Последните най...


26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 214
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 214
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 214

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 12 Bulgarian Communism Oren

„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения един от важните трудове по най-нова българска история, „Българският комунизъм: пътят към властта (1934-1944)“, на българо-израелския историк Нисан Орен (1930-2019). Книгата, една от множеството „широко неизвестни“ в България, е важен принос към една от най-манипулираните и изкривявани части от българската история.

Издателство на Колумбийския университет
Ню Йорк и Лондон – 1971 г.

ГЛАВА ТРЕТА

Прочистването на лявата опозиция

Сред заинтересованите страни няма почти никакви съмнения, че Старата гвардия ще съсредоточи енергията си в опит да си възвърне изгубените позиции. В края на краищата такова е неписаното правило на фракционизма и тайната война сред политическите организации като цяло – и на комунистическите партии в частност. Вътрешнопартийните сътресения, разбира се, са характерни не само за българите. През двадесетте и началото на тридесетте години повечето европейски партии претърпяват чистки и контрачистки. Спецификите се различават, а също и политическите окраски на фракциите. И все пак моделите имат определена еднородност. По различно време и по различни начини комунистическите партии на германците, италианците, чехите, румънците, французите и испанците, за да споменем само някои от тях, преминават през „сектантски“ доминации и „сектантски“ формирования. През 1925 г. групата на Фишер-Маслов в Германия е свалена в полза на Телман. През следващата година в Италия Бордига е заменен от Толиати и Лонго. През 1929 г. Готвалд успешно се отървава от чешките „сектанти“, които са взели контрола две години по-рано (все още му предстои борба със словака Ойген Фрид). През 1929 г. румънците преживяват свои вътрешни сътресения, докато през 1931 г. партийното ръководство е сменено. Анри Барбе, който бързо се издига в йерархията на френската партия и достига върха като неин представител в Коминтерна, е прочистен през 1931 г. и изпратен обратно във Франция. През 1932 г. Испанската партия се отказва от своите „сектанти“, които заемат доминираща позиция в продължение на дълго време. Не е лесно да се докаже дали идеологическите корени на българската лява опозиция са били по същество сходни с тези на прочистените от другите партии, както се твърди по-късно. Безспорен обаче е фактът, че „в нито една от другите партии сектантите не са се задържали на власт толкова дълго и толкова стабилно, колкото лявата опозиция“ в Българската комунистическа партия.[1]

Старата гвардия се нуждае от почти цяло десетилетие, за да възвърне господството си. Завръщането ѝ става възможно благодарение на съвпадението на редица независими едни от други събития, които наклоняват везните в нейна полза. На първо място сред тях е внезапното издигане на Димитров до световна известност. Военният преврат от май 1934 г. в България и завоят надясно в Коминтерна следват в бърза последователност. Накрая, Голямата чистка в Русия прави възможно физическото ликвидиране на лявата опозиция в емиграция. С изключение на военния преврат в София, всички те са извънбългарски събития.

Комунизмът на вътрешния фронт

В рамките на България водачите на левицата се оказват изключително успешни. Воден от млади бойци като Василев-Бойко, Кофарджиев-Сашо (по-късно разстрелян от полицията по улиците на София, 31 октомври 1931 г.), Андрей Георгиев (с псевдоним Данчо-Боян), Иван Павлов-Енчо и други, комунизмът в България достига нови нива на активност. С цел да се извлече полза от възможностите, които дава увеличаването на политическите свободи в края на двадесетте години, през 1927 г. е създадена Българската работническа партия като легален фронт на нелегалната комунистическа партия. Създаването на Работническата партия като официално лице на комунизма в страната представлява интересна за времето си новост. И двете организации се разрастват бързо. От около 1000 членове през 1929 г. нелегалната комунистическа партия нараства до 3732 души през 1933 г. Работническата партия се справя още по-добре. От 6180 членове към януари 1931 г. тя нараства до 27 078 към април 1932 г. Нито една от тези цифри не включва партийната емиграция в Русия, която никога не е била официално отчетена. Със същия успех се провежда подобна политика и сред на организираната младеж. През 1926 г. нелегалният Комсомол създава РМС (Работнически младежки съюз) като легален фронт. Броят на членовете на Комсомола нараства от 500 през 1928 г. до 2254 в края на 1932 г. В края на 1930 г. РМС наброява 1100 души, а две години по-късно – 20 000.[2] През март 1930 г. е създадена легална организация на студентите комунисти (включително на тези, които учат в чуждестранни университети). Това е Общобългарският национален студентски съюз, който продължава да действа през тридесетте години.[3]

Това са само някои от признаците на забележителното възстановяване, което организираният комунизъм постига през този период. Създадена е вдъхновена от комунистите организация под името „Работническо-селска солидарност“ с цел подпомагане на селяните чрез доброволен труд в случаи на природни бедствия. Разработени са схеми за безплатна правна помощ на симпатизанти и съмишленици. Обвиненията, отправени от Старата гвардия към водачите на лявата опозиция, че комунизмът непременно ще изгуби народната подкрепа поради техния „догматизъм“ и „сектантска тактика“, се разпадат пред лицето на конкретните постижения. На местните избори в селските райони народният вот на Работническата партия нараства от 2282 през 1928 г. на 10 912 през 1930 г. и стига до 122 113 през 1932 г. На общинските избори в София през 1932 г. Работническата партия получава мнозинство, събирайки 16 405 гласа, което ѝ осигурява 19 от 35-те места в общинския съвет. В крайна сметка повечето от кандидатите на Работническата партия са обявени за невалидни от съда, като по този начин българската столица е пощадена от позора на червен кмет. И накрая, на двата парламентарни избора, в които участва Работническата партия, гласовете в нейна полза се увеличават пет и половина пъти – от 30 329 (четирима депутати) през 1927 г. до 165 606 (тридесет и един депутати) през 1931 г.[4] „Не е ли вярно“, пита през август 1933 г. консервативният вестник Мир, „че 30% от нашия народ е ясно болшевизиран и че голяма част от останалите нямат вяра и ръководни принципи?“[5]

Докато успехите се трупат, ангажиментът към „прякото революционно действие“ нараства още повече. Революцията е оценена като нещо, което е зад ъгъла, и никакъв политически „конструктивизъм“ не може да бъде толериран. „Общата и открита офанзива“ срещу режима се превръща в разпоредба на деня. Кадрите са призовани да „доминират по улиците“ и да „окупират земята.“ В Народното Събрание тридесет и един депутати от Работническата партия използват парламентарния си имунитет, за да превърнат залата в улична трибуна за революционните си ораторски изяви. През април 1933 г. правителството на Мушанов решава да се отърве от тяхното присъствие в Събранието. С мотива, че те са членове на нелегалната комунистическа партия, а не добросъвестни делегати на Работническата партия, мярката за изгонване е прокарана набързо през залата и е одобрена на 12 април.[6]

През декември 1930 г. лявата опозиция провежда тайно Третия партиен пленум в България,[7] на който се потвърждава неподчинението към Старата гвардия от страна на партията в страната. През август 1933 г. Четвъртият партиен пленум, проведен отново в България, дава категорично одобрение на политиката и ръководството на лявата опозиция. Идвайки четири месеца след изключването от Народното Събрание, Четвъртият пленум се провежда точно по времето, когато Димитров, вече в ръцете на Гестапо, работи върху защитата, която ще го направи световноизвестен. Всъщност именно през есента на 1933 г. господството на лявата опозиция достига своя връх. Въпреки че лявата опозиция ще се запази още дълго време, завоят на Коминтерна надясно е на път да започне. Героичното излизане на Димитров от Лайпцигския процес, военният преврат в София през май 1934 г. и пристигането в България на авангарда от изпълнители на „новия курс на Димитров“ следват в бърза последователност.

Издигането на Димитров до световна слава

В нито един момент от политическото унижение на Старата гвардия в емиграция, нанесено от младите противници, съдбата ѝ не е толкова съмнителна, колкото през първите седмици след арестуването на Димитров от нацистите. Когато новината за ареста достига Москва, в щаба на Коминтерна се стига до консенсус, че българският функционер е допуснал непростима грешка, че е застрашил целия апарат в Европа и че отхвърлянето му от съветската йерархия е неизбежно. В хотел „Лукс“, в сградата на Коминтерна и в колонията на чуждестранните комунисти в Москва всеки, за когото се знае, че е приятел на Димитров, е избягван от страх пред възмездието, за което се смята, че предстои. Едва постепенно това мълчаливо възмущение преминава в безрезервен ентусиазъм. Първите признаци на одобрение идват от левите кръгове в Европа. След това се появяват и първите смели публични изказвания на самия обвиняем. В крайна сметка Москва приема българина за свой герой. Официалното признание обозначава началото на новата съветска ориентация.

Димитров е арестуван на 9 март 1933 г.[8] Няколко дни по-рано, на 26 февруари, той участва в конференция на Югославската комунистическа партия в Мюнхен. На 11 септември 1933 г., цели шест месеца след ареста, на Димитров най-сетне е връчен обвинителният акт. Процесът започва в Лайпциг на 21 септември и продължава повече от петдесет бурни съдебни заседания до 23 декември 1933 г., когато Димитров е обявен за невинен поради липса на доказателства. Към този момент той вече е спечелил симпатиите и признанието на прогресивното световно обществено мнение, като по този начин дава така необходимия тласък на международното комунистическо движение. Това е от особено значение с оглед на ниския престиж на комунистическото движение, най-вече поради ултралявата линия на [обявяване на социалдемокрацията за] „социалфашизъм“, следвана от Коминтерна през предходните години.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Общото вълнение около Лайпцигския процес не пропуска да повлияе на българското обществено мнение. Тук обаче реакциите са по-сложни. За разлика от ситуацията в други страни, в българските политически среди Димитров е добре познат. Едва ли е имало значим политик, с когото той да не е разменял остри думи по време на парламентарните дебати. Спомените за неуспешното комунистическо въстание от 1923 г., в което Димитров е играл водеща роля, са все още парещи; същото важи и за омразата на враговете му. Въпреки това много българи изпитват чувство на гордост, независимо от отношението им към каузата, която Димитров защитава. Рядко някой българин е можел да твърди, че е привлякъл вниманието на световната преса; Димитров не само е на първите страници на световните вестници, но и го прави, докато се бори с режима на могъща Германия. Реакцията на някои групи е изцяло положителна. Централният комитет на земеделците от Пладне изпраща телеграма до съда в Лайпциг, в която потвърждава убеждението на Земеделския съюз за невинността на Димитров; неговият водач Коста Тодоров стига дотам, че помага за финансирането на пътуването в чужбина на майката на Димитров.[9] Намесата на Тодоров, външен за случая човек, не е случайна. Старата Парашкева Димитрова, загубила трима от синовете си революционери, е поискала помощ от Централния комитет на Българската комунистическа партия, но е получила отказ.[10] Факт е, че „човекът, на когото целият свят гледаше като на образец за героизъм, беше смятан за полупредател от комунистическата партия на собствената си страна.“[11] Първоначално ръководството на лявата опозиция в България не може да разбере защо човекът, когото е нарекло „ренегат“, трябва да бъде почитан като герой. В специалния брой, посветен на десетата годишнина от Септемврийското въстание, който партията публикува през есента на 1933 г., имената на Коларов и Димитров се появяват редом с ония на други комунистически водачи, които според левицата са „провалили партията.“ Едва в последния момент имената на двамата са задраскани и заменени с пунктир. „Това,“ според Коларов, „почти не промени ситуацията, тъй като всички, които четяха изданието, знаеха отлично какво означава пунктирът.“[12] Всъщност в хода на 1933 г. ръководството у нас е отишло още по-далеч; в един момент то предлага ликвидирането на партийното Бюро в емиграция и предлага на Искров да се върне в България. Според предложения план се очаква след това ръководството в България да се противопостави на преизбирането на Коларов в Изпълнителния комитет на Коминтерна и евентуално да го замени с един от своите съмишленици, който да бъде изпратен за тази цел от България.[13] Предложената маневра не довежда до нищо, защото, по думите на една скорошна статия по темата, „победата на Димитров в Лайпциг направи окончателното поражение на ‚левите сектанти‘ напълно сигурно.“[14] 

