От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 12 Bulgarian Communism Oren

 

„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения един от важните трудове по най-нова българска история, „Българският комунизъм: пътят към властта (1934-1944)“, на българо-израелския историк Нисан Орен (1930-2019). Книгата, една от множеството „широко неизвестни“ в България, е важен принос към една от най-манипулираните и изкривявани части от българската история.

 

 

 

Издателство на Колумбийския университет
Ню Йорк и Лондон – 1971 г.

Предговор

Това изследване е посветено на политиката на българските комунисти през десетилетието, предшестващо установяването на комунистическото управление в България. Като такъв томът допълва историята на Българската комунистическа партия в дните преди нейното управление. Корените на българския комунизъм и еволюцията на партията до средата на тридесетте години са описани и анализирани в майсторската книга на Джоузеф Ротшилд, Комунистическата партия в България: произход и развитие, 1883-1936, издадена от Columbia University Press през 1959 г. Този труд се оказа незаменим при провеждането на настоящото изследване.

Особеностите на българската политика и специфичните условия на комунистическата партия през периода на нелегално съществуване изискват да се обърне специално внимание на многобройните фракции и групировки, които съставляват българската политическа върхушка. Затова глава първа е посветена на некомунистическите формации, техния произход и място в политическия спектър. Разглеждането тук е основно функционално. Следващите две глави са посветени на физическите и идеологическите разцепления в Комунистическата партия, включващи, на първо място, кадрите в страната и тези в съветска емиграция, а на второ – съперничеството между старото ръководство и левите опозиционери. Организационните проблеми, усилията на народния фронт, участието в Испанската гражданска война и отношенията с румънските комунисти по въпроса за Добруджа съставляват по-голямата част от четвърта глава. Глави 5 и 6 са посветени на участието на комунистите в съветско-германското дипломатическо съперничество за България през есента на 1940 г., началото на военната съпротива и конфликта с югославските комунисти за Македония. Въоръжената съпротива и комунистическите междупартийни маневри, целящи създаването на единен опозиционен фронт спрямо военновременния режим в България, са разгледани паралелно в заключителните две глави.

Проучванията за това изследване бяха проведени на различни места през последните няколко години. Най-богатите източници на материали бяха открити в следните библиотеки: Библиотеката на Конгреса във Вашингтон, Обществената библиотека в Ню Йорк, Библиотеката „Бътлър“ към Колумбийския университет, Българската национална библиотека и Библиотеката на Българската академия на науките в София, Университета „Джон Хопкинс“ в Балтимор и неговата Школа за напреднали международни изследвания във Вашингтон, Скопския университет, Еврейския университет в Йерусалим и Института „Яд Вашем“ в Йерусалим. Дължа благодарност на служителите на всички горепосочени институции за тяхната находчива помощ.


Small Ad GF 1

Бих искал да благодаря за помощта, която ми оказаха голям брой хора в и извън България, с които разговарях в хода на работата си. Свидетелствата на някои от тях са документирани в справките. Благодаря на Института за Източна и Централна Европа и на Изследователския институт по комунистическите въпроси към Колумбийския университет за предоставените от тях субсидии на издателството на Колумбийския университет, без които издаването на този сборник щеше да се окаже невъзможно.

Бих искал да благодаря на Хенри Х. Уигинс от издателството на Колумбийския университет за неговата неизменна помощ и съвети. Помощта на Уилям Бернхард, моят редактор, беше безценна при подготовката на окончателния вариант на този ръкопис. Благодарен съм на Илейн Кларк, Мерилин Пъркинс и Даян Нилсен от Вашингтонския център за външнополитически изследвания за това, че всеотдайно напечатаха окончателния вариант. Накрая, както винаги, благодаря на Хана, моята съпруга, за нейната мъдрост и търпение.

Нисан Орен

Ню Йорк
септември, 1970 г.

Въведение

На 9 септември 1944 г. старият ред в България е свален. Контролът над страната е поет от правителството на Отечествения фронт – военна коалиция, спонсорирана от комунистите. Излязла от нелегалност след години на нелегално съществуване, Комунистическата партия на България, подпомогната от присъствието на Червената армия в страната, се превръща в доминираща сила в българските дела. Настоящото изследване се занимава с развитието на Българската комунистическа партия през десетилетието, непосредствено предшестващо завземането на властта през 1944 г.

Две събития оформят политиката на България в годините между двете войни – антистамболийският преврат от 1923 г. и превратът на кръга Звено, едно десетилетие по-късно. Първият е атаката срещу Земеделския съюз. Вторият, военният преврат от 19 май 1934 г., нанася удар върху политическите институции на България. И в двата случая ефектът върху политическия живот на страната е дълбок.

Контрастът между двата преврата, както по отношение на непосредственото им въздействие, така и по отношение на дългосрочните им последици, е значителен. Ударът, нанесен през юни 1923 г. от коалицията, оглавявана от професор Александър Цанков, е краен резултат от добре подготвен политически заговор. Превратът от 1934 г., от друга страна, няма почти никаква политическа подготовка. Първият е насочен към конкретна цел: унищожаване на властта на селския популизъм. Вторият се стреми да „възроди“ политическия живот на България чрез премахване на политическите партии. И в двата случая дългосрочните последици далеч надхвърлят първоначално предвидените мащаби.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

През януари 1926 г., по-малко от три години след идването си на власт, Цанков отстъпва мястото си на по-умерения Андрей Ляпчев, който се заема да сложи край на размириците и да върне страната към нормален живот. Управлението му отваря пътя за провеждането на свободни избори през 1931 г. и поемането на властта от коалиция Народен блок, което за първи път от много години дава на България някакво подобие на политическа свобода.

Инициаторите на преврата от 19 май избягват кръвопролитията. В същото време ударът, който те нанасят на българската политика, се оказва смъртоносен, тъй като политическите партии така и не се възстановяват. След 1934 г. България е лишена от свободната, макар и недисциплинирана преса от времето на Народния блок. На мястото на свободните профсъюзи се появява новосъздаден синдикат, контролиран от държавата. Местното самоуправление, оцеляло през много от миналите режими, е прекратено. Мястото на местно избрания политик се заема от централно назначен бюрократ. Търновската конституция е суспендирана. Народното Събрание, законодателният орган на България, е разпуснато. Организираните политически събрания са забранени. Държавната администрация се централизира още повече. Майските заговорници предлагат да поставят малка военна клика като единствена противотежест на нарастващото влияние на монархията. Новият режим обаче се разпада скоро след като поема властта. Тъй като на всички политически партии е отказано организирано легално съществуване, амбициите на цар Борис не могат да бъдат сериозно оспорени. Съчетавайки изостреното си чувство за интрига с добре развити политически умения, Борис успява да излезе победител, като просто насъсква враговете си едни срещу други. До смъртта му през 1943 г. истинската политическа власт се намира в негови ръце.

По времето на Борис България не се превръща в пълноценна тоталитарна държава. Въпреки че крипто-нацистките елементи се засилват и увеличават влиянието си, българската политическа система остава достатъчно снизходителна, за да позволи известно политическо общуване под официалното ниво. Лишени от законно съществуване, повечето политически групировки продължават да съществуват като партии-призраци. Някои от тях успяват да достигнат широката общественост чрез независими вестници. Въпреки това през цялото десетилетие след преврата от 1934 г. българският политически живот продължава да атрофира. Този фактор, наред с други, допринася за новата катастрофа на България във Втората световна война. По времето, когато една открита дискусия би могла да подтикне България да напусне губещия лагер на Оста, българските маси си остават твърде дезорганизирани и политически безсилни, за да приложат своята тежест. Този развой на събитията довежда до поредния преврат, който, извършен в момент, когато Червената армия вече е на българска земя, извежда на власт Българската комунистическа партия.

Българската комунистическа партия възниква от доктринерската Българска социалдемократическа партия, основана в началото на 1890-те години. Разделението между реформизма и марксистката ортодоксалност доминира в българското социалистическо мислене от самото му начало. До 1903 г. едно десетилетие на силно идеологическо съперничество води до формирането на две независими фракции – „тесните“ социалисти, водени от Димитър Благоев, образован в Русия български интелектуалец, и „широката“ фракция, която следва обичайния модел на Втория интернационал.

Политически непримирими, „тесните“ на Благоев първоначално имат по-малко последователи от „широките“ социалисти. Това съотношение на силите се обръща в края на Първата световна война, когато, преименували се на Българска комунистическа партия, „тесните“ стават втората по сила политическа сила в страната след Земеделския съюз.

По време на преврата срещу Стамболийски през юни 1923 г. комунистите стоят настрана с мотива, че конфликтът между „селската и градската буржоазия“ не ги засяга. През септември 1923 г., след установяването на режима на Цанков, комунистите със закъснение се присъединяват към радикалните земеделци и вдигат въстание, което скоро е кърваво потушено. Техните водачи, сред които Георги Димитров и Васил Коларов, бягат от страната и създават Бюро-в-изгнание, чрез което се опитват да запазят контрола върху комунистическата партия в страната. През 1924 г. комунистическата партия е официално забранена. През следващата година терористичните актове, провокирани от комунистите, предизвикват широкомащабни антикомунистически репресии от страна на правителството.

С идването на Андрей Ляпчев на премиерския пост българските комунисти възобновяват организираната си дейност. През 1926 г. отново започват да се появяват синдикати, подкрепяни от комунистите. През следващата година правителството дава съгласието си за създаването на Българската работническа партия – подставена организация, ръководена от нелегалната комунистическа партия. Създаден е и Съюзът на младите работници, прикритие на нелегалния Комсомол.

