От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Увод

Няколко пъти започвах да пиша предговор и всеки път се провалях, защото какво повече бих могла да кажа за ромите от онова, което те самите разказват за себе си. По-скоро бих могла да споделя как възникна идеята за тази книга.

През октомври 2001 г., като екип от университетски преподаватели имахме уникалния шанс да започнем и проведем успешно обучение на 50 помощник-учители и съветници – роми със средно образование от различни региони на страната – София, Пловдив, Сливен, Лом, Видин, Монтана и др. По време на обучението студентите роми, споделяха проблеми свързани със своята общност и възможните перспективи пред нея.

Съвместните ни дейности ни направиха чувствителни към „другостта“, към различието в ромските групи, към техните ценности и светове, митове и ритуали, към тяхната култура и човешкото й преживяване. Дадохме си сметка, че не само не познаваме истинските им проблеми, но и твърде малко знаем за символите и значенията на тази култура, за механизмите на самоорганизация на груповия живот на хората по квартали и населени места. Самите студенти имаха потребността да разказват и споделят с нас истории от всекидневието и начина на организация на колективния си живот. След като се запознаха с автобиографичните книги на българите мохамедани, те самите ни помолиха да направим нещо за тях, като получихме тяхното категорично обещание за помощ не само в събирането на материали, а и в антропологичното теренно изследване, което трябваше да се проведе.

И още тук искам веднага да кажа, че те великолепно изпълниха обещаното, за което с любов им благодаря.

Разбира се, всичко щеше да остане една добра идея, ако не бяхме подпомогнати от фондация „Отворено общество“, програма Образование, на които също искам специално да благодаря.


Small Ad GF 1

Чрез тази книга за пръв път в България на хората от ромския етнос е предоставена възможността да говорят публично, да разкажат за себе си и своите проблеми, за ценностите и смисъла на живота си, за своята традиция и култура, пречупена през личните им преживявания и спомени. С езика на спомена получиха възможност да говорят обикновени хора – мъже и жени от различни поколения, с различно образование и професии, представители на различни ромски групи от Благоевград, Лом, София, Самоков, Берковица, Пловдив, Сливен, Кюстендил.

В устните разкази, разбира се, записани чрез звукозаписна техника, те разказват за своето детство и младост, за любов и семейство, за религия и ценности, както и за огорчението си от мястото, което „другите“ им отреждат като на отхвърлени и презрени. В тези 37 автобиографични спомена, всеки от разказвачите присъства със своя уникален жизнен път. Чрез разказите си те обясняват и предават смисъл на миналото си и по този начин жизнените им истории са източник на всекидневна история. Личните им спомени са израз и на колективната памет, тъй като всеки от тях е част от конкретна социално-етническа общност и като такъв е носител на колективни нагласи, ценности и образи. Проследяването на индивидуалните жизнени траектории на всеки човек, прави възможни наблюдението и анализа на социалните феномени и процесите в общността. Събраните устни истории са опит да се конструира общностната история и култура на ромите, опит да се изгради образ на групите и индивидите. Те са гледната точка на тези, които нямат достъп до „голямата“ история, опит да се даде думата на „изключените от историята“.

Автобиографичните спомени, които са включени в книгата, дават различни погледи към миналото на хората и към тяхното настояще. Това е опита на хората и те не са го забравили. Разказват искрено за себе си с цялата простота и човечност на собственото си преживяване и отношение към света.

За тяхното събиране бяхме подпомогнати от самите тях и нашите студенти-роми и на всички искам още веднъж да изразя безкрайната си признателност за гостоприемството и сърдечността с която ни приеха, като отвориха сърцата и душите си към нас.

Надявам се тази книга да бъде интересна за четене и красива, защото е правена с любов, а когато нещо се прави с любов, то винаги е красиво.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

http://www.history.swu.bg/romi.htm

 

От малка обичах да пея

Юлия, р. 1948 г, Монтана

Казвам се Юлия Константинова Михайлова. Родена съм на 20.09.1948 г. в гр. Видин, даже майка ми е от Видин. Произхождам от бедно работническо семейство. Баща ми е бил военен музикант, майка ми е многодетна майка на седем деца. Имам един брат, който е най-големият и след това ние, следващите – 6 сестри. До 6-ти клас учих в гр. Любимец, където баща ми е бил военнослужещ и след съкращението го преместват в Горна Малина. Основното си образование завърших в Горна Малина, тъй като там са преместили баща ми. По-късно се прибрахме в Монтана, бившия Михайловград, където завърших средното си образование. След това исках да продължа да следвам и се опитах да кандидатствам в гр. Враца за медицинска сестра и естествено изпитите ги издържах, но не ме приеха, защото нямах връзки и разочарована, аз не исках да опитвам пак. Отказах се. От малка обичах да пея. За пръв път се престраших и се явих на конкурс „Ало, младежи, търсим таланти!“. Това беше първата ми изява на сцената и естествено, това което изненада цялата публика беше, че за пръв път в Михайловград ромка се престрашава и се явява за такова мероприятие, като единствената участничка от ромски произход. Това ми даде сила да опитам да стана и исках, имах голямо желание да стана естрадна певица. Още повече, че на конкурса спечелих първо място, което беше и най-силната предпоставка за изненадата на публиката и комисията, и на силното ми желание да работя като певица. Но баща ми нямаше такова желание и не ми разреши. След този конкурс получих покана от ръководителката на естрадния състав към профсъюзния дом на културата в гр. Монтана, да участвам като вокален изпълнител на естрадния състав и вече редовно участвах във всички концерти, съвместно с танцовия състав и мандолинения оркестър към Профсъюзния дом на културата, които бяха самодейни. Всичко това без разрешението на родителите ми, заради което имах неприятности с тях.

romi 001

Улици от махала „Младеново“ в Лом


По-късно през 70-та година се омъжих, но имах несполучлив брак, от който се роди първият ми син – Константин. Роден е през 1971 г. По-късно ми се усмихна щастието и имах възможност да започна да работя това, което мечтаех и имах желание, всъщност да пея и започнах работа като певица в село Замфирово. От тук започнаха изявите ми в областта на изкуството. По-късно се явих на изпит за правоспособност в гр. София и взех 2-ра категория. От тук нататък живота ми протече... По един месец ни местеха от заведение на заведение, но тъй като това беше любимата ми работа, за мен беше удоволствие.

romi 004

Ромски деца, 80-те, Лом


През 1980г. се омъжих повторно. Съпругът ми е от гр. Бойчиновци и през 1981г. ми се случи едно голямо нещастие. При раждане, тъй като съм била алергична, без да ми правят никакви изследвания, лекарите ми слагат направо упойка, от която получих алергичен шок. От този шок естествено спря и сърце, и пулс. Тогава лекарите ме включиха на система, изкуствено да работи сърцето на апарат и таман бяха започнали операцията, токът в този момент угасва, така че 25 минути имах клинична смърт. А в това време те нямаха нито лампи, нито свещи, нито батерии. Наложи се медицинската сестра да изтича боса, без да успее да се обуе, да слезе до бърза помощ, да изпратят линейка, да извикат електротехник, да възстановят тока. Действително след 25 минути тока бе възстановен. Техникът го оправи и почнаха лекарите да се занимават наново с мен. Бяха ми вкарали тръба от устата до белия дроб. Бяха ме интубирали, за да мога да дишам, тъй като първия път след като беше угаснал тока, след шока спря ми и сърцето, и пулса, така че се наложи интубация. Продължиха операцията и извадиха бебето, но понеже е било на тъмно, порязаха детето на бузата. След раждането на бебето извадиха тръбата и отново направих втори шок, и токът за втори път изгасва. Беше възстановен за около 25 минути, така че общо около 50 минути клинична смърт ми се събира. И тази интубация, понеже всичко става на тъмно, лекарите на клечка кибрит успяха да ме интубират, бяха ми повредени гласните струни и бях загубила почти и говор. Гласът си го бях загубила, едва шептях. Операцията започна някъде 1.30 през нощта и завърши сутринта в девет. Никой не вярваше от лекарите, че аз ще остана жива. Почти всички очакваха да се случи някакво чудо – просто разчитаха на късмет. Така бяха казали даже на родителите ми, че ако изкарам една седмица, ще „прескоча трапа“ и действително аз успях – „прескочих трапа“. Изкарах седмицата, оживях, въпреки всичко оживях, но бях като телевизор с картина, без говор.

