В книгата си „Животът заедно. Културна интеграция и междуетническо сътрудничество“ (2004) си поставих задачата да търся отговор на въпросите доколко културното многообразие се превръща в източник за взаимното опознаване между мнозинството и малцинствата в дадена държава, както и за духовното развитие на представителите на етническите общности в атмосфера на толерантност и уважение? И могат ли принципите на западния мултикултурализъм да се прилагат при българските условия и в каква степен?
През 90-те години на ХХ век Самюъл Хънтингтън предложи модел за глобално разпространение на демокрацията на принципа на приливите и отливите, илюстрирайки го с понятието „обратна вълна“. Според него на съвременния етап от развитието на обществата е налице видимо отстъпление от принципите на демокрацията под напора на традиционни и вкоренени традиции в живота на народите на недемократичните държави. Концепцията за „обратната вълна“ добре обяснява трудния път към демокрацията, който е съпътстван с борба срещу „модернизацията“. Тя позволява по-добро разбиране естеството на един от парадоксите на глобализацията.
Става дума за това, че в края на ХХ-я и началото на ХХІ-я век са налице на пръв поглед две взаимоизключващи се тенденции – в Европа и в света едновременно протичат два противоположни процеса: от една страна глобализация в икономическия и социалния живот, и от друга – постоянно нарастващ интерес към миналото, историята и културната идентичност на всяка нация, стремеж към утвърждаване на духовна самобитност, към повишаване на националното самочувствие, т.е. за културна диференциация и дезинтеграция, свързани с феномена „етническо и религиозно възраждане“. Съществува концепция, в която се прави опит да се съвместят двете тенденции в съвременната епоха. В обръщение се въведе специален термин – фрагмегративност, който да описва едновременното действие на фрагментацията и интеграцията. За мнозина изследователи фрагментацията не е остатък от миналото, който трябва да изчезне с настъпването на глобализацията, защото тя е продукт на самата глобализация. Очевидно като нейно противодействие, на местно равнище, все повече хора започват да усещат необходимостта да се идентифицират с конкретна общност, основана повече на определени ценности, отколкото на практични интереси.
Напоследък критиката на мултикултурализма се превърна в модна политическа тенденция в Европа. През последните няколко години редица европейски лидери признават, че политиката на мултикултурализма не е успяла да интегрира имигрантите. „Европа има огромен проблем години наред с провежданата политика на концептуален мултикултурализъм и културен релативизъм. Ерата на мултикултурализма и културния релативизъм е приключила“, заяви на 24 март 2016 г. българският външен министър Даниел Митов. Дали Европа изобщо е провеждала политика на мултикултурализъм? Девизът на Европейския съюз е „Единство на многообразието“. А в пределна степен мултикултурализъм не означава ли многокултурие? Но нека да видим за какво става дума.
На 17 октомври 2010 г. канцлерът Ангела Меркел заяви, че мултикултурният модел в Германия се е провалил. Говорейки на форум на младежката организация на оглавявания от нея Християн-демократически съюз (ХДС), тя подчерта, че Германия трябва не само да помага на имигрантите, но и да изисква от тях. Те трябва да уважават германските закони и да овладеят немския език (Меркел 2010).
Аналогично се изказа и британския премиер Дейвид Камерън, който призна, че дългогодишните политики на мултикултурализма са провал, и призова към по-добра интеграция на младите мюсюлмани, за да се овладее екстремизма (Камерън 2011).
Мултикултурализмът се провали, заяви Никола Саркози в интервю за един от френските телевизионни канали на 11 февруари 2011 г. (Саркози 2011).
И в Европа, и в България тези изявления се приеха с овации, дори се заговори за провала на модела на етнокултурното съжителство в нашата страна. Ще се опитам да направя анализ на изявленията на тримата европейски лидери, а по-нататък ще се спра и на ситуацията с културното многообразие у нас. Ще направя също опит да отговоря на въпросите дали принципите на западния мултикултурализъм са приложими при българските условия и има ли връзка между интеграционните процеси, които протичат в нашата страна, и тези в Европа и света?
Почти четирите десетилетия от въвеждането на живот на доктрината за културното многообразие, дават основание на определени изследователи да заключат, че мултикултурализмът, решавайки някои проблеми като осигуряване на хората да свикнат с неизбежното и растящото в днешния свят културно многообразие, поражда засилване на междуобщностното разделение на обществото и провокира междугрупови конфликти. Въпреки това, значителните трудности при оценяването на последиците от това явление се проявяват не само по силата на тази двойственост.
Защитниците на мултикултурализма го разглеждат като характеристика на модерното общество, представляващо многообразие от култури, като особен културологически принцип, който се заключава в това, че хора от различен етнос, религия, раса трябва да се научат да съжителстват, като се съхрани тяхната идентичност. Този подход по принцип не среща възражение в средите на сериозните европейски политици. Те се противопоставят на другите страни на мултикултурализма, разглеждайки го през призмата на обществения ред.
Нито един от тримата лидери не постави под съмнение необходимостта от мирно съжителство на различни култури в една държава. Всички те използваха думата „провал“, оценявайки мултикултурализма само като конкретна политическа стратегия. Всъщност, тримата европейски политици говориха за мултикултурната дезинтеграция (Паин 2011).
В речта на Ангела Меркел се съдържа признанието на факта за съвместното съжителство на различни култури в Германия. Тя даде да се разбере, че имигрантите са добре дошли в Германия, като взе специално отношение и към коментарите на германския президент Кристиан Вулф, който каза, че ислямът е „част от Германия“, така както са християнството и юдаизма. Тя отправи критика на вулгарния мултикултурализъм, т.е. на такива политически практики, които водят до сегрегирано съществуване на общностите в държавата. Именно тази изолация – „живеят съвместно, но не си взаимодействат“ германският канцлер определи като „абсолютен крах“ на политиката на мултикултурализма (Меркел 2011). Тук не става дума за днешната политика на А. Меркел, която всъщност не се различава отпреди няколко години.
