Тази статия е провокирана от темата на една конференция с отрицателна конотация, т.е. с негативно послание. А тя е „Ще се разпадне ли Европейският съюз?“ Много ми е трудно да разбирам хората, които поставят такива въпроси. Сякаш задават въпроса „Ще бъде ли унищожена Вселената?“ или по-точно „Кога ще изчезне Вселената?“ и се представят като единствени монополисти на истината. Толкова за тях.
Една нова епоха е на път да замени предишната и положи своето стъпало в световната история. Тя все още е с неясни контури, но усещаме нейните предизвикателства в качеството на човешките отношения, в изискванията към политическата и интелектуалната съвест на човечеството. Би могло да се каже, че като реплика на неудовлетворението от постигнатите реалности в рамките на този процес отново намира място идеята за свят на благоразумието, справедливостта, толерантността… Пробуждат се реални очаквания за нов, позитивен световен ред, за установяването на общество, изградено върху справедливостта и преодолените контрасти, за модел на хуманистична цивилизация, която се разпростира по цялата земя. Тези идеи завладяват все повече хора от целия свят. Движения и организации със социална, политическа, конфесионална, културна, екологическа, професионална и духовна насоченост не само изповядват и проповядват тази идея, но и се включват в мащабни акции за нейното осъществяване…
Бихме искали така да изглежда светът, в който живеем… Но такива тенденции ги е имало преди – всъщност, винаги. За жалост сега действителността все повече се лишава от оптимизма на надеждите: не стихват стълкновенията и конфликтите, които са скрита форма на перманентната война – мирът и свободата са подложени на изпитание, националните граници и международните принципи са застрашени; свидетели сме на надигащ се национализъм и популизъм, на задълбочаваща се пропаст между богатството и бедността, на корупция и организирана престъпност, на постоянна безработица, на социалния крах на милиони хора, на постоянния страх от война и тероризъм, държави и институции се разпадат. С бързи темпове се изменя външния облик на действителността и интровертния свят на човека; изместват се основите на неговия поглед към света; разрушава се онази система от ценности, която е крепяла обществата в течение на години…
Динамичните форми на този процес се наблюдават всекидневно и в Европа, която днес се намира в центъра на кризи – от Балтийско море до Персийския залив. Затова все по-остро се поставя въпросът за бъдещето на Европа и Европа на бъдещето.
След трагедията, жертвите и руините на Втората световна война, европейските лидери бяха убедени, че пътят към мира минава през европейската интеграция. Вдъхновени от тази идея, през 1951 г. се положиха основите на най-големия проект за мир – Европейската общност. Четирима бащи асистират „раждането“ на Европейския съюз. Министър председателят на Италия Алчиде де Гаспери (1945 до 1953 г.) заедно с германския канцлер Конрад Аденауер (1949 до 1963 г), с министъра на външните работи на Франция Робер Шуман (1948 и 1952 г.) и неговия съотечественик Жан Моне правят първата стъпка към обединена Европа със създаването на Европейската общност за въглища и стомана. През следващите десетилетия Европейският съюз не само успя да съхрани мира и стабилността, но осезаемо подобри социално-икономическия и културен живот на европейските нации. Те заживяха в условията на свобода и благоденствие, т.е. би могло убедено да се твърди, че бе реализиран идеалът на основоположниците на Европейския съюз – мирна, обединена и просперираща Европа. Европа, а и светът изглеждаха повече от всякога сигурни.
През последните години различни политически, националистически и всевъзможни други тенденции подкопават това значително човешко завоевание и създават предпоставки постигнатото досега не само да бъде обезсмислено, но и заличено. Сякаш всичко, което през десетилетията бе постигнато за стабилността, сигурността, доверието и любезността, почтителността и надеждата, е изложено на риск, заплаха, несигурност, опасност…
След обявяването на резултатите от референдума за излизане на Великобритания от ЕС, Найджъл Фарадж произнесе „реч на победата.“ По време на нейното произнасяне Марин льо Пен, Герд Уилдър, Матео Салвини, Тхулсен Дахл, Норберт Хофер, Джими Акесон протриваха доволно длани, очертаваха перспективи и крояха планове за провеждане на подобен референдум в собствените им страни, т.е. представителите на европейската крайна десница надигнаха талази, чиито отблясъци прехвърлиха далеч границите на толерантността.
