От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

01

 

Разположен между Дунавската равнина и Стара планина, по склоновете на красивите проломи и меандри на р. Янтра, Търново е град с богато културно-историческо наследство. През Средновековието той носи името Търновград, като постепенно става известно с наименованието Търново и се превръща в историческа и духовна столица на България.[1] Етимологията на името на града има няколко догадки и предположения. Най-разпространената теория за произход на първоначалното име Търновград е славянската – от старобългарското „тръневъ“, „тръновъ“, в смисъл на „трънлив, трънен“, и „градъ“ – „оградено място, крепост, твърдина“. Според друга версия името на града идва от латински (римски) – „Турис“ (кула) или „Тринавис“ (означаващо Три кораба) – тоест на трите хълма на които е бил разположен: Царевец, Трапезица и Момина крепост. Акад. Васил Гюзелев изказва предположението, че името на града идва от тюркската (съответно булгарската) дума „турун“ – означаваща „управител“, „княз“(от „трун“ произлиза и думата „трон“). Тази дума е запазена в езика на волжките българи и чувашите. Проф. Йордан Андреев (1939 – 2008) също отдава предпочитание на стара, запазена и до днес тюркска(булгарска) дума, присъстваща в езика на чувашите „тарън“, означаваща „ниско място, гледано от високо“.[2]

На 26 окт. 1185 г. в църквата „Св. Димитър“ братята Иван-Асен и Теодор-Петър слагат края на византийското господство и провъзгласяват Търново за столица на новото българско царство. Средновековният град се разраства бързо и се развива като най-непревземаемата българска крепост през XII – XIV век. Като столица, по време на Второто българско царство (1187 – 1393), той е разположен на четири хълма: Царевец, Трапезица (с еврейски квартал), Света гора и Девинград (Момина крепост). Според съвременници през Средновековието Търново е бил новият Йерусалим, Рим и Константинопол, взети заедно. В Търновград са се съхранявали мощите на тринадесет светци.

През пролетта на 1393 г. султан Баязид I Светкавицата стоварва войска пред Търново и го подлага на продължителна обсада. Иван Шишман не е в града и патриарх Евтимий ръководи защитата му. Смята се, че градът издържа тримесечна обсада. На 17 юли 1393 г. турците превземат столицата. Патриарх Евтимий (ок. 1325 – ок. 1403) е пленен и изпратен на заточение в Тракия, по всяка вероятност в Бачковския манастир. От тогава Търновската патриаршия престава да съществува, а българската църква губи независимостта си и е подчинена на Константинополската патриаршия.

Независимо от това, че Търново вече има нов статут и е част от османската държава, в края на XIV и през по-голямата част на XV век, Търновската художествена школа продължава своята дейност и има важни приноси за средновековната култура и литература. Посредством Евтимиевата правописна реформа и книжовна школа с представители Григорий Цамблак (1365 – 1420) и Константин Костенечки (1380 – 1431), се оказва влияние върху руската, сръбската, влашката и молдовската средновековна култура. Това влияние е известно и като второто южнославянско влияние върху тези народи.

По времето на столичния си период, в рамките на Второто българско царство, Търново е бил с население от около 25 хил. души. След завладяването му от османците християнската общност намалява, като една част от нея се разполага извън основния град. Поради историческата си важност и стратегическото си положение, в града се забелязва силно турско присъствие. Османските документи сочат, че към 1479 г. в него има 132 мюсюлмански домакинства, 468 християнски и 3 хил. жители. Първите сведения от български източник за града са на католика Петър Богдан от ХVІІ в. (1640 г.). Той твърди, че в Търново живеят над 10 хил. жители с 2000 православни къщи и толкова турски. Два века по-късно (1843 г.), Константин Фотинов дава информация за населението на града в „Общое землеописание“, като посочва немалката цифра от 25 хил. души. В „Землеописанието“ на Тодор Хрулев, издадено в Букурещ през 1858 г., се съобщава също за 20 000 жители, а в търговското ръководство на Димитър Хамамджиев, издадено в Цариград през 1859 г. са записани 30 000 жители. По това време градът се пише и споменава с името Тринава или Тернава. За броя на населението на Търново в същия период има данни и от чужденци. В описанията „Турция в Европа“ от 1840 г. на посетилия тогава града французин Ами Буе се отбелязва, че жителите му наброяват 12 хил. души, като повечето били българи. Друг чужденец – германският генерал Август Йохмус (барон Катиньола), който преминава през българските земи в 1847 г. отбелязва, че жителите на Търново били 20 хил. души.


Small Ad GF 1

Този отрязък от време е вече моментът, когато градът се е разделил условно на две жилищни части: турска и българска. Турците в началото се заселват главно в и около Царевец, а частта от българско население останало да живее в свои махали, именувани на свещеници. В града продължават да живеят немалко търговци-гърци, евреи, арменци, дубровничани, генуезци и италианци. На запад се образуват нови квартали с култови и търговско-занаятчийски центрове – чаршиите. Новите обществени и култови сгради, принадлежащи на господстващата турска националност – джамии, минарета, бани, конаци и ханове (кервансари) оформят ориенталския характер на града. Още в 1435 г. по времето на Гази Али Фируз бей, който е началник на румелийските акънджии, са построени знакови култови обекти като джамията на Царевец, завие с медресе и имарет, както и мостът към турската махала.

 

02

Турският мост

 

Най-старите и прочути търновски мостове са турският (Фирузбеевият, Бейският) мост и Владишкият мост. Устоите на Турският мост са от дървени пилони под дъното на реката. До тогава през реката се е преминавало с лодки (каици). Съоръжението, дълго 60 м и високо 8 м, свързва тогавашната Турска махала (след Освобождението известна като „Св. Троица“ или „Света гора“) с подножието на историческата крепост Царевец и с околните селища, разположени на юг. 1897 г. се оказва фатална за един от първите търновски мостове. Свидетел на трагедията споделя, че през въпросната година „водата на Янтра се бе издигнала много високо, два метра по-високо от Владишкия и Турския мостове“. Мощните и силни вълни успяват да откъснат Фирузбеевия мост. Съоръжението е съборено до основи от голямото наводнение. Макар и с по-бавни от очакваното темпове, търновци възстановяват моста и той отново заема своето място в живота на населението.

Що се отнася до Владишкият мост, още Феликс Каниц (1829 – 1904), пребивавайки по нашите земи, гледа на Владика Кьопрюсю (турското название на съоръжението) като на феномен, съчетаващ дивния ландшафт с практическото си предназначение „да води към третия български квартал и към чудесно оформения хълм Трапезица“. Сведенията в издадения през 1907 г. „Пътеводител на Търново и околността му“ сочат, че мостът е дълъг 100 м и висок 7 м. Според някои изследователи дървеното съоръжение, свързващо двете части на Асенов квартал (през Средновековието известен като Нов град, а по-късно – Долната махала), е строено през 1850 или 1856 г. на мястото на средновековен мост, а според други появата му се отнася още към 1774 г.. Не е ясен и произходът на наименованието му – преобладава мнението, че търновци дарили нужните средства за изграждането на моста, в знак на благодарност към делото на владиците.