Още на Тринадесетия пленум на Коминтерна (декември 1933 г.) българският делегат трябва да отбележи „болшевишката издръжливост на другаря Димитров“, която трябва да послужи като „блестящ пример за това как трябва да се борят комунистите.“[15] Искров, водачът на партията в Коминтерна, който поддържа атаката си срещу „десните“ сред комунистите в България, отива още по-далеч. След като дава най-похвална характеристика на революционния живот на Димитров, Искров настоява „международната масова кампания [във връзка с Лайпцигския процес] да бъде издигната на по-високо ниво.“[16]

След това нацистите освобождават Димитров (27 февруари 1934 г.). На 17 май 1934 г. той присъства на събрание на българските комунисти в Москва. Поводът е отбелязването на десетата годишнина от смъртта на Благоев, покойния водач на българските „тесняци“. Речта на Димитров пред емигрантите е знаменателна. Той признава, че е допуснал грешки в дългата си революционна кариера. Неутралната позиция, заета от партията по време на юнския преврат от 1923 г., и неосъзнаването на огромното значение на незабавната „болшевизация на ‚тесните‘, той вижда като двете си най-важни грешки, които, по думите му, ‚не могат да бъдат нито забравени, нито простени‘.“[17] И все пак, според Димитров, по отношение на партията на „тясното“ минало не бива да се гледа напълно отрицателно, ако се приеме, разбира се, че „традициите и старият марксистки опит са се разтворили в големия болшевишки котел.“

Пратениците на Москва

Докато Димитров възстановява загубения си авторитет пред българските емигранти в Съветския съюз, военните елементи около Дамян Велчев се подготвят за удар в България. Иронията на ситуацията се състои в това, че макар превратът на Велчев-Георгиев да е насочен срещу правителството на Мушанов-Гичев и макар Комунистическата партия под ръководството на левите опозиционни бойци да не играе никаква роля в майските събития от 1934 г., превратът, когато се случва, помага на ветераните под ръководството на Димитров и Коларов да си върнат контрола над партията както в страната, така и в емиграция. По това време, разбира се, Велчев не е могъл да осъзнае влиянието, което неговият преврат ще окаже върху борбите в комунистическата партия. Най-малко от всичко той би искал да види как двамата бунтовници, за чието изгонване от България през 1923 г. е съдействал, са подпомогнати от неговите политически действия.

Въпреки това си остава факт, че успехът на армията помага на Старата гвардия. Партийните водачи в страната, след като отправят редица високопарни призиви, потъват в бездействие. Те продължават да теоретизират и рационализират майските събития. За тях превратът не е нищо повече от смяна на правителството. Новият режим е просто „открит орган“ на „фашистката диктатура на средната класа“, който не се различава от всички правителства от юни 1923 г. насам.[18] Превратът, продължава анализът им, е още едно доказателство за „вътрешните противоречия“ на една политическа система, която е осъдена на смърт.

Коминтернът не е съгласен с този анализ. Борбата на Коларов за неговата кауза, която никога не е спирала, сега се съчетава с новата слава на Димитров и дава първите плодове на една дългоочаквана победа. Павлов-Енчо, политическият секретар на Централния комитет на партията в страната, е извикан в Москва, за да даде отчет. През август 1934 г. Политическият секретариат на ИККИ разглежда събитията в България. Той критикува поведението на партията по време на и след преврата, и призовава за промяна на тактиката. На Павлов-Енчо е връчен текстът на резолюцията („Българската комунистическа партия и събитията от 19 май 1934 г.“), с която той трябва да запознае колегите си у дома. Освен това му е наредено да започне подготовката на Пети партиен пленум, който да бъде свикан не в България, а в Москва. Тези инструкции Павлов-Енчо изпълнява трудно след завръщането си у дома. Централният комитет в София не може да се противопостави на Коминтерна. В същото време той не може да приеме условието на пленума да присъстват Коларов и неговите съратници. Спорът със Старата гвардия вече е отишъл твърде далеч и омразата е станала твърде дълбока, за да може да бъде ефективно преодоляна. Водачите на лявата опозиция сега се борят за политическото си оцеляване.

В ход са поставени поредица от сложни маневри, в които участват нелегалният Централен комитет в България и техните приятели в Бюрото в емиграция, от една страна, и Коларов и Димитров, от друга, като всички се опитват да повлияят на ИККИ в своя полза. На 11 декември 1934 г. Димитров, който все още се възстановява от изпитанията на затвора и съдебния процес, пише на Коларов за опасенията си от отношението на техните противници у дома: „Очевидно сме изправени пред съзнателен саботаж“ от страна на Централния комитет – ситуация, която, добавя той, трябва да бъде преодоляна „по един или друг начин“. Това, което най-много гневи Старата гвардия, е решението на Централния комитет да свика Петия партиен пленум в рамките на България или, като алтернатива, извън България, но на място, където не могат да присъстват нито Димитров, нито Коларов. Очевидно алтернативата е била да не се включва нито Москва, нито което и да е друго място в Съветския съюз, където събранието би могло да се напълни с емигранти, които постепенно, но неизбежно се движат по посока на бързо изгряващата звезда на Димитров. Следващият ход зависи от ИККИ. Впечатлена от солидния контрол на лявата опозиция върху партийната организация в България и страхувайки се от евентуален разрив и всичко, което той би могъл да предизвика, ИККИ решава да направи компромис. Тя информира Централния комитет, че Павлов-Енчо трябва да бъде отстранен от поста си на политически секретар. В същото време тя се съгласява планираният пленум да се проведе в България, но дава да се разбере, че ще бъде изпратен емисар като представител на Бюро в емиграция. Избраният за емисар е Трайчо Костов.

Лявата опозиция в България реагира на компромисните директиви на ИККИ със свой собствен компромис. Павлов-Енчо наистина е изоставен. В края на януари 1935 г. в София се събира нелегалният Пети партиен пленум. Костов, който междувременно е пристигнал от Москва, не е поканен да присъства. Партията в страната все още не е готова да приеме диктат от Бюрото в емиграция, където силите на Коларов-Димитров са взели превес. Състоящ се от около двадесет функционери, с доминираща позиция на лявата опозиция, Петият пленум се опитва да се съобрази с новите политически директиви на Коминтерна и да постигне съгласие с Бюрото в емиграция, без да се поддава на желанията на Старата гвардия.[19]

Петият пленум одобрява резолюцията, озаглавена „Българската комунистическа партия и събитията от 19 май 1934 г.“, разработена от ИККИ през август. В нея се осъжда тактиката на пасивност по време на и след военния преврат. Ръководството на партията е критикувано, че е отишло твърде далеч в атаките си срещу земеделските сили, като същевременно е пренебрегнало опасностите, представени от Военния съюз, Звено и силите на Цанков. „При сегашните условия Земеделският съюз не може да бъде класифициран като фашистка организация.“ Формирането на „единен антифашистки народен фронт“ сега се смята за най-спешната задача на партията. Димитров вече не може да бъде пренебрегван. „В заключение пленумът изпрати поздравително писмо до другаря Георги Димитров, като изрази голямото удовлетворение, което изпитва цялата партия, че притежава в негово лице един всеобщо обичан и авторитетен ръководител, който съчетава най-добрите традиции на ‚тесните‘ социалисти… с болшевишко-ленинския дух.“ В бъдеще Димитров трябва да бъде представител на партията в ИККИ. Бюрото в емиграция, избрано от Петия пленум, включва освен Искров, Коларов и Димитров също Георги Дамянов и Антон Иванов, които се идентифицират със Старата гвардия. Редица по-стари кадри са избрани в новия Централен комитет. Важно е обаче, че лявата опозиция запазва контрола си върху Политбюро, като по този начин за момента си осигурява ръководна позиция над партията в страната.[20]

В Москва Димитров е възмутен. Той вече е школуван за блестяща роля на предстоящия Седми конгрес на Коминтерна, който се подготвя в момента. И все пак, въпреки отстъпките, направени на Петия пленум, доколкото разбира, бунтът у дома не е бил потушен. Костов, бъдещият „чистач“, е бил надхитрен и изтласкан настрана. На 10 март 1935 г. в писмо до Москва Костов признава, че обратът в партията „няма да бъде лесен“.[21] Сега в ИККИ се оказва натиск да се окаже помощ на димитровските сили, за да се наложи решението над непокорните бойци в далечна България. На 7 март Димитров се обръща към специалното заседание на балканския секретариат, на което настоява да се вземат всички мерки, за да се „укрепи българската партия.“ Към секретариата е създадена комисия, в която влизат Готвалд, Валецки, Коларов и Димитров, с цел да се изработят конкретните мерки, които трябва да се предприемат, „за да се преодолее слабостта“ в партията.[22]

Една от мерките, към които се прибягва, е добре изпитаната техника на Коминтерна – призоваване в Москва „за доклад“. Петко Кунин, стар партиен функционер, който е избран за член на Централния комитет през 1929 г., след завръщането си от обучение в Съветския съюз, е отзован и изправен пред импровизиран партиен съд. Той успява да докаже „невинността“ си, като изтъква, че не винаги е бил на страната на водачите на лявата опозиция.[23] В Москва е докаран – откъдето никога повече не се завръща – и Василев-Бойко, един от най-изявените водачи на лявата опозиция.[24] Друг начин за справяне с проблема, разбира се, е изключването по пряко нареждане на ИККИ. През първата половина на 1935 г. „със съдействието на ИККИ левите сектанти бяха изключени от Политбюро“ на родната партия. Това в никакъв случай не е краят на борбата. Лявата опозиция, която има в актива си внушителни постижения, тепърва ще демонстрира голяма устойчивост.[25]

До лятото на 1935 г., когато от Москва са изпратени висши партийни емисари с цел потушаване на опозицията, Трайчо Костов оформя плацдарм за Старата гвардия в България. Упорит и прилежен марксист, Костов олицетворява типичния интелектуалец, превърнал се в професионален революционер. Студент по право и стенограф в Народното Събрание през младите си години, Костов става известен в средата на двадесетте години, в разгара на Белия терор. По време на полицейски разпити той прави опит за самоубийство, като се хвърля от четвъртия етаж на софийското полицейско управление. Животът му е спасен, въпреки че остава с трайно осакатен гръб. Докато излежава присъдата си, отговаря за партийната организация на комунистите в Софийския централен затвор. След известен период в Москва, през юни 1931 г. се завръща в България и в началото на 1932 г. става член на Централния комитет. През същия период редактира легално издавания (комунистически) вестник Работническо селско знаме и отговаря за легалната дейност на партията, включително за работата на парламентарната ѝ група. Отново в Москва, от 1933 г. до завръщането си в България, той отговаря за отдел „Кадри“ в балканския секретариат на Коминтерна. Пристрастията на Костов във вътрешнопартийните спорове никога не са били много елементарни. Подобно на голямото мнозинство функционери, той следва левите ориентации, стига те да са официалната линия. Той е в Москва по време на триумфалното завръщане на Димитров от Германия и несъмнено се ползва с доверието на Старата гвардия, без което мисията му в България би била немислима. Когато след Петия пленум водещите леви опозиционери са изтласкани, Костов става член на Политбюро – пост, който заема до трагичния си край.[26]

