Смисълът да се анализира историята на „само“ или „вече“ 25-годишния ни преход е преди всичко в извличането на поуки за настоящето и бъдещето. Когато тези анализи са обективни и почиват на фактите, и политиците, и гражданското общество печелят от това. Макар че този, който събира поуките на историята, винаги събира и много лични разочарования. Но когато анализите се манипулират и фактите се подменят в името на конкретни конюнктурни политически цели, цялото общество може лесно да бъде излъгано и употребено. Точно с тази цел историята често се митологизира. Казано по-простичко, истината целенасочено се подменя с лъжи.
През тези дни и месеци отбелязваме годишнината от падането на Берлинската стена и обсъждаме пространно и напоително в най-различни политически, експертни и граждански формати, дори и в рамките на специална президентска инициатива, темата, озаглавена „25 години свободна България“. Тема, колкото тържествена и емоционална, толкова деликатна и противоречива, особено от гледна точка на днешната ни отчайваща политическа, икономическа и медийна ситуация. Паметната 1989 г. е наистина годината на рухването на комунизма в цяла Централна и Източна Европа, но конкретните причини са твърде различни в различните страни. Специално в България рухването на комунистическия режим се дължи до много голяма степен и на насилието спрямо турското малцинство, и на драматичните икономически и политически последици от т.нар. „майски събития“ върху цялото общество. Причина, която често се забравя в анализите или целенасочено се заобикаля и манипулира.
През всичките години на комунистическия режим (1944-1989) политиката на БКП спрямо етническите и религиозните малцинства има една единствена дългосрочна стратегическа цел – тоталното им асимилиране и постигането по този начин на пълна политическа, етническа, религиозна и културна хомогенност на населението в България. Население, което комунистите мечтаят да видят като „единна социалистическа нация“. Различават се само средствата за постигане на тази цел. През първите години на установяване на комунистическата власт се демонстрира (пропаганден) респект към етническите и културните различия, като се смята, че те ще изчезнат заедно с премахването на частната собственост и с налагането на социално равенство и обща политико-културна идентичност. След 50-те години асимилационната политика непрекъснато се ожесточава, особено по отношение на помаците, но „партийната“ цел не е постигната. Така се стига до 80-те години, когато бе направен отчаян опит културните и етническите различия на турското малцинство да бъдат заличени по насилствен път. Сменяха се не само имена и паспорти на живите хора, заличаваха се турските имена от надгробните камъни, изгаряха се болнични картони и общински архиви, потъпкваха се религиозните свободи, в типичен комунистически стил се забраняваше всичко – от употребата на майчин език дори на битово ниво до традиционните празници и облекло. Българските граждани от турски произход не се ликвидираха физически, но се ликвидираше тяхната идентичност, те бяха превръщани брутално в етнически българи, просто изчезваха от мултиетническата карта на българското общество.
Трагичните исторически събития в края на комунистическия режим, свързани с бруталната подмяна на имената и насилствената асимилация на турската общност, достигнаха своя апогей през лятото на 1989 г. Стигна се до първото етническо прочистване на Балканите в края на миналия век, когато повече от 350 000 български граждани бяха принудени да напуснат страната. Създаде се огромно вътрешнополитическо напрежение между българи и турци, засили се международният натиск върху България, която така или иначе вече бе изпаднала в пълна международна изолация. Допълнително в икономически план майските събития станаха причина за голям спад на БВП, като се създадоха условия за стопанска дестабилизация и икономически хаос. В политически план окончателно бе ликвидирана илюзията за стабилен обществен ред, което засили кризата в самата политическа система на страната.
Тук е мястото да се напомни един факт от изключително политическо значение. Конфликтът комунисти-антикомунисти дефакто се разгоря вътре в българската общност и доведе до радикално поляризиране в рамките на българския етнос. Що се отнася до представителите на турското малцинство обаче, те застанаха изцяло и без всякакви резерви от антикомунистическата страна на барикадата, което сериозно подпомогна демократичните процеси в страната. Ако българите бяха толкова единни и готови да преодолеят политико-културните си комунистически наслоения, преходът сигурно щеше да протече по доста по-различен и по-успешен начин.
Благодарение на съвместния граждански натиск на българи и турци, в течение само на няколко години след 1989 г. бяха възстановени основните права и свободи на представителите на турското малцинство и бяха приети законодателните решения за връщането на заграбеното им по време на етническото прочистване недвижимо имущество. Така че, когато говорим за „български етнополитически модел“ (не като конструкт, а като модел на поведение), нека не забравяме, че разбирането за „гражданско-политическа българска нация“, независимо от етническия произход и религиозната принадлежност на нейните граждани, се роди по улиците и площадите, а не в централите на партиите, повечето от които и до днес не разбират за какво става дума.
