…или битието и небитието на една атомна епоха
1949 година, Физико-техническия институт на Политехнически университет, Петроград, СССР
„Сега виждам каква страшна машина създадохме. Единственото, което трябва да ни тревожи сега, е как да забраним такива занимания и да избегнем ядрена война…“,
въздъхна Курчатов и потъна още по-дълбоко в научно-човешката си депресия, която го натисна почти веднага след изпитанията на първата руска водородна бомба на полигона в Семипалатинск. Курчатов разбираше, че светът се намира на ръба на катастрофа. Но продължаваше да вярва в мира с онази убеденост, с която съветските деца вярваха на енциклопедиите от онова време, които с категоричност твърдяха, че „уранът на практика няма никакво приложение и значение“.
1969 година, София, България
„Отличителна черта в развитието на електроенергетиката ще бъде бурното развитие на ядрената енергетика. В края на шестата петилетка – 1975 г. /по-точно 1974 г./, ще бъде пусната в експлоатация първата ядрена електроцентрала с мощност 800 мвт, а до 1980 г. ще бъдат изградени още 1800 мвт. Само след десетина години 25% от общото количество електроенергия ще се получава от ядрени електроцентрали. През следващия период прирастът на електроенергия ще се поеме в по-голямата си част от ядрената енергетика, като към 1990–2000 г. ще достигне 75-85% от общия прираст. Това наистина ще бъде революционен поврат в българската енергетика.“,
продължаваше да стенографира старателно протоколчикът думите от встъпителното слово на другаря Живко Живков, който започна с уведомлението, че Политбюро внася за разглеждане от настоящия пленум на ЦК доклад и проекто-решение относно насоките за развитие на енергетиката и за усъвършенстване на енергийния баланс на страната. Точно в 9:00 ч. в този дъждовен вторник, 25 ноември, Тодор Живков откри първото заседание на Пленума на ЦК на БКП в Залата на Народното събрание. Все още малко хора знаеха, че 40-тина дни по-рано министърът на строежите и архитектурата Пенчо Кубадински заби кирката в земята под бившето блато край Козлодуй и направи първата копка на бъдещата атомна централа, изпреварила официалното правителствено решение за строежа ѝ, за което до последния момент имаше колебания.
2020 година, с. Хърлец, общ. Козлодуй
Пчелата бавно описа няколко окръжности във въздуха и кацна върху дясната длан на дядо Никола, положена върху лявата. Той не я прогони. Всъщност нямаше да го направи и приживе. Нали повече от половин век съжителстваше в мир и разбирателство с тези умни същества…
Ники, единственият му внук, я наблюдаваше почти хипнотизирано. Не плачеше. Поне не външно. Цял живот му бяха втълпявали, че мъжете не плачат. По привидно спокойното му изражение трудно можеше да се прозре хаосът от въпроси и мисли в тийнейджърската му главица:
Дали баба му е права, като все повтаря, че можеше да си поживее още?! Наистина ли на 71 човек е още млад?! Тогава защо?! И защо точно днес – на първия учебен ден? Кои ли са съучениците му от Ядрената енергетика, дали познава някого? Сега какво ще правят пчелите без дядо му? Кой ще се грижи за тях?!…
***
– Ники, това не са домашни любимци, това е отговорно занимание… Не казвам, че не би се справил, но от дядо ти знам, че хич не е лесна работа… – баща му подхождаше с известен скептицизъм към идеята на Ники да се грижи сам за кошерите.
– Няма да продавате пчелина! Наистина ли не осъзнавате, че това е единственото живо нещо, останало след дядо?! Ако на вас не ви се занимава, ще се справя сам! – настояваше адашът на покойния стопанин, а упоритостта му идваше от едно все още неясно усещане, че дължи на дядо си тази грижа.
Именно той, на когото дядо Никола разказваше надълго и нашироко за тези интелигентни насекоми, за отношенията помежду им, за общуването им чрез специални танци, за строгата йерархия в кошера, за това по какво си приличаха с хората и колко много човекът може да научи от тях. Като например това, че наличието на тези малки създания е гаранция, че наоколо природата е чиста. „Наистина са невероятно умни!“, помисли си Ники, когато с умиление си спомни загриженото изражение на дядо си всеки път, когато му казваше това.
