Плурализмът, и по-точно политическият плурализъм, днес се оказва в центъра на проблема за демокрацията, разтърсваща почти всички мюсюлмански общества, в т.ч. и турското. Използването на религията за политически цели, буквално „превръщането на религията в инструмент на политиката“ е тактика, която още от създаването на Турската република се отхвърля от интелектуалците – понякога секуларисти, често лаицисти. В случая на Турция от историческа и обществена гледна точка секуларизмът попада върху подходяща за развитието му почва. Но за да бъде наложен в държавата по необходимост бяха използвани и авторитарни мерки, оттам идва и неговата относителна крехкост. Напредъкът на политическия ислям в Турция показва завръщането на една заровена, потисната и убита религиозност.
Какви са характерните черти на турски ислям в исторически план до днес? Първо, може да се каже, че той е относително интегриран в демократичната игра (това е една игра на отхвърляне и интегриране), тъй като озападнените турски елити, които дълго време ръководеха страната (и не са се отказали от товма), не се чувстват удобно с „ислямистите“. След това става дума за един разноезичен ислям. Трябва да се отбележи, че в Турция се наблюдават множество различни форми на религиозност, които варират от политическия ислям („ислямът е решението, Коранът – конституцията“), до аполитична, радикална, мистична и толерантна религиозност. Накрая може да се забележи отсъствието на монолитен ислям в политическия смисъл на термина, защото той включва съперничещи една на друга тенденции. Последно, но не по важност, трябва да се подчертае присъствието на алевитите. Въпреки наличието на известно родство с някои шиитски символи, поради различни исторически и социални причини, тази общност няма много връзки с иранския шиизъм. В някои отношения те влизат в категорията, която Макс Вебер нарича „емоционални общности“, за да обозначи формите на религиозно групиране, които се отличават от строгото институционализиране.
С преминаването на Турция към многопартийна система след Втората световна война, религията се завръща на обществената сцена, но намира „убежище“ като едно особено предпочитание в политическите семейства, които искат да се дистанцират от твърдолинейния и догматичен кемализъм, чийто политически изразител е Народнорепубликанската партия. Автономизирането на религията като политическа сила е по-скорошно явление. Партията на благоденствието (Рефах), Партията на добродетелта (Фазилет) и днес Партията на справедливостта и развитието (АКП) е знамето на това движение. Религията изплува през първата половина на 70-те години в един специфичен социален и политически контекст. Всъщност тя канализира недоволството на една част от населението, което е оставено настрана от икономическия динамизъм. Тя има силна подкрепа от дезориентирани и безработни крайградски социални слоеве, които търсят нова идентичност.
Идването на власт на Партията на благоденствието (Рефах Партиси) през 1996 г. е несъмнено една от най-впечатляващите прояви на напредъка на политическия ислям в Турция. Това става за изненада на много западни, но и турски политически наблюдатели. С 21,38 % от гласовете и 158 депутатски места (от общо 550), Партията на благоденствието водена от Неджметтин Ербакан излиза на първо място на парламентарните избори от декември 1995 г. и успява да сформира коалиционно правителство с Партията на верния път на Тансу Чилер. По непознат дотогава начин тази формация заема централно място в турския политически живот не само чрез електоралната си тежест, но също чрез дебата, предизвикан от присъствието и.
Нейният пряк наследник – Партията на добродетелта (Фазилет Партиси) бележи завой в тази политическа и идеологическа еволюция, като това става в един контекст на социална и културна трансформация: тя се еманципира от опеката на големите хетерогенни формации в един климат на политическа либерализация. В основата на това стоят многобройни фактори: задълбочената политическа работа на партията, разполагаща с мотивирани активисти; на по-високата степен на участие в изборите на гласоподавателите на тази партия в сравнение на тези на другите формации; на демократизацията на режима, при която наред с други мерки се премахва член 163 от Наказателния кодекс, който забранява политическата пропаганда, основана на религията; на неспособността на част от политическата класа, често корумпирана и инертна, да преодолее безплодните си караници, като съответно протестният вот се насочва към една нова партия. Но сред тези фактори има един, който не може да бъде пропуснат: социалните, демографските и дори културните промени, които турското общество изпитва през последните 40 години и които то продължава да преживява. Напредъкът на политическия ислям и успоредно с това на Партията на благоденствието (съответно на Партията на добродетелта и на Партията на справедливостта и развитието днес) показват завръщането на една заровена и потисната религиозност.