Винаги, днес и в бъдеще, когато говорим за проблемите на многопартийната демокрация и за политическата култура в европейски контекст, трябва задължително да се връщаме към т.нар. „възродителен процес“ и към осмислянето му от позициите на фундаменталните европейски ценности – правата, свободите, отговорностите и върховенството на закона. През последните години много политици и анализатори като че ли са заболели от „политическа амнезия“ и не могат да си спомнят нито откъде идваме, нито накъде отиваме. В говореното за „възродителния процес“ се крие и послание към новото поколение на прехода, което приема свободата за естествена даденост и не смята за необходимо да поема отговорности за нейното съхранение. Докато у нас преподаването в училищата на историята на тоталитарния период продължава да е тема за безсмислени конюнктурни спорове, в Букурещ вече има учебник за гимназиите „История на комунизма в Румъния“. Той е съставен от Института за изследване на престъпленията на комунизма в Румъния[1]. Искрено се надявам, че и ние скоро ще имаме подобни учебни материали, в които темата за престъплението, наречено „възродителен процес“, ще намери подобаващо място.
Още повече, че днес политическата и обществената среда са пропити с много повече краен национализъм и екстремизъм, отколкото в началото на деветдесетте години на миналия век. Ако добавим към всичко това и лепкавата носталгия към времето на комунизма, част от която са и манипулативните настроения за неглижиране и дори преоценка на много комунистически престъпления, ще се убедим, че травмите от комунистическото ни минало и продължаващата унизителна зависимост на обществото ни от кадрите на бившата ДС са най-голямата пречка пред европейската ни политико-културна интеграция.
Темата за политическата интеграция на турската етническа общност и преодоляването на последствията от „възродителния процес“ трудно може да бъде обсъждана, разбирана и осмисляна без един по-подробен и най-вече критичен анализ на партията „Движение за права и свободи“ (ДПС) – като структура и организация, като електорат и перспектива за развитие, като политически нагласи и цели в обществото, като тип политическо поведение и влияние на дългогодишния лидер и почетен председател Ахмед Доган и на новия лидер Лютви Местан, и двамата бивши агенти на ДС, както, впрочем, и голяма част от елита на ДПС (11 агенти на ДС бяха включени в кандидатските листи за последните парламентарни избори на 5 октомври т.г.).
Партията ДПС бе създадена официално в началото на 1990 г. заедно с десетките нови политически партии от група турски общественици, участвали в съпротивата срещу комунистическите репресии, начело с Ахмед Доган. Тя бе формирана специално да защитава интересите на турското малцинство, но бързо и много успешно разшири целите и политиките си, за да се превърне в може би най-обиграния „играч“ на разнопосочната българска политическа сцена. Днес ДПС е една международно призната либерална партия, дългогодишен член на Либералния интернационал и партията на европейските либерали ЕЛДР. В момента тя има четирима представители в групата на либералите „АЛДЕ“ в Европейския парламент, с един повече дори от евродепутатите на германската Свободна демократическа партия на легендарните Ханс-Дитрих Геншер и Ото Граф Ламбсдорф. Във вътрешнополитически план, от участието си във ВНС през 1990-91 г. до днес, ДПС е третата политическа сила в страната на национално и местно ниво, като е участвала в 4 правителства, в две от които е била мандатоносител.
Работил съм с ДПС и като депутат в 36 НС, и в делегацията в ПАСЕ, и в Либералния интернационал, и при дългогодишната си работа като координатор във фондация „Фридрих Науман“. Споделял съм с тях опита си не само от България, но и от региони със сериозно междуетническо напрежение, като Южен Кавказ и Западните Балкани. Високо ценя активната роля на ДПС от 90-те години на миналия век за успешната ни евроатлантическа ориентация и интеграция. Ще си позволя да цитирам части от впечатляващото изказване на Ахмед Доган пред НС през април 1999 г. по повод даването на достъп на НАТО до българското въздушно пространство за военната акция в Сърбия и Косово:
„Днес българският парламент се изправя срещу най-сериозното предизвикателство след победата на демокрацията. Целта е да се избере „по-малкото зло“. Този избор е драматичен. Дали след време той ще бъде оценен като стратегически коректен или фатален за страната ни, зависи от това как днес ще успеем да дефинираме националните си интереси в контекста на Балканската криза…
Ние, членовете на парламента, които сме представители на главния суверен на държавата, българските граждани, трябва да се опитаме да преодолеем нашите партийни и политически различия и да мислим единствено за бъдещето на страната.
