В сравнение със самиздата в СССР Чехия, Унгария и Полша равносметката на българския самиздат е твърде скромна. Той се появи за съвсем кратък период от време (месеци преди падането на Тодор-Живковото правителство и пълната либерализация на печата) и се осъществи само в две литературни списания. Но въпреки че в тях се публикуваха някои превъзходни литературни произведения, поради начина им на разпространение (обхващащ само тесни софийски и пловдивски литературни кръгове) и поради почти символичния им тираж, той не можа да играе онази сериозна социална роля, която самиздатът играеше в Средна Европа или в Русия. Затова, ако не искаме да героизираме това достойно, но скромно минало на българската литература, е необходимо да изберем гледна точка, която не е чисто литературна и не се ограничава с иманентни прочити на самиздатски литературни произведения.
Автор: Александър Кьосев
Не че хората откъм България са си счупили краката да ме питат за мненията ми, но понякога се случва и един или друг малко по-сносен разговор. В случая например – с двама млади и много симпатични колеги от телевизия BIT...
Автор: Златко Енев
Георги Петров написва спомените си „Куражът да бъдеш“ (издателство „ЕТО“, София, 2015), когато е на 80 години, тоест преди седем години. Замислени като „разказ на живота ми, за да го знаят децата и внуците“), те далеч надхвърлят предназначението си и предоставят панорамна картина на живота на българите и България в продължение на няколко десетилетия – от края на трийсетте години на миналия век – почти до новия век.
Автор: Георги Петров
Процесът на изграждане на ислямски култови обекти в Балканите започва към ХIV-XV в., паралелно с инвазията на Османската империя в земите на Европейския Югоизток. Оттогава досега, в продължение на шест века, полуостровът и в частност българските земи се превръщат в място, в което съседстват християнството и ислямът. Тук представителите на двете религиозни деноминации създават материална култура, която е неразделна част от българското културно-историческо наследство.
Автор: Ибрахим Карахасан-Чънар
„Преподавам – сега започвам единайсета учебна година, преподавам история в гимназиалния курс. Историята трябва да се преподава така, че учениците, умишлено не казвам децата, а учениците трябва да разберат, че преди нас са живели хора, които са мислили като нас, чувствали са като нас, които са имали сходни надежди и сходни мечти“. Споделя пред нас Емил Джасим, учител по история в 18 СОУ „Уилям Гладстон“ и програмен директор на Центъра за образователни инициативи.
Автори: Зелма Алмалех, Емил Джасим
Категоричното етническо самоопределяне като „помаци“ се среща по-често при по-младите хора, които не са преживели дискриминираща диференциация чрез него и не приемат неговата негативна конотация. Често това са респонденти с добро образование или студенти, както и млади хора с добър социален и финансов статус, за които е важно да заявят ясно открояваща ги идентичност. Тя ги разграничава от колебаещите се „други“ и им създава увереност и самочувствие като група – гордея се, че съм помак, турците не са толкова усърдни в исляма…
Автор: Соня Хинкова
Пиратските кораби „Кук“ и „Ния“ са несравнима атракция за хлапетата, дошли на курорт в Поморие. Цената на круиза в неголемия залив е 4 лева за децата, 6 лева за възрастните. Всеки родител се бръква, за да чуят дечурлигите историите на Капитан Тома и Дългия Джон. Комерсиалният нюх на собственика е изчислил вкуса към разточителство и нагласи в неизбежната курортна скука.
Автор: Юлиана Методиева
Най-интензивно изселване в Северозападна България на мюсюлмани – в началото помаци, а след това и турци – противници на принудителната асимилация, се осъществява от МВР през 70-те и 80-те години, когато смяната на имената стига до кулминационните си точки. Мисля, че никъде все още не са публикувани точните данни за броя на изселените по административен и по съдебен път. Ще дам някои цифри, които красноречиво говорят за масовостта на репресиите, осъществявани от диктаторския апарат на социалистическата диктатура и чрез изселване.
Автори: Зейнеп Келеш (Зафер), Диана Иванова, Мариана Асенова
Не може да не знаете какво е остеритет. Разбира се, че знаете. Вие сте експерти по остеритета, гросмайстори, шампиони. Няма да ни го обясняват на нас остеритета тези, които сега са се запътили към него, защото ние отдавна отидохме при остеритета и даже нямаме никакво намерение да се връщаме. Ние с остеритета сме си близки като шарана и кукичката. Направо сме родени един за друг, неразделни сме си. Българският живот се гарнира с остеритет както хот-дога с кетчуп.
