Карта: Норман Кърби; Фото: Тацуро Нишимура
Опитайте за момент да си представите един свят без държави. Представете си карта, която не е разделена на малки цветни кръпки, всяка с ясни граници, правителства, закони. Опитайте да си представите всичко, на което се основат нашите общества – търговия, пътувания, наука, спорт, поддържане на мирни отношения и сигурност – но без да споменавате държавите. Опитайте да си представите самите себе си: вие имате правото на поне едно гражданство, както и правото да го смените, но не и правото на никакво.
Онези пъстри кръпки по картата могат да бъдат демокрации, диктатури или просто прекалено хаотични, за да бъдат определени като едното или другото, но буквално всички твърдят, че са едно: национална държава, суверенна територия на някакъв „народ“ или нация, които имат право на самоопределение вътре в рамките на една самоуправляваща се държава. Така поне казват Обединените нации, чийто списък на националните държави днес обхваща 193 единици.
И все повече и повече хора желаят собствена държава – от шотландците, гласуващи за независимост до джихадистите, основаващи нова държава в Близкия Изток. Голяма част от водещите новини в наши дни, от конфликтите в Газа и Украйна до разправиите около имиграцията и членството в Европейския съюз, са свързани по някакъв начин с националните държави.
Дори и в процеса на постепенна икономическа глобализация, националните държави си остават основната политическа институция на планетата. Масовите поддръжки за националистически партии на тазгодишните избори в ЕС показват, че национализмът си остава много жив – въпреки опитите на ЕС да го превъзмогне.
Но сред днешните икономисти, политолози и дори някои държавни чиновници се засилва усещането, че националната държава не е непременно най-добрата база за управляване на обществените дела. Ние сме изправени пред жизненоважни въпроси като набавяне на храна или промяна на климата в глобален мащаб, но националните приоритети постоянно надделяват над глобалния. На по-ниско ниво, градските и регионални администрации често изгледа обслужват хората по-добре от националните правителства.
Но как тогава би трябвало да се организираме? И дали националната държава е нещо естествено, някаква неизбежна институция? Или просто опасен анахронизъм в един глобализиран свят?
По принцип това не са нормални научни въпроси – но ситуацията се променя бързо. Теоретиците на комплексни системи, социолозите и историците се занимават с тях, използвайки нови техники, а въпросите не винаги са онова, което бихте очаквали. Националната държава е далеч от това да бъде нещо прастаро. Напротив, тя е скорошно изобретение. И докато сложността [на обществените процеси] се увеличава, тя постепенно мутира в нови политически структури. Моля, подготвяйте се за нео-медиевализма.
Преди късния 18-ти век не е имало истински национални държави, твърди Джон Брейли от Лондонската икономическа школа. Ако бихте пътували из тогавашна Европа, по никоя от границите нямаше да ви искат паспорт; по онова време не са съществували нито паспорти, нито граници в днешния смисъл на думата. Хората са имали етнически и културни идентичности, но те не са определяли политическата единица, в която те са живеели.
Това ни води до въпросите на антропологията и психологията на най-ранните политики в историята на човечеството. Нашите общности са получили началото си като скитащи, разширени семейства, след което са се оформили по-големи групи от номади-ловци, а около преди 10,000 години е започнало оформянето на уседнали земеделски общности. Такива човешки групи имат адаптивни предимства, тъй като хората си помагат взаимно при изхранването и защитата на групата.
Война и мир
Но подобни общности имат своите граници. Робин Дънбар от Оксфордския университет показва, че един индивид може да проследява и запомня социалните си взаимодействия с не повече от 150 души. Свидетелствата за това включват изследвания на селски и армейски общности по протежение на цялата човешка история, както и средния брой приятели, с които хората поддържат връзки в днешните социални мрежи.
Но има една важна причина да се поддържат повече социални връзки: войната. „В малките общества между 10 и 60 процента от мъжките смърти се дължат на военни действия“, казва Питър Търчин от Кънетикътския университет. Повече съюзници означава по-висок шанс за оцеляване.
