Дискусии – България

 

 

Изследването на колективната историческа памет е важен инструмент за разбирането на съвременността. Запаметяването (или забравянето) на определени места, събития, действащи лица от историята е сигурен индикатор за тенденциите в развитието на обществото – както за източниците на самочувствието му, така и за дефицитите в това самочувствие. Изборът на памет (героична или травматична) може да разкрие не само дълбинни нагласи в обществото, но и да очертае в голяма степен механизмите на неговата модернизация.

Целта на изследването[1] е да идентифицира местата, събитията, действащите лица в българската (в сравнителна перспектива с балканската и европейската) история, които са формиращи за идентичността на съвременните граждани.

Чрез напълно отворени въпроси – без фиксиране върху определен исторически период или върху определен географски и културен ареал – се опитахме да установим единността/неединността на българската историческа памет, да проследим възможността/невъзможността за конструиране на Голям национален разказ.

Тази отвореност дава възможност за подреждане на приоритетите от самите респонденти, както и за детайлно проследяване на  времевата и пространствената ориентация на техните предпочитания. Липсата на каквито и да било примерни отговори снема опасността от конструиране на единен разказ, провокиран от изследователите.

Ако българската памет би могла да произведе единен разказ, той би трябвало да се очертае в свободните отговори на респондентите.

 

Краят на паметта?

Той беше провъзгласен приблизително по едно и също време с „края на историята“. Обяви го Пиер Нора, като съобщи, че през 1975 е настъпил „краят на селяните“, а значи – краят на „общността-памет“. Именно по това време (казва Нора), когато процентът на трудоспособното население, заето в земеделието, паднало под критичния праг 10%, настъпило „болезненото като ампутация“… „скъсване на пъпната връв“ с „дългото, много дълго средновековие“ на Франция. Оттук нататък (предполага Нора) интересът към средновековието ще се засилва, но то вече ще бъде поставено в музеите, където му е мястото.(Нора 2004 – „Около…“:20-21)

Миналото ще бъде мислено много повече като наследство, отколкото – като съпътстващо ни битие. Днешните ни решения все по-малко ще зависят от едно или друго струпване на спомени, произведено от една или друга политическа конюнктура. Обществото ще се превърне в консуматор на памет, а функцията му на неин производител ще бъде изоставена.  Обществото (или елитите, или държавата) ще престанат да генерират/да вменяват памет, ще се прекратят борбите за надмощие между различните памети и взаимоотношенията с миналото ще бъдат опосредствани чрез научното, безстрастното класифициране в музеите и архивите.

Нора твърди също (на друго място – Нора 2004:578), че – във времето на постмодерността – и паметта (като всичко останало) се разпада, децентрализира, плурализира. Вече не съществува един Голям национален разказ, а множество разкази – равнопоставени, извоювали своето място в живота на нацията.

Една от целите на изследването е да проверим степента на „разпадането“ на българската памет: доколко все още съществува Голям национален разказ – такъв, какъвто е формиран във времето на националното конституиране – и доколко институционализираната единна памет се е разпаднала на множество разкази – в зависимост от нагласите и интересите на групите, които ги излъчват. Поставихме си и въпроса – дали и в каква степен българското минало  „си почива“ в музеите, библиотеките, архивите, изложбите и на конференциите, или е действащо, задължаващо, вменяващо решения, пристрастия, смисли. Настъпил ли е – за българското общество – „краят на паметта“, или продължаваме да живеем с нея?

 

. . .

Резултатите от изследването очертаха няколко ясни тенденции:

– Категорично открояване на водещи топоси;

– Голям процент разпръснати „единични“ отговори;

– Превес на националните (или свързаните с националната история) места, личности, събития;

– Превес на местата, личностите и събитията, свързани с националноосвободителните борби и освобождението от Османска власт;

– Превес на местата, личностите и събитията, свързани с областите на войната, революцията или политиката (в сравнение с областта на духа).

Топосите, категорично откроени от респондентите като най-значими, са връх Шипка (26,9%), Васил Левски (32,3%) и освобождението от османска власт (34,4%). Разликата между тях и следващите топоси е между 16 и 30%.

Съсредоточаването на водещите топоси в един хронологически отрязък и в една типологична област би трябвало да бъде свидетелство за консенсусна памет – важна предпоставка за конструирането на Голям национален разказ.

От друга страна, сборът от “разпръснатите“ отговори, получили под 3%, също е впечатляващо голям – над 50%. Това съотношение би трябвало да постави сигурната наличност на Голям национален разказ под съмнение. Друг е въпросът дали тази несиметрична „разпръснатост“ е свидетелство за постмодерна мозаична памет (в смисъла на Нора), или  обозначава все още липсваща ясна конструкция на консенсусна памет. Проследяването на резултатите при различните етнически и религиозни групи, вероятно, би дало донякъде отговор на този въпрос.

 

 

Памет или памети?

В изследването предвидихме засилена извадка за паметта на малцинствените (езикови, етнически, религиозни) групи. Целта е да се открои в каква степен тези групи мислят българското минало като „свое“ и в каква степен проектират „собственото“ си, малцинствено минало като по-значимо. Има ли „взрив на малцинствените памети“ (Нора 2004 – „Около…“:29), или нагласите към интеграция произвеждат своеобразна „мимикрия на паметта“? Именно изборът на памет, всъщност, очертава и степента на тези нагласи.

Резултатите при повечето малцинства се оказват поразително сходни с резултатите при мнозинството. Шипка, Левски, Освобождението са водещи топоси почти във всички групи. Наистина, получават в пъти по-малки проценти, отколкото при мнозинството, но в повечето случаи доминират.