romi 005

Интериор в домовете, които посетихме, Лом, 2002


Наложи се оттам вече да ме преместят в друго отделение, да ми лекуват гласните струни. Лекарите бяха разбрали, че професията ми е била като певица и тогава завеждащият отделение, д-р Нейков ми каза, че повече от мен певица няма да стане. Това беше най-голямото ми разочарование, защото за мен това беше нещо убийствено – един вид за втори път ме убиваха. Това беше много тежко за мен и така, тежко го преживях. Детето също изгубих при раждането. Не съм го виждала детето, което се роди. То беше момиченце, живяло е 15 часа след раждането, така и не го видях, защото доста време – един месец мен ме лъжеха непрекъснато и криеха, че детето е мъртво. Все ме лъжеха, че е добре, след като аз съм долу, в реанимация, детето било в родилното, горе, и така, докато ме изписаха, и тогава вече разбрах истината, че детето е мъртво. И да си призная истината, толкова за детето не ми е било мъчно, защото не съм го виждала, колкото за това, което ми казаха, че няма да мога да пея повече и винаги, когато чувах музика, сълзите ми течаха. Не можех да се примиря с мисълта, че няма да мога повече да пея, но. слава на Бога, не се мина и една година и аз отново пропях. Лекарят, който ме спаси на клечка кибрит, на когото съм благодарна за цял живот, д-р Никитов, бях го поканила там, в механата, където пеех, просто остана като гръмнат и не можеше да повярва, че трупът, който помни от оная нощ, тежката, когато той ме спаси на клечка кибрит е жената, която в момента пее. Остана очарован. Действително ние и досега сме приятели с него, въпреки че той се е пенсионирал сега, виждаме се макар и по-рядко, но винаги с благодарност. Като се срещаме, разговаряме като добри приятели. И така, аз пропях отново.

romi 007

В младежкия клуб, Лом


Междувременно след загубата на детето ми, отношенията със съпруга ми не провървяха и се разделихме. Причината беше първото ми дете. Но въпреки всичко пак се събрахме, в резултат на което се роди второто ми дете. Само че този път в гр. София. Тук, в нашата болница, лекарите не се наеха да израждат това бебе, защото знаят, че ще се наложи втори път операция. А при операция е нужна упойка, на която аз не можех да издържа, а и те нямат нужните упойки и апарати тук. И така второто ми дете се роди през 1985 г. в гр. София, много по-леко. Тогава ми направиха съвсем друг вид упойка, която и до днес не си спомням и не знам как се казва. Само знам, че ми сложиха инжекция в гръбначния стълб и от кръста надолу не чувствах нищо. Бях изтръпнала, просто като парализирана и така в пълно съзнание, говореха с мен. Само с една система мен ме оперираха и първо успях да видя бебето си на тази операция, дадоха ми да му целуна петичката. Операцията мина сполучливо, всичко мина по живо, по здраво. Прибрахме се, но не след дълго, на третата година, аз започнах да чувствам някакви тъпи болки и изтръпване на ръцете, а по-късно и на краката. Може би това е някакво отражение на упойката. Не знам, но просто аз си го обяснявам така.

romi 008

Клубът на фондация „Рома“ в Лом


Продължих да работя. Продължих си професията, но отношенията ми със съпруга ми не провървяха. Отново се разделихме, но този път окончателно. Детето остана при мен. До 10-годишна възраст се мъчих с него. Криво-ляво го отчувах, но след преврата останах без работа и се наложи да предоставя родителските си права над детето на баща му. Настанаха други времена, работа от дирекция „Музика“ нямаше, станаха други вкусовете, някога при нас имаше някакъв морал – и на сцена, и в репертоар, докато в това време, след преврата навлезе някакво ново течение, поп-фолка в музиката, което на мен не ми харесва. Е, има някои изпълнения, които ми харесват, тези, които имат съдържание и текст. Най-важното е текст и мелодия, всичко останало, което е булевардна музика, не ми допада, така че не го признавам за музика изобщо. И в тази насока вече като навлезнахме – работа естествено имаше за по-млади певици, с по-къси поли и изобщо почти разголени, които пеят на сцената. Аз тъй като съм от старата генерация и вече за мен нямаше работа и напълно съзнавам, че времето е друго, а и ние самите трябва да знаем кога да спрем вече. И въпреки всичко, като чуя хубава музика, нещо трепва в сърцето ми, защото никога не мога да се откажа от хубавото, а и обратно – като чуя нещо, което влияе зле върху възпитанието на поколението, винаги се дразня. И така от доста време вече не пея, то няма работа за по-младите певци, камо ли за нас, по-старите.

romi 009

В карнавално облекло


Вторият ми син стана на 17 години и учи в спортно училище. Надявам се след 2 години да стане абитуриент. В момента съм трудоустроена, защото здравословно не съм добре. Разболях се. Работата ми беше такава, че много вечери, в най-големите студове, зиме, лете, есен, за нас нямаше почивка. Когато работехме в ресторантите, беше топло, но много пъти се налагаше да се работи на полеви условия, в смисъл сватби, кръщенета, на бараки, което значи, че по цели нощи сме били изложени на студ, в резултат на което по-късно получих дискова херния и така, в момента съм трудоустроена, пенсионерка. Това е, което мога да кажа.

 

