През тези дни и месеци отбелязваме 25 години от падането на Берлинската стена. В цяла централана и източна Европа се организират тържества, най-различни международна конференции и форуми, посветени на четвъртвековния юбилей от сгромолясването на комунистическия режим. В България също се провеждат конференции и дискусии по този повод, но въпреки че вече 7 години сме членове на ЕС, продължава да ни обсажда блудкава носталгия към времето на комунизма. Критичното състояние на държавата и обществото се разглеждат като аргумент за това, че преходът се е провалил. Прави се нескопосан опит да се обезсмисли всяка позитивна равносметка за постигнатото и да се реанимират „социалистическите духовни и материални ценности“. Казано по-простичко, истината целенасочено се подменя с полуистини, опашати лъжи и конюнктурни манипулации.
Въпреки крещящия негативизъм, който около датата „10 ноември“ заля медиите и публичното пространство, обективните успехи на България по пътя на извоюваната свобода са вън от всякакво съмнение. Приемането на България в ЕС и НАТО са най-безспорните постижения на българския преход, които заслужено повишиха националното ни самочувствие. Успешната европейска и евроатлантическа интеграция е резултат от една коренно променена, независима и разкрепостена външна политика, вече с двадесет и пет годишна история. Излизането на страната ни от международната изолация по време на комунизма, разработването и прилагането на една нова външнополитическа стратегия и последвалите външнополитически успехи се дължат на систематичните усилия на повечето правителства след 1989 г., преди всичко на Филип Димитров (8.11.1991 – 30.12.1992), Иван Костов (21.05.1997 – 24.07.2001) и Симеон Сакскобургготски (24.07.2001 – 17.08.2005), на постоянно отстояваната евроатлантическа ориентация на техните парламентарни мнозинства, както и на единствената стабилна институция в страната през тези бурни години – президентската, олицетворявана от 1990 г. до началото на 1997г. от д-р Желю Желев, а след него от Петър Стоянов (1997 – 2001). Тук би трябвало да се добавят и положителните моменти във външната политика на правителствата на Димитър Попов (20.12.1990 – 8.11.1991) и Любен Беров (30.12.1992 – 17.10.1994), които можеха да бъдат много по-решителни, ако не зависеха толкова силно от доминираните от БСП парламентарни мнозинства, както и на служебните кабинети на Ренета Инджова (17.10.1994 – 26.01.1995) и Стефан Софиянски (12.02.1997 – 21.05.1997), които управляваха твърде кратко време.
Нека само си припомним, че първи признахме независимостта на Македония, заедно с тази на Хърватска, Словения и Босна и Херцеговина, още на 15 януари 1992 г., с което не само поставихме началото на принципно новата си балансирана балканска политика, но направихме и първата демонстрация на дипломатически действия в духа на европейските стандарти при конфликтна ситуация на Балканите, принцип, който спазваме и до днес.
Още на 7 май 1992 г. България бе приета за 27 пълноправен член на Съвета на Европа, непосредствено след Унгария и Полша и далеч преди страни като Словения, Румъния и трите прибалтийски републики. (Само за информация днес броят на страните членки е вече 44). Този огромен успех бе последван от едно много авторитетно българско председателство на Комитета на министрите на Съвета на Европа от май до ноември 1994 г., започнато от външния министър Станислав Даскалов и завършено от министър Иван Станчов.
Редовното членство на страната ни в ЕС наистина е най-значителният външнополитически успех на правителството на Симеон Сакскобургготски, но подготовката за него започва още от 1990 г. Преговорите за асоциирано членство в съюза започват на 2 април 1992 г., а на 8 март 1993 г. в Брюксел се подписва „споразумението за асоцииране на България към Европейските общности и временното споразумение по търговията и свързаните с нея въпроси“. Това споразумение е ратифицирано от Народното събрание на 15 април с.г. и от Европейския парламент – на 27 октомври, а влиза в сила на 1 февруари 1994 г. Зад тези цифри се крият огромен брой двустранни и многостранни срещи и разговори, продължителна дейност на много правителствени и парламентарни комисии, деликатни преговори за сближаване на законодателството. Усилия, които продължиха през всичките години на преговорния процес.