В първите дни на режима на Народния блок българските комунисти достигат нов връх по отношение на обществената подкрепа и организационната си сила. Работейки чрез Българската работническа партия, на парламентарните избори през 1931 г. комунистите избират тридесет и един депутати. На общинските избори в София, проведени през следващата година, партията получава най-голям брой гласове и мнозинство от мандатите. Провокирано от полувъстаническата тактика на комунистите от този период, правителството на Народния блок изхвърля избраните от комунистите депутати от Народното Събрание (12 април 1933 г.), след което правителството започва серия от законови и извънзаконови антикомунистически репресивни мерки. Вътрешнопартийните борби, конфликтите, породени в кадрите в страната и в емиграция, както и трудностите на нелегалното съществуване, не могат да не оставят своя отпечатък. Ето защо предстоящото десетилетие заварва комунистите зле подготвени и недобре екипирани, както организационно, така и психологически, в преследването на своите замисли.

 

Глава първа

Заден план: некомунистическата сцена

Резултатите от парламентарните избори в България през юни 1931 г. са изненадващи. В България, както и в повечето балкански страни, е рядкост управляваща партия или коалиция да бъде победена на избори. След осем дълги и бурни години на власт обаче Демократическият сговор отстъпва място на новосформирано политическо съзвездие, известно като Народен блок. Промяната е от значение не само защото е мирна, но и защото е сигнал за повторното утвърждаване на Земеделския съюз като управляваща партия. Когато резултатът от изборите става известен, в страната, особено в провинцията, се надига вълна от радост. Селяните, които са най-отговорни за победата, се надяват на по-добри условия за себе си и семействата си. Налице е атмосфера на очакване, предвещаваща нова ера и по-добро бъдеще. Новата епоха обаче продължава по-малко от три години. Вероятно промяната е настъпила твърде късно или пък времето е било против развитието към либерална демокрация. Не след дълго елементи от средите на самия Сговор, които са помогнали за организирането на антистамболийски преврат през 1923 г., нанасят нов удар, като по този начин правят почти професия от онова, което осем години по-рано е изглеждало като обикновена авантюра (нито пък вторият им удар е последният). Ето защо, за да се разбере какво предстои да се случи, е необходимо да се разгледат събитията, довели до кризите от средата на 30-те години, и да се опишат действащите по това време политически фракции.

Възход и упадък на Демократическия сговор

Демократическият сговор датира от епохата непосредствено след Стамболийски и на практика представлява разширение на друга, по-малка коалиция – Народния сговор, който е извършил преврата срещу режима на Земеделския съюз на Александър Стамболийски. Ядрото на Народния сговор се състои от Военния съюз, оглавяван от генерал Иван Русев и включващ генерал Иван Вълков и подполковниците Дамян Велчев, Кимон Георгиев и Никола Рачев. От гражданска страна коалицията се оглавява от Александър Цанков, който е успял да привлече към себе си хора като Боян Смилов от Националлибералната партия, Цвятко Бобошевски от Народнопрогресивната партия, Янко Стоянчев от Партията на демократите, Петър Тодоров от Радикалната партия и Димо Казасов от Социалдемократическата партия. Цанков поема премиерския пост през юни 1923 г. и незабавно започва да трансформира смалилата се клика на Народния съюз в голяма политическа партия, която да включва всички политически групи от средната класа в страната. За тази цел преговорите започват още през август 1923 г. и именно от този обмен се развива Демократическият сговор. Окончателният резултат не е всичко, което Цанков желае. Една част от Демократите под ръководството на Александър Малинов, както и част от Радикалите под ръководството на Стоян Костурков отказват да влязат в новата формация. Въпреки това коалицията в окончателния си вид представлява значителна групировка, доста впечатляваща по размер, ако и не по сплотеност. Само малка част от демократите последват Малинов, докато повечето от тях придружават Андрей Ляпчев в Демократическия сговор; освен това Атанас Буров е привлякъл своята консервативна Народна партия (популисти) и те, заедно с някои други малки отцепници, помагат за укрепването на управляващата коалиция. По този начин Демократическият сговор, както съществува около 1925 г., се крепи на триножник, чиито крака са Цанков, Ляпчев и Буров. Въпреки че по онова време крилото на Цанков е смятано за по-радикалното, а групата на Ляпчев и Буров – за дясното крило на коалицията, с изключение на индивидуалните наклонности и импулси, Демократическият сговор е лишен от всякакво идеологическо съдържание. Освен страха от болшевизма, различните групировки в коалицията не са силно обединени. В известен смисъл хетерогенността на Сговора е и негова сила, тъй като в даден момент е възможно да се промени съставът на правителството, без да се променя коалицията, на която то се основава.

Цанков се отказва от премиерския пост през януари 1926 г. Кабинетът е реорганизиран под ръководството на неговия наследник Андрей Ляпчев. Появата на Ляпчев на върха се дължи до голяма степен на подкрепата на Военния съюз под ръководството на генерал Вълков. (Съюзът си има свои вътрешни фракции.) По-силната, която се ползва с доверието на цар Борис, се ръководи от военния министър Вълков и подкрепя Ляпчев. Другата има за свой водач Кимон Георгиев, цанковист). Цанков не влиза в кабинета, а вместо това е понижен до председател на Народното Събрание (законодателния орган). Така се открива вторият етап на режима на Демократическия сговор начело с Ляпчев и вътрешната опозиция, начело с професор Цанков. Номинално в рамките на коалицията, Цанков продължава да организира около себе си значителна група политици, които са противници както на икономическата политика на Ляпчев, така и на близките му връзки с проиталиански настроения генерал Вълков.

Историята на премиерския мандат на Ляпчев, който е най-дългият в междувоенния период на България, е белязана от постепенното възстановяване на българската партийна политика. Фракционизмът вътре в правителството и нарастващата сила на опозиционните сили отвън обаче представляват все по-голямо предизвикателство, на което дори издръжливият Ляпчев не може да устои. В крайна сметка той става жертва на собствения си безграничен оптимизъм. Когато след повече от пет години на власт съставните части на неговата коалиция се оказват твърде непокорни, Ляпчев се стреми да предизвика общи избори, които, както вярва, ще го укрепят и затвърдят влиянието му върху неговите привърженици. Той подава оставката си на 20 април 1931 г. След редица неуспешни опити на царя да намери заместник, който да получи мнозинство в Народното Събрание, Ляпчев е отзован на 3 май, а скоро след това е обявено, че правителството ще проведе общи избори на 21 юни 1931 г.

Изборите през юни 1931

В предизборната кампания демократът Александър Малинов се очертава като най-силната фигура на антиправителствената конфигурация. На парламентарните избори през 1927 г. Малинов се е опитал да сформира коалиция с крайнодясното крило на Земеделския съюз, ръководено от Коста Томов. Резултатът обаче е убедил Малинов, че консерваторът Томов не се ползва с голяма подкрепа сред селяните. През 1931 г. той е решен да не повтаря предишната си грешка. Освен това от 1927 г. насам Земеделският съюз е претърпял големи промени. Групата, ръководена от Димитър Гичев, вече се ползва с лоялността на по-голямата част от местните организации, както и на ядрото на централното ръководство. След продължителни преговори усилията на Малинов довеждат до успех. Когато по-късно през май е обявен съставът на Народния блок, неговата база се оказва по-широка от очакваното. В блока са включени демократите на Малинов, костурковското крило на Радикалната партия, крилото на Либералната партия, ръководено от Г. Петров, и Земеделският съюз под ръководството на Гичев (известен като Врабча I). Социалдемократите и Българската работническа партия (комунисти) остават неприсъединени към нито една от двете коалиции – Демократическия сговор или Народния блок. Работническата партия излиза със собствен алианс, който нарича Трудов блок и който включва някои елементи на Земеделския съюз от крайната левица. Тези допълнения не променят облика на Работническата партия. Накрая групата на земеделците на Коста Томов остава изолирана.

За това, че изборите през юни 1931 г. като цяло са били свободни, свидетелства резултатът. Управляващото правителство се намесва, но в незначителна степен. Когато всички резултати са готови, Народният блок печели голяма победа. За него са избрани 152 депутати срещу 78 за Демократическия сговор. Работническата партия получава 31, македонците (михайловското крило на ВМРО) – 8, а социалдемократите – 5. Разпределението на депутатите между партиите, влизащи в Народния блок, е следното: От седемдесет и осемте депутати, избрани от правителствената листа, единадесет са либерали.[1]

Малинов пристъпва към организиране на кабинета си. Въпреки много по-големия принос на земеделците по отношение на народната подкрепа, демократите заемат основните ресори. Разпределението на постовете в кабинета е следното: демократите държат освен премиерския пост и Министерството на външните работи (Малинов), министерствата на вътрешните работи (Никола Мушанов), както и на финансите (Александър Гиргинов), като оставят на земеделците по-малко важните министерства на земеделието (Димитър Гичев), на образованието (Константин Муравиев) и на благоустройството (Георги Йорданов). Либералите получават два поста (търговията и правосъдието), а Костурков за радикалите поема министерството на железниците. Земеделците са недоволни и остават такива до самия край. Въпреки че земеделските министерства нямат блясъка на Министерството на външните работи или авторитета на Министерството на вътрешните работи, от гледна точка на покровителството те далеч не са маловажни и това поне за известно време отнема част от горчивината. Въпреки това борбата за министерски постове доминира през целия период на съществуване на Народния блок и допринася за неговото падане. И все пак правителствата на Малинов, а по-късно и на Мушанов, имат своя собствена логика. По отношение на гласовете не може да се отрече, че земеделските партии са осигурили „мускулите“, без които Народният блок не би могъл да спечели. В същото време, на земеделците не може да бъде позволено да станат самостоятелно управляваща партия толкова кратко време след свалянето им през 1923 г. и докато видни земеделски водачи все още са в изгнание. Това, от което земеделците се нуждаят най-много през 1931 г., е известна доза респект и признание, които Демократите имат и които те са готови да споделят. Фактът, че Демократите претендират за ключовите постове и ги получават, е само доказателство, че доброто име струва толкова, колкото и властта.

