От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Началото: Рекрутът „девширме“ (кръвният данък)

Ибрахим Карахасан-Чънар:
„Османските потайности: еничарите“
Изд. къща „ЛИК“, 2007 

2012_03_enicharite

През 1299 г. в западната част на Азия се основава държавата на османските турци. Само половин век по-късно тя ще се вклини и в европейския континент, а малко след това ще стане една от най-великите империи в света. Разположена на границата между света на Мохамед и този на Христос, тя се смята за призвана да продължи линията на Арабския халифат да наложи „правата вяра“ и поема върху себе си вековния сблъсък между двете световни религии. Достигнала своето могъщество чрез непрестанни завоевания, мюсюлманската империя възприема войната като основно средство за решаване на множество външни и вътрешни проблеми. Залог за успехите и големите териториални завоевания е еничарският корпус – нов вид войска въз основа на набирането „девширме“, известно и като кръвен данък.

Четири века и половина (XIV-XIX в.) еничарите рекрути са неразделен компонент от мозайката на огромната империя. За свой духовен патрон новите бойци избират харизматична личност – небезизвестния анадолски суфи Хаджъ Бекташ Вели; неслучайно в историческите извори еничарската пехота е назовавана и като „Зюмреи Бекташиян“ или „Дудемани Бекташиян“, заимствайки името на популярния дервишки водач. Широко известен факт, свидетелстващ за своеобразната симбиоза между централната османска власт, която по принцип била защитник на сунитското течение в исляма, и неортодоксалните религиозни движения, е ролята на бакташийския орден като патрон и духовен водач на еничарския корпус. Бекташизмът упражнил върху хетеродоксните движения известно сдържащо въздействие, заради което бил насърчаван и закрилян от ранните османски султани.

В първите години на структуриране на еничарските оджаци (оджак – ед. ч.), което ще рече стан, огнище, пехотата се сформира основно от християнски пленници (Аджеми огланъ), но по-късно тази практика е заменена с набирането девширме (същинския „кръвен данък“). За кратко време еничарският корпус се превръща в синоним на дисциплина и боен авангард, предизвикващ удивление и страх в цяла Европа. Въпреки че еничарите са „Кулоглу“ (синове на роби и роби на султана), благодарение на личните си качества те могат да се издигнат до високия пост на велик везир (Садр-ъ азам). Постепенно кастата на еничарите се превръща в сила, а от тяхната воля и настроение все по-често зависи възкачването или детронирането на върховния господар султана (падишаха).

Редовите еничари (нефер) са ударното ядро на пехотата. В продължение на няколко века те предприемат редица походи: на запад до Видин, Белград и Виена; на изток до Тебриз, Багдад и Карабах; на север до руските степи и полските равнини и на юг до Халеб, Дамаск, Кайро и арабските и африканските пустини. За отбелязване е, че еничарите пътуват преди всичко пеша; походите, които те предприемат, са обикновено много тежки и траят от 5-8 месеца, до година и половина и три години. В тези походи участва и прочутият по-късно Мимар Синан, който се издига от войник до командир на орта, а след петдесетата си година става главен архитект на султан Сюлейман Великолепни. В следващия половин век (Синан живее 99 години) той проектира много от строителните шедьоври на империята.

Някои еничари си изграждат ореола на безстрашни бойци: Хъзър при Варна, Мурад в района на Истанбул, Тозкопаран Искендер – като пехливанин и корсар, ферди и др. Особено разпространен мит е храбростта на осем души, които дават отпор на 45-хилядна християнска войска в подстъпите на Белград.