Многократно бе лансирана тезата, че далновидната българска позиция по военната акция на НАТО в Косово през 1999 г. и активното ни участие в антитерористичната коалиция след 11 септември 2001 са изиграли ключова роля за бъдещото ни пълноправно членство в Организацията на Севроатлантическия договор. Колкото и важна да бе нашата подкрепа на действията на НАТО, тя бе само една брънка от веригата събития, които в логична последователност формираха стратегическата западна оценка спрямо българската външна политика. Тук трябва да се споменат светкавичната и изключително точна реакция на българския президент д-р Желю Желев към опитите за реставрация на комунизма в Русия при военния преврат на 19 август 1991 г., признаването на независимостта на Русия още преди формалното ликвидиране на СССР (22 октомври 1991 г.), цялостната твърда и последователна политика на президентската институция за членство на България в НАТО. Този списък на авторитетни външнополитически ходове може да бъде продължен с позицията на България по отношение на войната в Залива през 1990 г., с подкрепата (отново главно от страна на българския президент) на въздушните удари на НАТО по време на войната в Босна, с участието на страната ни в международната коалиция срещу тероризма под ръководството на САЩ. Високо международно признание получи България и за своята дейност като непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН през 2003 г. и за председателството на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) през 2004 г.
Когато изброявам партиите, правителствата и институциите, допринесли за реализирането на новата външнополитическа стратегия на страната ни, съвсем целенасочено не поставям в този списък правителставата на БСП. В интерес на истината трябва да се отбележи, че в продължение на цялото десетилетие след 1989 г. позицията на БСП по всички стратегически въпроси на външната политика и националната сигурност бе твърде различна от тази на другите парламентарни партии и президентската институция. Нещо повече, по времето на правителството на Жан Виденов (26.01.1995 – 12.02.1997), евроатлантическата ориентация на България бе защитавана при изключително трудни условия, при непрестанен саботаж от страна на външно министерство и при яростната съпротива на социалистическото мнозинство в 37-то НС.
Без съмнение една от най-интересните и злободневни теми на прехода, свързани с политическата култура е кадровата политика в българската дипломация след 1989 г. През всичките тези вече 25 години имах възможността да участвам активно в обществената дискусия за това, какво означава професионализъм в дипломацията и какви дипломати са нужни на страната ни по пътя към ЕС и НАТО. Специално съм обръщал внимание на различни аспекти от тази тема както в книгата си „Между емоциите и реалностите на прехода“, изд. „Изток-Запад“, 2007 г., така и в редица публицистични материали в „Девник“ и „Капитал“, „Сега“, „е-вестник“ и др., както и при участието си в различни дискусионни форуми. Винаги съм се обявявал решително против т.нар. „дипломати от кариерата“ и съм застъпвал убеждението, че за да бъдат успешни коренните промени в приоритетите и ангажиментите на външната ни политика, тя трябва да има и ново личностно и духовно изражение. След 1944г. понятието „дипломат от кариерата“ просто не съществуваше, както и не съществуваше собствена и независима външна политика. Нещо повече, точно в дипломатическото ни ведомство се реализираха стратегиите и програмите за противопоствяне на световната демократична общност и нейните институции, както и за тоталната дезинформация на външния свят за състоянието в България.
Когато в качеството си на ръководител на българската парламентарна делегация в ПАСЕ и член на парламентарната комисия по външна политика, а и по-късно посещавах български посолства зад граница, оставах направо потресен от „зловонието“ в тези „гнезда на интригата и късния социалистически ренесанс“. Заслужава си човек да прочете прекрасния роман на Алек Попов „Мисия Лондон“[1], за да разбере за какво става реч. Днес, разбира се, атмосферата в дипломатическите мисии е до известна степен променена. В дипломацията навлязоха и политически необременени талантливи млади хора, назначени с конкурси, а към министерството на външните работи най-сетне бе създаден Дипломатически институт. Тези положителни промени обаче, засягат предимно ниските дипломатически равнища, а за по-отговорните назначения политическата битка продължава да се ожесточава.