В периода между приключването на Петия пленум и откриването на Седмия конгрес на Коминтерна (юли 1935 г.) се наблюдава активизиране на вътрешнопартийната дейност. Центърът на вниманието се измества от България към Съветския съюз. През пролетта на 1935 г. българските емигранти провеждат общо събрание в Москва, което продължава от 28 март до 3 април. В центъра на вниманието е Коларов, който в речта си при откриването на заседанието иска партията да се освободи от опозиционни елементи и да прочисти целия си апарат.[27] След продължителни дебати, по време на които няколко водещи членове на опозицията от средите на емигрантите изглежда са направили самокритични изявления, събранието решава да накаже двама водещи „леви“ в емиграция, като ги понижи на „по-ниска партийна работа“, и призовава всички да преразгледат позициите си и да се обединят около ръководството на Димитров. Благой Попов и Васил Танев, съподсъдими на Димитров на Лайпцигския процес, са осъдени за това, че не са последвали неговия пример за „безкористно болшевишко поведение“; техният „грях“ е, че по време на процеса са се концентрирали върху личната си самозащита, вместо да се застъпят за комунизма като цяло и да посочат нарастващата фашистка опасност.[28] Димитров (който изглежда не е присъствал на заседанието) се появява пред българските комунистически емигранти в Москва на 11 май 1935 г. по повод единадесетата годишнина от смъртта на Димитър Благоев. Като цяло речта му не се различава много от тази, произнесена предишната година по време на отбелязването на десетата годишнина. Този път обаче той е в състояние да съобщи, че комунистическата партия в България „с помощта на Коминтерна е в процес на преодоляване на своите отклонения“ и прави „решителен завой по посока на болшевишката масова дейност“. Той предупреждава срещу прекомерен оптимизъм и заявява, че поправянето на допуснатите грешки и „извращенията, допуснати в хода на болшевизацията на партията“, не бива да се тълкува като връщане към „тясното“ минало. Настоящата задача на партията, според Димитров, е създаването на „широк единен фронт срещу фашистката диктатура.“[29] Това, разбира се, е централната тема на Седмия конгрес на Коминтерна (25 юли – 20 август), на който Българската комунистическа партия е представена от Коларов, Петър Искров и Крумов.[30] Димитров вече е по-скоро международна, отколкото строго българска фигура; с изключение на случайните препратки към български проблеми, докладът му не добавя нищо към положението на българската партия като такава. Същото до голяма степен се отнася и за доклада на Искров, който се занимава с фашистката опасност като цяло. Коларов, експерт по земеделски проблеми, казва някои остри думи по адрес на българските „леви сектанти“ и техния неуспех да си сътрудничат със Земеделския съюз. Българската партия, казва той, „показа как не трябва да се създава единен фронт и как не трябва да се води борба срещу фашизма.“ Крумов обаче е този, който се концентрира изцяло върху атаката срещу „левите сектанти“. По думите му „лошите последици от сектантството и фракционизма на партийното ръководство се проявиха в засиленото настъпление на реакцията и фашизма (разпускане на работническата фракция в парламента [1933 г.], разгонване на работническата фракция в Софийската община [1932 г.], убийство на редица народни пролетарски водачи…).“ Това е най-силната публична атака, предприета срещу „левите“ до този момент. Подобно на Димитров в речта си от май пред емигрантите, Крумов не може да каже повече за непосредственото настояще, освен да твърди, че „левите“ са в процес на прочистване.

С приключването на Седмия конгрес вниманието отново се насочва към България. Бюрото в емиграция, решено да сложи край на продължаващата борба сред партийните редици у дома, решава да укрепи ядрото около Костов, като изпрати двама от висшите си функционери. Това са Станке Димитров-Марек и Георги Дамянов, които след закриването на Седмия конгрес в Москва се завръщат в България, въпреки смъртните присъди, наложени им в средата на двадесетте години от режима на Цанков. От двамата Димитров-Марек трябва да изиграе водещата роля. (Ролята му като ръководител на българската секция в КУНМЗ [Коммунистический университет национальных меньшинств Запада] вече беше описана.)

Това не е първият (нито последният) път, в който той е призован да насочи партията към нейния „правилен“ курс. След дебатите през 1923 г. Димитров-Марек оглавява „здравите елементи“ в нелегалната партия. През 1925 г. бяга в Съветския съюз и се присъединява към КПСС.[31] През 1932 г. е назначен на длъжност в Балканската секция на Коминтерна.[32]

Георги Дамянов, който през 1950 г. става държавен глава на България, е по-скоро практически, отколкото интелектуален революционер. Член на партията от двадесетгодишна възраст (1912 г.), той участва във войнишкото въстание, избухнало в края на Първата световна война, както и в комунистическото въстание от 1923 г.[33] През 1926 г. емигрира в Съветския съюз, където учи във Военната академия във Фрунзе, след което става командир в Червената армия и инструктор в същата академия.[34]

Появата на двамата емисари в България съвпада със завръщането от Москва на двама партийни делегати на Седмия конгрес, а именно Енчо Стайков и Георги Чанков. Първият е изпратен на конгреса, за да представлява вътрешната партия, докато Чанков, млад функционер на младежката организация на партията, е бил в Москва още от 1934 г.[35] Тези четирима, заедно с Костов и неговите съмишленици, сега се заемат да приключат онова, което Петият пленум от януари 1935 г. е оставил недовършено.

Още от пролетта на 1935 г. оцелелите опозиционери водят губеща битка. За известно време някои от тях се опитват да се задържат, „като правят опити“, както ги обвиняват по-късно, „да тълкуват резолюцията [на Петия пленум]… според собствените си представи.“[36] Тенденциите в комунистическия свят обаче работят срещу тях. Тяхната сектантска войнственост се превръща в анахронизъм в едно движение, в което на дневен ред са лозунгите на единния фронт. Те не могат да се борят и срещу престижа на Димитров, за чието укрепване Седмият конгрес е направил много. Онези, които се връщат от Москва, се погрижват посланието на Димитров да не бъде изгубено. Партията в България отпечатва и разпространява нелегално 5000 екземпляра от доклада на Димитров пред конгреса. През септември Централният комитет на партията оповестява резолюция, в която осъжда „лявосектантското“ ръководство за това, че не е успяло да „издигне“ ролята на Димитров в Лайпциг „на подобаваща висота“ по време и след процеса.[37] На 1 октомври Централният комитет излиза с отворено писмо, което за първи път насочва вниманието на редовите членове към вътрешнопартийните раздори:

Лявоопортюнистичният, сектантски курс на партията се дължеше на факта, че редица дребнобуржоазни елементи, сектанти и доктринери, бяха взели надмощие в ЦК на партията… Тези елементи отхвърлиха целия революционен опит на българския пролетариат и на партията и водеха фракционна война срещу най-добрите носители на този опит, другарите Георги Димитров и Васил Коларов; те обучаваха младите партийни кадри в този дух.

Следва оперативната част от декларацията на Централния комитет:

С помощта на Комунистическия интернационал и с най-тясното сътрудничество на другаря Димитров левият опортюнистичен и сектантски курс на партията беше подложен на унищожителна критика, неговите привърженици бяха отстранени от отговорни партийни постове, а политическата линия на партията беше коригирана.[38]

В рамките на няколко месеца Димитров-Марек постига това, което Костов не успява да направи по-рано, до голяма степен благодарение на по-големите конспиративни способности на първия. Още по-важно обаче е, че с пристигането на Димитров-Марек в България ИККИ предоставя в ръцете му финансови ресурси, които никога преди това не са били използвани на българската комунистическа сцена. Тъй като след преврата от 1934 г. всички легални комунистически организации са забранени, лявата опозиция разполага с малко или никакви средства. Подобни ограничения при „чистачите“ няма. Димитров-Марек създава таен двупосочен радиопредавател, за да осигури незабавна връзка с Москва. Създадени са редица нелегални комунистически печатни издания. Само в столицата на разположение на московските емисари са предоставени осем тайни апартамента. Налице са пари за изграждането на нов постоянен апарат. Никога преди 1935 г. организираният комунизъм в България не е бил толкова силно зависим от парите на Москва. През следващите години тази зависимост по-скоро нараства, отколкото да намалява.[39]

Окончателният удар върху опозиционните водачи е нанесен през февруари 1936 г. на Шестия партиен пленум, проведен в София под председателството на Дамянов и с активното участие на Димитров-Марек и Костов. Със задна дата е одобрено всичко, което московските емисари са постигнали, включително и отстраняването на левите от Политбюро по нареждане на ИККИ. Димитров-Марек е официално избран за политически секретар. Избирането на Костов в Политбюро от предишната пролет е потвърдено. С тези стъпки приключва чистката на ръководството на лявата опозиция в страната. За в бъдеще остава проблемът с възстановяването на „реда“ в провинциалните партийни организации, както и сред редовите членове.[40]

Прочистването на емиграцията

Съдбовният спор между Старата гвардия и лявата опозиция, който засенчва всички други вътрешнопартийни борби в хода на цяло десетилетие, в края на краищата бива разрешен не в заседателните зали, а в затворническите килии и концентрационните лагери на НКВД. В хода на Голямата чистка на Сталин водачите на левицата – както тези, които се намират в Русия, така и онези, които са отзовани в Москва – с също и повечето от редовите емигранти, които подкрепят лявата кауза, загиват и са обречени на забрава. Жертвите на убийствената ярост на Сталин в Коминтерна включват не само лявата опозиция. С малки изключения клането на едро, сполетяло българската комунистическа емиграция в Русия, остава скрито зад желязната пелена на мълчанието, която никога не е била официално вдигната.

На 23 септември 1936 г., едва четири седмици след като шестнайсетте опозиционери, начело със Зиновиев, са изправени пред публичен съд по обвинения в убийство, Коларов издава брошура, посветена на троцкизма в българското революционно движение. Българските троцкисти, казва Коларов, навремето са призовавали за създаването на „пролетарски съд“, който да съди „сталинистката фракция на Коларов и Димитров“ за предателството им от 1923 г. Защо не е била свалена маската им? Очевидно, отговаря Коларов, заради доминирането в партията на „левите сектанти“, които прикриват предателите агенти на Троцки. В този момент инсинуациите са само косвени. Като се има предвид безумието, в което съветската общественост е изпаднала заради аферата „Зиновиев“, скритият смисъл на посланието на Коларов не остава изгубен. Окончателният акт на прикачване на троцкисткия етикет на хората от българската лява опозиция вече е само въпрос на време.[41]

През юни 1937 г. Коларов свиква поредната среща на българската емиграция в Москва. Основният доклад е посветен на троцкистките опасности в миналото и в бъдещето. Тук категорично се установява несъмнената връзка между троцкизма и българската лява опозиция. Това събрание ще се окаже съдбоносно, защото скоро след това започват масовите арести на емигранти.[42]

Когато ударът се стоварва, той е огромен. Сталиновата полиция удря силно и без особена избирателност. Измислени са две основни конспирации, в които уж са замесени стотици емигранти. Едната е „украинският заговор“, в който участват български емигранти от средите на заселилите се в южните части на Съветския съюз. Другата включва емиграцията като цяло и има за свое ядро водачите на лявата опозиция. Тя включва лица, заети в апарата на Коминтерна, държавната бюрокрация и Червената армия.