Нека се върнем към основния въпрос – националния интерес:
Ако ние предоставим на НАТО въздушното си пространство, можем да очакваме следните позитивни и негативни последици за страната ни:
Първо. Поне за едно поколение напред България може да очаква влошаване на отношенията си със западната си съседка Сърбия. Но те в никакъв случай няма да бъдат по-лоши, отколкото отношенията ни по време на студената война.
Второ. С такова решение ние ставаме част от международната общност, която се противопоставя и осъжда геноцида в Косово. Воден от международните демократични принципи, аз смятам, че това е от огромна важност за нашата страна.
Трето. С това решение ние правим ясен и категоричен евроатлантически избор и това е избор, който е в съответствие с всички аспекти на евроатлантическата култура.
Четвърто. С това решение ние ще допринесем за затваряне кръга около Милошевич, което ще бъде допълнителен натиск за изтегляне на сръбските войски от Косово и за установяване на международни умиротворителни сили в региона.
Пето. Ситуацията е тест за страната ни. Нашият избор ще определи бъдещата ни роля при установяването на стабилен мир в региона. От избора ни зависи дали ще участваме във формирането на следвоенното статукво.
Шесто. Ясната и категорична позиция на страната ще доведе до нарастване на интереса на инвеститорите към България в следвоенния период.
Нека сега се опитаме да систематизираме последиците за България, ако откажем достъпа до въздушното си пространство:
Първо. Ние ще запазим добрите си отношения със сърбите, чиято политика, впрочем, никога не е била добър пример за подражание.
Второ. Ние ще получим окончателна червена карта за интеграцията си в евроатлантическите структури и НАТО и ще се превърнем в категорията „санитарна зона“, което ще важи и за чуждите инвеститори.
Трето. Страната ни няма да получи никакви гаранции в случай, че конфликтът се разшири чрез или върху Македония.
Четвърто. България ще изпадне във фатална политическа и икономическа изолация с непредвидими последици поне за следващите 10 години. С други думи, ако искаме да поставим за обсъждане алтернативите, които стоят пред нас, трябва категорично да подчертаем, че ние имаме историческия шанс или да хванем последния влак за Европа, или да се озовем в трудна изолация от Европа.“
За съжаление, времето на подобни стратегически изказвания и политики отдавна е отминало. Останало е само конюнктурното дърдорене на ДПС в тази посока. От политическата криза в началото на 2005 г., провокирана целенасочено от ДПС с отказа си да подкрепи стратегическата приватизационна сделка за „Булгартабак“, всичко се промени. ДПС приложи открит рекет към НДСВ и най-вече към премиера. Беше свален председателят на парламента проф. Огнян Герджиков и правителството бе подложено на много унизителен вот на недоверие, около подготовката на който, в един момент имаше „обединена опозиция“ на абсолютно всички (СДС, ДСБ, БСП, ДПС и Новото време) срещу НДСВ и Царя.
Това беше повратната точка, от която нататък политическите ходове на ДПС започнаха да се отдалечават недопустимо от демократичните политически практики. Основният проблем на ДПС е, че партията се опитва да играе едновременно много противоречиви роли и то в различни съмнителни постановки с различни автори и режисьори, демонстрира много различни по характера си политически „лица“ или най-вече „маски“, които не могат да бъдат опознати, разбрани и оценени нито от политическите партньори на ДПС, още по-малко от гражданското общество. Такъв стил не можеше да бъде печеливша стратегия за една политическа партия със строга либерална ориентация и програма. Избраният подход на ДПС допринесе единствено за развитието на нездравословната политическа среда, в която сме нагазили днес…
За съжаление, проблемът на ДПС с идентичността непрекъснато се задълбочава, особено след приемането ни в ЕС. Все по-често името на партията се свързва с превръщането на важни части от политическия процес в задкулисни игри, бартерни сделки с влияние и търговия с власт. Станахме свидетели на какви ли не потресаващи кадрови назначения на свързани с ДПС компрометирани личности, на съмнителни обществени поръчки и партийно толерирани сделки и инвестиции. Вече и най-добронамерените политически наблюдатели не могат да разберат кое е „маската“ и кое е истинското „лице“ на ДПС. Ще се опитам да илюстрирам разсъжденията си с няколко конкретни политически казуса:
Политическото партньорство на ДПС с БСП
Когато става дума за трайни интереси, в цялата 25-годишна история на прехода единствено БСП и само БСП е била верният съюзник на ДПС. Нещо, което след „възродителния процес“, поне за мен, е напълно необяснимо. Очевидно става думи за много по-дълбоки отношения и зависимости, които могат да бъдат създадени единствено през мрежата на ДС. Напоследък едни от най-забавните бутафорни политически спектакли са свързани с новите нюанси във взаимоотношенията на БСП и ДПС и техните „закачливи“ диалози на скарана или дори развеждаща се семейна двойка. За да ги оценим и коментираме „по достойнство“, трябва да се поразровим в историята на прехода.
