(Годишник на С.У., ИФФ. кн. XXI, 2. 1925
Встъпителна лекция, изнесена на 25.10.1923 )
А между това действителността е съвсем друга: през цялата епоха, която отделя древността от новото време, тоя Запад далеч не бе средище на най-високата култура, нито пък като сила можеше да претендира на това всемирно-историческо значение, което му е отредено днес. – Едновременно с тоя романо-германски или римо-католически свет, но независимо и съвсем отделно от него, през средните векове съществуваше друг един, пространствено не по-малко широк, а вътрешно много по-богат и много по-могъщ по стройното съчетание на силите, върху които се крепеше и по въздействието, което на всички страни упражняваше. Това бе светът на още недостатъчно изучения и за това често зле преценявания византийски Изток.
Различието между тия два света съществуваше още в епохата, когато земите им бяха обединени в голямата империя на древния Рим. Всеподчиняващата римска държавност не бе в състояние да премахне това различие. Напротив, именно то беше причината за нееднаквите съдбини, които сполетяха двете части на империята след окончателната им раздела.
Рим падна, защото в неговото общество от земевладелци, колони, пролетарии и роби не можеха да бъдат разрешени социалните противоречия и защото, след обособяването на Източната империя, той бе лишен от последните материални средства, с които можеше да крепи своето могъщество. Обществото, изникнало върху развалините му, имаше да се развива от там нататък върху една тройна основа – античната традиция, християнството и варварството, като под това последно понятие се разбира съвкупността на битовите форми, обществените и политически институции и мирогледа на новите народи, които бяха се настанили из старите римски провинции или около тях.
Един от тия три елементи, античната традиция, все повече потъмняваше, докато от цялата сложност от форми и представи, които лежаха в нея, остана само споменът за некогашната обединяваща власт на римския император. Опитът на Карла Велики да превърне тоя спомен в жив исторически факт се провали още при неговите близки приемници и с това романогерманският свят падна до последната степен на политическа разпокъсаност и анархия. Те означаваха победа на варварството, което създаде феодализма с всичките негови познати особености и последици: понижение на материалната култура, закрепостяване на селяните, пълен упадък на градския живот и развитие на натуралното стопанство, при което земята оставаше почти едничка форма на капитала.
След като връзката с древността бе скъсана, задачата да задоволява всички духовни нужди на западното човечество се падна на християнството. Черквата постепенно се превърна в могъща социална сила и това породи у нейните представители аспирациите към земно господство.
Светското могъщество на папите обаче, с което западното средновековие достигна своя връх, предизвика и реакцията срещу черковно-феодалния строй. Създадено бе едно ново културно огнище – градовете, и една нова сила – градското съсловие, което имаше да играе решаваща роля занапред. Излизащо вече от своята затвореност, средновековното човечество на Запад не можеше да се задоволява повече от идеите на християнската философия, а още по-малко да търпи черквата като всеподавеща сила. Откритието на класическата древност с нейната светска цивилизация даде чаканото откровение, което требваше да замени черковното, и Ренесансът завеща на новото време задачите за пълното освобождение на човека.
Бързият и общ преглед на пътя, изминат от Западът, стига, за да се съзре тук един основен мотив: средновековието започва с упадъка на античната традиция, достига пълния си разцвет, когато тя е почти съвсем заличена, за да свърши най-сетне, когато човечеството се издига до степента, при която светската култура на древността можеше отново да бъде разбрана и приета за основа на живота.
Подробностите на това развитие изнасят и друга характерна за Запада особеност – Тук липсваше един общ и ръководещ център. Като че ли една обща задача е била разпределена на други, по-малки, всека от които бе се паднала на отделна страна или народ. В това разпределение на ролите и несъзнателно сътрудничество постигнатите на едно место резултати се използваха за общото развитие. Християнството направи от Рим едно естествено средище на целия тоя свет, но поради едностранчивостта на началата, които вечният град застъпваше, той се оказа неспособен да поеме неговото водачество. Дори и в чистите въпроси на вярата Рим не остана едничкият фактор и извор: той най-често възприемаше и универсализираше създаденото покрай и независимо от него.[1] В областта на политическото и умствено развитие на еднакви заслуги можеха да претендират всички народи от западния средновековен свет, защото всеки от тях бе внесъл своето при разрешението на проблемите, които тогавашният живот бе поставил.
Всичко това е твърде добре известно, но то бе само на Запад. Историческата съдба на европейския Изток остана съвсем друга.