Ако разглеждаме обективно кадровите посланици като кариерни дипломати, които са минали (в продължение на около 15 години) през всички нива на дипломатическата служба, то на тези условия по време на прехода отговаряха единствено дипломатите със значителен трудов стаж още от Живково време. При това положение бях и продължавам да бъда дълбоко убеден, че е много по-логично, политически почтено и най-вече съобразено с националните интереси, за посланици да се назначават нови, изявени личности от политическите, академичните, културните и бизнес среди, които по никакъв начин не са обвързани с дипломацията преди 1989г.
Тъй като, когато съм пледирал за коренни промени в българската дипломация, винаги съм бил обвиняван в субективност и политическа пристрастност, винаги подкрепям аргументите си с един цитат от книгата на Президента д-р Желю Желев „В голямата политика“ в частта „Срещите с Маргарет Тачър“[2]:
„…Онова, което е оставило най-ярка следа в паметта ми от тази среща, беше въпросът за новите лица в дипломацията. Тук г-жа Тачър в прав текст ми каза, че ако искаме на Запад да ни приемат като нови демокрации, трябва да заменим старите номенклатурни кадри в дипломацията с нови лица от демократичните среди. Защото, продължи тя, всичките ви стари кадри ние ги имаме в компютрите си и знаем за всеки от тях какви връзки има с партийния апарат, с вашите специални служби, с КГБ и т.н. Ние просто не им вярваме и не желаем да работим с тях.“
Единствените години на прехода, през които бяха направени сериозни и успешни кадрови промени във висшия ешалон на българската дипломация, бяха двата периодa на управление на страната, когато и премиерът и президентът бяха от СДС – 1991/92г. и 1997/2001г. Особено емоционален и медийно атакуван бе първият период, проведен при изключително яростната съпротива на комунистическата номенклатура, за която външно министерство бе един от основните властови бастиони. За краткото време, през което беше министър на външните работи, Стоян Ганев, една от най-оспорваните политически личности на прехода, вече покойник, уволни огромен брой служители на дипломатическото ведомство. Сигурно е, че уволненията не бяха изпипани юридически, сигурно имаше и драстични закононарушения, и двойни стандарти в избора на уволнените. Но освен правни, съществуват и морално-политически критерии. От позициите, които имах тогава в областта на външната политика, смея да твърдя, че решителната политика на СДС за подмяна на компрометираните дипломатически кадри имаше сериозна международна подкрепа. В този период БСП все още се намираше в дълбока политическа изолация и нейните кадри се приемаха навсякъде по света с естествено недоверие и с нормална за всеки демократ подозрителност. Международните контакти на БСП бяха само епизодични и то плод единствено на протоколна куртоазия. През 1992 г. европейските правозащитници защитаваха правата на покойния Андрей Луканов, на когото бе отнет депутатския имунитет, но никой в България не си правеше илюзии, че същите тези хора биха желали Луканов да бъде посланик в собствената им страна.