Работата краси живота, а мързелът го мори

Лидия, р. 1949 г., гр. Лом, средно образование

romi 010

Мъжки следобед, 80-те, Лом


Родена съм на 08.06.1949 г. в занаятчийско работническо семейство от гр. Лом. Баща ми Златко Манчев е бил занаятчия, бакърджия – майстор котлар. Майка ми Параскева Манчева е била домакиня, родила е 8 деца, 6 момичета и 2 момчета. Дядо ми (на майка ми баща) е бил бръснар (бербер). Той се е казвал Георги Стефанов и е бил пастор – проповедник в циганската баптистка църква в кв. Младеново в гр. Лом. Когато е бил на 40 г. е заминал за Германия и е завел и майка ми, тя тогава е била на 14 години и ми е разказвала, че е пяла пред Хитлер, защото е учила в девически колеж (за монахини). Спомням си, че когато сме гледали някой филм на немски, тя ни превеждаше, даже сме я наричали „мути“, което значи – мама. Въпреки, че сме били 8 деца, моите родители ни отгледаха и възпитаха. Били сме винаги чисти, спретнати и сме се изучили. Моите 3 сестри носят имена на германки – фрида, Грета и Гертруда, а брат ми Емил е кръстен на една сестра Ема, която е била мисионерка и е идвала в махалата в кв. Младеново, в нашата църква. Брат ми Емил, въпреки че е циганин, е един от най – големите търговци в гр. Лом и е уважаван от всички хора в града, а другият ми брат, Манчо, е голям занаятчия – шлосер, стругар – заварчик. Моят баща, Златко, е наследил занаята от тъст си (моя дядо) и също така е станал и той пастор. Той винаги ни е повтарял, че трябва да учим за да успеем в живота и много да работим, защото работата краси живота, а мързелът го мори. Слагат ни коматите просеник, понякога качамак в торбичките и всяка сутрин сме ходели на училище. Родителите ми са били бедни, но много възпитани, християни хорица, за което съм им много благодарна. А сега, какво става? Раждат, а не могат да ги гледат, оставят ги на произвола на съдбата. Животът е станал много страшен, раждат млади, неомъжени момичета, дават си децата по домовете за сираци, проституират млади момичета, момчетата са наркомани, крадци, убийци. Но те не са виновни, виновни са техните родители, защото са безотговорни, а и не познават Бога. Аз съм християнка, повярвах в Бога и Бог ме благослови, въпреки трудностите в моят живот. Много е хубаво да познаваш Бога, да не лъжеш, да не крадеш, да си смирен и добър човек. В днешния живот уж е демокрация, ама хората го обърнаха на слободия, те не знаят и не разбират какво е демокрация и демократично общество, всеки прави това, което е добро за него и никога не се съобразява за другия до него, да не го обиди, да не го нарани. Даже и младите, като видят по-стар човек до себе си, хич не се съобразяват с него, целуват се, прегръщат се и говорят всякакви мръсни приказки. По мое време нямаше такъв разврат, като видехме стар човек, го поздравявахме, па и ръка сме целували.

Аз съм завършила техникума в гр. Лом (стругаро-фрезист) и имам 27 години трудов стаж. Родила съм 3 деца 2 момичета и едно момче – Албена, Алберто и Златка. И трите ми деца съм ги изучила и възпитала, винаги са били чисти и спретнати, все едно, че не са били циганчета. Бракът ми не е бил сполучлив. Мъжът ми пиеше и играеше на комар и се разведохме, но въпреки трудностите в моя живот, аз се борех упорито и успях. Животът е една непрестанна борба за оцеляване. Направих сама три сватби, два абитуриентски бала и новобранска, купих чеиз и за двете ми дъщери, но тогава имаше и работа, и аз много работех, за да не чувстват децата ми, че растат без баща и да не са лишени от нищо. Аз се лишавах от всичко, от моди, от развлечения, но моите деца не са били лишавани от нищо. Винаги са били чисти и спретнати и съм ги пращала всеки ден на училище. И децата ми изучиха, въпреки че бях сама. Не съм съгласна с днешните млади хора, с техните разбирания за живота. Не е важно дали си циганин или българин, или турчин, важното е да си човек с главно „Ч“. Във всяко стадо си има мърша, важното е човек да не се предава, а да се бори. Най-големият професор е д-р Чирков, той също е от гр. Лом, от бедно семейство и е циганин, но е борбен и не е мързелив, и я го виж сега, професор. Това е то, животът, борба против злото и упование в Бога, аз също съм щастлива, че имам Бог за мой спасител и се уповавам на него. Повярвай и ти, за да се спасиш и да не погинеш, но да имаш вечен живот!!!

romi 011

Във фризьорския салон и магазина, Лом


Растяхме в едно мирно и весело семейство

Ани, р. 1952 г., с. Д-р Йосифово, 7 клас, домакиня

romi 012

Момчета, 80-те, Лом


Родена съм в с. Д-р Йосифово, област Монтана. Родила съм се в един хубав, топъл ден през месец август (според думите на майка) през 1952 г. Аз съм седмото дете на родителите ми. Преди мен са се родили моите двама братя и четири сестри. Бяхме многочленно семейство и тежко за изхранване.

Баща ми и майка ми бяха бедни и неуки хора, но имаха добри занаяти, с които изкарваха колкото за хляба. Баща ми беше много добър човек.Бог да го прости, почина преди 10 години. Ходеше навсякъде из селото, където го викаха определено само българи, строеше им фурни за печене на хляб, на агнета и т.н. Тези хора, които го търсеха за работа, много го почитаха, защото той беше честен и отзивчив, а беше и добър майстор. Когато приключеше работа, хората оставаха доволни от свършеното и за благодарност му пълнеха цяла торба с брашно, даваха му по някое парче сирене или сланина, за да нахрани нас – многолюдната си челяд. Той се прибираше вечер вкъщи грохнал и с пълна чанта, която щом оставаше, то ние – децата, веднага скачахме и почвахме да ровим, за да видим какво ни носи нашият татко този път. Въпреки сиромашията и гладът, на които бяхме изложени, ние растяхме в едно мирно и весело семейство. Баща ми, колкото и да беше изморен, винаги намираше време да си поиграе с всяко едно от нас. Най-много си играеше с мен – най-малката, клякаше на пода в стаята и аз се качвах на гърба му като на кон, след това се търкаляше като „мечките на бабин ден“, а някои път сядаше на миндера (кревата) и аз го решех и му връзвах опашки. Наистина имах „златен“ баща. Майка ми беше слаба и красива жена, с дълги до кръста, черни коси, с тънки и фини пръсти, а беше и добра майка и перфектна шивачка. Тя шиеше дрехите на много български семейства и то на ръка, но така добре го правеше, че изглеждаше като ушито на шевна машина. Майка ми беше дете от смесен брак – нейният баща (моят дядо) през войната се запознал и се влюбил в едно момиче на име Рада, което било по-скоро дете – едва на 14 години. Тя нямала никого, родителите и били убити във войната, и тя останала кръгло сираче. Това момиче било от български произход, но въпреки всичко приела да се ожени за моя дядо.

romi 013

Веселба за Бабин ден, 80-те, Лом


Така те създали три деца, от които едното било майка ми, а другите – нейните двама братя. Годините се нижеха една след друга и аз не усетих как израснах, но все още си спомням деня, в който тръгнах на училище, бях много уплашена, нямах представа какво е това училище и какво се прави в него. Бях просто дете. Продължих да ходя на училище и ми беше интересно още от първия ден, въпреки че в началото се страхувах. Така стигнах до 8-ми клас, но когато трябваше да го завърша, аз не успях. Училището ми вървеше много, учителките ме обичаха, защото бях бедно и кротко дете и все ме викаха след часовете, за да ми дадат по някоя стара дрешка, останала от техните деца. Много се радвах на тези подаръци и се прибирах вкъщи със сълзи на очи от щастие, че тези хора са ме забелязали и че занапред ще имам какво да облека. Та когато трябваше да завърша 8-ми клас, аз не можах, защото тогава на майка ми й трябваше моята помощ – беше се оперирала от язва на дванадесетопръстника и понеже всичките ми сестри бяха вече омъжени, аз бях единственото момиче в семейството. Спрях да посещавам училище и останах вкъщи да гледам майка си.