Изпепеляващата взаимна любов между БСП и ДПС има двадесетгодишна история и датира още от правителството на Любен Беров (1993-1994). Като политическа конфигурация и организация на парламентарна подкрепа, това правителство бе еталон за „демокрация менте“. То дойде на власт с мандата на ДПС, бе избрано основно с гласовете на БСП, а декларираше през цялото време на мандата си, че изпълнява програмата на СДС. Заедно с неговото създаване, в парламента се формира т.нар. „динамично“ мнозинство, наречено по-късно „тематична коалиция“, каквито днес съществуват не само на парламентарно ниво, но и във всеки фрагментиран общински съвет и дефакто подменят с лекота изборните резултати. За по-малко от две години, правителството на Беров оцеля при шест вота на недоверие и на края подаде оставка, без никой да му я иска. Днес, 20 години по-късно, е напълно ясно, че по много критерии правителствата на Орешарски и на Беров са „като две капки вода“.
След 2005 г. БСП и ДПС са вече едно монолитно политическо цяло, въпреки формалната си регистрация като отделни партии и то от различни политически семейства. Да си спомним по какъв инфарктен начин се състави правителството през 2005 г. Тогава съществуваше възможността за създаването на две големи коалиции – дясноцентристка (НДСВ, ДПС, СДС, ДСБ и БНС) със 140 места в парламента и лявоцентристка тройна коалиция (БСП, НДСВ и ДПС) с мнозинство от 169 депутати и мандатоносител ДПС. От политическа гледна точка, дясната коалиция бе определено по-добрият вариант за страната. Освен всичко друго, тя щеше да бъде с мандат на НДСВ и Симеон Сакскобургготски можеше да бъде отново премиер. Но, за съжаление, тя бе невъзможна. И вината не бе в НДСВ, а в ДПС. Доган вече се беше закопчал предварително, демонстративно и показно с БСП.
Поне за мен, резултатите от последните европейски и парламентарни избори показват само едно – че разглеждани заедно, БСП и ДПС дори и в най-критичните си екзистенциални моменти, все още могат да разчитат на половината български мандати в ЕП и поне на една трета от мандатите в НС. Скачените съдове затова са създадени, за да може ресурсите свободно да преминават от единия съд в другия, като нивата се изравняват. Очевидно в нашия случай това правило важи дори и за броя на гласовете. За общия политическия резултат няма никакво значение кой има един мандат повече. Важна е общата им бройка и общите им интереси като цяло. Ако има „депесарски шутове“, те не са били и никога няма да бъдат предназначени за БСП. Те бяха вече раздадени на СДС и НДСВ и то, както виждаме, изключително успешно…
И все пак, ако има „връх“ в коалиционната политика на ДПС, това е коалицията между БСП и ДПС със „споделената парламентарна отговорност“ на „Атака“, т.нар. „програмно“ правителство на Пламен Орешарски (май 2013 – август 2014). В сравнение с другите две тройни коалиции, тази коалиция е класическа демонстрация на (успешен) опит за олигархично корпоративно и клиентелистко управление, както и неспособност, а и нежелание да се управлява в демократични условия. Само за една година парламентът бе обезличен напълно и достигна най-ниския си рейтинг в историята на прехода, неспособен и несклонен да води ефикасни политически дебати и да контролира действията на правителството, а съдебните институции не бяха в състояние или направо отказваха да изпълняват надзорната си функция по гарантиране на върховенството на закона.
