Алис Мънро на любимата си разходка, която прави със съпруга си из парка покрай източния край на езерото Хюрон. (снимка: © George Waldman/ZUMA Wire/ZUMAPRESS.com)
Трудно е за един писател да направи двойния убиец с брадва симпатичен, особено когато жертвите му са възрастна жена и нейната полусестра с умствени увреждания. В допълнение към това този убиец е безмилостен антисемит, който рационализира мотивите си и смята, че стои над обществото. Един друг герой е алкохолик, чиято зависимост е довела до фалит семейството му и е принудила дъщеря му тийнейджърка да проституира. Със сигурност писателят е създал адски пейзаж, от който е невъзможно да се излезе. И все пак изкуплението на тези герои е точно нещото, което Фьодор Достоевски постига в шедьовъра си „Престъпление и наказание“.
„Престъпление и наказание“ показва как протича творческият процес, какви са ползите за обществото от художествената литература и защо изобщо четем романи (и гледаме театър и кино). Тя също така разкрива културното невежество, което стои зад опитите на целия политически спектър да отмени книги и автори заради техните предполагаеми идеологически и морални недостатъци. Тези нападки – особено шокиращи, когато идват от читатели, колеги романисти, катедри по английски език и други, които би трябвало да знаят по-добре – са насочени срещу основната ценност на хуманитарните науки.
Историите ни извеждат вън от самите нас, за да можем да се видим. Когато отразяват живота ни, те носят утеха, като ни напомнят, че не сме сами. Когато се занимават с трудни теми, те ни помагат да изследваме от безопасното разстояние на въображаемото пространство страховете и травмите си от миналото. А когато ни забавляват и просветляват, те обогатяват въображението ни, задълбочават състраданието ни към нелюбимите и разкриват скритите страни на нашата природа.
Кой например може да планира да убие друго човешко същество? Или да продължи да упражнява пороците си за сметка на детето си? Със сигурност само чудовища. Но не и хора като нас. И все пак колкото повече четем „Престъпление и наказание“, толкова повече сме съпричастни към страданията на убиеца Расколников и пияницата Мармеладов. Техният избор и поведение ни отблъскват, но ние разпознаваме в себе си техния страх, вина и срам и им прощаваме, както искаме да бъде простено за собствените ни грехове.
Емпатията – основата на изкуството – се основава на една очевидна, макар и немодерна истина – че под кожата всички ние споделяме обща човешка същност. Без значение на расата, пола, ориентацията, възрастта или друго, всеки от нас е изпитвал всички емоции и е познавал както благодатта, така и отчаянието. Индивидуалните ни обстоятелства и културни проявления може да са коренно различни, но универсалният опит да бъдеш човек е начинът, по който успяваме да се свържем с героите и историите, написани през континенти и векове, в този случай с обеднелите, мразещи себе си руснаци, живеещи под властта на царете през XIX век.
За да разберем другите, трябва да разберем себе си. Създаването на правдоподобни, психологически сложни персонажи – особено когато тези персонажи са отблъскващи и нарушават социалните табута – изисква безмилостно самоизследване. Това изследване изкарва на бял свят маниите, недостатъците и способността за морален провал на романиста. Творци като Достоевски не са смели, защото се занимават с трудни теми; те са смели, защото разкриват себе си.
Понякога това изкарване на бял свят е буквално. В „Комарджията“ Достоевски прави безпощадна дисекция на собствената си пристрастеност към рулетката, заради която семейството му обеднява в продължение на осем години, а в един момент се стига дотам да заложи пръстена и палтото на жена си (унижение, което може би подхранва омразата му към заложните къщи). Разбирането му за омразата към себе си, самосъжалението и безпомощността на наркомана пред пристрастяването се проявява и в изобразяването на алкохолизма на Мармеладов. А разбирането му за терора, несправедливостта и затвора идва от собствената му почти-екзекуция, последвана от тежък труд и изгнание в Сибир, заради частни разговори срещу цензурата. В един по-малко положителен случай Достоевски разкрива сложния си антисемитизъм в образа на първата жертва на Расколников – алчната и корумпирана Альона Ивановна.
В други случаи представянето на автора е косвено. Достоевски не е бил член на онова, което полицията на идентичността би могла да нарече „общността на убийците с брадвички“, но е бил в състояние да си представи себе си като Расколников. Раскалников е неговото мозъчно бебе, той е роден от себеразбирането му. И точно тук аргументите за присвояване пропускат целта. Романите винаги са фикции. Дори когато техните светове са подсказани от реални хора, обстановки и събития, творческият процес ги превръща в изобретение на романиста. И е невъзможно някой да присвои собствения си ум.