Отначало моите приятелки ми носеха уроците вкъщи всеки ден и аз денем гледах и прислугвах на майка ми, готвех, перях, чистех, хранех майка ми като малко дете, а вечер отварях книгите и до късно четях уроците си. Това продължи около две седмици, но преуморена от всичко, аз не издържах на умората и недоспиването, и един ден захвърлих всички книги и се отдадох изцяло на грижите за по-бързото възстановяване на моята майка. Постъпих правилно, но платих цената на по-високо място в обществото, защото останах без образование. Е, това е моят живот, моето детство, но сега съм доволна, защото имам с какво да се гордея. Омъжих се на 21 години, взех си съпруг, който беше разведен и имаше две деца, които аз приех като мои, такава ми била съдбата. Не съжалявам, защото той се оказа добър съпруг, със завидно положение в ромското общество, стана и грижовен, и мил баща, защото след една година от брака ми с него, аз родих едно прекрасно дете – момиченце, което кръстих на майка ми. Обичах дъщеря си много и исках тя да има всичко, от което аз бях лишена. Отдадох и посветих всичко на нея, отгледах я възможно най-добре, изучих я, задомих я. С мъжът ми бяхме много щастливи, че сме постигнали това, към което се стремяхме. Искахме да ни дари с внуче, на което да се радваме и да отдадем старините си. Отгледахме дъщеря ни в охолство, задоволена от всичко, завърши средното си образование с висок успех – 5,49, омъжи се, но тук не сполучи. Човекът, който беше наш зет, я напусна без причина и то два месеца след раждането на нашия внук. Въпреки всичко тя прие съдбата си с твърда воля, остана да живее при нас, не искаше да има друг мъж в живота си и се отдаде изцяло на сина си. Сега нашият внук е вече на 4 години. Дъщеря ни превъзмогна стреса от раздялата и продължи учението си. Записа задочно полувисше и незнайно защо тя избра мъжка професия – ВВС (Висше Военно училище), от което излезе лейтенант по чин. Не започна работа като военна, а си остана вкъщи при нас и при сина си. Съжалявам, че не можах да завърша моето образование, но се радвам и съм благодарна на Бог, че беше милостив и благосклонен към мен и ме дари с такава прекрасна дъщеря, с която да се гордея. Имам прекрасен съпруг, който през всичките тези години ми беше опора, имах едно мъжко, силно рамо, което да ме подкрепя, и най-голямото щастие в моя живот е моят превъзходен внук, когото много обичам и за когото ще гледат очите ми и ще тупти сърцето ми, докато не си отида от този свят. Това е, което мога да ти разкажа, не се сещам друго.



Поддържах дома ни чист и подреден

Васка, р. 1958 г, гр. Монтана, 8 клас

romi 015

Булка, 80-те, Лом


Родена съм на 29 юли 1958 г. в гр. Монтана. Майка ми се казва Елена, а баща ми – Валентин. Имам една сестра – Силвия и един брат – Александър.

От детството си спомням много интересни неща. Например, родителите ни често ни водеха на кино, на сладкарница, по концерти, на панаири в някои села. Аз като малка изцяло се отдадох на по-малките ми брат и сестра. Родителите ни ходеха на работа, а аз поддържах дома ни чист и подреден. Спомням си, когато тръгнах на училище, бях много щастлива, защото се запознах с много деца. В училището се чувствах свободна, защото се отървах с една дума от къщните задължения. В училището се чувствах просто дете, играех си, научавах все нови и непознати за мен неща, свързани с живота ми. Обаче много съжалявам, че не можах да завърша образованието си. Стигнах до 8 клас, но не го завърших, защото още в първия срок моят вече съпруг ме беше откраднал. С него бяхме във Видин една седмица при негови роднини.

Там прекарахме нещо като меден месец, но преди сватбата. Родителите ми ме търсеха къде ли не, вече разбрали че съм се омъжила и сестрата на мъжа ми вече от тревога, че нашите много се притеснявали за мен, им казала къде се намираме. Дойдоха с полиция да ме изкарат от къщата на роднините на мъжа ми, понеже съм била малолетна тогава. Защото те не знаеха, че аз ходех с това момче и че го обичах, си мислеха, че съм там против волята ми. Но аз здраво се застъпих за мъжа ми. Казвах им, че ако ме разделят с него, аз ще се самоубия и всякакви там глупости. Полицията видя, че няма разрешение и си отиде.

После ние всички се прибрахме у дома.

romi 016

Мъжете спортуват..., 80-те, Лом


romi 017

Жените празнуват..., 80-те, Лом


Сватовете вече се уговориха за годежа ни. След 6 месеца ни направиха и сватбата. Сватбата ми ще ми остане най-хубавия момент от живота. Спомням си с удоволствие какво оживление беше на сватбата ми. Сутринта започнах с фризьор, след това от дома на майка ми идват младежите да ме купуват от фризьорката, след това майка ми ме дарява с подаръци (чеиза), които занесоха до дома на съпруга ми. След като младежите ме купиха от фризьорката, те ме водят у дома на мъжа ми и ме продават на него (не в истинския смисъл на думата, а просто

140 това се прави на нашите сватби). След това има обичай преди да влезеш през вратата на къщата, да намажеш четирите краища на вратата с мед – за плодородие. После младоженка взима булката на ръце, върти я и после, като я остави на земята, единият от двамата настъпва другия по крака – да се види кой ще командва в къщата. И после вече, след тези ритуали, които имаме, отидохме в ресторанта да продължим празника. След една година се роди първия ми син. След още две години се роди и вторият ми син. Сега вече и двамата са студенти в Софийския университет. Имам едно внуче от големия ми син, който се казва Стилян.


Моят комшия ми дaдe хляба в ръцете

Кирил, р. 1962 г, гр. Вълчедръм, област Монтана, бръснар

Казвам се Кирил Тодоров Кончев. Роден съм на 5.11.1962 г. в област Монтана, село Вълчедръм може би по новому се казва град, но по мое време беше село.Израснал съм в беднотия и нищета. На единайсет години оставам сирак без баща, защото моя баща имаше друго виждане за живота, а това пречеше на тогавашната власт и той биваше преследван и гонен до този момент, в който бе жестоко пребит и едни циганки се опитаха до му възстановят раните с агнешки кожи, но за жалост това не му помогна и той почина. Не след дълго почина и моята майка и аз останах чисто сам на този свят. Не съм учил, но тогава беше и времето такова, че да не учиш и да не си образован също може да си намериш работа. И така, чисто сам продължих напред, а тогава времето в България беше много тежко, нямаше какво да се яде, а пък да си циганин-сирак означаваше ходене по-мъките и жестока борба за оцеляване. По това време живях при едни комшии, а главата на семейството беше бръснар и се опитваше да свърже двата края. Но заради тежкото и нечовешкото положение, в което живеехме, се наложи на 13-години да слугувам в един заможен род в моето село с известната фамилия „Дангулси“. Тези хора ме приеха и ми дадоха любов, от която се нуждае едно 13-годишно дете, защото самите те имаха син, който се казваше Кирил и беше мой връстник, и така живях няколко години като слуга, но благодарен съм затова, че имах топло ядене всеки ден и легло, където да спя. След известно време се върнах при моите комшии, където чиракувах като бръснар и се научих на занаят. Моят комшия ми даде хляба в ръцете. Залюбих се с едно момиче, която беше дъщеря на музикант, а той свиреше на туба и така другарувахме с нея, без знанието на нейния баща. След като разбра баща й, че дъщеря му се влюби в един сирак без покрив и без бъдеще, той и забрани да се среща с мен, но въпреки всичко ние продължавахме да се виждаме тайно. Животът ми беше много тежък от всякъде съдбата ме удряше с големи шамари, от които останаха непоносими белези, които ме изгарят все още и боли, когато се връщам назад. Слушай дете, много бе тежко по онова време, но аз не се отказах от любовта си, защото това бе единственото, което беше мое, и не исках да го изгубя. Затова в един даден момент се оженихме.