Small Ad GF 1

Започнали в началото като помощна войска, в по-късните периоди на империята рекрутите-еничари се превръщат в трудно контролируема и неподчиняваща се на централната власт прослойка. Много падишахи и везири сърбат впоследствие тяхната „попара“ и стават прицел на многобройни бунтове и заговори. Турският изследовател Решад Екрем Кочу изказва печалната констатация, че еничарството е една от най-кървавите страници в историята на османската монархия. Когато в средата на XVIII в. се пристъпва към премахване на закона „девширме“ (набиране), мнозина от еничарите се отдават на грабежи и разбойничество, което, образно казано, се превръща в прът в колелата на и без това западащата империя. Еничарите стават истинска напаст в края на XVII и началото на XVIII в., когато отпочват и първите реформи (Низам-ъ Джедид) в османската държава. Но, както са казвали римляните, „Nulla tempestas magna perdurat“[1] и омразните на всички еничари са ликвидирани по особено жесток начин през 1826 г. от султан Махмуд II Адли (1808-1839).

В първите години на съществуване на османската държава стратегията за попълване на военните отреди е била коренно различна. Султанската войска тогава се е състояла предимно от номади от Мала Азия, които изоставили своя традиционен поминък и се включили в редиците на помощната войска (т. нар. акънджии). Включването на акънджиите в набезите довело до частично обезлюдяване на Анадола, което се отразило твърде неблагоприятно върху семействата им и техните лични стопанства. Последният факт често принуждавал акънджиите да изоставят фронтовата линия и да се връщат по родните си места, което ги превръща в несигурна бойна единица. Завладяването на Тракия и Балканите определено изисква ресурси, което намира своята реализация чрез набирането на нов тип войска и създаването на еничарския оджак.

Идеята за създаване на еничарската войска е резултат не само на военна стратегия, но и на една важна теза – защитата на исляма, облечена във формата на свещения „джихад“ (газуат). Създаването на корпуса е плод на усилията на моллите Чандарлъ Кара Халил и Караманлъ Кара Рюстем – хора, закърмени с повелите на исляма. Третият важен човек в проекта е Сюлейман Паша – син на Орхан Гази и бейлербей на Румелия. Най-голям принос за определянето на кодекса и структурата на корпуса има Караманлъ Молла Кара Рюстем, споменаван в някои документи и хроники с прозвището „Данишменд“. Участвал в редица походи в името на исляма, Кара Рюстем има немалък дял за завладяването на Одрин и Боруй (Стара Загора). В началото молла и акънджийски водач в Караман, той се издига при управлението на Мурад I и става мирови съдия (Кадъаскер или Башвекил) в Бурса. Именно тогава моллата дава идеята един от всеки петима християнски пленници (Аджеми огланъ) да бъде въвеждан в лоното на исляма. Мурад дава зелена улица за сформирането на подобна военна единица, като благоразумно заявява, че щом този дан е в името на Танръ (Господ), то това не подлежи на съмнение.

В последните години на живота си инициаторът на първия оджак Кара Рюстем Паша се премества да живее в Гелиболу (Галиполи), но е погребан след смъртта си по негово желание в Бурса. Именно в Гелиболу го осенява идеята за рекрутиране на християнски деца, материализирала се в системата „девширме“ и станала малко по-късно гръбнак на султанската армия. Личността на пашата често присъства в някои от първите османски хроники. В една от легендите за него Дервиш Ахмед Ашъки разказва, че след смъртта си Молла Кара Рюстем оставил на единствения си 14-годишен син рента от 100 златни флорина дневно, която (ако той живеел до 100 години) му гарантирала огромната за времето си сума от 3 650 000 златни флорина. Но младият молла-заде живее само седем години след смъртта на баща си, които обаче са достатъчни да пропилее наследеното имане и да доживее последните си години (умира на 22 г.) като кебапчия и бозаджия около стария хамам в Бурса Хисар. Разсипният син е погребан от един верен роб на име Фируз, който му купил кефен (саван) с последните си пари и положил тялото му до камъка на именития му баща.