Младежката политика на ДПС – бъдеще с много въпросителни
В цялостната стратегия за развитие на партията се залага изключително много на младежката организация МДПС, която се разглежда като най-важната инвестиция за бъдещето на партията. Около половината от представителите на ДПС във властта на национално и местно ниво са млади хора под 35 години. Според политическите наблюдатели, младите са наистина оценени и получават шанс за реализация в партийните среди. Затова те имат най-голяма мотивация да подкрепят партийната политика. И го правят напълно безрезервно. Младежите са „летящата партийна команда“, която, организирана на принципа на „десетници“ и „стотници“, подготвя и провежда предизборните кампании. Младите са навсякъде – от последната къща в най-трудно достъпното село до реализирането на комуникационните кампании в интернет. Не случайно те са известни като хората, които познават електората на ДПС поименно…
Като координатор в германската фондация „Фридрих Науман“ съм работил много активно с МДПС и познавам в подробности неговото развитие. Във всички образователни семинари и дискусионни форуми, които съм провеждал с тях през годините, винаги ме е впечатлявала увереността, с която младите търсят и се борят за своето място в структурите на партията. Но тази позитивна картина, за съжаление, е също вече само избледняващ спомен. Сериозно съм разочарован от последното развитие на МДПС, особено след парламентарните избори през май 2013 г. 25 години съм в политиката и знам отлично, че компромисът е абсолютно необходим за една партия при взимането на важни политически решения, особено в областта на коалиционната политика. Но само когато компромисът не преминава границите на почтеността. Да отстъпиш от политически и ценностни позиции, като разчиташ на партия като „Атака“, за да формираш клиентелистко управленско мнозинство, поне за мен е напълно недопустимо. Удивен съм как не се намери и един млад човек от ДПС с европейско мислене, който да се противопостави на тази пагубна за партията политика. Тяхното контролирано участие в т.нар. „контрапротести“ щеше да бъде много забавно, ако не беше толкова тъжно.
Плод на цялата тази имитация на парламентаризъм по време на управлението на БСП, ДПС и „Атака“ бе и изфабрикуваният в последния момент преди европейските избори пореден избирателен кодекс. Дори само допускането на наблюдатели на изборите, представители на партийни НПО, е пълна недомислица, защото по презумпция наблюдателите трябва да бъдат независими. Ако не са независими, те просто дублират партийните застъпници. Очевидно в избирателния кодекс бе замислена и нарочно бе оставена не само тази свобода на регистрация, но и огромните права на достъп на наблюдателите до всички избирателни комисии и до целия изборен процес – от транспортирането на бюлетините до списъците, урните, преброяването, резултатите, протоколите… И то, без да са поставени условия за някакъв тип обучение или поне за образователен ценз…
По този начин за европейските избори в ЦИК бяха регистрирани повече от 25 НПО с общо над 15 хиляди наблюдатели! Особено фрапиращ е примерът с фондацията „Младежка толерантност“, създадена от младежката организация на ДПС (МДПС), която бе абсолютният шампион по регистрирани наблюдатели за европейските избори през тази година. Нейните наблюдатели бяха над 7000, като се има предвид, че максималният допустим брой наблюдатели от една НПО е равен на броя на всички изборни секции, които са около 11 хиляди.
Част от членовете на ЦИК са се противопоставили на практиката партиите да регистрират като наблюдатели партийните си НПО и са гласували „против“ регистрацията на наблюдателите на „Младежка толерантност“. Естествено, безуспешно. В типичен „ДПС стил“ секретарят на ЦИК Севинч Солакова дори е „етнизирала“ проблема, като е обвинила колегите си в предразсъдъци, „защото голяма част от регистрираните наблюдатели били с турски имена“. Жалко, че дебатът в ЦИК може да падне до такова примитивно ниво…Не турските или българските имена са сърцевината на проблема, който не е етнически, а политически. Важен е въпросът дали личностите, които носят тези имена, биха могли да бъдат наистина обективни и независими наблюдатели.
Ето само един пример: С номера от 39 до 42 в решение на ЦИК 248 от 28.04. 2014 като наблюдатели от фондация „Младежка толерантност“ е регистрирано цялото семейство на известен политик от ДПС, зам.-министър и бивш народен представител. Оставям без коментар логичния въпрос колко независими като наблюдатели в изборните секции могат да бъдат един водещ политик от ДПС, неговата съпруга и децата му. В крайна сметка обаче, не имената и броят на наблюдателите, които регистрират младите политици от ДПС, са проблемът, а липсата на всякакво чувство за мярка. Напоследък при провеждането на избори в България е много разпространено твърдението: „не е морално, но е законно“. Всеки знае какво се има предвид – всички включени в изборния процес физически и юридически лица могат да правят каквито си искат манипулации, важно е да може да се скалъпи хипотеза, според която няма нарушение на закона и около нея да се обедини необходимото мнозинство от членовете на съответната избирателна комисия. Може би този случай изглежда незначителен, но е дълбоко принципен. Очевидно абсолютно никой от тези млади европейци и високообразовани хора от ДПС не се замисля за морала в политиката. А точно моралът е съвкупността от норми, които регулират първичните, основополагащите човешки отношения на базата на разбиранията за добро и зло, справедливо и несправедливо, допустимо и недопустимо.
