Наскоро прочетох отвореното писмо на стоте български интелектуалци, обвиняващи правителството в късогледство, липса на патриотизъм и прочие неща. И, както обикновено, когато чета за една или друга патриотична изява откъм родината, се почувствах още по-самотен. Странно нещо, животът в чужбина такъв, какъвто го преживявам – след известно време човек започва да осъзнава с ужасна сила, че е чужденец. Имам пред вид чужденец навсякъде – не само в новоизбраната страна, но и в тази, където е роден – Отечеството, Родината, Татковината … Цветан Тодоров беше писал някъде, че само онзи бил съвършен, който навсякъде се чувствал чужденец – но като се изключи мимолетното удовлетворение, идещо от това, че още някой си, при това известен и уважаван някой си, се чувствал също като теб, утешението е слабо. Никой не иска да се чувства самотен, никой не иска да се чувства чужд. Това май си остава екзистенциален факт, въпреки всички залъгалки на интелектуализма.
Но да се върнем към отвореното писмо на нашите интелектуалци. Въздържам се от изкушението да поставя думата в кавички – не само защото нямам намерение да оспорвам правото им да се наричат така, но и защото наистина не вярвам, че се намирам в позиция да поучавам когото и да било от тях. Да, това са интелектуалци – интелектуалците, които България има в момента. Или поне ония от тях, които се осмеляват да надигнат глас. Шапка в ръка – и аз се опитвам да правя същото. Нека видим сега дали и доколко бихме могли да споделим с тях нещо повече от гняв и взаимно озлобление. Нека говорим за Косово. Или за Балканите. Или за Европа. Нека се надяваме, че с времето тия три неща ще започнат да си приличат. Нека се надяваме …
Сърбите биват предадени, казват нашите интелектуалци. Днес те са наред, утре ние. Взеха им земя. Земя, която си е тяхна. Утре ще вземат нашата. Ще ни вземат Разград, ще ни вземат Сливен, ще ни вземат Кърджали. Призовават ни да не забравяме „стратегическите национални интереси на Отечеството“, позовават се на множеството култури, на които сме наследници – изреждайки шест такива, между които и османската. Сега, аз трябва да призная, че сред такова изобилие от културни наследства за мен става трудно да идентифицирам стратегическите ни национални интереси по начин по-различен от собственическия – т. е. за мен нещата са ясни само когато се говори за това кому принадлежат земите, влизащи в границите на днешна България. Не и когато се говори за културите, които са ги определяли по едно или друго време. Културите отминават, земите остават. Ерго – според мен тук става дума не за култура, а за собственост.
Това само като един вид уточняване на позициите. Не че ще се опитвам да поставям под въпрос историческата обоснованост на тази гледна точка. Историята – това е науката за миналото, доколкото съм в състояние да я разбера. А аз искам да говоря за бъдещето.
И така, Косово е сръбско, братя. Да, но там живеят много малко сърби. Няма значение, което си е било, то си остава. Вижте колко далновидни са румънци и гърци – те знаят, че ако днес признаят правото на косоварска автономия, утре техните собствени малцинства ще поискат същото – унгарци, македонци, всякакви не-европейци … А какво правят нашите политици? Признават Косово. Признават значи и правото на българските турци някой ден да поискат същото. Егати патриотите! В чувала!
Страхът от загуба, не ще и дума, е силна и еднозначна мотивация. Загуба на чест, загуба на самочувствие, загуба на собственост – всички тия неща пробуждат силен страх и не се нуждаят от кой знае какви обяснения, поради което винаги са функционирали, и вероятно ще продължават да функционират, като най-лесен начин за обосноваване на едно или друго решение, особено политическо. Но нека тогава се опитаме да погледнем страха в очите и да си представим точно ситуацията, от която би трябвало да се страхуваме, поне според нашите интелектуалци. Нека си представим една България, съставена от независми автономни области – български, турски, може би и цигански, знам ли. Една част от обединена Европа, разделена на други, по-малки части. Просто защото се е случило така, че населенията им са се хомогенизирали около едно или друго етническо малцинство. Демография. Реалност. Сегашна реалност, не историческа.