В същото време отвъд океана подкрепящият издигането на висока и дълга стена между Мексико и САЩ за спиране на бежанците, кандидатът на Републиканската партия за президент на САЩ Доналд Тръмп възкликна: „Великолепно! Поздравявам англичаните, които си върнаха страната“. Целта на тези лидери е самозатваряне в рамките на националните държави; те са против интеграцията на нациите и конвергенцията между държавите.
В класическия си роман „Името на розата“ италианският писател-семиотик Умберто Еко детайлно описва общество, което наподобява делта на река: „Представи си една величествена пълноводно река, която тече на голямо разстояние, обградена от яки диги, и ти знаеш къде е реката, къде е дигата, къде е земята. Но на определено място реката – защото е текла продължително и е изминала прекалено дълъг път, и защото наближава морето, което пък поглъща всички реки – вече изгубва представа за себе си. Превръща се в собствената си делта. Може би от реката остава някакъв главен ръкав, но от нея се разклоняват много други ръкави, в различни посоки; някои отново се сливат и ти губиш представа кой откъде идва, понякога не можеш да разбереш кое все още е река, а кое вече е станало море… „Всеки ръкав от делата може да бъде сравнен с опит на реката да стигне колкото се може по-скоро до морето, т.е. до момента на пречистването си […] когато реката започне да излиза от руслото си, еретичните разклонения и разклоненията на движенията за обновление стават много и се объркват… Някой се опитва да възстанови насила дигите край реката, но не успява. И някои ръкави на делтата биват засипвани, други – отведени с изкуствени канали към реката, а трети биват оставяни да си текат, защото не е възможно да се обуздае всичко; все пак не е зле реката да се очисти от част от своята вода, ако иска да запази целостта си, ако иска да има свое, забележимо русло.“ Макар Еко да не споменава понятието „делтаобщество“, а има предвид църквата, „която в течение на векове е обединявала цялото общество, цялото християнско население, е станала много богата и пълноводна и като е повлякла със себе си и отпадъците от всички страни, през които е преминала, е загубила своята чистота“, това описание реално отразява обществото, в което живеем. Без да правя семиотичен анализ на текста, който е изпъстрен от множество знаци, съвременното общество го определям като делтаобщество. Тази метафора е приложима за всеки предходен етап на човечеството, но най-ярко тя отразява нашата действителност.
В периоди на преход „възниква необходимостта от преосмисляне на въпроса откъде и накъде върви обществото, за откриване на нов смисъл на живота на милиони хора, изграждане на нови ценностно-нормативни системи, на съвкупности от терминални цели, променя се радикално ценностната рационалност на обществото. Ценностният разпад на обществото се проявява както в деструктуриране на съществуващите общности, така и в рязкото увеличаване на влиянието на мистицизма, астрологията, абсурдните суеверия.“ Новите терминални ценности, „които да подпомогнат социалното структуриране на обществото и да придадат смисъл на живота на отделните индивиди и социални групи, не могат да бъдат обосновани и оправдани без помощта на философията и религията“[1]. Това при всички случаи е така като се има пред вид, че философията на историята като област на философското знание се занимава с гносеологичните и онтологичните въпроси на историческия процес, такива като смисъла и насочеността на историята, разчленяването и последователността на основните исторически епохи, спецификата на историческия процес, съотношението между историята и природата, свободата и необходимостта в историческото творчество… От друга страна пък в рамките на философията на глобалните проблеми като област на философски изследвания се определят предпоставките за решаване на глобалните проблеми на съвременността, анализират се философските аспекти на социалното, демографското и екологичното прогнозиране, на пътищата на преустройство на световния икономически ред, на футурологичните проекти и т.н.[2] В този смисъл философията се явява основната методология при характеристиката на обществото – неговото минало, настояще и бъдеще. И при неговия анализ би следвало да се използва диалектическия метод. Защото светът не е даден веднъж завинаги на човека; той не е в неизменно състояние, а е във вечно движение, изменение и развитие, което го прави многостранен и безкраен. По тази причина нашето познание за него не е крайно, абсолютно и безвъзвратно, то се намира в процес на развитие и винаги изисква непрекъснато развитие за постигане на все по-всестранно и задълбочено знание и търсене на отговор на изконните философски въпроси. Промяната е неизменната реалност, тя е вечното битие.