Търчин е стигнал до заключението, че древните евразийски империи са ставали най-големи там, където битките са били най-жестоки, което означава, че войната е била основен фактор при политическото уголемяване. Археологът Иън Морис от Станфордския университет смята, че с увеличаването на населенията хората вече не са били в състояние да намират свободни земи, където да избягат от враговете си. Губещите в битките просто са били абсорбирани във владенията на победителите – и така тези владения постепенно са се увеличавали.
Но как хората са успявали да преодолеят цифрата на Дънбар? Универсалният отговор на човечеството е бил изобретяването на йерархии. Няколко селища са се обединявали под ръководството на един водач. Увеличавайки се, тези съюзи са прибавяли повече селища и, ако е било необходимо, допълнителни нива в йерархията.
Йерархиите позволяват на лидерите да координират големи групи хора без някой от участниците в тях да трябва да следи връзки с повече от 150 души. В допълнение към непосредствения си кръг, всеки от участниците общува с едно лице от по-високото ниво на йерархията и по правило осем души от по-ниски нива, според пресмятанията на Търчин.
По-големите йерархии не само са печелели повече войни, но са изхранвали и повече хора чрез икономии на големия мащаб, който е позволявал изнамирането на новаторски техники като напояване, съхраняване на храни, поддържане на сметки и обединяваща религия. Впоследствие се появяват и неща като големи градове, царства и империи.
Но това не са били национални държави. Един завладян град или област е могъл да бъде подчинен без значение каква е „националната“ идентичност на жителите му. „Разбирането за националната държава като необходима рамка за политиката не издържа на обстоятелствено изследване“, казва историкът Андреас Осиандер от Лайпцигския университет в Германия.
Прости общества
Тези форми на сравнително слаб контрол са означавали, че предмодерните политически единици са били способни само на по-прости колективни действия като събиране на храна, водене на битки, събиране на данъци и поддържане на реда. Някои от тях, като Римската империя, са го правели в много големи мащаби. Но сложността – тоест различните действия, които едно общество е в състояние да извърши – си е оставала сравнително ниска.
Сложността е била ограничена от енергията, която дадено общество е било в състояние да впрегне в работа. През по-голямата част от историята това по същество е означавало човешка и животинска работна сила. През късното средновековие Европа започва да произвежда повече енергия, най-вече чрез използване на водни източници. Това насърчава социалната сложност – търговията се увеличава, например – което пък изисква повече и по-добро управление. Децентрализираната феодална система започва да отстъпва на централизираните монархии с повече власт.
Но това все още не са национални държави. Монархиите се определят от това кой ги управлява, а управниците се определят от взаимно зачитане – или обратното му, почти постоянна война. С увеличаването на търговията обаче европейските монарси откриват, че могат да получат повече власт от богатството, отколкото от войната.
През 1648 Вестфалският мирен договор приключва няколко века на война в Европа, като обявява съществуващите царства, империи и други политически единици за „суверенни“: никой не може да се меси във вътрешните работи на никого. Това е крачка към модерните държави – но тези суверенни единици все още не се определят от националните идентичности на народите си. Твърди се, че международното право води началото си от Вестфалския договор, но думата „международен“ е въведена в употреба едва 132 години по-късно.
Към този момент Европа вече е навлязла във времето на индустриалната революция. Производството на далеч повече енергия, вече от въглища, означава, че някои доста сложни човешки дейности, като например тъкачеството, могат да бъдат механизирани до голяма степен, което пък води до много по-сложни колективни поведения.
Това създава нужда от нов вид управление. През 1776 и 1789 революциите в САЩ и Франция създават първите държави, определяни от националните идентичности на гражданите си, а не от родовите линии на управниците. Отново Джон Брейли: „През 1800 почти никой във Франция не мисли за себе си като за французин. Към 1900 вече го правят всички“. По различни причини хората в Англия са имали усещане за „английскостта“ си малко по-рано, но това не е било изразявано под формата на национална идеология.
Към 1918, с разчленяването последните многонационални империи в Европа след края на Първата световна война, държавните граници се преначертават най-вече в съгласие с културни и езикови критерии. Поне в Европа националната държава вече се е превърнала в новата норма.
Част от причините за това се съдържат в прагматичното приемане на новите мащаби на политически контрол, необходими за управляването на индустриални икономики. За разлика от селското стопанство, индустрията се нуждае от ресурси като стомана или въглища, които не са равномерно разпределени, така че множество микро-държави вече не са икономически жизнеспособни. Империите също са станали непосилни за поддържане, тъй като индустриализацията изисква по-добро и по-ефективно управление. И така в Европа от 19 век микро-държавите се сливат, а империите се разпадат.