Повече от двеста емигранти са арестувани във връзка с „украинския заговор“. Те са обвинени в принадлежност към шпионска организация, която работи за присъединяването на Украйна към България! Как е трябвало да се осъществи този подвиг, след като България няма обща граница с Украйна, НКВД не си е направило труда да обясни. Основната част от тази група се състои от български комунистически емигранти, работещи сред бесарабските българи в Южна Украйна и Одеска област. Голямото мнозинство от тях загива. Онези, с които не са се справили веднага в одеския затвор, са изпратени в концентрационните лагери и никога не се завръщат.[43]

Сред жертвите на „украинската конспирация“ са редица известни комунисти. Най-изтъкнатият от тях е д-р Никола Максимов, който като член на Централния комитет е представлявал българската партия на Втория конгрес на Коминтерна. След 1923 г. Максимов застава на страната на Луканов и дясната опозиция. Тази позиция го поставя в противоречие с фракцията на Коларов и Димитров във виенската емиграция, което може би е причина за чистката му, а може би не. Генко Кръстев е друга известна личност, която губи живота си. В България той е бил ръководител на Съюза на българските учители, а след емиграцията си в Украйна става редактор на вестник на български език. Някои от другите загинали от „украинската група“ са инженерът Ценю Нинчев (брат на Цола Драгойчева, самата тя член на Политбюро по време на Втората световна война, а по-късно генерален секретар на комунистическия Отечествен фронт); Васил Манафов, адвокат, и съпругата му Невена Генчева, която е партийна ветеранка и става учителка в Украйна (умира в одеския затвор два месеца след ареста си). Райна Къндева, единствена сред по-известните българи в „украинския заговор“, оцелява и се завръща в България след 1944 г.[44]

Повече от четиристотин български емигранти са арестувани във връзка с втория „заговор“. Те са обвинени, че са „агенти на фашизма, работещи за Хитлер“. Тези, които не са разстреляни в затворите, са изпратени в сибирските концентрационни лагери Колима, където загиват. Само няколко от тях оцеляват и се завръщат в родината си след войната.[45] Цялото ръководство на лявата опозиция, състоящо се от Петър Искров и десетина негови най-близки сътрудници, е ликвидирано. Голямото мнозинство от арестуваните в рамките на втория „заговор“ са принудени да подпишат неизбежните писмени признания като шпиони на нацистка Германия. От по-изявените водачи на лявата опозиция оцелява само Благой Попов, един от съподсъдимите на Димитров в Лайпцигския процес. Той е арестуван през 1937 г. и съден през 1939 г., след което е изпратен в сибирските лагери. Освободен е през 1952 г., но остава в сибирско заточение до 1954 г., когато му е разрешено да се завърне в България.[46]

Клането отнема живота на най-изтъкнатите водачи на българския комсомол. Неколцина от тях се отказват от емиграцията, завръщат се в България като партийни функционери и в крайна сметка са отзовани в Съветския съюз, където плащат най-високата цена. В. Ганчев-Копринков емигрира през 1925 г. и учи в Ростовската партийна школа. През 1927 г., на двадесет и четири годишна възраст, се завръща в България в двойното качество на член на ЦК на партията и секретар на комсомола. През 1929 г. е арестуван и държан в затвора до 1934 г., когато възобновява функциите си на член на Централния комитет, отговарящ за легалната дейност на Работническата партия. През есента на 1934 г. е отзован в Москва, а през следващата година е назначен за ръководител на българската секция в Ленинската школа (под името Иван Николаевич Александров), което е последната длъжност, която заема преди ареста и смъртта си „в периода на култа към личността.“[47] Друга жертва на чистката е Ж. Железов-Киранов, който през 1935 г. заминава за Москва и става български представител в Младежкия интернационал и член на неговия Изпълнителен комитет. След време следва и неговият арест.[48] Вълко Радински, възпитаник на Ленинската школа (1932-34 г.), в средата на 1935 г. става секретар на Комсомола в България. В края на 1936 г. се завръща в Москва, за да представлява Комсомола в Младежкия интернационал. През есента на 1937 г. е арестуван и загива „при жестоки обстоятелства.“[49] Димитър Ламбрев е още един бивш член на Изпълнителния комитет на Младежкия интернационал, който загива. Адвокат по професия, той е на партийна работа във Виена и Берлин от 1923 г. до 1932 г., след което заминава за Москва и работи в Съветския правен институт, преди да стане жертва на тайната полиция.[50] Преди да бъде арестуван и да умре, Крум Бъчваров служи като професор по история във Военната академия „Толмачов“ (по-късно „Ленин“) в Ленинград и като бригаден комисар в Червената армия. Възможно е чистката му да е била свързана с предишните му пристрастия към Зиновиевската организация в Ленинград в средата на двадесетте години.[51] Екзекуцията на полковник Владимир Седлоев-Горски от Далекоизточното командване на Червената армия може да е свързана, а може и да не е, с факта, че Седлоев е бил български емигрант. Той е избягал в Русия през двадесетте години и е бил отличен възпитаник на Фрунзенската академия.[52]

Машината за убийства не прави разлика, дори когато жертвите имат високопоставени роднини в комунистическата йерархия. Чистката отнема живота на сина на емигранта Добри Терпешев.[53] Терпешев (баща) е член на Политбюро от 1937 г. нататък и става главнокомандващ на комунистическата съпротива във военновременна България. Георги Атанасов получава десетгодишна присъда, но никога не се завръща от сибирските лагери. По време на ареста брат му Щерю Атанасов е човек за връзка между Бюрото в емиграция и Коминтерна, като е заменил на същия пост Борис Филипов от лявата опозиция.[54]

Понякога ужасите имат сардоничен привкус. Неудържимият Георги Андрейчин (за когото вече споменахме), след като е бил прочистен, оцелява след изпитанията в Русия и в края на войната се завръща в България, където прави кариера в Министерството на външните работи, за да загине по време на чистките в България в края на 40-те години.[55]

Има редица видни съветски офицери от български произход, чийто живот е погубен от Голямата чистка. Техните кариери вече бяха разгледани. Те са българи, които са били русифицирани от всяка гледна точка. Най-вероятно крайната им съдба не е имала никаква връзка с етническия им произход или с предишния им опит в българския комунизъм. Кръстьо Раковски е съден, получава присъда от двадесет години и в крайна сметка загива (както и съпругата и единствената му дъщеря). Борис Стоманяков, заместник-комисар по външните работи, е арестуван през 1937 г. и умира през 1941 г. Роман Аврамов, който, наред с други неща, оглавява Съветския износ на зърно, е арестуван през 1937 г. и умира в лагерите в Магадан.[56]

На няколко пъти в разгара на чистката Димитров се намесва в полза на своите протежета. Някъде през 1937 г. научава за предстоящия арест на своя шурей Червенков-Владимиров, след което последният се укрива във вилата на Димитров в Кунцево. Остава да се укрива там в продължение на две седмици, докато опасността отмине, вероятно в резултат на намесата на Димитров пред НКВД.[57] Димитров помага, но не спасява напълно стария Христо Кабакчиев, който е арестуван и хвърлен в печално известния затвор „Лубянка“ в Москва. Обвиненията срещу него са същите като онези, които са отправени срещу стотици български емигранти, а именно шпионска дейност в полза на хитлеристка Германия. По време на ареста Кабакчиев е сътрудник в Съветската академия на науките. Още през 1928 г. лявата опозиция го е прочистила от Централния комитет. Доброто му положение в партията е възстановено след чистката на левицата. Всъщност той е издигнат от Коларов, за да говори срещу водачите на лявата опозиция на срещата на емигрантите в Москва през март 1935 г. След дълъг престой в Лубянка Кабакчиев най-накрая е освободен в резултат на настойчивите намеси на Димитров. Тайната полиция обаче успява да подкопае здравето на стареца, който така и не се възстановява и скоро след това умира.[58] С усилията на Димитров от ареста е освободен и Фердинанд Козовски. В началото на чистката Козовски се намира в Испания заедно с голяма група български емигранти, които доброволно се сражават на страната на републиканците (събития, за които ще говорим тепърва). Той е отзован в Москва и е арестуван по неизвестни обвинения.[59]

Имало е две комунистически „емиграции“, които са били извън обсега на НКВД. Едната е българската комунистическа колония в Париж, а другата е много по-голямата комунистическа колония в българските затвори. До първата може да се стигне чрез специални емисари от Москва. Втората остава неприкосновена, с изключение на привържениците на Старата гвардия, които сами са затворници.

Българският комунистически контингент в Париж е съставен предимно от „икономисти-емигранти“ или хора, които са отишли във Франция, в търсене на по-добра работа, отколкото са могли да намерят в България. Сред тях има и студенти, както и неопределен брой политически емигранти. Неизбежно разправията между Старата гвардия и лявата опозиция достига до българите в Париж. Привържениците на лявата опозиция надделяват и макар да са по-малко на брой, ръководството на българските комунисти в Париж попада в техни ръце. Това положение на нещата се смята за недопустимо от хората на Коларов-Димитров в Москва, особено след избухването на Испанската гражданска война, когато Париж се превръща в координационен център за българските комунисти на път за Испания. Цола Драгойчева, ветеранката-функционерка, е изпратена във Франция, за да се справи с „левия бунт“. Когато тя не успява, през октомври 1936 г. Димитров изпраща Щерю Атанасов, който е човекът за връзка между Бюрото в емиграция и Коминтерна. „След като получих подробни инструкции от Димитров – докладва Атанасов, – аз им обясних необходимостта да има единна партийна организация.“ Освен това емисарят казал на парижките емигранти, че в бъдеще, по указание на Коминтерна, всички български комунисти на френска земя трябва да се присъединят към Френската комунистическа партия. Това лявата опозиция е отказала да направи, запазвайки членството си само в българската партия. В крайна сметка „бунтът“ е потушен. След като е принудена да влезе в редиците на френската КП, опозицията се разпуска.[60]

В българските затвори ситуацията е съвсем различна. Тъй като лявата опозиционност означава войнственост, а младите бойци са най-склонни да влязат в конфликт с полицията и да се окажат в затвора, лявата опозиция властва във всички български затвори. По-възрастните кадри са сплашвани, подигравани и поставени в положение да бъдат в „затвор в затвора“. Нормите на „прякото действие“ се спазват стриктно. Онези, които се отклоняват от зададената линия, са докарвани до отчаяние. „Бях изолиран като прокажен“, пише Терпешев години по-късно, „и обмислях дали да си отнема живота.“ Терпешев е стар революционер и е в затвора от 1925 г. насам. От затворените комунисти се е очаквало да откажат правителствено помилване с мотива, че истинските революционери не могат да приемат услуги от класовия враг. На парламентарните избори през 1931 г. г. Петров от Либералната партия се кандидатира в окръг Харманли, където същият Терпешев е добре позната фигура от времето преди затвора. За да получи електорална подкрепа, Петров обещава да организира освобождаването на Терпешев, ако бъде избран. Действително е избран по надлежния ред и става министър в първото правителство на Народния блок, след което се договаря за помилване с военния министър. Линията на партията обаче не бива да бъде нарушавана. От затвора Терпешев телеграфира на военния министър отказа си да приеме помилването или каквато и да е друга услуга от „фашисткия режим.“ Той остава в затвора още шест години и е освободен едва през 1937 г., отново с акт на правителствено помилване. По това време обаче линията на партията се е променила и подобни услуги са разрешени.[61]

Прочистването на лявата опозиция в затворите става бавно. Дълго време, след като ръководството на партията в страната е в ръцете на Старата гвардия, духът на лявата опозиция продължава да витае сред стотиците комунисти в затворите. Старата гвардия не се уморява в усилията си да проникне през стените на затворите и да спечели на своя страна изразителите на лявата линия. От престоя си в Гестапо, докато чака процеса, Димитров продължава да пише на приятелите си в България (привилегия, която никога не му е била отнета, докато е бил в ръцете на нацистите) с надеждата да установи контакт с кадрите в затвора.[62] По-късно той използва трибуната на Седмия конгрес на Коминтерна, за да изпрати поздрави на Йонко Панов, водещ ляв опозиционер, член на Централния комитет, който излежава присъда в България.[63] Нещото, което много леви опозиционери не осъзнават по онова време, но го правят по-късно, е, че животът им е пощаден благодарение на престоя в българските затвори. Бидейки в затвора, те не могат да бъдат отзовани в Москва, за да дадат отчет, и евентуално да загинат по време на процеса.