В словото си на Международната конференция по политиката на сигурността, проведена на 5 февруари 2011 г. в Мюнхен, Дейвид Камерън подчерта, че въпросът за културното многообразие се отнася не толкова до спецификата на различните религиозни култури, представени в съвременна Великобритания, а до липсата в новите британци на единна гражданска, обща британска идентичност. Според резултатите от социологическо проучване, проведено през 2007 г., една трета от британските мюсюлмани смята себе си по-близо до мюсюлманите в другите страни, отколкото до съгражданите си англичани. Тези и други факти дават на Камерън основание за извода, че „липсата в младите хора-имигранти от мюсюлманските страни на други идентичности освен съответната си общностна, ги принуждава да се придържат към извратено тълкуване на исляма и да симпатизират на терористите“. „Ако искаме да се преборим с тази заплаха, трябва да обърнем страницата с грешната политика на миналото. Ние се провалихме в начинанието да изградим визия за общество, към което те (имигрантите) да усещат, че принадлежат“, каза Камерън. Според него през всичките тези години различните култури в страната са били насърчавани да живеят свой отделен живот, различен от общоприетия. С цел преодоляване на културното разделение на обществото и установяване на позитивен плурализъм, Камерън предложи специална либерална гражданска концепция, която той нарече „мускулест либерализъм“. Според тази концепция, интеграцията ще се реализира, ако хората, принадлежащи към различни културни общности, „като се освободят от състояние на потисничество (общностно потисничество), ще намерят обща цел“, например, обща гражданска грижа за своята страна като един-единствен дом (Паин 2011).
Отношението на Саркози към културното многообразие няма културологически, а особен политически характер. Провала на тази стратегия, като другите европейски лидери, той свързва с нарушените принципи на гражданската интеграция. „Разбира се, че трябва да уважаваме различията, но общество, в което общностите съжителстват само рамо до рамо, без да си взаимодействат, не искаме. Ако някой дойде във Франция, то той трябва да приеме и се потопи в една общност, която е национална общност, а ако не иска да приема това, не може да бъде добре дошъл във Франция. Френската национална общност не може да приема промяна в стила на живот, в равенството между мъжа и жената, в свободата на малките момичета да ходят на училище. Бяхме прекалено загрижени за идентичността на човека, който пристига и недостатъчно за идентичността на държавата, която приема този човек“, допълни той. И напомни, че във Франция още преди два века под нация (национална общност) се разбира гражданско сътрудничество и единна гражданска идентичност (Паин 2011).
Понятието за мултикултурализъм води началото си от 70 – тe години на миналия век и е създадено да опише ситуацията на двуезичието в мултикултурното канадско общество, а после да предпише и рецепта за някои хронифицирани проблеми на същото това общество. От 1988 година философията на мултикултурализма е приета за база на канадска държава чрез закон. Основните принципи на тази политика са формулирани по следния начин:
– всички граждани са равни;
– всички граждани ще запазят своята идентичност;
– могат да се гордеят със своите прадеди и да имат чувство за принадлежност;
– гарантиране на сигурност и самоувереност, което прави гражданите по – открити и приемащи различните култури;
– мултикултурализмът поощрява расовата и етническата хармония и пречи на гетоизацията, омразата, дискриминацията и насилието;
– признаване на потенциала на всички граждани, като бъдат поощрявани да се интегрират и да вземат активно участие в социалните, културните, икономическите и политическите дела.
Понятието мултикултурализъм е интелектуално предизвикателство за философи, културолози, педагози, социолози и т.н. Защото в сърцевината на това понятие е заложен фундаменталният проблем, извор на безкрайни спорове между либерализма и комунитаризма, как именно да се гарантира равенството на гражданите – като се гарантират техните индивидуални права (равни пред закона), или като се предоставят специфични групи права на определени общности – обикновено, за да компенсира съществувала в миналото дискриминация. За всяка от тези две най-общо очертани възможности има много доводи „за“ и много доводи „против“. Практиките в отделните общества най-често варират в зависимост от историческите, културните и геополитическите специфики на всяко едно от тях. Мултикултурализъм означава, наред с всичко останало, съжителство в едно политическо общество на множество достатъчно големи културни групи, които желаят и по принцип могат да поддържат своята различна идентичност. Мултикултурализмът няма да изчезне (Раз 2003: 162). Съвместното съжителство обаче все още не означава взаимодействие между ценностните системи на съответните култури. Те задължително трябва да бъдат опознавани, за да бъдат възприемани.
Според Едвард Можейко в епохата на глобализацията, мултикултурализмът обединява четири важни аспекта на човешкото съществуване:
– първо, той е преди всичко голяма школа за толерантност;
– второ, представлява усилие, целящо разбирането на другия, осъзнаването на нашата взаимна зависимост, което води до проникване на културите и в най-отдалечените точки на земното кълбо;
– трето, спомага за проникването на човешкото творчество, разбирано в най-широк смисъл, в различни области на живота;
– четвърто, отваря се пътят към осъществяването на материална независимост, към достоен живот, тъй като в самите основи на мултикултурализма е заложен принципът на равнопоставеността“ (Можейко 2001).
Новото безразличие към различието се приема теоретически като признаване на „културния плурализъм“: политика, формирана и поддържана от теорията за „мултикултурализма“. Според Зигмунт Бауман „това, което се губи от погледа в този случай е, че изискването е беззъба покана, ако не се подкрепя от практиката на преразпределение, и че общностното утвърждаване на културната специфика носи много малко утешение за тези, които са оставени на „избора, предварително подготвян за тях като учтивост в нарастващото разпределение на ресурсите“.