Появата на новите национални държави се оправдава не само като икономически ефективна, но и като осъществяване на националната съдба на техните обитатели. Въпреки това цяла плеяда от историци са стигнали до извода, че държавите определят нациите, а не обратното.
Франция например не е някакъв естествен израз на една съществувала от по-рано френска националност. По време на революцията от 1789 половината от жителите ѝ не говорят френски. През 1860, когато се обединява Италия, само 2,5 процента от жителите ѝ говорят стандартен италиански език. Според известния израз на един от тогавашните политици, след като са създали Италия, те трябвало да създадат и италианци – процес, който според много хора все продължава и днес .
Сред днешните социолози и социални учени е широко разпространено гледището, че „националното изграждане“ е ключов момент в еволюцията на модерните държави. То изисква създаването на нова идеология – национализъм – която емоционално изравнява нацията с кръга от роднини и приятели, за който говори Дънбар.
Всичко това зависи в огромна степен от въвеждането на технологии за масова комуникация. В своя изключително авторитетен анализ на този процес, Бенедикт Андерсън от Корнелския университет в Ню Йорк описва нациите като „въобразени“ общности: те далеч надхвърлят нашия непосредствен кръг от роднини и приятели (с огромното мнозинство от тях ние никога няма да се срещнем), но хората са готови да умират за нацията си, сякаш става дума за семейството им.
Такива национални чувства, твърди Андерсън, възникват в масов мащаб едва когато евтино произвежданите учебници позволяват стандартизиране на учебните програми и създават езикови общности. Вестниците позволяват на хората да научават бързо за събитията от национален мащаб, с което създават голяма „хоризонтална“ общност, каквато преди това е била невъзможна. Освен това националната идентичност е съзнателно насърчавана от държавно финансираното масово образование.
Но ключовият фактор, движещ този идеологически процес, е скрит по-дълбоко и той е от структурно естество: създаването на широко разклонени бюрокрации е директно свързано с нуждата да се управляват комплексни индустриализирани общества. Например, казва Брейли, Прусия е първата страна в света, която е започнала да изплаща помощи за безработни, през 1880-те години. Първоначално те се изплащат само в родното село на работещия, където идентификацията не е проблем. Но в процеса на работната миграция помощите започват да се изплащат навсякъде в Прусия. „До този момент не е имало нужда да се определя кой точно е прусак“, твърди Брейли, но в този момент възниква нужда от бюрокрация, която да управлява процеса. Ето защо възникват неща като документи за гражданство, преброявания на населението и охранявани граници.
Това означава, че йерархичните структури на контрол започват рязко да се разширяват, с все повече нива на мениджмънт. Именно тази бюрокрация е нещото, което свързва хората заедно в национални държави, твърди социологът Синиша Малешевич от Дъблинския университет. Но това не е някакъв преднамерен замисъл: то е резултат от поведението на комплексните йерархични системи. В процеса на извършване на все по-комплексни дейности, структурите за контрол в обществата стават все по-сгъстени.
В новопоявилата се национална държава това означава, че на глава от населението се появяват все повече бюрократи. Обвързаността в структурите на все по-силен управленчески контрол води и до създаването на все по-лично отношение към държавата, особено като се има пред вид, че връзките с църквата и селото отслабват все повече. Правителствата упражняват все по-силен контрол, но и хората получават повече права, като например правото на политически избор. За първи път те получават усещането, че държавата е тяхна.
Естествено състояние на нещата?
Щом само Европа установява модела на националната държава и в резултат на това просперира, казва Брейли, всички искат същото. Всъщност днес вече е трудно човек да си представи, че би могло да има и друг път. Но дали една структура, която е възникнала спонтанно от сложностите на индустриалната революция, си остава все още най-добрия начин за управляване на обществените дела и в наше време?