romi 018

Вторият ден от сватбата, 70-те, Лом


Народиха ни се три деца – две момчета и едно момиче, които се опитвахме през тогавашната парична криза да възпитаваме и образоваме, защото аз работех, като бръснар подстригвах българи и техните деца и слушах за какво си говорят – че образованието се нарежда сред ценностите, които човекът трябва особено да почита и към които трябва да насочва своя интерес. Образованието е важен фактор на човешкия капитал, всеки един човек, уважаващ себе си, трябва да положи труд и внимание, и желание да приеме знанията, за да бъде образован, интелигентен и трудоспособен. Аз виждах техните деца с какво голямо желание искаха да продължат образованието си. Затова исках моите деца също да бъдат образовани и възпитани, но съществената причина бе, че аз нямах възможността, като дете-сирак да бъда възпитан от своите родители, поради тяхната смърт (на родителите му). Аз не желаех те да бъдат като мен, защото кой баща не би искал най-доброто за своето дете – да е умен, образован интелигентен циганин.

 

romi 019



romi 020

Поглед към евангелистката църква в Лом

 

romi 021

Запустял православен храм е ромската махала


След това започнах работа, като склададжия в държавните складове на жито, ечемик, царевица. По времето, през което работех като склададжия, аз тайно давах ключа на мои приятели – цигани, които нямаха с какво да изхранват своите деца. И така влизаха през нощта и си вземаха това, което трябва на човек, за да не бъде гладен. На другия ден и един от моите приятели за благодарност ме предаде на властта, за което бях затворен три години в затвора „Белене“. Там имах възможност да преосмисля целия си живот, затворен между две стени и престъпници. Дадох си сметка какъв е всъщност живота на циганина. Раждаме се в една страна – България, където си мислим, че сме равноправни граждани, че имаме права и задължения, закони, които трябва да спазваме. Но това е записано само на бял лист хартия, където стои някъде в държавната бюрокрация. Но всъщност циганите винаги ги смятат за хора втора ръка или напаст, която винаги им пречи, недостойни хора от самото им раждане. Те биват винаги презирани, изолирани и отхвърляни от обществото или си носим етикета: „Хубава работа, ама циганска“. Престоя в затвора провали живота и на моето семейство, защото децата ми бяха нагрубявани и тормозени заради мен, че баща им едва ли не е най-големия престъпник. А голямото ми престъпление е, че не можех да гледам семействата на моите приятели гладни и им помогнах, но по грешния път, в който закопах себе си. Три години лишен от съпружеска нежност и три деца лишени от бащинска любов. След като се върнах от затвора, започнах пак да работя като бръснар, защото паричната криза на онова общество бе голяма и обхванала цялата страна. Моите деца бяха пораснали и ходеха на училище, те учеха в отделение 3-то, аз тогава тежко се разболях, за което те прекратиха своето учение и започнаха да работят от 15-годишна възраст тежък физически труд, за да могат да издържат своето братче и да купуват лекарства на болния им баща. С нищо не можах да променя живота на моите деца, защото те минаха по същите мъки, през които мина баща им. След като се излекувах, аз и моето семейство се преместихме в едно друго село, което беше противоположно на една България, където живеехме. Там имаше българи, които имаха много декари земя и цигани работещи на тези българи за късче хляб, за да прехранят своите деца. По голямата част от циганите в моята махала са жертва на своята съдба, която не би могла да осигури бъдеще за тях и техните деца. Циганина гол и бос ще влиза в Европейския съюз. Докъде ще стигне този тежък живот на циганина, който слугува пак на българина – своя авер, с който навремето живееха и ядяха, и пиеха заедно, деляха хляб.

romi 022

Семеен портрет, Лом, 2002

 

 

romi 023

Благодарение на фондация „Рома“ компютрите не са непознати за ромските деца в Лом



Аз се надявам, че през следващите няколко години животът ще стане подруг, такъв какъвто беше по времето на комунизма, когато всеки циганин се чувстваше човек, имаше къде да работи без да е учил за това, защото неговият проблем тръгва от тук – от неграмотността, невежеството и нежеланието за неговото развитие като човек. Но аз все пак съм благодарен към живота, защото ме е дарил с вярна съпруга и добри деца, които се грижат за стария си баща.

 

 

Имам възможност и искам да се образовам

Силвия, р. 1968 г, Монтана, седми клас

Родена съм 1968 г. в град Монтана, в семейство на занаятчия. Баща ми, Кирил Арсов е от град Монтана и е от ромски произход. Майка ми се казва Гюла Сюлейманова Расимова. Тя е от Видин, тюркоезична ромка е. Имала съм щастливо и нормално детство. Ученическите години, от първи до седми клас, завърших в първо основно училище „Кирил и Методий“ в родния ми град. Седми клас завърших 1982/83 г. в Природо-математическата гимназия, след което се записах в Икономическия техникум, който не завърших, понеже се омъжих. Омъжена съм по стар цигански обичай – с позволението на роднини, родители, близки. От този брак имам две прекрасни деца – Любен Ставров Сташков, роден на 15.1.1985 г. Завършил е основно образование в 6-то ОУ, сега учи в спортния техникум. По-малък син – Живко, роден на 5.6.1987 г., също е завършил в 6-то ОУ. Също учи в спортния техникум. Съпругът ми е със завършено висше образование. Завършил е „Климент Охридски“ в София. Работил е като учител, уредник в музея, сега в момента е в областта в Монтана. В момента се записах да завърша средното си образование, вечерно, понеже усещам необходимостта от някакво образование. Работила съм дейности, в които не е трябвало да имам образование. Това не ме е задоволявало емоционално и затова искам сега да се възползвам от интегрирането на ромите в обществото. Децата са пораснали, имам възможност и искам да се образовам.

Най-хубав спомен от моя живот са вечерите, които прекарах с моите родители, баба и дядо ми. Те имали навика възрастни да се събират с техни приятели, които за мен били също дядовци и баби. Пред нашата къща имало огромна поляна, на която се е кладяло огън, понякога се е печело нещо, или пък вари се, и под звездното небе старите хора са разказвали случки и дейности от миналото си, някои действителни, други измислени, трети интересни и смешни. Малко примитивни, но наистина много интересни неща. Това е един от най-прекрасните спомени от моя живот. Жалко, че сега не може да се връщаме към тези дни, но трябва да се живее, в сферата на цивилизацията е така. Но нашето минало е и нашето бъдеще, не трябва да го забравяме, нашите корени са нашето настояще. Това е интересното от моя 30-годишен живот.

Както вече казах, работила съм дейности, за които не е било необходимо образование. В разцвета на куфарната търговия съм пътувала доста често по Сърбия, пътувала съм в автобуси с българи, които са ме приемали нормално, дори бих казала, много внимателно.

romi 024

На пейката...


Но въпреки всичко, от тях не съм крила, че съм циганка. Не ме обижда определението „циганка“. Обижда ме, когато влагат смисъл в тази дума. Дори и сега новото, което използваме „ромка“, ми е по-обидно, отколкото циганка, защото ми звучи някак си по-неприятно, по-обидно и по-изкуствено, фалшиво.