Димитров, Коминтернът и чистката

Вероятно е било неизбежно, че намесите на Димитров в НКВД, а не трагичните изпитания на неговите сънародници, ще привлекат вниманието на чуждестранните комунисти в Москва. Докато българските комунисти загиват със стотици, малцината защитени от генералния секретар се превръщат в тихата сензация на чистката. Заради руски звучащите си имена и руския си акцент българите умират в лагерите на Колима, често неразпознати като такива от останалите затворници. „Българските емигранти имаха късмет, че Димитров беше секретар на Коминтерна“, пише Джилас, спомняйки си за разговорите си в Москва през 1944 г. „Той спаси много от тях.“[64] Късметът е бил относителен въпрос. Кръвният данък, който българите плащат по време на Голямата чистка на Сталин, вероятно не е бил толкова висок, колкото този, плащан от някои от другите чуждестранни партии. И все пак „българското изключение“ е мит, поддържан от българските „чистачи“, които са си поставили за цел да укрепят собствената си кариера в Коминтерна.

Унищожаването на голяма част от българската емиграция е един от важните моменти в бурното развитие на българския комунизъм. Що се отнася до емигрантите, вътрешнопартийният дебат, продължил цяло десетилетие, вече е решен. Вероятно мнозинството от загиналите дори не може да бъде обвинено в последователно и съзнателно „ляво сектантство“, както го определя Коларов. Но сталинските чистки си имат своя логика, която Старата гвардия не може да промени, след като чистката на българските емигранти е започнала. Както Димитров казва на Тито години по-късно, когато говори за чистките, „това беше рязане на добра плът, за да се отървем от лошата.“[65] Без съмнение някои от тях са загубили живота си не като българи, а като функционери в държавната и военната бюрокрация. Личната вендета, по политически или по други причини, сигурно е отнела живота на други, които просто са били предадени на тайната полиция. Несъмнено е имало и още други, които са били арестувани и за които „той [Димитров] щеше да сложи ръката си в огъня.“[66] Нито малцината оцелели, нито ръководителите на партийните архиви някога ще узнаят с някаква степен на сигурност кой, кога, къде и по каква причина е загинал.

Всичко това изисква окончателните изводи да бъдат отложени за далечното бъдеще. Въпреки това има определена преценка, която може да бъде направена въз основа на настоящите знания. Отъждествяването на противниците му с троцкизма, което Коларов извършва публично в разгара на Голямата чистка, представлява решаващ и непоправим акт. Той е знаел, че обвиненията са неверни. Трябва да е знаел в какви ръце обвиненията му ще предадат неговите противници. Как иначе биха могли да бъдат оценени обвиненията му, освен като акт на отмъщение за обидите и униженията, понесени в продължение на това дълго десетилетие? Искров, Ламбрев-Розен, Василев-Бойко и Павлов-Енчо е можело да загинат така или иначе, както и много други, без никаква „вина“. Но обвиненията на Коларов, когато идват, означават сигурната им смърт. Това не е последният път, когато името на Коларов се свързва с масова чистка в партията. Той ръководи ликвидирането на „заговора Костов“ през 1949 г., като използва почти същите методи и прави почти същите инсинуации.[67] Това става след смъртта на Димитров и малко преди неговата собствена смърт. В съзнанието на партията Коларов остава свързан с ролята си на „чистач“.

И все пак, ако Коларов е служил на Сталин, то в средата на 30-те години той е бил говорител на Старата гвардия като цяло и на Димитров в частност. През последното десетилетие официалните комунистически историци се опитват да направят тънко разграничение между Коларов и Димитров. Бяха издадени смалени парченца от ораторското изкуство на Димитров, за да се покаже, че Димитров е бил против „изрязването“ на лошите елементи от партията и за избирането на здравите елементи. Говори се, че той се е опитал да привлече Искров на своя страна, тъй като Искров, така се разказва, за разлика от по-младите си колеги, никога не се е противопоставял на директивите на Коминтерна. Тези разграничения се правят, без да се признават крайните цели на Искров и неговите другари. И все пак още през 1948 г. Димитров прави всичко възможно първоначалните обвинения срещу лявата опозиция да бъдат поддържани. „Фашистката диктатура“, казва Димитров на Петия партиен конгрес – „…намери най-добрите си съюзници в лицето на водачите на лявата сектантска фракция. Нещо повече, както впоследствие бе разкрито в СССР във връзка с агентурата на външния враг в болшевишката партия и някои други комунистически партии, някои от тези водачи на лявата сектантска фракция са били в служба на тези агенции.“[68]

Остава проблемът с глобалния брой на загиналите. Иван Караиванов, главният докладчик, определя общия брой на арестуваните от двете основни групировки на повече от 600 души. От над 200 души, арестувани в Украйна, по-голямата част са загинали. Той е по-конкретен по отношение на втората група, където от повече от 400 арестувани посочва имената на десетина души, които са се завърнали след войната, и добавя, че „най-много още десетина са оцелели.“ Той пише през 1952 г.

Попов, както знаем, се завръща едва през 1954 г. и въпреки че е един от последните завърнали се, има още няколко души, които идват по-късно. Следователно ще трябва да се направи известна корекция, имайки предвид късните оцелели. Все пак картината няма да се промени коренно. По време на самите чистки Караиванов е бил в най-добра позиция да знае подробностите, тъй като е работил в Кадровия отдел на Коминтерна от 1934 г., датата на завръщането му от Китай, до 1937 г. Той се завръща в България през ноември 1944 г. и е в добра позиция да следи развитието на събитията оттам до разрива с Тито, въпреки че идентифицирането му с югославяните става скоро след завръщането. Малко неща биха могли да останат извън вниманието му в годините след разрива, тъй като в разгара на конфликта функцията му е да отразява отблизо българските дела. Остава проблемът с неговата надеждност. Караиванов е бил остър антагонист на Искровската фракция – факт, ясно посочен във всичките му писания. Следователно той не може да бъде подозиран в симпатии към лявата опозиция. Нещо повече, след скъсването на Тито с Коминформа, Караиванов остава плътно привързан към югославската линия на третиране на Димитров като приятел, донякъде патетичен, но винаги последователен в благосклонното си отношение към Тито и Югославия (може би той е архитектът на този специфичен подход). Тази позиция е добре отразена в писанията на Караиванов, където той отделя повече място на добрите дела на Димитров за спасяването на някои от прочистените, отколкото на самите жертви. Може да се спекулира с мотивите на югославяните да поддържат Димитров като свой приятел. Освен това не е случаен фактът, че Караиванов пише подробно за чистката само в българския емигрантски вестник в Югославия, който очевидно е насочен срещу режима на Червенков и има незначителен тираж. Историите, които той разказва на югославските си приятели и които в крайна сметка попадат на Запад, се отнасят само до случаите, в които Димитров се намесва, за да спаси свой сънародник. Тези факти като цяло биха потвърдили достоверността на Караиванов. Благой Попов, единственият друг източник на информация за броя на българските емигранти в чистката, оценява загиналите на 400 души.[69] Тъй като самият той е бил арестуван през 1937 г., Попов няма точни сведения по въпроса. В обобщение, докато не бъде предоставена допълнителна информация, българският кръвен данък за Голямата чистка може да бъде оценен на между 400 и 600 души.

По време на чистката и в продължение на много години след това комунистическите кадри у дома и семействата на жертвите са държани в неведение за събитията. Известна информация все пак прониква благодарение на двупосочния трафик между Москва и България, който партийните функционери поддържат до края на войната. Освен това българската полиция, която знае много за събитията в емиграцията в Съветския съюз благодарение на много ефективните си инквизиционни методи, прилагани по отношение на комунистическите ремсисти, се грижи тайните им да бъдат споделени, дори и само чрез разпространяване на слухове. Дезертьорството на съветския посланик Фьодор Разколников в България, последвалите публични нападки срещу Сталин и накрая смъртта му са широко разгласени в българската преса и не могат да не окажат влияние върху комунистическите редици, въпреки че случаят не е пряко свързан с българската емиграция в Русия. Разколников е популярна фигура в русофилските и левите кръгове в София още с встъпването си в длъжност като първия съветски посланик в България през ноември 1934 г. Комунистите му се възхищават и поне през първите години от мандата той подпомага партията със съвети и средства. През април 1938 г., след като е отзован в Москва, Разколников избира да замине за Франция. Критиките му срещу тиранията на Сталин са широко разгласени в българските вестници, както и мистериозната му смърт през септември 1939 г.[70] Разбира се, съвсем друг е въпросът колко от тези разпръснати новини и информации са били действително prieti от обичащите Русия български комунисти.