Според Брайън Слатъри от университета Йорк в Торонто, Канада, националните държави все още се крепят най-вече на широко разпространеното вярване, че „светът е съставен от ясно определени, хомогенни национални или племенни групи, които обитават отделни части от земното кълбо и представляват основния пункт в принадлежността на хората“. Но антропологическите изследвания не потвърждават това гледище, казва той. Дори и в племенните общества етническият и културен плурализъм винаги е бил нещо широко разпространено. Многоезичността е нещо обичайно, културите се преливат една в друга, а езиковите и културни групи не са монолитни.
Нещо повече, хората винаги имат усещане за принадлежност към множество различни групи, основаващи се на неща като религия, култура, произход и пр. „Твърдението, че идентичността на даден човек е свързана по решаващ начин с благополучието на националната група е погрешно и това е въпрос на прости и очевидни исторически факти“, казва Слатъри.
Може би не е за чудене тогава, че моделът на националната държава се проваля толкова често: от 1960-те насам по света е имало повече от 180 граждански войни.
Такива конфликти често се обясняват с етнически или сектантски напрежения. Пропадналите държави като например днешна Сирия, обикновено са разкъсвани от насилие, определяно именно от такива фактори. В съгласие с идеята, че националните държави трябва да съдържат само по една нация, подобни провали са били обяснявани често с колониалното наследство на „натъпкване“ на различни народи в някакви неестествени граници.
Но за всяка Сирия или Ирак на планетата има и по един Сингапур, Малайзия или Танзания, които се справят добре, въпреки че имат по няколко „национални“ групи. Имигрантските държави в Австралия и Америките пък успяват да изковат национално единство от масивното първоначално разнообразие.
В какво се състои разликата? Оказва се, че при всичката важност на етничността и езика онова, което има определящо значение, си остава ефективната бюрокрация. Това се вижда ясно и когато се разгледат различните траектории, по които се развиват независимите страни, възникнали в резултат от разпадането на европейските колониални империи след Втората световна война.
Според митологията на национализма, всичко от което те са имали нужда е била определена територия, национално знаме и правителство, както и признанието на ООН. Но онова, от което те всъщност са имали – и продължават да имат нужда – е ефективна, некорумпирана бюрокрация.
Някои бивши колонии, които са имали такива бюрокрации, са се развили в стабилни демокрации, например Индия. Други не са успели, особено онези като бившето белгийско Конго, чиито колониални управници не са вършели нищо друго освен да извличат от страната ресурси. Много от тях стават диктатури, за управлението на които са нужни много по-прости бюрокрации, отколкото при демокрациите.
Диктатурите изострят етническите напрежения, тъй като техните институции не насърчават идентификацията на гражданите с държавата. В такива ситуации хората се връщат обратно към добре познатите връзки, основаващи се на родство и сравнително елементарни лоялности. Несигурните правителства, свързани с етнически групи, предпочитат „своите хора“, при което недоволствата сред „изпадналите в немилост“ групи се увеличават – а конфликтите, които възникват в резултат на това, могат да бъдат изключително жестоки.
Последните изследвания в тази област потвърждават, че проблемът е не в етническото разнообразие, а в липсата на достатъчно широко официално обхващане и включване [inclusiveness]. Страните с исторически слабо етническо разнообразие днес трябва да учат това в скоростен режим, тъй като хората вече мигрират по целия свят в търсене на работа и по-добри условия за живот.
По какъв начин ще се развива всичко това зависи до голяма степен от това дали хората клонят към авто-сегрегация или не. Всички човешки същества обичат да са заобиколени от себеподобни, но резултатът от това често може да се окажат етнически анклави. Дженифър Нийл от Мичиганския държавен университет в Ийст Лансинг изследва резултатите, до които такъв вид авто-изолация води в някои градски райони. Работата ѝ показва, че анклавите засилват социалното сцепление, но за сметка на намаляваща толерантност между различните етнически групи. Решението на този проблем може би трябва да се търси в създаването на малки анклави в близост едни до други.
Но в какви размери? В общностите, където хората са силно смесени – като например в мирния Сингапур, където създаването на анклави не се насърчава – обикновено няма почти никакви етнически напрежения. По-големите анклави също насърчават стабилността. Янер Бар-Ям от Института за комплексни системи към Кеймбриджкия университет в Масачузетс е използвал математически модели, за да определи отношението между размерите на анклавите и случаите на етнически-мотивирани инциденти в Индия, Швейцария и бивша Югославия. Заключението му е, че анклави, широки около 56 километра и повече, дават добри предпоставки за мирно съвместно съществуване – особено ако са разделени от естествени географски бариери.