Когато говорим за новото лице на българската дипломация, трябва да отдадем заслуженото на президента д-р Желю Желев и на правителството на Филип Димитров, които до края на 1992 г. успяха да назначат значителен брой нови посланици и да извадят страната ни от дипломатическата й изолация. За съжаление, още с идването на власт на правителството на Любен Беров през декември 1992 г., бе наложен мораториум на „уволненията и назначенията във Външно министерство“, което имаше една единствена цел – прекратяване на обновлението на дипломатическите кадри. Две години по-късно, по време на еднопартийното правителство на Жан Виденов, се премина към откровена реставрация в дипломатическото ни ведомство, ръководено от Георги Пирински. Единствената причина, поради която през този толкова мрачен период на прехода, не бяха отзовани повечето нови посланици, се дължи на простия факт, че това не можеше да стане без президентски указ. Или с други думи, между 1994 и 1997 г. президентът Желю Желев остана последната преграда срещу опитите на БСП за тотална кадрова реставрация в областта на външната ни политика. Разбира се, посланическта дейност в различните страни е твърде различна, различни бяха и възможностите на всеки нов посланик. Но без съмнение новите и необвързани с комунистическия режим личности, които оглавиха дипломатическите ни мисии в началото на прехода, промениха коренно излъчването на българската дипломация. Много може да се напише за личните заслуги на Симеон Ангелов, Стефан Тафров, Иван Станчов, Елена Кирчева, Стоян Сталев за развитието на двустранните отношения с Франция, Италия, Великобритания, Швейцария, Германия, за политическия пробив, който направиха Леа Коен и Кирил Маричков старши в отношенията ни с НАТО и Ватикана, за високия авторитет на проф. д-р Боян Ничев и на доктора на Йегелонския университет Яни Милчаков като посланици, съответно в Прага и Варшава. (Тук споменавам само посланиците, за които имам лични наблюдения и разполагам с оценки за тяхната дейност от политици на съответните страни. Повечето от тях продължиха успешната си дипломатическа дейност вече в други столици и при президента Петър Стоянов). Специално бих искал да изразя отличните си впечатления от г-н Светлозар Раев (1927 – 2008), постоянен представител на България в Съвета на Европа, (а по-късно посланик пред Светия Престол), защото името му е по-малко познато. С изключително богатата си и нестандартна обща култура, с европейския си дух и философия, и с оригиналните си идейни проекти Светлозар Раев има огромен принос за европейския авторитет на страната ни.
По време на мандата на президента Петър Стоянов и на правителството на Иван Костов също бяха реализирани някои много успешни некариерни посланически назначения. Отново ще спомена само тези личности, за които имам собствени впечатления и разполагам с политически отзиви и експертни оценки за дипломатическата им дейност. На първо място, разбира се, са великолепните изяви на Филип Димитров като посланик в САЩ и постоянен представител на страната ни в ООН. Много важни и успешни за европейската и евроатлантическата интеграция на България бяха посланическите мандати в Брюксел на Антоанета Приматарова (посланик към европейските общности) и Константин Димитров (постоянен представител на страната ни в НАТО и ЗЕС и посланик в Белгия и Люксембург). Трайни следи в двустранните отношения оставиха и Кирил Калев като посланик в Австрия, Александър Йорданов – в Македония, Ивайло Трифонов – в Белград, както и първият посланик на България в Армения, Иван Иванчев.
При създалата се обаче, след изборите през юни 2005г., уникална партийно-политическа конфигурация (за първи път след 1990г. и президентът, и министър-председателят са представители на БСП) се промени цялостния подход по отношения на дипломатическите назначения. Правителството на Сергей Станишев (17.08.2005 – 27.07.2009) извади от нафталина голям брой от т.н. „дипломати от кариерата“, като за пореден път ги противопостави на „новите лица“ във външната ни политика. Меко казано, смехотворни са твърденията на тогавашния външен министър Ивайло Калфин, а сега вицепремиер в правителството на Бойко Борисов, че няма да има политически назначения на посланици, а ще бъдат предпочетени „кадровите дипломати“. Та нали тук е същността на спора от 1990 г. насам – могат ли да се разглеждат като „неполитически“ посланическите назначения на т.н. „дипломати от кариерата“, в по-голямата си част съветски възпитаници на Московския държавен институт за международни отношения (МГИМО) и на Московската дипломатическа академия.
По чуждестранни випускници на МГИМО България се нарежда на второ място с 653 випускника след бившата ГДР (762), като третото място заема бивша Чехословакия с 471 души. Данните могат да бъдат намерени в интернет страницата на асоциацията на завършилите МГИМО българи, в която членуват 115 човека[3]. Между по-известните московски възпитаници са имена като Петър Младенов, Андрей Луканов, Жан Виденов, Любен Гоцев, Бойко Димитров, Румен Сербезов, Атанас Папаризов, които нямат нужда от специално представяне. Колкото и да е абсурдно, дълги години след началото на прехода, випускниците на МГИМО продължаваха да представляват ядрото на българската кариерна дипломация. Дълги години сред тях имаше десетки бивши и настоящи посланици и ръководители на дипломатически, консулски и търговски представителства зад граница, президентски съветници и секретари, членове на премиерската администрация, както и служители в структурите на ООН, ОССЕ и други международни организации.
