Звукът на стъпките, провлечени и бавни, като на човек, който при ходене влачи пети по пода, го подлудяваше. Всеки път когато се появяха отгоре той сменяше стаята – от всекидневната в кухнята, оттам през ужасно скърцащата остъклена врата в малката спалня – и обратно, когато стъпките отново го застигнеха, с онази непогрешима предсказуемост, която с течение на времето той бе започнал да приема като част от наказанието си. Ако беше в Берлин сигурно отдавна би направил скандал – да се заяжда непрекъснато с дойчовците, да натрива надутите им носове при всеки възможен случай беше допреди месец едно от нещата, които му помагаха да оцелее в ледената стерилност на немския аквариум. Но тук, в скривалището, което бе избрал напук на всичко, той имаше ясното чувство, че не може да си позволи нещо подобно. Не и в това провинциално гнездо, където всеки познава всекиго. Само това му липсваше, да разберат, че в апартамента живее чужд човек. При мисълта за такова нещо главата му тозчас се изпълваше с картини на любопитни носове, заврени дълбоко в процепа на полуоткрехнатата врата, в ушите му звъняха придирчиво-доброжелателните въпроси на съседи-следователи, а стомахът му се свиваше на топка и започваше да се блъска като пронизано животно. Не, благодаря. Всичко друго, само не и хора. Не и сега, след … Да, след поражението.
А дните се влачеха един след друг като слепците от картината на Брьогел – бавно, но сигурно нацелени в празното, злостно и безсмислено озъбени в лицето на тъмнината, самите те част от нея, всъщност. Изминала бе само около седмица тук, в родното градче на Любо, но единствено безпристрастното упорство на календара го предпазваше от увереността, че е попаднал в хватката на някакво силиконово безвремие, лишено от измерения, мътно, безформено и безкрайно. Само по себе си това не го учудваше особено – в края на краищата той самият идеше от едно подобно място и тия усещания не го заварваха неподготвен, изненадваше го само интензивността, с която те го преследваха, особено нощно време, в сънищата. Берлин, колкото омразен, толкова и потайно лелеян, му се явяваше в десетки различни образи, от студената геометричност на Потсдамския площад до предизвикателно озъбената руина на Тахелес редом с дългокраките, безбожно скъпи момичета от Ораниенбургската улица. Berlin, du bist so wunderbar, Berlin, кънтеше в ушите му до полуда рефренът на някакъв немски шлагер – тъп, но неизличим, като всеки шлагер. В надеждата да се измъкне някак от празното той се опитваше да работи от сутрин до вечер, заравяше се в работата до забрава, така че отгоре стърчаха само ушите и очите му, като на хипопотам, но от това рядко излизаше нещо смислено. Отделни удачни пасажи, тук-там по някоя страница, която може би по-късно би могъл да използва като подплънка в бъдещия роман – но усещането, че се опитва да надхитри себе си беше прекалено силно, за да може да бъде измамено по такъв елементарен начин. Едно от нещата, които човек получава от пораженията е усетът за реалност. Поражението – това е две плюс две прави четири.
* * *
Господин Замза потри две от мъхнатите си лапи, изкиска се дискретно в трета и, ръкомахайки с останалите по начин, който сигурно намираше много артистичен, започна да рецитира:
А съм влюбен в кошутата, ако само открия
Нейни стъпки и дири в нощта,
Ще се втурна и зъби във нея ще впия,
По-прекрасна от нея не знам на света.
– Престани, Грегор – каза Милена отегчено. – Това вече го правихме вчера, днес съм уморена. Искам да спя, остави ме на мира.