Автор: Веселина Седларска
Любовта към литературата е поредното клише, общо място, свързващо Георги Петров със съдбата на неговото поколение. Разбира се, тя се заражда в ученическите му години в Стара Загора и, естествено, бързо е канализирана чрез твърде популярната в началото на ХХ в. форма – кръжокът. Ето как се разказва за това...
Автор: Емил Иванов Димитров
В края на 2012 г. на български и на английски език излезе книгата „Турците в България“ на издателство „Vagabond Media“, представяща един донякъде колективен портрет на най-голямата етническа общност в България, с която българите съжителстват от векове, но все още не познават добре като култура, начин на живот, светоглед, традиции и обичаи. Учени и изследователи в различни области участват в реденето на този пъзел, за да се получи реалистична и обективна картина, защото, опознавайки Другия, различния от нас, ние всъщност по-надълбоко се вглеждаме в собственото си лице. Това е нужно, тъй като, за съжаление, все още съществуват, макар и невидими, ментални граници, които пречат за по-пълното интегриране на нацията в едно модерно и демократично мислещо общество, толерантно към различието и зачитащо всеки свой гражданин, независимо от етническата му принадлежност.
Автор: Йорданка Бибина
Кинохрониките от Народния съд са запазили моменти от епичната обвинителна реч на „народния прокурор“. Едър здрав мъж в разцвета на силите си, широко лице, гъста, сресана назад, коса, властна жестикулация. Физическият и душевен образ на Георги Петров ще бъде отпечатан в паметта на нацията такъв, какъвто е на Народния съд. Не ще и дума: излъчването му внушава сила, мощ, увереност и безпощадност; никакви колебания, никакви нюанси – само черно и бяло. Архивът на Георги Петров и изобщо на Народния съд не съдържат никъде какъвто и да било намек за съмнение или колебание, още по-малко – за някакви наченки на угризения у прокурора. Лесно е сега да се отсъди, че тук иде реч за човек без съвест; това всъщност съвсем не е така: напротив, става дума за твърде изострена партийна съвест.
Автор: Емил Иванов Димитров
Георги Петров Драгиев (1891–1959), известен като Георги Петров и може би затова често смесван с многобройни свои съименници, е „главният народен обвинител“ на Народния съд и прокурорът на най-важния негов Първи състав, привлякъл към наказателна отговорност и осъдил политическия (и част от интелектуалния) елит на страната – регентите, царските съветници и министрите от правителствата от 15 февруари 1940 г. до 9 септември 1944 г. (двете правителства на Богдан Филов и правителствата на Добри Божилов, Иван Багрянов и Константин Муравиев).
Автор: Емил Димитров
Как бързо тече времето! На 10 юни ще отбележим 25 години от първите демократични многопартийни избори след краха на комунизма. Тези избори за ВНС са може би най-уникалният, но едновременно с това и един от най-противоречивите моменти на българския преход в сравнение с другите страни от Централна и Източна Европа. Тогава СДС възприе основната теза, че по този начин се сменя политическата система, а не се продължава започнатата от комунистите „перестройка“, че се създават принципно нови правила за функциониране на държавата чрез разработката и приемането на нова конституция.
Автор: Аспарух Панов
Преди известно време написах следното: „Много съм вече печена, пробват ме за трети път. Телефонът звъни, вдигам. Тя реве, та се къса: „Счупих си кракаааа…счупих си кракааа…“ Питам: Данче, ти ли си? Тя потвърждава през рев: „Да, аз съм, аз съм.“ Данче – казвам, – да се запознаем първо, защото не познавам никакво Данче. Тя много се разстрои и си дойде на говоренето: „Щ’тъ разпоря, щ’тъ оскубя, червата ти ши извадя…“ Обаче и аз: Айде бе, с тоя счупен крак…“
Автор: Веселина Седларска
Какво означава за вас думата „кокиче“?
Не бързайте да се питате дали не ви подбиват. Естествено, нямам пред вид самото цвете, а усещанията, понятията, асоциациите, които свързвате с него. Значи, ако си представим примерно света като някаква безбрежна, замръзнала, настръхнала, враждебна равнина, из която се разхождат единствено накокошинени таралежи, дето се бодат едни други при всеки опит за сближаване, то кокичето е точно отрицанието на всичко това. Кокичето – това е крехката, но абсолютно непобедима надежда-обещание за промяна, затопляне, размразяване, живот, нежност, уют, пролет, любов, мъзга, младежка енергия, ново начало, топене, лято … Кокичето – това е символът на живота, младостта и новото начало. Кокичето – това е анти-смъртта.