До Освобождението в Търново са съществували около 70 хана. Най-популярните ханове са били: Ханът на Бяла Бона, Търновският хан, Абаджийският хан. Много от хановете са били и с пристроени към тях дюкяни и гостилници. Тогава градът се е простирал в участъците между хълмовете Царевец, Трапезица, Момина крепост, Орловец и Света гора. Административно той е разделен на следните райони: Болярската махала, Ич махала, махала „Света Троица“, махала „Свети Константин“, Патрик махала (около църквата „Св. св. Константин и Елена“, където живеят и гърци), южната страна на хълма Орловец (западно от основния град) и Горна махала или Варош. В Търново се влиза от три порти: Дервенската, Горната и Долната. Жилищната архитектура в града от това време е по-малко позната, защото липсват достатъчно данни и запазени образци поради разрушенията и честите пожари, какъвто е големия пожар от 1680 г. В пътеписите на чужденците, минали през града има описания за големината, материалите и конструкцията на жилищата предимно като дървени хижи. Данни за вида на старите средновековни жилища изградени изцяло от ломен камък, с малки прозорчета, с решетки и сводови входове могат да се намерят в къщите от българската – Асенова махала. Някои от тях просъществували до земетресението през 1913 г., както и в запазените стари къщи на близкото село Арбанаси.

Към средата на XIX в. Търновград е значителен административен и стопански център – до 1860 г. в града са се помещавали руското, австрийското и френското консулства. Ако се позовем на източниците, в него се развиват над 50 занаята – казанджийство, златарство, абаджийство, тъкачество, мутафчийство, дърводелство, грънчарство и др. През 60-те години на същия век се основават и първите фабрики за коприна, спирт, оцет, хартия, вакса, сапун и други. Италианецът Дойно Викенти построява в Търново известната копринена фабрика през 1861 г. Търновски търговци държат кантори и създават връзки с Лондон, Манчестър, Лайпциг, Виена, Генуа, Неапол, Букурещ, Брашов, Браила и Одеса, въртят търговия из Османската империя и в Европа.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Като едно от най-оживените места в града се очертава Самоводската чаршия. Чаршията се създава през 60-те 70-те години на XIX в., когато Търново започва да расте на запад от стопанския център Баждарлък. В пазарни дни идват земеделски производители от близкото село Самоводене и върху постлани направо на земята чергици продават зеленчуци. Оттам идва и по-новото име на малкото площадче – Самоводски пазар. Оформят се две улици с търговски и занятчийски дюкяни, работилници и ханове. През годините на Възраждането тук са бакалската, ковашката, халашката, опинчарската и др. чаршии, хаджи Давидовият, хаджи Великовият и на Атанас Йоноолу ханове. Тук е и метохът на Хилендарския манастир. По уличката, която тръгва на запад от Самоводския пазар, наред със занятчийските работилнички се намира запазеният и до днес хан на Хаджи Николи. По тротоара, от фурната до хана на хаджи Николи, селянки от Беляковец, Дичин и други села продават мляко, масло, сирене. Това е улица, на която може да се намери всичко. Особено в сряда и петък, когато става пазарът, тя се превръща в нещо като панаир – толкова много хора имало там, че яйце да хвърлиш, нямало да падне на празно. След Освобождението тази стопанска част на Търново запазва традициите на възрожденските занаятчийски чаршии. Тя става символ на занаятчийско-търговския характер на стария град.

В това историческо време в града с авторитет се ползват търговски фамилии и фабриканти като Карагьозови, Сарафиди и др. Фабрикант, дарител и общественик, Стефан Карагьозов (1818 – 1879) първоначално започва търговия с бакалски стоки, които доставя от Цариград, където притежава кантора. След 40-те години на XIX век Търново става обект на чуждестранен интерес, породен от развитие на занаятите, в това число на бубарството. В броя на вестник „България“ от 20 юни 1859 г. е направен коментар за пристигане в Търново на цяла група италианци и французи, по повод търговията с пашкули. Натрупаните капитали дават възможност на Ст. Карагьозов да построи фабрика за печене на пашкули и точене на коприна в Търново. Фабриката е построена от големия възрожденски строител Уста Колю Фичето. Тя е оборудвана с модерни машини доставени от Италия и Австро-Унгария. Освен с преработката на пашкули, във фабриката се произвежда спирт и бира. За нуждите на предприятията си Стефан Карагьозов организира добив на въглища от мините в Шипченско, построява парна мелница в местността Дервеня. Карагьозов е приятел и бизнес партньор в някои начинания с големия търновски търговец и борец за черковна независимост хаджи Николи Минчоолу. В началото на януари 1867 г. в просторната къща на търговеца Димитър х. Ничов е открита първата болница в Търново – „Св. св. безсребърници Козма и Дамян“. За неин управител е назначен именно Стефан Карагьозов. Той е попечител и на обществените училища в региона. Умира в Търново след заболяване от тиф.

С голямо влияние след Освобождението се ползва младият Стефан Сарафов – Сарафиди (1864 – 1923). Ст. Сарафов се отличавал с родолюбие и бил част от каймака на търновското общество и един от най-богатите местни търговци. Той е собственик на прочутата за времето си къща на Венетия (Винития), известна още като Сарафидевата. Информация „за тая бележита къща“ с модерен европейски вид ни е оставил в спомените си Тодор Янков: „Тя е масивна постройка с търговски мази под нея и без особени някои вънкашни украшения. Вътрешността и, обаче, беше красива и великолепно наредена. Стените и бяха покрити с живопис, представляващ изгледи от пейзажи и градове; не липсваха и народни сюжети. Във всяко помещение висяха грамадни, венециански полилеи и също такива огледала по стените“.

В 1858 г. еснафските организации в Търново„пет главни и пет малки“, се включват активно в социалния живот на селището. Техни представители влизат в училищните настоятелства, като поемат инициативата за изплащане на дълговете, натрупани при старите управителни съвети. От касата на търновските еснафски организации се покриват разходите за заплати на учителите. За мерките на новите училищни настоятелства, в които участват и местни търговци „Цариградски вестник“ съобщава: „Речените училищни притежания, оценивши ся на 94 500 гр., продадоха си и на дълга си дадоха. С усердното старание на новите епитропи събраха се пари и се заплатиха недоплатените платки на учителите.“ Възрожденските търговци подкрепят проекта на търновския митрополит Неофит Византиос за създаване на висше училище – „академия всред град Търново“ през 1851 г. В открито писмо до читателите на „Цариградски вестник“, те посочват необходимостта от развитие на светското образование и организирането на нови училища.