При големите малцинства (турци, роми, българи мюсюлмани) изключението е само в групата на турците, които избират на първо място античното светилище Перперикон (15,1%) – по-скоро като локален (мнозинството са от Кърджалийско), отколкото като национален топос. Левски и Освобождението остават доминиращи и в тази група. Ромите следват отблизо мнозинството в своите предпочитания, но – ако мюсюлманите (т.н. „турски цигани“) сред тях бъдат отделени, превес получават България, Тодор Живков и комунизмът.

Безспорна изненада е изборът на емблематичните топоси от периода на националноосвободителните борби срещу Османска власт в групите на мюсюлманите (турци и българи). Мнозина от тях отговаряха, че избират Левски, защото той се е борил не срещу мюсюлманите, а срещу Османската империя, разпознавана като „лоша“, а Освобождението – защото е сложило край на властта на същата тази „лоша“ империя. Никой от отговорилите по този начин обаче не се досети да цитира известната декларация на Левски, че в бъдещата българска („чиста и свята“) република всички ще бъдат равни – и християните, и мюсюлманите, и българите, и турците…

Допускаме, че в мнозинството от случаите става дума за мимикрия – респондентите дават предполагаемо очаквани от нас отговори – отговори, които (в тяхната визия) вероятно биха ни „харесали“… (Някои го признаваха откровено: „Нали това искате да чуете?“) Още повече, че отказът от комуникация, капсулирането в групата (особено при турците) са видимо нараснали в сравнение с предишни периоди.[2]

Изборът на специфично „свои“, малцинствени топоси не може да се определи като активен. Най-голям „успех“ в това отношение отбелязва личността на Кемал Ататюрк в групата на турците (10,5%), изпреварен обаче от Тодор Живков (12,5%), замислил и провел „възродителния“ процес и изселил 350 000 турци през 1989. Почти единодушното одобрение за Живков и комунизма – специално при мюсюлманите[3] – е другата изненада в изследването. Процентите одобрение за комунистическия диктатор са почти изравнени със степента на травматизма от „възродителния“ процес.

Ако обърнем внимание обаче на „разпръснатите“ отговори, веднага ще се открои съществена разлика. Процентите на водещите топоси, които би трябвало да определим като „интегративни“,  са в голяма степен по-ниски от сборовете на „разпръснатите“ отговори – в сравнение с картината при мнозинството.

Съвсем ясно се вижда, че само в групата на мнозинството водещите топоси получават по-голям процент от „разпръснатите“. Само в тази група бихме могли да говорим категорично за консенсусна памет. В останалите групи „разпръснатите“ топоси доминират, като (напълно в рамките на очакванията) най-отчетлива е тази доминация при турците, а най-малко забележима – при българите мюсюлмани.

Очевидно е, че Голям национален разказ би могъл да бъде откроен само в групата на православните българи, а в малцинствените групи раздробяването преобладава. Друг е въпросът дали това раздробяване свидетелства за „разпръсната“ постмодерна (предмодерна?) памет, или отразява степента на тяхната интеграция. Този въпрос неизбежно поставя проблема за съществуването/несъществуването на някакъв институционален център – класически инструмент на модернизацията, който формира/не формира нагласи. Това е проблемът за

 

Генераторите на памет

Чието идентифициране е също една от целите на изследването. Класическите генератори на памет – семейство, неформални кръгове, училище, университет, медии, литература, интернет – очертават механизмите, чрез които се генерира/конструира/изобретява памет. Освен това, чрез тях става възможно да се проследи връзката на различните места, личности, събития с един или друг от тези механизми.

След трите основни въпроса за най-важното място, личност, събитие, питахме респондентите откъде са научили за тях. Мнозинството отговарят „от училище“,„от историята“, „от учебниците“ (общо 53,5%). Сумираните отговори – „зная от възрастните, от собствен опит, ходил съм там, роден съм там“ и др.п. – показват общо 28,9%, а – „от медиите, от интернет, от литература, кино“ и др.п.  – общо 6,3%.  Очевидно е, че най-мощно излъчване в генерирането на памет имат специфично модерните механизми на всеобщото универсално образование (да си припомним „монопола на дипломата“ у Гелнер – Гелнер 1999:50 – като най-важен фактор за „въобразяването“ на нацията), следвани от механизмите на предмодерността – личния, семеен, родов опит. Постмодерните „генератори“ засега заемат твърде скромно място.

Водещите топоси Шипка, Левски и Освобождението в най-малка степен са помнени чрез собствения опит или чрез медийното влияние. Най-важният фактор остава училището.

Приоритетната роля на училището се откроява съвсем отчетливо в групата на ромите. Отговорите на онези от тях, които са ходили на училище (предимно по-възрастните), напълно съвпадат с водещите топоси при  българите и с предполагаемо формализираните отговори на турците (Шипка, Левски, Освобождението).  При по-младите (и по-необразовани, за съжаление)  отговорите са изключително разнообразни – от „църквата“ до „централна баня“, от „бог“ до „децата ми“ и от „хода на историята“ до „годежа на един приятел“…

Резултатите недвусмислено показват, че основният източник за историческо знание/спомен е училището, учебниците и уроците по история. Този процент е огромен в сравнение с процентите, които са дадени на медиите, на семейството (възрастните) и на личния опит при формирането на историческото самосъзнание. Едно от най-вероятните обяснения за „каноничния“ характер на учебниците по история в България е преобладаващият есенциалистки модел на мислене: „Есенциализмът е едно от най-сигурните  и удобни пристанища на човешкия мозък... Във връзката му с митовете и създаването на митове, есенциалисткото мислене представлява функционална фантазия, която създава националстическите фикции, за да осигури национална солидарност.“ (Belge and Parla 2009:ix)

Така, учебниците по история могат да се разглеждат като канонични текстове с ярко изразен „мисионерски характер“ и фундаментални разкази за българската история. Ясно е също така колко дълбоко повлияни са учебниците от доминиращите политически и идеологически задачи на държавата.

