Дискусии – Политика

Преди повече от век френският историк Ернест Ренан беше предсказал изчезването на нациите в Европа. „Нациите не са вечни. Те имат начало и ще имат край. И най-вероятно ще бъдат заменени от европейска конфедерация“[1] Предсказанието му би могло да се сбъдне с наближаващия край на хилядолетието[2], ако не би било едно вътрешно противоречие на европейската политика. Точно когато съзряващият Европейски съюз започва да превъзмогва националната държава, знамето на национализма се издига отново над целия континент – не само в бившите комунистически страни, но също и в западноевропейски страни като Испания, Белгия и Великобритания.

Над-националният проект, поддържан от ЕС, изглежда заплашен по два начина: от дефицита на европейска идентичност, в очебиен контраст с продължаващата жизненост на националните идентичности, и от процеса на разпадане до микро-нации. Реалният въпрос в изборите за Европейски национален парламент е този за [противоречието между] над-национална Европа и съюза от национални държави. Но тези алтернативи издигат решаващи въпроси, които трябва да бъдат посрещнати директно. В първия случай, над-националният суверенитет трябва да се основава на някакъв „европейски народ“. Но как да се създаде такъв народ? В другия случай – как да се определят броя и състава на отделните национални държави?

Нациите са нещо много по-младо, отколкото биха искали да ни убедят техните официални истории. Никоя нация в съвременния, тоест политически, смисъл на думата, не е съществувала преди идеологическата революция, която започва през 18 век и дава политическата власт на „народа“. Оттогава насам, нацията е била възприемана като широка общност от хора, обединени от връзка, различаваща се принципно както от лоялността към един и същи монарх, така и от споделянето на една и съща религия или социална прослойка. Нацията вече не произтича от властелина. Тя следователно е независима от случайностите на династичната или военна история. Това мощно-подривно понятие отваря пътя за навлизане в епохата на демокрацията, но за да може да се очаква негов успех, бъдещето трябва да бъде оправдано от гледна точка на лоялност към миналото.

За да може да се извърши прехода от Европа на кралете към Европа на нациите, различните групи от населението е трябвало да бъдат убедени, че въпреки очевидните си различия, те споделят една обща идентичност, която е основата на колективния интерес. Това не е било лесна работа. През 1800-та година общата идентичност на един пруски земевладелец и баварския занаятчия, на унгарския благородник и селянина в неговите имения, на някой гражданин от Флоренция и калабрийския овчар, е била далеч от очевидна. Тя е била, във всеки случай, далеч по-малко сигурна от идентичностите, основаващи се на социален статус, религия или произход от някакъв тясно ограничен локален регион. За да се създадат Германци, Унгарци или Италианци, е било необходимо да се постулира общност по рождение и общност на произхода във вековете.

Ние сме свикнали да правим разлика между две противоположни концепции за нацията: френската, основаваща се на свободна, рационална вярност на индивида към някаква политическа колективност, и немската, утвърждаваща обективно членство в някакво органично тяло. Но конструирането на европейските нации винаги е включвало някаква смесица от тези две концепции, дори и ако пропорциите са варирали при различните политически и социални контексти. За цели поколения френски ученици изучаването на гражданските права и задължения винаги е вървяло ръка за ръка с наизустяването на една уеднаквена национална история, започваща с галите, която игнорира или полира значителните разлики в регионалния опит.

Паралелни идентичности

Звучи парадоксално, но онова, което европейците споделят в най-голяма степен, е фактът, че в продължение на последните два века техните предци са били заети с изработването на национални идентичности, които, макар и различни по повърхността, споделят едно лежащо отдолу сходство. Достатъчно лесно е да се направи списък на символичните и материални обекти, които всяка реална нация трябва да притежава: история, утвърждаваща приемствеността във вековете, набор от герои, олицетворяващи националните ценности, език, културни паметници, фолклор, исторически места, специфични географски особености, специфичен манталитет и определен брой живописни етикети като носии, национални ястия или животинска емблема.