Автор: Златко Енев
Каква е картината на медиите отвътре и какви са зависимостите, които предопределят създаването и разпространението на медийно съдържание? Настоящият текст предлага анализ на интервюта с действащи журналисти, проведени от фондация „Медийна демокрация“ в периода юли-септември 2012 г. В интервютата се съгласиха да участват 25 журналисти, работещи в национални и регионални електронни и печатни медии. Журналистите откроиха основните проблеми в частност в работната си среда и в медийния пейзаж в България като цяло.
Автор: Валентина Георгиева
„Някога живеехме във време, в което ни обещаваха светло бъдеще и то никога не идваше. Градът има нужда от незабавна модернизация, която да бъде усетена от гражданите сега.” Това е едно от ключовите послания на главния архитект на София Петър Диков, което той не пропуска да спомене в почти всяка дискусия на градската среда. Следвайки този принцип в последните 7-8 години, общината инициира мащабни промени на градския пейзаж в София, които засегнаха и преустройството на един от най-старите пазари – Женския пазар. Мечтите на политиците и на част от софийските граждани за чистота, модерност, европеизация и тотална промяна вече почти напълно унищожиха един от най-старите и устойчиви социални процеси в историята и културата на София – открития пазар в центъра на града.
Автор: Павел Янчев
Последната порция мед от търтеи бе пусната в медийното пространство. Макар че ваденето на досиетата отдавна не е масово чудо, нито чудо за масите. Всяко ново картонче се превръща в еднодневна вестникарска дъвка, родно производство. Масовият човечец вече хич не го еня кой какъв е бил, а кой кой е днес. Кой направи пачки в суматохата и кой какъв е сега в политическата йерархията на държавата. Или кой на кое стъпало е стъпил в бизнес стълбицата. Защото е публична тайна, че политиката у нас е част от сивата акула на икономиката, както и сивата икономика е част от днешната политическа медуза.
Автор: Румен Леонидов
Гетото е смислен хаос. То е парцелирано с чертожническа точност. „Коя си ти и къде отиваш?“ – питали са ме на такова място. „Имам си водач, той е наясно къде отивам“ – отговарям. „Водачът ти е от орс-а /Обединения ромски съюз/, а от тази улица нататък започва „Евророма“, не можеш да продължиш оттук нататък с него“ – казват. Ако си мислите, че водачът ми се втурва да спори, нищо такова. Той е съвсем наясно. Водачите са важни, те не могат да те опазят, ако те нападнат. Но те инструктират какво да отговаряш, когато те попитат за какво си в гетото, за да не те нападнат. Има части, където минава номерът, че си дошъл да заснемеш улиците, защото работиш във фирмата, която ще асфалтира. Намират се все още части, в които е безопасно да кажеш, че си журналист. В други това не е безопасно: „Ние да не сме животни, че все да ни показвате. Дай апарата, ще го счупим, махай се.“ В никаква част не можеш да кажеш, че си от В и К или Енергото.
Автор: Веселина Седларска
Из историческото изследване „Драмското въстание 1941“ на Г. Даскалов – единственият досега български труд, посветен на тази, казано възможно най-меко, „нелека“ част от българската история. Противоречиво и неравномерно повествование, измъчено от непрестанните опити на автора да „отдаде дължимото“ на задължителния преди 10 ноември „пролетарски интернационализъм“, като заедно с това защити „българските интереси“. В резултат на това невъзможно жонглиране се е получил исторически разказ, в който почти всичко, освен „голите факти“, се оказва двусмислено и непоследователно. Все пак факти в книгата има достатъчно – и именно това е основанието да ви предлагам този откъс, представящ събитията около потушаването на въстанието.
Автор: Георги Даскалов
Отечественият фронт е идея на Георги Димитров с краткосрочна цел смяна с общи усилия на политическата система в България. Дългосрочната цел на Димитров и БКП(к) обаче е ликвидиране на многопартийната система, установяване на диктатура на пролетариата и построяване на социализъм. За постигането на тази цел БРП (к) има особено силен коз – партията държи ключово министерство – това на вътрешните работи.
Автор: Антон Гицов
„Да вдигна микрофоните, че тук едно малко перхидролено човече, което си избелва косата…“, каза преди две седмици от парламентарната трибуна Валентин Касабов по адрес на Волен Сидеров. Председателят на Народното събрание Цецка Цачева му отне думата и прекъсна заседанието.
„Част от хората от този етнос, които преди 25 години работеха, пращаха децата си на училище, даваха своя принос, сега се е превърнала в освирепели човекоподобни, готови на убийство, за да ограбят“, каза вчера от парламентарната трибуна Валери Симеонов по адрес на циганите. Председателят на Народното събрание (или който е водел заседанието в този момент) не отне думата на Симеонов.