 

 

Това ни е работния ден за Бога...

Веселина, р. 1956 г, Вършец, второ отделение

Живяхме в село Пудрия, Врачанско, бедно семейство. Нямахме нищо, работехме по цял ден, сиромашки. Родителите ми работеха по къщите за по две-три кила брашно, съжаляваха я. После майка ми почина. Останах. Изобщо не я помня каква беше, каква е на лице. Бях на две годинки и не я помня. Баща ми ме отчува така, без майка, дълго време и после той се ожени за друга – мащеха. Тя не ни обичаше, защото си беше довела едно от нейните. За него се грижеше повече, отколкото за нас, а ние бяхме четири деца. Сестра ми и брат ми бяха по-големи и аз ги помня, а имах и друг брат, който беше по-малък от мене. Него повече го тормозеше мащехата, а аз бях на 9-10 години и помня как го биеше, как го риташе и как ходеше бос и гол. Тя много го тормозеше и биеше и той гладуваше, не го переше, не го чистеше...никак. Аз много го съжалявах, ама бях малка и не можех да му помогна нищо. Тя ме ползваше, носим вода, дърва, все ме буташе навсякъде, все да й помагам. Ама повече грижите й бяха за нейната си, сина. Тя си го пере и си го гледа. Криеше от нас хляб, ядене за него. Гледаше си го него, като собствена майка, а ние си бяхме много по-странични.

Баща ми ходеше на работа и се прибираше вечерно време. Сутрешно време излизаше и не се интересува за в къщи. А пък ние не можем да му кажем как се държи мащехата и какво прави с нас, защото ни е страх, че ще ни бие. Знаеш ли, как ме е била мащехата? Тя като ме биеше с пръчка по главата, все едно ми изсипваше вряла вода на главата. И помня до днес, как ме биеше моята мащеха. А сина й – толкова уредено, чисто, мито, хранено дете, у десет възела криеше ядене за него. А ние сме си били настрани. Брат ми по цял ден ходеше из поляните и не се свърташе у дома. Сестра ми се ожени тук, във Вършец и аз бях на нейните ръце. Ако някой път кажа на баща ми, тя после си го връща на мен и почти всички криехме от него, да не знае живота как прекарва тя с нас.

Сега живота е друг, а преди като си бях малка, беше много беднотия за нас – днеска за днеска. Татко с дървата ни прехранваше. Ще иде днеска за хората три пъти да носи дърва и един път се връща за нас. А пък зимно време – голяма мъка. Имахме една стаичка с коридорче, а сега направихме казарма за цялата махала /имат голяма четириетажна къща/. Ама Господ ни пожали. Предишното време, какво сме карали, пък сега благодарим на Господа.

На четиринайсет години се ожених. Тук ме доведе сестра ми – за девера се ожених. Ние, две сестри, държим двама братя. Той, бати Анто ме доведе да сме си по братски, защото е много лошо. Сега хората се бият със семействата си, няма добър живот, бият си жените. Тука онази вечер, Боян изтрепа жена си, хем болна жената, тая със седемте момичета. То лани докторите едвам я съживиха.

Тук, като дойдох, имаше голямо семейство. свекър, свекърва. С моя мъж се взехме, нали ти казвам, като сестра ми дойде тука. Той беше на 13, а аз на 14. Той учеше. Тя, свекърва ми беше болна. И докторите й викат: „О, ти, ще умреш! Ще умреш, няма да си жива!“ – Не знам от какво й казваха, че ще умре там й тя се изплашила и вика: „Ще оженим сина ми, докато съм жива. Да го видя оженен.“ Предлага на баща ми Анто (батко Анто) и той вика : „Имам там балдъза моя. Ще я вземем тука за моя брат.“ И по сестра ми ме искат да ме доведат тук. И аз нищо не съм имала против и не мога да кажа нищо. Сега децата са друго значи. Те, каквото кажат – младите. А тогава, баща ми казва: „Не знам – казва – момичето, щерка ми още е малка, млада.“ Побягна баща ми тогава, на три места отиде, по Замфирово, по Бели извор, там, само и само да не е в къщи. Че нали, ако е някой друг, чужденец, той много бързо ще им каже: „Напускайте тука. Нямам момиче за женене.“ Ама той – сестра ми идва и баща ми Анто – какво да им рече на тях. Няма как да им се кара. Каже им така с думичка, ама уж прави кошнички там, ама седи и все си говори нещо. Пък работех на стопанството. Бях с едни други, телчарка. И той идва там, та помага, поим телците, слагаме храна, чистим.

А сестра ми и баща ми все ми помагаха и ми думат. Викам им: „Аз не можах да кажа нищо пред баща ми и майка ми.“ Нали все пак тя ми е майка, тая, мащехата.

„Какво кажат те – викам аз – аз нищо не мога да кажа“. А баща ми, походи 3-4 дена, по Зафирово, по Бели извор и се прибра. И най-после ме извикаха моите чичовци и викат: „Те, мой зет и щерка искат да станем сватове“. Татко вика: „ Мислим, момичето да си остане у нашите ръце, защо да ходи на друго место, да я тормозят, да я бият, да не знаем на какво място ще се случи. Пък тука ако е, няма да има проблеми да е тормозена и така живота й ще е по-добър за нея.“ И той така си е говорил с моите чичовци, пък те викат: „ Ей, ще го дадем тука момичето, пък то си е при сестра си, ще си бъдат в един град. Няма да е по селата, да жадува, да копа, да работи, да се тормози.“ И дойде чичо ми и ме пита:

„Какво ще кажеш, чичко ! Искаш ли да дойдеш тук, при сестра си.“ Викам: „Каквото каже баща ми, каквото каже майка ми, туй ще е. Това ще бъде.“

И отидоха те, и му казаха, а той каза: „Е, щом е така, ще я дадем.“ Сговориха се вече и се съгласиха И така до днеска.

Не са ме плащали мене, ами правиха сватба – ядене, пиене в Пудрия. Доведоха ме тука, сутринта пак заминахме в Пудрия. Два дена правихме сватбата. И тогава ни търсеха честност. Всичко, как си е реда при нас...

Като дойдохме тука, при свекървата си живеехме май дълги години, към 10 – 15 години, при нея бяхме. И след това се отделихме. С мъжа ми си бяхме заедно. Там правихме къща, там, горе в махалата, отначалото до края, чак там накрая сме я правили. Сега сме я продали. А тука сме си направили тази. Те, децата са по-отделно. Правихме я тука с много бедност, когато почнахме. Продадохме си къщата. Ние си прекарахме багажа в свекъра. Там, в една стая сме си турнали багажа, другото – отвън. Всичко се съсипа отвънка. Кой какво му требва – cи е взимал. Oт багажа ни отбрах два кревата и гардероб. Това ми остана само. Другите легла, другият багаж – всичко са разтурили там. Нищо не съм взела от него. Ние си бяхме на работа в Чемиш, Михайловградско. Там си бяхме на работа 5 години. На 1200 лева си бяхме там, на заплата. Бяхме овчари. Там малко ни даваха парици, ама – те, ние подкрепихме. Децата са си работили там, с овцете. Ние зимата ягним, доим, до март месец идваме тука ( Вършец), та работим с мъжа ми. Семейството, синовете, снахите си гледаха овцете. До март месец си бяхме там. През зимата – ягним, доим. По март месец си идваме тука, та работим по къщата. И тия от махалата са ни помагали. Плащаме си на тях и те така сме работили – с малко заплата.