Изследователите класифицират набора в три основни групи: Аджеми огланъ, Пенчик огланъ и Девширме огланъ. Първата група включва главно християнски пленници, които по силата на обстоятелствата приемат исляма и се задължават да служат на султана. За издръжката им хазната отпуска по 125 акчета (сребърни аспри) на калпак годишно. Честа практика сред поданиците е била да внасят „човешки налог“ в помощ на войската. Така например мизата на акънджиите е била от петима пленници. Онези от тях, които нямали възможност да осигурят пленници, се задължавали да внесат в хазната по две сребърни акчета. Този харч (налог) придобива известност като „едно от пет“, откъдето идва „Пенчик Ресми“ (лапа, петопръстие), и включва 6 възрастови групи: Ширхор, Бедже (Бече), Гулямче, Гулям, Сакаллъ и Пир. Ширхор (Сют чоджугу) са децата до 3 години, Бедже (Явру) от 3 до 8 години, Гулямче (Огланджък) от 8 до 14-15 години, Гулям (Оглан) – юношите до 18 години, а Сакаллъ (Тюйлемиш) са възмъжалите и годни да носят военна служба. Под категорията Пир се обозначават по-възрастните. Всеки пленик, който е „Пенчик огланъ“, се включва в системата на подготовка и преминава през съответните й етапи. Яденето, пиенето, облеклото, спането, т. е. всичко необходимо в ежедневието, не представляват никакъв проблем за обучавания. Неговият живот преминава по къшлите[2] на оджака, където той се учи на дисциплина, военни похвати и не на последно място на вярност.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Аджеми и пенчик огланите се превръщат за известно време в най-надеждния контингент на султана, но те не издържат проверката на времето. Малко по-късно ще бъдат заменени от нова бойна единица, събирана по един особен принцип, която ще се нарече „Йени Чери“ (нов аскер), откъдето идва и еничари. Тази идея идва може би навреме, защото спокойствието на реда в Анадола е нарушено от нахлуването на ордите на Тимур (Тамерлан), както и от бунтовете на Шейх Бедреддин, Торлак Кемал и Бьорклюдже Мустафа. Новите еничарските орти (чети) устройват незабравима кървава баня на бунтарите и се разправят с тях сурово и без никакъв сантиментализъм.

Първият бивак за подготовка на еничари е дислоциран в Гелиболу – силно укрепена крепост на прага на Дарданелите. Не след дълго броят на ортите се разраства и оджака се преустройва във военен корпус („Аджемиогланлар Аскер Оджагъ“), а бойците започват да се наричат „Аджеми огланъ“ (аджемиоглани)[3]. „Пенчик огланъ“ отпада като понятие. След резонното обучение аджемиогланите се разпределят за адаптация сред уседналото население на Анадола, където работят около 3-4 години като помощници в земеделските стопанства. Една от най-важните цели в това отношение е ислямизирането и езиковата тюркизация на аджемиогланите.

След въвеждането на еничарската институция аджемиогланите продължават да бъдат част от механизма на системата. За разлика от еничарите, които са формирование с военни и представителни функции, аджемиогланите са предназначени да изпълняват по-низшите служби в сараите. Те са военнопленници (на възраст 10-13 години), купени от татарите, най-често синове на християни, и се отделят за тежка и черна работа. Преди да попаднат в обслужващото звено, те участват в няколко военни кампании, но след злополучната битка с монголите при Анкара (1402 г.) султанът снема доверието си от тях. Дубровчанинът Руджер Бошкович – един от уважаваните учени за времето си, посещава земите на Османската империя в 1762 г. и оставя ценни сведения за колонията на прислужниците-аджемиоглани. „Те рядко са синове на турци, а всяка година се събират от поколението на бедни християни в Морея и Албания, поради което тези страни са твърде обезлюдени – пише в своя интересен дневник Бошкович. – Както ми дадоха да разбера, годишният брой на така събраните деца бил обикновено около 2000. След като ги заведели в Константинопол, първо ги представяли на великия везир, който ги настанявал на различни места в сараите на Галата, Атмейдан или Адрианопол[4]. Някои изпращали да учат различни занаяти в града, някои да учат корабоплаване и да станат моряци. Други служат в големия сарай, където работят по оборите, в кухните, копаят в градините, цепят дърва, гребат в кораба на султана и вършат всичко друго, което им се заповяда от началниците, наречени одабашии… Те са подчинени на бостанджи пашата, който е глава и абсолютен началник на всички, които носят името бостанджии или градинари, каквито може да има 10 000 във и около сараите и градините на великия господар… Някои от тези бостанджии се издигат до по-висока степен и се наричат хасеки, което означава „кралски“. Те изпълняват само поръчки, изпратени от самия велик господар, и имат особена власт… Мощта на бостанджи пашата е много голяма… той има власт да наказва за всички постъпки на разврат и прахосничество и чрез благоволението на великия господар може да стане паша на Велико Кайро, Вавилон, Буда и др. и дори първостепенен паша, т. е. везир азам.“

