Измина почти месец от церемонията в Страсбург, на която официално бе даден стартът на българското шестмесечно ротационно председателство на Комитета на министрите на Съвета на Европа. За България това е второто председателство след 1994 г. Между най-важните приоритети, представени от външния ни министър Даниел Митов, са защитата на европейските ценности за обединение и сътрудничество, демокрация и върховенство на закона. Като основни задачи се открояват укрепването на защитата на правата на децата, достъпа на младите до изкуството, свободата на медиите и защитата им от външни влияния. България си поставя за цел приемането на допълнителния протокол към конвенцията за предотвратяване на тероризма. Българското председателство се провежда под девиза: „Съединението прави силата“. Ето и неговото лого, което ще бъде поставено на всички трамваи в Страсбург:
В рамките на председателството, на 27 ноември в София се проведе заседание на Постоянната Комисия на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), която действа от името на Асамблеята между пленарните сесии. Членове на комисията са председателят и заместник-председателите на Асамблеята, председателите на политическите групи, ръководителите на националните парламентарни делегации на страните членки и председателите на комисии.
Единодушно бе приета декларация за препотвърждаване на ценностите и принципите на европейското единство и сътрудничество и бе отправена покана за свикване на среща на държавните глави и ръководителите на правителствата на страните-членки, които да обсъдят конфликтната ситуация в Европа и възможните съвместни мерки, които би трябвало да се приемат. Тази среща на най-високо равнище ще бъде четвъртата в историята на Съвета на Европа в този формат. Декларацията бе представена от г-жа Джема Грозданова от ГЕРБ, ръководител на българската делегация в ПАСЕ, която е и вносител на проекта.
В календара на българските инициативи, до края на годината се очакват още няколко събития, като най-важното от тях е Заседание на Бюрото на Конгреса на местните и регионални власти на Съвета на Европа, което ще се проведе на 10 и 11 декември 2015 г. Организатори ще бъдат Министерствата на регионалното развитие и благоустройството, и на външните работи заедно с Националното сдружение на общините. Учудващо е, че тези изключително важни и позитивни за България събития се отразяват най-вече формално от официалните сайтове на ангажираните институции и на практика не предизвикват никакъв сериозен дискусионен интерес в медиите и социалните мрежи. Чудесните разговори на Ирина Недева с Лъчезар Тошев и Джема Грозданова по БНР[1], [2], [3] и някои епизодични публикации бяха сред малкото щастливи изключения. А както е добре известно, изключенията само потвърждават правилото.
В същото време портретът на премиера, изработен в Китай с техники, които създават „триизмерен блестящ образ“ и сагата в съдебната система с „двете каки“ бяха медийно разнищени отпред назад и отзад напред в типичния за публичното ни дискусионно пространство перверзен стил ала „Биг Брадър“. От една страна теми като „приятелският огън“ срещу президента Плевнелиев, войната на задкулисието срещу реформаторските министри и ключовата съдебна реформа, бюджетните заигравки и свързаните с тях протести, както и оневиняването на Христо Бисеров се преекспонират ежедневно за щяло и не щяло, и то често напълно манипулативно в зависимост от интереси на различни партии, икономически кръгове и медии. От друга, Съветът на Европа като че ли изобщо не съществува в медийното пространство и то в толкова важен момент за международния ни авторитет, когато председателстваме за втори път Комитета на министрите на тази най-стара общоевропейска организация.
Колкото и невероятно да изглежда на пръв поглед, но се оказва, че много хора, най-вече младите, дори и студенти, и членове на младежки партийни организации нито познават дейността на Съвета на Европа, нито се интересуват от т.нар. „Голяма Европа“ с 47 страни членки (за разлика от Европейския Съюз с 28 страни членки), която работи за европейската интеграция в областта на правото, човешките права, демократичното развитие и културното сътрудничество. И всичко това се случва точно в най-критичния период за единството на Европа през последните години. Период, в който европейските ценности са поставени на карта от нарастващите проблеми, свързани с борбата срещу тероризма, с притока на бежанци и с търсенето на нови отговори на фундаменталната дилема, кое е по-важно – свободата или сигурността.
