Бай Ганьо е може би най-остро уловеният образ на една от основните черти в националния ни характер – дълбоката потребност от себе-отричане. „Българското“, още от самото начало на съществуване на Българския национален проект, е било дефинирано преди всичко като набор от отрицания, от негации, свързани с факта – реален или възприеман – че сама по себе си българската култура, през цялото време на следосвобожденското си съществуване, не е била в състояние да посочи някакви glaubwürdige, believable, croyable[1] варианти на нещо сравнимо със Запада – вечния еталон за… хм, да, всъщност за всичко – в националния ни характер и битие. Бидейки принципно догонваща култура, тя винаги е била характеризирана от рязка неудовлетвореност, може да се каже, дори неудовлетворимост. И неспособността за истинска вяра във възможността за предлагане на нещо дори отдалечено сравнимо с високите образци на онова, което у нас винаги е било безусловно приемано като еталон, тоест „Западът“ (и безкритично, поради перманентна липса на близък контакт и досег с него) – тази неспособност е, и до днес, нейна основна характерна черта.
Оттук и силната склонност към едно раздвоение, което граничи с патология, с шизофрения: както изглежда, на неподправено, нераздвоено, невгорчено наслаждение от живота и битието в България, открай време са били способни единствено хората, освободени от тежестта на непосилното, тъй премазващо и отравящо живота, сравнение със Запада. Хората на „чалгата“. Невежите или ония, които сме наплюли като такива – „циганите“, „селяните“, „простаците“, „идиотите“. Всички останали (ако тези, първите, изобщо съществуват още някъде извън теоретизиращото съзнание на автора на това есе – защото, то се знае, в наши дни вече не са останали такива, които да не са имали досег със „Запада“, пък било то и само чрез телевизора)… всички останали, включително и самият той, са перманентни жертви на неспособността за освобождаване от българския, от балканския комплекс за непълноценност.
Ето защо образът на Бай Ганьо се е превърнал, почти начаса след появата си, в едно от основните оръжия в тукашната борба за надмощие и власт. По принцип Бай Ганьо винаги е бил първообразът на българското „не-аз“, той по дефиниция винаги е „другия“, никога „аз“. Всеки човек у нас, който бъде по някакъв начин заплют с някаква, евентуално намирисваща на „Ганьо“, конотация, е вече принципно лишен от друг вид реакция, освен някакви опити за защита и самоотбрана. „Кой, аз ли бе? Ти си Ганьо!“, е първата мислима реакция в такива случаи. С това, на първо място, топката е прехвърлена в другата половина и сега вече отсрещната страна е поставена в ситуация да отбива атаката, нападението, нарушаването на личната неприкосновеност. На второ, и далеч по-важно място, тази реакция демонстрира основния модус на съществуване на този образ, тази метафора, този начин на национална анти-идентификация. Разбира се, за всички нас той е първообразът на „българското“, но само в някакъв абстрактен, лишен от досег с личните ни пространства смисъл: той може и да е „българското“, но в никакъв случай не е „аз“. Бай Ганьо – това е българското „не-аз“.
Силно характерно за образа и метафората „Бай Ганьо“ е това, че някак по неизбежност търсим обясненията за появата му – или поне винаги досега сме го правили – в „тежкото историческо минало“. Бай Ганьо е най-очебийният пример за колективната ни неспособност да възприемем миналото си без прекомерни комплекси и задължително отрицание. Неговата генеалогия по неизбежност включва такива предварително заредени със силна отрицателна емоционалност понятия като „раята“ (Герхард Геземан), „еснафът“ (Петър Пондев), „чорбаджията“ (Иван Мешеков) или техните наследници в по-модерни, след-османски времена: „капиталисти“, „експлоататори“ дори „фашисти“ (Георги Бакалов)[2].
Но дали всичко това е неизбежно необходимо? И дали вече не си струва да се замислим върху въпроса за неговото преодоляване?
Преодоляване? Това пък защо? И ако да, то как?
Отговорът на първия въпрос е сравнително лесен: защото актовете на себе-отричане и себе-осмиване, доколкото са лишени от положителна, способна да посочи друг, различен път и модус на себе-преживяване, алтернатива, само усилват още повече и без това нечовешкото усещане за безизходица и неспасяемост пред смазващото ни, непосилно битие на българи. Защото изгарящата ирония, поставяща всеки от нас в ситуацията на „не-аз“, в края на краищата води до тежка психическа травма, която в момента изглежда е придобила размерите на епидемия. Една много специфична, не само българска, но при всички случаи нуждаеща се от лечение, болест на душата, на духа.