Когато се изпожениха синовете ни – Анто си беше в оная къща, там горе, къде сме били, у махалата, първата къща. Там се ожени Анто ( най-големия син) и ние бяхме в Кюстендилско, на работа. Овчари бяхме. Моята снаха – Величка, беше ученичка. И тя, и Анто си беше ученик. Там си учеха. И тя се влюбила в него. И един ден си тръгнала с Дана, моята дъщеря, да дойде тука, у града. Анто – не щял. Много й се упре. И вика: „Няма да се женя, защото не съм за женене, защото искам да се изуча, пък тогава.“ Ама тя вече заминала. Бягала си е по рейса с моята дъщеря. Сина ми си останал, там при мен и си говорим: „Мамо“ – викам – тя вече е тръгнала. Щом е тръгнала, ходете – викам – до града Вършец. Седете до някой ден, пък ако иска да остане, нека остане. Пък ние, тука ще се спогодим, с майка й и баща й, с чичовците й, тя баща няма, починал.“ Ама той по едно време вика – „Ще я вземем, щом има такова желание, ще я приберем.“ Той стана, облече се, имахме такова малко магнетче и го взе. И си дойдоха тука, във Вършец. Седяха един месец без нас, ние си бяхме на работа. Ние докато сме продали там стоката, тогава си дойдохме, натоварихме багажа и си дойдохме. Седяхме тука известно време, колкото 6 месеца. Отидохме у Чемиш. Там седяхме 5 години. Изкарахме и завършихме къщата.

Аз имам четирима сина. Сега, всеки си има етаж и си има двор. Разделихме двора, и етажите разделихме, да си имат разбирателство. С мене – до тук. А сега от там – нататък – те да си имат разбирателство. Етървите с децата, да си заградят, да си садят, да се разбират кой, къде е... да си останат, да няма разместване, да се карат, и да ги чуе махалата.да си имат разбирателство – и децата, и снахите, и братята, да си угаждат. За сега не може да се оплакваме от децата, не са се скарали. Братята, заради жените и децата, къде се пречкат, не са се скарали. Да си имат братята караници, да си държат ядове – няма такива проблеми за сега. И сега викам, занапред – още по-хубаво да си живеят. Ние няма да сме вечно живи, не знам, Бог може да каже и утре да ни вземе, ние сме готови.Но те да си останат с добро, те тука да си угаждат – етървите, дечицата и братята все повече да се уважават. Ако се скарат етървите, ще ни опетнят в цялата махала. Ще кажат: „Правиха дом, а сега етървите и снахите ще си извадят очите и се карат, и се трепат“. За това гледаме да няма мъка и теглим, изваждане каквито има пари. Сега заградихме двора и всяка снаха ще си чисти нейната част и те като си имат заградено, кеф им да садят, кеф им – не. Каквото искат това да си правят с двора, в техен интерес е. Ние от деца не се оплакваме, защото децата ни бяха много послушни. Каквото им кажем, това правят, оставяме им да работят – работят си го. Като си бяхме овчари и там си правехме градини и с населението там много си бяхме добре, няма да се сърдят, да ни се карат, да вдигат ръце от нас. И сега да отидем, винаги питат за децата, интересуват се, защото много си бяхме добре там със селото, уважавахме се. Там бяхме пет години на работа и след това една година седяхме в Бракьовци. И с другите се уважаваме много, идвали са на гости и са целували децата ни – като почнат от най-малкото внуче до най-голямото. Все разпитват какво правят.

romi 025

Вечерта е повод да се съберат всички – и малки, и големи


Вярвам в Бога и не пожелавам децата ми да крадат, да лъжат, да си оставят жените и децата и да ходят по чужди жени. Изобщо, това не го пожелавам и Бог ме чува и никога няма да позволи на моите деца. Може да се скарат нещо синовете и снахите, но никога няма да им кажа да ги напуснат и да отидат при друга, разбивай дом – това не! Казвам на децата да гледат мен и баща им. Както ни е създал Господ – те това да сме си. Кога рече Господ да си ни вземе, той си знае делата, но нека да е по негова воля, неговата воля да си ни прибере горе с тия деца, да сме си с него горе в неговото царство. Да бъде слава на името му и хвала, защото ние трудно живяхме.

Нашият най-хубав празник е, когато е възкръснал Исус Христос. Ние празнуваме и когато го разпъват – Великден. Тогава празнуваме в неделя. Ние в неделя изобщо не работим и ходим на църква. В неделя ние ходим та си работим на Бога. Там слушаме божието слово, пеем, молим се. Това ни е работния ден за Бога.

Аз като малка учих до второ отделение и повече не съм. До 12 – 14 години, докато се ожених, бях с баща ми на кравефермата, с телетата, пасем ги, поим ги, чистим ги. И сме работили на нивата за 30 стотинки. Събера си за обущенца, то нямаше обувки, само гуменки, и след това за два метъра басма си вземам за някоя поличка. А сега на децата, казвам да учат, защото знам какво е да учиш. Без очи съм, като не знам да чета и една думичка не мога да разбера, за какво съм тогава. Сега съжалявам много и обичам като отивам у църквичката и чете брат Милко за Бога. Божието слово ме нахранва с духовни сили, и ги обичам и това ме съхранява. Който чете божието слово и го уважавам, и разбирам. А това, където не съм учила от мъничка, не съм разбрала нищо – много ме тормози и ми тежи, но не може да се промени. Ходих до второ отделение, какво съм учила – нищо не съм разбрала...тъкмо си подписвах името и те това е .Тогава, ако ходим един ден, пет не ходим, то сняг. боса не може. Някой път брат ми ме вземеше на гръб , та съм ходила. там съм учила. В къщи никой не ти показва нищо. На дъската, каквото пише, съм писала нещичко в тетрадката. Други учебници нямаше, а тетрадчица само една и моливче, и боса. Мащехата, като се съмнеше, взима торбата и излиза по селото да събере два кила брашно и да донесе. Може и да се прибере чак вечерта, а през това време аз оставам в къщи. Като бях на 10-12 години, тя ме учеше да меся. Една сутрин вика: „Стани и слагай брашното в тепсията. Измий си ръцете и замеси това брашно от кукуруза“ И аз го замесих.Учеше ме как да го пека. После ме научи да го меся и безквасно, само със сода. Научи ме да го меся и с квас, а кваса го бъркахме в едно гърне и след това сместа се надига, напълни гърнето и тогава замесвам за по три-четири хляба. После го размесвам пак и отивам да събирам дърва, ако няма дърва – лайната от кравите. Те като ходят по ливадите и то засъхне и стане на пита и аз взимам чувала и ги събирам, а като се върна от тях наклаждам огъня, стане жар. Като се напече пещта, махам жарта и слагам хляба вътре. За това съм благодарна на нея, че ме е научила – на месене и на манджи, и да пера, да си почиствам, да си мия съдовете. А за шиене, за друго не ме е учила. Никога обаче не ме е карала да крада. Имаше градинки покрай нас и ние си садяхме градинка.