Първата особеност тук бе, че през цялото средновековие тоя Изток имаше един център – Византия. Тоя център бе не само духовен и културен. Той бе организиран и държавно и това именно обстоятелство направи неговото значение тъй голямо и въздействието му тъй неотразимо. Отделни народи създаваха тук собствени политически организми, чийто живот следваше свои пътища, вътрешните им отношения не само в един пункт останаха различни, нееднаква бе и тяхната външна история, но общата насока на развитието им и едро очертаните явления на техния бит не веднъж бяха резултат на влиянието, което упражняваше върху им това общо средище. И ако тук съществуваха значителни различия, твърде често се дължаха те на степента на това влияние, на неговата посредственост или непосредственост и на реакцията, която самите те бяха способни да му окажат. Средновековната история на тоя европейски Изток, следователно, е на първо место история на Византия и на нейната култура.
Византия живееше в средновековието, но това, което я отличаваше от всички ней съвременни политически образувания, бе – че тя не стана една напълно средновековна държава. Преди всичко тя не възникна в средните векове; външно и вътрешно тя си оставаше старата Източноримска империя, преживяла бурите на великото преселение, за да продължи съществуванието си при една променена историческа обстановка. Тъй незабелязано, бавно и без видими сътресения се приспособяваше тя към тая нова обстановка, че историците и сега още спорят по въпроса, коя епоха тук требва да се приеме за предел на древността и кога собствено Източната римска империя се превръща във Византийска.
И тука именно е причината на всички особености които ѝ налагат един тъй своеобразен отпечатък. От трите елемента, върху чието взаимно отношение или последователна смяна се градеше средновековната история на западните народи, античната традиция тук не само че никога не изчезна, но в известен смисъл си подчини варварството и християнството, като сама се преобразува под влияние на възренията, които те носеха с себе си.[2] Тая примес от варварски и християнски елементи във Византийския живот бе причината, задето той, въпреки непрекъснатата приемственост, вътрешно тъй малко подхождаше на древността, когато пък именно това присъствие на силни антични възпоменания в него бе причина, задето той тъй много се отличаваше не само от живота на съвременния му Запад, но и на всички останали средновековни общества.
Докато в тия последните дълги векове под ред Библията беше едничък извор на вдъхновение и знания, образованите византийци почти никога не бяха забравили произведенията на класическите писатели. Илиадата не по-малко от Свещеното писание оставаше тяхна настолна книга. Световното положение на Империята също не позволи, щото кръгозорът на нейното общество тъй много да се стесни, както това стана на Запад. Запознатите с Птоломея византийци се отнасяха на времето си с презрителна насмешка към съчинението на един монах, който, в желанието си да създаде една християнска космология, бе поискал да докаже, че вселената прилича на един преграден на две сандък, чийто капак образувало небето и в чиято долна половина се намирал адът.[3]
Измежду всичко обаче най-силни следи бе оставила древността в държавното съзнание на византийците. Те се считаха не само формални наследници на римското държавно достояние. Те вярваха, че сами с римляни (ромеи, както те се наричаха)[4] и името, с което днес ги означаваме, бе им неизвестно като общо название. С това гордо съзнание, което никакви превратности не можеха да затъмнят, се обяснява между другото и тяхното надменно-презрително отношение към всички останали народи. Дори и когато Византия лежеше полуповалена пред тях, те оставаха за нея жалки варвари. Техните владетели пък тя третираше като узурпатори, които бяха длъжни да просят признание за властта си от цариградския самодържец, – едничък законен земен властелин. И требва да се признае, че в случая византийците не живееха с една красива илюзия. Престижът на императора им особено през първата половина на средновековието бе тъй голям, че владетели дори от далечния запад считаха за голяма чест да получат от него некоя почетна титла.[5]
Заедно с правата на древния Рим Византия бе наследила и неговата универсалност. Всички племена и раси, които я населяваха, равни в държавно-правно отношение, бяха обединени по-вече или по-малко от една култура. И заинтересувани в съхранението на нейните блага срещу варварството, което царуваше над останалия свет, те се нуждаеха от нещо, което да символизира и затвърди тяхната общност и принадлежност към едно цяло, както се нуждаеха и от една сила, която да го запази. Стегнатата държавна организация, която спояваше тая етнично-разнородна маса, съгласуваше силите ѝ или ги уравновесяваше, бе прочее тук нещо по-вече от една необходимост и за това представителят на тая организация требваше през всички времена да бъде нещо по-вече от един обикновен светски владетел. Това обяснява, защо идеята за държавността във Византия стоеше над всичко, защо, наследила от Рим института на абсолютната монархия, тя никога не поиска да се освободи от него и защо, най-сетне, тя никога не падна в това състояние на безредие, в което векове под ред Западът бе осъден да живее.