Е, питам се аз тогава – и какво от това? Какво от това, ако хората, живеещи в тях, споделят едни и същи, най-общи ценности? Не някакви отвлечени неща, а прости, земни – като например това, че търговията е нещо по-добро от войната, споделената култура – нещо по-добро от националното надцакване (особено онова, „историческото“), а наличието на млади хора, независимо от какъв етнос – нещо по-добро от един застаряващ, някак пресъхващ откъм хора регион (или континент)? Цяла Европа се тресе от един друг, малко по-разбираем страх – страхът, че високият стандарт на живот малко по малко се изплъзва изпод краката на хората, че инфлацията се развива по-бързо от производителността на труда, че липсват млади хора, които да плащат пенсиите на старите, най-просто казано. Но когато млади хора се раждат сред други, „неевропейски“ етноси или народи, те внезапно се превръщат от източник на надежда в източник на заплаха. Защо? Поради историята, отговарят ни. Защото сме такива, а не онакива. Българи, а не турци. Сърби, а не албанци. Християни, а не мюсюлмани.
Почакайте, но нещата се променят! Всичко се променя, не само ние. Мюсюлманите в Европа се увеличават с всеки изминат ден, границите се размиват, хората се смесват, всичко започва някак да губи старите, ясно разграничени и разбираеми контури. И ние не сме изключение. Ние също сме част от всеобщото смешение. Защо тогава го приемаме само доколкото засяга някакви абстрактни, засягащи други хора и земи „ценности“ или „реалности“, но го отхвърляме веднага щом само то докосне нашите, добре познати краища? Какво толкова ще се промени, ако Косово или Разградски окръг са автономни, стига само хората в тях и извън тях да работят за едно и също, по-голямо от самите тях нещо? Ако наричат себе си „европейци“, а не сърби, българи, албанци или турци? Какво ще стане, ако вместо да се страхуваме от турските или цигански деца, започнем да виждаме в тях онова, което всъщност те са – единствената реална надежда за това, че някой ден все още ще има млади хора, които да работят за нас, желаещите поносим живот старци и старици? Защо, защо, защо?
Отговорите, това го знаем всички, се крият в историята. И в онова разбиране за нея, според което тя прави нас, а не обратното. Както и в невярата, че това състояние на нещата ще се промени някога. Или поне скоро. Както и в усещането, че е по-добре да се държим за старото, добре познатото, отколкото да се опитваме да се блъскаме с новото, непознатото. Нека с него се занимават младите, ония, които идат след нас.
Да. Но кои млади?
Кои млади, наистина – „нашите“ или „техните“? Или може би всички заедно, ако те имат малко повече късмет от нас.
Не знам, но се надявам. Наистина се надявам. И междувременно се опитвам да говоря – с вас, с тях, с всички. Това дава малко надежда срещу самотата и отчуждението.
Останете млади!
Златко Енев
П.П. Под писмото са се подписали: акад. Кирил Василев, Леда Милева, акад. Людмил Стайков, Георги Калоянчев, проф. Андрей Пантев, акад. Светлин Русев, Андрей Слабаков, Нешка Робева, акад. Никола Попов, проф. Георги Марков, Велислава Дърева, проф. Николай Василев, Виктор Пасков, Николай Петев, Йорданка Христова, Алек Попов, Никола Манев, Варненски и Великопреславски митрополит Кирил, Неврокопски митрополит Натанаил, Архимандрит Борис, проф. Александър Йосифов, Георги Трифонов, Мария Петкова, Атанас Косев, проф. Димитър Сотиров, проф. Георги Костов, Евтим Евтимов, Пламен Карталов, Христина Ангелакова, Никола Инджов, проф. Венцеслав Кисьов, Лиляна Стефанова, Петър Караангов, Веселин Стоянов, Евстати Бурнаски, Вели Чаушев, Ценко Минкин, Минчо Минчев, Никола Радев, Владимир Владигеров, Иван Гранитски, проф. Иван Маразов, доц. Владимир Янев, Панко Анчев, Владимир Кондарев, Тодор Иванов, Георги Константинов, Димитър Танев, Воймир Асенов, Иван Димов, проф. Чавдар Добрев, Никола Статков, Иван Налбантов, проф. Захари Захариев, проф. Огнян Сапарев и други.