Непосредственият ефект, който режимът на Народния блок има върху българската политика, е засилването на и без това острата партизанска политическа борба. Отдавна излезли от властта, партиите от Блока се заемат да се възползват от успеха си. Щом едно министерство премине от едни ръце в други, това става и с цялата му структура – от министъра до последния чиновник. Злоупотребите често стигат до границата на абсурда, като обикновени полицаи, горски пазачи, учители и дори неквалифицирани работници, наети от правителството, очакват завръщането на власт на „правилния министър“, който може да ги назначи отново. Управлението е разделено на партийни „сфери на влияние“, които са разпределени между управляващите групи за покровителствена експлоатация. В една бедна икономика като българската, която вече започва да усеща последиците от световната депресия през 1930-те години, тази остра политизация поражда недоволство. Що се отнася до Демократическия сговор, изпитанията са още по-големи. Хетерогенна групировка от този тип не може да се задържи дълго извън властта и да оцелее. Процесът на разпадане започва веднага след изборното поражение и продължава, докато Сговорът почти изчезва от сцената. Първото разцепление настъпва веднага след изборите. Отцепниците са съставени от елементи, които все още са в състояние да сключат мир с победителите и по този начин да избегнат последиците от поражението. Това важи особено за голяма част от демократите на Ляпчев, които бързат да се присъединят отново към Малинов и неговата партия. След това се стига до отцепването на групата на Цанков. Останалите елементи остават единни за известно време. Те се опитват по най-добрия начин да играят ролята на организирана опозиция и да получат обществена подкрепа, като призовават за мерки като мораториум върху дълговете и търговски монопол върху хранителните продукти. Но подкрепата от страна на редовите им членове продължава да намалява.

Движението на Цанков

През 1932 г. професор Цанков се отцепва от Демократическия сговор и създава свое Народно социално движение. Впечатлен от италианските фашисти и германските националсоциалисти, но настоявайки на оригиналността на своите социални и политически идеи, Цанков започва усилия, които на практика представляват опит за пренасяне на фашизма на българска земя. Влиянието, което Цанков оказва върху много видни българи, без да се изключват неговите колеги професори, е значително в началото и средата на 1930-те години. Неговата група се променя с времето и означава различни неща за различните хора. Когато за пръв път стартира, движението на Цанков е подпомогнато от духа на времето. При наличието на антиболшевишки лозунги в листите на почти всички политически партии и при нарастващите успехи на фашистите в Европа Цанков бързо се възползва от разочарованието, обхванало много елементи в страната. Има обаче два основни фактора, които работят срещу него. Първо, неговата привлекателност е почти изцяло ограничена до градското население. В преобладаващо земеделската България това е пречка от първостепенна величина. За мнозинството от селяните той е „кървавият Цанков“, който е убил Стамболийски. По тази причина навлизането му в селата остава слабо, а малкото му успехи – локални. Второ, Цанков не притежава способностите и уменията на успешния масов демагог. Той така и не успява да се отърве от образа на „професора“. Макар и да издига политическа платформа и да се изправя пред тълпите, той си остава градски интелектуалец.

Идеите му са сложни, а формулировките му – неясни. Той е против политическите партии, защото те се основават на класова максима. Цанков поддържа тезата, че капитализмът, социализмът, хитлеризмът и болшевизмът в крайна сметка ще се слеят в нещо, което той нарича „социален национализъм“. Той се противопоставя на корпоративната държава, въпреки че подкрепя „привличането на производствените фактори в управлението“. Той е за „икономическа демокрация“. Цанков е загрижен за устрема на младежта към левицата – процес, от който той се страхува. Този процес, според него, може да бъде възпрян само със силата на нови идеали, които обаче той не успява да осигури.[2] 

Отначало, когато говори за „новия ред“, той изтъква, че порядките, установени в Италия и Германия, не са подходящи за славянския темперамент. Чуждият опит можел да бъде опасен, ако се прилагал механично, тъй като българският народ бил твърде млад и все още необучен да уважава властта. Не след дълго обаче Цанков започва да следва посоката, в която се движи голяма част от Европа. В разгара на нацистките военни успехи той трябва да се обърне към колегите си депутати в Народното Събрание с разкриващите въпроси: „Вие с капиталистите ли сте? Не сте, защото те увяхват. А с болшевиките ли сте? Още по-малко. С кого сте? Аз съм с националсоциалистите.“[3] Тази позиция обаче принадлежи на един по-късен период. В началото на тридесетте години в неофашистката демагогия на Цанков има известна свежест. Много енергия е изразходвана от него и от последователите му за привличане на работническите маси. Той говори за отстъпките, които работодателите трябва да направят на работниците, за да настъпи ерата на „мира между класите“. За тази цел той създава Националните работнически синдикати, чиято основна функция е да отклоняват работниците от социалистическите профсъюзи. Той дори се опитва да създав безплатни кухни за безработни. Над всичко стоят безкрайните шумни кампании, които Цанков и неговите последователи поддържат и които карат мнозина да вярват, че режимът му ще настъпи скоро. Част от либералите преминават към Цанков, както и дясната земеделска група на Коста Томов, заедно с много други лица от различни групи.

Звено

Отначало тясно свързана с Цанков и в известен смисъл представляваща неразделна част от движението му, се появява влиятелна група хора, чиято роля в годините на Народния блок става особено важна. Това е групата Звено, която почитателите ѝ наричат с по-дългото и по-уважително име „Политически кръг Звено, а недоброжелателите – просто „клика Звено. Заимствала името си от едноименното издание, Звено се отличава с една основна характеристика: размерът ѝ няма връзка с нейното значение. Всъщност, в светлината на предстоящите събития, може да се каже, че Звено е бил най-влиятелен в периодите, когато е бил най-малък по размер. Понякога на шега наричат Звено Камион партия, тъй като според шегата всички членове на партията можели да бъдат натоварени на един-единствен военен камион. Друга отличителна черта на Звено е тясната му връзка с армията.

Началото на изданието Звено, а оттам и на самата група, е свързано с журналист на име Димо Казасов. Учител, профсъюзен деец и активен член на Социалдемократическата партия, Казасов се прочува в годините непосредствено след Първата световна война със своите хумористични статии. Той се превръща в национална фигура в деня след преврата от 1923 г., когато за изненада на повечето хора е назначен за министър на съобщенията в кабинета на Цанков. Всъщност той е един от първите, към които Цанков се обръща по време на подготовката на заговора. В преврата той участва като частно лице, без да иска или да получи разрешение от Социалдемократическата партия. Като министър на съобщенията той има значителен принос за потушаването на Септемврийското комунистическо въстание. Казасов продължава връзката си със социалдемократите и всъщност е избран за член на Централния комитет на партията (февруари 1924 г.). На 15 февруари 1924 г. той напуска кабинета в съответствие с решението на ръководството на партията. Към този момент той вече е разгневил мнозина сред своите колеги социалисти. През 1925 г. Казасов публикува подробен разказ за участието си в заговора от 1923 г., както и за самия преврат.[4] През 1926 г. е окончателно изключен от Социалдемократическата партия. Това определя отклоняването му надясно. В средата на 1927 г. по негова инициатива се събира малка група от влиятелни хора, които създават т.нар. „идеологически кръг“. Провеждат се редица срещи, от които произлиза решението да се започне издаването на седмично издание, което да се редактира от Казасов. Така се поставя началото на вестник Звено, чийто първи брой излиза на 1 януари 1928 г. По време на появата на вестника „кръгът“ около него се състои от около осемдесет лица, принадлежащи към различни партии. Преобладаващата част от тях са свързани с преврата от 1923 г. и са последователи на Цанков.[5]

Това, което прави групата Звено важна в дългосрочен план, е фактът, че скоро след нейната поява към нея се присъединяват редица цанковисти, които имат тесни връзки с армията. По този начин, малко по малко, Звено се превръща в ядро за политическите стремежи на някои елементи от Военния съюз, който по онова време се реорганизира. В конкретния случай става дума за Кимон Георгиев. Когато в средата на 1930 г. Цанков възстановява правителството на Демократическия сговор, Георгиев официално се присъединява към групата Звено, с която от самото начало поддържа тесни връзки. Това свързване бележи „брака“ между интелектуалците и военните в рамките на групата Звено – комбинация, която продължава до навечерието на преврата през май 1934 г. Присъствието на Георгиев в ръководството на Звено е особено значимо заради приятелството му с Дамян Велчев, който помага за възраждането на Военния съюз. Велчев е участвал в извършването на преврата от 1923 г. Именно той поема управлението на армията в София през юни същата година. През следващите пет години (1923-1928 г.) Велчев е комендант на Военното училище – позиция, която използва за изграждането на набор от лични последователи сред младите офицерски кадри. През 1928 г. той отново е цивилен, след като скъсва с военния министър (генерал Вълков). Това развитие на събитията не пречи на Велчев да поддържа връзките си в армията и да упражнява голямо лично влияние върху много млади офицери.[6]

Междувременно Звено напредва. От самото начало нейните говорители настояват за безпартийния или по-скоро извънпартийния характер на групата. Тази позиция отчасти е продиктувана от съображения за логическа последователност, тъй като Звено атакува всички партии като упадъчни и вредни за българската политика. Ето как изглежда начинът, по който Казасов характеризира същността на Звено в реч, произнесена на 5 май 1932 г:

Политическият кръг „Звено“ не е политическа партия. Звено е организация, която стои над всички партии, организация, свободна от догматизъм и тесногръдие. „Звено“ се стреми да решава проблемите на България на ниво, по-високо от партийното, където идеологическите различия и класовият антагонизъм са съобразени с националния интерес.[7]

Приликата между това изявление и изказванията на Цанков е очевидна. Ето защо е естествено, че повечето хора от Звено продължават да принадлежат към движението на Цанков дори и след формалната си принадлежност към Звено. Различията между двете организации остават по-скоро методологически, отколкото идеологически. Звено никога не се е интересувало от създаването на масово движение. Неговите водачи разчитат на това, което наричаха „компетентно малцинство“, съставено от избрани личности.[8] 