Както в Рим през последните столетия, тъй и във Византия съществуваха обществени класи, но царската власт стоеше над тях. Пътят към длъжностите и свързаните с тях почести и блага бе отворен тук за всички и правата на богатството и кръвта немаха тук никакво значение. Една политически-влиятелна земевладелска аристокрация се формира едва през последните два-три века на византийската история, но тази аристокрация далече нямаше това значение, каквото си бе извоювала на Запад. Сред пропития с съсловни предразсъдъци средновековен свет, Византия остана едничкото место, дето за способностите бяха отворени всички пътища и дето не веднъж селянинът и простият войник достигала императорския престол.[6]
Въпреки тая демократична същност на византийската монархия, а може би и именно поради нея, монархическият принцип там стоеше неизмеримо високо и отвлечената личност на монарха бе оградена с сиянието на недосегаемостта и светостта. Един мистичен церемониал, какъвто Европа никога до тогава не бе видела, съпровождаше неговите действия, тълпите коленичеха пред него, акламираха го като живо въплъщение на божеството.[7] Това траеше обаче, докато властта му на дело изпълняваше провиденциалното си назначение и сам той имаше здрава ръка, за да води империята. В противен случай заговорът или стихийно пламналият бунт го свличаха от трона и същите тия тълпи, в отплата за поруганата си вяра, се издеваваха над него или над трупа му, за да посрещнат все с същите изрази на всепокорност неговия заместник. Противоположно на Запад, във Византия личностите можеха произволно да бъдат сменявани, без с това да бъде компрометиран представяният от тях принцип, и противно на азиатския Изток, в нея живееше една абсолютна идея за държавността, на която всички, и на първо место нейният върховен представител, требваше да служат.
При тоя особен строй на византийския живот местото, което тук бе отредено на черквата, требваше да бъде съвсем различно от онова на Запад. Докато там тя стоеше над държавата, тук във Византия тя се намираше в нея, поради това зависеше напълно от нея и требваше да бъде послушен неин орган. В противоположност на римския първосвещеник, чиято духовна власт над католишкия свят бе се създала далеч преди времето, в което изникнаха първите тамошни монархии и независимо от всека светска сила, цариградският патриарх дължеше своето значение само на това, че резидираше в столицата на Империята, отразяваше блясъка на светския глава и разчиташе на неговата сила. По тая причина, когато на Запад папите сваляха и качваха светските владетели, вселенският патриарх оставаше само един вид придворен епископ на императора или негов вероизповеден министър.
Тъй създаденото положение на източната черква имаше за нея извънредно много външни, и вътрешни последици.
Западните учени с особен интерес отбелязват необикновеното за католицизма явление, което винаги се повтаряше в православния Изток. Всека нова държава тук, превъзмогнала веднъж затрудненията по вътрешното си закрепване, почувстваше веднага нуждата да се освободи от черковното върховенство на Цариград и си създаде независима черква. В тоя стремеж нямаше нищо странно. Православните държави, съседи на Византия, не можеха да се подчиняват на един черковен глава, който сам бе проводник на една чужда държавна идея и оръдие на често пъти враждебна тям светска власт. Те предпочитала да си създадат свой и то на същите начала.[8] Поради това „вселената“, чийто духовен началник цариградският патриарх се титулуваше, в действителност не беше почти никога по-широка от територията, над която заповядаше неговият светски господар, и се увеличаваше или намаляваше според успехите или пораженията на последния. И тук именно лежеше причината, задето сред православния свят не можа да се създаде тая морална общност, която тъй тясно обединяваше народите на католически запад. Там черквата бе наистина една интернационална сила, нейните интереси не бяха свързани с съдбините на никой народ и никоя държава, а възприетият от нея латински език се превърна в могъщо средство, което улесняваше обмяната на идеите и поддържаше в тамошното човечество живо съзнанието за голямото цяло, което то образуваше. във Византийско-славянския свят православието свързваше народите, само доколкото требваше да ги противопостави като цяло на католицизма и мохамеданството. Вътрешно обаче то ги делеше, защото черквата тук беше свързала своята участ с държавата, отъждествила се беше с нея: нейните части требваше да си съперничат, да обосновават необходимостта от отделното си съществувание и, следователно, да теоретизират правата на отделните народи за духовно и политическо обособление. Това роди на европейския Изток идеята за националността векове преди тя да бъде създадена на Запад: когато към началото на X в. западното човечество се съзнаваше като едно християнско общество, българските духовни водачи вече защищаваха правото на своя народ да чете, пише и се моли Богу на своя роден език.[9]
