От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 03 East meets West

 

Да съхраним балканските ценности

Понятието „балканизация“ предизвиква у мен позитивна конотация и често се дразня, когато този термин се използва едва ли не като надпис върху опаковката на странен предмет или казано иначе, като оскърбление. Европа стои някак си „там горе“ и май се интересува от Балканите едва когато тук възникне някакъв конфликт. Това е най-късият път към неразбирането на проблемите в региона. Всеки път, когато чуя, че на Балканите трябва да се помага, да бъдат интегрирани с останалата част на континента, да бъдат омиротворени, за да може най-сетне в този „болен кът на Европа“ да се възцари разбирателството, се замислям каква е истинската причина за тези и подобни усилия? Защо все искат да спасят Балканите? Дали защото искат в Европа да е мирно и подредено? Или защото трябва да се унифицираме в европейското пространство и когато се появяват странни и необикновени неща, които не се вписват във възпитанието на класическия европеец, трябва да се приложи някакво лечение, за да се възстанови нормалният „Божи“ ред?

Или може би Европа се опитва да намери изход от кризата и да установи равновесие на Балканския полуостров, защото вярва, че в този регион наистина трябва нещо да бъде спасено? Ако е така, това би означавало, че тази „зона на чудатостите“ за мнозина има някакво друго измерение, което заслужава внимание, макар и все още неоткрито. Но Балканите все пак си струват усилието, защото са не само един болен зъб или счупена кост от скелета на майка Европа. И тук възниква въпроса: кои ценности на Балканите си струва да се спасят?

Да започнем например с балканския град. Изначално той е много по-космополитен от европейските агломерации, съчетава хармонично източни и западни елементи, благодарение на които има несравнимо богат колорит. Балканският град в много по-голяма степен от европейския такъв (на Запад) е свързан с пасторалния си характер на земеделско селище. Балканът е резервоар на селски сили – апотеозът на селото е постоянно в употреба в творбите на немалко местни автори. Тук връзките между селото и града са съвсем други. Да си припомним примерно за специфичното звучене на мотива „предградие“ на Балканите. Това не е западният динамичен суборбис; на изток доминира тривиалното – традиционното предградие има свой порядък, етичност, обичаи и оттук специфичен микроклимат, почти отделна култура. От друга страна трябва да отбележим, че у източния град съществува комплекс за малоценност, което води до потребности той да се идентифицира с някоя прочута западна метрополия. Така Букурещ е наричан „малкия Париж“ (квартал с подобно име („Кючук Париж“) съществува и в Пловдив), дунавските градове Русе и Тимишоара се оприличават на „малката Виена“, а Белград носи гръмкото име „Рим на Сръбската православна църква“ (бохемският му квартал „Скадарлия“ се назовава пък „Белградският Монмартър“). Тук ще добавя за цвят, че Солун в миналото е известен като „Йерусалим на Балканите“.

Струва си да се анализират ритмите на балканския град, да се усетят обичаите му. Например станалото почти институция кафене. Или уникалната кухня – един наистина обединяващ фактор в регион, раздиран повече от столетие от истерични конфликти на националноидентична основа. Кухнята на Балканите, както музиката, представя икуменичната култура. Веднъж присъствах в Анкара на научна конференция на ЕВРОКЛИО – сдружение на асоциациите на учителите по история. В една от вечерите организаторите намериха за уместно оркестърът да свири мелодии от всяка страна, представена на конференцията. Всеки от нас реагираше живо, разпознал „своята“ музика. Внезапно албанският ми колега скочи и почти затанцува, но само след минута спря и възкликна: „Господи, та това е сръбско!“ Ето едно емпирично доказателство, че ястията и музиката принадлежат на всички ни.