Паякът се понацупи, но все пак престана да се перчи и се сви в ъгъла си, преструвайки се на много зает. Милена се прозя веднъж или два пъти, опита се да заспи отново, но сънливостта я беше напуснала и, подгонена от скуката, тя се видя принудена да стане и да си търси някакво занимание. Обу подпетените чехли, отиде в кухнята и си свари кафе, следвайки точно инструкциите за ползване на газовия котлон, които мама беше поставила на видно място, макар тя отдавна да беше доказала, че умее да си служи безпогрешно с кухненската техника. Отначало кафето беше прекалено горещо и тя го остави да изстине, но тогава пък то стана прекалено студено и безвкусно, така че тя го плисна в умивалника и повтори алгоритъма, като тоя път нави будилника, за да й напомни кога точно да изпие изстиващото кафе. Процедурата проработи безотказно и Милена изпи горчивата течност със заслужената гордост на първооткривател, макар и непризнат. Спокойствието й обаче скоро бе прогонено от неприятното чаткане отдолу, както всеки ден. Кълвачът очевидно бе започнал работа. Тя си представи как някой ден господин Замза се спуска надолу и се впуща в бой с този луд Кълвач, как го побеждава и принуждава най-после да замлъкне, най-после да я остави на мира, но понеже беше умно момиче и не обичаше да прекарва времето си в блянове, побърза да прогони мечтите и затърси някакъв друг, по-разумен начин за прекарване на времето. Отиде в коридора, където се намираше библиотеката, претърси всички рафтове с плахата надежда да открие някой том, случайно подреден погрешно, но късметът й не проработи. Както винаги книгите бяха подредени без грешка – първо по страни, после по жанрове и накрая по имена, така че тя скоро се отказа. Днес очевидно не беше ден за добри вълшебства.
Господин Замза се правеше на обиден и не отговаряше на закачките й. По телевизията вървяха само скучни предавания, по радиото – също, а книгата, която вчера бе намерила в стаята на мама й беше прекалено розова. Не й оставаше значи нищо друго освен всекидневното занимание. Тя се опита да прекара колкото се може по-дълго време в приготвянето на точната смес от вода и сапун, но, разбира се, човек не може да надхитря себе си до безкрайност, накрая сместа все пак беше готова и Милена започна да мие прозорците, по които, както сама знаеше най-добре, нямаше и следа от прах – нали беше ги мила само преди два дни. Работата вървеше неприятно бързо, откак мама беше купила тази нова четка за прозорци миенето се беше превърнало от сериозно занимание в детска игра, но това беше нещо, с което тя вече беше свикнала. В края на краищата никой не може да се противопостави на прогреса. После се зае с тоалетната, прегледа внимателно клозетната чиния в търсене на някое петънце, не откри никакво, но все пак я престърга основно, избърса праха във всички стаи и накрая се зае с най-важното – чистенето на килимите. Прахосмукачката, макар и почти толкова стара колкото самата нея, все още вършеше добра работа, ако и само с неистов рев и вой. Тя тъкмо беше привършила спалнята и се чудеше дали да започва всекидневната, когато я стресна яростно звънене на входната врата. Милена се присви уплашено, в продължение на няколко безкрайни мига се опитва да игнорира застрашителния звук, но онзи отвън не се отказваше и продължаваше да натиска бутона зверски. „Нокътят му сигурно вече е посинял“, помисли си Милена докато се промъкваше на пръсти през тъмния коридор, разбира се без да светва лампата. Тя предпазливо залепи око до шпионката, потайно надявайки се да открие някоя от съседките, но надеждата й не се оправда, напротив – при вида на небръснатото мъжко лице, от което изпод плешиво теме и влакнести вежди я гледаха заплашителни сиви очи, тя се присви като ударена. Сърцето й, противно на здравия разум, се разхлопа идиотски, ударите му сигурно се чуваха чак отвън през вратата. „Само без паника, само без паника“, повтори си тя няколко пъти, опитвайки се да възстанови контрола над сърцебиенето си, но усилието се оказа прекомерно дори за нейната тренирана воля. След около минута тя се отказа и се задоволи с това да диша равномерно, броейки до десет. Техника, изпитана от времето. Онзи отвън дори не знае с кого си има работа. Аматьор, най-вероятно. Те почти всички са аматьори.
– Е, така ли ще се дебнем през вратата? – дочу се отвън гласът му, странно висок, почти момчешки. – Знам, че сте вътре, няма смисъл да се криете. Исках само да ви помоля да изключите сирената за няколко минути, ако е възможно. Аз се опитвам да работя един таван под вас.
– Аз знам кой сте вие – чу Милена за свой ужас собствения си глас, който очевидно се опитваше да й изиграе мръсен номер, не за пръв път, между впрочем. – Вие сте Кълвачът. А аз също се опитвам да работя, ако искате да знаете.
– Какво, какво? – Онзи отвън направо се закашля от объркване, което достави на Милена кратко, но заслужено удовлетворение. – Какви са тия глупости, я ми кажи ти на колко си години?