Ален Турен предлага „мултикултурализма“ като постулат за уважение на културния избор сред множеството предложения в културата да бъде отделен от нещо, съвсем различно от него (ако не явно, то поне по своите резултати): нещо, което е по-добре да наречем „мултикомунитаризъм“, подчертава той. Първото изисква уважение към правото на индивидите да избират своя начин на живот и своята принадлежност; второто допуска, обратно, че принадлежността на индивида е открит и същевременно закрит въпрос, поради факта на общностната принадлежност, която пък е по– добре да бъде оставена отворена за преговори. Объркването на двете нишки в културалисткото кредо обаче е общоразпространено, както и подвеждащо, и политически вредно“ (Бауман 2003: 130).
Преди няколко години у нас се появи изследване на Чарлс Тейлър „Мултикултурализъм. Политики на признаване“, придружено с интерпретации на такива представители на съвременната философия и хуманитаристика като Ами Гутман, А. Антъни Апия, Юрген Хабермас, Стивън К. Рокфелер, Майкъл Уолзър и Сюзан Улф.
Проблемите, свързани с колективни идентичности, идеал за индивидуална автентичност, отчуждение, взаимното уважение към правата на всеки, културното оцеляване, признаване или поставяне в неизгодно положение на цели групи в обществото, са изключително актуални за всички държави. Цялостният анализ на „Мултикултурализъм. Политики на признаване“ навежда на мисълта за необходимостта от въвеждане на нов учебен предмет в основните образователни структури: „Култура. Идеи. Ценности“, в който да се застъпват образци и идеи от основните култури в света. Тук навярно ще има място както за есенциалистите (интелектуален фундаментализъм), така и за най-смелите иновационни решения. Специално внимание той отделя на генетичната връзка между признаване и идентичност. Разкривайки връзката между признаването и такива универсални термини като чест и достойнство, Тейлър прави опит да формулира вътрешно противоречивия характер на третираните от него явления. Но става ясно, че политиката на признаване трябва да бъде предхождана от вътрешното признаване, т.е. формирането на самосъзнание за самоличност като израз на осъзната идентичност. На тази основа постепенно се развива и амбицията да се дава външен израз на това вътрешно признаване, с оглед другите също да се отнасят с уважение към вече оформилото се самосъзнание. Нашата идентичност е отчасти оформена от признаването или неговата липса, често пъти от превратното признаване от страна на другите, и така човек или група от хора могат да претърпят истинско увреждане, истинска деформация, ако заобикалящите ги хора или обществото им връщат като огледален образ една ограничена или уронваща достойнството или достойна за презрение представа за самите тях. Непризнаването или превратното признаване може да причини вреда, може да бъде форма на потискане, затваряйки някого в затруднен, деформиран начин на съществуване“. Превратното признаване показва не просто липса на подобаващо уважение. То може да причини мъчителна болка, обременявайки своите жертви с осакатяваща самоненавист. Справедливото признаване не е просто акт на вежливост, който ние дължим на хората. То е „насъщна човешка потребност“ (Тейлър 1999: 41-42).
На тази основа Ч. Тейлър стига до заключението за двете равнища на признаването: в интимната сфера, където ние разбираме формирането на идентичност и на собственото „Аз“ като ставащо в продължаващ диалог и битка със значимите други, и след това, в публичната сфера, където политиката на равно признаване започва да играе все по-голяма и по-голяма роля. Авторът изследва подробно връзката между тези две равнища и разкрива не само тяхната генетична зависимост, но и взаимното им въздействие.
Политика на равното достойнство
Тя се основава на идеята, че всички хора еднакво заслужават уважение. Чарлс Тейлър надценява някои факти относно появата на идеята за равното достойнство и особено, когато я приписва изцяло на западната демокрация. Налага се, следователно да се отбележи, че като идея и в още по-голяма дълбочина – в нравствената сфера на много народи, в т.ч. и на народите от Източна Европа, включително и нашата история и национална традиция, тази идея заема изключително важно място. Има дори цели периоди, когато тази идея се превръща в политика на държавата като цяло и определя специфичните особености на националната психология.
Специално внимание заслужава тезата на Чарлс Тейлър за исторически конкретния характер на политиката на равното достойнство при всяка специфична социокултурна ситуация, например в отделните страни и региони. Той не изключва вероятността политиката на равното уважение да бъде обект на критика, че хомогенизира различието. Това обвинение, според него, е провокирано от претенцията на „слепия за различието“ либерализъм, който лансира идеята, че е възможна неутрална основа, на която хора от всякакви култури могат да се срещнат и да съществуват заедно. Тук авторът не е съвсем ясен в своите предпочитания. Защото, от една страна, изразява своето неодобрение спрямо либералната версия за търсене на неутрална основа, за да съжителстват различните култури безконфликтно, и от друга страна – подозира в неизживяна колониална рефлексия идеята за това: различието на културите в рамките на една държава, да речем, да се стреми към синтез – единство на многообразието, върху основата на традиционната за тази страна култура. В тази връзка авторът пропуска още едно явление, което може да засили противоречивия характер на политиката на признаване. Става дума за външната намеса, мотивирана от неизживян иредентизъм, която по изкуствен път се опитва да „възбужда“ желание за собствена идентичност сред определени малцинствени общности в съседни държави, като ги тласка към търсене на своята идентичност в образците на културата, принадлежаща на тази чужда държава, която ги покровителства. Това е много характерно в редица страни не само в Източна Европа и Балканите, но и в други краища на света. На това обстоятелство авторът не се спира.
