От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2009 06 pencils

 

Василка бе обмислила всичко. Всеки път, когато беше пиян, той се захлупваше по очи върху възглавницата – сгромолясваше се като сноп. Тя мечтаеше … тогава я сковаваха най-страшните страхове. Мечтите й донасяха синини, гъсти и черни, навсякъде по тялото. Когато и болката станеше непрогледна, Василка размазваше кръвта от разпуканите си устни по ръба на мивката и гледаше алените петна …

С риск Мето да я пребие, бе откраднала от джоба му пари и беше купила моливи. Беше ги пречупила на две и след това ги беше подострила от двете страни. Значи имаше четири молива. Това й бе коствало векове предпазливост – боеше се и от Мето, и от сина си – обикновено остреше моливите, напъхала ръце във фурната на печката – така не я виждаше никой. За да достигнат необходимата дължина ги остреше и нощем, но разхищаваше ток, а това означаваше още синини. Вече беше готова.

Мето се събуди много изнервен – снощи не беше пил и му беше чудно защо устата му горчи. Жената до него спеше, неговата собствена жена. Тя беше грозна повече от смъртта и лицето й, макар и все още не старо, изглеждаше подпухнало – кайма, натъпкана в найлоновия плик на омразата. Тая жена го влачеше надолу, към безпаричието. Изведнъж му се прищя да стовари юмрука си върху главата й, просто за да чуе как черепните кости пукат под кокалчетата на пръстите му. Не знаеше защо се беше свила като кравай на леглото до него, беше й казвал, че не иска да я вижда, тази отвратителна грозница, а тя напук отново се беше напъхала под одеялото. И щеше да си плати за това. Само мисълта как ще закрещи го накара да се размърда, сграбчи косата й, сви я в юмрук и рязко я дръпна. Жената изкрещя, все още не се беше събудила, но цялото й тяло изведнъж се разтрепери. Мето видя ръцете й – с разбити нокти, с груба кожа. Краката й – той виждаше само стъпалата – също се тресяха. Треперенето й го вбеси.

Василка беше предвидила всичко това. Не викаше, имаше четири молива, подострени от двете страни. Болката обаче стана нетърпима и тя изкрещя. Беше тих, отсечен вик. Той протегна ръка, сграбчи косата й.

Не! – изрева тя. – Не!

В пръстите му остана сноп от косата й. Черни и дебели косми, които го вбесяваха. Той стисна главата й в две ръце и я наведе към слабините си. Не беше нужно да говори. Тя знаеше какво трябва да прави и го правеше, но цялото й тяло трепереше, ръцете – с мръсни петна по тях, с разбити нокти, мръсните й пети. Мето стисна двата си юмрука на топка и ги стовари върху главата й. Може би не съвсем изведнъж плътта й омекна, главата й клюмна, ръцете й се свлякоха.


Small Ad GF 1

Но тя беше подготвила четирите моливи много старателно – четири месеца ги беше острила, мечтаейки. Ако не се страхуваше, че Мето или синът й ще я хванат, би ги огладила със сълзите си, но те и двамата не можеха да понасят хлипане. Не я беше убил – това бе сигурно. Друг път също я бе удрял, понякога от носа й течеше кръв, но сега дори кръв нямаше. Тази жена беше неговият гроб. Мето я избута от леглото. Горчивият вкус в устата му стана непоносим, очите различаваха единствено нейните дрехи – парцаливи поли и блузи, купени от магазините за втора употреба. Искаше да ги изхвърли през външната врата на апартамента по стълбите, но това щеше да му коства доста усилия.

Василка бе умна, беше планирала всичко. По-точно беше мечтала всичко и пресъхналият й от болка мозък беше видял всичко в подробности. Тя умееше да търпи. Беше подготвила възглавницата му – много внимателно, много ловко я беше разпрала по един от шевовете, а след това още по-внимателно, молейки се на Света Дева Мария за помощ, бе подредила – вертикално един до друг, в две редици през два сантиметра всичките четири молива, остри от двете страни.Около всеки молив бе върнала обратно мръсната перушина. Дълго бе докосвала възглавницата на Мето, отправяйки специална молитва за всеки отделен молив. Беше готова.

Мето я беше предупредил да не ляга на неговото легло. Беше й казал, че не може да търпи миризмата й, кожата на лицето й. Беше й казал, че я иска само да му готви и държи дрехите му изрядно чисти. Синът й й беше казал същото. Откакто металният контейнер в завода смаза десния й крак, бе станало ад. Не можеше да печели пари, само ядеше. Ядеше от неговите пари. Все пак изхвърли дрехите й навън, но гневът на Мето не утихваше, затова сграбчи някакъв предмет, който му попадна под ръка – беше празна тенджера, озовала се незнайно как в коридора – и я запрати след нея. Дрънченето се пренесе в целия апартамент, но това не изтри горчивия вкус в устата му. Той се огледа спокойно – съседите отдавна бяха престанали да се показват по вратите, всички го познаваха. Може би някои надничаха от шпионките, но това си беше техен бизнес. Методи се върна назад към спалнята и видя сина си – мътна сянка пред вратата на детската стая. Момчето беше високо и едро като него, с дълга коса. То нищо не направи, остана като изсъхнала буца пръст, до вратата. И него беше събудил. Дангалакът държеше бутилка бира и Мето го видя как отпи. Синът му пиеше спокойно от бирата, която беше купил с неговите пари. Това вбеси Мето допълнително. Но момчето беше високо почти колкото него. Мето надникна в спалнята и видя, че оная все още лежи на пода, забила нос в стария, изтъркан килим. Прищя му се да я удари, но щеше да се изцапа с кръвта й, а кръвта й миришеше на нея, на мизерния живот, който не можеше да понася.

Василка знаеше, че след като я пребие, той се просваше по очи върху възглавницата си. Просто друго не можеше да стане. Дълго се беше молила за това. Той мина покрай нея и я изрита. Кракът му потъна в гърдите й. Пред очите й заплуваха кораби и звезди, може би божията майка идеше да я изведе оттук, може би черният шал на смъртта щеше да обвие раменете й завинаги. Но, не, трябваше да издържи още малко. Талкова дълго бе подреждала перушината около моливите. Корабите пред очите й идваха все по-близо до нея, гърдите й боляха, може би пак имаше счупено ребро. Всичко около нея беше тихо и неподвижно. Жалко за часовете, през които бе острила моливите във фурната на печката. Жалко. Всичко беше напразно, всичко…

Изведнъж див, кървав рев разкъса стените на спалнята.

 

Здравка Евтимова (род. 1959) е българска писателка.Завършила е Великотърновския университет през 1985 г., специалност английска филология.Автор е на четири сборника с разкази и четири романа, публикувани в България. Нейни разкази са публикувани в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Германия, където през 1999 г. тя печели наградата за къс разказ в конкурса за разкази на фондация Lege Artis.

Pin It

Прочетете още...

Восток дело тонкое

Евдокия Борисова 28 Ян, 2024 Hits: 1780
Обичам да пътувам с автобус до Истанбул.…

Осветителите

Кристин Димитрова 05 Авг, 2009 Hits: 12541
Огледалото с гримовете пред него светеше с…

Човек в бялото поле

Захари Карабашлиев 02 Сеп, 2017 Hits: 7178
В автобуса е топло и уютно. Навън прехвърчат…