Аз приемам … Аз приемам … Аз приемам …
Това е необратимо … Не мога да се боря
срещу него … Всичко ще бъде наред, приемам го …
Понякога си мисля, че онзи там отгоре,
който и да е той, ни изпитва, изпращайки ни скърбите и загубите като един вид
приемен изпит (приемен за какво? Не ме питайте, нямам ни най-малка представа.
Може би за самото приемане, във всеки случай не ми хрумва нищо друго) …
Хитруваме ли, преструваме ли се на отчаяни, оставяме ли едното око отворено
дори когато си скубем косите, той само се усмихва отгоре и казва „А, малко ти
е. Хайде тогава, ето ти още една порция“ И така, докато се отдадем на
отчаянието и скръбта без преструвка, без опити за спечелване на амнистия, без
помощта на Андрешко … Едва тогава, ако имаме късмет, той най-после се смилява и
ни изпраща малко спокойствие – дори и ако то е последното, онова, след което
пътят е неизвестен.
Но дали наистина сме способни на това?
Приемането, като акт на психическо и душевно движение, предполага наличието на
пространство, което преди това сме освободили, разтоварили от съдържанието,
правило го невъзможно до този момент. Подобно на религиозния мистик, подготвящ
се бавно и търпеливо за момента на откровение, ние трябва да изпразним душите
си от всичко, което ги е задръствало до този момент, да се превърнем в празни
съдове за идещото, за неизбежното. Да се почувстваме изпразнени, леки и готови за
отлитане.
И тук често идва момента на пробуждането,
защото (О, ужас? О, радост?), каквото и да правим, в един миг ние осъзнаваме,
че е напълно невъзможно да се освободим от чувствата. Непотребните чувства …
излишните чувства … чувствата без бъдеще … корабокруширалите чувства … Подобно
на деца с увреждане те настояват на живот, тук и сега, независимо от нашите
собствени предпочитания; те не се интересуват ни най-малко от това, че се
чувстваме изтощени, изцедени, неспособни на никакво, ни най-малко усилие
повече, че искаме да заспим, да намерим само мъничко спокойствие, да забравим,
да засънуваме … Те просто отказват да си отидат. Тук са – безпощадни, въртящи
се свредели …
За какво приемане може да става дума,
Господи?