В своето изследване Тейлър отделя важно място на една обективна реалност, която днес определя логиката на културното развитие в различните страни и отчасти има връзка с политиката на иредентизъм. И тя се изразява във факта, че всички общества стават все повече мултикултурални и едновременно с това – все по-пропускливи. Същността на това явление (пропускливост) според него означава, че обществата са по-отворени за многонационална миграция; повечето от техните членове живеят като диаспора, чийто център е другаде. При такива условия има известно затруднение да се отговори просто: „Ето така стоят нещата тук“. Но в този случай се появява необходимостта „да се справим с тяхното усещане за маргинализация., без да правим компромис с нашите политически принципи“ (Тейлър 1999: 77). Това поражда въпроса за признаване на „равната ценност“ на всяка от културите. Оттук произтича опасността в границите на това признаване да попадат и културни традиции, които поощряват смъртта, самоубийството, героизират насилието за налагане на една или друга религия и агресивни културни образци над останалите хора, с които съжителстват техните носители в границите на друга държава. Така Тейлър стига да заключението, че „искането за признаване днес е експлицитно“, поради това, че благодарение на тази идея превратното признаване днес се е видоизменило в категорията вреда, която може да бъде трезво пресметната заедно с вече известните вреди.
Като важно условие за прилагане на политиката на признаване авторът посочва например европейците да се откажат от своя евроцентризъм, който кара много европейци да смятат, че единствено достойната култура е родената от европейските народи. На тази основа се подценява приносът на народите от другите континенти за развитието на световната култура. В рамките на отделна държава може да се проявява подценяване на приноса на малките (етнически, религиозни, етнографски и др.) общности за формиране на националната култура. Тейлър подчертава, че отказът от презумпцията всички култури да участват във формирането на една обща (национална, религиозна, континентална, планетарна) култура трябва да се разглежда като предразсъдък или недоброжелателност. Този отказ, подчертава авторът, би могъл дори да е равносилен на отричането на равния статус. В същото време Тейлър прави изключително важната уговорка: „Настояването би могло да бъде: „Включете тези, защото са наши, макар и да са непълноценни“. Той е категоричен, че „Това не е начинът, по който се изразяват хората, отправящи искането“. И предупреждава, че „има нещо дълбоко погрешно във формулирането на такъв начин искане. Има смисъл да се настоява на правото да пристъпваме към изследване на някои култури с презумпцията за тяхната ценност“ (Тейлър 1999: 83). Важна е още една негова уговорка: „безапелационното настояване за благосклонни преценки за ценност е парадоксално – може би някой ще каже трагично-хомогенизиращо…Искането за равно признаване в тази си форма е неприемливо“. Но това, от друга страна, не е основание за противопоставяне на идеята за мултикултурализъм.
Чарлз Тейлър предлага една приемлива формула: изхождайки от презумпцията за равнопоставеността (равната ценност, равното достойнство) на всички култури, да прилагаме политиката на признаване на онези творения от тях, които притежават качества, отговарящи на общоприетите естетически и нравствени стандарти в рамките на определена обща традиционна култура, готова да отреди място на всяко различие, създавайки по този начин желания синтез.
В живота сме свидетели на проява на ненавист, произтичаща от сблъсъка на културните различия, които нерядко довеждат до актове на насилие и ненавист. Американският политолог от полски произход Збигнев Бжежински заявява, че „терористичните актове срещу Америка произтичат в известна степен от културни и религиозни различия“ (Можейко 2000). Според него тези различия трябва да бъдат отчетени и смекчавани в границите на възможното. Затова трябва да положим още повече усилия за опознаването на тези различия, за да намалим техния антагонизъм и разрушителна стихия.
Взаимното опознаване
На нас редовно ни се налага да общуваме с определени култури. Това ни задължава да ги опознаем. Може да не споделяме техните ценности, но поне можем интелектуално да осъзнаем каква е разликата между техните ценности и нашите. През 19 век националните държави обединяват езика на своето население, като привилегироват обявения за национален език и дискриминират регионални езици и езици на малцинства, казва Урс Алтермат в своето Академично слово „Национална идентичност, гражданство и език“. Това се обяснява по следния начин: „модерното общество на разделения труд изисква да има един общ език, държавата хомогенизира културата и формира на своята територия един единствен език, който всички жители трябва да владеят, ако искат да се ползват от икономическите предимства и политически привилегии в новата национална държава“. В доклада са дадени примери за изключения в Европа по отношение на развитието на взаимоотношението език и нация. Например в белгийската конституция от 1831 г. не са назовани официални езици в страната; френският обаче е определен за официалния език на администрацията, на съда, на армията и на преподаването в училище. От 1898 г. законите на белгийската държава се пишат официално на френски и фламандски. Днес езици на страната Белгия са френски, фламандски и немски. Специално внимание е отделено на „Моделът Швейцария“. Класическата антитеза на принципа за език на нацията от 19 век насам е Швейцария. Тя отдавна не отговаря на езиково националната схема, тъй като още през 1798 г., а след това отново при образуването ѝ като модерна държава през 1848 г. признава три официални езика на страната: немски, френски и италиански. През 1938 г. четвърти такъв език става ретороманският. От решаващо значение е „официално признатият принцип на многоезичност“. Федералната държава предоставя културната политика, а с това и езиковата, на 26 – те кантона. Затова конфликти в областта на културата и езика губят остротата си на по– ниско ниво. Швейцарският пример доказва, че индустриализацията и урбанизацията не трябва да водят до културни и етнически конфликти (Алтермат 2003). Естествено тази формула не може да бъде прилагана в много държави, освен в посочените от Алтермат. Според Джордж Шопфлин политиката на мултиетничност е труден жанр. Обаче съществуват случаи на успешно разрешаване на проблема. Той привежда примера с Щвейцария, независимо че нейното решение трудно може да бъде приложено другаде, най-малкото защото нито една страна не би била готова за степента и размерите на делегиране на власт, на която то се основава.