Тая чисто държавно-служебна роля на византийската черква се изразяваше още по-ясно във Вътрешните отношения на царството. Чрез нейното усърдие се бе затвърдила цялата сложност от представи за божествения произход на царската власт. Тя търсеше небесна санкция за нейните решения и по заповед предаваше на анатема тия, които се осмеляваха да вдигнат ръка против самодържеца. Естествено, при честите династически революции, всички тия черковни проклятия се заменяха с тържествени благословии, колчем щастието на един претендент го довеждаше до трона.[10] Християнската съвест на византийското общество не намираше нищо неприлично в тоя опортюнизъм, защото той бе същността на византийския морал, в който християнството, без да внесе свои съществени елементи, бе викано често пъти да оправдава това, което и без него съществуваше. – Признавано от населения, чийто всекидневен живот бе регулиран от едно подробно и строго законодателство, византийското православие бе изгубило в значителна степен моралната си основа. По-точно, – тя в много случаи бе станала излишна. Това, което то би си позволило да учи, се заповядваше от светския закон. Това пък, което се допущаше от закона, то не всякога смееше да обяви за неморално. Още в самото начало на своята история Византия бе родила един велик наставник – Иоана Златоуст. Смелият му език обаче бе го пратил два пъти на заточение – последният път, за да се не върне вече – и неговата участ бе достатъчно поучителна, за да предпази за дълго време византийското духовенство от бъдещи увлечения.[11] За да се разбере в случая голямата разлика с Запада, достатъчен е един паралел : едва двадесетина години преди тая случка миланският архиепископ Амвросий не бе позволил на императора Теодосий Велики да пристъпи прага на храма, защото по негова заповед бе станало избиването на неколко хиляди солунци, провинени в бунт срещу властта. Императорът, комуто черквата дължеше тържеството си над арианството и изтреблението на езическото богослужение, требваше да отстъпи унизен и да се подложи на дълговременно покаяние. А Амвросий не бе глава на римската черква, както Златоуст бе на цариградската, и императорът Аркадий, който бе си позволил едно тъй властническо отношение към последния, бе само един слаб господар.
Занемарило тъй съдържанието, византийското християнство бе потърсило да се прояви з формата и за това създаде богослужение, в което обредността достигна крайни предели. Отстранено пък от дейна и самостойна роля в живота, то поиска да идеализира това свое състояние и издигна като най-висша добродетел отшелничеството. И за това тъй голямият контраст с Запада. Докато най-прославените фигури на католицизма бяха проповедниците и реформаторите, тук, на Изток, стълбове на православието оставаха предимно отшелниците. Една от най-характерните черти на западното християнство бе, че то не познаваше отшелничеството и съзерцателната леност, когато на Изток, в известни страни и епохи, те се превръщаха в цяло социално бедствие.[12]
Аз споменах вече, как идеята за народността бе пробудена на Изток от особеното положение, което във Византия черквата бе заела към държавата. Самата Византия обаче, основана върху римския принцип на универсалността, не можеше да стане национална държава. Гърците и погърчените азиатци и варвари в нея образуваха едно незначително малцинство сред населенията ѝ от най-различни племена и раси. И това обстоятелство определи на нейното християнство една съвсем особена историческа роля: превърнато в един вид идеология на държавността ѝ, то требваше с чувството за вероизповедната общност да замести всред тия разнородни населения липсващото съзнание за общността на произхода. Реален израз на това вероизповедно, а следователно и държавно, единство требваше да бъде точно установената догматика. И именно поради това, тук всяко, дори и най-малкото, отклонение от нея беше и се съзнаваше като държавно отцепничество, към което светската власт не можеше да остане безгрижна. Това бе причината, която заставяше византийските монарси да отделят тъй голямо внимание на черковно-догматичните въпроси, да бъдат законодатели в областта и на религиозните отношения, да предписват на своите поданици, в какво те с длъжни да вярват, да бъдат следователно в едно и също време и императори и папи.[13] Но тоя византийски цезаропапизъм, тъй странен за западния свят и тъй противоположен на папския цезаризъм там, имаше историческо оправдание много по-голямо от това на последния. Защото, докато стремежът на папите към теократична монархия бе резултат на една необуздана амбиции и имаше за последица раздухване на политическите междуособици, цезаропапизмьт на византийските императори, изхождащ от интервент в на една светска цивилизация, не бе нищо друго освен опит да се намери средство за сцеплението на етнично-разнородните елементи и се осигури тяхното сътрудничество под крилото на единната светска власт.