Подходът към обществено-политическите явления и процеси във всички области на живота според учените се реализира на пет основни равнища: описание, разкриване, разбиране, възприемане и направляване. Докато описанието се основава на обрисуване на външните белези на изследвания обект, то разкриването има за основна цел да постави динамиката на протичащия процес или наблюдаваното явление в рамката на причинно-следствените връзки. За да има връзка между описанието и разкриването е необходима стройна система от понятия. Изследваното явление може да се опише елементарно с обикновени, ежедневно използвани думи, но преходът към разкриването непременно изисква специфичен набор от понятия. На практика разликата между научното описание и разкриване и обикновеното наблюдение се състои в използването на смислена и стройна съвкупност от понятия. Освен това, за да обвържем причинно-следствените връзки с предстоящи процеси или други явления, трябва да разработим необходимите понятия, които да използваме като инструментариум за разкриване на тези процеси и явления.
Методът на разкриването придава дълбочина на описанието и изисква явленията да се обвързват с логиката на процесите, обаче това не е достатъчно за проникване в същността и перспективата на явленията. Разбирането на явленията започва с вникване в същността им и непременно изисква усет за дълбочина и пространство.
Разбирането означава разглеждане на изследваните явления в дълбочина и перспектива, а възприемането налага да имаме позиция, която определя посоката на тази перспектива. Ако поотделно обрисуваме явленията или разкрием някое от бъдещите им измерения, това не означава, че сме ги разбрали, а разбирането на всяко явление поотделно не означава възприемането им в тяхната цялост и единство.
Направляването от своя страна е способност да се постигат резултати чрез възприемането и да се въздейства върху явленията и процесите на базата на тези резултати. Докато първите четири равнища са плод на пасивно интелектуално усилие, то петото равнище е преход към практическите действия. Теоретиците, които са оставили следа върху стратегическата ориентация на своите държави, се различават от останалите по способността им да стигнат до петото равнище, обобщават експертите.