На художествената литература и в частност на личността на Вазов са отделени по малко от 3% от отговорите на анкетираните, макар че фактически Вазов е демиургът, който създаде пантеона на българската възрожденска история и установи романтично-трагично-героичните образи на борците за българска свобода, на първо място Левски и Ботев, след това на опълченците на Шипка. Именно създадения от Вазов пантеон след време беше „узаконен“ чрез системата на национални празници, държавни чествания и дълга редица паметници.

Ще се опитаме да проследим

 

Конструиранетo на Голям национален разказ

Чрез основно две направления:

– Хронология на топосите;

– Типология на топосите: войни и революции, държавност и политика, религия и култура.

 

Хронология

Позволихме си да отделим – извън класическата периодизация на историята – периода на националноосвободителните борби („комитетското десетилетие“ – 1867-1878), защото мнозинството топоси са съсредоточени именно в него. Определянето му най-общо в „Османския период“ и дори във възраждането, ако би било обособено, нямаше да даде ясна представа за контурите на Големия национален разказ, които се очертават именно тук.

Ето как са разпределени топосите по периоди:

 

	Античност	Средновековие	Османски период	Комитетско десетилетие (1867-1878)	Бурж. период	Комунизъм	Посткомунизъм
Места	14,7%	24,1%	0,6%	38,8%	3,4%	2,2%	1,8%
Личности	5,2%	22,5%	0,9%	50,4%	11,8%	5,7%	2,4%
Събития	4,3%	12,9%	0,9%	40,8%	14,8%	8,4%	13,9%

Античността заема в историческия спомен на българите неголямо място. При най-важните исторически събития, праисторията и античността изцяло липсват. Единственият „пробив“ е при местата – археологическият резерват Перперикон до Кърджали, който е най-важно историческо място основно за турското малцинство в този район – над 15%. Всички други места на памет принадлежат на Средновековието и Възраждането. Посочването на Йерусалим от около 2% от българите е също изключение, което потвърждава правилото.

Резултатите за най-важна историческа личност също показват пълната липса на античността. Същото се отнася и до библейските сюжети  – отговорите, които посочват Иисус Христос като най-важна историческа личност, са пренебрежимо малко, съответно под 5% за българите и около 7% за ромите – явно принадлежащи към различни протестантски деноминации.

Разказът за праисторията на абсурдно звучащия в този контекст термин „български земи“ представлява всъщност описание на всички досега известни праисторически обекти по един доста безинтересен начин, за да стигне до тракийската древност, която вече има друг статус. Основната идея е, че историческото развитие върви по една бавна, спокойна и непрекъсната линия до появата на тракийската цивилизация. Тя се приема за първоначалието на българската народност. Но откога? Винаги ли траките са се смятали за органична и неделима част от българите? В средата на 70-те години на миналия век излезе трудът на академик Димитър Ангелов под надслов „Формиране на българската народност“. В него за първи път се появи „cветото триединство“ на нашия етногенезис – траки, прабългари и славяни застанаха редом като „трите компонента на българската нация“. (Ангелов 1973) Едва ли можем да отделим появата на този труд и неговото бързо включване в учебниците по история от надигналата се по същото време вълна на изследване на тракийското минало, чието институционализиране настъпи със създаването на Института по тракология към БАН, под ръководството на Александър Фол. Знайно е, че именно той беше в основата на създаването на мащабната национална програма „1300 години България“, под ръководството на тогавашната председателка на Комитета за култура и негова студентка – Людмила Живкова. Тоест, органичното включване на тракийската древност в големия български исторически разказ може да се датира точно в началото на 70-те години на ХХ в. Дотогава траките са присъствали като археологическа ценност, но те винаги са били „в преддверието“ на българската история. Димитър Ангелов е този, който ги включи като неразделна част от българската средновековна народност, превърнала се през Възраждането в нация.

И тук се сблъскваме с един малък парадокс. Въпреки невероятно обхватната и силна пропаганда, на която се радваха всички открития на тракийската древност, особено в „златното десетилетие“ между 70-те и 80-те години на ХХ в., въпреки триумфалните шествия на изложбите на т.н. „Тракийско злато“ по света, въпреки десетките форуми, които се организираха у нас и в чужбина върху тракийската древност, се оказва, че историята и културата на траките присъстват изключително ограничено в резултатите от изследването. Към масираната пропаганда на тракийската древност през 70-те и 80-те години се насложи и сензационната археология на Николай Овчаров и покойния Георги Китов от последните 20 години, през които нерядко централните TV новини завършваха със съобщения за все повече и все  по-големи открития, направени от двамата археолози. Въпреки тяхната безспорна популярност, много малко от тези открития влизат трайно в историческото самосъзнание на българите. Това е преди всичко обектът Перперикон до Кърджали, който присъства активно като топос, както за българите, така и за турците в района около него. Разбира се, тази памет е много повече израз на локална гордост, отколкото на oсмислянето на историческото значение на крепостта и светилището Перперикон през античността и Средновековието.