Както се вижда, частната благотворителност през Възраждането е широко разпространена. Народополезните дела са вътрешна потребност и определят битието на богатите търновски граждани. Обновявайки християнските храмове и насърчавайки светското образование и култура, възрожденските дарители съхраняват българската духовност. В списъка на настоятелите и дарителите на Елинското училище в Търново и в отделни документи, съхранени в Търновската митрополия от края на XVIII и началото на XIX век се срещат имената на „търновските първенци“ и „високоблагородни хаджии“ като хаджи Костас, хаджи Стоян, Николау Стати, Теодор Параскева, Димитър Стоянов и др. През 1822 г. търговецът Велчо Атанасов (Джамджията) открива в Търново първото частно килийно училище, за обучение в елементарна грамотност. По негова инициатива в града е открита и книгопродавница. В търговския магазин на площад „Баждарлък“, той продава църковна, учебна и светска литература. С местен патриотизъм се отличава дарителската инициатива на Никола Пиколо – брат и съдружник на небезизвестния търновски търговец Сава Савов. Пиколо завещава след смъртта си през 1865 г. парични суми на Търновското общинско училище и на търновската църква „Успение Богородично“.

Бележитият ни писател, журналист и революционер Любен Каравелов (1834 – 1879) също оставя следа в миналото на Търново. През 1877 г. той открива първата печатница в старопрестолния град. Немалък принос за развитието на обществената мисъл в България през епохата на Възраждането има търновецът Киро Тулешков (1846 – 1904), който е съратник на Каравелов. Освен книжовник, журналист и педагог, Тулешков има заслуги и за учредяването на Българското печатарско дружество. При престоя му в Букурещ той става помощник на Любен Каравелов и сътрудничи на вестниците „Дума на българските емигранти“ и „Независимост“. В периода 1876 – 77 г. издава в. „Български глас“. Именно до него Христо Ботев адресира писмото (1868), в което дава знаменитото описание на Васил Левски:

„Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел!“

След освобождението Киро Тулешков живее в родното Търново. Тук основава печатница и взема участие в обществения живот на града. Автор е на литературни творби с тематика за живота на българите през Възраждането.

В Търново работят видни дейци на националното просвещение: Петко Р. Славейков, Никола Златарски, Анастас Гранитски, Евгения Кисимова, Пандели Кисимов, Тодор Шишков, Стоян Маринов, Добри Войников, Цани Гинчев и други. Едни посвещават целия си живот на училищното дело и на народното просвещение, смятайки издаването на учебници и книги за най-народополезно дело. Други ревностно се заемат с устройване на читалището, създадено през 1869 г., като обогатяват библиотеката, организират първите театрални представления, развиват идеята за създаване на музей, издирват и събират старини. Трети се включват в борбата срещу гръцкото духовенство.

Безспорен търновски фаворит в развитието на просветното дело е Петко Р. Славейков (1827 – 1895) – писател и общественик, поет, учител, публицист, издател на едни от най-важните и четени вестници за възрожденския период. След възстановяването на българската държава към тези си дейности той прибавя и политическа кариера. Славейков е роден в Търново, син е на занаятчията Рачо Казанджията,[3] майка му Пенка умира скоро след раждането му. Образованието му е дейност, която съпровожда целия му живот. Започва да учи в местно килийно училище, а впоследствие последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Успоредно с това, през юношеските си години, той усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Търново. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Ем. Васкидович и Хр. Павлович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западно-европейската литература. Първото му литературно произведение – „Акатист на три светители“ – е съхранено и запазено. Навършил 16 години, през 1843 г. той става учител в родния си град.

Следват и първите обществени инициативи на младия Славейков, подтикнати от недоволство срещу гръцкото духовенство в града. То става повод за написването на „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ – сатирично лирическо произведение, което остро ги напада. То сериозно разбунва духовете в старопрестолния град и Славейков става нежелан там. Преследван от гръцките владици, младежът обикаля почти цяла северна България (Видин, Враца, Берковица, Плевен, Бяла, Лясковец, Елена, Трявна, Търговище и др.) упражнявайки „занаята“ си на даскал. Работи като учител в първото класно училище в Елена и го нарича Даскалоливницата (подобно на „свещоливница“ – място, където се леят даскали). Славейков преподава по взаимо-учителния метод като продължава да чете. Това изиграва своята положителна роля за запознаването с бита и езика в различните краища, населени с българи.

Заедно с преподаването Славейко развива важна културно-познавателна дейност – до 1847 г. той събира 2263 песни, пословици и поговорки. Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник „Гайда“. Натрупал вече опит, след като работи известно време в Трявна[4] и във Варна, той заминава през 1864 г. за Цариград. В космополитния град Славейков е поканен да редактира българския превод на Библията от Българското библейско дружество, наред с д-р Албърт Лонг, д-р Елиас Ригс и Христодул Костович Сичан-Николов. Нейният цялостен превод, известен като Славейковата Библия, е отпечатан в Цариград през 1871 г. Определено може да се каже, че този негов труд е равносилен на подвиг. Там Славейков издава и в.“Гайда“ (1863 – 1867), в. „Македония“ (1866 – 1872), сп. „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), сп. „Читалище“ (1872 – 1873) и др. Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград – издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Заедно с това той взема активно участие и в черковната борба и става един от ръководителите и; бива учител и в българската Екзархия.

Славейков е пионер на българската възрожденска литература и публицистика. Първите му книги са издадени през 1852 г. – „Смесена китка“, „Песнопойка“ и „Басненик“. Като творец върхът на неговия гений е поемата „Изворът на Белоногата“, чиято основа е народно предание. Тя е написана през 1873 г. и самата чешма, на която е кръстено произведението, съществува и се намира в покрайнините на днешно Харманли. В следващите години Петко Славейков издава два сборника с народни песни (1860, 1868). Той е и първият български автор на басни, превежда и адаптира към българската действителност чужди автори. Малко известен факт е, че той е автор и на първата запазена до наши дни готварска книга.

В 1874 г. Славейков основава българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите. След това учителства в Стара Загора. Руско-турската война от 1877 – 78 г. го заварва именно тук, където в резултат на пожар загубва ръкописите си и събраните пословици (между 15 – 17 хил. на брой), които възстановява с много труд след Освобождението. Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. Издава „Български притчи и пословици и характерни думи“, изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията.

След освободителната война общественикът се връща в родния си град, за да вземе участие в изработването на Търновската конституция и в Учредителното събрание. Като политик два пъти заема постовете министър на вътрешните работи в правителствата на Петко Каравелов (1881 и 1884 – 1885 г.). Докато е министър на просветата (1881 г.) написва „Инструкция по училищното дело“. През 1884 г. Славейков става почетен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН), на което е дописен член от 1875 г. Славейков дава своя принос и за Съединението. В неговото навечерие той заминава за Пловдив, а след осъществяването му за кратко е управител на областта. По време на Сръбско-българската война помага на фронта като делегат на Червения кръст. Смъртта спохожда този велик българин на 1 юли 1895 г. в дома му в София. Освен изключителните си заслуги приживе, дядо Славейков оставя на България още нещо – неговия син Пенчо Славейков – не по-малко забележителен творец и човек.