– И ако не престанете да ме смущавате, ще повикам на помощ господин Грегор Замза – пусна Милена в ход последното си, запазено само за екстрени случаи, оръжие.
Кой знае защо оня отвън се разсмя и след като се киска в продължение на няколко нетърпимо провлечени мига, отвърна:
– Май ще е по-добре да повикаш на помощ господин Нилсон, ако не се лъжа. Ти какво, някое подрастващо генийче ли си? Или мама отрано те захранва с Кафка, та да не губиш напразно годинки?
Реакцията му се оказа не съвсем аматьорска и това я обърка за момент, но тя бързо се концентрира и му отвърна отново, тоя път по-спокойно:
– Предположението ви е напълно погрешно. Аз съм пълнолетна вече от три години насам. А всъщност много по-отдавна, но това не е ваша работа.
Усмивката изведнъж изчезна от лицето му, сякаш някой спусна щорите в и без това затъмнена стая. Той се огледа с безпокойство, изкашля се някак притеснено и каза, вече със значително повече респект в гласа:
– Добре де, аз всъщност не исках да ви притеснявам. Само ви моля от време на време да изключвате прахосмукачката, това е всичко.
„Все пак аматьор“, помисли си Милена с облекчение. „Слава богу. Инак може би щеше да се наложи да му приготвя нещо вкусничко, с гъби.“
Онзи междувременно бе изчезнал от полезрението на шпионката, но сърцето на Милена кой знае защо не искаше да се успокои, продължаваше да тупа бясно и й пречеше да продължи работата си. Тя приложи всички техники, които знаеше, но по някаква причина днес те не помагаха, напротив – по едно време дори се появи Гласът, а това, то се знае, вече беше много, много лош признак. „Ела тукичка, седни ми на коленцето. Чуваш ли какво ти говоря, идиотче такова, седни ми на коленцето казах!“, забучаха в ушите й Думите, които не бяха се появявали вече от месеци насам. Паниката, пиле с червен гребен и огромни, опулени от напрежение очи, отново запърха в гърдите й, разпери криле и се напъна да хвърчи. Тя отчаяно затърси спасение в някакво разумно занимание, задиша бавно, преброи до сто, дори по едно време започна да размисля дали да не се обади на мама, но, за щастие, преди да е извършила нещо много безотговорно, все пак попадна на спасителна идея. С треперещи от напрежение, но все още подчиняващи се на разума ръце тя трескаво започна да претърсва големите чекмеджета под леглото в спалнята си, по едно време почти заръмжа от страх, защото търсеният обект все не искаше да се появи, но накрая, вече обляна в студена пот, тържествуващо издигна над главата си малката платнена кукла, разпарцаливена и мръсна но, да, все още нейната стара, единствена и незаменима кукла. Без да губи време в ненужни емоции тя притича до стаята на мама, измъкна голямата ножица от скривалището, което, както винаги, беше прекалено лесно за откриване, после, за да не поврежда повърхността на масата в кухнята, постави върху нея дебел картон и, след като положи куклата върху него, започна да забива в нея тежкото острие с отмерени и систематични движения, повтаряйки след всеки удар:
– Лошо момиче! Лошо момиче! Лошо момиче!
Облекчението не дойде лесно, застави я да поработи до изпотяване, преди да се появи някъде иззад ъглите на съзнанието й, но дори и след това не искаше да остава на едно място и се въртеше около нея като опашката на малко коте, създавайки й гадното усещане за световъртеж. Едва след като тя старателно обеси куклата на плетения полилей, то се съгласи да застане на едно място и да й позволи мъничко спокойствие. Само докато се прибере мама. Само толкова. Повече едва ли беше необходимо.
* * *
– Абе нали ти казах, че няма проблеми, можеш да останеш колкото искаш. Откак почина майка ми апартаментът и без това стои празен. Ти какво, само за това ли се обаждаш? Хайде, казвай по-бързо, че след малко имаме генерален съвет. – Любо както винаги подушва веднага, че зад безобидното обаждане се крие нещо друго и бърза да сграбчи бика за рогата, по негов си тертип.
Той се опита да говори още малко по общи теми, но, пришпорван от любопитството на приятеля си, накрая все пак изплю камъчето.