Стига се дори до там, че често изобщо не се знае, че Съветът на Европа не е институция на Европейския съюз, че Съветът на Европа, Европейският съвет и Съветът на Европейския съюз са три различни структури. Да, наистина Съветът на Европа няма оперативни програми за европейско финансиране, няма еврозона и Шенгенско пространство и не извършва законодателна дейност, но създава и разработва редица харти, стандарти и конвенции с ключово политическо значение, които сериозно подпомагат сътрудничеството между европейските държави.
И нещо повече, неговите най-важни институции – Европейският съд по правата на човека, прилагащ на практика Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и Съветът на европейската фармакопея, който поставя стандартите за фармацевтичните продукти в Европа, имат огромно практическо значение, без което европейската интеграция би била немислима. Да не пропускаме и огромната ключова роля на Европейската комисия за демокрация чрез право, т.нар. Венецианска комисия, консултативен орган по конституционно право на Съвета на Европа, създаден през 1990 г. Макар и твърде недостатъчни, положителните промени в българската правораздавателна система, се дължат до голяма степен и на нейните препоръки през годините на прехода.
Последният пример е от октомври тази година, когато Венецианската комисия подкрепи предложените промени в Конституцията на България и препоръча те да не спират дотук.[4] Отбелязва се, че няма единен модел на самоуправление на съдебните системи, но комисията подкрепя категорично разделянето на Висшия съдебен съвет на две колегии, съдийска и прокурорска, за което апелира от години. В частта за съдебната власт на становището се препоръчва министърът на правосъдието да може да участва в номинацията на главен прокурор, но не и на председатели на върховните съдилища. По този начин директно се поощрява правителството да бъде заинтересувано открито от качествата на кадрите, които оглавяват държавното обвинение.
Поради криворазбрани партийни интереси и лоша образователна политика, но най-вече поради сериозни дефицити в европейската ни политическа култура, голяма част от днешното младо поколение, родено около 1989 г. няма нито необходимата информация, нито може да оцени огромното значение на приемането ни в Съвета на Европа за коренната промяна във външната ни политика и за излизането ни от дълбоката международна изолация, в която се намирахме по време на комунистическия режим. Ние бяхме приети на 7 май 1992 г. като 27 пълноправен член, непосредствено след Унгария, Чехословакия и Полша. Като се има предвид, че впоследствие Чехословакия се раздели на две държави, които трябваше отново да кандидатстват за членство, България бе третата по ред бивша комунистическа държава, приета в тази толкова авторитетна международна организация. Първите нови страни членки след нас – Словения, Литва и Естония бяха приети чак една година по-късно, а Латвия и Румъния – повече от две години по-късно. Да не говорим за страни като Хърватска, Сърбия, Македония или пък Русия и страните от Южен Кавказ. Като погледнем, че днес страните-членки са вече 47, можем спокойно да кажем, че ако за ЕС успяхме да хванем последния влак, то за Съвета на Европа успяхме да се качим още в първия…
Погледнато от дистанцията на времето, приемането ни в Съвета на Европа бе първият ни сериозен външнополитически успех след 1989 г. Като се има предвид, че критериите за членство са свързани с провеждането на свободни многопартийни избори, с гарантирането на общочовешките, гражданските и малцинствените права и с осигуряването на свободата и независимостта на медиите, няма съмнение, че заслугата бе на Съюза на демократичните сили (СДС). Ако СДС не бе спечелил парламентарните избори през 1991 г. и президентските през 1992 г., и не бе поставил началото на едно принципно ново демократично законодателство и една модерна европейска политика, нещата можеха да се развият по съвсем различен начин…
Още в началото на 1992 г. по предложение на правителството на СДС бе създаден координационен съвет по участието на България в дейността на Съвета на Европа, в който членове-координатори бяха представители на всички заинтересовани министерства и институции. Веднага след приемането ни през май същата година бе приета и национална програма за участието на страната ни в дейността на Съвета на Европа, обезпечена със средства от бюджета. Съгласно тези програми непрекъснато се провеждаха експертни срещи, семинари и кръгли маси по различни проблеми. Особено важни бяха въпросите по привеждане на българското законодателство в съответствие с изискванията на Европейската конвенция за правата на човека, която 36-то Народно събрание ратифицира на 31 юли 1992 г.