26-те кантона на Швейцария например, които имат различни езици и религии, покриват критерия за стабилност на Бар-Ям – с изключение на един. Един френскоезичен анклав в германоезичния Берн предоставя единствения пример за сравнително големи етнически напрежения в най-новата швейцарска история. Той е бил решен чрез превръщането на анклава в самостоятелен кантон, Юра, който отговаря на критериите.
И отново, етничността и езика са само част от общата картина. Ларс-Ерик Цедерман от Швейцарския федерален институт по технологии в Цюрих твърди, че швейцарските кантони са постигнали мир не чрез географско преместване на граници, а чрез политически споразумения, които предоставят на кантоните значителна автономия, но и участие в колективните решения.
По подобен начин, използвайки една наскоро съставена база данни за анализ на гражданските войни от 1960-те насам, Цедерман заключава, че вероятността за конфликти е по-висока в етнически по-разнообразните страни. Но внимателният анализ показва, че напреженията възникват не просто от самото разнообразие, а от това, че определени групи биват систематично изключвани от властта.
Правителствата с етнически мотивирани политики са особено уязвими в това отношение. САЩ например установиха едно такова правителство в Ирак след инвазията от 2003 г. Изключването на сунитите от властта е довело до създаването на сунитска държава в окупираните територии на Ирак и Сирия. Вярна на митологията за националната държава, тя отхвърля колониалните граници между Ирак и Сирия, тъй като те включвали в едно цяло различни едни от други „нации“.
Етническо прочистване
Решението в никакъв случай не може да се състои в налагането на етническа еднородност. Разглеждани в исторически план, така наречените етнически прочиствания са особено кървави, а „националната“ еднородност не е никаква гаранция за хармония. Етническите идентичности на много хора са смесени и се променят според политическите ветрове: броят на хората, които са твърдели, че са германци в чешките Судетски земи [анексирани от Хитлер през 1938], се е променял многократно в зависимост от това към коя държава са принадлежали. Руските претенции за броя на хората с руска етничност в източна Украйна днес могат да се окажат също толкова валидни.
Изследванията както на Бар-Ян, така и на Цедерман указват един и същи отговор на проблемите с етническото разнообразие вътре в държавите: отдавайте власт в ръцете на местните общности, както го правят някои мултикултурни държави като Белгия или Канада.
Онова, което ЕС не успява да вдъхне на хората е преданост от националистически вид – която според Малешевич в наши дни се обляга на „баналните“ национализми на спорта, химните, телевизионните програми, дори конкурсите за поп-песни. А това означава, че преданостите на европейците не се идентифицират с политическата единица, от която зависят немалки части от управлението им.
Ироничното в това, казва Ян Зелонка от Оксфордския университет, е че ЕС е спасил европейските национални държави, които днес са прекалено малки, за да могат да участват в световната конкуренция поотделно. Призивът на националистическите партии „да вземем обратно властта от Брюксел“, твърди той, би довел до още по-слаби, а не по-силни държави.
Но той вижда друг проблем. Националните държави са възникнали от комплексните йерархии на индустриалната революция. Днес ЕС добавя още едно ниво на йерархия – но без достатъчно много подлежаща интеграция, която да му даде решаваща власт. Той не притежава нито една от двете предпоставки, които според Малешевич са необходими: националистическа идеология и всеобхватна интегрираща бюрокрация.
Но дори и така Европейският съюз може би сочи пътя към това как ще изглежда някой ден пост-националният свят.
Зиелонка е съгласен, че за да се засили взаимозависимостта между отделите икономики е необходима по-нататъшна интеграция на европейската управленческа система. Но според него сегашната, често пъти парализирана европейска йерархия, не може да постигне тази цел. Вместо това той вижда заместването на всеобхватната европейска йерархия от една мрежа от градове, региони и дори неправителствени организации. Звучи познато? Привържениците на тази идея я наричат нео-медиевализъм.