Kогато сравняваме нагласите и предпочитанията на анкетираните, изпъква и  друг феномен. Като цяло доминира тенденцията за „фиксация в миналото“   –  на първо място Възраждането и после  Средновековието, но с почти напълно липсваща античност. Резултатите, които получихме, показват че ядрото, около което се формира историческото съзнание на съвременния българин, е създадено през Възраждането – националистично, анти-турско, русофилско, героизиращо и апологетично. Освен прословутото „комитетско десетилетие“ (места – 38,8%;, личности – 50,4%; събития – 40,8%), друг център е българското Cредновековие, преди всичко персонализирано чрез Симеон  и неговия Златен век, и – на второ място – чрез първооснователя Аспарух и столиците на Първото и Второто българско царство. Mестата, посочени като най-важни от Средновековието, заемат 24,1%; личностите – 22,5%, а събитията – 12,9%, което показва, че Средновековието присъства по-скоро като локални паметници и няколко велики фигури, но не и като историческа събитийност. Тоест, всички тези реалии могат да бъдат отнесени към великата „История славянобългарска“ – основното градиво на историческото съзнание през Възраждането. До някаква степен тези обяснения могат да бъдат приведени, за да се разбере и първото голямо бяло петно в историческата памет – липсата на тракийската древност като част от интегралната българска история.

Дали тази „фиксация в миналото“ не може да се интерпретира и като особен вид колективна невроза, при която обществото се вглежда назад и преувеличава миналата си слава, само и само за да избегне тежките нерешими проблеми на съвременното си битиe?

Резултатите от изследването показаха, че отговорите на българските граждани изключват Османския период от историческия спомен – може би изтласкват точно тази травматична и неприятна памет от самосъзнанието. Ето данните: местата, свързани с Османския период, са 0,6%; личностите – 0,9% и събитията също – 0,9%. Тоест, „тъмните робски векове“ не присъстват с конкретни места, личности и събития в съвременната историческа памет, липсва конкретика на спомена и хронология на събитията. Всичко това е компенсирано чрез доминацията на топосите от късното възраждане и освобождението. Тази така показана липса обаче не означава, че Османският период не се възприема като цяло като най-тежкия, трагичен и фатален за българската история феномен, възприеман като първопричина за едва ли не всички неудачи и недостатъци на съвременното социално и политическо битие.

Знанието обаче на масовата публика, зададено от традиционните учебници и от лавина от масмедии, запазва убеждението , че пет века българите са били роби на султана, че кръвният данък е отнел милиони български деца, че българският народ е водил непрекъсната и героична борба срещу поробителите и че основната османска амбиция е била да обърне всеки българин в исляма и че този процес е бил съпътстван от ужасни жестокости. Така самовиктимизиращият синдром се смесва с желанието за самогероизация.

Канонът на историографското представяне на Османския период, създаден веднъж в средата на ХІХ в., се оказва неприкосновен в масовото публично съзнание. Даже сравнително малки промени в терминологията и оценяването на историческия процес по време на Османското владичество или се отхвърлят, или се използват като претекст за всякакви кампании, целящи „защита на българите и Отечеството“.

Въпреки съществените постижения на съвременната българска историография, непрекъснато се възпроизвежда традиционния канон за българската история, основан на виктимизацията и героизирането. (Иванова 2009). Но за жалост, съвсем малко опити бяха направени да се включат новите тенденции в османската историография в основополагащия голям български исторически разказ.

Проблемът остава – почти всички други исторически митове и противоречия биха могли да се дискутират в по-спокоен академичен тон, само не и Османския период. Изкуствено раздухвания огън срещу съвременните „ревизионистични историци“ отразява „националния инстинкт“, който пак няма да позволи академичното преосмисляне на периода между ХV и ХІХ в. Като рязка отлика от предишния период, възраждането функционира за българите като основополагащ мит за началото на модерната българска нация. Възраждането е било винаги представено в приповдигнат оптимистичен тон, отново контрастиращ с предишните „векове на тъмнина и насилие“. Цялата епоха е белязана от една особена сакралност и лидерите на националните движения са превърнати в институции на героичен култ пред олтара на нацията. Очевидно е  невъзможно за българските историци да бъдат „неутрални“ по въпросите на българското възраждане и по този начин академичният дискурс да вземе надмощие над националистическото вълнение. Либералното отношение не може да победи националистическото мислене. (Daskalov 2009:84-98) Това е може би едно от най-логичните обяснения за центрирането на повече от една трета от отговорите на нашите анкети върху т.н. „комитетско десетилетие“, приемано като единствената героична страница от  историята на България. Този тип разказ напомня добрата стара вълшебна приказка, където – след дълга и неравна битка между силите на доброто и злото – доброто накрая побеждава, независимо дали със или без помощ отвън. Цялото възраждане е един славен завършек на дълга, непрекъсната и героична борба на българите срещу турците, увенчан от „хепи енд“ – освобождението дошло от големия славянски брат – Русия. По-късно създадения исторически наратив следва логиката и структурата на приказката, където в тъмното време на кървави битки („турското робство“) между Доброто (българите)  и Злото (турците) се появяват  смелите герои (хайдути, революционери), чието  себеотрицание води до победния щастлив край (освобождението). Освен есенциалистки, този разказ е изцяло в духа на вълшебната приказка за герои, битки, изпитания и щастлива победа.

Днешното инфантилизиране на обществото е добре изследвано от английски изследователи. Същият процес се вижда ясно и в невероятното влияние на холивудските филмови клишета върху масовото съзнание навсякъде по света, като the happy ending е задължителната рецепта за успех. Тогава никак не е чудно че привлекателността на народната приказка, по чиито модел е тръгнал разказът за историята на България, е толкова силна и днес.

Тоест, съвременната българска историческа памет се основава не на модерната историография и на постиженията на академичната наука, а на дълбоко влезлия в съзнанието на българина приказен фолклорен мотив за героичния сблъсък между силите на доброто и злото (българи срещу  турци) и щастливото избавление от „робството“ с помощта на Русия. Затова и Шипка става най-важното историческо място за българите, а освобождението – най-важното събитие.