Списъкът е нормативен, както се доказва от систематичното наблягане върху всички тези неща, извършвано от нациите, които придобиха политическо признание едва напоследък, както и от онези, чиито претенции за националност още не са били признати. Но във времето около 1800-та година ние все още сме били в първите стадии на онова, което Бенедикт Андерсън нарича „въображаеми общности“[3]. Обичайният модел за създаване на национални идентичности е създаден от европейски интелектуалци в течение на 19 век, в един процес на взаимно наблюдение, имитация и трансфер на идеи и експертно знание. Писането на национални истории в съгласие с либералната идеология, понятието за исторически паметници, идеята за етнографски проучвания и рисуване на емблематични пейзажи, са плод на тази постоянно продължаваща търговия със символи.

Систематичното организиране на национални езици, постепенно въвеждани на мястото на мозайката от диалекти, също е част от това начинание. Процедурите, принадлежащи към този процес, са се развили чак дотам, че чрез тях се е оказвала подкрепа за нации, страдащи от първоначален дефицит на собствени интелектуалци като резултат от политическите им ситуации. Немски, френски, английски и руски учени са помагали за установяването на идентичността на балканските страни, освободени от османско владичество. Определянето на културното наследство на южните славяни и развитието на сърбохърватския език започва с помощта на австрийски и немски учени, включително и на бележитият филолог Якоб Грим. Малко след клането на остров Хиос от 1822, френският учен Клод Фориел се заема със задачата да докаже, че съвременните гърци имат истинска национална идентичност и културно наследство, несъмнено получено от древна Гърция. Тази задача може би изглежда малко странна. Тя е отражение на факта, че поне до 1848, борбата за нацията и за конструирането на национални идентичности, е съвпадала до голяма степен с борбата за свобода и модерност, водена срещу абсолютизма и остатъците от феодалната система. Прогресът на който и да е от двата фронта изглежда е бил от полза за всички.

Но перспективата се променя, когато победата започва да наближава и исканията за независима държавност според националните критерии започват да стават все по-успешни. Възниква практически проблем. Как да се определи национална територия и граници на нацията? За разлика от монархиите и империите, нациите не могат да претендират за право чрез завоевание. Техните претенции за територия могат да се основават единствено на древни права на собственост. Една нация, достойна за това име, никога не може да признае, че има агресивни намерения по отношение на съседите си. Тя винаги претендира, че действа в защита на неоспоримото си наследство и право на свобода, на всяка цена (което е и причината, поради която нациите понякога увековечават пораженията, а не само победите си).

И така историята, етнографията и филологията са били призовани на помощ за установяване на национални права на собственост върху територии, в които различни населения са съществували съвместно или наследявали едни други в течение на векове. Коментирайки противоречията, свързани с очертаването на нови национални граници в навечерието на Първата световна война, френският социолог и антрополог Марсел Мос отбелязва гневно, че „е почти смешно да се наблюдава как почти непознати, слабо изследвани фолклорни елементи са представяни пред конференцията за мир като доказателство за това, че територията на тази или онази нация трябва да обхваща дадена площ, защото там все още се наблюдава някаква форма на поселение или някакъв чудноват обичай“[4]. Такива противоречия са изключително трудни за разрешаване, тъй като националният принцип едва ли може да толерира някакъв статут на ограничения върху предишно заемане на територии. Да се приеме такъв статут би означавало да се узакони правото на притежание чрез нахлуване или правото на трета страна да се установи на територия, която предишните жители са били принудени да напуснат.

Сръбските националисти обвиняват албанците, че са се възползвали от поражението на Сръбското кралство срещу Османската империя, за да се заселят в Косово. Албанските националисти отговарят, че техните собствени предшественици, илирите, които те наричат основатели на нацията си, са живели на тази територия стотици години преди славяните да са нахлули на Балканския полуостров. През 20 век, с ескалацията на претенциите за предишно обитаване, към обхвата на науките, които биха могли да бъдат използвани в подкрепа на националистките искания, са прибавени археологията и физическата антропология. Те са използвани например в диспута между израелци и палестинци, а също и в подкрепа на противоположните претенции към Трансилвания. Румънците твърдят, че са наследници на даките – народ, романизиран след като е бил победен от имперските армии на Рим и обезсмъртен в барелефите по Траяновата колона. Латинското естество на румънския език, изчистено от славянските елементи и транскрибирано в латиница след 1848 г., е основен конституиращ момент за румънската идентичност. Но макар и румънците да настояват, че техните предшественици са обитавали една територия, включваща Трансилвания, непрекъснато в продължение на 2,000 години, унгарците отричат каквато и да е приемственост между даките и румънците. Те твърдят, че най-ранното присъствие на румънци в Трансилвания е отбелязано няколко стотин години след като предшествениците на унгарците са се заселили там. Тази подновена война на Даките, започнала преди 200 години, продължава и до днес с незатихваща сила в академични публикации и в Интернет.