По стъпките на Петко Славейков вървят и други заслужили българи. Такъв е Никола Златарски (1823 – 1875) – учител и обществен деятел, участник в борбата за независима българска църква. Роден в Златарица в попско семейство, първоначално той се образова в елино-българското училище към църквата „Св. Богородица“ в Търново. След това през 1843 г. учи взаимоучителната метода в Габрово. Първите му стъпки като даскал са в първото българско взаимоучително училище в Търново, към църквата „Св. Никола“, където е наричан свойски „Златарчето“. При преобразуването на училището в класно през 1856 г.той преподава в него докъм 1867 г. Тук Златарски отпочва борбата срещу елинските „просветители“ и е особено деен при прогонването на гръцкия владика Неофит през 1858 г. и недопускането на неговия заместник Григорий след 1861 г.

През 1862 г. Златарски е съставител на сборник от вечерни молитви, напечатани в Букурещ през същата година. В периода 1867 – 1872 г., когато търновската митрополия е без титуляр, той застава начело на гражданската епитропия. Никола Златарски води активна кореспонденция с български възрожденски деятели в Цариград и всички кътчета на българските земи. Двама от синовете на Златарски – Георги и Васил – след Освобождението стават професори в Софийския университет. Георги Златарски (1854 – 1909) е основател на българската геоложка наука, а Васил Златарски (1866 – 1935) е историк-медиевист, археолог и епиграф, останал като едно от най-големите имена на българската медиевистика със своята тритомна „История на българската държава през средните векове“.

Анастас Гранитски (1825/30 – 1879) е учител и книжовник, един от най-дейните преводачи за времето си. Роден в Котел, той учи при Сава Доброплодни (който тогава е в Котел), в Сливен, в Цариград, където се обучава в Куручешменската гръцка гимназия, а по-късно – в Медицинско-хирургическата академия в Галата сарай. Учителства в Свищов, Шумен (1859 – 1863), Ловеч (1863) и Търново, където се установява в началото на 60-те години на XIX век. Преподава френски, турски, гръцки и български език. Поддържа близки отношения с Г. Раковски, Ст. Богориди, Н. Бозвели, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Ив. Богоров и др.

Литературните и научни интереси на Гранитски са твърде широки – от медицински до философски, религиозни, педагогически и търговски съчинения. В историята на българската литература Гранитски вероятно ще остане най-вече с името на преводач. Той се насочва към две произведения с особено място в литературния живот от това време, публикувани като подлистници на „Цариградски вестник“, а след това и в самостоятелни книги – „Индийска хижа“ (1850) и „Павел и Виргиния“ от Бернарден дьо Сен Пиер. Преводите са направени от гръцките варианти в мерена реч, дело на видния търновец Никола Пиколо, като е използван и френският текст. Двете повести са едни от върховите изяви на сантименталната книжнина на Българското възраждане. Специално място в творчеството на Гранитски заема и една интересна книга, въпреки че за разлика от другите му текстове тя е подписана само с инициали – „Съставил А. П. Г.“. Това безспорно е най-личното му дело; в същината си това е документална публицистика, автобиографичен разказ с претенцията да бъде „Истинний глас на България“.

Евгения Кисимова (1831 -1885) е изтъкната търновска общественичка, дарителка и основателка на благотворителните организации Женска община и Дружество „Милосърдие“. Родена в Търново и завършила девическото училище, Още съвсем млада Евгения се проявява като модерна жена, която е едновременно интелектуалка, води светски живот, участва и подема инициативи, поддържа приятелски отношения с едни от най-изтъкнатите личности по онова време – в т.ч. с румънската княгиня Елисавета (Силва Мара). Появата на сдружение, което да обедини усилията на жените от Търново и да придаде официален, публичен характер на тяхнато обществено присъствие, до голяма степен се дължи на енергичната инициатива на Евгения Кисимова. Идеята за такова дружество възниква през 1869 г. под името Женска община, като през октомври същата година е приет устав на дружеството. Едно от главните задачи в плановете на дружеството е да се отвори каса за набиране на средства. Целта е със събраните пари да бъдат подпомагани девическите училища и една главна учителка, която да обучава момичетата на необходимите науки. На по-късен етап дружеството си поставя за задача да отвори училища в селата около Търново. Друга важна инициатива е организиране на Неделно училище в Търново (от март 1870 г.). Занятията се провеждат в храма „Св. св. Константин и Елена“. Едно от немаловажните направления на дружеството е към изпращане на млади момичета да продължат своето образование в чужбина.

Пандели (Пантелей) Кисимов (1832 – 1905) е брат на Евгения Кисимова. В началото той учи в родния си град и помага на баща си в търговията. След това той поема по пътя на Славейков, Гранитски и другите търновски будители. От 1858 до 1861 г. прави опити да отвори печатница в Търново. Узрял за идеите на времето, той става дописник на вестниците „България“, „Цариградски вестник“, „Македония“, „Турция“, „Право“, сп. „Български книжици“ и изданията на Раковски. Пандели Кисимов е привърженик на политическия дуализъм, т.е. за двойна българо-турска империя по примера на Австро-Унгария. Спомените му „Исторически работи“ са богати на сведения за културния и политическия живот и разкриват идеите на автора си. Популярен на времето е бил преводът му на „Откриването на Америка“ от Йоаким Кампе (1744 – 1811). След Освобождението живее в София, където умира.

Сходна е житейската и професионална съдба на Тодор Шишков (1833 – 1896) – възрожденски учител и просветен деятел, роден също в Търново. Освен преподавателската си работа, той активно сътрудничи на периодичните издания „Цариградски вестник“, „Български книжици“, „България“, „Дунавски лебед“, „Време“, „Македония“, „Право“, сп „Читалище“ и седмичника „Българска пчела“. През 1855 г. излиза в негов превод от френски „Малка енциклопедия или първоначални познания за деца“, отпечатана в Цариград в три поредни издания. През 1860 г. Шишков превежда от гръцки и издава „Първа храна за човешкия ум, школска и домашна книга за децата“.

Тодор Шишков заминава за Франция през 1861 г. и през 1865 г. завършва „Колеж дьо Франс“ в Сорбоната в Париж, издържан от д-р Петър Берон. От 1871 до 1873 г. е назначен в Цариград, а после в „люлката на Възраждането“ – Сливен, след което отново се установява в Търново. Той е автор на редица учебници, сред които се откроява „История на българския народ“ (1873). Творческият му път включва също така преводи и издания на художествени книги, сред които: „Велизарий“ (историческа драма) – от Х. Траудцен, „Странствованията на Телемаха“ – Ф. Фенелон, „Малък Робинзон“ и „Чичо Томовата колиба“. Т. Шишков е автор и на комедията „Не-ще-може! (или Глезен Мирчо)“.