Като се изтъкват всички тия явления, тъй характерни за византийската култура, и непрекъснатата връзка с старината, като най-съществена черта в историята на Византия, възниква един основен въпрос. Кое именно спаси там античната традиция и защо Източно-римската империя не само че сама устоя на трусовете, всред които се сгромоляса нейната западна съседка, но и победоносно запази съществуването си още цяло хилядолетие?
Първата причина тук бе нейното географско положение. На варварски нашествия бяха изложени, отначало поне, само нейните европейски земи, главно Балканският полуостров, и еднички те изпитаха социално-стопанските сътресения, причинени от унищожението и пръсването на тяхното старо население. Нейните голями източни провинции обаче – Мала Азия, Сирия и Египет, бяха пощадени през V–VI в. в. от това нещастие. Оттеглена там, тя можеше без особена опасност за себе си да чака стихването на бурята, вилнееща на Запад. А независимо от това, че тия източни земи останаха по тоя начин едничко убежище на старата култура, самите те имаха грамадно икономическо значение. Наистина, едрото земевладение и тук, както и в Западната империя, бе погълнало дребната собственост, а селските маси, еднакво пригнетени, както и на Запад, бяха престанали да бъдат достатъчна опора на държавата. Плодородието на тия области обаче бе тъй голямо, а индустрията и търговията тъй високо развити, че в стопанско отношение те представяха най-напредналата и богата част на стария свят.[14] Градовете по Понта, сирийското и малоазийско крайбрежия бяха стоварища за произведенията, които Изтокът и Западът пращаха на световния пазар, a тяхната търговска флота плуваше по всички известни морета. От времето на Юстинияна цели шест века под ред Византия имаше монопола на копринената индустрия и остана едничкият доставчик на скъпите тъкани и дрехи, които тъй жадно се търсеха от изостаналия назад Запад. Колосалната търговска и промишлена дейност на тоя вън-европейски Изток бе превърнала много от неговите градове в грамадни центрове. Александрия, Бейрут, Антиохия, а отчасти и Солун, които брояха по стотици хиляди жители, не отстъпваха на много от днешните европейски градове, когато столицата, Цариград, – поради несравненото си географско положение и колосалните си укрепления устоял на всички пристъпи, – с своето милионно население и с богатствата, които бяха струпани в него, надминаваше всичко, що средновековният ум бе в състояние да си представи. Един испански евреин, който през втората половина на XII в. бе пропътувал тогавашния свет, не можеше да намери думи, за да изрази изумлението си от несравнимото зрелище, което босфорската столица бе развърнала пред него. – „Черковните съкровища, пишеше, той представят неизброимо количество пари, които се трупат в кули и укрепени места, както никъде другаде на земята. . . В тоя град се стичат всякакви приходи от цялото царство и с тях се пълнят засводени съкровищници. . . Постройки и съкровища от такъв вид и в такова количество човек никъде не може да намери“.[15] Неколко десетилетия по-късно, при IV кръстоносен поход, суровите и полудиви латински рицари и барони, според думите на едного от тях[16] “не можеха да помислят, че на света е могло да има един тъй богат град“. „На проклетите латинци, пишеше все около това време един византиец, се струва рай земята, в която ние живеем“.[17] Като истински химн за величието на вековната източна столица звучат думите на друг един византийски писател, два и половина века по-късно: „Тоя царствен град е средище и обща съкровищница на цялата вселена. Той доставя на всички всичко необходимо; нему, като на господар, служи всека земя, всички морета и всички ветрове. И виждаме да идват тук от всякъде в изобилие транспорти с храни, зиме и лете, пролет и есен. И пътуват непрестанно към него кораби и триреми, возещи всякакви плодове и произведения на всички изкуства. И всичко, което е добито от когото и да било, дето и да било, не може да достави радост на тия, които го имат, ако те не с в състояние да го изложат на достоен показ във Великото и всесветско зрелище на тоя град“.[18] А тогава, средата на XIV в., когато тия възторжени думи бяха писани, Империята представяше само сянката на миналото си величие и Цариград носеше неизличимите следи на бурята, що бе се разразила в него при латинското завоевание.