Някои от по-талантливите аджемиоглани се подбирали и обучавали на четене и писане, но повечето от тях (особено тези с яки тела и с благоприятна външност) се занимавали с упражнения на тялото – тичане, скачане, борба, хвърляне на железен прът и други сръчности за заякчаване на тялото. Имената на аджемиогланите са вписани в една книга с означение на местата, където са разпределяни, а заплатата им е от две, три или пет аспри[5] на ден. Тази книга се подписва от великия господар (султана) и поверява на дефтердаря, т. е. ковчежника, който дава заплатите им на всеки три месеца; междувременно той е дължен да разпита кой е умрял или кой се е преместил, за да даде верен доклад на управляващите. Аджемиогланите и бостанджиите присъстват много често в събитията по-нататък и в този смисъл описаните по-горе факти ще бъдат от полза на читателя.

XV век е вече време, през което османците преминават от военен лагер в държава, а скоро и в империя. За това допринасят не само бойните успехи, но и предприетите законодателни мерки, изграждането на административна система и обявяването на завладените земи за собственост на фиска, както и регламентирането на тимарското (военнопленно) и вакъфското (на фондации с религиозно и културно предназначение) земевладение. Сложната и подробно нормирана структура на управление има за модел абсолютния централизъм. Мехмед II (1451-1481) е първият падишах, установил закона при наследяване на престола да бъдат избивани всичките синове, освен най-възрастния – една допълнителна мярка, която трябвало да предотврати евентуални борби за върховната власт. Династията прави всичко възможно да удържи управлението и това в повечето случаи става не без участието на еничарите и техните аги, които често се намесват в котерийните борби. От друга страна, масовият „кръвен данък“ (девширме), който рекрутира християнски момчета от семействата им за попълване на еничарския корпус, позволява на Османската империя да осъществи огромните си завоевания, което нямало как да бъде резултат от естествения прираст на завоевателите, понеже през Средновековието населението е растяло бавно поради простия факт, че е било подложено на бедствия, епидемии и чести войни.

А сега е време да навлезем в технологията на кръвния данък. Както се подразбира, той се прилага въз основа на специален закон (Девширме Кануну), в който са залегнали следните по-важни особености и условия:

1. Бъдещите еничари – момчета от християнски семейства, трябва да са на възраст между 8 и 18-20 години. Задължително условие е момчетата да са здрави и добре сложени.

2. Наборът се осъществявя съгласно личното разпореждане на командира (агата) на еничарския корпус, който е длъжен да осъществява и контрола върху изпълнението.

3. Законът се прилага във всички села и градове на империята, като от 40 къщи се взима средно по едно момче.

4. Под ударите на девширме попадат преди всичко семейства, които имат най-малко две момчета (взима се само едното).

5. Ако в дадено семейство има само едно момче, то се освобождава от данъка и не подлежи на набор.

6. Ако момчето е под 18 години, но се е задомило, също не подлежи на набор и отпада от списъците.

7. При второ сито (допълнителен подбор) се заделят момчета за лична прислуга и двора на султана (ичоглани=Ендерун огланъ); онези от тях, които се оказват по-късно неподходящи за това, се зачисляват към редовия състав.

Освен тези особености при приложението на закона са посочени и някои други задължителни изисквания:

1. Агата на еничарите (Йеничери ага) не може да прилага произволно закона. Когато реши да направи това, той трябва да изложи своите аргументи пред султана; ако владетелят е съгласен, то агата се „подковава“ със специален ферман.