Изкушенията на мултикултурализма – „асиметричният федерализъм“
За обществата с няколко географски концентрирани етнически или езикови групи Докладът за развитието на човека за 2004 г. препоръчва „асиметричния федерализъм“ като начин за успешно управление на мултикултурното общество. В една такава система, правомощията предоставени на отделните подединици, са различни. Едни от регионите имат различни области на автономност спрямо другите. Почти всяка една голяма демократична държава, нехомогенна в етническо или езиково отношение, практикува една или друга форма на асиметричен федерализъм. Новият федерализъм – многообразието има ключово значение за изграждането на стабилни мултикултурни държави (Доклад…2004). Федерализмът дава пространство за многообразие, предлагайки конституционно гарантиран баланс между споделено управление и самоуправление. Той предполага поне две нива на управление – централни власти и съставляващите ги регионални органи. Тези съставни органи имат автономност и правомощия по конституционно определени въпроси, като също така имат правото да участват в разработването на политиките на централното правителство. При асиметричния федерализъм, според Доклада, различните групи в многоетническите държави могат да живеят заедно в условията на стабилност и взаимно уважение.
Утвърждаването на мултикултурализма като ценност в съзнанието на индивида, преобразуването на изискваното като дължимо отвън във вътрешно убеждение е невъзможно без адекватна възпитателна дейност в тази насока. Тя трябва да бъде реализирана пряко в образователната сфера – от детската градина до университета включително, в т. ч. включването на тази проблематика в подготовката на всички, които получават педагогическа правоспособност, за да могат бъдещите учители да са подготвени за работа в мултикултурна среда и самите те да работят по посока на интеркултурното възпитание в училищна среда. През последните години в България са разработени и прилагани няколко програми за целите на мултикултурното и интеркултурното образование, и то на едно много добро ниво. Министерството на образованието и науката също на макрониво насочва образователната политика по посока утвърждаване на принципите на толерантността в образователната сфера. Необходимо е обаче „да се засили работата на микрониво, която в редица случаи изисква умело съчетаване на възпитателни подходи, методи и средства за един по– продължителен период от време“ (Чавдарова 2004).
Налице са два вида критики на мултикултурализма. Консервативната критика (журналистите често я назовават като „културен империализъм“ или „новият расизъм“) идва от необходимостта да се замени мултикултурализма с монокултурализъм и настоява за законови привилегии за доминиращите културни групи (религиозни и етнически). Апологетите на тази позиция (неонацистите в Германия; активистите на крайно дясната „Английска лига за отбрана“ във Великобритания или партията на Льо Пен във Франция) оцениха рязко отрицателно изявленията на лидерите на страните им, като ги определиха като „беззъби“, „ненужна пиар кампания“, „заблуда на обществото“ (Паин 2011).
Позициите на Меркел, Камерън и Саркози са по-близо до либералната критика на културното многообразие, според която съхраняването на културната идентичност е безусловно право на всички граждани. Но често запазването на идентичността ни най-малко е доброволно; тя е подложена на натиск от определени общности, което влиза в крещящо противоречие с правата на другите, с принципите на равнопоставеността и гражданската същност на съвременното общество.
Либералната критика привежда следните аргументи:
Първо, „тази политика осигурява държавна подкрепа не толкова на културите, отколкото на общностите и групите, които необосновано присвояват правото да представляват интересите на всички етнически групи или религии“.
Второ, „държавната подкрепа на общността насърчава развитието на общностната идентичност, като потиска личностната. Такава политика укрепва безпределната власт на общността, групата над индивида, като го лишава от възможността да избира“.
Трето, „мултикултурализмът изкуствено съхранява традиционно-общностните отношения, препятства индивидуалната интеграция на представителите на различните култури в гражданското общество. В доста страни в Европа и САЩ има много случаи, когато хора, загубили своята етническа или религиозна идентичност, са били принудени да се върнат към нея само защото правителството не подкрепя културата, а общностите (техните училища, клубове, театри, спортни организации и др.). Например в Русия нарастването на броя на малцинствените групи се дължи на факта, че представители на други култури, особено на руската, определят своята принадлежност към малцинствените общности (само по документи, разбира се) с надеждата за получаване на социални привилегии.
Четвърто, „главният недостатък на мултикултурализма е, че той провокира разделение, създаване на изкуствени граници между общностите, които формират своего рода гета на доброволни начала“ (Паин 2011).
В много страни в света възникнаха затворените моноетнически, монорелигиозни или монорасови квартали и учебни заведения. В студентските столови се появи стол „само за черни“. Появяват се „азиатски“ общежития или дискотеки за „цветни“, входът за които практически е забранен за „белите“. През 2002 година имамът на малкия френски град Рубо забранил посещението в него на Мартин Обри, видно политическо лице, кмет на град Лил, бивш министър на труда, по-късно лидер на Социалистическата партия и кандидат за президент на Франция. Имама определил града като „мюсюлманска територия“, забранена за посещение от жени-християнки. Това е пример на често срещана и парадоксална ситуация – мултикултурализмът на национално равнище се превръща в жестока сегрегация на местно ниво (Паин 2011).
Подобни трансформации се наблюдават и с други ценности, които през 70-те години на ХХ век бяха в основата на мултикултурализма. Тази политика, според замисъла на нейните архитекти, беше призвана да защищава хуманизма, свободата на културното изразяване и демокрацията. Оказа се, че появата на затворените селища и квартали води до възникването в тях на алтернативни управленски институции, които водят до блокиране дейността на избраните местни и национални органи на властта. В такива условия практически е невъзможно да се защитят правата на човека. Примерно, млади туркини или пакистанки, омъжени за жители на турски квартал в Берлин или пакистански в Лондон, се оказват по-малко свободни и сигурни, отколкото в родината си, където от прекаления произвол на съпруга, свекъра или свекървата могат да бъдат защитени от роднините си. В европейските градове тези млади жени не са защитени нито от роднините, нито от закона. Карикатурният мултикултурализъм, който разяжда ценностите на хуманизма, способства за възраждането на архаични черти на традиционната култура, които имигрантът вече е бил забравил в родината си (Паин 2011).