Държавата, под чиято закрила бе се струпало всичкото това богатство, естествено требваше да вземе делът си от него. Византия бе класическата земя на монополите, привилегиите и протекционизма и ние, които вече познаваме намесата на държавната власт в стопанския живот на обществата, не можем дори и да си представим, колко многостранна бе тая намеса там и как държавата се явяваше не само митничар, но и доставчик на сурови материали за индустрията и на хранителни припаси за населението, търговец и индустриалец в едно и също време. Приходите, които от всичко това се стичаха в нейните каси, надминаваха за тогавашното време всека мярка. През XII в. византийската държавна хазна получаваше годишно от монополите, митата, наемите на държавни сгради и търговията, само в Цариград, повече от 550 мил. зл. лева, когато общите приходи на империята все по същото време надминаваха три милиарда.[19] А тя тогава бе изгубила вече Египет и Сирия. Приблизителна представа за значението на тия цифри и за колосалната финансова сила на Византия ние бихме придобили, само когато вземем пред вид, че стойността на парите тогава бе най-малко осем пъти по-голяма от съвременната. Нейната монета се ползваше с световен курс, дълго време тя ревниво пазеше привилегията едничка в света да сече златни монети и задължаваше варварските народи и владетели да си служат с тях. В крайни случаи те можеха да издават и свои, но винаги по установения от нея тип и с образа на нейните императори.[20]
Именно това финансово могъщество даде възможност на Източната империя да преодолее опасностите, на които Западната не можа да устои и да се справи с всички неприятели, които нейното богатство непрекъснато привличаше и вековете един след други нахвърляха върху ѝ. Неизчерпаемите ѝ съкровища ѝ позволяваха да държи грамадни армии от наемници и бързо да замества с нови веднъж унищожените. Благодарение на същите средства тя подкупваше владетелите, от чиито народи се боеше, разделяше последните на непримирими партии, а когато никое от тия средства не помагаше, нейното злато винаги намираше един противник зад гърба на всеки народ, който почваше да ѝ става опасен. И спокойно за крайните резултати, византийското правителство можеше да наблюдава отдалеч самоизтреблението на народите, които само бе нахвърлило един срещу друг.[21]
[1] Т. напр. учението за произхода на Св. Дух и от Сина (filioque), в което бе открита догматичната основа за отделянето на източната черква от западната, далеч не бе изобретение на ватиканските теолози. Рим възприе това учение късно и едва след като то, – излязло от Испания – вече бе минало в черковното употребление на всички западни страни. Гл. Hergenröther. Photius, Regensb., 1867. I. 692 сл.; Harnack, Lehrbuch der Dogmengeschichte. Freibg. i. B. 1888, II. 298.
[2] Ср. C. Neumann, Die Weltstellung des byzant. Reiches vor den Kreuzzügen. Lpz. 1394. Vorw. VII ; от същия Byzantinische Kultur Und Renaissancekultur, Stuttgart, 1903, 31.
[3] Козма Индикоплевст. За него Gelzer, Byz. Kulturgeschichte Tübingen 1909, 106; Успенскій, Исторія визант. имперіи. Спб. 552 сл. Отзивът на Фотия за Козма: у Krumbacher, Gesch. d. byz. Litteratur. 2, A. 413.
[4] Твърде ясно изразено това съзнание у Соnst. Porphyregen. De thematibus, ed. Bonn. Императорът-литератор счита съвременните си византийци […] Възмущението y Никифора Фока, задето бил титулуван от папа и гръцки, а не римски император у Luitprand, Legatio, ad L. Diac. hist. ed. Bonn 36328: Imperatorem . . .universalem Romanorum, Augustum, magnum, solum Nicephorurn scrips sse Graecorum, hommem quemdam barbarum, pauperem Romanorum non piguit. О caelum, о terra, о mare! Sad quid . . . faciemus hominibus istis sceleratis, criminosis. Pauperes sunt, et si eos occidimus, manus nostras sanguine vili polluimus; pannosi sunt, servi sunt, rustici sunt; si eos flagellamus non ipsos, sed nos dedecoramus, qui nec Romana scutica deaurata, nec huiusmodi sunt crueibus digni . . , 35436: sed Papa fatuus, insulsus, ignorat Constantinum Sanctum Imperialia sceptra huc transvexisse, Senatum omnem, cunetamque Romanam militiam.