2. Във фермана се посочва районът, където ще бъде приложен данъкът, какъв брой момчета трябва да се наберат, датата и часът и т. н.

3. Отговорност за изпълнението на разпоредбите по девширме носят пряко натоварените офицери от оджака (т. нар. „Катар агаларъ“) и най-вече един офицер, носещ титула „Турнаджъбашъ ага“. В званието на последния началник е заложен определен символ; длъжността му буквално означава „водач на ято“ (от тур. турна – жерав).

4. При събирането на кръвния данък се определят (според списъчния брой на набора) от 3 до 5, 10 или 20 конвоиращи войници – най-главният от тях се нарича „Сюрюджю ага“. Същите трябва да доставят момчетата в град Одрин, който е определен за главен сборен пункт на Румелия.

5. ферманът на султана става достояние на провинциалните управници (валии, санджакбейове, кадии) чрез турнаджъбашията и те са длъжни да съдействат на приносителя му и да доставят в определената дата набора на посоченото място (конак). За по-голяма яснота по въпроса се проверяват тефтерите на християнските попове, които обикновено ръководят общината на поклонниците на Кръста, както и евраците (документите), отнасящи се до тимара на съответния спахия. От местните бейове се иска задължително списък, в който освен деня и часа се посочва бройката и родното място на набелязаните момчета.

6. Една от задължителните рутинни процедури е личният оглед, който включва събличането на момчетата чисто голи, както майка ги е родила. Думата на агата от оджака (ако присъства на този преглед) е много важна и след неговото одобрително кимване момчето се зачислява за „девширме оглан“.

След всички тези изисквания и процедури Сюрюджюбашъ ага повежда в колона избраниците (на брой между 150-200 души) в посока към Одрин. Той има карт-бланш при изпълнението на задачата си и не среща никакви проблеми по пътя си в хановете и кервансараите, където обикновено отсядат да се хранят и нощуват бъдещите еничари. Сюрюджюбашията трябва да достави живата стока без никакви дефекти и трябва да внимава много за тяхното здраве и сигурност. Ако някое от конвоираните момчета умре от болест или при нещастен случай, башията трябва да подготви подробен отчет (забитнаме) за това. За неизпълнение на задачата се налагат наказания; нерядко служители, офицери и редови войници са лишавани от свобода и са попадали в мрачните зандани на империята.

Според инструкцията за девширме наборът не подхожда да се прави в градовете, макар че в Атина в началото са събирани рекрути най-малко два пъти. Смятало се, че занаятчиите в градовете не са така издръжливи като селяните, които са свикнали на тежък физически труд, и това им качество се предавало на децата им. В първите години се е обхождал Анадолът, но по-късно Румелия е истинският инкубатор за оджака – най-вече от средите на славяните, босненците, гърците и албанците. От Влахия и Молдова кръвен данък не се е събирал, тъй като те приели васалитета. Евреи и цигани също рядко попадали в корпуса – евреите се славели като добри хекими (лекари), а циганите за втора категория поданици. Що се отнася до арменците, общо взето, те били привилегировани като евреите.

Годишният ритъм за събиране по девширме е бил седем години. Изключение прави XVI в. (при Селим I), когато се водели много войни и войската имала нужда от повече свежи ресурси. През 1573 г. от Балканите и Анадола са събрани 8000 души. От 1637 г. цикъла на събиране станал през 12 години. За Ендеруна – наборът за сараите, последното регистрирано девширме е било през 1663 г. Десет години по-късно Кьопрюлю Мехмед Паша събрал в гръцките земи с голям зор 3000 деца. Смята се, че последното официално приложение на кръвния данък е станало през 1705 г. при Ахмед III.

След като се доставяли в основния разпределителен пункт, християнските момчета се подлагат без изключение на обрязване (сюннет). Една от следващите процедури е кръщаването им с мюсюлмански имена, но без презиме и фамилия. Обикновено новопокръстените се записвали в тефтерите с прилагателното Абд (син, раб) – примерно Абдуллах (син на Аллах), Абдулджебар (от Дженабъ Хак – другото название на Аллах), Абдулменан и пр., все „божи слуги“.