Актуално е да се говори и пише за информационна революция, информационно общество, нови и най-нови информационни и компютърни технологии и пр. За пръв път идеята за глобално информационно общество като „революция на човешката интелигентност – нов начин да живеем и да работим заедно“ издигна в европейското публично пространство Мартин Бангеман през 1994 г. в доклада си „Европа и глобалното информационно общество“. Това е първият основополагащ документ, който набеляза предизвикателствата и стъпките на Европа към информационното общество и на чиято основа се приема план за действие: „Европейският път към информационното общество“. От тогава през решенията на Световните срещи за информационното общество – World Summit on the Information Society в Женева на 10-12 декември 2003 г. и в Тунис на 16-18 ноември 2005г. до приемането на програмата на ЕС „Цифрова Европа“ и стратегията на Съвета на Европа за управлението на Интернет са изминали малко повече от две десетилетия. Сега трудно би могло да се отрече, че човечеството живее в напълно променен свят, изпълнен с необятни възможности и рискове. Виртуалната реалност завладява съзнанието главно на младите поколения, които общуват, творят и се стремят да осъществяват мечтите си чрез Интернет, който е обществена ценност. На тази ценност във все по-значителна степен разчитат хора от всички възрасти и професии за своите всекидневни дейности, за достъп до информация, знания и търговска дейност. Мрежата е център за електронна комуникация, бизнес, образование, култура и иновации. Тя е средище за диалог между общества и традиции и за свободно упражняване на човешките права и така н., т. е. живеем във века на информационните и комуникационните технологии, на информационното общество, което е конкретна реалност и неоспорим факт. Неговите теоретичните постановки „го определят като изцяло нова обществена система, висш, съвременен стадий на развитие, нов цивилизационен модел… В основата на възникването и развитието на идеята за информационно общество като нов цивилизационен модел стои промяната като главна движеща сила на общественото развитие. Съвременната промяна е обусловена от значението на информацията като основен ресурс за всички сфери – политика, държавно управление, икономика, образование, здравеопазване, култура. Процесът на изменения обхваща целия спектър на обществения живот, той е повсеместен и необратим“.[3] Това е нова среда, която налага не само нов поглед към света, но и нов език за комуникация, нова философия и нов понятиен апарат, както и нов стил на изразяване.
Не подлежи на съмнение обстоятелството, че базисен принцип на информационното общество е, че достъпът до информация е основно човешко право. Но трябва да отбележим, че не всеки има възможност да упражнява пълноценно това право. Малцина в съвременното общество имат достъп до информационните и комуникационните технологии. И по този начин естествено възниква въпросът кои са техните потребители? Очевидно те не се намират в пресъхналите и пресъхващите ръкави на делтата на реката. Днес се наблюдава тенденция за „бързо разделяне на света на информационно богати и информационно бедни. В свят, доминиран все от повече електронно опосредствани търговски и социални мрежи, правото на достъп до тях все по-важно и решаващо, когато вече общностите не се основават на географията, както в миналото, а се определят по-скоро от временните, споделени интереси на хората във виртуалните киберсветове. Междувременно мнозинството от човечеството не е свързано с тези нови светове, защото живее извън електронните порти и въпреки смелите планове за бъдещия окабелен свят, повечето хора на Земята никога не са говорили по телефона, а значителна част нямат достъп до електричество. В резултат на това, по думите на Дж. Рифкин, „докато най-заможните на Земята са все по-заети с развлечения и се радват на творчески и изразителен живот, почти един милиард други хора живеят в бедност, а още няколко милиарда едва свързват двата края“[4].
Най-ярката характеристика на съвременността е постоянно задълбочаващата се пропаст между бедността и богатството, с демонстрация на безнаказано и разрушително използване на природните ресурси; днешният свят се състои от шепа безмерно богати и милиони бездомни, гладуващи, лишени от елементарни условия за живот хора. Според различни данни близо 841 млн. души са недохранени, 1,2 млрд. нямат достъп до чиста вода, 1,6 млрд. са неграмотни, а 2 млрд. не разполагат с електричество. Общото богатство на най-богатите 225 души в света в момента надхвърля 1 трилион долара – цифра, която се равнява на общия годишен доход на най-бедната половина от човечеството. Богатството само на тримата най-заможни в света надхвърля общия годишен продукт на най-богатите 48 страни. Постоянно са задълбочава пропастта между бедността и богатството. Три милиарда души по света живеят с по-малко от 2 долара на ден. Както подчертават много автори, 20 % от населението на света консумират 86 % от благата, с които разполага човечеството. Около 10 % от населението на света „преяждат“, 1/3 недояждат, 80 % живеят на границата на бедността, 1/4 от света живее с 1 долар на