Последните най...


26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 220
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 220

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
Спомняте ли си онези халюцинативни сцени от Ах този джаз, в които Джо Гидеон, главният герой на филма, преминава през петте фази на скръбта (по Кюблър-Рос), крещейки отчаяно финалното и необратимо I aceeeept?

Аз приемам … Аз приемам … Аз приемам …

Това е необратимо … Не мога да се боря срещу него … Всичко ще бъде наред, приемам го …

Понякога си мисля, че онзи там отгоре, който и да е той, ни изпитва, изпращайки ни скърбите и загубите като един вид приемен изпит (приемен за какво? Не ме питайте, нямам ни най-малка представа. Може би за самото приемане, във всеки случай не ми хрумва нищо друго) … Хитруваме ли, преструваме ли се на отчаяни, оставяме ли едното око отворено дори когато си скубем косите, той само се усмихва отгоре и казва „А, малко ти е. Хайде тогава, ето ти още една порция“ И така, докато се отдадем на отчаянието и скръбта без преструвка, без опити за спечелване на амнистия, без помощта на Андрешко … Едва тогава, ако имаме късмет, той най-после се смилява и ни изпраща малко спокойствие – дори и ако то е последното, онова, след което пътят е неизвестен.

Но дали наистина сме способни на това? Приемането, като акт на психическо и душевно движение, предполага наличието на пространство, което преди това сме освободили, разтоварили от съдържанието, правило го невъзможно до този момент. Подобно на религиозния мистик, подготвящ се бавно и търпеливо за момента на откровение, ние трябва да изпразним душите си от всичко, което ги е задръствало до този момент, да се превърнем в празни съдове за идещото, за неизбежното. Да се почувстваме изпразнени, леки и готови за отлитане.

И тук често идва момента на пробуждането, защото (О, ужас? О, радост?), каквото и да правим, в един миг ние осъзнаваме, че е напълно невъзможно да се освободим от чувствата. Непотребните чувства … излишните чувства … чувствата без бъдеще … корабокруширалите чувства … Подобно на деца с увреждане те настояват на живот, тук и сега, независимо от нашите собствени предпочитания; те не се интересуват ни най-малко от това, че се чувстваме изтощени, изцедени, неспособни на никакво, ни най-малко усилие повече, че искаме да заспим, да намерим само мъничко спокойствие, да забравим, да засънуваме … Те просто отказват да си отидат. Тук са – безпощадни, въртящи се свредели …

За какво приемане може да става дума, Господи?

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Ендекария

Александър Шпатов 14 Май, 2012 Hits: 9791
– Заповядайте – усмихва се А. на поредния…