Тъй като имах високата чест да бъда първият ръководител на българската делегация в (ПАСЕ), сигурно ще бъда пристрастен в оценките си, но според мен най-голямо политическо значение от всички структури на Съвета на Европа има точно Парламентарната асамблея. В нея дискусиите и обмяната на мнения са напълно свободни и не страдат от условностите на дипломацията. Правомощията на ПАСЕ да разследва, препоръчва и консултира имат значителна тежест в контекста на европейската политика. Европейският парламент и Европейският съюз като цяло, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) и други международни институции често се позовават на данните, резолюциите и препоръките на ПАСЕ, особено в областта на човешките права, на правното и културно сътрудничество.
Блестящ пример в този дух е изключително популярната Резолюция 1481 на ПАСЕ за международно осъждане на тоталитарните комунистически режими. Тя е приета на 25 януари 2006 г., като по този начин ПАСЕ става първата международна организация, осъдила ясно и категорично престъпления на тоталитарните комунистически режими. Малко известен факт е, че идеята за международното осъждане на комунизма е българска. Тя се ражда през 2003 г. на остров Персин (най-големият лагер за политически затворници край Белене при комунизма), където репресираните провеждат традиционно поклонение за жертвите на комунистическия режим. Тогава депутатът от СДС и член на ПАСЕ Лъчезар Тошев се ангажира да постави в асамблеята въпроса за международното осъждане на престъпленията на комунизма и става инициатор и участник в приемането на резолюцията. През 2009 г. резолюцията е подкрепена и с резолюции на Европейския парламент и Парламентарната асамблея на ОССЕ, както и с решение на 41-то Народно събрание.[5]
Едни от най-важните теми, по които работехме през 1992 – 1994 г., бяха положението на Балканите и войната в бивша Югославия, проблемите на ембаргото срещу Сърбия и Черна гора, усъвършенстването на механизма на контрол върху спазването на конвенцията за човешките права, сигурността на атомните електроцентрали в бившите комунистически страни, парламентарния контрол върху Европейската банка за възстановяване и развитие, необходимите промени в статута на Съвета на Европа, както и приемането на нови страни членки на организацията. Голямо постижение за нас бе признаването на Македония от Съвета на Европа чрез даването ѝ на статут на специален гост. Не без гордост искам да обърна внимание на високата оценка за българската балканска политика през тези първи години на прехода. Политика, която в повечето случаи бе далеч по-европейска от тази на нашите съседи.
И това съвсем не бе случайно. Само няколко години след приемането ни в Съвета на Европа, ние вече бяхме политически конкурентноспособни на нашите колеги от старите страни членки. Макар и нова политическа сила, СДС бе разбрал простата истина, че мажоритарният елемент в политиката не се определя от избирателната система, а от качествата на личностите в политическите партии. В Съвета на Европа бяха изпратени не „заслужили“ партийни активисти, а нестандартни, качествени, компетентни и изявени личности, споделящи европейските ценности.
Такива личности бяха моите колеги от СДС, членове на българската делегация в ПАСЕ – Васил Гоцев и Лъчезар Тошев. С ентусиазма си, с който защитаваха каузата на българската демокрация, с авторитетното си професионално участие в специализираните комисии, с пристрастието си към новата ни европейска политика и с безупречната си езикова подготовка те представяха успешно не само новото политическо лице на България, но и превъзходството си над „професионалистите“ от съветските дипломатически школи.
Дългогодишната кариера на Васил Гоцев премина през 3 народни събрания – 36-то, 37-то и 38-то, а на Лъчезар Тошев през 6 – от 36-то до 41-то. От 1997 до 1999 г. Васил Гоцев бе министър на правосъдието и правната интеграция в правителството на Иван Костов, а от 2001 до 2011 г. бе съдия в Конституционния съд от квотата на Народното събрание. От 1992 до 2005 г. Лъчезар Тошев бе член на ПАСЕ, като от 1998 до 2000 г. бе неин вицепрезидент, от 1997 до 2001 г. – ръководител на българската делегация. През 2006 г. е награден с медал „За заслуги“ на ПАСЕ и получава статут на почетно асоцииран член на Асамблеята. През 2013 г. е награден с рицарския кръст на унгарския орден „За заслуги“ от Президента Янош Адер. И нещо повече! На всички, които се интересуват информационно, политически и експертно от дейността на Съвета на Европа, препоръчвам личния блог на Лъчезар Тошев. Заслужава си! Особено в тягостната медийна среда, в която живеем.