A priori, бъдещето на демокрацията в Турция в определена степен зависи от способността на политическата система да задържи ислямисткото движение в своите рамки. Със своите понякога необмислени и провокативни изказвания и дейности, ръководителине на днешната управляваща АК Парти носят част от отговорността, но извън няколко изолирани случая нищо не подсказва, че активистите на партията биха преминали към по-креативни действия.В случая става дума и за секуларизма, наистина отдавна издигнат в конституционен принцип в тази мюсюлманска страна, но който може да се облегне само на историческите и социални специфики на турското общество.
Въпросът за политическият ислям засяга най-вече пълноценното участие на партийния му представител в парламентарния живот. От тази гледна участието на Партията на добродетелта и АКП във властта, или най-малкото в електоралната и парламентарна палитра, всъщност представя някои предимства за доброто функциониране на демократичната система: то „канализира“ една смятана за подозрителна формация в близкото минало, като интегрира в системата милиони граждани избиратели, чувствителни към нейните послания. По този начин тя допринася за консолидиране на парламентарната система и от тази гледна точка, независимо какво казват нейните критици в страната и в чужбина, които често са повърхностно настроени и смесват исляма с „ислямизма“. Същевременно се поставя въпросът за уважаването на демокрацията от лаицистите, които използвайки ислямистите за изкупителни жертви, изместват причината за проблемите на обществото, докато политическата корупция например през последните десетилетия разтърсва силно основите на държавата.
Всъщност би било подходящо да пристъпим към въпроса за отношението на религията, в случая на исляма, към демокрацията, преди всичко от гледна точка на принуди, съотношение на силите, правила на институционалната игра, значимост на гражданското общество, отколкото на съвместимости- несъвместимост на религиозната вяра с избирателната и управленската система. Въпреки трудностите, които среща и прекъсванията, които претърпява, турската демокрация, която би било погрешно да подценяваме, демонстрира определена степен на вкореняване в обществото – зад себе си тя има дълга история. Секуларизмът, макар и да е авторитарно наложен и поради трансформациите на обществото да е донякъде ерозирал, представлява ценност, отстоявана от широки слоеве от населението. Участието на Партията на справедливостта и развитието днес във властта може наистина да представлява проблем, но то също така предлага и неоспорими предимства: окончателно интегриране в системата, но също така един по-разумен и задълбочен дебат, който то е способно да предизвика. Това, което всъщност представлява интерес е, че дебатът по въпросите на демокрацията и секуларизма вече се вписва с нова сила в полето на религията.
Това, което също така има значение е, че едно дълго време елиминирано културно и политическо течение, най-накрая е интегрирано в демократичното поле. Наистина, формацията е движена от известно противоречие между нуждата да се ситуира в един плуралистичен контекст, което от една страна и дава легитимност, а от друга страна, като фактор стои принципът за „единствеността на Бога“ (tevhid), който е в основата на нейната философия. Новото движение често прибягва до термина „милли“ (milli), което буквално значи „национален“, но в двойнствения смисъл на „местен“ и „обединяващ“, и по-скоро напомня уммата (общността на вярващите мюсюлмани), отколкото националната държава. Очевидни са семантичните специфики в названията, които тя си дава (такива като „благоденствие“, „добродетел“, „щастие“): те са абстрактни, метафизични и митични и отхвърлят западните категоризации (от либерален, консервативен или християндемократически тип). Но подходът на формацията не се ограничава до тези разграничения и противопоставяния. Не бива да се забравя, че около половината от електората не гласува за нея, но фактът е очевиден: от 2002 г. насам Турция се управлява от една партия – в началото като малцинство, впоследствие като мнозинство, което не и пречи да се възползва от раздробяването на останалите опозиционни партии в политическия живот. Трябва да се отбележи, че АКП набира основно гласовете си в по-слабо развитите в икономическо отношение провинции на Анадола и в градските предградия. Сред населението, което търси своята идентичност, икономическият и морализаторски дискурс на Партията на справедливостта и развитието среща неоспорим отзвук.