По въпросите на икономическата политика Звено е привърженик на държавната намеса и най-вече на бързия икономически растеж. „Нашият проблем не е в разпределението на богатството, а в повишаването на националното благосъстояние“, пише Казасов скоро след създаването на Звено.[9] Икономическият активизъм има за цел да спре, а не да насърчи революционното развитие. Иван Харизанов, един от идеолозите на Звено, настоява, че „чрез радикална намеса в сферата на икономиката от името на средните и ниските класи може да се предотврати революционното решение.“[10]

Смели позиции се заемат и по въпросите на външната политика, особено такива, които засягаха Македония. В момент, когато враждуващи фракции от средите на различните крила на ВМРО водят битки по улиците на София, Звено влиза в историята с откритото си противопоставяне срещу тероризма и с призива си за възстановяване на българската държавна власт в Петричкия окръг, където македонците са създали държава в държавата. Тази акция поставя групата Звено на страната на тези, които подкрепят сближаването с Югославия като единствен изход от нетърпимата ситуация, създадена от македонските елементи в България. В общественото съзнание, следователно, от самото начало хората от Звено са идентифицирани като „про-югославски“. „За враговете си и особено за Михайловското крило на ВМРО те не са нищо повече от „чужди агенти, платени от Александър, краля на сърбите.“[11] Що се отнася до българските отношения със Съветския съюз, в отношението на Звено няма нищо „меко“. Отчасти поради факта, че правителството на Звено трябва да възстанови дипломатическите отношения със Съветския съюз (след идването си на власт), и отчасти поради неясните про-републикански изказвания на някои от неговите ръководители, има хора, които смятат групировката за неоправдано лява. Ако говорителите на Звено се застъпват за нормализиране на отношенията със Съветския съюз, то е на основание на това, което те считат за национален интерес. В нито един момент в началото на 1930-те години прокомунизмът не е бил тема в кръговете на Звено. През 1932 г., пишейки в Изгрев (ежедневник, който Звено започва да издава в допълнение към седмичника си), Кимон Георгиев открито осъжда Българската комунистическа партия, която „под идеологическото ръководство и материалната подкрепа на Москва организира революция и разпространява анархия в нашата страна.“[12] Не по-различна е и позицията на Казасов, който заявява, че „българският комунизъм е инструмент на могъщ господар, използван срещу беззащитен просяк.“[13] Що се отнася до прорепубликанските настроения, преобладаващи сред някои от водачите му (главно сред военните), те се основават най-вече на противопоставянето срещу династията, донесла две поражения на нацията, а не на идеология.

През първите години от съществуването си Звено ограничава дейността си до издаването на седмични и ежедневни органи, като остава организационно неактивен. Първата крачка в посока създаване на организации на местно ниво е направена в навечерието на изборите през 1931 г. и е ознаменувана с публикуването на манифест (14 юни 1931 г.), в който се казва, че в бъдеще Звено ще се ангажира със създаването на местни групи от поддръжници, чиято функция ще бъде да популяризират идеите му. Подобни декларации са правени многократно през следващите години. Действително са създадени местни звена, но те остават малобройни и са ограничени до по-големите градове. Онези, които се присъединяват към Звено, са предимно адвокати и други професионалисти.

Демократи

Центърът на политическия спектър е зает от Демократическата партия на Малинов. Не особено силни по отношение на народната подкрепа, демократите получават подкрепата си от средните и ниските средни класи, които сами по себе си са сравнително слаби. Влиянието на демократите се дължи на централната им позиция като единствена група, способна да се обединява с левицата или десницата. Освен това те се ползват с доверието на двора, тъй като винаги са били близки до монархията.[14] Те формират така наречената царска партия. В лицето на Малинов Демократическата партия има изключително изявен водач. Премиерството на Малинов е краткотрайно. Твърдейки, че е с влошено здраве, той подава оставка на 13 октомври 1931 г. и става председател на Народното Събрание. Неговото място заема Никола Мушанов, който напуска Министерството на вътрешните работи. Малинов продължава да играе активна роля както в Народното Събрание, така и в Демократическата партия, като се опитва да остане над ежедневните политически борби.

Земеделци от двадесетте години

Заради размера, структурата и многото си вътрешни фракции Земеделският съюз заема място в политическия спектър на България, което не може да бъде точно определено. Номинално партия на малките селяни, Земеделският съюз с многобройните си „крила, крилца и пера“ (както се казва по онова време) се разпростира от крайно ляво до далеч в дясно, като центърът му се намира някъде вляво от Демократическата партия.

Фракционизмът сред земеделците е по-скоро правило, отколкото изключение, поради желанието на Съюза да представлява цялото селско население. Земеделците възприемат себе си по-скоро като съсловна организация, отколкото като традиционна политическа партия. На практика, въпреки до голяма степен егалитарния характер на българското селско общество, продължават да съществуват достатъчно много различия между бедния селянин, който през целия си живот остава купувач на селскостопански стоки, и по-богатия, който произвежда за пазара. Разбира се, разделенията се определят не само от различия в икономическите интереси. В Земеделския съюз личностите са много важни. Както пише Малинов в спомените си: „Човек е принуден да отбележи, макар и с огорчение, че при тях страстите и апетитите бяха по-важни от конкуренцията между различните идеи и платформи.“[15]

Земеделският съюз има ляво и дясно крило дори в разцвета на своята мощ. Около 1922 г. в рамките на режима на Стамболийски съществуват две петорки – лявата, ръководена от Даскалов и Обов, и дясната – от Турлаков, Томов и Омарчевски. През пролетта на 1923 г., в самото навечерие на краха на режима си, Стамболийски скъсва както с Даскалов (който е негов пръв заместник), така и с групата на Турлаков-Томов и реорганизира кабинета си, за да включи в него хора, които се владеят по-лесно. След това идва юнският преврат, който отстранява ръководителя на Българския земеделски съюз; с изчезването на Стамболийски и под въздействието на белия терор съюзът се разцепва на две. Първо, има такива, които забягват от страната. Второ, има и различни групи, които се появяват тепърва сред земеделците в страната.

По време на преврата Даскалов е в чужбина и именно той става първият водач в изгнание. Скоро обаче той е убит в Прага от македонски терорист. Ръководството на земеделците в изгнание преминава в ръцете на Обов, който е бил министър на земеделието на Стамболийски. Той е един от малкото земеделски водачи, които активно се противопоставят на силите на Цанков през юни 1923 г., като повежда неуспешен поход на няколко хиляди въоръжени селяни към град Плевен. През лятото на 1924 г. към изгонените водачи се присъединяват още двама от министрите на Стамболийски – Атанасов и Стоянов, които успяват да преминат югославската граница. Няколко месеца по-рано, през януари 1924 г., Коста Тодоров е поканен в Москва, за да преговаря с Георги Димитров и Васил Коларов, действащи от името на Българската комунистическа партия и Коминтерна, за условията на единния фронт, който трябва да бъде създаден между комунистите и земеделските с цел сваляне на правителството на Цанков.

Предложенията на Димитров [направени във Виена малко преди Тодоров да замине за Москва] бяха интересни. Той искаше от нас [земеделците] да признаем, че целта на борбата ни срещу Цанков е създаването на „работническо-селско“ правителство с доминираща роля на комунистическата партия. Това правителство щеше да се състои от десет членове: шестима селяни и четирима комунисти. Ние щяхме да заемем премиерския пост, но ключовите министерства на войната, вътрешните работи и съобщенията щяха да бъдат в ръцете на комунистите. Четвъртият пост за партията му е без значение – каза Димитров.[16]

От посещението на Тодоров в Москва не последва нищо, нито пък от по-късните разговори (август 1924 г.) между Димитров и земеделските водачи, проведени във Виена, дават някакъв осезаем резултат.

В страната се очертават по-ясно десните и левите тенденции в земеделското движение. Дясното крило се оглавява от Коста Томов и Георги Марков, в чиито очи Стамболийски винаги е бил твърде радикален. През април 1927 г. те отново се разделят, като Томов повежда дясното крило в предизборна коалиция с демократите, а Марков заема центристка позиция. Лявото крило се състои от онези земеделци, които, след като са преживели юнския преврат, са решени да се противопоставят на режима на Цанков с всички възможни средства. Тъй като повечето земеделски бойци са в изгнание или в затвора, ръководството на левицата е поето от сравнително неизвестни хора. Някои от тях са сътрудничили на комунистите по време на септемврийското им въстание, други, възмутени от престъпленията на узурпаторите, са решили да се присъединят към Земеделския съюз. Този курс е последван от Петко Д. Петков, който е избран за депутат в Народното Събрание на изборите на 18 ноември 1923 г. и по този начин става водач на левите парламентарни групи. По-рано Петков се е изявил като дипломат, като е изиграл важна роля в следвоенните дипломатически отношения на България и е станал един от основните съветници на правителството на Стамболийски по въпросите на външните работи. Избирането му за депутат в Народното Събрание го издига на национално ниво. Тайно Петков се присъединява към Революционния комитет, създаден от земеделските емигранти в чужбина.[17] В родината си Петков оглавява опозицията, съставена от шепата земеделци, като упорито и блестящо атакува правителството. На 14 юни 1924 г., преди опозицията да постигне резултат, Петков е убит. През следващите години името на Петко Д. Петков се превръща в символ за всички земеделци, които пазят спомена за своите другари, жертви на терора на Цанков. Комунистите тачат Петков заради подкрепата му за идеята за единен фронт и използват паметта му винаги, когато въпросът за сътрудничеството със земеделците става важен. Не на последно място по важност е и въздействието, което примерът от кариерата на Петко Д. Петков трябва да е оказал върху по-малкия му брат Никола, който двадесет години по-късно ще се превърне в поборник на земеделско-комунистическия фронт.[18]

Възходът на Гичев

Много от левите земеделски водачи, които продължават борбата след смъртта на Петков, не преживяват терора след бомбардировката на Софийската катедрала през 1925 г. Хора като Николай Петрини, Кирил Павлов (чийто брат ще стане Земеделски министър след 1944 г.), Димитър Грънчаров и други са разстреляни или ликвидирани по друг начин в Главната дирекция на полицията за обществена безопасност. С идването на правителството на Ляпчев (януари 1926 г.) и последвалата нормализация по-радикалните земеделци отново могат да участват в политическия живот на страната. Те формират лявата (анти-Томов) фракция в рамките на Земеделския съюз и са ръководени от хора като Димитър Гичев, Георги Йорданов, Константин Муравиев и Вергил Димов. На парламентарните избори през 1927 г., докато Малинов предпочита морално-консервативния Коста Томов, крилото на Гичев се обединява със социалдемократите и малката партия на занаятчиите, за да формира така наречения Железен блок, от който е изключена новосформираната Работническа партия на комунистите. През юли 1928 г. Гичев и Муравиев още повече укрепват позициите си. С течение на времето те се превръщат в доминиращи водачи на това, което вече се е превърнало в основен орган на земеделското движение, известен под името Земеделски съюз-Врабча I (по адреса на седалището на Съюза).