Помиряването на държавата и нацията

Първата световна война даде началото на Лигата на нациите, Втората – на Организацията на обединените нации. Във всеки от двата случая е използвана думата „нации“, а не „държави“. Това е така, защото в 20 век по целия свят нацията се счита като единствената легитимна основа на държавата. Борбите срещу европейските колониални сили се водеха от националните освободителни движения, и всяко настояване за отделяне от някоя съществуваща държава по необходимост включва обявяването за съществуваща на някаква особена, потискана нация.

Въпреки това формирането на национални държави повдига един принципен проблем: как може държавата и нацията да се припокриват? „Националният принцип“, редовно посочван от 19 век насам за оправдаване политическото разделение на дадена географска област на демократическа основа, е атрактивен и универсален морален принцип, който прикрива икономическите и военни силови отношения, действащи при оформянето на държавите. И дори ако този принцип би могъл да бъда напълно зачитан, проблемът все пак не би изчезнал: областта, намираща се в границите на всяка държава, е по неизбежност хетерогенна и съдържа населения, които смятат, че принадлежат към различни националности.

Има обаче други начини за правене на държавите национално хомогенни. Най-насилственият начин е да се прогонят „националните малцинства“. Трагичните операции по „етническо прочистване“ в бивша Югославия са само най-скорошните примери за този метод. Той е бил прилаган многократно в хода на 20 век, както свидетелстват масивните „размени“ на население между Гърция и Турция след Първата световна война, прогонването на судетските немци от Чехословакия след Втората (като отговор на нацистката окупация на региона) и, над всичко останало, нацисткият опит да се направи Германия judenrein, „прочистена от евреи“. Крайно десните движения от наши дни продължават да се движат непоколебимо по същия път с призивите си за прогонване на имигрантските населения в името на националното спасение.

Изпробвани са и други начини за постигане на национална хомогенност. Те се състоят в отричането на съществуването на различни нации в една и съща държава. За тази цел политиците са прибягвали или до потисничество, или до внушаване на чувство за принадлежност към едно и също цяло. Потисничеството е по-често срещано в държавите, в които липсват същински демократични процеси. Примери за това са насилственото поунгарчване на славянските малцинства в унгарската част от Австроунграската империя, последвало компромиса от 1867 г., потискането на исканията за национална автономия в Испания при Франко и, в по-ново време, насилствената българизация на членовете на турското малцинство (които бяха принудени дори да сменят имената си) от умиращия комунистически режим в София.

В демократичните държави по принцип се предпочита един по-малко брутален подход. Методът е да се внуши чувство за национално единство чрез използването на масова пропаганда в продължение на дълги периоди от време. Училището, разбира се, е основният инструмент, но усилията обхващат всички области на ежедневния живот, започвайки с индивидуалните занимания и начини за прекарване на свободното време (особено спорт), та чак до обществените празници, чийто брой нараства значително в хода на 20 век и които предлагат възможност за празнуване на колективна идентичност. При тази система уеднаквяването не включва отрицание на разнообразието. Тук по-скоро се утвърждава една йерархия на ценностите, при която всичко ценно на територията на държавата се извлича от нацията, а на местните особености се придава значение и легитимност единствено в техния конкретен контекст.

През 19 век са правени опити за конструиране на национални идентичности във Бретания и Прованс според общия европейски модел (оформяне на език, писане на последователна специфична история, подчертаване на културни и исторически паметници и пр.) Но тъй като икономическият, политически и социален контекст не е бил благоприятен, те са били преформулирани като регионални идентичности вътре в рамките на френската национална държава – тоест компоненти на националната идентичност, които са ценни сами по себе си, но подчинени на цялото. Тъй като в тези случаи целта е да се понижат в ранг, а не да се изтрият локалните идентичности, прилаганото насилие е по-скоро символично, отколкото физическо. Фактът, че в края на 20 век то може да бъде осъдено като „културен геноцид“, за който може да се изисква репарация, е един от признаците за общата криза на доверието в способността на съществуващите национални държави да гарантират правата на гражданите си.