Резултатите от изследването  показват, че най-устойчивите идеологически и национални митове на българския „голям разказ“ са все още много действени. Тези митове могат да бъдат разглеждани и като проява на слабост, и като компенсация за тази слабост. (Schoppflin 2000:92)

Интересно е да се интерпретират резултатите, които показват нагласите на българите към историческия спомен от Третото българско царство или т.н. буржоазен период (1878-1944 г.)  Само 3,4% от анкетираните са посочили като най-важно историческо място топоси от този период. За най-важна личност са гласували 11,8%, а за събития – 14,8%. Доминирането на събитийността в спомена за буржоазна България е свързано с друга тенденция, показана от изследването – фиксирането в исторически събития като войни, революции, насилия.

Най-важното събитие от този период е Втората световна война – 4,5%, следвана от Съединението с 3,4%, а изпъкващата личност е Стефан Стамболов с 3,5%. Преобладаването на отговорите за Съединението и Стефан Стамболов е ясна индикация, че частичната промяна на учебниците по история и изключителната медийна ангажираност специално със Съединението и държавническата роля на Стефан Стамболов, е повлияла ясно върху формирането на историческия спомен за края на ХІХ в. Нека си спомним, че допреди 20-тина години името на Стамболов беше едва ли не табу за българската историография и първите пробиви на същото това табу се направиха едва през 80-те години на ХХ в. Не трябва да се подценява и ролята на обявяването на Съединението за официален празник на България, което стана през 90-те години. Прави впечатление обаче, че другият подобен топос – обявяването на независимостта на България през 1908 г., – има слабо присъствие в отговорите на нашата анкета, въпреки че и този ден беше обявен за официален празник и въпреки изключителния медиен шум около празнуването на 100 годишнината от българската независимост. Би могло да се предположи, че (почти) отсъствието (0,5%) на обявяването на Независимостта като исторически топос се дължи донякъде и на залязващата популярност на Симеон Сакскобургготски, основният инициатор и патрон на честването на това събитие. От друга страна, обявяването на Независимостта е политически акт на външната политика на България, който не е свързан директно и веднага с важни или героични събития, тоест той не се включва в някаква „приказка“ за миналото. За последвалите Балканска и Първа световна войни се отнася същото съображение.

Липсата и на разказ, и на приказка за комунизма е предопределило и отсъствието на травматична памет за него. Ето какво показват резултатите от анкетата: хората, обозначили като най-важно място, свързано с епохата на комунизма, са само 2,2%, личности от този период получават 5,7%, а събития – 8,4%. Този последен резултат е силно повлиян от посочването на „възродителния“ процес като най-важно събитие от 15,1% от турското малцинство и от 11,1% от българите мюсюлмани.

Комунизмът е определен за най-важно историческо събитие от 1,8% от ромите в България и това е най-високият процент в цялото изследване.

При мнозинството български граждани комунизмът отсъства като реалия на памет. Липсата на такава рефлексия принизява и одомашнява спомена за комунизма до популярното, анекдотичното, битовото. И затова Тодор Живков остава главният топос за този период, а не – да кажем – зловещият народен съд или концлагерите. Живков получава 4,6% от гласовете за личности, като при турците този процент е 12,5, а при ромите 4,5%.

Нека погледнем и картината при т.н. посткомунистически период. Местата, свързани с този период, са изключително малко – 1,8%, личностите получават 2,4%, а събитията – 13,9% общо. Най-често артикулираният топос е  „Демокрацията“/“10-ти ноември 1989 г.“/“Падането на комунизма“, който получава 3,6% при българите, 13,8% при турците, 5,4% при ромите,  14,4% при българите мюсюлмани.

Отсъствието на комунистическия период като цялостен спомен в доминиращата част от отговорите на нашите анкети поставя редица проблеми както от историографски, така и от чисто юридически и социално-психологически характер. Най-много от отговорите, които се отнасят до този период, се отнасят или за датата 9 септември 1944 г. (в по-широк контекст – Втората Световна война), или за крайната граница на комунизма – 1989 г. Но същностните характеристики на комунизма като историческа епоха на еднопартиен тоталитарен режим, неограничено насилие, политически терор и повсеместна пропаганда,  стопански и финансов колапс, не се срещат в анкетите. Изключение е преследването на мюсюлманските общности в България и по-специално „възродителния“ процес, естествено присъстващ в отговорите на мюсюлманските малцинства. На какво се дължи този факт?

От настоящето изследване става ясно, че „голям разказ“ за комунизма не съществува, че за консенсус за това – какво представлява този период – не може да става и дума, че българската публика няма интерес, желание, любопитство или стремеж към катарзис по отношение на тази епоха.

Основната причина, според нас, за това огромно бяло петно в българската историческа памет е историографския вакуум, който съществуваше доскоро по тези въпроси. Този вакуум рефлектира, разбира се, директно върху учебниците и върху онези институции, които имат претенцията за ревизия на съществуващите учебници от времето на комунизма.

Ако първите такива учебници са, все пак, някакъв опит за иницииране на академичен тон по отношение на Османския период, то периодът на комунизма е почти незасегнат от историографска ревизия. Един пример: В учебника по история, издаден от „Отворено общество“ през 1992 г., смятан като първи опит за пробив, периодът 1944-48 г е определен като „възстановяване на многопартийната система в България“. Само гдето авторката  е забравила да прибави към заглавието на този дял и думичката „унищожаване“ на същата тази многопартийна система. Същия подход се прилага и към оценката на репресивната система на комунизма, на концентрационните лагери, които в България се затварят едва през 1962 г. Веднага след 10-ти ноември 1989 г. се появиха на бял свят няколко скромни томчета със спомени на оцелелите от лагерите и затворите, но нито един от тези разкази не намери място в нито един български учебник по история.

