Дискусии – България

На 9 май1950 г. френският външен министър Робéр Шумáн предлага обединението на производството на въглища и стомана между Франция и Германия. Тази дата се смята за рожден ден на ЕС, а от 1985 г. се празнува като „Ден на Европа“. Днес в ЕС членуват 28 държави, една от които е България. И това съвсем не е някаква случайна флуктуация в процеса на европейска интеграция. Никой не дава такова членство като специален подарък, за това бе нужно да бъдат изпълнени сериозни политически и икономически критерии (от Копенхаген 1993 и Мадрид 1995).[1] И ние все пак ги изпълнихме, макар и с някои дефицити. Поне по време на подписването на договора за присъединяване към ЕС през април 2005 г. изглеждаше, че имаме капацитета да наваксаме закъснението.

Да, в интерес на истината ние успяхме да скочим едва през „последната“ врата в „последния“ вагон на европейския влак. Но въпреки това, този успех не трябва да се подценява от никого, най-малкото от „хора на оплаквачките“, който залива с мътна пяна и без това истеричната медийна и политическа среда. Не може преходът да е напълно неуспешен, а ние да сме членове на ЕС. Стойността на това забележително постижение изпъква особено днес, на фона на драматичните събития в Украйна и нарастващите проблеми с по-нататъшното разширение на ЕС на изток.

Да, проблемите на адаптация наистина са огромни, а напоследък изглеждат и непреодолими. При приемането на България и Румъния през 2007г., на двете страни бе наложен уникален „механизъм за сътрудничество и проверка на ЕС в сферата на правосъдието и върховенството на закона.“ [2] Този механизъм не позволява директно пряко сравнение с другите страни членки на ЕС. Но „Индексът на настигане“, който използва индикатори за сравнение, близки до проблемната област по „върховенство на закона и корупция“, показва, че България е на последните места в Европа.[3]

Очевидно това се дължи от една страна на „корупционното срастване“ между държавата, политиката и олигархичния бизнес, гордиев възел, който и до ден днешен не може да бъде разсечен. От друга страна все по-перфидно и умело се манипулира и режисира медийната среда и се заобикаля върховенството на закона. Комунистическите субкултура и манталитет продължават да властват в различни сфери на обществения ни живот – като примитивен егалитаризъм, като непоносимост към успелите и различните, като любов и омраза, мазохистична любов към Русия или по-точно към нейната „силна Ръка“ и още по-силна мафия, и омраза към цигани, турци, а вече и към сирийци, но преди всичко към спазването на писаните и неписани европейски правила.[4],[5]

Подобни комунистически рецидиви завладяват не само България. В различна степен са засегнати и новите страни членки „отличнички“ от централна Европа. Различни популистки, националистически и екстремистки турболенции тресат дори и водещи представители на „стара Европа“. Очевидно радикалната смяна на икономическата и политическата система и дори дългогодшната европейска и евроатлантическа интеграция не са достатъчни за оформянето на нови демократични и стабилни отношения и общоевропейска идентичност. Удовлетворението от свободата и демокрацията, както и от принадлежността към евроатлантическото политико-културно пространство ще се установи едва тогава, когато хората сами проявят разбирането, инициативата и желание да го изживеят. В случая става дума за упражняването на принципно нови норми на общуване в различните плоскости на политиката и гражданското общество, става дума за изразяването и защитата на собствените интереси, за съзнателното развитие на една нова, европейска политическа култура. Всичко това е дълъг процес, който далеч не е завършен дори в старите страни членки на ЕС и протича с различна скорост в зависимост както от водената публична политика, така и от изходната разлика в културите.

През послените две години отбелязването на деня на Европа, 9 май се оказва в центъра на две много противоречиви предизборни кампании, доминирани от езика на омразата и компроматите – за предсрочните избори за български парламент на 12 май 2013 и сегашната – за предстоящите на 25 май т.г. избори за европейски парламент. Когато започнах да пиша този текст, реших да си припомня статията, която написах за деня на Европа през миналата година. [6] Останах потресен колко актуално звучи тя днес, една година по-късно и то за съвсем друг тип избори. Ето един цитат от тази статия, който не се нуждае от специален коментар. В него съм сменил само датата от 12 май на 25 май и вида на изборите – от „предсрочни парламентарни“ в „европейски“:

„Вчера бе 9-ти май, денят на Европа. До европейските избори остават броени дни. В политическия избор, който ни очаква на 25 май, се преплитат трите основни характеристики на европейската демокрация – свободата, правата и отговорността. Всеки индивидуален политически избор трябва да бъде свободен, мотивиран, ангажиран и отговорен. Такъв подход към демократичния процес превръща човека в гражданин, а българина в европеец и дава легитимност на властта.

Особено хората, които сме преживели най-активните си творчески години при комунизма, трябва да се отнасяме към свободата отговорно, а не непрекъснато да я предлагаме за разпореждане на бивши комунисти, мутри и ченгета. Крайно време е да престанем да проституираме с политическата си плът и да започнем да я отдаваме само срещу споделени ценности. Ще успеем ли на тези избори да не бъдем политически корумпирани и да мобилизараме гражданската си почтеност? Ще се промени ли нещо в живота ни след 25 май? И в каква посока? На ляво или на дясно? Напред или назад? Нагоре или надолу? На изток или на запад?...