Нацията е била конципирана като един вид светско братство – едновременно защитник, средство за демокрация и върховен идеал, в името на който хората трябва да бъдат готови да отдадат и живота си, ако е необходимо. Но индустриалната революция, чиито принципи са заложени по същото време като националния принцип, поражда нови социални групи и конкуриращи се политически стремежи. В средата на 19 век започва да се конструира една нова колективна идентичност – основаващия се на класова принадлежност интернационализъм – като противоположност на национализма, основаващ се на класово единство в рамките на нацията. Борбата между двете идентичности, която е една от главните теми в европейската история от 20 век, изглежда завърши с победа на нацията. И макар че този резултат вероятно се дължи на пропадането на опитите да се замени капитализма с друг начин на производство, той свидетелства и за мощта на идеята за нацията като общност на солидарността, в която на индивидите се гарантира място, което не се диктува единствено от техния икономически статус.

Борбите за граждански права, гарантирани от обществените власти, както и за сравнително преразпределение на богатството, са били водени и печелени вътре в рамките на демократичните нации-държави. Така че сега, в края на 20 век, когато глобализацията на капитализма ограничава държавния контрол над продукцията и разпределението на богатството, нацията започва да изглежда като един вид убежище, а изчезването й – като ужасяваща заплаха за социалното сцепление и условията на живот за най-непривилегированите.

Макар че национализмът беше дискредитиран от ужасяващите кланета, случили се в Европа по време на двете световни войни, привързаността към нацията днес се завръща с огромна сила. Подемът на микро-национализмите вътре в установените национални държави в западна Европа вероятно е отражение на вярването, че едно ново утвърждаване на държавата на основата на една „по-автентична“ нация ще защищава по-добре правата и интересите на гражданите – особено там, където територията на утвърждаваната нация има силен икономически потенциал. Зачитането на правото на нациите на независима държавност засега е сравнително слабо, но то би могло да доведе до появата на един все още непредсказуем брой малки нации и национални малцинства в Европа. Методът за конструиране на национална идентичност е достатъчно добре утвърден, за да може да бъде прилаган бързо – като пример за това може да се посочи изобретяването на Падания от Умберто Боси в Италия.

Изоставането на политиката

В бившите комунистически страни внезапният колапс на системата издигна спешния проблем за необходимостта от създаване на нова социална обвързаност, която да служи като основа за изграждане на гражданско общество, насърчаване на идеята за колективен интерес и узаконяване на държавния авторитет. Националната идея би могла да бъде използвана за тази цел, с оглед на установяването на демокрация. Но тя се оказва също толкова лесна за използване и за други цели – за избягване на реалните проблеми и засилване на националистическите чувства, които отклоняват вниманието от икономическата катастрофа, от криминализацията на обществения живот и драматичното обедняване на населението. Основата за тази катастрофа беше положена в последните десетилетия на комунистическото управление, когато исканията за демокрация бяха отклонени чрез раздуване на националистическите страсти до степен, при която управляващите режими – особено Румъния на Чаушеску и Албания на Енвер Ходжа – биха могли напълно основателно да бъдат описани като национал-комунистически[5].

Нациите не са вечни. Настоящата мощ на национализма може да бъде обяснена по-добре чрез факта,че политиката все още не успява да застигне икономиката. Нацията, в модерния смисъл на думата, се появява във време, в което започват огромни икономически и технологически мутации. Тя е свързващата сила, която позволява създаването на една форма на политическа и социална организация, съизмерима с катаклизмите, които по онова време променят животите на цели населения. Днес започва една друга радикална мутация, за която нацията най-вероятно вече не е подходяща. В това няма нищо трагично, ако само идеята за нацията бъде заменена от нова свързваща сила, която може да гарантира демокрация. Но една такава сила няма да бъде създадена автоматично от бъдещите форми на икономически живот. (Нека се надяваме, че съдбата ни не е да бъдем сляпо подчинени на пазарните сили). Историята на нациите показва ясно, че формирането на колективна идентичност е войнствено начинание, включващо политически проект.

1999 г.

Източник