с десет лева.
Оставаха още хиляда вагона и сто години до влака на 24 юли. Дните едва-едва кретаха, притиснати от жегата, но те бяха щастливи. Всичко до 24 юли беше щастливо.
Най-после стоте години изминаха.
По разписание пиянският влак спираше на гарата петнайсет минути след полунощ. Таня беше там един час преди полунощ. Де да ги знае човек тия железници. Може пък машинистът да сгреши и да пристигне по-рано. Часовникът на гарата не работеше, щурците отброяваха секундите вместо него. Полунощ отмина, десет минути след полунощ отминаха, двайсет и пет минути след полунощ отминаха, петдесет минути отминаха и най-после релсите се обадиха. Като фъртуна, като гръм от ясно небе към гарата зафуча пиянският влак. Кантонерът се показа от къщичката и светна с фенера. Влакът спря. Бяха само два вагона. От първия излезе мъж, който си пийваше направо от бутилката, от втория слязоха мъж и жена с много багаж. Таня се огледа.
Никой друг не се появи от страхотните вагони. Кантонерът отново светна с фенерчето, локомотивът изпухтя. Таня спря да диша. Влакът потегли, отначало бавно, тежко и уморено, после набра скорост и дръпна в притъмнялото поле. Михаил го нямаше.
Може би не е 24 юли. Може би днес е още 23 или дори 22. Таня измъкна календарчето от чантата си, на което беше отбелязвала всеки изминал ден. Гледа го дълго. Михаил го нямаше. Беше й подарил дъжд. Беше й дал сини и червени тополи. Скоро лятото щеше да свърши. Колко време измина от ония дворци на Венеция? Много. Възможно е и Михаил да забрави. Човек трябва да приема фактите. Това е положението. Няма тополи, отсякоха ги. Няма бели гарвани. Човек трябва да се утешава някак си. Колко е топло и тихо. Какъв 24 юли. Направо не прилича на 24-ти. Няма вятър. Но утре тя ще мине с колелото по улиците. Няма да избира предварително. Която е най-светла, по нея ще хване. Човек трябва да приема фактите. Ти си кротка и работлива. И аз съм кротък и работлив. Но сините букви казваха друго. Сините букви знаеха оня хубав пиянски влак.
Михаил го нямаше. Полето беше изгоряло и жълто. Но беше хубаво поле. То бе чакало Михаил хиляда вагона време. В целия град не се намираше нито една топола. Таня бе останала, тук, на щанда с одеалата. По покрива на гарата изведнъж затропаха дъждовни капки. Отначало бавно, после силно и здраво като конница дъждът затича по изтънялата ламарина. Удариха светкавици. Таня не ги чуваше. Тя виждаше светлата улица, нейната чиста улица с цветя по прозорците. Ти си кротка и работлива. Не, не. Човек не трябва да слуша това. Лятото продължава, така трябва да си казва човек. Време е. Трябва да тръгва. Зашляпа в пороя под изтънелите облаци. Утре реката ще е голяма и бяла. Утре ще поникне силна трева.
Хей!
Някакво раздрънкано такси се беше промъкнало в дъжда към гарата. Таня не го беше забелязала. Тя се препъна. Едва не цопна в локвите до пътя. Към нея тичаше човек, тънък като светкавица. Нямаше чадър. И той беше вир вода. Крещеше колкото му глас държи:
– Дъждът! Дъждът! Ето го!
Само един човек можеше да измисли такова нещо.