По време на преврата от 1923 г. Димитър Гичев е на тридесет години. Той притежава личните качества, които са необходими за изграждането на значителна политическа кариера. Умерен по характер, той е мъдър и убедителен човек, който се радва на уважението както на своите привърженици, така и на враговете си. По време на последните етапи от режима на Стамболийски той е префект на Пловдивския окръг. Избран е за член на Народното Събрание в последните избори на Стамболийски (1923 г.).[19]

По време на преврата обаче Гичев не е национална фигура. Поне отчасти този недостатък е бил поправен от факта, че неговият съратник Константин Муравиев се е ползвал с предимството да бъде племенник на Стамболийски – предимство, което му е помогнало да стане военен министър на чичо си няколко месеца преди съдбоносния преврат.[20] Иначе Муравиев не се откроява като политическа фигура, засенчен от по-внушителната личност на Гичев. Тройката на Земеделския съюз – Врабча I се допълва от Вергил Димов, който също е шурей на Гичев. Димов е най-младият от тримата (всъщност твърде млад, за да бъде избран за депутат на изборите през 1931 г.). Тези трима мъже държат заедно Земеделския съюз – Врабча I, както през годините на властта, така и през годините на полулегалност; те остават заедно, докато и тримата не се озовават в затвора (1944 г.) за това, че са станали министри в неправилното правителство и в неправилното време.

Изгнаниците

Земеделските водачи в изгнание се опитват да поддържат връзка с политическите събития в страната. Съдбата им не е завидна, тъй като са зависими от подкрепата на чужди източници и са откъснати от ежедневната ситуация в България. Те получават значителна помощ от Чешката селска партия, която им съдейства и за издаването на органа на Земеделския съюз в изгнание. С течение на времето обаче те се ориентират все повече към Белград и Югославия, където повечето от редовите изгнаници се установяват от самото начало. Те не остават и единни. От главната четворка сред тях Коста Тодоров и Обов се оказват в противоречие с Атанасов и Стоянов. Има взаимни обвинения относно разпореждането със средства, получени от чужди източници, и кавги по тактически и организационни въпроси. Тези вътрешни търкания така и не са напълно разрешени. Организационните въпроси остават до голяма степен в ръцете на Обов, който е председател на бюрото на Земеделския съюз в емиграция. От друга страна, Тодоров, след като става доверено лице на крал Александър Югославски (в чийто двор е бил акредитиран по-рано от Стамболийски), отговаря за изгнаническата дипломация. Голяма част от времето му през десетте години на изгнание е прекарано в постоянни пътувания от Белград до Прага, от Виена до Париж и обратно.[21] Тодоров притежава големи способности и голямо лично обаяние; журналист, карикатурист, автор на фейлетони, организатор, оратор и дори историк. До края на живота си остава един от най-неортодоксалните и в някои отношения най-блестящите български политически дейци.

Ръководителите в изгнание знаят за съюза на Гичев с демократите и всъщност по време на предизборната кампания го подкрепят морално и финансово. Ето защо, когато е съставено новото правителство на Народния блок, земеделските изгнаници се радват заедно с хилядите си поддръжници у дома. „Ние, изгнаниците, естествено очаквахме новият парламент да гласува незабавна амнистия. Но правителството [по думите на Тодоров] не бързаше да действа. Любопитно е, че нашите собствени партийни другари, опасявайки се, че можем да поискаме каймака на политическите постове, изобщо не искаха да ни видят в София.“[22] Всъщност именно отказът на правителството да даде незабавна и обща амнистия е причината, която повече от всеки друг въпрос предизвиква разцеплението в Земеделския съюз – Врабча I и появата на така наречената група Пладне. От друга страна, обяснението на Тодоров е твърде опростено. Преди изборите коалицията „Народен блок“ е обещала амнистия. След като идва на власт, новото правителство подготвя и приема на 5 януари 1932 законопроект за амнистията, в който, противно на очакванията, не са включени водещите земеделски изгнаници и комунисти, осъдени след април 1925 г. Гичев обяснява, че амнистията е трябвало да бъде ограничена с мотива, че животът на бившите министри на Стамболийски ще бъде застрашен от македонските терористи, които, смятайки изгнаниците за „сръбски шпиони“, са решени да ги разстрелят, както правят ежедневно с по-малко важни хора.[23] Това обяснение, разбира се, е неприемливо за много земеделци. Сега е организирана антигичевска атака отвътре. Той е атакуван, че е направил компромис с всички принципи, за да дойде на власт, и че се е поддал на натиска на демократите, както и на ВМРО.[24] Преди всичко – и това е силен аргумент особено сред земеделската интелигенция – критиците на Гичев твърдят, че с неуспеха си да върне „истинските ученици“ на Стамболийски той на практика е признал това, което враговете на Земеделския съюз винаги са твърдели, а именно, че изгнаниците са „банда сръбски подлоги“ и ненадеждни конспиратори.

Гичев няма какво да възрази на критиците си. Той винаги е бил практичен политик и е правил това, което е смятал за необходимо, за да върне Съюза към нормалното му функциониране. Във външната сфера той продължава да подкрепя ревизионистичните искания на България, докато у дома се съгласява с по-консервативната икономическа политика на демократите. Компромисът му може да включва и обещание да се опита да задържи бившите министри настрана за възможно най-дълъг период, тъй като завръщането им по необходимост ще разбуни още повече македонците, с които правителството не е готово да си разчисти сметките.

Земеделците от БЗНС Пладне

Един вестник изиграва особено важна роля в атаката срещу Гичев. Това е всекидневникът Пладне, издаван от един от най-способните български журналисти – Георги Вълков. Той е изключително талантлив писател. През 1922 г., на двадесет и пет годишна възраст, Вълков става редактор на земеделско издание с името Земеделска защита. След юнския преврат от 1923 г. и кратък престой в затвора той възобновява журналистическата си кариера. Скоро след това заминава за чужбина, установява контакт с Обов и помага за издаването на Земеделско име (орган на земеделците в изгнание), като същевременно участва в редица международни селски срещи като представител на Българския земеделски народен съюз. Истинският успех на Вълков обаче е постигнат през втората половина на режима на Ляпчев, когато, след като се завръща в България, става издател на Пладне. „Винаги справедлив – никога неутрален“ е девизът на Пладне и именно към втората половина на тази „максима“ Вълков се придържа с по-голяма последователност. Остро критичен към режима на Демократическия съюз, либерален по възгледи и проюгославски настроен, Пладне постига голяма популярност и е първият всекидневник, който с известен успех предизвиква реакционната и проиталианска Зора на Данаил Крапчев, който е вестникарски магнат в България. Пладне често е съден от Крапчев, а литературните дуели Вълков-Крапчев през 30-те години на ХХ век предизвикват голямо вълнение в българските политически среди.[25]

Пладне помага за избирането на правителството на Народния блок, но скоро след изборите се обръща срещу него. Около този твърдо настроен и „никога неутрален“ вестник се обединяват антигичевските земеделци. „Когато отношението на земеделските говорители в мнозинството стана елементарно, [Александър] Обов, аз [Коста Тодоров] и други водачи организирахме независима партия, която нарекохме Земеделски съюз „Александър Стамболийски“, за да подчертаем, че продължаваме да вярваме в принципите на Стамболийски – политическа и икономическа селска демокрация и съюз с Югославия като крайъгълен камък на обединените Балкани.“[26] Все още в емиграция, на този етап Тодоров и Обов не могат да поемат лично ръководството на новата група. Същинската организационна работа в България се извършва от д-р г. М. Димитров, млад политик, който заедно с няколко свои колеги депутати от Земеделския съюз свиква първия конгрес на новия „Земеделски съюз – Ал. Стамболийски“, който се провежда в град Стара Загора през ноември 1932 г. Тясно свързан в общественото съзнание с вестник Пладне, новият съюз става известен просто като групата Пладне – име, което остава свързано с него дълго след спирането на вестника.[27]

С течение на времето натискът върху правителството да амнистира земеделските водачи в изгнание се засилва. През юли 1932 г., докато участва в конференция за репарациите в Лозана, премиерът Мушанов се среща с Коста Тодоров, пред когото изразява загриженост от насилствените антиправителствени атаки, вършени от Пладне. На тази среща премиерът обещава на Тодоров, че на него и приятелите му скоро ще бъде разрешено да се върнат в България. Намесата на Мушанов, която някои тълкуват като хитра маневра, целяща да отслаби позициите на земеделците на Гичев, които на свой ред настояват за министерски кресла, се оказва решаваща.[28] В края на есента на 1932 г. законът за амнистията е изменен, за да включи земеделските водачи. На 12 януари 1933 г. поправката е приета, като по този начин се отваря пътят за завръщането на бившите министри на Стамболийски и се слага край на десетгодишното им изгнание.