За да се придвижим напред, ние изглежда се нуждаем от колективна, национална терапия. А какъв е принципът на всяка психотерапия? Да се даде на пациента[3] възможност за друг, алтернативен, тип себе-преживяване. Да му се позволи да види нещото, което винаги е възприемал като източник на срам, на травма, в напълно нова светлина: като нормална и естествена, ако и може би не силно естетическа, част от самия себе си. От себе си, а не от „другите“.
За да получи най-после шанс да се види като част от семейството на „нормалните“, България най-първо трябва да се научи да възприема самата себе си като нещо нормално. Не непременно нещо „най-“ (което и без това е възможно най-вече в отрицателния край на ценностната скала). А просто нормално. Бай Ганьо – това съм аз. Ето фразата, с която трябва да започне колективната ни национална терапия. Не бързайте да подскачате, след малко ще ви обясня, че не всичко е толкова просто, колкото изглежда дотук. Засега само ще повторя, че за да станем способни да се съизмерваме със смазващите образци на „нормалния Запад“ (който все още познаваме много зле, тъй като за това, поне от гледната точка на над-индивидуалното, националното, не са достатъчни някакви двадесетина години на срамежливо чукане пред вратата; най-първо са необходими няколко поколения, които да са живели с реалното усещане, че малко по малко стават част от него)… та, за такова съизмерване, най-напред е необходимо да започнем да възприемаме себе си без ненужни психози.
Разбира се, всичко това не може да стане с някакво помахване на вълшебна пръчица, à la Harry Potter. За да съумеем да го направим, без да затънем в тресавището на себевъзпяващата се чалга, ние първо трябва да установим с достатъчна сигурност, че между Бай Ганьо и самите нас е налице достатъчно много разстояние. Именно това – разстояние. „Но как е възможно?“, сигурно вече се питате, „да приемем вътре в себе си и като неразделна част от себе си нещо, от което ни дели разстояние, при това може би немалко разстояние?“ Просто е, поне според мен: като го превърнем от символ на национален срам и себе-отричане, в символ на онова, от което сме произлезли всички. В бащинската фигура. В онова, което ни е създало – и което без съмнение сме, но без да бъдем идентични с него, а напротив: което надживяваме и над-деляваме (в смисъл, което надминаваме с делата си). И което заедно с това непрекъснато носим във всяка частица от телата и душите си, защото то е огромна част от нашето наследство, генетично и културно.
Бай Ганьо е бащата на всички ни – и чрез това, самите нас.
Което не означава, че самите ние сме Бай Ганьо. Ние го носим в себе си по същия начин, по който носим и останалото си наследство – от първите човекоподобни същества, та чак досега. Това не ни прави идентични с тях. Но то носи със себе си задължението да не ги отричаме и отхвърляме – просто защото в такъв случай бихме отричали и отхвърляли самите себе си. Необходимо е единствено да се освободим от Едиповия си комплекс. Да приемем бащата, който ни е избрала съдбата. И да направим от всичко това възможно най-доброто.
Но как? Как точно може да стане всичко това?
Отново просто: трябва да се учим от самия Алеко.
Авторът на Бай Ганьо, за разлика от повечето от нас, очевидно е бил напълно способен, още от ден първи, да приеме героя си без прекомерно отрицание. Не знам дали е успявал и да се идентифицира с него, пък дори и само от време на време, но поне за самия мен стои извън всякакво съмнение, че огромната притегателна сила на този герой, на този национален образ, идва именно от топлия, човечен начин, по който го е обрисувал неговият автор.
Вижте първо това:
„Прощавай и ти, бай Ганьо! Бог ми е свидетел, че винаги добри чувства са ме въодушевявали при описването на твоите истории. Ни чувство на злобно порицание, ни презрение, нито лекомислен смях не са ръководили моето перо. И аз съм чадо на своето време и известни отделни събития може би неволно са ме отклонявали от строгата обективност, но аз се старах да възпроизведа есенцията на печалната действителност. Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, бай Ганьо, но те са засега на втори и трети план; те едва сега почват да заявяват за своето съществуване, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обгръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат. Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш:
Европейци сме ний, ама все не сме дотам!… Прощавай, не е за чудо пак да се срещнем.“
А после това:
„И представете си, господа, в този момент аз съжалих бай Ганя! Вярвайте! Съзнавах, че постъпката му е безобразна, че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен експлоататор, грубиян и простак до мозъка на костите… но съжалих го: в тънките вибрации на тона, с който той изговори последните думи, моето ухо схвана една нежна нотка, която се таила и се таи в сърцето на бай Ганя, но рядко — боже, колко рядко! — се появява… Не зная, може да ви се покаже смешно, неестествено, но ще ви кажа, господа, че в този момент аз инак погледнах на бай Ганя; като че някой ми внуши: „Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив — главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила…“
И това е, на което трябва да се научим!