Едва след завръщането на оцелелите емигранти в края на войната съдбата на емиграцията става актуален въпрос.[71] Въпреки това темата е класифицирана като държавна тайна. С течение на времето на семействата на жертвите са изплатени парични обезщетения, но с изключение на няколко индивидуални посмъртни реабилитации през 60-те години, партията предпочита да не прави публични разкрития. Трагедията има и една последна жестока нотка. След като се установява на власт, партията е помолена от съветските си господари да възстанови на съветското правителство разходите, направени през годините за поддържане на българската комунистическа емиграция в Съветския съюз.[72]

В дългосрочен план не е лесно да се оцени въздействието на клането върху съдбата на Българската комунистическа партия. От гледна точка на интелектуални таланти, организационни способности и чиста войнственост загубата е огромна. Дори в разгара на антикомунистическите репресии по време на войната интелектуалният елит на партията в България се запазва. Борисовият режим преследва и убива само онези комунисти, които или заговорничат активно срещу него, или се сражават с оръжие в ръка. Една от ирониите на чистката е, че тя настъпва малко преди партията да се окаже в остра нужда от кадри с точно такива бунтовнически таланти, каквито лявата опозиция е притежавала в такова изобилие. Чистката оставя незараснала рана в тялото на българския комунизъм, която ще се отвори отново по време на кампанията за съветизация. Дупката, оставена в редиците на партията, е само частично запълнена от завръщането на оцелелите емигранти скоро след септември 1944 г.[73]

Българите в Москва, които оцеляват след чистката, започват да градят или възстановяват личните си кариери върху руините на емиграцията. Димитров, генерален секретар на Коминтерна от 1935 г. до разпускането на тази организация през 1943 г., заема централната позиция. Външно тази длъжност е кулминацията на живота му като революционер. Самостоятелен човек и лишен от предимствата на формалното образование и академичната подготовка, които притежава Коларов, Димитров е един от малцината чужденци, които постигат в съветската държава изява от първи ранг. И все пак неговата блестяща позиция е лишена от истинско съдържание още от самото начало. В царството на Сталин никой не е бил самостоятелен, най-малко пък човекът, отговарящ за световния комунизъм. Въпреки че през цялата си кариера Димитров поддържа интимни отношения със Сталин, той прави онова, което му се казва, като в същото време придава неруски етикет на нещо, което е изцяло руски инструмент. Освен Мануилски, който е познатият човек на Сталин в Коминтерна, Димитров никога не остава без наложено обкръжение от „идеологически съветници“, които докладват думите му и редактират писанията му. Въпреки че лицата в този личен кабинет се сменят, институцията остава. Първият, който запълва поста на „съветник“, е младият философ марксист Г. Ф. Александров, който по-късно става министър на културата при Маленков.[74] Следват още няколко. Последният, който служи като политически страж на Димитров, е Миров (бивш секретар на Троцки и Зиновиев), който остава с него през цялата война и го последва в София, след като Димитров се завръща в България през 1945 г. Измъчван от лични несгоди и лошо здраве, Димитров е в упадък дълго преди да се появи отново на българската сцена.[75] Поемането на премиерския пост в София го съживява, но не възстановява предишната му енергичност. Към края на тридесетте години и по време на войната той запазва интереса си към българската партия, въпреки че делничните дела са оставени на тежката и злобна ръка на Коларов.

Избегнал чистката, Червенков-Владимиров прави висока кариера в йерархията на Коминтерна. Натрапчив имитатор на маниерите на Сталин, той е човек със значителни теоретични и доктринални способности. Първоначално работи в отдела за агитпроп на Коминтерна под ръководството на Бедрих Геминдер (известен в Москва като Фридрих и по-късно екзекутиран в Чехословакия заедно с Рудолф Слански). След чистката на Кирсанова (съпругата на Ярославски) Червенков става директор на Ленинската школа (1937-38 г.). От 1938 г. до избухването на Германо-съветската война той е директор на всички коминтерновски школи, както и началник на отдела за образование в Секцията за пропаганда на ИККИ. По време на войната отговаря за тайните радиопредавания, излъчвани за България.

От 1937 г. до разпускането на Коминтерна отдел „Кадри“ е в ръцете на Георги Дамянов (с псевдоним Белов в Коминтерна). Тази задача му е възложена след завръщането му от България, където заедно с Димитров-Марек извършва чистката в родната партия. След 1935 г. Владимир Поптомов, стар македонски революционер, станал комунист, работи с Вилхелм Пик в балканската секция. Стела Благоева, дъщерята на покойния водач на „тесните“, отговаря за Латиноамериканската секция в отдел „Кадри“. С латиноамериканските комунистически партии на различни длъжности работи и Степанов-Минев, току-що пристигнал от Испанската гражданска война.

 

[1] IIIBKP, XI (1964), 149.

[2] В целия текст се говори за „партия“, без да се прави разлика между Комунистическата партия и Работническата партия. Разграничението се прави само когато е от особено значение. Данните за броя на членовете на Комунистическата партия са взети от Недев, стр. 60; за Работническата партия – от Работническата партия в България, стр. 231, 325; за младежката организация – от Ротшилд, стр. 287.

[3] За създаването и работата на Съюза вж. Мичев и Колев, стр. 16 и сл. За да се противопоставят на комунистите, българските анархисти създават своя университетска студентска организация през същата година (ibid., стр. 22-23). Един от основателите на Комунистическия съюз и за известно време негов председател е Асен Георгиев, който след 1944 г. ще направи забележителна кариера. Той е съден и екзекутиран през 1963 г. за шпионска дейност (която признава) в полза на Съединените щати (ibid., стр. 15-23).

[4] Данните са от Работническата партия в България, стр. 348.

[5] Цитирано в Logio, стр. 468.

[6] Относно дебатите за експулсирането виж Народно Събрание, Стенографски дневници, дебати за 11-12 април 1933 г., стр. 1689-1752. Изключени са само двадесет и девет депутати, тъй като в последния момент двама (Д. Икономов и Н. Дойчинов) се отричат от всякакви комунистически връзки. Чешмеджиев от социалдемократите и младият д-р Г. М. Димитров от земеделците „Пладне“ се противопоставят на мярката за изключване въз основа на правно основание. Пълният списък на изключените лица се намира на стр. 1752.

[7] За Третия пленум вж. БКП в резолюции и решения, стр. 312.

[8] Димитров, Съчинения, IX, 554-67, съдържа подробна хронология на дейността на Димитров от момента на арестуването му до завръщането му в Москва в края на февруари 1934 г. Целият том е почти изцяло посветен на самия Лайпцигски процес и включва речите на Димитров, както и кореспонденцията му от затвора. По същата тема вж. и сборника, издаден от Българската комунистическа партия малко след Деветосептемврийския преврат от 1944 г: Георги Димитров пред фашисткия съд.

Докато окончателните политически последици от атентата в Райхстага са ясни, техническата страна на проблема, а именно кой е започнал пожара и т.н., остава неразрешена и до днес. Историографията по темата е белязана от поредица от ревизии и контраревизии. В изследването на Фриц Тобиас от 1963 г. (The Reichstag Fire: Legend and Truth) се твърди, че нацистите просто са използвали, а не са планирали пожара. Тобиас е опроверган от специална комисия от историци и политически фигури, създадена през януари 1968 г., за да разследва случая. Включвайки фигури като Вили Бранд и Андре Малро, комисията потвърждава вината на нацистите. На тези страници случаят е разгледан само в тесния контекст на българския комунизъм.

Няма причина да се поставят под съмнение смелостта и дързостта на Димитров по време на процеса, както твърди Рут Фишер (Stalin and German Communism, стр. 308), която предполага, че Гестапо е сключило сделка със съветското ГПУ за освобождаването на Димитров и че той е знаел за сделката предварително. Ротшилд (стр. 292-93) успешно опровергава това твърдение.

Най-доброто описание на ареста и съдебния процес срещу Димитров във връзка с отражението им върху Българската комунистическа партия и българската политика като цяло е дадено в Недев, Отражение на Лайпцигския процес в България (София, 1962). Настоящият автор е имал възможност да изследва някои от аспектите, свързани с Благой Попов (по време на интервю през 1966 г.), съподсъдим и по това време единственият жив оцелял.

[9] Вж. Тодоров, Изповедта на една луда балканска глава, стр. 245-46.

[10] Исторически преглед, No. 2 (1953), стр. 156-79. В крайна сметка Димитрова успява да замине за чужбина, където прави няколко изяви на масови събрания, организирани в полза на сина ѝ.

[11] Borkenau, стр. 384. Реакцията на „левите сектанти“ срещу Лайпцигския процес, както я виждат днешните комунистически историци, е описана в Недев, с. 90-92, 139-49, 194-95.

[12] Работнически вестник, № 4, 1933 г. За реакцията на левицата в България срещу Лайпцигския процес вж. също речта на българския делегат, произнесена пред Седмия конгрес на Коминтерна и възпроизведена в Inprecorr, 10 октомври 1935 г., с. 1300-1.

[13] Коларов, Против лявото сектантство и троцкизма в България, стр. 127.

[14] Ново време, ноември 1959 г., стр. 109.

[15] „ΧIII пленум на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал – другарят Планински (България)“, Inprecorr, 5 март 1934 г., стр. 396-97.

[16] „ΧIII пленум на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал – другарят Искров (България)“, Inprecorr, 7 май 1934 г., стр. 738-40.

[17] Димитров, Съчинения, IX, 455-59.

[18] Цитатите са от публично изявление на Софийската окръжна организация на партията от 26 май 1934 г. и са възпроизведени в Работническата партия в България, стр. 409-10.

[19] Сложната дипломация между Москва и софийските лидери е събрана от редица скорошни изследвания, най-важното от които е разказът на Баров, стр. 208-11.

[20] За решенията на Петия пленум виж „Разширеният пленум на ЦК на Бългaрия“, Inprecorr, 23 март 1935 г., с. 367-68; БКП в резолюции и решения, III, 315-23; Баров, с. 220, разполага с имената на избраните лица.

[21] Баров, стр. 221.

[22] Пак там, стр. 222.

[23] Вж. статиите за Кунин от Караиванов в Глас на българите в Югославия, 5 февруари 1952 г. В края на 40-те години Кунин е замесен в аферата „Костов“ и е вкаран в затвора. Едно от обвиненията срещу него е предполагаемото му „лявосектантско“ минало. След дълги години в затвора Кунин се появява на бял свят като съкрушен човек и е възстановен като член на Централния комитет.

[24] Вж. статията на д-р Г. М. Димитров в неговия антикомунистически емигрантски вестник, издаден във Вашингтон, озаглавен Свободна и независима България, 7 юли 1949 г. Омразата на Василев-Бойко към Димитров не е била тайна. По време на Лайпцигския процес той е цитиран да казва, че „Димитров беше изпратен в Германия, за да подготви революция, но той развали всичко; ако искате да развалите нещата, изпратете Димитров“.

[25] Баров, стр. 221. Дори и на този късен етап лидерите на лявата опозиция остават уверени в своето влияние върху редовите членове. За да победят старата гвардия на нейната собствена почва, както се казва, те предлагат да се свика редовен партиен конгрес в Москва. Толкова са уверени, че ще успеят да овладеят мнозинството, че за целта е създадена техническа комисия за избор на кандидатите за конгреса. Точната дата на това извънредно предложение остава неясна. Планът е блокиран от силите на Димитров-Коларов и пропада. Едва през 1948 г. партията свиква конгрес. За предложението виж IIIBKP, XI (1964), 155.

[26] Животът и по-ранната кариера на Костов се основават на два подробни очерка в Работническо дело, 17 юни 1947 г. и 27 декември 1962 г.; за дните му в затвора разказва Терпешев, с. 100. Много интересни подробности се съдържат в съдебния протокол от процеса срещу него през 1949 г. (Процесът срещу Трайчо Костов и неговата група), макар че е трудно да се отделят фактите от измислицата. По време на този процес той е обвинен, че е бил водещ член на лявата опозиция – обвинения, които отрича, но не му е позволено да обясни (Пак там., стр. 66-75, 98 и т.н.; вж. също Коларов, Избрани произведения, ΠΙ, 504-6). Каквито и да са били пристрастията и по-ранните му предпочитания, няма съмнение, че след 1934 г. той е твърдо ангажиран с димитровските сили. Не е без значение и фактът, че по време на кулминацията на емигрантските чистки (1936-38 г.) той отново е в Москва и се завръща благополучно в България. През 1964 г. е издаден сборник с негови съчинения и речи (Костов, Избрани статии, документи, речи), обосноваващ приноса му в чистката на лявата опозиция.

[27] Докладът на Коларов е препечатан в: Коларов, Против лявото сектантство и троцкизма в България, стр. 35-68.

