В началото на всяка политическа година, една от най-важните дискусионни теми е за свободата и властта. Тема, която става все по-болезнена и дори драматична. Не само за България, но и за ЕС и Евроатлантическата общност като цяло, 2016 г. е предварително обременена с много неизвестни. Никога след падането на Берлинската стена и рухването на комунизма, Европа не е преживявала толкова разтърсващи проблеми, с каквито се сблъсква днес. Въпреки войните и етническите прочиствания, с които се разпадна бивша Югославия, 90-те години бяха години на еуфория, възход и надежда. Те откриха пътя към европейската интеграция и доведоха до разширението на ЕС и НАТО на изток до границите на Русия.
Днешните събития обаче, свързани с цунамито от бежанци и мигранти, ислямисткият терор, проблемите около гръцката дългова криза и не на последно място последиците от агресивната политика и пропагандния натиск на Русия доведоха до надигането на популистки и антиевропейски политически сили, до връщане на граничния контрол на много места и дори до взаимни обвинения между правителствата на страните членки в ЕС.
С риск да се повторя, ще припомня, че свободата нито е „дадена от Бога“, нито е принцип на някакъв изначален „закон за човешката природа“. Според изискванията на конкретната политика, свободата може да бъде развита и гарантирана като ценност единствено от едно добро държавно управление. За огромно съжаление обаче, в самия Европейски съюз набира скорост разпространението на идеята за „нелибералната демокрация“, която представлява огромен риск за свободата с непредвидими последици. Концепция, която събира все повече привърженици и у нас.
Неслучайно на кръгла маса в Пловдивския университет на тема „Правното образование“ с участието на френски лектори, посланикът на Франция у нас Н. Пр. Ксавие Лапер дьо Кабан подчерта, че „демокрацията може да бъде само либерална“. Според него, „държавно управление, което претендира, че всеки може да бъде лишен от свобода в името на народната воля – един образ, който почива на митичното единство на общността, престава да се стреми към постигането на целта на демокрацията, която е свързана с осигуряването на справедливост, следователно престава да бъде демократична“.[1]
Затова и единственият ясен политически критерий за оценка на една държавна власт остава отношението към свободата! Еднозначният отговор на ключовия въпрос дали се насърчава или ограничава свободата би трябвало да служи като най-надеждния „стрес“ тест за политики, доктрини и правителства. Или с други думи, нужен е качествено нов информиран анализ на темата за свободата и властта и то не при закритите врати на партийна и институционална непрозрачност, а при широката публичност на гражданското общество.
Без принципите и правилата на правовата държава, които не допускат произволна и безконтролна власт нито на държавните институции, нито на други организации или лица, свободата просто не би била възможна. Ако депутатите, министрите, държавните служители, съдиите, прокурорите или представителите на местната власт могат да си позволят по своя преценка други правила на публично поведение извън тези на законовия ред, това би представлявало огромен риск за свободата. А точно това се случва(ше) в България през последните години.
Нима не е учудващо, че политическите коментари и анализи на темата за свободата са толкова епизодични, че просто могат да бъдат пренебрегнати. През последните години като че ли думата „свобода“ изчезна от политическите и медийните дебати. Говори се и се пише за какво ли не – за липса на върховенство на закона и разделение на властите, за потъпкване на институционалната демокрация, за корупция, олигархия и олигархично-корпоративни политически модели, но не и за свобода. И това съвсем не е случайно.
Добре известна е максимата на Имануел Кант: „Човек е свободен, ако той не трябва да се подчинява на никого, освен на закона.“ Но дори и когато гражданите се подчиняват единствено на приетите закони, свободата им продължава да бъде застрашена, тъй като законодателната дейност в България е свързана с огромни вътрешни противоречия и зависимости. Границата между управляващи и опозиция става все по-размита и твърде лесно закони и законопроекти могат да се променят и модифицират чрез формирането на плаващи конюнктурни мнозинства. Едва ли има друга страна в ЕС, в която фундаментално важни закони да могат да бъдат напасвани на различни икономически и политически интереси с такава удивителна лекота и безотговорност.
Както се оказа, статуквото триумфира безапелационно и през 2015 г. Законът за предотвратяване на корупцията сред лица, заемащи висши публични длъжности, известен като Законът на Кунева отпадна още на първо четене и не беше приет от парламента. И цялата власт по противодействие на корупцията си остана така, както си беше – концентрирана при главния прокурор. Не трябва да забравяме перфидния начин, по който бе бламирана най-сериозната инициатива на Плевнелиев за обединение на нацията – референдума за изборна реформа. Да не говорим за задкулисните договорки, с които бе отхвърлено ветото на президента върху Закона за военното разузнаване. И още, и още, и още…
Приетите през декември конституционни поправки, които с един замах обезсмислиха същността на съдебната реформа и скандалите от последните дни около политическите зависимости на ВСС ни показаха за пореден път колко деликатни, болезнени и нерешими проблеми по темата за свободата и властта ни очакват и през тази година. На този песимистичен фон ще завърша с едно изключително интересно от днешна гледна точка разсъждение по темата „Свободата и властта“ на големия български литературен критик Кръстьо Куюмджиев (1933 – 1988).
През 2015 г. бе публикуван тематичният брой на Литературен форум „Памет за Кръстьо Куюмджиев“, подготвен със спечелен проект от конкурса на Национален фонд „Култура“ за подкрепа на издаването на българска критическа литература във всички области на изкуствознанието и културологията. В него за първи път „бял свят“ виждат различни непубликувани ръкописни бележки на автора под формата на наблюдения, размисли и идеи, събрани в „Тетрадката“ и предоставени от съпругата му Здравка Куюмджиева.[2] Ето с малки съкращения това забележително прозрение, записано на 21 август 1978 г., което не се нуждае от коментар:
Жаждата за власт – това е жаждата за свобода. Няма по-силен инстинкт у човека от инстинкта към свободата. Колкото по-голяма власт притежаваш, толкова по-малко ограничения търпиш. Разбира се, това е най-уродливата форма на свободата, свобода с главата надолу. Това е черната сестра на свободата. Но нашият разсъдък не може да си представи свободата освен като произвол, като липса на ограничения, независимо дали тези ограничения идват отвън, или си ги налагаме сами. Могат да се посочат милиони примери от историята – човек е готов на всичко заради властта. Съдейки по аналогия, можем да кажем – човек е готов на всичко заради свободата. …Но нашият беден разум не може да си представи как можеш да бъдеш абсолютно свободен и в същото време абсолютно морален. Това не е по силите му.
[1] „Посланик дьо Кабан: Няма нелиберална демокрация“; http://bgnes.com/bylgariia/politika/4399070/
[2] Кръстьо Куюмджиев: „Тетрадката“; Литературен форум, бр. 1 (551), 2015 г., тематичен брой „Памет за Кръстьо Куюмджиев“