Стоян Маринов (1838 – 1904) е роден в с. Шодековци, Търновско. Подобно на Гранитски той е изявен книжар, книгоиздател и публицист. Твърде млад се премества да живее в Търново и започва да учи шивашки занаят. Но това не го задоволява – в 1853 г. открива една от първите книжарници през Възраждането. Маринов е един от учредителите на „Книгопродавница Момчилов и Сие – Търново“, отворила вратите си през 1868 г. В сдружение с Ив.Момчилов, Ст.Маринов се намесва активно във възрожденското книгоиздаване по нашите земи. По-късно той отваря клонове на книжарницата си в градовете Свищов и Русе. След Освобождението продължава книгоиздателската си дейност в сътрудничество с Христо Данов и търговеца Янко Ковачев. Завършва жизнения си път в гр. Търново.

Пътят на още един възрожденски титан – Добри Войников (1833 – 1878), минава макар и за кратко през Търново, където умира от тиф; погребан е до гроба на Кольо Фочето. Роден в Шумен, Войников е бележит драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец. Той е основоположник на българския театър, пръв български режисьор и автор на театрални пиеси. Най-известна сред тях е „Криворазбраната цивилизация“ от 1871 г., смятана за най-добрата българска комедия до началото на XX век. През 1869 г. той е един от учредителите на Българското книжовно дружество (днешната Българска академия на науките).

В Търново пребивава и Цани Гинчев (1835 – 1894)[5], който е роден в близко разположения Лясковец. Също от плеядата именити писатели, просветни дейци и публицисти. Първоначално Гинчев учи в килийно училище, после в Метоха при Петропавловския манастир; по-късно черпи знания и в Търново при Никола Златарски. През 1848 г. се озовава в Белград, където продължава образованието си в гимназия. Тук се запознава с Раковски и през следващите години е близък негов приятел и съратник. Става сътрудник на етнографския труд на Раковски „Показалец“, в който се отпечатват народни песни, приказки, обредни обичаи и вярвания, както и народен календар.

В 1860 г. Цани Гинчев се установява в Киев, където следва естествени науки. По-късно през 1862 г. той става учител в българската колония Карагач в Бесарабия, където прекарва седем години. Окончателно се завръща в България през 1870 г. Същата година издава първата си стихосбирка „Български басни“, а след това в 1872 г. отпечатва в Цариград своята балада „Неожидана среща“. През 1873 г. се премества в Габрово, където преподава естествени науки (история), химия и черковнославянски език. След Освобождението е привлечен от Временното руско управление като окръжен управител на Търново. Като такъв „по право“ участва в Учредителното събрание през 1879 г.

През 1886 г. Цани Гинчев е титуляр в Търновската девическа гимназия по български език и литература, и естествена история. Едновременно с това от следващата 1887 г. става издател и на списание „Труд“, в което печата свои творби. През първата година това е „Няколко думи за историята на нашето градинарство“, на следващата 1888 г. – повестта „Зиналата стена“, а през 1890 г. – повестта „Ганчо Косерката“. През 1892 г. Гинчев издава още една повест – „Женитба“, както и „Писма за корените и законите на българския език“ и „Седянка“. Цани Гинчев е член и активен сътрудник на образуваното по негово време Българско книжовно дружество (превърнало се по-късно в Българска академия на науките). Сътрудничи на сборници, списания и вестници в духа на народознанието и литературата.

В тази неповторима епоха на национален, стопански и духовен подем геният на самоукия архитект-строител Никола Иванов Фичев (1800 – 1881), известен като Кольо Фичето, създава шедьоври на възрожденската архитектура: църквите „Св. Рождество Богородично“, „Св. св. Константин и Елена“, „Св. св. Кирил и Методий“, „Св. Спас“, хана на Хаджи Николи, конака, къщата с маймунката и др. Никола Фичев е роден и израснал в Дряново, където получава първите си уроци по строителство от местни майстори. През 1830 г. се установява да живее в старопрестолния град.

 

03

Старата черква „Рождество богородично“

 

Една от първите сгради, построена от самобитния майстор е „Св. Рождество Богородично“ в Търново (1842 г. – 1844 г., която се явява катедрална църква на Великотърновската епархия на Българската патриаршия. Намира се в старата част на Велико Търново, в т.нар. „Болярска махала“. Изградена е от дялан пясъчник, като характерни особености на църквата са големият главен корниз и двойната, фичевска кобилица от камък и червени тухли. Украсена е с четири колонки и елипсовидни прозорци, които придават особена оригиналност на фасадата. Църквата е трикорабна. Най-оригиналното във вътрешността на църквата са двата реда капители. Сводовете са направени от тухли и хоросан. Освен главния вход има още две странични, симетрично разположени врати, през които се излиза във външните аркади. Построена е със средства, събирани от населението по махали. Иконостасът е дело на Антон Станишев, познат още и като Дебралията.[6]

На 1 юни 1913 г. Търново преживява катастрофално земетресение, в резултат на което е разрушен и катедралният храм. Остава само камбанарията, макар и силно повредена. Основният камък на новата катедрала е положен през 1924 г., а през 1934 г. сградата е завършена и осветена. Фасадата е възстановена по чертежите и макета, изработен от Леон Филипов[7] преди земетресението. В Търновския съборен храм полагат клетва българските князе Александър I Батенберг (1879 – 1886) и Фердинанд I Сакс Кобург Гота (1887 – 1918).

Интересни стилови елементи са използвани и при съграждането на „Къщата с Маймунката“, която е цариградска по тип. Тя е разположена на оживена улица в района на Самоводската чаршия. Над магазина, който е в долния и етаж, е поставена малка скулптура на голо седнало човече, което държи ръцете си на коленете. Лицето му е плоско и прилича на маймуна. Това е първата скулптура, използвана в творбите на майстора, вероятно под влиянието на западно-европейската архитектура. Къщата е много оригинална и хубава – построена с тясна лицева страна, тя издига и издава на къси еркери двата си етажа и привлича вниманието отдалеч. Стените на етажите са облицовани с плоско поставени червени тухли, чиито редове са отделени с тънка редица от косо поставени тухли. Белите фуги, грижливо изработени и леко издадени, образуват тънка мрежа от малки правоъгълници, които обрамчват всяка тухла. Етажите са ясно очертани от основите на еркерите, които са едновременно и корнизи. Покривът лежи също на силно издаден корниз. Две барокови елиптични прозорчета са отворени в плоската стена над магазина. Всичко в къщата – вратите, таваните, бароковите корнизи, които увенчават стените в стаите, е изработено красиво.

Забележителен обект от този период е Ханът на хаджи Николи, строен от 1858 до 1862 г. на Самоводската чаршия. Развит е на три етажа около един централен двор на място, опряно на хълм. Пред редицата от стаи майсторът прави в двата горни етажа тесни галерии, които опират на тънки колони. В ъглите на кубическите капители майсторът скулптира големи хубави листа. Ритъмът на колоните и аркадите с балдахинови сводове образува колонада, която отличава цялата постройка. В този хан Никола Фичев въвежда колоната във външната украса – както във фасадата на триетажната сграда, така и във фасадата на входните помещения пред сградата.