Еволюцията през последните 20 години показва, че с времето и опита Партията на справедливостта и развитието се превърна в политическа партия като останалите, със своите положителни и слаби страни. Вижда се, че интегрирането и в политическия живот е възможно и то се извършва донякъде подобно на западната християндемокрация. Безспорен вдъхновител на формацията е лидерът и Реджеп Таип Ердоган – кмет на Истанбул, премиер и настоящ президент. Наред с доминиращото религиозно чувство той умело лавира и успява да обедини също така консервативни и либерални тенденции.
От 2017 г. Али Ербаш, президентът на турската Дирекция по религиозните въпроси Дианет, е върховният ислямски авторитет в страната – оттогава насам присъствието му в турското общество е все по-интензивно. Именно той бе водещ на церемонията при превръщането на „Света София“ в джамия през юли 2020 г. и поднесе петъчната си проповед с меч. Жестът, който се опира на ислямските традиции, възмути голяма част от обществото. Мнозина видяха в „традицията с меча“ съзнателно отвръщане от републиканското наследство на Турция. От церемонията нататък шефът на Дианет стана вездесъщ в Турция и вероятно най-важният рупор на консервативните сили. Така например наскоро религиозната служба настоя за децата от 4 до 6-годишна възраст да се въведат задължителни курсове за изучаване на Корана. Отношението към тази идея също е критично – в контекста на изявленията на Ердоган, че искал да види как израства едно „религиозно поколение“ с ислямско-консервативни ценности.
Религиозната служба се опитва да се меси и в дигиталния свят: в публикация под заглавието „Етиката на социалните медии“ Дианет пледира за регулация на социалните медии чрез ислямското правораздаване, чрез което те да бъдат и санкционирани за простъпките си тогава, когато конвенционалното законодателство е недостатъчно.Само Наскоро Ербаш се яви заедно с президента Ердоган на откриването на сесия на Касационния съд. За първи път в историята на Турската република церемонията започна с молитва на президента на Дианет. За опозицията и либералите нарастващата роля на Дианет е знак за това, че разделението между религия и държава постепенно се подкопава. А Ербаш отстоява нарастващото влияние на своята институция. Освен това той изрично пледира за това, че ислямът трябва да влияе във всички сфери на живота – включително в правосъдието.
Действията на Али Ербаш показват, че правителството иска да регулира общественото пространство със съдействието на религията. Първоначалните задачи на Дианет, които трябваше да се състоят в изнасянето на религиозни служби, бяха разширени неимоверно. Правителството води война срещу секуларизацията. И в тази война Дианет е много важен инструмент. Нарастващото влияние на Дианет личи и по значително нарастналия ръст в бюджета на организацията, повече от бюджетите на голяма част от турските министерства.
Противно на други страни от мюсюлманския свят, турският политически ислям досега избягва да се ситуира на терена на политическия тероризъм. Жаргонът на политологията и особено този на международната журналистика се обогати за Турция с един нов термин: „умерен ислямизъм“. Воденият от „консервативните мюсюлмани“ дебат в страната се развива по мирен начин. В Турция въпросът за религията не се поставя в смисъл на опасност от затъване в радикалния ислям – толкова много са спирачките пред една подобна възможност. Все пак интегрирането в политическата система на една част от обществото, която дълго време е била изключена и маргинализирана, не може да мине без трудности. Каквато и да е политическата еволюция през следващите години, едно нещо е сигурно: оттук нататък трябва да се държи сметка на АКП като за политическа сила, която не може да бъде нито пренебрегвана, нито премахната. Но също така в нейното съществуване можем да видим и оригиналността на турския случай, да го разглеждаме като потенциал за интеграция.
Източници
Акьол, Ч. 2017. Реджеп Таип Ердоган. Биография. София.[Аkiol, Ch. Redzheb Taip Erdogan. Sofia].
Ванер, С. ред. 2008. Турция. София. [Vaner, S. Turcia. Sofia].
Карахасан-Чънар, И. 2000. Турция. София [Karahasan-Chanar, I. Turcia. Sofia].
Наръчник по Ататюркска мисъл. Сборник. 2001. Анкара. [Narachnik po Ataturkska misal. Ankara].
Чуков, Вл. 2004. Ислямският фундаментализъм. София. [Chukov, Vl. Isliamskiat fundamentalizam. Sofia].