[28] В същия документ, стр. 69-75, се съдържа текстът на приетата резолюция. Месец по-рано (25 февруари 1935 г.) Попов и Танев вече са се самокритикували (виж Б. Попов и В. Танев, „Нашето поведение на Лайпцигския процес“, Комунистически интернационал, януари, 1936 г., с. 88-90), въпреки че продължават да бъдат атакувани от Коларов (Вл. Коларов, „Поведението на другарите Танев и Попов на Лайпцигския процес“, Комунистически интернационал, януари, 1936 г., стр. 86-87) и от Централния комитет на партията („Решение на ЦК на БКП относно декларацията на другарите Попов и Танев“, Комунистически интернационал, януари, 1936 г., стр. 90-92).

През юли 1936 г. двамата изказват допълнителна самокритика („Б. Попов и В. Танев до Димитров и Централния комитет на Комунистическата партия на България“, Комунистически интернационал, юли 1936 г., стр. 902-7), тъй като Централният комитет изглежда не е бил доволен от първоначалното им изявление.

След германското нападение над Съветския съюз Танев е изпратен обратно в България (скача с парашут от съветски самолет), но веднага е заловен от българските власти и разстрелян през октомври 1941 г.; Работническо дело, 16 октомври 1956 г.

Благой Попов е водещ член на лявата опозиция. Неговата съдба ще бъде проследена заедно с тази на прочистените емигранти.

[29] Димитров, Съчинения, X, 6-10.

[30] За текстовете на докладите на Коларов, Искров и Крумов вж. следните статии в Inpreccor: 21 ноември 1935 г., с. 1537-40; 11 януари 1936 г., с. 80-81; 10 октомври 1935 г., с. 1300-1.

[31] БКП в резолюции и решения, ΠΙ, 31.

[32] Ярки имена в нашата история, стр. 171-76. Роден е през 1889 г. в град Дупница (преименуван на негово име след комунистическия преврат) в семейството на баща обущар. Още като младеж се включва в социалистическата пропагандна дейност, която никога не изоставя. За първи път е арестуван през 1906 г. По-късно е учител и студент в чужбина (Швейцария, 1912-13 г.). Завършва право в Софийския университет (1914-19 г.). За първи път е избран за комунистически депутат през 1919 г. Арестуван е в навечерието на въстанието през 1923 г., замесен е в атентата през 1925 г. и след бягството си е осъден на смърт.

[33] По време на въстанието Дамянов е член на окръжния комитет на партията във Враца, която е център на въстанието. За тази и други подробности вж. Работническо дело, 28 ноември 1958 г.

[34] За годините в академията във Фрунзе виж статията на генерал Иван Кинов в Работническо дело, 29 ноември 1958 г.

[35] Чанков е представител на младото поколение комунисти, достигнало зрялост в годините след въстанието от 1923 г. През 1932 г., когато партията го изпраща да учи в Международната школа „Ленин“ в Москва, той е само на двадесет и три години. В България Чанков става член на Централния комитет на младежката организация на партията и се завръща в Съветския съюз през 1934 г. по инструкции на партията; Работническо дело, 12 декември 1947 г. Завръщането му в България през 1935 г. поставя началото на блестяща кариера в партията, която ще го изведе до най-високите и отговорни постове, които продължава да заема до внезапната си чистка през 1957 г.

38 „Историческо писмо от К.П. на България“, Inprecorr, 16 ноември 1935 г., стр. 1516-17.

[37] Работнически вестник, № 8, септември, 1935 г., цитиран в „Решение на ЦК на ККП на България относно декларацията на другарите Попов и Танев“, Комунистически интернационал, януари, 1936 г., стр. 90-92.

[38] Фотостатична репродукция на „отвореното писмо“ се появява в Нелегални поздрави на БКП, стр. 126-30; това е сборник с партийни листовки, публикувани нелегално през годините. За английския текст на същото „отворено писмо“, публикувано от Коминтерна, виж „A Historical Letter from the C.C. of the C.P. of Bulgaria“, Inprecorr, 16 ноември 1935 г., стр. 1516-17.

38 Кашер-Димитрова, стр. 138-80, дава подробен отчет за дейността на Димитров-Марек и Дамянов (чието прикритие по време на престоя им е „русия“) в България. Първият се завръща в Москва през лятото на 1937 г., а вторият – малко по-рано. Твърдението за зависимостта на партията от парите на Коминтерна е предполагаемо, тъй като никъде не са посочени твърди цифри. Разкази от първа ръка за работата им в България са дадени и в Dimitrov-Marek, стр. 321-33.

Прозрения за хода на чистката в страната могат да се намерят в едно показателно писмо на Костов до Бюрото в емиграция от 10 юли 1936 г., възпроизведено в Костов, Избрани статии, доклади, речи, стр. 292-99.

[40] За провеждането на Шестия пленум вж. разказа на Костов, даден през 1945 г. на първия следвоенен пленум, Костов, Политическото положение, стр. 59; вж. също Костов, Избрани статии, доклади, речи, стр. 298-99. За имената на избраните членове на Политбюро и Централния комитет вж. БКП в резолюции и решения, стр. 327, и История на БКП, стр. 415.

[41] Коларов, Против лявото сектантство и троцкизма в България, стр. 99-153, възпроизвежда текста на брошурата.

[42] Пак там, стр. 157-85, е възпроизведен докладът на Коларов. В Русия в средата на 1937 г., от значение е по-скоро времето, отколкото съдържанието на обвиненията. Обвинения в троцкизъм срещу опозицията са отправяни и преди това. Обвинена от лявата опозиция в меншевизъм, старата гвардия естествено отговаря с контраобвинение. Изглежда, че Димитров е заел малко по-различна позиция от тази на Коларов. По-рано в обръщение към Балканския секретариат се съобщава, че Димитров е казал, че „твърдението на Коларов, че отношението на лявата опозиция към Коминтерна е троцкистко, е невярно. От тези корени обаче могат да произлязат както троцкизмът, така и зиновизмът. Когато те решиха да свикат пленум на партията [Пети пленум от януари 1935 г.], без да изчакат инструкциите на Коминтерна, това беше скрита атака срещу Коминтерна. Още една крачка в същата посока и ще имаме троцкизъм-зиновизъм“. IIIВКР, XI (1964), 140. Публикуването през 1964 г. на това фино разграничение несъмнено е имало за цел да олекоти скритите обвинения срещу Димитров. Едва след 1956 г. обвинението в троцкизъм отпада от официалната българска литература и едва в началото на 60-те години официалните източници (пак там., с. 140) признават истината, а именно, че левите опозиционери не само не са троцкисти, но и последователно се борят със зъби и нокти срещу хората на Троцки.

[43] Иван Караиванов, в Глас на българите в Югославия, 15 януари 1952 г. Освен ако не е посочено друго, информацията, дадена по-горе и на следващите страници, отнасяща се до чистката, се основава на този основен източник. Същите твърдения (до голяма степен) са разгледани от Караиванов и в статията му „Stvarnost Staljinovog carstva“, Trideset dana, септември-октомври, 1951 г., стр. 33-44, макар и в много по-общ план. Караиванов вече беше споменат накратко като български комунист, който е бил доверено лице на Тито преди и след скъсването на Югославия с Москва. Тъй като той се очертава като главен докладчик за чистката на българите в Русия, е необходимо да се направи кратко изложение на неговата кариера.

Караиванов е роден през 1889 г. в Пирдоп, България. Той не е македонец. Бил е старо протеже на Благоев и е получил социалистическото си образование като български „тесен“ социалист. От декември 1923 г. до пристигането си в Русия през 1926 г. остава в Австрия и помага на Димитров в пропагандната му дейност. Завършва Университета на работниците от Изтока и по-късно работи в Китай (1929-34 г.) като агент на Коминтерна. След завръщането си в Москва работи в Кадровия отдел на Коминтерна (1934-37 г.), занимава се с пропаганда, а през 1943 г. е изпратен като агент в Арабския изток. Завръща се в България през ноември 1944 г. заедно с оцелелите емигранти. По неизяснени причини обаче преминава към югославяните (преди разрива през 1948 г.) и до смъртта си е член на ЦК на СР Югославия. (За автобиографията му вж. Караиванов, Народна република Македония, увод). През януари 1949 г. Народният фронт на Югославия започва издаването на седмичник на български език под името Глас на българите в Югославия с цел овладяване на 50-хилядното българско (а не македонско) национално малцинство в югославските области Цариброд и Босилеград. Именно на страниците на това периодично издание, публикувано в разгара на конфликтите на Белград с Москва и София, са направени много от разкритията на Караиванов. В съветската емиграция Караиванов принадлежи към старата гвардия на партията и не симпатизира на лявата опозиция. Ако не друго, пристрастията му са били продимитровски и антиискровски. Един оцелял член на лявата опозиция изразява убеждението, което е общоприето за българските емигранти в Москва, когато казва, че Караиванов е дал рамо за прочистването на левицата, като е застанал на страната на Коларов (Благой Попов пред автора, интервю, София, 6 септември 1966 г.). Това твърдение не може да бъде подкрепено с доказателства, особено след като Караиванов губи сестра си при чистката. И все пак, като се има предвид адът, в който Сталин превръща страната си през тридесетте години, нищо не може да бъде строго изключено. Караиванов очевидно не е бил учен, а политик. Особените обстоятелства на неговото бягство в Югославия и скъсването на Тито с Москва създават политическите условия, които правят възможни откровенията му. Без тях съдбата на българите в Коминтерна щеше да остане погребана в архивите на Българския централен комитет. Веднъж разкрити, неговите доказателства можеха да бъдат потвърдени. Това авторът направи по най-добрия начин. Информацията на Караиванов изглежда достоверна. И все пак досега е станал видим само върхът на айсберга. Относно разкритията, свързани с чистката на някои румънски комунисти в Коминтерна, виж Karaivanov, Ljudi i pigmeji, стр. 112.

[44] За по-ранните кариери на Максимов и Кръстев вж. Rothschild, стр. 40, 101η, 154.

[45] Някои от оцелелите, които се появяват в България след войната, са Младен Стоянов, който е член на Централния комитет през 20-те години, Райчо Караколов, който по-късно става професор по марксизъм, и Антон Недялков, който постъпва на работа в Министерството на външните работи. Към януари 1952 г. Караиванов знае за не повече от двадесет оцелели, които са се завърнали. Благой Попов се завръща през 1954 г. Има още няколко души, които го последват, но броят им е много малък.

[46] Благой Попов смята, че Искров и приятелите му са разстреляни през 1938 г. Разказ за първите две години от престоя на Попов в лагера в Норилск може да се намери в спомените на Бергер-Барзилай (вж. Barzilai, стр. 116-20). Попов е в състояние на депресия до голяма степен поради липсата на солидарност, на която е станал свидетел сред българските изгнаници в Москва по време на чистката. Както беше посочено по-рано, Попов и Танев са критикувани за „неболшевишкото“ си поведение по време на Лайпцигския процес. През 1939 г. Попов е осъден на петнадесет години каторжен труд. Обвинението срещу него е, че е планирал да убие Димитров. Въпреки многобройните писмени призиви към Димитров по време на и след войната, той излежава присъдата си докрай. Дванадесет години след завръщането си в България Попов не знае дали другарите му комунисти са се опитали да се намесят в негова полза, след като са поели властта в България. Попов се е оженил за дъщерята на Ото Куусинен, който го изоставя след ареста му. След завръщането си в България той е използван в различни публични изяви като жив мемориал за героизма на Димитров по време на Лайпцигския процес (вж. Работническо дело, 28 февруари 1963 г., за речта на Попов в Източен Берлин по повод тридесетата годишнина от пожара в Райхстага).