От друга страна, българската публика беше заляна от мемоарите и спомените на най-висшите функционери на комунистическия елит и на Държавна сигурност – Тодор Живков, Огнян Дойнов, Стоян Михайлов са сред най-ярките имена. Нека припомним, че книгата „От Девети до Десети“ на шефа на Шесто отделение на Държавна сигурност Димитър Иванов се разпространяваше безплатно по училища, библиотеки и читалища из цяла България.

Едва в последните няколко години се появиха първите сериозни историографски съчинения върху комунизма, които изследват в широк спектър проблематиката – икономическа, финансова, политическа, културна. Тези изследвания (издадени, например, от Института за близкото минало) обаче се разпространяват в един крайно нищожен тираж и остава открит въпросът до каква степен те имат възможността да повлияят върху масовата публика в България и да инициират дебат и ново познание за този период. Не ни е известно досега изводите и оценките, направени в тях, да са включени в учебници и учебни помагала, или пък дебатът по изключително интересните нови архивни разкрития да е надскочил залите на периодичните конференции.

Големият въпрос обаче е – коя е основната причина за отказа на българската публика като цяло да фокусира вниманието си върху комунизма. Дали това са умело направляваните медийни политики, които бавно, постепенно и неотменно изоставиха темата за комунизма в България, дали това е „първородният грях“ – неревизираните учебници по история, дали това е остаряването, умората и разочарованието на генерацията, преминала през този период, дали това е криворазбраната „българска толерантност“, която отново ще погребе възможността за историческа и социална оценка на най-новата ни история?

Хронологизацията на топосите е също индикатор за главната роля на училището във вменяването на памет. „Комитетското десетилетие“ и средновековието, които най-интензивно присъстват в учебната програма, са и сред най-помнените. За сметка на това, комунизмът (да не говорим за посткомунизма), до които учителите рядко стигат, и османският период, който най-често прескачат, са по-скоро отпратени към забравата. И ако последните периоди, все пак, присъстват в личния и семейния опит (представени като „знам от възрастните“), периодът на „робството“ е съвсем избледнял – дори като източник на травматична памет, както беше изучаван по времето на комунизма. В случая „възрастните“ като генератор на памет, разбира се, не са очевидците, а именно онези поколения, възпитавани с митологемата „пет века ни клаха“.

 

Типология

Tипологизирахме местата, личностите и събитията, които доминират в паметта, най-общо като: героични или травматични, свързани с войни и революции, с държавност и политика или с духовност.

Такава класификация съдържа голяма степен на условност – доколкото е твърде трудно да бъдат прецизно диференцирани топосите, свързани с насилия и загуба на човешки животи, от онези, попадащи в областта на „чистата“ държавност или политика. Твърде често актове, изглеждащи „само“ като държавнически  или политически, дори – като духовни (покръстването на българите, например), са съпроводени със загуба на човешки животи, а мнозина дейци са редували мирни действия с насилие. Не е много лесно дори изрядното отделяне на топосите в областта на духа, защото едни и същи личности (Ботев е най-популярният, но съвсем не единственият пример) са едновременно революционери и творци.

Със съзнанието за високата степен на двусмисленост, все пак, се опитахме най-общо да типологизираме различните топоси. Типологизацията изглежда така:

 

	Войни, революции, насилия	Държавност, политика	Религия, наука, култура	Други (природа, бит, икономика, спорт)
Места	39,9%	21,2%	22,9%	13,1%
Личности	45,5%	37,4%	13,4%	1,8%
Събития	57,7%	25,%	9,2%	3,1%

 

Доста по-просто би било още по-общото диференциране – политическо/духовно, макар и при него да е трудно избягването на двусмисленост. Разделихме войните и революциите от държавността и политиката, за да задълбочим открояването на паметта, свързана с „легитимно насилие“, от паметта за насилие „изобщо“. Съвсем друг е въпросът, че революциите и дори войните (Руско-турската от 1877-1878 – преди всичко) в мнозинството случаи не бяха интерпретирани от респондентите като насилие, а като стремеж към установяване на справедливост.

Независимо от различните типове диференциране, които бихме могли да приложим,  областта на духа (религия, наука, култура) неизменно ще изостане в сравнение с политиката и насилието „изобщо“.[4] Дори, ако добавим към тази област Ботев (иначе типологизиран като революционер, защото такова беше съдържанието, което влагаха в неговата личност мнозинството респонденти), приблизително 6-те му процента няма да изменят съществено картината. Очевидно е, че за българската историческа памет (поне в този момент) духовността не е най-същественият приоритет. Топосите, запомнени с най-голяма интензивност, са свързани преди всичко с насилствените преломи в националното (в значително по малка степен – на глобалното или на локалното) историческо битие.

Това „предпочитание“ започва да изглежда съвсем разбираемо, когато сравним отговорите за генераторите на памет в тази област. Сред онези, чиято памет се „захранва“ предимно от уроците в училище, 59,5% са посочили войни, революции и насилия, а 13,9% – религия и култура. Учебниците генерират памет за войни и революции при 54,6%, а за  духовни топоси – при 13,5%. Памет за култура генерират в по-голяма степен медиите (51,8%) и художествената литература (51,5%). Личните впечатления също са източник на спомени от областта на духовното (отговорът „ходил съм там“ получава 51,8%). – вероятно, става дума преди всичко за археологическите обекти.

Вменяването на памет чрез образованието и тук остава валидно.

При типологизирането на топосите не бихме могли да пренебрегнем важното диференциране между героична и травматична памет. Разбира се, най-подходящ обект за такова диференциране е групата на войните и революциите, но и в другите групи биха могли да се потърсят места, личности и събития, които имат отношение към този проблем.