След разкриването през 2010 г. на сътрудниците на Държавна сигурност във Външно министерство и в администрацията на президента на републиката, кадровата политика на БСП в българската дипломация се превърна в една от най-скандалните теми, свързани с рецидивите на комунизма в българското общество. Оказа се, че българската дипломация е безспорен рекордьор по брой на служители, свързани със структурите на бившата Държавна сигурност. Над 190 дипломати на висши ръководни позиции (около 40 %) от всички проверени 462 лица са били сътрудници на ДС. Според закона за досиетата са проверени посланиците, генералните консули и зам.-ръководителите на дипломатически мисии. Това е най-високият процент сътрудници на репресивния апарат на бившия комунистически режим от всички досегашни проверки. Досега средният процент се движеше около 10 на сто.
Повечето от обявените са били агенти и секретни сътрудници на Първо главно управление на ДС и на Разузнавателното управление, но има и щатни служители. От всички 192-ма обявени от Комисията по досиетата, 88 и в момента на обявяването са служители на Външно министерство. От тях 33-ма са посланици и постоянни представители, 8 са временно управляващи, четирима са генерални консули, седем оглавяват дирекции в министерството. Няма друга нова страна – членка на НАТО и ЕС, в която (толкова много на брой) дипломати от комунистическо време, едновременно съветски възпитаници и бивши сътрудници на Държавна сигурност, да бъдат на стратегически дипломатически постове. Нещо повече, през 2010-11 г. техният брой е много по-голям, отколкото беше по времето на президентите Желев и Стоянов.
Оказва се, че като социалист, свързан със службите, президентът Първанов (агент „Гоце“) веднага след назначаването си за първи мандат на 22.01.2002 г. методично и целенасочено се обгражда с преторианска гвардия от т.нар. кариерни дипломати, московски възпитаници и сътрудници на ДС. След като стажуват известно време при него, президентът (Гоце) изпраща 5 (петима) от бившите агенти на възлови за политическите и икономическите интереси на страната посланически постове – Андрей Караславов (Чавдар) – в Гърция, Георги Димитров (Антон и Боил) – в Сърбия, Златин Тръпков (Тарасов) – в Холандия, Атанас Павлов (Асенов) – в Швейцария, и Никола Карадимов (Андрей) – в Норвегия. И тъй като в природата нищо не се губи и „агенти при агенти отиват“, той ги заменя с хора от същото котило – Павлина Попова (Сердика), Емил Вълев (Валентин), Митко Николов (Дипломат)… Какво безочие! Дори само да назначиш петима от най-близките си сътрудници за посланици вече е достатъчно скандално, но в конкретния случай става дума за методична и обмислена политика, насочена срещу националните интереси.
Порочната практика за назначаването на посланици, сътрудници на комунистическите тайни служби, беше прекъсната (временно) през януари 2011 г. от кабинета Борисов, веднага след огласяването през декември 2010 г. на имената на близо 200 дипломати с досиета, заемали постове на посланици или генерални консули след 10 ноември 1989 г., като около 40 бяха действащи посланици. Една голяма част от тях бяха върнати по административен път в София от министъра на външните работи Николай Младенов след отказа на президента Георги Първанов да издаде президентски укази за отзоваването им. Нещо повече, парламентът с подкрепата на ГЕРБ, Синята коалиция и независими депутати прие лустрационни промени в закона за дипломатическата служба, според които посланиците, сътрудничили на бившата Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, трябва бъдат освободени от заеманите публични длъжности. Промените бяха обнародвани на 8 септември 2011 г. в извънреден брой на „Държавен вестник“.