[47] За кариерата и посмъртната му реабилитация виж Работническо дело, 10 ноември 1963 г.

[48] Работническо дело, 31 януари, 1 февруари 1964 г., за реабилитацията му, и специалния паметник в родното му село (на чието откриване присъства и съветският консул във Варна А. Золотов).

[49] Животът на Радински и посмъртната му реабилитация се появяват в Работническо дело, 18 май 1963 г.

[50] Работническо дело, 5 юни 1963 г.

[51] За живота и реабилитацията на Бъчваров виж статията на генерал от армията Иван Михайлов в Работническо дело, 5 септември 1962 г.

[52] Работническо дело, 13 септември 1963 г.

[53] Благой Попов до автора. Друга жертва от същата фамилия е Желязко Терпешев, според Атанасов, Под знамето на партията, с. 22.

[54] Пак там, стр. 111, 114.

[55] Андрейчин е роден през 1894 г. в Македония, която до 1912 г. е под турско владичество. Образованието си получава в Самоков (България). Подобно на Владимир Поптомов, чийто приятел е, той се увлича по социализма чрез македонското революционно движение. Сражава се с турците в Балканската война, а в края на 1913 г. емигрира в САЩ, където работи в мините на Минесота. Включва се активно в политиката на IWW и е арестуван няколко пъти по време на Първата световна война. Андрейчин се присъединява към американската КП от самото ѝ създаване. През 1921 г. се присъединява към Изпълнителния комитет на Профинтерна като американски делегат и служи като шеф на англосаксонската секция. Борис Суварин, който познава добре Андрейчин, го описва като „неизкушен, щедър, спонтанен млад човек, чиито еклектични анархо-синдикални възгледи рязко контрастираха с догматизма на превърналите се в комунисти социалдемократи.“ (Драчкович и Лазич, ред., с. 182, също с. 166, 392-93.) В края на двадесетте години Андрейчин изглежда симпатизира на опозицията на Троцки. Американският посланик Уилям Булит, както и редица чуждестранни кореспонденти, познават добре Андрейчин, докато е в Москва. Преди ареста и чистката си Андрейчин работи като цензор. След завръщането си в България след Първата световна войната оглавява канцеларията на президента на републиката, по-късно работи в Министерството на външните работи и е член на българската делегация на Парижката мирна конференция. За живота и посмъртната му реабилитация вж. в Работническо дело, 19 януари 1964 г.; в този източник не се споменава за чистката на Андрейчин в Русия. Благой Попов смята, че след арестуването му в края на 40-те години Андрейчин е отведен в Съветския съюз и там е ликвидиран.

[56] За смъртта на Аврамов вж. Исторически преглед, № 4-5 (1967), с. 181. Датата на смъртта му не е посочена. През 1954 г. той е реабилитиран посмъртно от руснаците. По време на публичните процеси през 1938 г. срещу основните фигури на съветската опозиция група известни лекари също са съдени по обвинение, че са помогнали за убийството на видни съветски водачи. Един от тях, д-р И. Н. Казаков (другите са д-р Левин и д-р Плетньов), е съден и екзекутиран за това, че уж е помогнал за убийството на В. Р. Менжински (предшественик на Ягода като ръководител на ОГПУ). (Conquest, стр. 400 и сл.) Казаков е бил българин (Никола Антонов, българският министър в Москва, го е познавал лично), макар че не е ясно дали е роден в България, или произхожда от бесарабските българи. И в двата случая смъртта му не е свързана с чистката на емигрантите.

В няколко източника се споменава за прочистването на българските емигранти. Най-важни са тези у Драчкович и Лазич, особено с, 168-70; Conquest, с. 433: „Имаше и много други жертви [сред българите]. Споменава се, че един българин в лагер във Вологда бил хвърлен в дупка в земята без храна в продължение на тринадесет дни и умрял. „Има две споменавания на земеделския водач д-р Г. М. Димитров в антикомунистическия му емигрантски вестник Свободна и независима България от 17 август 1949 г.: „Най-големите идеалисти в Българската комунистическа партия бяха извикани в Москва и разстреляни“; вж. също там, 7 юли 1949 г.

[57] Караиванов, „Вълко Червенков“, Глас на българите в Югославия, 14 октомври, 21 октомври 1952 г. Това не означава, че вилата на Димитров в Кунцево е имала някакъв имунитет спрямо НКВД. В статията на Караиванов има неясно споменаване, че арести са извършвани на територията на резиденцията на Димитров. Малко по-различна версия за бягството на Червенков е предоставена от Влахович и съобщена от Джилас (стр. 34), според която „разобличаването“ на Червенков на „политическата школа, в която той е бил преподавател, вече е било публикувано“, след което „той се укрива при Димитров.“

Въпреки че Червенков изглежда се е увлякъл по лозунгите на лявата опозиция, след завръщането на Димитров в Москва между двамата възниква голяма близост. „Синът и дъщерята на Червенков – съобщава Караиванов, – за всички практически цели са отгледани във вилата на Димитров.“

[58] Историята на ареста на Кабакчиев е разказана от Караиванов в „Stvarnost Staljinovog carstva“, Trideset dana, септември-октомври, 1951 г., стр. 33-44. Кабакчиев умира в Москва на 6 октомври 1940 г. Съобщението за смъртта е публикувано във в. Правда на 8 октомври 1940 г. под подписите на Димитров, Коларов, Мануилски, Пиека и Червенков-Владимиров. Изпитанията на Кабакчиев никога не са били признати в официални източници. В подробна хроника на живота му, публикувана през 1958 г. (Кабакчиев, Био-библиография), има пропуск в дейността му за годините 1936-37; съобщава се, че е тежко болен от април 1938 г. В същия източник името на Троцки е пропуснато в съвместна публикация (Троцки и Кабакчиев, Очерки политической Болгарии [Москва, 1923]). Възможно е просто това съвместно начинание да е играело роля за НКВД, когато е извършен арестът.

[59] Караиванов, Глас на българите в Югославия, 15 януари 1952 г., разказва за ареста и освобождаването на Козовски. Според Херберт Венер, свидетел на чистките на чужденците, Димитър Влахов, бивш македонски революционер, комунист, също е арестуван и освободен в резултат на намесата на Димитров (вж. Drachkovich and Lazitch, eds., pp. 168-69).

[60] Атанасов, Под знамето на партията, стр. 114-17.

[61] Терпешев, стр. 102-3, 123-24. Действията му дават отличието да стане „декан“ на комунистите в затвора; през живота си той остава в затвора общо седемнадесет години. Аврам Стоянов, който през 1932 г. би могъл да стане червен кмет на София, ако не бяха съдебните анулирания на комунистическите места, при помилването си отказва да напусне затворническата килия от страх да не бъде обявен за ренегат от другарите си. В крайна сметка е принуден да излезе от затвора с помощта на полицията!

[62] Недев, стр. 215.

[63] За споменаването на Панов от Димитров вж. Димитров, Съчинения, X, 38. Години по-късно, по време на партийния конгрес през 1948 г., Панов се извинява за миналото си „сектантство“; Пети конгрес на БКП, I, 356-60. След като излиза от затвора, Панов играе активна роля в съпротивата по време на войната. Това спомага за възстановяването на добрия му авторитет. След 1944 г. той става генерал от Гранични войски, а по-късно и заместник-министър на вътрешните работи, само за да бъде прочистен за „фракционерство“ в средата на 1957 г.

[64] Djilas, стр. 34.

[65] Пак там, стр. 58.

[66] Dedijer, стр. 391.

[67] Голяма част от това, което знаем за лявата опозиция, наистина е оповестено от Коларов по време на аферата „Костов“.

[68] Димитров, Политически доклад, изнесен на V конгрес на БКП, стр. 26.

[69] Попов до автора, интервю, София, 6 септември 1966 г. Комунистическите служби, които са в състояние да знаят, отказаха да предоставят своите оценки. Те твърдяха, че цифрата 400 е преувеличена. Тяхната заинтересованост ги прави ненадеждни.

[70] За успеха на Разколников сред българските русофили вж. Тодоров, Изповедта на една луда балканска глава, стр. 274. Човек със значителен литературен талант, Разколников се превръща в легендарна фигура по време на Октомврийската революция с подвизите си като болшевишки морски командир в Балтийско и Каспийско море. София е последният пост в колоритната му дипломатическа кариера, която се простира от Афганистан до Естония и Дания. През последните години от престоя си в България той вече е под наблюдението на тайните агенти на Ежов. През юли и август 1939 г. той отправя своите открити нападки срещу съветското ръководство. Реабилитиран е в края на 1963 г., „единственият дезертьор, получил тази изключителна чест“. За реабилитацията и живота му вж. в: Вопросы истории, № 12 (Москва, 1963 г.), с. 90-94; Работническо дело, 30 януари 1964 г.; Conquest, с. 456-57; Fischer, Men and Politics, с. 495-96.

[71] Атанасов, Походът на Запад, стр. 24.

[72] Историята е разказана от Караиванов в Глас на българите в Югославия, 12 февруари 1952 г. Съветската молба е отправена към Петко Кунин, който отговаря за партийните икономически въпроси. Кунин отговаря, че въпросът е от компетентността на българското правителство. Според Караиванов прочистването на Кунин няколко години по-късно се дължи на отказа му да сътрудничи именно по този въпрос. Не е ясно (а и не е от съществено значение) дали в крайна сметка плащанията са били извършени.

[73] Някои от тях, уви, само за да платят най-високата цена по време на чистките в България в края на четиридесетте години, като Манол Сакеларов, който се завръща след осемнадесет години в съветско изгнание, или Лулчо Червенков (да не се бърка с бъдещия диктатор), който представлява партията на Третия конгрес на Коминтерна и оглавява Софийската организация на Отечествения фронт по време на войната, или Васил Марков, който през 1920-те участва активно в комунистически афери в Германия, Австрия, и др.

[74] През 1939 г. Александров наследява Жданов като ръководител на отдел „Агитпроп“ – пост, който губи за Суслов през 1947 г. През март 1954 г. той става министър на културата, но е нападнат и опозорен веднага след падането на Маленков.

[75] Първата съпруга на Димитров се самоубива скоро след арестуването му от Гестапо. След завръщането си в Москва Димитров се жени за жена от немско-судетски произход. През 1935 г. му се ражда син, единствено дете, което умира през 1943 г. в Куйбишев. Интересни свидетелства на очевидци за Димитров и Коларов има в Castro Delgado, стр. 17, 29-30, 212, а за периода 1944-45 г. – стр. 305-8. За Коларов в Москва виж Гилин, с. 66; Джилас, с. 34-35.

 

Професор Нисан Орен (1930-2019) е българо-израелски историк и специалист по българска история, в частност историята на политическите движения в страната и особено на Българската комунистическа партия. Двете му книги: „Българският комунизъм: Пътят към властта 1934-1944“ (Bulgarian Communism: The Road to Power 1934–1944), издадена през 1971 г., и „Наложена революция: земеделство и комунизъм в България“ (Revolution Administered: Agrarianism and Communism in Bulgaria), издадена две години по-късно, се считат за едни от най-добрите изследвания по най-новата история на България.


Pin It

Прочетете още...