ден. От една страна, стоят старите проблеми – бедност, война, безработица, краен национализъм. Наред с това са налице климатични промени, фанатичен тероризъм, технологична революция, застаряващо население в развитите страни и бум на раждаемостта в бедните страни, масова миграция с тенденция да се засилва във време, когато придвижването и достъпът до информация са по-лесни от всякога. Според изготвен от Международния институт за икономика и мир доклад резултатите от събитията през последните десет години струват на световната икономика 137 трилиона долара. Тази сума е по-висока от глобалното производство за 2015 г. Продължаващите военни конфликти застрашават не само физическата сигурност на хората. Изследването показва, че повече от 56 милиона души са заплашени от т.нар. „хранителна несигурност“. Докладът е изготвен от Организацията по прехрана и земеделие и Световната програма по прехраната към ООН и представен на Съвета за сигурност на организацията. Двете организации предупреждават още, че ако не се вземат адекватни мерки по отношение на изхранването, вероятността в държава, в която е имало война, отново да пламне конфликт е 40 процента. Анализите показват още, че приблизително половината от бедното население в момента живее в зони на нестихващо насилие. На тези места вероятността от недохранване е три пъти по-висока, отколкото в д Глобалното единство на човечеството е „единство с природата на Земята, единство на стопанските връзки, на социалните процеси и на историческите съдби на различните страни; то е взаимозависимост на политическите решения и процеси, на културата, науката и техниката. Всичко това като цяло предопределя общото бъдеще на целия човешки род.“ Но в същото време само постулирането на това единство не разкрива неговата природа. За да се стигне до „трансформирането на света какъв, какъвто е сега – съвкупност от глобални връзки – в свят като единно цяло, е необходимо действието на особен обединяващ фактор. Основният проблем на Философията на глобалните проблеми е търсенето именно на пътища за обединение. Все още обаче той не е получил убедително решение, което би изчерпало нещата в тяхната дълбочина. Предлагат се отделни варианти – създаването на нови транснационални политически и икономически структури, даже на световно правителство, координиране на процесите на социално-икономическото и научно-техническото развитие в глобален мащаб, създаването на балансирана екологично глобална икономическа система, на глобална демографска стабилизация, глобална културна революция и създаване на световна култура от нов тип… Придава се на общочовешките ценности и на културно-историческия универсализъм определящо значение, апелира се за формирането на глобално съзнание като решаващ субективен фактор за бъдещото мирно развитие. Според А. Печеи това глобално съзнание трябва да осъществи прехода от националистичните амбиции и геополитическите амбиции на свръхдържавите към ценностите с транснационален и хуманистичен характер.[5]
Разнопосочни, дори антагонистични са мненията за днешното състояние и бъдещето на Европейския съюз. „Уроците от британския референдум са много сериозни, и те засягат не само Великобритания, не само Европа, а дори целия свят“, отбелязва ветеранът на американската дипломация Хенри Кисинджър в статия в американския вестник „Уолстрийт джърнъл“. Бащите-основатели на ЕС виждаха нещата по начин, който днес изглежда архаичен в доста отношения. Но в същото време бяха позабравени и много от онези ценности, в които те вярваха, и които бяха голямата ценност на Европейския проект, смята бившият държавен секретар на САЩ. Според него днешният ЕС е прекалено погълнат от управлението на структурни проблеми, вместо от осъществяване на целите си. В друга публикация той подчертава, че Европа може да изиграе конструктивна роля, като поеме инициативата в противопоставянето срещу международните заплахи, застрашаващи благополучието на планетата и дори съществуването на човечеството.
Безспорно Европейския съюз се намира в системна криза, резултат на кризи и конфликти по всяка от неговите граници от Северна Африка през Турция и Черно море до Балтика, но и на множество вътрешни кризи – икономическа, културна, политическа, институционална, демографска… Има скок на престъпност, протести, безпорядъци, тероризъм, насилие, убийства, стрес…
Независимо и въпреки това, смятам че ще започне процес на замяна на модела на съвременния неолиберален капитализъм с основаното на справедливостта, демокрацията и благоденствието за нациите хуманистично общество. И това би могло да се превърне в реалност само ако Обединена Европа се утвърди още повече като доброволно сдружение на свободни, цивилизовани, просветени, толерантни нации. Като огромен воден поток, чиито ръкави, ако не са пълни равномерно, то разликата да не е толкова голяма. Конвергенцията и интеграцията биха могли да бъдат доминираща доктрина на времето, в което живеем. Защото Европейската идея е една от най-могъщите проекти, една от най-мащабните и вдъхновяващи обществено-политически идеи, родени след Втората световна война. Вероятно тя ще определя духа на епохата през следващите столетия.