2021 година, с. Хърлец, общ. Козлодуй
Полетя надолу и буквално го удари по главата, докато търсеше резервна поилка в горния шкаф с пчеларския инвентар на дядо си. Години по-късно щеше да си даде сметка и за преносния смисъл на същото това „удари по главата“. Стара тетрадка с твърди тъмнозелени корици и празен етикет. Колко пъти беше ровил тук и никога не я беше виждал…
В същия момент в Небитието, което хората накратко наричаха небето
Дядо Никола дяволито се подсмихваше под мустак, докато свиваше цигарата си. Внук му все още вярваше в „случайности“…
2021 година, с. Хърлец, общ. Козлодуй
В средата на първата страница беше залепена черно-бяла снимка. Наведената стойка на мъжа караше окото да се спре най-напред на плешивото теме, преди да забележи кирката в ръцете му – аха да удари земята! и подсъзнанието да подскаже, че тук се случва нещо съдбоносно. Както и става ясно от ръкописния текст под снимката, изписан с подредения ситен почерк на дядо Никола:
14 октомври 1969 г., Пенчо Кубадински прави първа копка на бъдещата атомна централа! Ние с татко сме отзад зад момичетата с носиите. Фотографът малко ни е отрязал главите, но усмивките ни се виждат. Не сме от важните гости, поканиха ни заради това, че сме собственици на нивата. Още не сме прибрали царевицата. Едва тогава Ники се вгледа внимателно в опит да разпознае 20-годишния си тогава дядо.
Отгърна страницата. Текстът го повлече през времето и го стовари в непонятната за него пролет на 1970 г. насред спомените на един от хилядите строители, работили на три смени, денонощно, без прекъсване, за да издигнат първата в България и деветнадесета в света атомна електроцентрала. Епопея в строителството! Атомна – в нашата бедна България!, а от думите Ники почти физически усещаше вълнението и надеждите на младия си дядо. Дали тетрадката е останала сиротна за четири години, или дядо Никола внимателно е пазил спомените във времето и ги е изсипал наведнъж с такава точност, не беше ясно, но на следващата страница беше залепена изрезка от вестник със снимка на млади мъже. Отдолу пишеше:
24 юли 1974 г., 22:02 ч – първи блок е включен в енергийната система на страната. Операцията се извършва от дежурна смяна „Б“ в състав: ДИС Захари Бояджиев, СИО Дянко Добрев, ИО Милка Лупанова, КФ Пенчо Георгиев и началник-смяна на електроцеха Николай Добруджалиев.
Чрез тетрадката, грижливо скътала цял един непознат живот на иначе толкова близкия му дядо, Ники съпреживя с него строителството на втори, трети, четвърти блок, после и на големите реактори; разбра, че след участието си в изграждането на централата дядо му е бил електротехник; че е имал прекрасни колеги, че се е пенсионирал шест години преди неговото раждане – през 2000 г… И че всъщност много малко е познавал дядо си. Ех, ако можеше да върне времето… Щеше постоянно да го кара да му разказва за тези неща с подробности. Та той е бил там! А когато човек – свидетел на нещо – ти разказва, все едно открехва вратичка, през която сам виждаш кое как се е случило, колко голямо е било, защо човекът се е смял или е плакал… Ето например, за този огрооомен купол на 5-ти блок щеше да иска да знае повече. Дядо му пише, че когато вече бил закачен с крана и се люлеел заплашително над главите им, започнал да духа вятър; инженерите сменили цвета на лицата си няколко пъти, суетили се, макар да били наясно, че време за суетене няма; накрая взели решение да довършат операцията, независимо от риска. Пише още, че големите реактори са всъщност първите, които ще се изграждат и монтират извън Съветския съюз… И че малките са жертва на политическо убийство. И че ги е оплакал – с цялата мъка, скръб и сълзи – както подобава на човек. Направил им е некролози… Истински некролози! И, заедно с всеобщата мъка, те са били последното нещо, което дежурната смяна е оставила след себе си на БЩУ. А дали някой от управниците тогава изобщо е подозирал колко път е извървяла мъжката сълза, за да падне тежко върху тези некролози?!…
Пчелите зажужаха някак неспокойно и го изтръгнаха от тъжния унес на тетрадката. Без да може да разбере напълно всичко написано, младежът с цялото си същество усещаше необикновеността на тази атомна епоха. За първи път почувства истинска радост от избора си на специалност. И някак интуитивно в него се загнездиха две съмнения: има ли случайности и наистина ли мъжете не плачат…
2039 година, Козлодуй България
Николай Николов все още не знае, че на 15 септември ще сдаде успешно изпита си за началник-смяна на смяна „Б“ на VII блок на АЕЦ „Козлодуй“.
2039 година, Небитието
– Вярно ли, че ако изчезнат пчелите, човечеството ще оцелее не повече от 4 години? – попита Курчатов дядо Никола, пое току-що свитата цигара и зачака обичайния им следобеден разговор.