Един от ценните османски източници от това време носи трудното за изговаряне заглавие „Джевахирюлменакъб“. Записките в него по всяка вероятност са плод на усилията на личния писар на везира с босненски произход Соколлу Паша (1565-1579), служил при един от най-великите владетели Сюлейман Кануни (1520-1566). В тях се разказва за един конвоиращ офицер (яйабашъ) на име Йешилдже Мехмед Бей, който имал за задача да събере кръвния данък в Босна. По времето на обиколките си по босненските земи Йешилдже Бей забелязал едно хубаво и здраво момче в градчето Сокол (Соколовик), но бащата не искал да даде чедото си и го укрил на тайно място. Един от алчните чичовци на момчето обаче се изкушил и срещу подобаващ рушвет издал малкия Байо на властите. Така босненчето се оказало в пункта в Одрин, а не след дълго и в еничарския оджак. Същият балканец ще измине след това пътя от обикновен еничар до високия пост на велик везир и под името Соколлу Мехмед Паша ще стане един от най-прочутите държавници в империята.

Определено може да се каже, че постът на първия министър (велик везир, садръазам) е бил прерогатив за християни по силата на девширмето, особено през ранния и средния период на османската държава. В нейната история с доказан произход по рекрута девширме (от 1453 до 1611 г.) са 45 велики везири. От тях 10 души са убити в резултат на династични междуособици. По-известните имена на везири с еничарски произход са Хадъм Али Паша (1501-1503 г. и 1506-1511 г.), Ахмед Паша Херсек-заде (1503-1506 г.; 1511 г. и 1512-1514 г.) – по родов корен херцеговинец, гореспоменатият Соколлу Мехмед (1565-1579), Синан Паша Коджа (1580-1582 г.; 1589-1591 г.; 1593-1595 г. и 1595-1596 г.) – албанец, Сиявуш Паша Каница (1582-1584 г.; 1586-1589 г. и 1512— 1593 г.) – хърватин или унгарец, известната фамилия Кьопрюлю (Мехмед, фазъл и Нуман Паша), също с албански произход и др.

В османските архиви има редица документи, в които се посочват във връзка с девширмето корумпирани и осъдени държавни чиновници. В някои от тях се визират и еничарски началници – например за рушвети, взети от Хасеки ага и дори от Турнаджъбашъ ага. Сценарият е бил следният: след като не взимали техните деца и получавали съответния подкуп от християните, агите отчитали в своите доклади, че в този район няма или не са намерили подходящи кадри. В такива комерсиални комбинации са участвали по веригата и много спахии, санджакбейове, кадии, валии. В много случаи самите християнски попове също хитрували и укривали децата на своите миряни. Това ставало, като те подправяли данните в своите тефтери: примерно ако някое момче е било на 18 години, те посочвали, че е на 27, или пък тези на 11-12 години, че са женени и т. н.

За да спасят децата си, някои християни се принуждавали да ги обрязват. „Бей ефенди – казвали те на османските чиновници, – ние сме християни, обаче нашето чедо прие исляма… „Презумпцията е много прозрачна и тя е, че мюсюлманите не подлежат на девширме, и те се възползват от тази вратичка. Горното, разбира се, не пречи на босненците да продължават да ходят с децата си на църква. Вероятно кадиите също са взимали подобаващ рушвет и са заобикаляли закона. Трябва да се подчертае, че Босненският еялет е място, където девширме се прилага особено често. Населението на тази провинция е предпочитано за набор от османските управници заради битуващото мнение, че босненците (бошнаците) са качествени като човешки материал. След като обрязвали децата си, те веднага им навличали мюсюлмански потури; заради този факт често ги наричали „сюнетли оглан“ (обрязано дете) или пък „потур огланъ“ (дете в потури). Оттук идва по-късно и наложилото се понятие за маркер на босненските мюсюлмани – потурнаци.