„Бъдещите структури и упражняването на политическа власт ще напомнят много повече за средновековния [медиевален] модел, отколкото за вестфалския“, смята Зиелонка. „При последния става дума за концентрация на власт, за суверенитет и ясно определена идентичност“. Нео-медиевализмът, напротив, означава припокриващи се власти, разделен суверенитет, множество идентичности и управляващи институции, както и неопределени граници.
Ан-Мари Слотър от Принстънския университет, бивша заместник-външна министърка на САЩ, също смята, че йерархиите отстъпват място на глобални мрежи от експерти и бюрократи от националните държави. Например, правителствата днес работят при решаването на глобални проблеми повече чрез гъвкави мрежи като G7 (или 8, или 20), отколкото чрез ООН.
Иън Голдън, директор на Школата Мартин към Оксфордския университет, която се занимава с анализи на глобални проблеми, е съгласен, че такива мрежи трябва да се появят и утвърдят. Той смята, че съществуващите институции като агенциите на ООН и Световната банка са структурно неспособни да се справят с проблеми, възникващи от глобалната обвързаност, като икономическа нестабилност, епидемии, промяна на климата и кибер-престъпност – отчасти защото те представляват йерархии на държавите-участнички, които също не са в състояние да се справят с глобалните проблеми. Той цитира Слотър: „Мрежовите проблеми изискват мрежов отговор“.
И отново, теориите за комплексните системи и ограниченията на човешкия мозък обясняват защо това е така. Бар-Ям отбелязва, че във всяка йерархия човекът на върха трябва да бъде в състояние да обозре цялата система. И когато системите са прекалено комплексни, за да бъдат схванати от един отделен човешки ум, те трябва да еволюират от йерархии към мрежи, при които няма точно определен водач.
Но къде във всичко това остава мястото на националните държави? „Те си остават основните резервоари на властта в света“, казва Брейли. И ние се нуждаем от тяхната власт, за да поддържаме личната сигурност, която е довела до спадане на насилието до непознати в историята ниски нива.
Нещо повече, казва Дани Родрик от принстънския Институт за модерни изследвания, самата глобализирана икономика, която позволява на тези мрежи да възникнат, се нуждае от нещо или някого, който да пише и налага правилата. В настоящия момент националните държави са единствените единици, които са достатъчно силни, за да могат да го направят.
Но пък и ограниченията им са ясни – както при решаването на глобални проблеми, така и при местни конфликти. Едно възможно решение може би е да се обръща повече внимание на мащаба на управлението. Известен под названието „допълнителност“ [subsidiarity], това е един от основните принципи на Европейския съюз: правителството трябва да действа на нивото, на което е най-ефективно, тоест на по-високо ниво, а местните управления трябва да се занимават с местни проблеми. Налице са емпирични свидетелства, че той работи: социалните и екологически организации могат да бъдат по-добре управлявани когато потребителите им се организират самостоятелно, а не когато са управлявани от външни водачи.
Трудно е обаче да се види по какъв точно начин политическата система би могла да се развие последователно в това направление. Националните държави могат да се окажат пречка както по пътя към слизането на ниво местен контрол, така и при създаването на мрежи за решаване на глобални проблеми. При въпроса с промяната на климата може дори да се твърди, че те вече са го направили.
Има и алтернатива на еволюционното развитие към един глобализиран свят от взаимно преплетени мрежи, нео-медиевален или не – и това е колапсът. „Повечето йерархични системи клонят към прекомерно съсредоточаване на властта по върховете, оскъпяване и неспособност за своевременни реакции към промените“, казва Мартин Шефър от университета Вагенинген в Холандия. „Произлизащите от това напрежения могат да доведат до частичен колапс“. За националните държави това може да означава всичко – от едно подновено решаващо значение на градовете до анархия в стил Ирак. Неясни изгледи, без съмнение, но те имат и положителна страна. Колапсът, казват някои, е творческото разрушение, което позволява появата на нови структури.
Независимо от това дали ни харесва или не, нашите общества вече може и да преминават през този преход. Все още не сме в състояние да си представим свят без държави. Но разбирането на факта, че те са били временни решения на специфични исторически ситуации може само да ни помогне при адаптацията към онова, от което ще имаме нужда в бъдеще. Независимо от това дали нациите ни ще оцелеят или не, структурите, чрез които управляваме делата си, се нуждаят от промяна. Време е да впрягаме въображенията си в работа.