Църквата „Св. св. Кирил и Методий“ е построена в периода 1860 – 1861 г. с ферман на султан Абдул Меджид. Това по мнение на специалистите е една от най-красивите църкви на Колю Фичето. Разположена е на стръмен терен в квартал Варуша на Старо Търново.[8] Парите за съграждането и са дадени от еснафските сдружения,[9] средства пристигат и от българите в чужбина, в т.ч. Българската община в Цариград. Черковната сграда заедно с камбанарията-часовникова кула представляват единен, живописен, композиционно уравновесен архитектурен ансамбъл, който се вписва активно в градската среда. В екстериора и интериора на черковната сграда се наблюдават похвати, детайли и композиционни прийоми, характерни за почерка на майстор Кольо, а именно: голям главен корниз, двойна кобилица, висящи сводове и арки, бароковоизвити балкони, куполи. И всичко това, с изключително чувство за пластичност и раздвиженост. Страничната светлина идваща от различните по форма, големина и височина прозорци, някога се е преливала със светлината, струяща от високия купол, съборен от земетресението през 1913 г. Отвън църквата получава своя монументален вид не само чрез внушителната си стройност, но и чрез единството на разнообразните архитектурни тела и форми. При външното оформяне на сградата майсторът използа с творческа вещина противопоставянето на масивния каменен градеж от светъл слабожълтеникав пясъчник, обработен и фугиран с бял хоросан на нежния мотив на тухления корниз декориран с „вълчи зъб“, измазан в цвят няколко пъти различно. Художественият акцент обаче се пада на западната фасада, където над трите каменни арки на открития някога нартекс, симетрично са разположени малки прозорци и прекрасен кобиличен корниз. Кольо Фичето още тогава в кондиката на църквата е наречен „архитектон“. Иконописците и марангозите (резбарите) са от Трявна и Калофер. Храмът е уникален и с това, че в неговата килия е роден П. Р. Славейков.

През 1862 – 1863 г. Никола Фичев изгражда църквата „Св. Спас“. Тя е трикорабна и зидана от ломен камък. В украсата на страничните и на източните фасади майсторът въвежда колоните, които са каменни, кръгли долу и квадратни горе, подобно на хана на хаджи Николи, и по ъглите им са скулптирани големи и красиви акантови листа. Над главната и южната врати се извива „двойната фичевска кобилица“, а над нея и в ъглите между нея и рамката са скулптирани букети от ружи. Това красиво съчетание на архитектурни и скулптурни елементи вероятно се дължи на знанията и способностите му в областта на дърворезбата, която изучавал на младини при майстор Станю Марангозина. В тази църква, Фичето прави и друго нововъведение. Покривът е фестониран – извит по арките. Формата е реплика на старите търновски църкви. Изучавайки нашето архитектурно наследство, той всъщност създава един оригинален барок. За съжаление тази църква е изцяло съборена от опустошителното земетресение през 1913 г., и не може да бъде възстановена в автентичния си вид поради липсата на съхранени снимки.

Последната църква на Майстора, построена през 1872 – 1873 г., е църквата „Св. св. Константин и Елена“, заемаща централно място както в Търново, така и в неговото творчество. Страничните фасади са организирани като едно цяло, обединено от еднаквите прозорци. Входната западна фасада е забележителна. От двете страни на главната врата уста Колю Фичето поставя две малки статуи на архангели. Над преддверието се издига висока осемстенна камбанария, формата на която е едно от най-хубавите му открития. Всяка стена на камбанарията има кръгъл прозорец. Отворите на открития павильон завършват с понижени арки. Покривът се извива по нагънатия корниз. Тези типични барокови камбанарии с оригинални „фичевски“ форми и орнаменти, са разпространени и „запечатани“ от учениците му из цяла Търновска и Габровска област. По време на земетресението през 1913 г. пада и нейният купол, но има запазен акварел на Й. Обербауер, от който може да се види автентичния вид.

Ръководен принцип на уста Колю Фичето е да гради така, че хората да харесат сградата и да се гордеят с нея. Той счита, че архитектът трябва да прави изкуство от това, което гради. Това свое разбиране майстор Никола Фичев прилага при строителството през 1872 – 1876 г. на сградата, предназначена за турска казарма и известна като „Конакът“. Голямата сграда със своя тържествен издаден вход, увенчан с двойната фичевска кобилица, с двете странични крила, с многобройните си високи и светли прозорци, е типичен представител на възрожденската монументална архитектура. В нея откриваме изключителния усет на майстор Никола Фичев за хармония, за гъвкави линии, за силует, за пластичност, както и неговата грижа за красотата на всички детайли. В тази сграда няма форми на османо-турската архитектура. Тя служи на турските власти само няколко години. След Освобождението на България през 1878 г. тя продължава да изпълнява обществени функции. Историята свидетелства, че тук са проведени Учредителното и Първото Велико народно събрание, свързани с приемането на Търновската конституция и избора на Александър I Батенберг за български княз.

Без съмнение Търново се очертава като един от важните центрове на националното ни Възраждане. Още през 1838 г. търновци започват борба срещу Цариградската гръцка патриаршия за самостоятелност на българската църква, която борба завършва успешно с издаване на султански ферман през месец февруари 1870 г.

Активен участник в българската църковна борба през Възраждането е родения в Търново Панайот (Панарет) Рашев (1808 – 1887) – духовник, митрополит на Вселенската патриаршия (1854 – 1866) и на Българската екзархия (1871 – 1887). Първоначално той учи в престижното училище „Св. Сава“ във влашката столица Букурещ, след това продължава образованието си в Атинския и Парижкия университет. В периода 1838 – 1840 г. работи като придворен учител в Букурещ, а от 1840 до 1841 г. е учител в търновското гръцко училище. През следващите пет години (от 1841 до 1845 г.) Рашев е поканен да преподава в Гръцкото патриаршеско училище в Цариград. Именно там през 1845 г. той е ръкоположен за дякон, след което служи като архидякон на Вселенската патриаршия. На 6 окт. 1854 г. в патриаршеската катедрала „Св. Георги“ е ръкоположен за митрополит.

През 1866 г. Панарет Рашев се присъединява към клира на българската църква и участва във формирането на Българската екзархия през 1871 г. Той е голям дарител за насърчаване на развитието на българската просвета и култура – подпомага със средства Търновската община за откриване на духовно училище в Лясковския манастир, поддържа ученици и студенти, дарява книги на училища и библиотеки. Умира в Букурещ, но тленните му останки са пренесени в Търново и погребани в преддверието на църквата „Св. св. Константин и Елена“. Ще добавим факта, че митрополит Панарет е вуйчо на Венета Ботева.