[5] Случаят напр. с Теодориха Велики и с Хлодвика. Гл. Gasquet, L'empire byzantin et la monarchie franque. Paris 1888 134 сл. и Сh. Diehl, Justinien et la civilisation byzantine au VI siècle P. 1901, 129 сл. За отношението на византийците към императорската титла на Карла Велики Gasquet, id. 290. През X в. Luitprand требвало да чуе твърде неприятни думи по адрес на Отона I, който се осмелил да възобнови титлата „западен императоръ“ (Legatio id. 344 сл.), а дори и в XII в. Фридрих Барбароса си оставал за византийците само rhx twn alamanwn, Nicetas, ed. Bonn 26024 5254. Гордото съзнание y византийците за вечността на тяхната империя е изразено от патриарха Николая Мистик в едно от писмата му до Симеона; Гл. Златарски. Писмата на патр. Ник. Мистик до бълг. цар Симеона Мсб. XI. 18 сл.: „и перси, и авари и сарацини не веднъж се опитвали да завладеят столицата на Константина, но с това те ускорявали само собствената си гибел и Цариград продължавал да се радва на божията закрила. – Даже и в епохата на най-голямия упадък византийските императори живееха с самомнението, че с „по-голями и славни от владетелите на всички други народи“. Cantac. II 5313.
[6] Дори и в късновизантийската епоха, когато една богата, честолюбива и влиятелна аристокрация бе успела да завоюва изключително место в управлението, не бяха редки случаите, когато до най-високите държавни длъжности се издигаха лица из простия народ, както бе случая с братята Музалоновци при Теодора II Ласкарис (Georg. Acrop., ed. Heisenberg 1244 сл.; Pасhуm. I 3912, 4914, 245) или с Алексия Апокавк, член на регентството на малолетния Иоан V и противник на Кантакузина (Сantас. ed. Bonn. I. 11724).
[7] Особено характерни за византийското схващане на императора като божи представител на земята с описаните у Codinus черковно-придворни церимонии на Прокипсиса и Перипатоса. Гл.Codinus, De offic. ed. Bonn. гл. 6 и 11, особ. стр. 49 сл., 67 сл. За тях и Heisenberg Aus der Gesch. und Lit. d. Palaiologenzeit (Sitzungsber. d. Bayer. Akad. 10. 1920). 82 сл.
[8] Qu a Imperium sine Patriarche non staret. (Theiner, Vetera monumenta slavorum meridionalium historiam illustrantia. Romae 1863. I, 2110). С тия думи в писмото на Калояна до Инокентия III е изразено общото схващане на народите, закърмени във Византийското православие.
[9] Черноризец Храбър в словото си O писменћх.
[10] Твърде интересен е в тоза отношение случаят в междуособицата при двамата Андрониковци. Когато през пролетта 1321 год. младият Андроник избегал в Одрин и тук събрал войска за борба с деда си, старият император „като свикал намиращите се тогава в Цариград архиереи и като разменил с тях мисли, какво требва да прави, убедил ги да обявят за отлъчен от черквата всекиго, който сега или в бъдаще би се присъединил към внука“ (Сantac, I 949). Когато неколко месеца след това тоя последният поискал прошка, Андроник Стари отново свикал архиереите и „вдигнал отлъчването, обявено по-рано над младия цар и над сътрудниците му, като заповедал, щото внукът отново да бъде и се нарича царь“.
[11] Не веднъж и след това между византийските самодъръци и патриарсите, като представители на черквата и пазители на каноните, избухваха конфликти, но жертва в тях винаги ставаха само тия последните. Достатъчно е да си спомним за това съдбата на некои от най-видните цариградски патриарси, като напр. Герман I (715–730), Никифор (806–815), Фотий и Николай Мистик. През средата на XI в. един цариградски патриарх – Михаил Кируларий, бе си въобразил, че неговото достоинство като глава на православната οἰκουμένη никак не е по-низко от това на светския самодържец. Тая си необикновена претенция и той обаче требваше да изкупи с загубване на санът си и с заточение (Ср. Суворов. Византійскій папа. Москва 1902. 118 сл. и Н. Скабаланович, Византійское государство и церков в XI веке. Спб. 1884. 385 сл.).
[12] С. Neumann, Byzantinische Kultur und Renaissancekultur, с. 20, счита че византийското монашество изгуова социално влияние и се обрича на самозатваряне и отшелничество от времето на иконоборството. Вярното е само, че от тогава то престана да играе всекаква дейна рол в живота. Що се отнася до отшелничеството, то бе се разпространило на Изток рано преди тая епоха, още през IV–V в. (Гл. St. Schiwietz, Das morgenländische Mönchstum, I. 1-8. II. 19 et passim., Delehaye, Les Stylites, Comptes rendus du 3-е congrès scient. á Bruxelles 1895).