* * *
„Но защо?“, може би ще попитате отново. Защо ни е необходимо всичко това? И защо точно сега, в едно време, в което България най-после изглежда започва да навлиза в някаква по-малко оспорима модерност, ще се нуждаем от спокойно приемане, че дори и идентификация, с един образ, когото винаги сме възприемали като израз на старото, отминаващото, нуждаещото се от почистване, а може би и изхвърляне?
На първо място – защото изхвърлянето му е невъзможно и ненужно. По начина, по който аз разбирам и чувствам Бай Ганя, той е част от наследствения материал на всеки от нас. Да се опитваме да го изхвърляме би означавало да се опитваме да изхвърляме самите себе си. Вече са го правили не един и двама. Правили са го, доколкото мога да преценя, всички досегашни критици, опитващи се да го осмислят. Е и какво? Критиците ги няма, а Бай Ганьо си е сред нас – жив-живеничък, както преди сто и толкова години. Това най-малкото би трябвало да ни накара да се замислим.
Втората, и много по-важна причина е тази, че – поне така се надявам аз – ние сме първото поколение, което може да си позволи да опита този винаги досега тъй непосилен акт на salto mortale: едновременно и овътрешностяване, и дистанциране, от най-видимия и може би най-болезнен символ на националната ни идентичност. За самия мен поне, достигането на това толкова нормално заключение е нещо напълно естествено: защо трябва да се срамувам и да отхвърлям нещо, което най-спокойно мога да възприемам като част от себе си, от историческото си и културно наследство? И което е способно не само да ме обременява, а и да ме обогатява, в зависимост единствено от собствената ми зрелост и способност за трезва, балансирана преценка? Бай Ганьо, в края на краищата, е човек, чиято основна черта е способността не само да оцелява, но и да надделява. Вярно – по начини и във форми, които са всичко друго, но не и приемливи; но пък именно в това е най-големият тънеж на операцията – че ако съм достатъчно зрял, гъвкав и цивилизован, аз без страх мога да възприема от неговото наследство само съдържанието, само екзистенциалното послание („Никога не се предавай!“, примерно), но не и формата, не и неговите начини. А това – при условие че от формата, в която ни го е предал Алеко, ме делят повече от сто години, тоест огромно количество исторически и културен опит, вече ми дава някаква гаранция (да се надяваме – неилюзорна), че опитът ми не трябва да завърши непременно катастрофално. Трябва просто да вярвам в себе си и страната си, това е всичко.
И забележете – едно от най-важните обстоятелства при този безспорно нелесен мисловен експеримент се състои в това, че образът на Бай Ганьо е достатъчно универсален, достатъчно гениално конструиран от своя създател, така че да може да поеме в себе си всички предпоставки и атрибути на онова гражданско, национално обединение, за което ви говоря от известно време насам. Бай Ганьо не е задължително и само българин. Той е образ мащабен, широкообхватен, всебалкански. В него има място и за турчина, и за рома, и за евреина, и за арменеца (допълнете сами ония, които съм пропуснал). Всички са добре дошли, при опита за колективно препрограмиране на собственото подсъзнание, при тази привидно лудешка идея, зад която се крие единствено най-нормалното, най-естествено и най-разбираемо, желание за неспъвано от психически травми, нормално, естествено и разбираемо, човешко съществуване. Дòста сме се тръшкали, дòста сме се блъскали, дòста сме скубали коси и извръщали отвратени очи от образа, който ни показва огледалото. Такива сме – и вече е крайно време да направим от себе си и страната си нещо повече от това тъй любимо на всички ни, тъй жално и жалко, всеобщо посмешище.
Крайно време е!
[1] Фактът, че тук използвам думата в три различни чужди езика никак не е случаен, защото по мое мнение българският език – в никакъв случай не случайно – не съдържа тяхно точно съответствие (най-близката по значение българска дума е „достоверен“, но тя далеч не изразява онова, което заковават с по една-единствена дума повечето западни езици). За да се изрази същото значение на български, според мен е необходима фразата „достоен за доверие“ (буквален превод на немската дума), която единствено е в състояние да изрази именно това: че дадено нещо е достойно за доверие.
[2] Цитирано по Румен Даскалов: „Бай Ганьо – идентификации и употреби“. В: „Между Изтока и Запада“, изд. „ЛИК“, София, 1998, стр. 161.
[3] Моля за извинение за това, че оттук нататък ще говоря предимно в мъжки род, когато всъщност имам пред вид множеството от „всички българи“, тоест и жените сред тях. Българският литературен език, както изглежда, все още не е достигнал онова ниво на родово-специфична коректност, което задължава всеки автор/всяка авторка в Германия, примерно, да използва задължително и двата рода при подобни ситуации (подреждането им все пак оставя мъжката част на първо място, поради специфичната граматика на немския език). Прочее, аз ще се възползвам от този недостиг в съвременния български, в името на по-елегантния и по-прост език, който той все пак позволява.