Етническа партия ли е ДПС?
Това си остава един от най-дискутираните политически въпроси от създаването на ДПС до днес. Винаги съм защитавал тезата, че не толкова преобладаващият етнически състав на нейните членове и избиратели определя една партия като етническа, а нейната политика. Когато тя е подчинена на национални приоритети и интереси, за каква етническа партия може да става дума? Когато съм участвал в подобни дискусии, винаги съм подчертавал, че ролята на т.нар. „етническа“ партия ДПС за реализирането на най-важния национален проект на България – членството в НАТО и в Европейския съюз, е многократно по-голяма от ролята на някои „чисто български“ партии. Днес продължавам да мисля, че ДПС не е етническа партия, но вече по съвсем други причини. Въпреки че продължава да изсмуква стопроцентно електоралните сокове на турската общност, а през последните години и на ромската, ДПС се превърна в типична българска клиентелистка и олигархична партийна структура. Какво имам предвид?
Напоследък се говори много за две Европи, за контрастите между усилено работещата и дисциплинирана северна Европа (Германия, Холандия и Скандинавските страни) и мързеливата, разпусната и воняща на чесън южна Европа. Според Франсис Фукуяма, реалното разделение не е културно; всъщност, то е разделение между клиентелистката и неклиентелистка Европа[2]. Точно към тази клиентелистка Европа, в която управляващите политически партии използват обществените ресурси за възнаграждаване на политическите си и икономически поддръжници, принадлежи с пълна сила и България.
Ако говорим за наистина „знакови“ клиентелистки политически партии, това са точно партии от типа на БСП, ДПС и ГЕРБ. Тяхното политическо и икономическо позициониране, както и програмите им за реформи и развитие на обществото, са само формални. Това е „европейският им грим“, маската на истинските им лица. А реалната им политическа цел е достъпът до властови и финансов ресурс в интерес на собствената им клиентела.
А колкото до проевропейската и проатлантическа риторика на ДПС против съставянето на коалиционното правителство на Бойко Борисов с подкрепата на Патриотичния фронт, тя е наистина впечатляваща. Удивителна е лекотата, с която лидерът на ДПС прилага двойни стандарти в негативния си прочит на това, което се случва. Споделям напълно преценката на Лютви Местан за т.нар. „Патриотичен фронт“, но на фона на тройната коалиция между БСП и ДПС със „споделената парламентарна отговорност“ на „Атака“ това звучи цинично. Много по-перверзно политически е сътрудничеството на партия, създадена да защитава правата и свободите като ДПС с „Атака“, отколкото на десните популисти от ГЕРБ с Патриотичния фронт.
И все пак, сътрудничеството на ДПС с „Атака“ е бял кахър в сравнение с партийното фетишизиране на „младата либерална надежда“ Делян Пеевски. За този „талисман“ на ДПС е казано и написано толкова много, че той е втръснал отдавна на всички. Но все пак, ДПС не може да бъде анализиран в дълбочина, без да му се обърне поне малко внимание. Ето къде виждам аз лично основните му „приноси“:
„Нова българска медийна група“, известна като „медийната империя на Делян Пеевски“, изигра масирана негативна роля за покриване на страната с лепкавата медийна тиня на сладникавия популизъм и разюзданата компроматна война, която просто погълна и обезсмисли модерното европейско политическо говорене. Оттук дойдоха и деидеологизацията, и чалгизирането на политиката, както и налагането на корпоративния политически модел в България. (За информация, като собственик на „Нова българска медийна група“ е декларирана Ирена Кръстева. Мощното разрастване на групата обаче, като и темповете, и ресурсите, с които си „присвояваше“ нови медийни и политически територии, се дължат на съвместната дейност на Делян Пеевски и на Цветан Василев. Между 2011 и 2013 г. групата и нейните приятели поддържат 11 вестника, 4 списания, 2 телевизии и 31 интернет сайта с широка аудитория. Може би съм сбъркал някоя друга цифра, но списъкът, така или иначе, се променя всеки ден.)
Напълно неразбираемо е как ДПС продължава да оказва демонстративна и безскрупулна политическа подкрепа на Делян Пеевски след скандала „КТБ“ при положение, че са известни както съвместната му дейност с Цветан Василев, така и финансирането чрез неговата банка на много от проектите на Делян Пеевски, неговата майка и свързани с тях лица. Наистина може да няма отпуснати необслужвани кредити от КТБ директно на Делян Пеевски, които да го свързват с банката, но по никакъв начин няма как да се зачеркне ноторно известната му връзка с бившия ѝ мажоритарен собственик. Питам се само какво още е необходимо на ДПС, за да се опита да се раздели със своя „супергерой“. Може би се изчаква да навърши възрастта на предишния „супергерой“ Христо Бисеров, за да го скрият окончателно от обществото.