Тодоров и Обов се връщат в България на 5 март 1933 г. В политическо отношение това са бурни дни. ВМРО е активна както винаги. Парламентът обсъжда въпроса за изключването на тридесет и един комунистически депутати, избрани през 1931 г. Безработицата се увеличава, а селяните затъват във все по-дълбока бедност. Земеделците в правителството са обезпокоени и се опитват да прехвърлят нарастващия отдолу натиск върху Мушанов. През януари 1933 г. те налагат реорганизация на правителството и най-накрая получават Министерството на търговията, което поема Гичев, отстъпвайки Министерството на земеделието на Муравиев. По това време Вергил Димов (който междувременно е избран за депутат) се присъединява към правителството, заменяйки стария Георги Йорданов, който поема ръководството на „вътрешната опозиция“ на Гичев. Ако различните антигичевски земеделски фракции биха успели да се обединят, те може би щяха да оспорят позицията на управляващите земеделци. Разговори в тази насока са започнали още преди завръщането на водачите в изгнание. Отначало напредъкът е голям и към юли 1933 г. изглежда, че обединението е на път да бъде постигнато. Това обаче не се случва. Към момента на преврата през май 1934 г. земеделците са разделени на поне пет ясно различими групи: (1) управляващите земеделци на Гичев, (2) групата на Никола Захариев, сформирана през октомври 1933 г., (3) групата Пладне, (4) съюзът на Георги Марков (Сердика) и (5) малката група на стария Димитър Драгиев (Стара Загора), който е един от основателите на земеделското движение. Освен това съществува и една малка, но гласовита група на крипто-комунистически настроени земеделци, ръководена от Лазар Станев, която известно време издава свой орган под името Земеделско възраждане. На изборите през 1931 г. те участват в поддържания от комунистите Трудов блок и избират редица депутати, които на практика не се различават от останалите депутати на Работническата (комунистическа) партия. Нападайки както Гичев, така и Пладне, групата на Станев в крайна сметка се слива с Комунистическата партия.

По отношение на националната политика, различните земеделски фракции играят второстепенна роля, с изключение на групите на Гичев и Пладне. Завръщането на прогонените водачи доказва, че по-ранните опасения на Гичев не са били безпочвени. „Моите приятели [пише Тодоров] организираха охрана от трима мъже, всеки въоръжен с по два револвера, които ме защитаваха постоянно. Непознати лица бяха претърсвани, преди да бъдат допуснати да се видят с мен. Живеех като в обсадена крепост и се придвижвах из града само с автомобил, придружен от моите телохранители.“[29] Заедно с Д-р г. М. Димитров и неговите колеги депутати току-що завърналите се земеделци се впускат в интензивна организационна дейност. Това, от което се нуждаят най-много, е да проникнат сред резервираните и консервативни селяни, които инстинктивно се възмущават от всякакви политически разцепления. Силни в ораторско майсторство, обещания и носталгични спомени за „добрите стари стамболийски дни“, водачите на Пладне успяват за сравнително кратко време да спечелят значителен брой последователи. Когато на 21 ноември 1933 г. групата Пладне провежда втория си конгрес в София, тя твърди, че към март същата година е увеличила броя на членовете си от 17 000 на 128 000. „Заседанията [на конгреса] продължиха три дни, като кулминацията им беше избирането на Централен комитет от седем души и ръководен партиен съвет от тридесет и двама членове. Аз [Коста Тодоров] получих най-голям брой гласове; от шестнадесетте административни области дванадесет поискаха да ги представлявам в Централния комитет.“[30] Когато на 18 февруари 1934 г. се провеждат избори за местни селски и общински съвети (първите и единствени избори, в които Пладне участва като самостоятелна партия), плътно след управляващата коалиция се нареждат Цанков със 115 193 гласа, Пладне с 59 160 гласа, следван от 55 476 гласа за комунистите.[31] Въпреки че изборите не са национални и следователно не са показателни за относителната сила на различните групи в цялата страна, те показват, че Пладне заема достойно трето място. Въпреки този напредък, Съюзът на Гичев остава далеч по-силната от двете групи.

Радикали

Вляво от Демократическата партия се намират радикалите. По отношение на земеделците точното им място в спектъра е неясно поради многобройните и разнообразни земеделски групировки. През февруари 1924 г., под ръководството на Костурков, по-голямата част от радикалите последват примера на демократите на Малинов (от които са се отделили през 1903 г.) и преминават в опозиция. През 1931 г. те отново се присъединяват към Малинов в Народния блок и получават Министерството на железниците (Костурков) въпреки скромните общо седем гласа, които притежават в Народното Събрание. Заради смаляването на броя, мястото им в кабинета е уязвимо. Всъщност именно по време на правителствена криза, свързана с Министерството на железниците, е извършен превратът през май 1934 г. Радикалите са от малко значение както по отношение на числеността, така и по отношение на влиянието си. Не твърде славното завръщане на Костурков през есента на 1945 г. като съюзник на комунистите принадлежи към периода на съветизация.

Социалдемократи

Докато в края на Първата световна война социалдемократите са третата по големина партия (след земеделската и комунистическата), през 20-те години на ХХ в. те губят голяма част от силата си. През 1931-34 г. те имат по-малко депутати от радикалите. Влиянието на Социалдемократическата партия обаче е по-голямо, отколкото би могло да се предположи от нейния размер. До голяма степен това се дължи на престижа, с който се ползвали нейните водачи Сакъзов, Пастухов, Чешмеджиев и др. сред работническите среди, както и сред средните демократични елементи като цяло. Връзката им с Втория интернационал и личните контакти, които успяват да установят със западноевропейските социалистически водачи, повишават престижа им у дома и ги превръщат в потенциални съюзници, които са ценни за правителствата, за които международната добра воля е важна. От гледна точка на влиянието, не по-малко важни са малките, но добре организирани профсъюзни движения и кооперативните кредитни институции, поддържани от социалистите.

След краткотрайно участие в две коалиционни правителства веднага след края на Първата световна война социалдемократите остават в опозиция. Подобно на повечето други партии, те са доволни, когато управлението на Стамболийски е прекратено. Въпреки че партията като такава не разрешава участието на Димо Казасов в преврата от юни 1923 г., след като [въпреки това] се включва в него, той е подкрепен от партията и е избран в нейния Централен комитет. На изборите през ноември 1923 г. социалдемократите успяват да получат безпрецедентния брой от двадесет и девет депутати. Още през декември същата година в редиците на партията се появява опозиция срещу участието на Казасов в Цанковото правителство. Секретариатът на Втория интернационал отправя спешни запитвания: Как така българските другари са дали подкрепата си за режима на Цанков? В крайна сметка социалдемократите оттеглят мандата на Казасов и по този начин се разграничават от правителството на Демократическия съюз. Когато на 11 март 1924 г. в Букурещ се открива Балканската конференция на социалдемократическите партии, българските делегати се опитват да обяснят предишната си връзка с Цанков с мотива, че са помогнали за смекчаване на голяма част от последиците от терора на Цанков. Година по-късно в Прага българската делегация получава пълното доверие на Интернационала. По това време Казасов се е отклонил вдясно. Изключен от партията в началото на 1926 г., Казасов, заедно с няколко депутати от Социалдемократическата партия, организира така наречената Социалистическа федерация. Тази формация, след някои първоначални успехи, скоро изчезва от сцената. Повечето от членовете ѝ са приети отново в партията Социалдемократи, а Казасов преминава към Цанков и накрая в кръга Звено. По този начин кризата в партията е доведена до край.

След като се оттеглят на позицията на безкомпромисна опозиция и по този начин си възвръщат пълното уважение на Втория интернационал, българските социалдемократи никога повече не успяват дори да се доближат до парламентарната сила, която са постигнали на изборите през 1923 г. „С респекта идва и бедността“ – така казват враговете им и българските социалдемократи не могат да не изпитват горчивина, когато силата им се стопява. Като партньори на Гичев в т.нар. Железен блок от 1927 г. социалдемократите излизат с единадесет депутати. Четири години по-късно те избягват всякакви коалиции и получават едва 25 626 гласа, което им осигурява само пет депутати в Народното Събрание. Въпреки това, благодарение най-вече на качествата на своите водачи, партията продължава да бъде фактор в националната политика. По отношение на подкрепата на избирателите, социалдемократите са най-силни сред учителите, квалифицираните работници и занаятчиите от по-ниската средна класа. Техните малки, но добре управлявани профсъюзи, популярни банки и потребителски кооперативи им дават допълнителна сила и осигуряват на организацията им солидна, макар и тясна, икономическа база. Най-голямото им предимство остава „доброто им политическо име“ и приетата международна и вътрешна респектираща роля, която, що се отнася до левицата, поставя социалдемократите в положение, не по-различно от това, което заемат демократите на Малинов сред десните групировки.

Превратът от 1934 г.

В началото на тридесетте години, когато авторитаризмът е във възход, перспективите на българската некомунистическа левица, както и на демократичния център, се влошават. Привързани към принципите на демократичното управление, и двете групи са изправени пред атаката на авторитарни елементи, които предпочитат ефективността пред демокрацията.

Военният преврат, извършен на 19 май 1934 г. от Военния съюз, поставя България под диктаторски режим. Новото правителство на Кимон Георгиев суспендира Търновската конституция, разпуска Народното Събрание, отменя всички политически партии и организации (14 юни), забранява публикуването на различните партийни органи и конфискува имуществото на всички политически партии. Политическите събрания са забранени и е наложена строга цензура. Държавната администрация е оптимизирана и централизирана, като Министерството на вътрешните работи поема повечето от функциите на местната администрация. Местното самоуправление, оцеляло през годините, вече е почти премахнато.

