Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 02 Nevidimi hora
фото: 3inSpirit

 

Играя си на криеница с Живеенето, но никой не ме търси. Защо ли?

На 18 юли отбелязахме 181 годишнина от рождението на Апостола. В поздравителните си слова властимащите цитираха думите на Апостола, казаха за пореден път, че не са забравили „това що ни е рекъл Апостола“.

„Апостоле, ти си нашата мяра, мярата ни за време, мярата ни за българщина“ и т.н.

Само празни думи, които звучаха кухо на празничния митинг-заря в Карлово и караха сърцето ми да се свива от срам, защото много добре познавам мярата на нашите управници за проблемите на хората и животните, много добре знам какви „почитатели“ на чуждото нещастие са. Виждам и с какво „разбиране“ се отнасят към огромната трагедия и ада, в който живеят семействата, в които има човек с увреждане.

Хората с увреждания са невалидните инвалиди за нашето общество и правителство. Това са невидимите хора на България. Хората, които нямат подходящия дрескод да се разхождат по улиците, да контактуват с институции или не дай си боже, да потърсят работодатели, които биха се съгласили да ги вземат на работа. На никой не му пука за тези нещастници. Тези ХБК (хора без късмет), имали нещастието да се родят и да живеят в България са „като камък на шия, като белег от нож, като черна шамия“ и за най-близките си, дигнали ръце от техните „капризи“ за по-достоен и нормален живот. Това са хората с изтекъл срок на годност. Живите мъртви – оксиморонът, който определя най- вярно статуса им. Понякога влизат в новините, но през повечето време се опитват да ни кажат нещо с мълчанието си. Тяхната мисия в живота е да бъдат невидими. Някои от тях са глупавите умни или умните глупави на нашето време?


Small Ad GF 1

Извили глави към прозорците на своите домове-затвори, те са като посърнали и учудени от света птици. Птици с уморени от неразбиране и безхаберие крила.

За живота на тези хора мога да използвам и тъжната метафора „уморените коне ги убиват“, но евтаназията не е разрешена в България.

Иван Кулеков сравнява унищожаването на хората с ментални и физически увреждания в България с лагерите в Аушвиц. Без отровен газ и без пещи за горене така наречената ни демократична система ни убива с безчовечността си, с всичките си действия и бездействия.

Не ми се пише повече. По лицето ми безконтролно се стичат сълзи. Аз просто искам да се откъсна от тази реалност. Да не участвам. Да съм далече. Да отпадна от този свят. Да свия колене към гърдите си и да изчезна.

Ако нямаш пламък в душата си, сила на духа, неголяма жизнена сила, защо трябва да живееш? Защо? Ако не ти се живее, защо трябва да живееш? Когато си загубил жаждата за живеене, защо трябва живееш? Защо? Та нима някой от най – великите хора не са се самоубили? Хемингуей, Есенин, Маяковски и кой ли още не.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Отговор намирам в книгата на Ковачганев „Регресия на зачатието“.

„Смъртта не е края на живота, или по-точно казано на пътя на душата, в никакъв случай не трябва се възприема като изход от трудна ситуация. Тя (смъртта) не е начин да решиш проблем като излезеш от играта. И от най-трудната ситуация има изход, и на най-заплетения въпрос има отговор. Към самоубийство пристъпват слабите духом. Но аз уважавам хората, които не престават да си мислят за самоубийство. Това показва, че те са недоволни от живота и търсят друг начин да живеят, неприемайки самоубийството като бърз начин да се направят на герои. Само който търси намира и само който не спира да върви ще стигне.“

Разбрах, че безделието е къщичката на дявола и затова се опитвам да съм гъвкава като хартиения жерав на надеждата и се лутам между „инженерството“ на думите и японските техники за рязане на картини от хартия и сглобяване на 3D сгъваеми фигурки.

Присъда е обаче да си човек с увреждане в България. Тази присъда не е само за хората с увреждания и техните семейства, а и за цялата ни държава и за цялото ни общество.

Колко са тези, които наистина са разбрали, че системата ни убива?

Дa, важно е какво ни отнема системата, но по-важно е какво ще правим с това, което ни е останало занапред!?

 Публикува се със съгласието на авторката.

 

Лидия Христова (1967год.) живее във Враца. Преди да седне в инвалидния стол е работела  като САD конструктор – машинен инженер , а след преквалификация и като гимназиален преподавател по ИТ и информатика. Член на Интернешънъл асоциация по кири – е. Участник с картини кири – е, сгъваеми 3D сглобени фигурки и писаници в национални и международни конкурси.

Pin It

Прочетете още...