В основата на европейската идея са общочовешките ценности като свободата, хуманизма, демокрацията, неотменимите човешки и граждански права. Истина е, че в днешно време нито един съществен въпрос от екологическата, политическата, икономическата, военната, социалната, културната област не може да се реши ограничено, обособено, без международно сътрудничество и взаимодействие.
Свидетели сме на широки интеграционни културни процеси, възникващи в резултат на дифузните междунационални явления като миграцията на големи човешки маси, културен и търговски туризъм, на взаимопроникването и взаимодействието на културите. Всяка култура възприема елементи от близки и далечни култури, но се характеризира с начина, по който ги прави свои, пише Умберто Еко. Той смята, че не вижда ненавременност в бъдещата Европейска конституция да има препратка към гръко-римските и юдео-християнските корени на нашия континент, заедно с уверението, че именно по силата на тези корени, така както Рим отваря своя пантеон за богове от всякакъв род и поставя на имперския трон хора с черна кожа (и да не се забравя, че свети Августин е африканец), континентът е отворен за интеграция за всякакъв друг културен и етнически принос, считайки тази готовност към откритост за едно от своите най-дълбоки културни качества.[6]
Европейската интеграция е процес на съвместно и равноправно съществуване на отделни нации и държави. Но за да участват в него пълноценно, европейските нации трябва да се подготвят за сериозни изпитания. Приемайки европейската интеграция като стратегическа цел на своята историческа перспектива, те съзнателно приемат и най-голямото предизвикателство – да се променят в духа на тази цел. Формирането на евроидентичност не означава национално или културно обезличаване или обезличаване на националната самобитност, националния характер, специфичната култура и духовност. Споделянето на културни ценности няма да обезличи собствените ни културните традиции, а тъкмо напротив – ще ги популяризира. Същността на европейското предизвикателството се състои в това да се осмисли философията на европеизирането (което предполага да се отнасяме критично към определени стойностни черти на собствената страна и култура), да направим страната по-благоденстваща и силна, да разберем същността на промяната, като в същото време останем тъждествени на себе си, верни на своята идентичност като нация и културна самобитност, съхранявайки уникалността на националната култура.
Противно на твърденията, че се намираме в ситуация на война на културите и религиите, както и между цивилизациите, и за разлика от Хънтингтън (и неговите последователи), който/които видя/ха след края на Студената война в културата и религията, в историята и географията движещите сили на новите конфликти и според когото фундаментален източник на конфликти в новите условия стават не идеологиите и идеологическите ценности, не и икономиката и икономическите интереси, а цивилизациите, разбирани като вид култури, продължавам да смятам, че основното противоречие на нашата съвременност е между богатството и бедността, между цивилизацията и варварството. Според мен няма сблъсък между цивилизации. Цивилизацията е начин на осъществяване и оползотворяване на културата и използване на нейните плодове. В своите положителни измерения тя е мярка на разумност, благородство, справедливост, съзидание и хуманизъм като постигане на целта на културното творчество. Начин на живот в условията на определена култура. Като обществен модел в историята са известни два типа цивилизации: хуманистична и порочна. Като антипод на порочната цивилизация, хуманистичният модел се основава на разумно и справедливо използване и разпределение на достиженията на културата за общо благоденствие, за щастие на цялото общество, за цели на прогреса и хуманизма. Основополагащи принципи на този тип цивилизация са: справедливостта, съзиданието, равенството пред закона, взаимната отговорност на членовете на обществото за благоденствието, щастието и сигурността на всеки и на обществото като цяло[7]. Цивилизацията е една – хуманистична, облагородена, одухотворена, градивна, с висока архитектура, с изящни добродетели и достойнства; комплекс от възвишени ценности, общуване, дом, приличия и благоприличия, образци на поведение, изискани маниери и културни обноски, зачитане на различията между хората, уважение към другомислието – политическо, религиозно, етическо. Мир и свобода; човешки права и граждански свободи.