Хаджи Николи Минчоолу (1826 – 1892) е изтъкнат търговец, също така активен борец за независима българска църква. Хаджи Николи наследява занаята на своя баща – занимава се с търговия на кожи. Голямото търсене на кожи по онова време и предприемчивостта му го превръщат в един от най-богатите търновски търговци и влиятелни хора в града. С течение на времето хаджи Николи се превръща в голям родолюбец и отявлен противник на гърцизма. В края на 1853 г. хаджи Николи заминава за Цариград да защитава интересите на българите пред Гръцката патриаршия. Между декември 1858 г. и февруари 1860 г. Николи Минчоолу е един от тримата българи, допуснати до Вселенския събор в Цариград – заедно с Петко Р. Славейков и Георгаки Чалъкоглу. Ханът на хаджи Николи, построен от майстор Колю Фичето през 1858 г. на Самоводската чаршия, има славата на най-представителното здание в Търново.

Друг духовен пастир, йеромонах Зотик, е една от незаслужено забравените личности на Възраждането в Търновския край през първата половина на XIX в. Истинското му светско име е загадка, но със сигурност е роден в Охридско. В нелекия си житейски път Зотик пребивава в Света Гора, Рилския манастир и Влашко; за последно се оказва в Търново, където се сближава с Велчо Атанасов – Джамджията. Зотик си поставя задачата да пробие прогръцките настроения в Търново и околностите.

По инициатива на един от най-влиятелните еснафи в Търново – абаджийския, през 1822 г. се открива българско килийно училище, а за главен учител е определен светогорския монах Зотик. Основната задача на обучението била децата да се запознаят с „азбукито“, след това с часослова, псалтира, апостола и светчето и най-сетне, който искал да стигне дълбокия корен на ученето, изучавал псалтиката. След построяването на църквата „Св. Никола“ през 1836 г. отец Зотик и някои търновски първенци издействат с големи трудности разрешение, богослужението да се води на български език. Отец Зотик основава духовна школа и подпомага обществените взаимни училища в Търновско. Благодарение на него Преображенският манастир се превръща в място за гражданска и политическа активност. Отец Зотик (наричан още „Свети Зосима“) е покосен през 1837 г. от върлуващата тогава чума.

Името на Матей Преображенски – Миткалото се свързва преди всичко като съратник на апостолите Раковски и Левски. Но извън революционното му дело той е изявен будител, книжар, учен-самоук и народен лечител. Роден през 1828 г. в Ново село, Търновско, като Моно Сеизмонов[10], той учи занаята терзийство (шивачество) в Дряновския манастир, където е послушник. През 1848 г. е подстриган за монах в Преображенския манастир и приема името Матей.

Митарствата на отец Матей започват през 1851 г., когато за пръв път посещава манастирите в Света гора (Атон). След едногодишен престой той се връща в родния си край. През 1856 г. отново е в Атон, където остава до 1861 г. По време на престоя си там чете усърдно книгите в библиотеката. Отец Матей пътува много: о.Тасос. Цариград, Йерусалим, Русия, Влахия, Бесарабия. През 1862 г. той оставя расото и постъпва в Първата българска легия на Раковски. Някои смятат, че дори е бил адютант на Г. Раковски. Може би затова го наричат „капитан Матейче отец“. През тази година се запознава и с Васил Левски, с когото го свързва трайна дружба.

В Атон отец Матей проявява интерес към механиката и се опитва да построи пясъчна мелница на брега на Бяло море. Той създава изобретение, което нарекъл ''периптомобул“, прави помпи за извличане на вода. По-късно в училището на близкото до Бяла черква село Михалци направил т. нар. вечен календар. Той бил в двора на школото и имал действащ механизъм, изработен бил по чертеж, донесен от Света гора. В записките му е намерен и чертеж на малокалибрен топ, който да стреля с барут, гюллета и картеч. Изявява се и като народен лечител. В джобното му тефтерче имало записани рецепти за лечение на зъбобол, жълтеница, изгаряния.

Редом с билките в дисагите, Миткалото разнася и книги из села и паланки. Разполага с огромна за времето си лична библиотека от над 1000 тома. Фактически той е подвижна книжарница. Част от неговите книги са на религиозна тематика, друга част са сборници по география, история, читанки, граматики, т.е. те са със светско съдържание. Между тях лично място заемат и произведения, които имат за цел да разбудят българското самосъзнание, като „История славеноболгарская“, „О Асену Перваго“ и др. До края на живота си Миткалото активно подпомага сънародниците си чрез обществена и културна дейност: създава земеделски сдружения и читалища, поставя театрални пиеси, търси и намира учители, издава собствени книги и др. С дисаги върху коня, той обикаля постоянно селищата около Търновско, Дряновско, Габровско и територията на българския диоцез. Отец Матей Преображенски умира на 1 март 1875 г. от ухобол в родното си Ново село. Според Захарий Стоянов „За него нямаше нищо свято на тоя свят освен благоденствието на народа му, макар и да носеше на гърба си тежкото калугерско звание.“

 

Освен споменатите по-горе православни храмове, които са дело на Кольо Фичето – „Св. св. Константин и Елена“, „Св. св. Кирил и Методий“ и „Св. Спас“, през епохата на Възраждането в Търново като духовни средища изпъкват и други две църкви: „Св. св. Петър и Павел“ и „Св. Георги“. Те са функционални в съвремието и изпълняват своята божествена повеля.

Средновековната църква „Св. св. Петър и Павел“ е един от оригиналните образци на Търновската художествена школа. Църквата се намира в подножието на северния склон на хълма Царевец. Построена през 30-те години на XIII век по инициатива на царица Анна-Мария Арпад.[11] В някои източници се казва, че църквата е използвана като патриаршеска катедрала, непосредствено след превземането на Търново от османския султан Баязид I (1393). До 1878 г. тя е катедрална църква на Търновската митрополия. „Св. Петър и Павел“ е едноапсидна кръстокуполна църква. Наосът и е разделен от два реда колони на три кораба. Сводовете, покриващи четирите междурамия на кръста, са цилиндрични и се преливат в стените под тях. Тази конструкция осигурява възможност за най-добро разполагане на стенописците композиции. В стенописната украса се забелязват три живописни слоя от XIII, XV и XVI в., като по-ранните са със силно католическо влияние. Първото зографисване датира от началото на XIII в.