***
Всичко това ме води до Алис Мънро, покойната, велика канадска нобелова лауреатка за литература, чиито разкази отдавна са основна част от списъците с бестселъри и университетските програми по английски език. Андреа Робин Скинър е най-малкото дете на Алис Мънро. На 7 юли най-големият канадски вестник „Торонто Стар“ публикува нейния разказ за дългогодишното сексуално малтретиране в детството от страна на втория съпруг на Мънро, Джералд Фремлин, и за над четиридесетгодишното прикриване на това малтретиране от страна на семейството. В рамките на няколко седмици „Стар“ публикува подкрепящи разкази на сестрата на Скинър Джени Мънро и на нейния доведен брат Андрю Сабистън. Международният фурор все още не е утихнал.
Родителите на Скинър се развеждат, когато тя е на шест години. Тя остава във Виктория, Британска Колумбия, под грижите на баща си Джим Мънро и доведената си майка Карол Сабистън. Алис Мънро се завръща в югозападната част на Онтарио и се омъжва за Фремлин. Когато Скинър е на девет години, по време на ежегодното ѝ лятно посещение, докато Мънро отсъства на екскурзия с нощувка, Фремлин разтрива гениталиите ѝ и поставя ръката ѝ върху своята. Тя не казва на майка си, но след като се връща у дома, разказва на доведения си брат и майка му, които казват на баща ѝ. Джим Мънро решава, че Скинър или е измислила, или е преувеличила историята, защото е започнала да отстъпва при разпита от мащехата си. Той настоява историята да бъде запазена в тайна, особено от Мънро, тъй като тя най-накрая е в щастлива връзка и смята, че обвинението ще я унищожи.
В резултат на това Скинър продължава да бъде изпращана на ежегодни посещения, по време на които Фремлин се „показва“ пред нея, докато тя навършва дванадесет години. Скинър пише:
Когато бях на 11 години, бивши приятели на Фремлин казаха на майка ми, че той се е показал пред 14-годишната им дъщеря. Той отрече, а когато майка ми попита [дали е правил това и с] мен, той я „успокоил“, че не съм негов тип. Пред майка ми той ми каза, че много култури в миналото не са били толкова „разсъдливи“ като нашата и се е смятало за нормално децата да научават за секса, като правят секс с възрастни. Майка ми не каза нищо. Гледах към пода, страхувайки се да не види как лицето ми се изчервява.
Заради насилието и неговото прикриване Скинър се отчуждава и от двете си семейства и страда от мигрена, безсъние и булимия. Най-накрая тя пише на майка си писмо за случилото се – шестнадесет години по-късно, когато е в средата на двадесетте си години, а Мънро е на 61. Мънро напуска Фремлин и отива в апартамента на най-голямата си дъщеря Шийла във Виктория. Когато Скинър я вижда, тя е реазстоена и унижена от това, че Мънро вярва, че самата тя е била предадена от изневярата на Фремлин; че Скинър не е могла да пострада сериозно, тъй като винаги е била щастливо дете; и че семейството я е държало в неведение, за да я унижи, вероятно като е шепнело зад гърба ѝ в продължение на шестнадесет години.
От своя страна, в гневни и самообвинителни писма Фремлин описва деветгодишната Скинър като „Лолита“ и „развала на дома“. Като подкрепящо доказателство той посочва неуспеха на Джим Мънро да се намеси. „Андреа нахлу в спалнята ми с цел сексуално приключение“, пише той. „За Андреа да каже, че се е страхувала, е просто лъжа … Андреа донесе разруха на двама души, които се обичат. … Ако се стигне до най-лошото, възнамерявам да го оповестя публично. Ще предоставя за публикуване редица снимки, особено някои от тях, направени в хижата ми близо до Отава, които са изключително красноречиви … една от тях е на Андреа в късите ми панталони по бельо“. Заедно с това той заплашва да убие Скинър и/или да се самоубие, ако историята излезе наяве, което е странно, като се има предвид собствената му заплаха да излезе в публичното пространство.