Известно е, че в някои ислямски страни жени стават не само депутати, съдии, министри, но и глави на правителства (Тансу Чиллер в Турция, Беназир Бхуто в Пакистан). А в ислямските квартали на западноевропейските градове турските, арабските или пакистанските жени могат да бъдат убити за неподчинение на съпруга си, за подозрение в изневяра, за неносене на забрадка. Вярно е, че в Германия туркиня Айгюл Озкан стана министър на държавното управление на Долна Саксония (април 2010 г.). Тя е от малкото имигранти, които успяват да се измъкнат от местната общност и се интегрират индивидуално в германското гражданско общество.
В ислямските квартали на Берлин, Лондон или Париж са нищожни възможностите и шансовете на младите хора за социализация и адаптация в сравнение с връстниците си, които живеят извън доброволните гета. Поради тази причина те не са конкурентоспособни на пазара на труда.
Има все повече доказателства, че мултикултурализмът се появи само като исторически епизод, като краткосрочна проява на „обратната вълна“, която завършва цикъла на индустриалната модернизация. Тази вълна е предизвикана от външни за културата импулси, чиито сили отслабват (Паин 2011).
Мултикултурализъм и интегрираща идентичност
Проблемите, свързани с мултикултурната дезинтеграция, биха могли да бъдат решени чрез формирането на интегрираща идентичност. Понятие, което за първи път се въвежда в научно обръщение и дефинира; то би могло да доведе до интензификация и утвърждаване на процеса на културната интеграция като действаща публична политика.
Интензификацията на процеса на културната интеграция би могло да се основава на интегриращата идентичност, на идеята, че всички ние имаме интерес от взаимно съжителство, че това, което ни свързва, е по-голямо от онова, което ни разделя и ако достатъчно хора повярват в правилността на това твърдение и действат според него, то може да не бъдат решени всички въпроси, но би могло да се постигне нещо значимо в тази област, т.е. да намерим един общ набор от ценности, които ни свързват и въпреки разликите помежду ни можем да живеем в условията на добросъседство, разбирателство и толерантност.
Основният проблем във философските дискусии е доколко чувството за принадлежност към една или друга общност е иманентно, присъщо на отделния ѝ член и доколко то се създава. Винаги е налице някаква социална, биологична или културна основа, която позволява човек да се идентифицира като представител на различни общности и на обществото като цяло. „Тази основа обаче може да се разраства, „толерира“ или потиска чрез различни социални и културни практики. Така се оказва, че идентичността подлежи на трансформации в определени граници, но при тяхното доближаване или преминаване възниква спонтанна психологическа съпротива и противопоставяне, евентуално солидаризиране с други, подложени на същият тип натиск общности“ (Пенчев 2007: 20).
Изграждането на идентичността в условията на гражданското общество се базира на определени исторически и съвременни дадености. В съвременното бързопроменящо се общество все по-голяма актуалност придобива въпросът кои сме ние и има ли нещо инвариантно, около което се организира собствената ни идентичност. В тази ситуация личността е тази, която търпи най-много въздействия. Такова е и въздействието и върху личностната идентичност. Идентичността е източникът на значение и опит за хората. „Под идентичност, така както се отнася до социалните актьори, разбирам процес на конструиране на значение на базата на някакъв културен атрибут или сроден набор от културни атрибути, който (които) получава(т) приоритет над другите източници на значения. За даден индивид или за колективния актьор е възможно да съществуват множество идентичности. Въпреки това подобен плурализъм е източник на стрес и противоречие, както в репрезентациите на Аз-а, така и в социалното действие“ (Кастелс 2006:19). Цитираният автор прави разграничение между идентичност и социална роля. Идентичността е по-фундаменталното понятие, което е своеобразна личностна интериоризация на системата от условия, в които съществува дадена личност. Това е процес, чрез който личността изгражда, конструира системата от значения и принадлежности чрез процес на индивидуализация. Идентичностите могат да възникнат и от доминиращите институции, но те стават такива само, когато и ако актьорите ги приемат съзнателно и доброволно, изграждайки значението им около това приемане (Кастелс 2006: 19). За подобен процес говори и Томас Фридман в своето изследване „Светът е плосък“. Той не прави разграничение между персонална идентичност и социални роли и въвежда понятието множествена идентичност, за да обозначи сложното преплитане на различните отношения, в които се налага да влиза индивидът в обществото (Фридман 2006: 288-292). Във всяка от тях той проявява различна проекция на своето „Аз“ – на консуматора, на служителя, на гражданина, на данъкоплатеца, на акционера и т.н. Нерядко тези различни проекции или роли влизат в конфликт помежду си или се комбинират по причудлив начин, формирайки разнообразие от уникални идентичност, които са били невъзможни на по-ранните етапи на човешката история. „Това е реален социален феномен, който до голяма степен е възможен и благодарение на технологичните нововъведения, белязали последните десетилетия на ХХ век и началото на ХХІ век. Макар периметърът на личния избор да е несъмнено по-широк, отколкото на предишните исторически етапи, това не означава, че човекът в ерата на Интернет разполага с пълната свобода на избора какъв да бъде. Често той несъзнателно и незабележимо се моделира в определен тип мислене и поведение или му се внушават дадени възгледи (Градинаров 2008:150). Но при конструирането на идентичността роля имат не само комуникационните елементи, но и социално-битовите, начинът на живот, средата, трудовата дейност и т.н.