Известният писател Иво Андрич разказва в своето не по-малко известно произведение „Мостът на Дрина“ за събирането на кръвния данък в Босна, откъдето съм извадил следния цитат: „Един еничарски ага с въоръжена свита се връщаше в Цариград, след като беше събрал по селата в Източна Босна определения брой християни… Шест години бяха минали вече от последното събиране на тоя кръвен данък, затова тоя път изборът бе лесен и обилен: без мъка бе намерено необходимото число здрави, умни и хубави момчета между десет и петнадесет години. На всеки кон висяха по два плетени коша, като за плодове, по един от всяка страна, и във всеки кош имаше по едно момче…“

В практиката има много случаи, когато са укривани деца, подлежащи на набор. Дори се подготвя и организира бягството им, ако вече са попаднали в мрежата на девширме. Долуописаният случай е ярко потвърждение на това. През 1565 г. един от многобройните османски служители (Яйабашъ), Мехмед ага, е бил натоварен да събере кръвния данък в Охрид. Същият получава подкуп от двама християни, Кочо и Димитър, като в замяна на това той не декларира техните деца. Но главният кадия в района открива този факт и известява централната власт. Веднага от Истанбул идва друг яйабашия – Али ага, който да разследва случая. След доклада на агата християните и подкупният служител са изпратени в затвора. Една от версиите разказва, че наказанието на същите е било да гребат в галерите до края на живота си. Подобен случай е регистриран през 1610 г. и в селището Ипек (Вълчетрън), където Хасеки Курд ага не отчел никакви деца. Предполага се, че в калимерата освен него са били замесени санджакбея и кадията. Тримата са отзовани в метрополията и по-всяка вероятност са наказани и изпаднали в немилост.

Има много други случаи, в които заради користни подбуди османски чиновници са си послужили с измама. Така например през 1556 г. един от писарите на Големия Диван (Съвета на министрите) Гияс, както и пазителя на печата Насух, издават фалшив ферман с подправена тугра (монограм) на султана. Същите се споразумяват с някой си разбойник на име Бехрам бей, който да събере деца за девширмето в Трабзон, а след това да ги пласира като роби по пазарите. Печалбата от начинанието естествено е трябвало да бъде поделена между тримата. Тази операция обаче приключва злощастно за тях: след като са разкрити от властите, джелатите им отсичат десните ръце – левите ръце на фалшификаторите са оставени за „спомен“ и за поука от това, как се подправя султански герб. В архивите са документирани и нападения над конвоите от разбойнически шайки, с цел отвличания на децата по силата на данъка, които след това са продавани по робските мейдани.

Допълнителна представа за подкупите и лъжесвидетелствата в империята на султана ни дават и чужди източници, като това на френския пътешественик Дьолакроа, преводач на турски и арабски във френския кралски двор, обходил Балканите в периода 1673-1675 г.: „Една много неприятна за султана злоупотреба, която се стоварва при това върху християнските му поданици, е изнудването, което се устройва на Негово величество при събирането на девширмето – пише Дьолакроа. – Този данък, който в миналото се събирал само на 30 години веднъж, е бил по-значителен от сега, когато го събират на 10 години веднъж… Това не е, защото липсват деца, а защото изпратеният заинтересуван ага препродава доста скъпо децата на бащите им, които пък му доставят такива, купени от бедни турци, без да са обрязани…“

Законът за рекрутирането „девширме“ се прилага до смъртта на султан Селим I Явуз (1512-1520) главно в Румелия. След това под юрисдикцията на „кръвния данък“ попадат и християните в Анадола. В началото, както казахме, като най-важен сборен пункт на бъдещите еничари се очертава тракийският град Одрин, който е също и столица на държавата, но след падането на Константинопол (1453 г.), който е преименуван на Истанбул, центърът за набиране и ръководене на институцията се локализира тук.