Резултатите изглеждат така:

	Героични	Травматични
Места	40%	9,5%
Личности	57,1%	6,1%
Събития	54%	13,6%[5]

В тази класификация също, разбира се, има известна двусмисленост. Колебахме се дори за квалифицирането на един от водещите топоси – Левски, който би могъл да бъде определен както като герой, така и като мъченик на революцията. Проблематична би могла да бъде и личността на Иисус Христос, макар при него мъченическото да е по-убедително. Струва ни се, все пак, че Левски е мислен в много по-голяма степен през героичното – иначе периодичните опити за канонизирането му нямаше да имат толкова слаб обществен резонанс.

По-голямата тежест на травматизма при събитията се дължи основно на Втората световна война и „възродителния“ процес.

Докато „възродителният“ процес има категорично травматично съдържание в групите на мюсюлманите (един-единствен респондент го посочи като събитие с положителен знак), водещите топоси Шипка, Левски и освобождението се мислят героически и от тях. Пак единствен сред турците беше респондентът, посочил освобождението като събитие с отрицателен знак. Макар да сме сигурни, че в мнозинството от случаите тези отговори представляваха мимикрия, нямаме право да определим Шипка, Левски и освобождението като травматични за мюсюлманите.

И така – въпреки немалката двусмисленост при квалификацията на топосите по скалата героично/травматично – се налага изводът, правен и в други изследвания[6], че българската национална (в граждански смисъл) памет отдава категоричен приоритет на героичното. Травмата е по-скоро изтласквана и забравяна, отколкото – идентифицирана като национален код.

 

* * *

Ако учебникът е най-класическата, концентрирана, общодостъпна форма на „големия наратив“ на националната история, то кое предопределя селекцията, която откроява повече от една трета от българските граждани като фиксирани в историческия „спомен“ за късното Възраждане и Освободителната война?

Нашата хипотеза е, че това се дължи на един особен феномен, който бихме нарекли превръщането на „Големия наратив“ в приказка. Единственият период в българската история, за който имаме вълнуващ, детайлен и собствен разказ за  героични събития, е точно революционното движение и освобождението на България от Османска власт. Предисторията на този разказ съдържа всички елементи на народната приказка, (да не говорим, колко силен е и песенният фолклор на тази тема!) – борбата на доброто и злото е представена от нестихващата битка между българи и турци; всички възможни препятствия пред доброто са налице – жестокостите на турците, робството, „кръвния данък“, кланетата, както и силата на доброто – чрез организирането на съпротивата срещу османския гнет, хайдутството, комитетите и Априлското въстание. И накрая, но съвсем не по важност, идва удовлетворението от щастливата развръзка, точно както става в приказките. В нашия случай това е освобождението, изковано чрез усилията и на руси, и на българи, заради което топосът Шипка е най-популярният в нашата анкета.

Няма друг такъв период в българската история, който да е разказан, преразказан и който да е станал същностна част от самоидентификацията на българите, както историческият разказ/приказка за победата над злото и щастливата развръзка на българската история през 1878 г. Затова, според нас, тази едва ли не криптогенно-фолклорна форма на историческо самосъзнание доминира начина, по който огромна част от гражданите на България, включително и сред малцинствата, виждат най-важните събития, места и фигури от тяхната история.

Ясно е, че огромният брой от отговорите се отнасят до топоси от националната история и това е вярно не само за мнозинството българи, но и за малцинствата. Тоест, и сред малцинствените групи в България основен исторически център остават топосите на българския „голям разказ/голяма приказка“.

Голямата „липса“ са универсалните или глобалните топоси в историческите спомени на анкетираните. Само около 16% от посочените най-важни исторически места надскачат границите на националната история. Почти същият е процентът и на извъннационалните личности. Като най-важни са посочени исторически събития извън българската история от около 27%.

Резултатите изглеждат логични, тъй като въпросите бяха отворени, но стана ясно, че мнозинството от хората инстинктивно избират националните топоси като най-важни за тяхното самосъзнание и че глобалното мислене в историческа перспектива е много по-малко представено в отговорите на анкетираните. Това идва още веднъж да покаже, че историческите реалии, които стават част от самоидентификацията на субекта, са пряк резултат от разпространението на „големия разказ/приказка“ за националната история.

Нито „голям разказ“, нито „голяма приказка“ не се е родила досега за другите периоди в българската история. За Античността те напълно липсват – там стоят само отделни археологически паметници; за Средновековието те са центрирани около създаването на държавата и Златния век на Симеон и столиците на двете български държави, но не присъстват като водещи топоси в историческото самосъзнание. Може би отново, защото съдбата на двете български държави свършва с унищожаването на държавността и налагането на чуждо господство. „Големият наратив“ не може да се превърне в „голяма приказка“, защото липсва основният и завършващ компонент – щастливия край. Същата логика може да бъде проследена и при формирането на разказа/приказката за периода 1878-1944 (Третото българско царство), където голяма част от победите на България са затъмнени от злополучния край и на Първата и на Втората световна война в историческа перспектива.

Ако „големият разказ“ и „голямата приказка“ за “турското робство“ и освобождението се преплитат и непрекъснато взаимодопълват, за да създадат най-устойчивото място на памет за българина, комунистическата пропаганда е създала толкова силна фалшифицирана историческа памет, че разпарчетосаните усилия тя да бъде коригирана, за жалост, се оказаха ялови.

Oтсъствието на ясно дефинирани сили на „добро“ и „зло“ и на борбата между тях размива спомена за комунизма като цялостен исторически период.[7]

Зa периода на комунизма съществуват множество диаметрално противопоставени различни разкази, но налагащата се тенденция е на притъпяване на спомена за остротата на противоречията, за безогледния терор и за икономическите и финансови престъпления на политическия елит. „Големият разказ“ за комунизма не се е появил, предимно защото в обществото няма консенсус за историческата оценка на този период. Най-новата академична историография, поради липсата на широк обществен дебат и истински интерес от страна на медиите, все още не успява да коригира изкривеното огледало на историческия спомен за това време. Близо половин век от непосредствената ни нова история не е „място на памет“ за огромното мнозинство от българите.

