Както често става, една година се е изнизала преди човек да го е забелязал. Така и с тази странна годишнина – онази от всенародното негодувание срещу „случая Батак“, която ни направи (за кратко време) почти толкова добре познати (или по-скоро разпознаваеми) за Европа, колкото и нашите съседи, сърбите. Или турците, с техния закон за обидата срещу турската национална идея и преследвания по този повод Орхан Памук. Става дума за печално известните събития около съвместната работа на Улф Брунбауер и Мартина Балева, разбира се.
За тази работа вече е говорено повече от достатъчно, така че тук ще бъда кратък. Самият аз съм склонен да приема проекта на госпожица Балева като маловажен. Да се говори за някакво кой знае колко определящо за националното съзнание влияние на една картина, за която никой нищо не е чувал от няколко десетилетия насам, ми звучи не съвсем убедително. И инак много сериозната дума „демитологизация“, на която самият аз съм горещ привърженик, изглежда се нуждае от малко по-солидно съдържание, за да бъде взета на сериозно – така поне ми се струва когато чета кратките рецензии на тази работа, които успявам да намеря досега.
(Забележка, писана години по-късно: тази небрежна „оценка“ на работата на Мартина Балева говори единствено за собственото ми невежество от онова време. Както става ясно, тя е писана без познаване на самия текст.)
Но тук вече спирам, тъй като нито тази работа, нито пък нейната авторка са нещото, което ме интересува в случая. Онова, което ме смущава дълбоко в тази дискусия е непрекъснатото подминаване на въпроса, който самият аз виждам като същностен, а именно: Защо българите от началото на 21-ви век реагират с такава острота на всеки опит за поставяне под съмнение на техните „исторически светини“? И на коя от двете съставки на горното съчетание трябва да се постави акцента – на „исторически“ или на „светини“? Защото между тези две неща има огромна разлика – историята винаги е била и винаги ще си остане една интерпретационна наука, нещо, подлежащо на тълкуване и променливост почти също толкова, колкото и изкуството (по тоя повод много по-добре от мен е писал любимият ми Карл Попър в критиката си срещу историцизма). И за един съвременник фактът, че в нея могат да се появяват и екзотични тълкувания не би трябвало да бъде повод за ни най-малко възмущение, както не е повод за възмущение и това или онова произведение на изкуството, граничещо с – или пресичащо границата на – кича. Но виж, когато стане дума за „светини“ – били те мирно пасящи крави или недосегаеми представи за собствената идентичност, то тогава нещата стават много по-различни. И в такъв смисъл аз трябва най-после да задам тук въпроса, който инак някак си не чувам: за какво всъщност става дума в тази дискусия – за история или за светини? Или може би за съвсем други, премълчавани или подминавани реалности на сегашната „българска идентичност“ – фантоми, неизяснени, непобутнати неща, нараняващи дълбоко хората не защото по някакъв начин притежават неоспорима валидност, а защото са получили в общественото съзнание статуса на същите ония индийски крави, над които ние – образованите, светски българи – инак се подсмихваме с такова снизхождение.
Виждате ли, според мен в цялата тая работа става дума не толкова за Батак, където действително се е случило нещо грозно и ужасяващо. За това не става дума. Дума става за това дали някой си би имал право да каже, че за него например това същото нещо не е ЧАК толкова грозно и не ЧАК толкова ужасяващо. Да го релативира, да го постави под въпрос по какъвто и да било начин. Не! Очевидно в българското самосъзнание има неща, които не подлежат на критика – и самоопределението чрез едно грозно и ужасяващо събитие изглежда е едно от най-важните сред тях, ако и да лежи с повече от сто години назад в историята. Ако питате мен – голяма работа, че Мартина Балева била казала, че някаква си картина била фалшификат. Или че покрай Батак не всичко си било чак толкова неоспоримо, колкото го представят учебниците. Е, и какво от това? Самият аз не се вълнувам особено от едно такова изказване. За мен Батак е място, където се е случило нещо грозно и ужасяващо. Край. Точка. В никакъв случай не бих си позволил да говоря с пренебрежение за Баташкото клане – но не защото се чувствам оформян от него по някакъв особен начин, а просто от уважение към чувствата на хората, дори и когато не ги споделям. Но това е всичко, драги мои! Това – и нищо повече! Отказвам да видя в себе си човек, оформян по какъвто и да било начин от факта, че някой си бил издевателствал над дедите му! Не, не и не! Историята на Европа е изпълнена с издевателства – и единственото, което аз самият успявам да науча от нея е, че напред се движат само народите, които успяват да гледат не назад, а именно напред. Не да забравят, не да потиснат или отрекат – а просто да възприемат всяка част от историята си като това, което тя е – част! И да не я объркват с цялото, което си остава в края на краищата нещо повече от същите тия части.
Отказвам да видя в себе си жертва! И не мога да се разделя от усещането, че всяка нажежена до бяло дискусия около Батак ме кара да се чувствам като жертва – жертва на нечия дивашка жестокост, която просто реве за отмъщение и отплата. За мен това е минало. И, без да го забравям, аз отказвам да видя в себе си човек, който завинаги е осъден да бъде определян от него. Сигурно това е илюзия, склонен съм да призная – защото миналото по някакъв начин е вътре в нас. Но според мен никак не е маловажно да разберем с каква нагласа го възприемаме и дали сме склонни поне от малко да се опълчим срещу неговия диктат, да престанем да виждаме в себе си негови пленници – и да започнем да гледаме на бъдещето с по-малко обремененост.
Ето за това става дума според мен в диспута Батак. За удобното извинение на миналото. За оправданието, че няма как да бъдем нещо по-добро от това, което сме – с едно такова минало. За потискания срам, че не се чувстваме европейци. За планините от пластмасови отпадъци, за побоя над съпругите и децата, за мълчаливите измами, в които всички участваме ежедневно – тук рушветец, там кражбичка – все неща, за които Батак е едно великолепно оправдание и извинение. За това, че не можем истински да повярваме, че Батак е нещо минало, отминало, заминало, част от това, което вече не сме. За това, че е много по-лесно да се биеш в гърдите като вечен страдалец, отколкото да вземеш съдбата си в ръце и да кажеш: до тука беше! Оттук нататък вече съм друг!
Но къде ти? Вероятно горчивата истина, скрита зад всичко това е, че Батак не е никакво минало! Батак всъщност е нашето настояще, че май и бъдеще, мили мои – в преносен, директен и най-буквален смисъл. Че Батак е част от нас вероятно не е никакъв проблем – миналото си е минало и още никой не е успял да избяга от него. Но че самите ние все още сме част от Батак – виж, в това май могат да се открият много, и то пренеприятни проблеми.
Но тук вече оставям на самите вас да прецените как бихте искали да възприемете всичко казано дотук – дали като още едно предизвикателство от страна на поредния безродник, или като нещо, което може би докосва скрити болки, единственият лек за които може да бъде търсен в изкарването им наяве.
С приятелски поздрав,
Златко Енев