За огромно съжаление още в края на ноември същата година Конституционният съд, визиран от 56 народни представители, отмени като противоконституционна промяната в Закона за дипломатическата служба, с която бивши агенти на ДС нямат право да бъдат посланици или да заемат ръководни постове в Министерство на външните работи (МвнР).[4] В решението на КС, прието с 9 гласа „за“ и 3 „особени мнения“ е уточнено, че принадлежността в миналото към структурите на тоталитарните тайни служби не може да бъде основание за ограничаване на конституционни права, и в частност – за забрана за заемане на определена длъжност. Независимо от факта, че в общественото съзнание се е установило отрицателно отношение към органите на бившата Държавна сигурност и нейните сътрудници, конституционно недопустимо е законодателно да се създава презумция за колективна укоримост на определени категории правно регламентирани дейности без установяване на дейността на всяко отделно лице, се посочва в решението.
И все пак след встъпването в длъжност през януари 2012 г. на новия президент Росен Плевнелиев се стигна до едно благоприятно за проблема успокояване на ситуацията, което продължи до идването на власт на тройната коалиция БСП, ДПС и „Атака“, т.нар. „програмно“ правителство на Пламен Орешарски (май 2013 – август 2014). Още със стъпването си в МВнР в края на май 2013 г.новият министър Кристиян Вигенин обяви намерението си да реабилитира сътрудниците на комунистическите тайни служби в дипломацията. Желанието му обаче беше бързо пресечено, този път от президента Плевнелиев, който твърдо заяви, че няма да подписва укази за назначаване на посланици с досиета и по този начин блокира реставрацията, готвена от новото правителство.
Ето какво пише по този повод Христо Христов:[5]
„На Кристиан Вигенин не му остана нищо друго освен да се задоволи с връщането на една дузина агенти на ръководни постове в МВнР, за които не се изисква указ на президента. Освен на най-висшата дипломатическа длъжност в министерството – постоянен секретар, на която назначи агентът на Първо главно управление на ДС Георги Димитров, чиято атестация, дадена му от разузнаването в миналото е достатъчно критична, Вигенин назначи още куп сътрудници на ДС и на Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА като шефове на различни ключови дирекции в Министерството на външните работи.
От общо 21 дирекции в МВнР 12 се оглавяват от агенти на комунистическите тоталитарни служби. Не всички от тях бяха обявени от МВнР, а наскоро външно министерство отказа да представи пълна информация по този въпрос на „Медиапул“ по Закона за достъп до обществена информация. … Голяма част от тях са свързани с дипломати, получили дипломатически постове по време на кабинета Станишев.“
В своя подробен материал на сайта „desebg.com“, който горещо препоръчвам на всички, които ще прочетат тази статия, Христо Христов ни припомня и анализира подробно всичките 12 от демонстративните назначения на Вигенин, които са известни. Голяма част от тях са свързани с дипломати, станали посланици по време на кабинета Станишев и върнати в България с административни решения на министър Николай Младенов. Потресаващото в тези материали не е толкова нечистоплътната политическа биография на тези хора, в която някой едва ли се е съмнявал, колкото подходът на един млад и сравнително непорочен кадър на БСП като Вигенин и то бивш евродепутат, както и на БСП като цяло, които са готови на всичко, за да запазят и окопаят 25 години след 1989 г. в едно външно министерство на една държава, член на НАТО и ЕС напълно дискредитираните агенти на ДС още от времето на студената война… За каква промяна говорим? Всичко е един фарс…
През меките есенни дни в началото на ноември 2014 г., изпълнени с противоречиви емоции около датата „10 ноември“ и 25 -годишнината от падането на комунистическата власт, като че ли бързо забравихме, че само два месеца по-рано отбелязахме 70 години от „9 септември 1944 г.“ А точно тези две дати имат ключова връзка помежду си за разбирането на различните интерпретации на тягостната политическа и духовна криза, която преживяваме в момента.
След като дойдоха на власт с помощта на Съветската армия, само за 5 години, от 1944 до 1949-та, комунистите успяха да сменят радикално политическата система, да избият или да изпратят в лагери и да „въдворят на местожителство“ стотици хиляди хора, да забранят политическите партии и свободните медии, да национализират частната собственост, да отнемат земята на хората и на практика да унищожат или физически, или материално и професионално политическия, военния, икономическия, културния и академичен елит на страната.