Мащабно обновление на стенописната украса в наоса и притвора на храма е извършено в средата на XVI в. Това е вече времето, когато „Св. Св. Петър и Павел“ изпълнява функцията на митрополитска църква. Върху стълбовете, отделящи наоса от притвора, са представени изображенията на най-почитания български светец св. Иван Рилски, патроните на храма св. Петър и Павел, архангел Михаил и архангел Гавраил. Междуарковите пространства са заети от Дървото Йесеево (родословието на Иисус Христос). Притвора на храма е запазен фрагмент от изображението на Шестия Вселенски събор, проведен в Константинопол през 680 – 681 г. Стенописната украса в галерията е изпълнена в последните две десетилетия на XVII в. Върху северната и стена могат да бъдат видени части от стенописен календар (минолог). Подобно на други сгради, църквата е силно повредена по време на земетресението от 1913 г. Тя е напълно реставрирана през 1981 г. въз основа на оригинални фотоснимки и рисунки,

Храмът „Свети Георги“ се намира под южния склон на Трапезица, на десния бряг на река Янтра, в кв. „Асенова махала“. Представлява масивно изградена каменна постройка. По план църквата е еднокорабна, едноапсидна с притвор от запад и полуцилиндричен свод. Църквата се състои от две помещения: по-голямото включва наоса и олтарната част, а по-малкото е женското отделение. Между тях има доста голямо преддверие. Построена е от ктитора кир Параскев и съпругата му Ирина. Сградата е издигната върху основите на средновековна църква, която по всяка вероятност е функционирала през периода, когато Търновград е столица на Второто българско царство. За по стар градеж говори една значителна част от каменната зидария на църквата, а дебелият зид между преддверието и останалите помещения предполагат първоначалното съществуване на купол, който не е възстановен при преустройството и. Към същия период се отнасят и откритите останки от стенописи от по-ранен живописен слой в притвора на съществуващата църква. През 1685 г. е направено ново стенописване на притвора и е подновен иконостаса.

Стенописите в църквата са дело на няколко майстори. Иконографската програма в наоса е опростена. В първия регистър на северната и южната стени на наоса са изписани светци-воини: св. Димитър, св. Георги, св. Теодор Стратилат и др. На западната стена са изображенията на жени-светици, сред които се откроява това на св. Параскева. Вторият и третият регистър на северната стена е изпълнен от фризове с медальони, в които са изписани многобройни християнски светци. Западната стена на наоса е заета от многофигурната композиция „Успение Богородично“. Тя е флангирана от изображенията на три епизода от цикъла „Страстната седмица“: „Тайната вечеря“, „Носенето на кръста“ и „Изкачване на кръста“. През XIX в. църквата „Св. Георги“ е под покровителството на търновския табашки еснаф. Тук заседава лонджата на еснафа до построяването на специална за целта сграда. Реставрацията и консервацията на църквата в по-ново време е осъществена през периода 1968 – 1971 г.

След падането на Търново под османска власт през лятото на 1393 г. той търпи много промени. Една от най-значимите е издигането на джамията на Гази Али Фируз бей в крепостта на хълма Царевец – от това място мюсюлманският храм се вижда от всички краища на града и от всички пътища, водещи към него. „Фируз бей джами“ е част от голям архитектурен комплекс, включващ сгради с различни обществени функции. Благодарение на запазения строителен надпис, е известно, че тя е издигната през 1435 г. от въпросния Фируз бей, като по този начин се явява една от най-ранните мюсюлмански култови сгради в българските земи. Фируз бей заемал високи държавни постове, сред които и на санджакбей на Никопол по времето на султан Мурад II (1420 – 1444; 1446 – 1451). Джамията е действаща до Освобождението. Минарето е съборено скоро след това, а сградата служи известно време като склад за амуниции. По време на голямото земетресение от 1913 г. рухват портикът и куполът. След проведените през 60-те и 70-те години на ХХ в. археологически проучвания джамията е окончателно съборена.

В архитектурен план, джамията се състои от квадратна молитвена зала, трикуполен портик и минаре. Градежът е клетъчен, а спойката е от бял хоросан. Използван е местен пясъчник и бигор, както и предишни строителни материали. Стените на джамията във височина са украсени с тухлен корниз. Куполът над молитвената зала и куполите на портика са покрити с оловни листи. Главният вход към молитвената зала представлява висок портал с ширина 2,80 м, а в горната му част се намирала мраморната плоча с официалния строителен надпис. Изключително интересен е надписът, врязан върху тухла, намерен по време на разкопките. Той е на български и в него е отбелязано, че за строежа на сградата са били поръчани и използвани 10 хил. тухли. Около джамията се развива голям мюсюлмански некропол. От по-късните гробове от XVIII и XIX в. са останали някои мраморни и каменни надгробни плочи с надписи на османо-турски език. По своето пространствено решение и начин на градеж „Фируз бей джами“ следва принципите, установени в ранноосманската култова архитектура (XIV – XV в.).

 

Samokov "Abadzhii bazaar" old postcardСамоков "Абаджийска чаршия" стара картичка

Старо Търново - Самоводската чаршия

 

 

Използвани източници

Драганова, Т., Минчева, Т. „Художествените занаяти във Велико Търново през Възраждането“. София: Септември, 1979.

Кираджиев, С. „Велико Търново“. София: Ариадна, 2007.

Радев, Ив. „История на Велико Търново XVIII – XIX в.“ В. Търново: Слово, 2000.

Снегаров, Ив.“ Българските земи през погледа на чужди пътешественици 1828 –1853 г.“ София: БАН, 1997.

Тодоров, Ив. „Старо Търново. Духът и ликът на времето“. София: Екопрогрес, 2009.

Тодоров, Н. „Балканският град XV – XIX в. Социално-икономическо и демографско развитие“. София: Наука и изкуство, 1972.

Тютюнджиев, Ив. и др. „Кратка стопанска история на България“. В. Търново: Фабер, 1996.

 

 

[1] На 27 юли 1965 г. пред него е добавено „Велико“ в чест на предишната слава на града.

[2] Има и други мнения като думата „таран“ – уред за разбиване на крепости, и „тарим“ – „проход“,“път“.

[3] Носи фамилията Казанджиев до 1842 г., когато според една от версиите си избира името Славейков, впечатлен от среща със сладкопойната птица.

[4] Най-дълго просветителят се задържа в Трявна – от 1849 до 1852 г.

[5] Според някои източници е роден през 1832 г. Може да се поспори и за истинското му име: Цани (Стефан) Гинчев (Генчев) Шкипърнев.

[6] Антон Станишев (1828 – 1904) е виден дърворезбар и зограф, представител на Дебърската художествена школа. Роден в Крушево.

[7] Леон Филипов (1880 – 1976) е български археолог, проектант, общественик и дарител на артефакти свързани с историята на Велико Търново и България.

[8] Кварталът, в който е построена църквата тогава, се нарича Кошарската махала.

[9] Най-много средства са дали Терзийският, Бояджийският и Бабукчийският еснаф.

[10] Наричан още от близките му приятели и позната Очматей или Очката. Прозвището му Миткалото идва от остарялото „миткам“ (означаващо „скитам“).

[11]Анна-Мария Арпад (1204 – 1237) е унгарска принцеса от рода на Арпадите и българска царица, съпруга на цар Иван Асен II.

 

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.

Pin It

Прочетете още...

Да се страхуваш

Боряна Телбис 15 Юни, 2016 Hits: 8972
А защо всъщност не можем да живеем заедно,…