Тук е мястото да изразя и огромното си уважение към Светлозар Раев (1927 – 2008 г.), най-светлата българска личност, свързана със Съвета на Европа. През 1992 г. той става първият български посланик към Съвета на Европа, на който пост остава до 1998 г., като играе важна роля при първото българско председателство на Комитета на Министрите на Съвета на Европа през 1994 г. От 1999 до 2001 г. е посланик на България при Светия Престол в Рим и при Малтийския орден. Убеден демократ, преминал през концлагерите Куциян и Бобов дол и дългогодишна политическа емиграция, творческа личност с огромна ерудиция и култура, Светлозар Раев остава в историята на европейската политическа мисъл със своята инициатива от 1992 г. „Права и отговорности“, за чието успешно реализиране работи в продължение на много години. На 7 май 1999 г. в Будапеща, Комитетът на Министрите приема „Декларация и Програма за обучение в демократично гражданство основано на правата и отговорностите на гражданите“, а през 2010 г. Съветът на Европа приема Харта за образованието в демократично гражданство и образованието за човешки права. Благодарение на Светлозар Раев, цялостният процес, довел до приемането на тези значими европейски документи става известен като „българската инициатива“.
Не би трябвало да забравяме, разбира се и Иван Станчов, внук на известния дипломат и политик Димитър Станчов. От 1991 до 1994 г. е посланик на България в Лондон и първи български посланик в Република Ирландия. През 1994 – 1995 г. е външен министър в служебното правителство на Ренета Инджова и в това си качество председателства Комитета на министрите на Съвета на Европа по време на първото българско ротационно председателство.
Никога не съм си представял, че четвърт век по-късно, когато вече сме членове на Европейския съюз и НАТО, ще изпитвам такава носталгия към политиката и личностите от първите години на прехода. Но тъй като през последните години ставаме свидетели на безметежно патриотарство и националпопулизъм, излъчван от самозабравили се политикани, нагли олигарси и разюздани русофили, се чувствам принуден да апелирам да изоставим балканския си посткомунистически провинциализъм и да защитим по достойнство извоюваната с толкова усилия европейска и евроатлантическа ориентация и принадлежност към свободния свят.
Сигурно позицията ми на „дисидентстващ пенсионер“, че има реална надежда да се преборим със системните дефицити в политическата култура и институционалния капацитет на българската демокрация, изглежда твърде наивна и идеалистична. Но все пак много бих желал тази статия да помогне за едно по-широко и по-европейско разбиране и медийно отразяване на огромното значение на Съвета на Европа. И то специално на важността за международния ни авторитет на второто ни ротационно председателство на Комитета на министрите на тази общоевропейска институция. Най-малкото, тези шест месеца могат да бъдат успешна част от информационната, медийна и експертна подготовка за 1 юли 2018 г., когато България за пръв път ще поеме ротационното председателство на Съвета на Европейския съюз. Стига да имаме достатъчната политическа култура, компетентност и воля, за да го направим.
[1] „Важно е да припомним първото българско председателство на Комитета на министрите на Съвета на Европа в навечерието на второто, което започва на 10 ноември тази година“; http://bnr.bg/horizont/post/100619903/lachezar-toshev-vajno-e-da-pripomnim-parvoto-predsedatelstvo-na-komiteta-na-ministrite-na-saveta-na-evropa-v-navecherieto-na-vtoroto-koeto-zapochva-na-10-noemvri-tazi-godina
[2] „България поема председателството на Комитета на министрите на Съвета на Европа“; http://bnr.bg/post/100623805/utre-balgaria-poema-predsedatelstvoto-na-komiteta-na-ministrite-na-saveta-na-evropa
[3] „Съединението прави силата“ – лозунг и на Голяма Европа; http://bnr.bg/post/100632500/saedinenieto-pravi-silata-lozung-i-na-golama-evropa
[4] „Венецианската комисия препоръча: Правителството да участва в номинирането на главен прокурор“; http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2015/10/25/2635968_venecianskata_komisiia_preporucha_pravitelstvoto_da/
[5] „Резолюция 1481 на ПАСЕ за международно осъждане на тоталитарните комунистически режими”; http://desebg.com/2011-01-06-11-53-29/1301–14812006-