Затова би могло да се каже, че и в миналото неведнъж, а и днес в преобладаващи случаи основните източници на конфликти не са главно политически и културни, а преди всичко икономически. Източник на кризите в началото на ХХІ век ще бъде между способността на човека да създава материални и духовни блага и умението му по разумен, справедлив и съзидателен начин да разпределя и използва тези блага в световен мащаб и в мащабите на своята страна. В крайна сметка може да настъпи нова цивилизация, която действително да приеме най-доброто от всички човешки постижения досега. Но все още светът е разделен на две части, всяка една от които вижда опасност за своето съществуване. Една опасност, която би могла да бъде преодоляна чрез силата и възможностите на културата, както и чрез приемане и утвърждаване на принципите на междукултурното общуване.
Връщам се към Умберто Еко[8] – Хипотезата за разпокъсаността изглежда нереалистична, но си струва да бъде очертана. Европа се балканизира или се южноамериканизира. Новите световни сили (а може би в далечно бъдеще Китай ще заеме мястото на Съединените американски щати) ще определят съдбата на малките европейски държави по собствена сметка, според това дали им е удобно (за оцеляването им като световни сили) да имат бази в Полша или Гибралтар, а може би в Хелзинки или в Талин заради полярните пътища. И колкото е по-разделена Европа, а еврото – по-малко конкурентоспособно на световните пазари, толкова по-добре (не може да се упрекне една велика сила, че прокарва преди всичко собствените си интереси). Или пък Европа ще има енергията да се наложи като трета сила между Съединените щати и Изтока (ще видим дали Изтокът ще бъде Пекин или, кой знае, Токио или Сингапур).
Европа има само една възможност да се утвърди като трета сила. След установяване на митническото и монетарното единство, тя трябва да води собствена независима единна външна политика и да създаде собствена система за отбрана, дори и минимална – тъй като не е разумно да нахлуе в Китай и да воюва срещу Съединените щати, – достатъчно да ѝ позволява политика на защита и бърза намеса, която НАТО вече не може да осигурява.
И ако искаме да се гордеем с нашата европейска принадлежност, трябва да направим възможното Европа да остане Европа. Как? Не като задаваме въпросите дали ще се разпадне Европейският съюз, а какво собствено трябва да направим, за да съхраним това велико човешко завоевание.
[1] Проданов, Васил. 2012. Социология на философията. София. Изд. Аванград Прима, с. 23-24.
[2] Философски речник (Съвременни философи XIX-XX в. – школи, направления). С., 1996, Изд. Гал-ико. С. 483, 491
[3] Денчев, Ст., И. Петева. Библиотеки и публичен достъп до информация. С., 2006. с. 18.
[4] Минева, С. Технологии, икономика и хора в общество на знанието. В: Ново време, юни-юли 2016. с.71.
[5] Философски речник (Съвременни философи – школи и направления). С. 1996. Изд. ГАЛ-ИКО. с. 483-485.
[6] Еко, У. Корените на Европа //Връща ли се часовникът назад. С., 2010. с. 315-317.
[7] Загоров, О.; М. Тахиров. Политико-философски речник. С. 2015. Изд. „За буквите-О писменехъ“. с. 243-244.
[8] Еко, У. Перспективи за Европа//Връща ли се часовникът назад. С., 2010. с.54.