Ефективността, с която е извършен превратът, рязко контрастира с политическия характер на новия режим. Само след няколко месеца става ясно, че лъскавата броня на Военния съюз прикрива определен политически вакуум; веднъж пробита, тя се срутва. Именно това се опита да направи Борис и то с голям успех. Нужни са осемнадесет месеца и четири кабинета, за да се появи царят като върховен властник. Правителството на Георгиев пада на 22 януари 1935 г. и е сменено от преходния кабинет на генерал Пенчо Златев, който през април отстъпва място на още едно ново правителство, оглавявано от Андрей Тошев. След неуспешния контрапреврат на Велчев (октомври 1935 г.) Борис призовава Георги Кьосеиванов (23 ноември 1935 г.), дипломат от кариерата и директор на дворцовата канцелария. Реалната власт обаче остава в ръцете на царя.

Лекотата, с която Борис се възползва от влошаващата се политическа ситуация, не се дължи само на личните политически умения, които той несъмнено притежава. Това, което помага много на царя, е общата тенденция на времето към авторитаризъм – явление, което в никакъв случай не се ограничава само до България. Освен това се съчетават редица фактори, характерни за българската политическа ситуация, които му дадат необходимия инструментариум.

Превратът през май няма голяма политическа подготовка. Между ноември 1933 г. и май 1934 г. – периодът, в който се подготвя превратът – Военният съюз е зает не с получаването на подкрепа извън тесните си граници, а със създаването на вътрешнополитическо мнозинство. С оглед на многобройните фракции, действащи в рамките на Съюза, всяка от които следва своя водач, това не е лесна задача. Хората на Велчев например не вярват на генерал Ватев, председателя на Съюза, за когото има подозрения, че е бил вербуван от царя.

Същото съперничество се отнася и за групата Звено – политическия фронт на Военния съюз. Тук Казасов, редактор на Звено и основател на самата група, е държан извън конспирацията, отново поради опасения, че може да се е обвързал твърде тясно с придворните кръгове. Само в много тесен кръг от хора около Велчев и Кимон Георгиев, като Иван Харизанов (идеолог на Звено), Петър Тодоров, Васил Каракулаков и Менахем Файонов, са известни подробности за заговора. През есента на 1933 г. вътрешното напрежение нараства. През януари 1934 г. групата Звено се разцепва; водени от Казасов, десет от петнадесетте членове на ръководното тяло се отцепват и преминават към Цанков. От общо сто активни членове на Звено, според Казасов, седемдесет и шест се присъединяват към Цанков, осем остават с Велчев и Георгиев, а останалите продължават да не са свързани.[32]

Основната причина за разцеплението е недоверието, с което мнозинството от членовете на Звено се отнасят към малцината, които са пряко свързани с армията. Друг фактор е обикновеният опортюнизъм. През пролетта на 1934 г. групата под ръководството на Цанков, до голяма степен благодарение на шумната пропаганда, която успява да създаде, изглежда за мнозина е достигнала прага на властта. Това усещане се засилваше от влошаването на позициите на управляващата коалиция. Нарастващото влияние на групата Пладне и засилващата се икономическите трудности на българските селяни засилват натиска върху Гичев, който на свой ред увеличава собствените си искания към Мушанов, като иска по-голям дял от властта в правителството. Изправен пред безкрайни вътрешни препирни, Мушанов вече обмисля възможни алтернативи на съществуващата коалиция с Гичев. През пролетта на 1934 г. той започва тайни преговори с водачите на Пладне с цел да отвори пътя за влизането им в правителството на мястото на Гичев и неговите колеги. Преговорите се съсредоточават върху следните основни искания, поставени от представителите на Пладне: (а) нов и по-прогресивен подход към икономическия проблем на селяните; (б) потискане на движението на Цанков; (в) сваляне на проиталианския генерал Вълков от поста му в Рим; (г) тясно сътрудничество с Югославия. Според Коста Тодоров Мушанов се съгласява с всички искания, с изключение на последното, което вероятно включва съюз с Югославия. Според сведенията Мушанов е казал, че това зависи от царя.[33]

Докато Мушанов се опитва да вкара Пладне в правителството в самото навечерие на преврата, в последния момент заговорниците под ръководството на Кимон Георгиев правят опит да си осигурят известна народна подкрепа, като изкарват Гичев от правителството и го включват в заговора. Гичев обаче отказва да има нещо общо със заговора, въпреки големия натиск и примамливите предложения, направени от Военния съюз.[34]

Междувременно Борис не остава безучастен. За да подкопае Военния съюз, той решава да подкупи водача му, за да го отстрани от организацията. На 9 май военният министър от правителството на Народния блок подава оставка. Борис настоява генерал Ватев, председател на Военния съюз, да стане нов военен министър. Ватев приема поста и по този начин доказва, че подозренията на Велчев, че е човек на царя, не са безпочвени. Общото объркване, което се възцарява, е използвано от друг източник. Цанков, който винаги е обичал шумните демонстрации, организира голяма акция за 20 май, на която възнамерява да дефилира с 50 000 свои привърженици.

Сутринта на 19 май, когато генерал Ватев е изолиран в собственото си министерство от своите подчинени и привърженици, Велчев и хората му извършват нещо, което изглежда като идеален преврат. За да се избегне евентуалната съпротива, Димитър Гичев е интерниран в Клисурския манастир.[35] Генерал Ватев е прогонен във Виена. Коста Тодоров, водачът на Пладне, е изгонен от страната, след което се озовава отново в Белград, откъдето се е върнал малко повече от година по-рано. [36] На царя е представен списъкът с имената на новото правителство, което той бърза да одобри. Велчев, когото Съюзът е искал за премиер в началото на май, отказа да заеме какъвто и да е официален пост, като по този начин отваря пътя за поемането на премиерския пост от неговия приятел Кимон Георгиев. От осемте членове на новото правителство само двама са известни членове на групата Звено – премиерът и Петър Тодоров.[37] Останалите са или технически лица, или политици, които не представляват никого, освен себе си. Реалната власт принадлежи на един триумвират, чиито двама постоянни членове са Велчев и Георгиев, а третият е всеки измежду членовете на правителството, които имат най-пряко отношение към разглеждания въпрос. Това е „управлението на тримата“, чрез което България е управлявана в продължение на осем месеца.

Следователно превратът от 19 май на практика е двоен преврат: преврат срещу законно установеното правителство, който е напълно успешен, и преврат на хората на Велчев срещу техните опоненти във Военния съюз, който е успешен само временно. През цялото време военните елементи се изключват по един от поне четири различни признака: (1) тези, които стоят извън Съюза, (2) тези, които са в Съюза, но в полза на царя, (3) тези, които са в Съюза и са против царя, и (4) тези, които са в Съюза, но са неутрални. Както скоро ще да стане ясно, отказът на Велчев да поеме премиерския пост се оказва негов край, тъй като той не успява да запази мнозинството си в Съюза. През септември 1934 г. са предприети стъпки за осигуряване даването на военното министерство на Велчев. Това се оказва невъзможно поради опозицията на Съюза. С насърчението на Борис привържениците на Велчев го напускат един по един. Такъв е случаят например с генерал Златев, министър на войната в кабинета на Георгиев, който през януари 1935 г., след като Велчев и Георгиев са изгубили мнозинството си в Съюза, е избран от царя да оглави новото правителство.

По времето на Златев, за да се попречи на опозицията да събере сили, Георгиев и Александър Цанков са интернирани, а Велчев е поставен под строг надзор. След идването на власт на Тошевото правителство Велчев е експулсиран в Югославия (26 юли 1935 г.), откъдето през октомври същата година се опитва да организира своя неуспешен контраудар, като по този начин играе директно в полза на плановете на царя. Коста Тодоров (който по това време е в Югославия) и ръководителите на Пладне в страната са обвинени, че са сключили споразумение с Велчев и неговите съзаклятници. Около стотина от тях са арестувани. Велчев, майор Кирил Станчев (който като секретар на Съюза е бил контактът на Велчев у дома), както и генерал Владимир Заимов, плюс много други, са изправени пред съда. На 22 февруари 1936 г. Велчев и Станчев са осъдени на смърт. На 3 март (Деня на независимостта на България) генерал Христо Луков, новият министър на войната и главен враг на Велчев, издава заповед за премахване на Военния съюз. На 28 март, под натиск от чужбина, Борис заменя присъдите на Велчев и Станчев с доживотен затвор. С това аферата от 19 май 1934 г. приключва.[38]

През ранните етапи на следващото управление на Кьосеиванов царят продължава да укрепва властта си. Продължава и чистката на офицерите от Военния съюз; някои от тях са уволнени от армията, а други са назначени на по-малко важни постове. На всички е забранено да участват в каквато и да било организирана дейност извън армията. Борис засилва влиянието си сред офицерския корпус от запаса, както и сред мощната организация на запасните подофицери.

 

Източник: Nissan Oren, Bulgarian Communism: The Road to Power 1934–1944
Columbia University Press, New York and London · 1971

 

[1] Историяна България, стр. 611; Казасов, Бурни години, стр. 423; Swire, p. 242.

[2] Цанков, Трите стопански системи. Този сборник с негови лекции по политическа икономия е най-важният източник за идеологията на Цанков. За неговата политика обаче трябва да се съди по действията му. За идеите на Цанков вж. също Казасов, Бурни години, с. 619-20.

[3] Из речта на Цанков, произнесена в Народното Събрание на 18 ноември 1941 г.; Народно Събрание, Стенографски дневници, стр. 179-86.

[4] Казасов, В тъмнините на заговора (София, 1925 г.). Когато е публикуван за първи път, този разказ за заговора от 1923 г. предизвиква сензация и превръща Казасов в една от най-противоречивите политически фигури по онова време. Дейността му до този момент е описана в мемоарите му Бурни Години, стр. 186-89, 227-29, 293-96.

[5] Казасов, Бурни Години, стр. 322-24.

[6] Swire, стр. 159-67, съдържа подробно (и като цяло благоприятно) описание на дейността на Велчев през този период.