[13] Впрочем схващането, тъй ясно изразено в прочутите думи на Лъва III до папата Григорий II – Basileuz cni ierenz eimi , бе се формирало у християнските императори още преди началото на византийската история. Според Евсевия още Константин Велики се държал като „поставен от Бога върховен епископ на черквата“. (Gfrörer, Byz. Geschichten II 298), а на неговия син Констанций принадлежат думите; „това, което аз искам, требва да има силата на църковен законъ“. (Gelzer, Das Verhältnis von Staat und Kirche in Byzanz, Ausgew. kleine Schriften 53). Окончателното тържество на православието над арианството се дължеше само на намесата на Теодосия Велики. Нема нищо чудно следователно, ако по времето на голямите монофизитски борби в V в. източните императори използуваха вече признатия си авторитет в религиозните дела, за да наложат единството във Верванията. Самата намеса на Юстиниана I, Ираклия и Констанса II във Вероизповедните спорове на по-късното време не бе нищо друго освен последни опити, чрез съгласието в догматичните схващания, да не [sic] възстанови вече разлагащето се държавно и културно единство са [sic] стария християнски свет. От това гледище Юстиниан не бе само един, увлечен в теологични спекулации, дилетант. На първо место той бе държавник, за когото единното вероизповедание се явяваше необходима идейна основа на единната държава, у чиито поданници липсващето съзнание за племенно родство требваше да бъде заместено с нещо друго. (По въпроса за вероизповеданието, което в Източната империя заместваше националността, аз се изказах по-нашироко в статията си „Гърци, византийци и елини“, Демократия III кн. 4 стр. 86 сл.). Иконоборството в догматично отношение свърши с тържеството на черквата, но в правно отношение то подчерта за сетен път решаващото значение на светскага власт, на чиито представители черквата, както в 737 тъй и в 844 г., бе длъжна за възстановлението на своята традиция. В целата по-късна история на Византия след това правото на светската власт да се меси във Вътрешното устройство на черквата никога не бе успорено.
[14] Ср. L. Brentano, Die byzant. Volkswirtschaft, Sonderabdruck aus Schmollers Jahrbuch 41 Jahrg. 2. H.
[15] Benjamin von Tudela, Reisetagbuch, herausgeg. v. A. Martinet Berl. 1918 9.
[16] Jeoffroi de Ville-Hardouin, Conquête de Constantinople, avec la cont. de H. de Valencienne, ed. par Nat. de Wailly P. 1882. 73.
[17] Nicetas, 39116.
[18] Gregoras, ed. Bonn. II 6781–13.
[19] Benja m. v. Tudela, 9; Ch. Diehl, Études byzantines P. 1905. 125. – В XIV в., когато Андроник Млади заел престола, доходът, който хазната получавала само от риболовството в цариградските води, достигал 10 хиляди жълтици. Greg, 42815–20.
[20] „Макар персийският цар и да може да сече сребърни монети, каквито иска, обаче не е позволено нито нему, нито на който и да било друг варварски цар да поставя изображението си върху златни монети, даже когато разполага с много злато, защото тия царе не с в състояние да създадат доверие към такива монети и сред варварите.“
Procop. De bello gothico, ed. Haury 44222) Как византийците в юстинианово време използували тая привилегия, за да възвеличават сред чужденците славата и могъществото на царя си, се вижда от случая, който Козма Индикоплевст разказва за о-в Цейлон. (гл. Gelzer, Byz. Kulturgesch. III). Теофан, (ed. de Boor 3658) съобщава, че Юстиниан Ринотмет в 691 г. нарушил мира с арабите и върнал парите, които данникът му Абделмелек му пратил, тъй като те били „нови и неизвестни до тогава“.
Ha друго место (3639) Теофан обяснява, ча уговореният трибут на Абделмелека бил дневно по хиляда златни монети (номисми). Арабският владетель, следователно, ce осмелил да сече златни монети с свое изображение и надпис и това именно обстоятелство предизвикало гнева на Юстиниана. По-ясно е представен тоя случай у Zonaras, ed. Bonn., III, 2302 – По-подробно върху тоя въпрос, както и за отношението на западните владетели в началото на средновековието към това право на византийците, у Gаsquеt, ц. с. 172 сл.
[21] Византийската политика винаги си давала ясен отчет за значението на съседните варварски народи и за възможността в случай на нужда един от тях да бъде използуван срещу останалите. Особено интересни в тоя смисъл с съображенията, които Const. Porphyrog. De administr. imperio. 7013 сл. развива относно Печенеги, Руси, Маджари и Българи. Гл. също заплашванията на патр. Николая към Симеона. Златарски ц. м. Мсб. XII 150.