Смятам, че най-добрата политика тук би била да се подчертава всичко, което обединява нашия свят. Това би позволило и да загърбим всеобщите днес представи за интеграцията като жертване на собствената идентичност. Балканите никога няма да станат Швейцария. И нашият свят никога няма да стане шарена снимка от туристически пътеводител по западен образец. Ако това се случи, ще бъде голяма загуба. В интеграцията трябва да се узрее за хармонично неутрализиране на различията и асимилиране на характерните черти на всеки народ. Европа всъщност е много по-пъстроцветна, отколкото се вижда от Брюксел. Монетарната и пазарната концепция за обединение крие в себе си опасността всичко да бъде подчинено на една наложена унифицирана схема.


Small Ad GF 1

Културата на Европа се е развивала през вековете еволюционно от юг на север. Родила се е в Средиземноморието за да влезе в модерните времена заедно с английската индустриална революция. Следвайки този макроисторически начин на мислене, днес можем да наблюдаваме еволюцията на Европа от Запад на Изток. Самият процес на интеграция означава разпространение в посока изток. Но Европа, към която се присъединиха редица държави от Изтока и Балканския регион, има и ще има вече съвсем друго измерение, други пропорции. Впрочем това е в унисон с мнението на мнозина политолози за преместване на световния политически център към Евразия, по-точно Кавказ или дори в още по-далечни периферии. В резултат на това може да се окаже, че ни предстои не просто „поддържаща“ роля, а много по-важна от представите ни за нея досега.

Не можем да отречем, че на Балканите се появява тенденция на поглед назад, към старите славни времена, примерно към елинистическата, византийската, славянската и османската епоха. Наистина, нашият подход към историята е доста специфичен. На Балканите историята винаги е монументална, защото придава идентичност и легитимира стремежите ни. В този регион всеки проблем е свързан с конфликта на идентичността. Всеки народ държи да подчертае своята уникалност. Но проблемът има и икономическа страна. Идентичността е онова нещо, което остава тогава, когато всичко друго е изгубено. Светът на бедността и синдрома на малкия човек е пристан, в който се ражда изкушението да се търсят източниците на идентичност назад в историята. От наша гледна точка най-голямата трудност се състои в това, че тук всяка дискусия води началото си отпреди 450-500 години. За западняците такава времева перспектива е практически непонятна. Този обичай да се локализират причините за актуални проблеми в далечното минало е балкански симптом и от него трябва да се отървем по някакъв разумен начин.

Традиционно източноевропейските интелектуалци изпитват „дежурен“ дискомфорт. Те са в сферата на западната философия, имат отношение към големите и въпроси и пунктове за ориентация, включително към средновековните християнски автори. А източната традиция – интелектуална, теологична, мистична – е много по-слабо застъпена в тези отношения. Може да се каже, че заниманията с философия са възможни на теологична база, но западна, тоест тази, която се характеризира с криза, с проблем. А източната традиция не инспирира, защото проповядва примирение със света и прекрачване на материалното му измерение.

Една значителна група от гилдията на балканските философи и социолози са прекалено европеизирани. Някои негови знаменити представители като Мирча Елиаде, Никос Диму, Цветан Тодоров или Юлия Кръстева например, са се сраснали почти напълно със западната култура. Обаче тези дихотомии православие-католицизъм, Изток-Запад не са толкова остри. Нито Изтокът е толкова примирен, нито Западът толкова лишен от мистицизъм. При изворите на западната мисъл е свети Августин, за когото не трябва да забравяме, че всъщност е бил африканец.

Но е очевиден факт, че нито на Изток, нито на Запад не познават ориенталската традиция. На Запад всички учебници по история разглеждат византийския период повече или по-малко повърхностно. А Изтокът, който има доста митологизирано съзнание за собствените традиции, не си е формирал инструменти за истинско и задълбочено познание на тези традиции.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Мисля, че е дошъл най-сетне момента да опознаем собствената традиция, истинския и образ – не онзи героичния, с който обикновено се задоволяваме и гъделичкаме самолюбието си. Ако двете традиции трябва да си сътрудничат, сме длъжни да уточним в каква степен е възможна християнската философия, а не католическата или православната. И какво е мястото на ислямската такава.