А за комшийската градина не ми е казвала: отивай да крадеш. Аз като бях по-малка – няма да крия – Бог ще ме чуе, имаше там градинка с боб и домати. Ама не съм брала зрели домати, а така по-накрая на есента, като изоставят градината и отивам да си събера зелени домати и да си ги сваря с печени чушки на лютеница. И един-два пъти ходих и си брах по малко бобец. Друго не съм пипала, не съм се занимавала с кражби, и братята ми, и моя баща. Почти моето семейство не е знаело кражба. А баща ми ходеше да пасе козите...днеска го викат да иде, друг ден го викат да иде, и ходим там, та работим. Водят и волове, а чорбаджията, след нас отзад.Това ни беше най-голямата професия тогава – да ни викат да водиме. Като вземат да се пръскат лозята и пасем биволи и крави на хората. Като свършат лозята, тръгваме си примерно в къщи. Нахранят ни, дават ни по 2-3 лева, толкова беше надницата и се приберем. И така и брат ми, така и аз. Така бяхме.

Сега, когато някой дойде от махалата и иска да му услужим нещо с пари – ние няма да му кажем – о, искам ти лихва, или ми трябват парите. Аз просто ги съжалявам, така просто от душа им давам. Аз не правя сметка, дали ще има пари, викам, че ще му дадем тия пари, защото му трябват, те просто от нужда са дошли при мен хората. Ама 1000, ама 500, ама 22, ама 50 – давам. И си викам, че на нас Бог ще помогне. Ще дадем, защото имат нужда, ще им услужим на хората. Ако дойдат за работа да ни викат, отивам, просто отивам, колкото ще дава, толкова. Не сме се пазарили с хората, важното е да се свърши работата. Пък те каквото ни дадат – благодаря на Бога. Досега така сме прекарвали, просто с една човещина, с една добрина в сърцето, от душа – цялата. И не сме мислили да искаме повече – дай ни днеска, че ни трябва толкова и ако не даде – бягай.не искам да ти работим. Няма откъм нас такива отношения, просто с добри дела, с едни добри желания си показваме цялата душа. И пари сме дали – 10000 лева на един човек, ти го не познаваш – дърводелец, Иван се казва. Идва оня ден с учителя Динков – стария директор. Той закъсал нещо човека. И вика: „Гоше, ти си приятел, и аз съм ти помагал, и ти си ми помагал. Ще ми услужиш ли за няколко дни?“. Само, като ме погледна и му викам: Дай му! Човекът има нужда, на нас ни е без разлика дали е циганин или българин. Ако не помогнеш на човека, защо тогава вярвам в Бога, какви добри дела правя?

И на внуците казвам да не се бият, като се събират с дечица по пътищата. Тук сме на главната улица и като се сбият деца, ще се затичам да ги разтърва. Обичам да нямат побоища децата, да се разбират. Каквото мога от мене, ги уча, ама не знам майките им какво ги правят. Те трябва да живеят, да се уважават, да се обичат децата, да няма лошо между тях. Учете децата да са тука, покрай вас. Децата трябва да бъдат под наблюдение на майката. Бащата е като гост. Той не може да се занимава толкова. Ще ги учиш покрай тебе, да ти преметат, да ти почистят.

За сега съм доволна от живота. Не сме се хванали гуша за гуша да се бием. Не могат ли да се разберат от дума? Това казвам на моите снахи: „Ако има нещо да си говорите, че са направили нещо децата – нещо са сгрешили, счупили са нещо, направили са пакост, или са се били, влезте си в стаичката, пък си говорете. С думи да се разберете. Иначе какво правите, та махалата да се смее, хората да ви се смеят, да ви укоряват, да ви ненавиждат...“ Е, на това ги уча.

romi 026

Грижите за децата никога не свършват

 

 

Най-много ме караха да ходя на училище

Даниела, р. 1974 г, Вършец (дъщеря на Веска)

Изпърво си бях тука. Бях на училище. Тука съм родена и после отидохме овчари в Чемиш. Нашите правеха къща, а аз бях там с братята ми в Чемиш, при овцете. Карах ги на паша, доях ги, чистех им кошарата. Майка ме караше да мета и да чистя. Аз си бях повече при овцете, докато те правеха къщата, там с братята и снахите. Най-много ме караха да ходя на училище. После се харесахме с Валентин и се ожених. На 13 години бях. После се роди Николина. А аз я оставих при нашите, при брат ми Анто и снаха ми Величка, защото избягах с друг мъж. Той е от лешатарите. Те бяха овчари у Софийско. Избягах, защото бях млада и шашава. Бях в София при него. После нашите дойдоха и си ме доведоха във Вършец. Събрахме се пак с Валентин, ама той много ме тормозеше и ме биеше. После се родиха Теменужка и Тодорчо. Били сме в Скравена, при мащехата на Валентин. Ама повече тук стоим у Вършец. Сега се занимаваме с търговия. Купуваме кожи, агнета, караме ги на кланица, а след това ги продаваме у София.

Като дете, повече съм пасла овце. Гледала съм по-малките си братя и сестри, готвила съм, чистила съм, повече женски работи.

За моите деца искам да се изучат . Николина изучи до 4-ти клас и не иска повече да учи. На нея й дай повече махалата да кръстосва и да взема пари за дрехи. От Теменужка съм най-доволна. Тя да ти разтреби, да ти оправи, да премете и гозба може да сготви. Тя и Тодорчо гледа. И училището й върви, сега е в 4-ти клас, ама иска да иде в града, да учи повече. Искам да се научат да се трудят, за да видят как се изкарва хляб. Не искам да крадат, да се бият, да приказват у махалата за тях. Искам да се уважават, защото ние каквото правим, всичко е за тях. За тях ходим и изкарваме тия пари и всеки ден сме по пътищата. Искам те да не се мъчат, да имат всичко, да живеят добре. Тодорчо, още сега си е харесал една мома от Скравена и хич не му се учи. Как ще бъде сега у първи клас – не знам. Дай му цял ден да се вози и да играе. Хич няма да му дотегне. Като му взема нови дрехи, за един час са станали на парцал. Много не знае да се варди. Баща му все го глези, защото е сам момче, за него всичко дава. Та това искам от моите деца – да са добре, да се уважават, да се не мъчат.

 

 

Не знам да чета

Николина, р. 1988 г, Вършец (дъщеря на Даниела)

Тука съм живяла при баба ми. Майка ми, като избяга с друг мъж и тука ме остави, баба да ме гледа. Баба ме караше да чистя, да мета, да готвя, да меся. Брат ми и сестра ми не бяха още родени. Ходих малко на детска градина, а след това на училище. Учих до четвърти клас и се отказах, защото не ми харесва. Не знам да чета. Повече обичам да чистя и да мета, да помагам на майка у нас. Майка, като я няма у нас днеска – чистих, метох двора, разтребих. Баба ме научи да чистя, да помагам на майка, да пера. Гледах брат ми Тодорчо и Теменужка.

Не искам да се женя, защото не ми харесва нито едно момче от махалата. Имам си чеиз – одеяла, китеници и други работи. Аз съм си ги правила. Ходя и с нашите на търговия. Събираме кожи и овце и ги караме на кланица, колим ги, караме ги в София и ги продаваме. Пари нашите не ми дават, ама аз си вземам сама, купувам си дрехи и нещо за ядене.

Откъс от изследването на Анастасия Пашова
„Толерантност в различността (Жизнени светове и ценности на ромската култура)“

Източник

Анастасия Пашова е преподавателка в Югозападен Университет„Неофит Рилски“.

Pin It

Прочетете още...