ДПС – в паралелния свят на еднопартийния монопол и етнически контролирания вот
По отношение на изборните си резултати, ДПС е наистина уникален политически феномен. Пред очите ни тази проевропейска и проатлантическа партия, създадена да защитава правата и свободите на всички български граждани, деградира до една от най-мощните клиентелистки и олигархични партийни структури в България, която защитава единствено правата и свободите на Делян Пеевски и неговото обкръжение. При тези условия би било напълно нормално да се очаква рязко спадане на електоралната подкрепа за ДПС. Но напълно изненадващо за нормалната политика, колкото по-негативна е обществената оценка за коалиционните управления с участие на ДПС, толкова по-висока и по-стабилна става електоралната му подкрепа при следващи избори. През годините на прехода изчезнаха безславно десетки, ако не и стотици политически партии, сринаха се най-мощните движения на прехода СДС и НДСВ и на практика отпаднаха от политическия ни кръгозор, но не и ДПС.
Добре известно е, че разликата между българския етнополитически модел и други интеграционни модели на малцинствата се крие във формата на политическо представителство на турското малцинство – не чрез привилегии, позитивна дискриминация и предварително определени квоти за участие в изпълнителната и парламентарната власт, а единствено чрез изборните резултати в свободни и честни национални и местни избори. И точно тук, в свободното изборно участие, се крие основната клопка. Защото целенасочено и методично, стъпка по стъпка, ДПС превръща етнически мотивирания вот в контролиран и установява пълен монопол върху турската общност, а след последните избори на 5 октомври е на път да монополизира и ромската.
Ето какво пише Александър Маринов в статията си „Ромизацията“ на ДПС – механизми и рискове: „Анализът на резултатите на ДПС на изборите на 5 октомври показва, че значителното подобрение на позициите му се дължи изключително на рязкото повишаване на гласовете от секции с преобладаващо ромско население. Според някои социологически агенции, ДПС е безапелационен лидер от гледна точка на ромската подкрепа – почти 45% от ромите са гласували за движението, докато за втората сила в класацията (БСП) са гласували едва 17% от ромската общност. Това е единственото разумно обяснение за рязкото засилване на електоралното влияние на ДПС в Северозападна България и в други райони, където няма етнически турци. Трябва да се прибави и още една странна промяна – нарастването на подкрепата за ДПС при гласуването в редица страни от Централна и Западна Европа, и то именно на места, където са концентрирани компактни маси емигранти от ромски произход.“
И по-нататък: „Трудно могат да се посочат и някакви по-значими политики, инициирани и реализирани от ДПС, които да са решили или поне сложили началото на решаването на някои от най-острите проблеми на малцинството. Като прибавим дълбоката му недоверчивост към светли обещания в неопределено бъдеще време и афинитета към актуални и материално-осезаеми стимули, ясно ще да е, че пружината, вдигнала високата вълна на ромската подкрепа, със сигурност е от друг характер.“
Предполагам, никой не си прави илюзия, че за ДПС гласуват възторжени партийни членове и последователи, привърженици и симпатизанти от турската общност, които френетично подкрепят политиката на десетилетно обвързване с бившите комунисти, палачите от т. нар. „Възродителен процес“. Така че, едва ли можем да говорим за мотивиран етнически вот. От друга страна, дълбоко съм убеден, че в България няма човек, който да даде гласа си по политически убеждения за Делян Пеевски. Фактът, че като водач на листа той печели мандат за ДПС в градове, като Стара Загора (с 14 938 гласа) и Пазарджик (с 17 348 гласа), е може би най-доброто доказателство за контролиран етнически вот и в турската, и в ромската общност. Очевидно ДПС постига отличните си изборни резултати с правене на политика в един паралелен свят, в който нищо не се е променило от времето на комунизма – свят с еднопартийна система и задължително гласуване „за“.