През есента на 1989-а в България цареше неописуема еуфория, всички се наслаждавахме на свободата, мечтаехме и вярвахме как СДС за кратко време ще успее да изгони комунистите от властта. Днес, 25 години по-късно, нашата голяма надежда СДС я няма никъде, а преродените чрез децата и внуците си комунисти не само продължават да са навсякъде около нас (и то не само в България), но и чрез неразкъсаната контактна мрежа на ДС се опитват отново и отново да модерират политическите, икономическите и обществените процеси. Семействата на откровени престъпници, взели властта с насилие и убийства, се превърнаха в родове и фамилии с европейски биографии и нотариални актове. Те вече са легитимни по всички европейски правни норми. Понякога наистина имам чувството, че бяхме само един временно необходим фон на процесите, като и в определен смисъл дори допринесохме нещата да се случат точно така.
Защо допуснахме това „корупционно срастване“ между държавата, политиката, олигархичния бизнес и вечно живата ДС, гордиев възел, който така или иначе все по-трудно ще успеем да разсечем… Защо не успяхме да попречим на все по-перфидното и умело манипулиране и режисиране на медийната среда и на заобикалянето на върховенството на закона. С една дума защо не успяхме да постигнем така жадувната от обществото справедливост? И тук ще цитирам отново Христо Христов с няколко пасажа от прекрасния му текст: „Пропуснатите исторически моменти за лустрация в България“: [6]
„Един от нерешените от новия политически елит казуси, свързан с комунистическото минало и прехода към демократична система, е именно приемането и прилагането на решения, които да отговарят на обществените очаквания за справедливост. А проблемът за справедливостта е свързан с понасянето на отговорност от ръководни лица от бившата комунистическа партия и от репресивния апарат на Държавна сигурност.
От тази гледна точка помирението преминава през решаване на въпросите за справедливостта и отговорността. … Основният въпрос при решаването на обществената необходимост от справедливост е могат ли кадрите на бившата комунистическа партия, на казионните организации, както и щатните и нещатни сътрудници на репресивния апарат на БКП да заемат ръководни постове? Този проблем се решава чрез прилагане на лустрация.
В България обаче не e предприета необходимата държавна политика за осъществяване на декомунизация и на лустрация. Липсата на политическа воля и последователност в решенията по тези въпроси е характерен белег за българския преход. Политическа воля липсва и в СДС, политическата сила, която в първите години след смяната на тоталитарната система се обявява за разграждане и скъсването с нея. Характерен белег на конюнктурната политика е, че десните са по-активни в исканията за прилагането на лустрационни механизми, когато са в опозиция и обратното – не са единни и последователни в налагането му, когато са управлявали.“
Ще успеят ли в новото правителство, в което и премиерът, и външният министър са едномишленици с президента и имат, ако не амбицията и волята, то поне разбирането да направят нещо за справедливостта, да изгонят един път завинаги „срамната“ кохорта на ДС от кариерната българска дипломация? Силно се съмнявам и то не само поради решението на КС от края на 2011, но и като гледам съотношението на силите в парламента и преди всичко противоречивия и нестабилен състав на новото парламентарно мнозинство. В него би могло да се постигне съгласие по всичко друго, но не и по отношение съдбата на агентите на ДС. Очевидно ще трябва още да почакаме. Колко дълго не е ясно, но все пак след около 15 години ще имаме ново поколение кариерни посланици, с които сигурно ще се гордеем. Стига да членуваме все още в Европейския съюз, а да не са ни преместили в Евразийския…
София, 13 ноември 2014 г.
[1] Алек Попов, Мисия "Лондон", изд. Звездан, 2001 (второ издание)
[2] Желю Желев, "В голямата политика", книгоиздателска къща "Труд", 1998, стр.205
[4]http://www.vesti.bg/bulgaria/politika/sydyt-otmeni-lustraciiata-v-diplomaciiata-4329151
[5]http://desebg.com/2011-01-12-14-12-36/1628-2013-12-30-13-59-23
[6]http://desebg.com/2011-01-06-11-52-19/79-2011-02-01-00-13-56