Това не означава, разбира се, че Византия и средновековният Запад ще се окажат едно и също, че Балканите ще загубят собствения си колорит. Но ако искаме да схващаме термина „балканизация“ в положителния смисъл на думата, трябва да търсим спецификата и не толкова в спекулативната философия, колкото в практическата мъдрост. Prudentia и sophrosyne се чувстват на Балканите у дома си, също както ratio и philosophia на Запад. Но тук става дума не толкова за позицията на мислене, колкото за левантийския Weltanschaung (светоглед), който се състои от известен релативизъм, фаталистичност, свой ритъм на живота и деня, тяхната цикличност. Царството на удоволствията е много влиятелно на Балканите, може би заради източните влияния. Затова Балканите не живеят и не работят толкова ефективно като Запада, все едно какви плюсове и минуси възникват от това. Тук нищо не се разглежда от перспективата на абсолюта.

Нашата специфика започва още от дневния ред на заниманията ни. Никакви импровизации. На Балканите програмата се прави така, че да се запази някакъв минимум свобода. Това е от убеждението, че нормалният човек не може да бъде непрекъснато активен, трябва да има миг почивка, минута на своя ритъм. На Балканите винаги ще се намери време за неформална вечеря, непредвидено културно събитие или разходка.

И нещо, което бие на очи: на Балканите интелектуалците често стават политици. Така е от влизането на региона в модерните времена. Така например в България призванието на всеки човек на културата е заразено с бацила на политическото. Почти всички големи наши интелектуалци имат политическа кариера в биографията си. Какво е това – изкушение? Или чувство за отговорност? Или български вариант на адамитството. Да не говорим за това, че тяхното държане и начин на участие в различните форуми и дискусии ги прави повече или по-малко балканци и те не могат да избягат от същността си.

Дискурсът на балканския дипломат също се различава от европейския или американския. Като че ли дипломатът на изток говори много повече от свое име нежели западният. Западният е обучен и длъжен точно да предаде новината, сътворена от политическите технократи. Политикът от изток е по-непредвидим – и в добрия, и в лошия смисъл на думата. Понякога неговите зле насочени импулси не водят до нищо конструктивно. Затова пък неговият дискурс се изплъзва от дипломатичните канони и конформистки обичаи, а в принципните си изказвания вплита интуитивно някоя пиперлива лична нишка.

Трябва да признаем от друга страна, че в езика на политиците от изтока има известна скрита арогантност и надменност, произтичащи от чувство за непълноценност. Това води до говорене от „последна инстанция“, от името на традицията и опита на своята култура и религия, превъзхождащи западния свят. Те са чувствителни и в същото време провинциални, опитвайки се да наложат своята независимост и ценности. В балканския дискурс се появяват и националистически нотки – много по-силни отколкото в езика на европейските политици. Това понякога бива доста неприятно.

Не може да загърбим обаче и факта, че западните политици и учени понякога създават впечатление, че ние сме хора от периферията, а те са в центъра на нещата. Чувстваме как усилията им са насочени към това, да приемем тяхната гледна точка и вече взети решения, а не да ни насърчат към взаимна дискусия и представяне на нашите виждания. За жалост такова съотношение на силите винаги е съществувало между големите и малките държави, между влиятелните и слабите – и няма какво да кършим ръце заради това. По-важно е становището на слабите също до бъде чуто. Тогава ще се появят шансове за по-хармоничен и уравновесен диалог. И скептично настроените западняци не трябва да потриват доволно ръце, а трябва да заемат уважителна позиция по отношение на емблематични имена като Иво Андрич, Исмаил Кадаре, Емир Кустурица, Меша Селимович, Михаил Садовяну, Никос Казандзакис, Орхан Памук, „магьосника“ от Калиманица Йордан Радичков и др. Както се казва, когато фактите говорят и боговете мълчат!

март 2016, София

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.

Pin It

Прочетете още...

Преди войната

Тарик Али 06 Май, 2022 Hits: 3295
Скоро след като поемат властта, болшевиките…