...Много сериозен стана текстът, затова нека не губим самоиронията и чувството за хумор. Шегата настрана, но ако се сбъднат прогнозите на социолозите, ни очакват много малко изненади, но в замяна на това, всичките неприятни. ГЕРБ и БСП ще говорят на брюкселски диалект, но ще продължат да се замерят със СРС-та и да си играят на „Тука има, тука нема“. Руският реактор ще бъде доставен, а дали за Козлудуй или Белене – това няма да промени политическите ни зависимости. „Атака“ ще кряка истерично, ДПС ще се държи гордо и невъзмутимо, но и двете ще очакват в „разкрачена стойка“ да (продължат да) участват в управляващата коалиция. И толкоз. Губещи ще бъдем само ние, разбира се, статистите от масовката на политическия театър на несбъднатото гражданско общество....“

Този текст, написан преди една година означава поне за мен само едно, че въпреки нестихващите протести и активизирането на гражданското общество, ние не сме мръднали в политико-културното си и институционално развитие дори и на милиметър напред според метричната система на демократичните европейски ценности. А може би дори и сме се върнали назад... И тук е най-деликатният момент. Ако има някаква нова политическа сила, която все пак има реален шанс да повлияе върху съотношението на силите на предстоящите европейски избори, то това е коалицията на Николай Бареков. С тази формация според мен са свързани най-големите рискове и опасности за европейското бъдеще на България.[7] За пореден път политическата и медийната среда се покриват с лепкав радикален популизъм и евтин национализъм, най-подходящия терен за една цинична и безмилостна компроматна кампания. От самото начало на прехода следя или участвам във всички предизборни битки, но никога не е е имало нова политическа формация, която да води предизборната си кампания с такъв огромен финансов и медиен ресурс. Връщам се преди ден от Сливен с автобус и всеки втори билборд е на Бареков. Пристигам на централната автогара в София и тя цялата е не само облепена, а направо опакована с огромни плакати и предизборни пана на Николай Бареков. Да не говорим за националното му медийно присъствие, за което може да се напише цяла докторска дисертация.

Тук е мястото да цитирам Меглена Кунева, която заяви пред бТВ:[8]

„Когато питате за олигарси, следвайте парите – това е основен принцип не само в американската политика. Когато се появява политическа власт от нищото, голямо присъствие на един политик в медии, богати концерти и големи събития, вижте колко струват и следвайте парите. Когато проследите коя медия, индустрия, партия към коя банка водят, много добре се разбира кои са и откъде изникват новите лица – или маски по-точно, на олигархията“.

До изборите за Европейски парламент остават две седмици. От техните резултати зависи дали изобщо и с какви надежди, компетентности и капацитет ще успеем да участваме през следващите пет години в големия дебат за прехода от материалистичните ценности на оцеляването към постматериалистичните ценности на знанието, духовната реализация и европейската политическа култура. Ако успеем да направим първите, макар и малки стъпки в тази посока, това ще бъде ключова инвестиция за европейското ни бъдеще. ЕС затова е велик проект, защото политиката му се прави от доказани личности. Така че, ако искаме да сме политически конкурентноспособни, на България са нужни не случайни партийни активисти за евродепутати, а нестандартни, качествени, компетентни и изявени личности, споделящи европейските ценности. Мажоритарният елемент в политиката не се определя от избирателната система, а от личностите в политическите партии. Затова най-много ме притеснява огромният брой на очевидно неподходящи кандидати за депутати в партийните и коалиционни листи за новия европейски парламент. И тук стигаме наистина до „задънена улица“.

Ще завърша с един цитат от големия Атанас Славов (1930–2010), който използвам много често, защото с годините той става все по-актуален:[9]

„... Затова и цялата тази тема можем да я приключим по следния начин: политическите ни лидери твърдят, че отиваме към Европа, а ние никъде не отиваме, въртим се около опашките си и се чудим само къде да чопнем нещо, да откраднем. Защото тези, които ни ръководят, не са тези, които са излезли от торфа на българската гражданска и политическа култура. Как ще отидеш в Европа без европейци. А точно европейците бяха изместени. Къде ще отидеш в Европа само с лигави усмивки и крадене на пари?...“

Роден на 20 октомври 1949 г. в София. Завършил химия в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. До 1990 г. работи в БАН. Има десетки научни публикации в най-реномирани международни списания. В края на 1989 г. започва политическа кариера като член на Радикалдемократическата партия в България, чийто заместник-председател е до 1996 г. Депутат е в ХХХVІ Обикновено народно събрание. Бил е ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, вицепрезидент на асамблеята и на либералната й група. От 1994 до 1996 г. е вицепрезидент на Либералния интернационал. От 1998г. до 2013г. работи в германската политическа фондация за свободата „Фридрих Науман“. Участвал е в реализирането на проекти на фондацията в България, Македония и страните от южен Кавказ. Член на УС на Българо-германския форум. Автор е на 3 книги и редица публикации в периодичния печат в областта на политическата система, международните отношения и човешките права.