Читателите може да са шокирани от възмущението на Фремлин, но идеята, че децата могат да бъдат сексуално преждевременно развити, е била приета от всички водещи постмодерни интелектуалци на деня. През 1977 г., по същото време, когато Скинър е била малтретирана, Симон дьо Бовоар, Жак Дерида, Мишел Фуко, Жан-Пол Сартр и редица други френски светила подписват петиция с искане за премахване на всички закони за възрастта на съгласие. Почитаният канадски писател Робъртсън Дейвис пише, че романът „Лолита“ не е за „покваряването на невинно дете от хитър възрастен, а за експлоатацията на слаб възрастен от покварено дете. Това не е красива тема, но е тема, с която са запознати социални работници, магистрати и психиатри“.
В крайна сметка, след множество напрегнати телефонни разговори, Мънро се връща при Фремлин. Тя казва, че ѝ е било „съобщено твърде късно“, и заключава, че да го напусне шестнадесет години след събитието не би било от практическа полза за никого. Казва, че двамата с Фремлин се обичат и че само женомразката култура настоява, че жените трябва да жертват щастието си заради другите. Накрая заявява, че каквото и да се е случило в отдавнашното минало, то е между Скинър и нейния доведения баща. Ако не е било достатъчно важно, за да ѝ го каже навремето, то не е достатъчно важно, за да унищожи живота ѝ сега. Животът на всички останали продължава напред, защо да не продължи и нейният?
В продължение на десетилетие животът продължава, сякаш нищо не се е случило. Но когато Скинър ражда близнаци, тя казва на Мънро, че не иска Фремлин наоколо. Мънро се оплаква, че тъй като тя не шофира, това ще я затрудни да ги вижда. Скинър избухва и прекъсва контакта. Две години по-късно Мънро дава интервю за „Ню Йорк Таймс“, в което хвали Фремлин и „близките ѝ отношения“ с всичките ѝ деца. Възмутена от лъжата, Скинър занася писмата на Фремлин в полицията. Когато те пристигат, за да го обвинят в непристойно посегателство, разярената Мънро нарича дъщеря си лъжкиня.
Фремлин се признава за виновен при предявяване на обвинението, което означава, че няма да има съдебен процес, и до края на месеца му е наложена двегодишна условна присъда, през която му е забранено да контактува с лица под четиринадесетгодишна възраст. Скинър иска историята да получи широко отразяване, но тя преминава незабелязано. Може би медиите са искали да защитят репутацията на Мънро, но прокурорът Робърт Морис казва, че не е бил изненадан – все пак делото е приключило бързо в отдалечена съдебна зала и името на обвиняемия е било непознато.
Алис Мънро почина през май [2024]. Международните некролози, които включват всеобщи похвали от приятели и колеги, изглежда са ускорили оповестяването на случая. Скинър, а също братята и сестрите ѝ твърдят, че не се стремят да смалят литературната репутация на Мънро, а просто искат историята да бъде част от публичното знание. Ако това е така, желанието им не е било уважено. Алма матер на Мънро, Университетът на Западно Онтарио, закри катедрата по творчество на Алис Мънро. Потребители на Туитър публикуваха снимки на нейни книги в кофи за боклук. Indigo, най-голямата верига за книги в Канада, премахна всички портрети на Мънро. А големи медии като Vox се питат: „Какво да правим с Алис Мънро сега?“
Под заглавието „Алис Мънро ни предаде, заедно със собственото си наследство“ колумнистката по изкуствата на Globe and Mail Марша Ледерман отиде още по-далеч: „Нейните истории не могат да останат на рафтовете ни с книги. Какво да правим сега? Как можем да я прочетем отново, някога? Творбите ѝ ще бъдат разглеждани през нова оптика – ако изобщо може да се допусне по-нататъшно разглеждане. Силуетите, плановете на издателствата, рафтовете на книжарниците – толкова много неща трябва да се пренаредят.“ В подобен дух „Ню Йорк Таймс“ цитира финалистката от конкурса „Пулицър“ Ребека Макай: „Тези разкрития не само смазват наследството на Мънро като личност, но и правят разказите, които в ретроспекция са били толкова ясно свързани с тези неразбираеми предателства, по същество да не могат да бъдат прочетени като нищо друго освен като полуреализирани признания. За мен това ги прави напълно нечетими.“ Тази морална поза, целяща да накара всички правилно мислещи хора да не четат или преподават Мънро, е колкото шокираща, толкова и себевъзвеличаваща.