Преди да разясним организацията и другите социални, бойни, битови и прочие характеристики на еничарите, нека кажем нещо повече за техния етичен кодекс и духовен патрон. Както бе споменато в началото, за патрон на корпуса е избран мистичният дервишки водач Хаджъ Бекташ Вели. Четиринадесети и петнадесети век е времето, когато сред анадолските маси с голямо влияние се ползват тариките (от тур. тарика – орден) Бабаи, Джелалие (Мевлеви) и Ахии. Техните вождове, наричани Баба, Шейх и т. н., намират лесен прием със своята опростена проповед в душите на обикновените хора. Идеите на тези езотерични течения се възприемат и от някои издигнати личности, които имат принос за първоначалните успехи на османската държава: Шейх Едебали, Ахи Хасан, Чандарлъ Кара Халил, Шейх Махмуд. Една от разпространените версии да се заимства името на бекташийския орден гласи, че светецът Хаджъ Вели е призван да закриля еничарите от името на Аллах. Едно от най-важните послания на духовния пастир е, че с търпение и аскетизъм се постига победата над всяко зло, а спазването на тези предписания помага на праведните хора да „открехнат“ дверите на блаженството. Според религиозната доктрина на Бекташиите мястото, където ще попадне човек, възприел вярата в мюсюлманската троица – Аллах, Мохамед и Али (т. нар. теслис), и обвързал се с даден водач (пир), е лелеяният от всички рай… До него обаче може да се достигне само чрез духовното усъвършенстване, чрез самопознанието. Тук е явно присъствието на идеята за съвършения човек – основополагаща в етичната доктрина на суфизма. По същество идеологията на бекташийството е съчетание между умерения и крайния шиизъм. За еничарите образецът на съвършения и смел човек е вменен в личността на Хаджъ Бекташ Вели, който е модел за подражание и кулминацията, към която трябва да се стреми всеки член на кастата. Очевиден факт е, че повечето аджемиоглани и еничари са знаели за своя християнски произход, което ги подтиква да приемат исляма не в ортодоксията му (сунизма), а в по демократичните му форми, проповядвани от дервишите-бекташии. В този смисъл еничарите си приписват един вид религиозна изключителност, която оказва влияние върху тяхната психология и поведение.

Духовната връзка между ордена и оджака съществува до слизането на еничарите от историческата сцена. Много еничарски формирования носят през вековете на своето съществуване названия, които доказват тази връзка: „Оджаг-ъ Бекташиян“, „Таифе-и Бекташие“, „Гюрух-ъ Бекташие“, „Зюмре-и Бекташиян“, „Силсиле-и тарик-и Бекташиян“, „Санадид-и Бекташиян“, „Риджал-и дудманъ Бекташие“ и др. За ролята на бекташийския орден говори и фактът, че на традиционния религиозен празник на най-отбраната – 94-та орта, се избира векил (пълномощник) „по препоръка“ на патрона им Хаджъ Бекташ. Същият векил посещава всяка година гроба на светеца, като това става на датата, в която се предполага, че той се е възнесъл към покоите на Аллах. Следва най-тържествената и пищна част от ритуала, когато векилът се облича в носия (фередже), а титлата му на нов „баба“ (вожд) се узаконява с корона, която се поставя на главата му от еничарския ага. Церемонията приключва обезателно пред двореца на падишаха (в ранния и средния период това е „Топкапъ“), като великият везир (садръазамът) също взима дейно участие в тържеството.

Братството на Бекташиите се премахва със специален ферман на султан Махмуд II през лятото на 1826 г., малко след ликвидирането на еничарския оджак.

Публикува се със съгласието на автора.



[1] „Никоя буря не трае дълго“ (лат.).

[2] Отделно помещение (къща) в оджака. Обикновено всяка орта си има къшла.

[3] В смисъл на неопитни, подлежащи на обучение младежи.

[4] Старото име на Одрин (на тур. Едирне).

[5] Дребна сребърна монета, която била равна на една трета от парата (акчето).

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.

Pin It

Прочетете още...

Забрадката и аз

Елиф Батуман 11 Фев, 2016 Hits: 15757
Чудех се защо ли не ми е хрумнало по-рано да…