Автор: Иван Бедров
Написан само девет години след Освобождението, анализът на Андрей Цанов звучи изключително актуално, сякаш е писан днес. Предлагам ви един цитат от уводната глава на книгата. Променен е само правописът. Всичко друго е непокътнато, дори и препинателните знаци:
„Но партиите имат и злата си страна. Когато те стават средство за постижението на користолюбиви и тщеславни цели; когато партизаните се подбуждават от властолюбие, сребролюбие, завист, отмъстителност и други подобни; когато те турят частните си интереси, недоразумения, и инати в обществените работи, и ся стараят да препятствуват на това или онова народно дело, защото не ся върши от тях или тяхната партия; когато партизаните действуват тъй или инак главно защото си пресмятат че по този начин те ще ся облажат или от повечко левове или от чиновничество и слава; когато духовете ся раздражават до там щото някои партизани, за да постигнат целта си, са готови да употребят и най народоубийствени и най непростителни средства, – въ всички такива случаи партиите са съсипителни и народоубийствени. Те са холерата и чумата за народните дела, за народното благоденствие и за народната свобода и независимост. За съжаление и оплаквание е онзи народ, който няма поне до толкоз родолюбиви синове, които сегиз тогиз да забравят частните си интереси пред народните, и които да не намесват частните си разправии в общонародните дела, и то в минути най-критически за народното съществувание. Такива партии са съсипвали много народи и царства.“
Автор: Аспарух Панов
„Преди един месец научих от списъците на Комисията по досиетата, че брат ми е работил за Държавна сигурност…“
Мъжът, който казва това, е на средна възраст. Гласът му е тих. В стаята има още седем души. Разговорът продължава вече повече от час. Всички притихват.
„Чудехме се дали да му се обадим, но решихме, че все пак е добре да му кажем, че знаем…Той ни попита откъде знаем. А, това е сигурно заради излизането в чужбина, каза, някой е писал… Не сме се виждали след това…“
Автор: Диана Иванова
В интервюта през октомври 2012 г. в София писатели, учени, изследователи на Холокост като Майкъл Беренбаум (Беренбаум, 2012), Стивън Сейдж (Сейдж, 2012), Габриеле Нисим (Нисим, 2012), Тодор Чепреганов (Чепреганов, 2012), Соня Комб (Комб, 2012), представят на международна конференция „Да опознаем миналото си“ в София позициите си относно ролята на България както за спасението на 48 000 евреи, така и за отговорността на страната ни относно депортациите на 11 343 старци, жени и деца от Македония и Тракия. Представители на еврейски организации от Македония (Музея на Холокост) и от Гърция (Асоциация на евреите – Атина) разказват за покъртителните измерения на тези зловещи събития пред маргиналните медии. Български социолози и политолози, духовни лица, писатели, филмови режисьори се опитаха да предложат интерпретации, които нарушават заговора на мълчанието относно истината и вината за изтреблението. Анализите им биха могли да бъдат намерени по страниците на либералния печат. Разбира се, към този момент това са едни все още твърде тихи интерпретации.
Автор: Юлиана Методиева
Животът е върховна ценност и оттам правото на живот е върховно право. Върховно означава, че животът и правото на живот стоят най-горе, на върха на скалата на човешките ценности. Означава също, че това се отнася до всеки човек и до всеки човешки живот. Заради върховенството на този принцип в повечето развити страни на света смъртното наказание е отменено. Защото не съществува такова престъпление, което да оправдава отнемането на човешкия живот. Със сигурност можем да твърдим, че този принцип е върховно достижение на съвременната човешка цивилизация.
Автор: Теодора Димова
След постановката за живота като върховна ценност, читателят очаква следващото изречение да е: „Затова Je suis Charlie – защото бяха разстреляни 12 художника, чието единствено оръжие беше моливът“. Нищо подобно, обаче, не следва. Следва пледоария, според която Волински и неговите колеги са „от лошите“; и не само са от лошите, но са и виновни за всичко.