Част от проблема за идентичността е това как всеки да може в рамките на националната държава, в която живее, да запази етнокултурната си идентичност и се интегрира в обществото. Процеси на културна интеграция протичат както в България, така и в страните от Западна Европа, в които обаче става въпрос преди всичко за имигрантите, които идват там от много африкански и азиатски страни, и техните потомци. В бившите социалистически страни проблемите са различни. Петър-Емил Митев посочва феномена преобърнат статус. В страни, които се разпаднаха, представителите на мнозинството станаха малцинства (руснаците в Балтика, Молдова, Украйна; чехите в Словакия; словенците в Чехия; сърбите в Босна, Хърватска, Косово). Тук проблемът за малцинствата се вписва в съвършено друг контекст: не става дума за мултикултурално развитие на утвърдени държави чрез интеграция на нови малцинства, а за изграждане на нови държави с участието на различни етнически общности. Към това се прибавя и още един аспект: динамичен статус. Става дума за държавни образувания, които все още не са утвърдили своята идентичност. Формират се нови етноси, коват се нови езици (Митев 2006: 8). В този смисъл основната насока, в която трябва да се търси решение на проблемите на етническите малцинства у нас, е различна в Западна Европа и бившите социалистически страни. В първия случай става дума за специални мерки по социалната защита на имигрантите и тяхната интеграция, мерки против дискриминацията и расизма. Във втория случай става дума за основни задачи по изграждането на стабилно гражданско общество и ефективна политическа демокрация и интеграция на малцинствата в обществото. В нашия (българския) случай, става дума за граждани на България, които са онтологическа даденост, свързани са генетично и културно с българската национална територия и нямат друго битие освен съдбата на българската нация.
Затова трябва да се изработи научнообоснована национална политика, защото когато се води неправилна културна политика спрямо тях, те се затварят, капсулират, самосегрегират и евентуално се организират за съпротива. Известно е, че колкото повече етническите общности чувстват, че тяхната култура е уважавана и се създават условия за нейното съхраняване, развитие и популяризиране, колкото по-малко чувстват, че са дискриминирани и заплашвани, толкова по-склонни са да се интегрират в националната култура, както и в обществото като цяло. Толкова по силно възприемат държавата, в която живеят като своя собствена родина. „Сигурността е необходимото условия за диалог между културите. Без нея няма голям шанс културите да се отворят една към друга и да се ангажират в разговор, който може да ги обогати и да увеличи общочовешкия елемент в съвместяването им“ (Бауман 2003: 171). Но трябва да се отбележи, че грижата за интеграция на етническите общности трябва да бъде и тяхна грижа. Ефективността на този процес „зависи от желанието и активното участие на личността в интеркултурна комуникативна среда; готовността за включване в общи дейности с представители на други култури и формиране на позитивно отношение към различието и различните“ (Божилова 2005: 145). Според Жан-Пол Сартр човек по-напред съществува, случва се, явява се в света и се определя (Сартр 1997: 30). Това означава, че когато хората се вглеждат в себе си, те изживяват „нищото“, но трябва да запълнят това нищо с нещо. Тогава хората са абсолютно свободни да избират и те трябва да направят своя избор, защото всеки свободен човек трябва да изживее живота си по някакъв начин. В условията на демократичното общество, човек е свободен да избере собствената си съдба. Веднъж избрали за своя родина България, етническите общности като цяло и отделни техни представители, трябва да формират в себе интегрираща идентичност като се стремят да се интегрират в българското общество.
Не е достатъчно да се говори само за етнокултурна и национална идентичност. По принцип в науката се говори за множество идентичности. Би могло да се твърди, че това е въпрос на личен избор. Идентичността е развиващо се понятие. Не си поставям за цел да типологизирам идентичностите или да ги подреждам в някаква йерархия, т.е. едни да се приемат като по-значими от други. Предлагам понятието интегрираща идентичност, което може да бъде всяка една идентичност, отразяваща настъпилите качествени промени на статуквото на индивида в обществото. Под това понятие разбирам стремежа на всеки човек да се интегрира в общността си, в нацията и в наднационалните структури и едновременно с това създаването на обществено благоприятна среда, която да подхранва и развива този стремеж. Тази интегрираща идентичност се отнася за всеки член на обществото, а не само до малцинствата, тъй като съдържа в себе си и разбирането за взаимното разбирателство и безконфликтното съжителство и взаимодействие между членовете на обществото, които са с различна етнокултурна идентичност. Това е един двустранен процес, при който участниците в него взаимно да се приемат и признават, да приемат като свои основните ценности на нацията, както и обществото да създава условия за пълноценна реализация на всеки един член на обществото.
По-конкретно за България признак за формирана интегрираща идентичност би могло да бъде възприемането от всички членове на обществото на основни ценности, сред които са:
– Всички граждани на България я признават за своя родина, допринасят за укрепването на националното съзнание, съхраняват и предават на поколенията българската духовна идентичност, като етническото самосъзнание остава личен въпрос на отделната личност.
– България е еднонационална държава с мултиетническа структура;
– Устойчива вътрешна консолидация на нацията при зачитане правото на етническо самоопределение на всеки гражданин;
– Всички граждани на България владеят българския език до степен да участват равноправно и равностойно в живота на нацията, не се стремят към чужда национална идентичност, развиват и утвърждават своята етнокултурна и религиозна идентичност;
От гледна точка на теориите за идентичността тези елементи клонят към есенциализма. Защото без наличието им не може да се говори за формирана интегрираща идентичност.
– Държавата следва да осигури преди всичко функциониращи механизми, които да създадат увереност, че всеки един отделен гражданин може да упражнява гражданските, политическите и културните си права, да се ползва от публичните блага и да участва в управлението на обществените процеси посредством избрани от него политически представители;
– Интегриращата идентичност е мнение, желание, начин на живот, ценностна ориентация; необходимо условие за свободна конкуренция на различни идеи, ценности, личности и независимост на духа от всички форми на предразсъдъци, стереотипи и насилие; формула на съвместния живот; приемането на другия, способността да се изслушва чуждото мнение.
Тези елементи водят към конструктивисткото разбиране на идентичността. Защото те не са дадени веднъж завинаги, а търпят развитие, съобразно конкретната ситуация.