[7] Казасов, Звено без грим, стр. 161-82; това е сборник с негови изказвания, в повечето случаи препечатвания на статиите му във в. „Звено“, публикувани след преврата от 1934 г.

[8] История на България, стр. 647.

[9]  Казасов, „Звено“, 2 декември 1928 г., препечатано в „Звено без грим“, стр. 67-69.

[10] Вестник Звено, 9 октомври 1932 г. Иван Харизанов остава една от основните фигури в Звено до смъртта си на 7 юли 1947 г.

[11] Казасов, Бурни години, стр. 490-96.

[12] Изгрев, № 93-94, 1932 г., цитиран в Казасов, Бурни години, p. 459.

[13] Казасов, Звено, 22 ноември 1931 г., препечатано в „Звено без грим“, стр. 72.

[14] Демократите са обвинени, че са допринесли за приемането на поправката в конституцията (юли-август 1911 г.), която дава на царя правото да сключва договори, без да информира Народното Събрание, както първоначално предвижда конституцията. Макар че демократите одобряват поправката, действителното ѝ приемане е извършено, след като Малинов подава оставка от премиерския пост (16 март 1911 г.) и е наследен от правителство, съставено от народняци и прогресивни либерали.

[15] Малинов, Под знака на острастени и опасни политически борби, стр. 185.

[16] Тодоров, Изповедта на една луда балканска глава, стр. 200; за ранната дейност на земеделските лидери в изгнание вж. също стр. 193-98, 200-10, 215-18.

[17] Пак там, стр. 200.

[18] За кратка биография на Петко Д. Петков вж. Думанов, стр. 53-96.

[19] Данчов и Данчов, Българска енциклопедия (София, 1936 г.), с. 280-81.

[20] Това предимство обаче не е лишено от опасности; в по-късните години Муравиев често е обвиняван, че е пренебрегнал работата си в армията и по този начин е ускорил преврата. Тези обвинения са несправедливи и в по-голямата си част политически мотивирани. Вината, ако има такава, трябва да се хвърли върху Коста Томов, когото Муравиев наследява във военното министерство само малко преди удара на Цанков; по този начин Муравиев не е имал много време, за да прочисти офицерския корпус.

[21] Коста Тодоров е роден в Москва в семейството на български офицер в изгнание, който е избягал от България след участието си в неуспешен преврат срещу антируския режим на Стамболов. Роден в изгнание, той живее през по-голямата част от живота си в чужбина. Свободолюбив човек, той изглежда е извлякъл максимална полза от споровете си с различните български режими. Като младеж се сражава с турците в македонска революционна чета. След завръщането си в Русия прекарва известно време в затвора в Одеса по подозрение в революционна дейност. Избухването на Първата световна война го заварва във Франция. Тодоров се сражава във френската армия и в крайна сметка пристига на българска земя като пратеник на френския главнокомандващ със заповед да установи контакт с българските военни и да ги призове да капитулират. Последните етапи на войната прекарва в български затвор, след като българите отказват да го слушат. Именно в затвора Тодоров се запознава със Стамболийски, който в крайна сметка го прави заместник-министър на външните работи, а по-късно и посланик в Белград. След като обещава на Стамболийски да не се присъединява към неговия Земеделски съюз, докато е на власт, Тодоров официално става член на съюза едва след юнския преврат; по Тодоров, Изповедта на една луда балканска глава, passim [на различни места].

[22] Пак там, стр. 240.

[23]  Swire, стр. 258.

[24] Пак там, стр. 242-43; Суайър описва подробно срещата между Гичев и Иван Михайлов (лидер на ВМРО) в навечерието на изборите през 1931 г., както и срещата между Михайлов и Вергил Димов, проведена някъде през 1932 г. Според Суайър тези срещи са довели до споразумение, което прави участието на земеделците в правителството приемливо за ВМРО, а от друга страна, осигурява на ВМРО известна свобода на действие. Основното условие, с което земеделците трябва да се съгласят, е обещанието да подкрепят ревизионистичната външна политика и по този начин да предотвратят сближаването с Югославия.

[25] Описанието на ранната кариера на Вълков се основава на статия на Михаил Геновски, публикувана за първи път във в. Земеделско знаме, 15 ноември 1944 г., а по-късно препечатана в книгата на Геновски И в смъртта са живи, стр. 110-16, полезен сборник с биографични очерци на някои от по-важните земеделски лидери. След майския преврат от 1934 г. вестник Пладне е спрян, а Вълков става чуждестранен кореспондент, пътува до Съветския съюз и пише редица популярни книги. Сред трудовете му са биографиите на Масарик и Бенеш, книга за Съветския съюз и разказ за селските войни в историята (Селски войни), чието второ издание е публикувано през 1945 г. По едно или друго време Вълков редактира и редица други издания, включително хумористичните Стършел и Звънар. За повторната му поява по време на ранните етапи на Втората световна война и за трагичния му край през 1942 г. ще стане дума по-нататък.

[26] Тодоров, Изповедта на една луда балканска глава, стр. 240.

[27] Два скорошни тома са посветени на политиката на Земеделския съюз през 30-те години и военния период. Макар и прокомунистически настроени в интерпретациите си, томовете са достоверни по отношение на фактологията на вътрешносъюзната политика: Петрова, БЗНС и Народният фронт, 1934-1939 г., и от същата авторка, БЗНС  в края на буржоазното господство в България, 1939-1944 г. За идеологията на Земеделския съюз като цяло и на земеделците от Пладне в частност вж. програмната реч на д-р г. М. Димитров, произнесена през октомври 1944 г. пред първата следвоенна земеделска конференция и възпроизведена във в. Земеделско знаме, 18 октомври 1944 г. Вж. също Борис Пашев, Идеологията на земеделското движение (София, 1945 г.). Важни документални материали, свързани със структурата и политиката на земеделците от Пладне и отношенията им с Гичев, както и с други, се съдържат в парламентарните протоколи от декември 1938 г., когато редица депутати от групата са изключени от Народното Събрание; Народно Събрание, Стенографски дневници, дебати за 7-9 декември 1938 г., с. 289-366. За създаването на групата Пладне вж. разказа на д-р Димитров в Свободна и независима България, 9 октомври 1952 г.

[28] Поне така тълкува нещата Суайър, стр. 258, който не изпитва особени симпатии към Мушанов.

[29] Тодоров, Изповедта на една луда балканска глава, стр. 243.

39 Пак там, стр. 248. Преувеличени твърдения за броя на членовете са правени от всички земеделски групи. В тази тенденция обаче има нещо повече от очевидните съображения за личен интерес. Земеделците приемаха априори, че само те имат монопол върху подкрепата на селското население. Именно тази представа ги кара да приемат селячеството за даденост.

[31] Казасов, Бурни години, p. 505.

[32] Тук се разглеждат само онези аспекти на майския преврат, които пряко засягат групите Звено, Пладне и „Гичев“ – аспекти, които са важни за бъдещите им отношения с Комунистическата партия. Информацията за борбите в Звено и Военния съюз се основава на самия Казасов, Бурни години, стр. 490-96, 506-13. Въпреки напускането на групата Звено, Казасов не се откъсва напълно от кликата на Велчев-Георгиев. След преврата той е назначен за посланик на България в Белград, където наследява Кьосеиванов. През април 1935 г., след оставката на правителството на Златев, Съюзът предлага Казасов за премиер (вероятно това е направено без съгласието на самия Казасов), но предложението е отхвърлено от Борис, който вече е достатъчно силен, за да прави собствен избор (пак там., pp. 559-60).

[33] Тодоров, Изповедта на една луда балканска глава, стр. 255.

[34] Суайър (Българската конспирация) описва подробно преговорите между Георгиев и Гичев. Наред с други неща, от последния е поискано да се разграничи от Вергил Димов, за когото се смята, че е твърде дълбоко замесен в компрометиращи сделки с ВМРО на Иван Михайлов.

[35] Казасов, Бурни години, p. 552. След като не успяват да привлекат Гичев, заговорниците се обръщат към Н. Захариев, стар земеделец, който се съгласява да се присъедини към новото правителство.

[36] Тодоров, Изповедта на една луда балканска глава, стр. 255.

[37] През 1936 г. Казасов се възползва от този факт, за да разчисти Звено, като разграничава групата от преврата на 19 май, който, по думите му, „е дело изключително на армията“. „Звено“, добавя той, „не се бореше с парламентаризма, а само с неговите дефекти; не се противопоставяше на демокрацията, а само на фалшификациите, скрити зад етикетите на демокрацията“. Казасов, Звено без грим, из увода, с. 3-5. Ако на Казасов би било позволено да играе главна роля в преврата (което много би му харесало) и ако превратът беше по-траен, той несъмнено щеше да говори по друг начин.

[38] Генерал Заимов е разстрелян от българския прогермански режим през 1942 г. за шпионаж в полза на Съветския съюз. Велчев остава в затвора до 1940 г., когато е амнистиран. През цялата война обаче той остава под строг полицейски надзор и само благодарение на личните си контакти успява да играе роля в армията, както и в Отечествения фронт. Кимон Георгиев не е участвал в заговора от октомври 1935 г. и затова запазва свободата си.

 

Професор Нисан Орен (1930-2019) е българо-израелски историк и специалист по българска история, в частност историята на политическите движения в страната и особено на Българската комунистическа партия. Двете му книги: „Българският комунизъм: Пътят към властта 1934-1944“ (Bulgarian Communism: The Road to Power 1934–1944), издадена през 1971 г., и „Наложена революция: земеделство и комунизъм в България“ (Revolution Administered: Agrarianism and Communism in Bulgaria), издадена две години по-късно, се считат за едни от най-добрите изследвания по най-новата история на България.


Pin It

Прочетете още...

Писмо до Телиш

Руслан Трад 04 Дек, 2013 Hits: 8719
Знам за Телиш малко. Че се намира в област…