– А, съседите ли? Ти какво бе, да не си направил някой скандал? Добре де, добре, вярвам ти. Нещастни хора, не знам какво да ти разправям. Бащата беше известен гъбар, даже май е написал няколко книги по тая тема. После, преди седем-осем години най-неочаквано се отрови с гъби, тъпа история. Майката и дъщерята живеят сами, доколкото знам … Но не съм съвсем сигурен, никога не съм се интересувал. Абе, я кажи сериозно – ти наистина ли си решил да напущаш Германия? Това пък вече не мога да го разбера, честно. Цял свят се натиска да бяга натам, ти пък си се засилил обратно, и то към нашенския рай. Десет години изкара, нали всичко беше наред, сега пък какво ти стана?
Той изскърца със зъби, избъбри някакво плоско извинение и побърза да затвори телефона преди Любо да е продължил с въпросите. После се опита да поработи, но работата нещо не вървеше, отвътре го гризеше гузна съвест, примесена с притеснението, че от утре целият блок сигурно вече ще знае за неговото присъствие тук, на тяхна територия. Повъртя се още малко, побори се известно време с изкушението, но накрая отново се запъти нагоре, с глупаво разхлопано сърце и подскачащи из главата му извинения, едно от друго по-нелепи.
Некрологът на вратата отклони вниманието му, но само за кратко. „Седем години без нашия обичан съпруг и баща“, отдолу закръгленото, леко пълно лице на човек на средна възраст с добродушни, може би някак прекалено добродушни очи … Той се повъртя нерешително пред прага минута или две, борейки се с абсурдното усещане, че върши нещо безкрайно детинско, но сърбежът вече беше се загнездил някъде между ребрата му и не го оставяше на мира. Все пак последната стъпка, както винаги, не му се удаде лесно, той прекара още една напрегната минута в ослушване, дебнещ всеки звук по стълбището, готов да се оттегли и при най-слабия знак за нечие присъствие. Сградата обаче си оставаше тиха, задрямала в следобедната мараня както и всичко останало в малкия градец, мълчаливо понасяща жегата, сива, безмълвна и унила …
Дълго време след натискането на звънеца не се случваше нищо и той вече се канеше да тръгне надолу, изпълнен едновременно от облекчение и разочарование, когато вратата рязко се отвори и отсреща се появи младо момиче, не съвсем жена, но вече не и девойче … Впрочем, за дълги преценки не му остана много време, защото изражението на лицето й, странна смесица от страх и леденостудена заплаха, го накара да изтръпне не на шега.
– Изчезвайте! Изчезвайте веднага, преди да се е случило нещо лошо!
Той объркано започна да пелтечи извинения, после видя голямата ножица, която тя стискаше в юмрук, изведнъж се стресна, но дали от инат или от накърнена гордост се застави да говори още няколко мига, докато накрая тя се обърна навътре и започна да крещи:
– Дръж, Грегор! Разкъсай го, изяж го, Грегор!
Той отскочи назад и се присви, очаквайки нападението на куче или някаква подобна твар, но от тъмното не се показа нищо. Загледа я объркано, потайно надявайки се, че в края на краищата всичко това ще се окаже някаква нелепа измишльотина, но напразно – тя го гледаше с мъртвешка сериозност, сякаш опитвайки се да го изтика с поглед, докато накрая, навярно още повече раздразнена от биволската му упоритост, замахна и запокити към него нещо кръгло и бяло. Той изрева от уплаха, инстинктивно се предпази с ръце и затрополи надолу по стъпалата, вземайки по три наведнъж …
Едва по-късно, вече зад сигурно заключената врата, той осъзна, че все още стиска в юмрук нещото, с което тя го беше замерила. Оказа се лист хартия, свит и намачкан на топка. Поредната нелепица в един ден, който заплашваше да се превърне в пълно фиаско, едно от многото за последните месеци. Той го разгърна с треперещи ръце, отиде до прозореца и започна да го разглежда внимателно.
– Нелепица, пълна нелепица – изръмжа той погнусен при вида на грозната картина.
На листа бе изобразен огромен паяк, впил челюсти някъде под корема на младо момиче – един паяк с дебело космато тяло и човешко, странно познато лице – закръгленото, леко пълно лице на човек на средна възраст с добродушни, може би някак прекалено добродушни очи …