Автор: Евгений Дайнов
Редакцията на сатиричното издание „Шарли Ебдо“ беше зверски и брутално нападната преди дни от хора, вярващи, че по този начин ще запушат устата на свободното слово в държава, в която традициите на свободното изразяване са на над 300 годишни. Вследствие на това, освен, че журналистиката загуби 10 души, Франция се почувства уязвима, а тамошното общество и цялата страна си задават все повече неудобни въпроси, останали под повърхността десетилетия след Алжирската война, която беше преломен момент не само за политиката на Париж, но и за стотици хиляди алжирци и други хора от общности с арабски произход…
Автор: Руслан Трад
Ние, подписалите това писмо, не сме партия, нито организация с етническа насоченост. Ние сме представители на ромския етнос и българския народ, възмутени от опита за създаване на етнически проблеми и загърбване на действителните. Ние имаме подозрения, че обществеността е държана в подчинение и заблуждение именно чрез такива изкуствено създадени проблеми. Притеснени сме, че един и същ модел на поведение спрямо гражданите на България се използва много пъти и той е етническа нетърпимост. От това страда както нашия етнос, така и нашия народ. Затова искаме гласът ни да се чуе. От години се налага мнението, че ромският етнос не работи, не е образован, не плаща сметки и живее от социални помощи и битови престъпления. На всичко отгоре остава ненаказан и ползва специални привилегии. Това обществено мнение е така твърдо наложено, че се приема за категоричен факт.
Автори: Различни граждански активисти
Запознах се с Евгени Силянов в Париж през 1992г., по времето когато бях ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. Първата ни среща се осъществи благодарение на братовчед ми Кирил Панов, дългогодишен колега на Силянов от Радио Свободна Европа. Оттогава се виждахме много често – и в Париж, и в Страсбург, и в София. Свърза ни дълбоко и искрено приятелство. Разговаряхме с дни и часове по най-различни теми. Общуването с Eвгени Силянов бе истинско богатство. Изключителната му ерудиция, невероятната му обща култура, дълбоката му проникновеност като дипломат и публицист и феноменалното познаване на българската и европейската история бяха направо изумителни. Да не говорим за аристократичните му обноски, финото му чувство за хумор и младежкия му дух. Мога само да съжалявам, че не си водех постоянни бележки върху многобройните ни беседи…
Автори: Евгени Силянов, Аспарух Панов
Към 1988 г. много неща може да се разпадат за комунистическа България, но в едно нещо тя изглежда, че преуспява – авантюрите в Космоса. На 3 октомври, по-малко от година преди края на режима, в София пристигат 70 космонавти от 17 държави по света. Международният конгрес, на който се събират, е ръководен от Георги Иванов, първия български космонавт. Вторият, Александър Александров, е извършил полет само четири месеца по-рано. Някъде в орбита около планетата Земя вече седем години се върти и „Интеркосмос – България 1300“.
Автор: Албена Шкодрова
Дали повече от стотина души в България знаят къде се намира гробът на граф Николай П. Игнатиев? Дали учениците от едноименното 6-то основно училище в София проучват неговия пълен с превратности живот? У нас има и с. Граф Игнатиево (Пловдивска област), улици „Граф Игнатиев„в София и Панагюрище, както и град Игнатиево (Варненска област). Колко от жителите на тези населени места обаче са посетили гроба на своя патрон? Мястото за вечен покой на тази толкова заслужила за освобождението ни личност… Дипломатът, подписал Сан-Стефанския мирен договор на 3 март 1878 г., великата дата, дала начало на новата ни история.
Автор: Анжела Димчева
През тези дни и месеци отбелязваме 25 години от падането на Берлинската стена. В цяла централана и източна Европа се организират тържества, най-различни международна конференции и форуми, посветени на четвъртвековния юбилей от сгромолясването на комунистическия режим. В България също се провеждат конференции и дискусии по този повод, но въпреки че вече 7 години сме членове на ЕС, продължава да ни обсажда блудкава носталгия към времето на комунизма. Критичното състояние на държавата и обществото се разглеждат като аргумент за това, че преходът се е провалил. Прави се нескопосан опит да се обезсмисли всяка позитивна равносметка за постигнатото и да се реанимират „социалистическите духовни и материални ценности“. Казано по-простичко, истината целенасочено се подменя с полуистини, опашати лъжи и конюнктурни манипулации.
Автор: Аспарух Панов
Поредният акт на самозапалване представлява очевадно доказателство за абсурдната действителност, за капана, в който ние не живеем, а живуркаме.
Автор: Анжела Димчева
Струва ми се, че едно от все още незапълнените полета в българските литературоведски изследвания представлява, най-обобщено казано, недостатъчното третиране на проблематиката за отношението на българския писател към чуждото, към другото, към съседското културно или религиозно наследство. В настоящата разработка, представляваща частица от обхватната тема с работното заглавие „Анатолия през българските очи“, се прави опит за изследване на начините, по които джамията „Селимие“ в Одрин е била представяна в българската литература.
Автор: Хюсеин Мевсим