В рамките на ЕС България е страната с най-голямото исторически традиционно турско етническо малцинство, което не е формирано в резултат на съвременни имиграционни процеси, затова неговото участие в политическия живот се следи с огромен интерес. Според резултатите от последното преброяване на населението, през 2011 г. турската етническа група е втора по численост след българската – 585 024 души с дял от 7,94% от населението.[3] Трима от четиримата евродепутати на ДПС са представители на турската общност, като Филиз Хюсменова е зам.-председател на АЛДЕ групата в ЕП. Ако искаме обаче наистина да европеизираме политическата си култура и да повишим почтеността на изборния процес, е задължително да се положат най-добронамерени усилия за преодоляване и разбиване на монопола на ДПС върху етнически мотивирания вот на турската общност. В крепостите на ДПС се чувства въпиюща нужда от политически плурализъм, за да могат представителите на турската общност да разкрият себе си в условията на истинска многопартийна конкуренция.
Тук е мястото обаче дебело да се подчертае, че не само ДПС носи отговорност за монополизиране на етническия вот. Виновни са всички партии, които активно участват в политическия живот, особено по-големите и по-влиятелни от тях. В условия на политически плурализъм, свободна многопартийна конкуренция и всеобщо избирателно право, единствено от партиите зависи колко и кои представители на малцинствата ще включат на избираеми места в кандидатските си листи и сред кои социални, религиозни, етнически и възрастови групи български граждани ще провеждат активна кампания и ще търсят и печелят своите избиратели. Това е въпрос на стратегия, тактика, ценностна ориентация, програма, членски състав, организиране на предизборните кампания и преди всичко – на начин на правене на политика, но не и на етнически модел…
Напълно неразбираемо е защо влиятелните партии не създават активни структури в общините с преобладаващо турско население, не търсят и не издигат там избираеми кандидати и дефакто не правят никаква кампания. Каква е вината на ДПС, че десетките други партии, които се явяват на изборите, примерно, в Кърджали, разпиляват гласовете си и не са в състояние да си взаимодействат, особено на общинските избори, като издигат и подкрепят общи кандидатури за кметове и общински съветници?
Искрено се надявам, че най-малкото Реформаторският блок, в който е и партията на Корман Исмаилов, ще обърне внимание на тези толкова важни въпроси и ще развие нова и модерна стратегия за работа в районите със смесено етническо население. Крайно време е да се премахнат наслоенията в обществото, че малцинствените общности са източник на безименни електорални единици, чийто вот може да бъде лесно контролиран или купуван. Първа стъпка в тази насока биха могли да бъдат промените в избирателния кодекс и провеждането на референдум за задължителното гласуване. Ако то бъде въведено, не само ще се отрази положително на нормализирането на изборните резултати, но ще постави и всички партии при равни условия, включително и ДПС, което разчита на „задължителното“ гласуване още от самото си създаване.
Вместо заключение
Каквото и да се говори днес за ДПС като политическа партия, колкото и аргументирано да се критикуват публичните политики на партийното ръководство на движението, тези критики не трябва да се пренасят нито върху избирателите на ДПС, нито върху турската, нито върху ромската етнически общности като цяло. Колкото и да се сериозни обвиненията към партията като клиентелистка, живееща в един паралелен свят на еднопартийния монопол и етнически контролирания вот, те в никакъв случай не трябва да се етнизират, за да се настройват изкуствено българи срещу турци или роми.
ДПС съвсем не е самотна партия в своя клиентелизъм и съвсем не е някакво „етническо“ изключение в политическия ни живот. Този стил на правене на политика е плод на типично българския преход, представляващ странна смесица от опити за провинциална модернизация и нестанала декомунизация. Раздаването на обществени длъжности и направляването на ресурси към собствените политически поддръжници се смята у нас за нещо не само нормално, но и задължително.
За да запази своето значение и огромна политико-културна стойност и в бъдеще, особено след очакваното ни приемане в Шенген, българският етнополитически модел трябва колкото се може по-бързо и ефективно да се откъсне от влиянието на ДПС, като придобие граждански непартиен характер и се реформира в съзвучие с непрекъснатите промени в общоевропейската политика по отношение на интеграцията на етническите общности, независимо от техния произход и време на заселване в съответната страна. Това е особено важно, когато днес сме изправени пред сериозното предизвикателство на задълбочаващите се проблеми с бежанците. Очевидно ни очаква много сериозен преход от традиционни малцинства към имиграция. Готови ли сме за него?
Бел. ред. В статията авторът изразява личната си гражданска и политическа позиция и не ангажира по никакъв начин фондация „Фридрих Науман“, за която е работил до края на 2013
Материал на в. „Култура“
[1]http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/11/01/2403405_ istoriia_na_komunizma_v_rumuniia_-_uchebnik/
[2] Франсис Фукуяма, Двете Европи, http://www.librev.com/index.php/--/1699-2012-07-20-10-44-00
[3]http://censusresults.nsi.bg/Census/Reports/2/2/R9.aspx