Необходимо е да се отбележи, че формирането на интегрираща идентичност е сложен, динамичен и продължителен процес, протичащ от семейството до парламента. Той търпи трансформации. В много голяма степен зависи от степента на желание за интеграция, както и от обществените нагласи за приемане на интегриращите се. Защото не можеш да отидеш там, където не те приемат. Фундаментът на нейното конструиране е постоянното търсене на равновесие между защитата на етнокултурната идентичност на малцинствата и времето на узряване на обществото за тяхното признаване. В този смисъл процесът на културната интеграция ще се интензифицира и чрез формиране на интегрираща идентичност. Чувството за собствено достойнство на представителите на етническите общности е свързано със самосъзнанието им като принадлежащи към определена култура. Самата държава трябва да зачита това тяхно достойнство, по този начин тя уважава тяхната култура, религия и т.н. „В определени граници хората могат да се адаптират и да придобиват умения, необходими за живот в друга култура. В едно мултикултурно общество е важно да се даде възможност на хората за това. Демократичното общество изисква от всички групи да предоставят на своите членове адекватни възможности да изразят себе си и да участват в икономическия живот на страната, както и да култивират отношение и умения за ефективно участие в политическата култура на държавата (Раз 2004: 165-166). А държавата да създава условия за нормално съжителство на общности, които са толерантни и демократични. Защото националното единство не изисква налагането на един единствен тип идентичност или отхвърлянето на разнообразието. „Политиките, които отговарят на нуждите на различните групи, са стимул да се изгражда чувство за единство и многообразие – чувство за колективното „ние“, което дава на гражданите институционалното и политическо пространство да се идентифицират едновременно със своята страна и със своите културни идентичности, да изграждат своята увереност в общите институции и да участват и подкрепят демократичните политики (Доклад о развитии человека…2004).
Интегриращата идентичност е процес на наслагване на идентичности в най-широкия смисъл на това понятие, при което всеки член на обществото би могъл да ги формира в себе си, т.е. тя е съчетаване на етнокултурната с националната идентичност, както и със съзнанието за европейска идентичност.
Основание за търсене на интегрираща идентичност е вярата в универсалния характер на човешката същност, изграден върху принципите на равенството на всички човешки същества и на свободата в развитието на човека. Интегриращата идентичност би спомогнала за преодоляването на наслоените през годините предразсъдъци. Хората не се раждат с тях, нито наследяват дискриминационната форма на поведение спрямо другите. Те се придобиват. Голяма роля за това имат семейството, образованието и средствата за масова информация. Произходът им се определя в начина, по който младите хора се възпитават и образоват.
Известно е, че инерцията, свързана с разбирането на нацията като етнокултурна (етноцентрична, кръвнородствена, племенна (конфесионална) форма, ни е причинила и продължава да ни причинява много грешки и несполуки в процеса на националната ни консолидация.
И тук е основна ролята на философията на интеграцията в национален, балкански и европейски аспект. Нужно е да се формира у всеки гражданин на България разбирането, че за да се изгради толерантно общество, е необходимо да се утвърди нова духовност. По-нататъшното демократизиране на нашето общество е неразривно свързано с хуманизацията на обществените отношения, с утвърждаване на по-богати, освободени от предразсъдъци и догми форми на общуване. Те би следвало да обхванат всички групи и слоеве от населението на страната, които независимо от различията в етническото си съзнание, вероизповедание и различна степен на културно-битово развитие в своето единство съставят съвременната българска нация. По този начин се създават необходимите условия за тяхното естествено и доброволно интегриране към националните ценности и добродетели, без това да означава премахване на многообразието от етнически, религиозни и културно-битови специфики.
Ефективното общуване между представители на различните културни групи в обществото, насочено към определяне на ценностни нагласи и отношения, е един от водещите механизми за формиране на интегрираща идентичност. Етническите общности, чиито представители са родени и живеят в България са етнокултурна общност с амбивалентна идентичност От самото си раждане, детето с етнически малцинствен произход се намира в състояние на другост: то е изправено в условията на двойни културни стандарти, различни начини на живот, поддържани в собствената общност и в голямото общество. И колкото по-драстично те се разминават, толкова това състояние на първична, в някакъв смисъл – вродена амбивалентност на идентичността ще е по-изразено и ще придобива формата на вътрешен конфликт.
Би могло да се заключи, че равноправното и равнопоставеното участие на етническите общности в цялостния обществено-политически, социален и културен живот пълноценно може да се реализира в условията на гражданското общество като фундамент на демокрацията и правата на човека.
Използвана литература
1. Бауман З. Общността. Търсене на безопасност в несигурния свят. С., 2003.
2. Божилова В. Педагогически условия за социокултурна интеграция на деца с различна културна принадлежност. В:- Културните права в европейска перспектива, Годишник на ЮЗУ „Н. Рилски“, Факултет по изкуствата, том ІІІ, Благоевград. 2005.
3. Доклад о развитии человека, 2004.
4. Камерън. Мултикултурализмът се провали. http://novinar, bg/news. 2011/02/05.
5. Макариев, Пл. Публична политика и културни различия: теоретични модели. В: От етничност към миграция, С., 2004.
6.Меркел, А. Мултикултурният модел в Германия се провали изцяло. http://www.Mediapool /2010.
7. Митев, П-Е. Българският етнически модел – проблематизирано постижение в обединяваща се Европа. В- Етническо многообразие и обединяваща се Европа. С., Фондация „Солидарно общество“, Фондация „Жан Жорес, 2005.
8. Можейко 2001: Можейко, Е. Мултикултурализъм и постмодернизъм. В: Литературен форум, бр.36/477/, 06.11 – 12.11.2001.
9.Паин, Е. Закат вулгарного мультикультурализма как возраждение культуры модерна. В: – http//www.globalaffairs.ru, 2011.
10. Раз, Дж. Мултикултурализъм. В:-Критика и хуманизъм, кн.16, бр. 2/2003.
11.Тахир, М. Към интегрираща идентичност. С., 2011.
12. Шнапер, Д. Общността на гражданите върху модерната идея за нация. С., 2001.
13. Renan, E. (1882) Qu`est ce qu`une nation? (Лекция).