Ако погледнем отново проблема за българската историческа памет като формирана от „голямата приказка“, ще стане ясно, че всъщност за комунизма няма нито „голям разказ“, нито „голяма приказка“. Ако за първото е виновна историографията, то обяснението за второто е, че приказката не може да се случи, защото изначално не е ясно кой е добрият и кой е лошият, кой срещу кого се бори, кой кого наказва и защо и накрая щастлив или нещастен е изходът от цялото това време.

Приказката е още далече, а и надали ще се случи. Може би новите поколения на България няма да имат нужда вече от приказки.

Спорадичното съобщаване  и дискутиране на тези твърдо установени исторически реалности от един малък културен елит не променя цялостната картина на това, което би трябвало да наречем „синдром на камилската птица“ на българското общество по отношение на историческите оценки на миналото.

* * *

„Краят на паметта“ – подреждането и разпределянето й в музеите и архивите, постмодерното дисперсиране на спомените – в зависимост от конкретната социална, етническа, културна група – в България, като че ли, още не са се състояли. „Редът и йерархията“ все още не са се разпаднали. Все още съществува единен „организиращ център“ – училището – като генератор на памет.

За разлика от други нации (брилянтен пример в това отношение са сръбските ни съседи), българските усилия за конструиране на идентичност – именно в периода на националнообразуващите процеси – са съсредоточени много повече в областта на социалното разслоение, отколкото на националната солидарност.  Множество са примерите, показващи съсредоточаване на много повече енергии около противопоставянето между българи и българи (елити и „прост народ“), отколкото около между българи и турци.  Докато – в сръбския случай, например – „изобретателите на традиция“ настояват върху единението на владетел и народ, в българския най-често се вменява вина на владетелите.[8]

Ако изобщо съществува, българският Голям национален разказ е изобретен късно: във времето след държавното конституиране, когато „комитетското десетилетие“ и националноосвободителните борби са задължително кодифицирани като най-значими: от „идеолозите на нацията“, от училището, от държавата.

Колкото до единичните отговори, те едва ли отразяват онова „разпръскване на историята“, за което говори Нора – поне не на общонационално ниво. Най-голямото разнообразие, отбелязано в групата на ромите, е по-скоро свидетелство за предмодерно безгрижно пребиваване в подредения хаос, отколкото за постмодерен манталитет.

Независимо от колебанието ни за мотивациите на останалите групи – дали твърде „интегрираните“ отговори означават действителна интеграция, или „мимикрия“ на паметта – сме сигурни, че при повечето от тях също липсва ясно очертан постмодерен манталитет. А категоричният консенсус в групата на мнозинството православни българи, формиран от най-мощния генератор на памет – училището, недвусмислено показва все още тясната обвързаност с модерността.

В България, оказва се, сакралното все още не се е превърнало в светско, а локалното си остава локално – без особено настояване „да бъде вписано в регистъра на националното“. Историята на България все още не се е разпръснала, а краят на паметта изглежда далеч.

Приложение

Общи резултати

Места	Брой	Процент
Връх Шипка	271	26,9
Велико Търново/Царевец	107	10,6
Перперикон	46	4,6
Други	556	55,0
Непосочили	29	2,9
Общо	1009	100,0

 

Личности	Брой	Процент
Васил Левски	327	32,3
Христо Ботев	60	5,9
Цар Симеон І	56	5,6
Хан Аспарух	51	5,1
Тодор Живков	46	4,6
Иисус Христос	40	4,0
Стефан Стамболов	35	3,5
Други	374	37,0
Непосочили	20	2,0
Общо	1009	100,0

 

Събития	Брой	Процент
Освобождението/Руско-турската война	347	34,4%
Основаването на българската държава	56	5,6
Демокрацията/10.11.1989	63	5,3
Втората световна война	45	4,5
Априлското въстание	37	3,7
„Възродителния“ процес	35	3,5
Съединението	34	3,4
Други	353	35,0
Непосочили	39	3,9
Общо	1009	100,0

 

Литература

Ангелов Д., Образуване на българската народност, С., 1973

Гелнер, Ъ., Нации и национализъм, С. , 1999

Иванова, Е., Изобретяване на памет и забрава.  „Падналото царство“ и „последния владетел“ в националната памет на сърби и българи, С., 2009.

Нора, П., Ерата на възпоменанията, В: Места на памет, т.ІІ, От архива до емблемата, С., 2005

Нора, П., Колективната памет, В: Духа на “Анали“, С., 1997

Нора, П., Между паметта и историята. Проблематика на местата, В: Места на памет, т.І, От републиката до нацията, С., 2004

Нора, П., От републиката до нацията, В: Места на памет, т.І, От републиката до нацията, С., 2004

Нора, П., Световният възход на паметта, В: Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето, С., 2004

Belge, М. and J. Parla, Preface, Balkan Literatures in the Era of Nationalism, Istanbul, 2009.

Daskalov, R., “Die Wiedergeburt als bulgarischer Nationalmythos“, in Baleva Martina and Ulf Brunnbauer (eds), Batak Ein Bulgarischer Erinnerungsort, С., 2009

Hobsbawm, E., Ranger, T., The Invention of Tradition, Cambridge, 1983

Perceptions of History. International Textbook Research on Britain, Germany and the United States,  ed. Volker Berghan and Hanna Schissler, Oxford, 1987

Schoppflin, George, Nations, Identity, Power. The New Politics of Europe, London, 2000