По-разумните гласове от академичните среди и изкуството не призоваха за отмяна [cancellation], но дори и те смятат, че „това без съмнение ще се отрази на начина, по който преподаваме и пишем за творчеството на Мънро“, което оттук нататък ще има предвид „тази болезнена равносметка“. Семинарите за Мънро могат да се провеждат, „само че сега те ще бъдат съвсем различен вид семинари“. Чудя се защо: Чарлз Дикенс се е опитвал да затвори съпругата си в лудница. Толстой е бил пристрастен към секса и е използвал жените като носни кърпички. Норман Мейлър е намушкал една от шестте си съпруги с ножче за писане, като едва не улучил сърцето ѝ. А Алис Уокър е параноична антисемитка и пропагандаторка на Ционските протоколи. Нито един от тези стълбове в учебните програми не е бил преразгледан заради тревожния им личен живот. И за това има основателна причина: Както съм писал и на други места, ако книгите трябва да се изхвърлят заради живота на техните автори, няма да остане нито една библиотека.
По-потискаща от този двоен стандарт е очевидната неспособност на някои литературни среди да разберат творческия процес. Светогледът не се създава от въздуха. Разбира се, че разказите на Мънро са „полуреализирани изповеди“ – също както и разказите на Достоевски, Толстой, Уокър и всеки друг автор, който си заслужава да бъде четен. Колкото и да е неприемливо, „Приключенията на Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол, „Питър и Уенди“ (Питър Пан) на Джей Ем Бари и „Смърт във Венеция“ на Томас Ман нямаше да съществуват без противоречивите мании на техните автори по отношение на децата. По същия начин несантименталните разкази на Алис Мънро за гротескно поведение, увредени характери и нездрави взаимоотношения нямаше да съществуват без живота, вкоренен в готиката на Южно Онтарио.
Изкуството може и да не ни облагородява – свидетели сме на лудостите на най-големите му практикуващи и покровители – но то може да ни помогне да развием разбирането си за човешката природа. Емпатията е най-трудна в ситуации, които ни ужасяват отново и отново. Както казва професор Робърт Лекър от университета Макгил за разкритията на Мънро: „Намирам това за необяснимо. Просто не мога да го проумея.“ Това едва ли е изненадващо. Всички ние споделяме незаслужената увереност, че в нови и трудни ситуации ще постъпим правилно, и предполагаме, че всички достойни хора, на които се възхищаваме, ще направят същото. Животът предполага друго.
Именно тук се намесва изкуството. То ни кара да помним, че никой не е злодей в собствената си история и че никой не е само едно нещо. Отец Брус Ритър, който е правил секс с тийнейджърки, е и отец Брус Ритър, който основава Covenant House – международната организация, помогнала на над милион и половина бездомни деца по света. Жан Вание, който е злоупотребил с поне двадесет и пет жени, дошли при него за духовно ръководство, е и Жан Вание, който е основал общностите L’Arche, донесли надежда и достойнство на безброй хора с интелектуални затруднения.
Разбира се, за разлика от Ритер и Вание, Мънро не е била насилница. Нейният грях е безусловната любов към съпруга ѝ. В нейните очи той е бил прекрасен човек и сродна душа, който е живял с ужасна болест. Не чудовище, а, подобно на Раскалников – човешко същество, което е извършило чудовищни неща. Тя не е избрала него пред дъщеря си, по-скоро е избрала да не избира. По-смело ли е да направиш това, което всички останали смятат, че трябва да направиш, или да направиш това, което според теб има смисъл, въпреки че последиците от разкриването биха били всеобщо осъждане?
В последната си книга „Скъпи живот“ Мънро пише: „За някои неща казваме, че не могат да бъдат простени или че никога няма да си простим. Но ние го правим – правим го през цялото време.“ Със сигурност не е изненадващо, че Мънро би простила същото на съпруга, когото е обичала, както и на измислените си творения. Със сигурност е по-изненадващо, че празнуваме дарбата на Мънро, като откриваме човечността в дълбоко несъвършените ѝ герои, докато хвърляме сурова, манихейска присъда върху самата Мънро. Какво прави неспособността ни да прощаваме със способността ни да се изповядваме? Хуманитарните науки ни учат, че инстинктът да омаловажаваме, морализираме и наказваме трябва да бъде смекчен от способността за разбиране, благодат и изкупление. Това е урок, който художествената общност и читателите трябва да запомнят.
