Никога през последните 25 години не е имало (чак) толкова безмислена и скучна предизборна кампания за парламентарни избори, колкото е сегашната, и то само броени дни преди (уж) „до болка“ жадуваните предсрочни парламентарни избори. На пръв поглед, т.нар. „основни“ политически сили се държат така, сякаш след 5 октомври ще настъпи някаква радикална и забележителна политическа метаморфоза, но всички много добре знаем, че няма да се случи нищо неочаквано. Както нямаше и нищо изненадващо и оптимистично в резултатите от европейските избори. Ако искаме да сме до край честни, предизборната кампания излъчва безметежен популизъм, достигащ до неадекватност във вътрешнополитически план, а във външнополитически – до разкрачена „бискексуалност“ по темата „Европа и Русия“ и пълна неподготвеност за новите предизвикателства пред България като източна граница на Европейския съюз.
Според мен и без социологическите проучвания, от момента на определяне на датата на изборите бе ясно, че ГЕРБ ще ги спечели, но няма да има абсолютно мнозинство, а на второ и трето място ще бъдат отново („за кой ли път, за кой ли път“) „обичайните заподозрени“ БСП и ДПС. Ако все пак има някаква интрига, то тя е свързана преди всичко с резултатите на Реформаторския блок, България без цензура и националистическата групировка около телевизия „Скат“. Оттук нататък кампанията бе само формална, а всички реални усилия и предизборни енергии бяха насочени къде завоалирано, къде открито към предварителни коалиционни пазарлъци с бъдещия победител. Както знаем, българските политици не обичат да се договарят, а да се пазарят. Въпрос на психология и култура. Може би точно по този начин те разбират и „пазарната икономика“.
Въпреки вопиющата изборна скука и липсата на перспектива за радикална промяна, в България през последните месеци „вреше и кипеше“. Типично за такива времена на политическа нестабилност и междувластие, възникнаха много изострени и деликатни ситуации в различни чувствителни обществени сфери, познати от години с болезнените си и нерешени проблеми, които тепърва ще имат сериозни последствия. Ще спомена три от най-показателните случаи от горещото ни политическо лято, които убедително демонстрират огромната разлика между българската политическа култура и правов ред от една страна и европейските стандарти – от друга.
На първо място станахме свидетели на безпрецедентно бутафорно перчене на временното служебното правителство и напълно необяснимото за ограничените му конституционни пълномощия управленско самочувстие, с което започна и продължава с настървение да сменя държавни чиновници като носни кърпички и да раздава като папски индулгенции публичните средства на българските данъкоплатци. Въпреки твърденията, че се правят само минимални промени на провалили се кадри, реставрацията с кадри на ГЕРБ тече не само в структурите на администрацията, но засяга и важни държавни фирми, като АЕЦ „Козлодуй“. Да не говорим, че бяха атакувани дори и университетските болници.
Много характерен за нелечимите дефицити в институционалната ни демокрация бе проваленият избор за председател на Върховния касационен съд (ВКС). За пореден път съдебната система показа, че е неспособна нито да бъде независима, нито да проведе дългоочакваните европейски реформи. Всички, които наблюдават събитията в съдебната система много добре знаят, че най-важните решения обикновено се взимат в зависимост от властовите баланси между политическите партии. Колкото и да е абсурдно, но политическата нестабилност, предизборната ситуация и свързаната с това липса на обичайната политическа санкция или подкрепа, провалиха формирането на необходимото мнозинство във Висшия съдебен съвет, за да бъде избрана една от двете кандидатки за поста. Въпросът е до кога в една страна член на ЕС, политиците ще продължат да диктуват решенията в съдебната система? Дали при предстоящото управление на ГЕРБ тази порочна практика ще бъде премахната? Позволявам си да се съмнявам.
И все пак и чистката в държавната администрация, и събитията в съдебната система са „бели кахъри“ в сравнение с последствията от банковата криза „КТБ“, която разтърсва България вече няколко месеца и показва целенасоченото размотаване и пълното безсилие (а може би и нежелание) и на БНБ, и на държавата като цяло да направят нещо смислено за решаване на проблемите. Стигна се дори до задействане на наказателна процедура срещу България от страна на Европейската комисия поради неосигуряването на достъп на вложителите в КТБ до техните средства. Според европейското законодателство частичен достъп трябваше да бъде даден още на 20-я ден от поставянето на банката под специален надзор…
Трагичното кризисно състояние на „системната“ банка КТБ и свързаните с това огромни проблеми за обикновените вложители и рискове за стабилността на банковата система като цяло, поразително прилича на състоянието на „системните“ политически партии, които управляват България от 2009 насам. И това съвсем не е случайно. Благодарение на тези партии се нароиха огромни проблеми за обикновените граждани, т.е. за „вложителите“ на гласове в урните за техните изборни листи, както и рискове за стабилността на демократичната политическа система като цяло. Преплитането на тези две кризи „банкова“ и „политическа“ е „гордиевият възел“ на актуалната ни критична политическа, икономическа и финасова ситуация, който едва ли ще бъде разсечен и на предстоящите парламентарни избори…
След всичко, което вече се изговори и изписа за КТБ, едва ли има съмнение, че най-големият проблем на банката е т.н. „инсайдърско“ кредитиране в огромни размери на вътрешни, свързани с банката лица, които от определен момент престават да изплащат кредите си и съсипват не само КТБ, но застрашават и цялата банкова система. Подобно е и положението с политическите партии, за които говорим. Ако продължим с банковата термонология, и тук има „инсайдърско“ кредитиране на вътрешни, свързани с партиите лица, като политическите кредити представляват или неаргументирани кадрови назначения, или съмнителни обществени поръчки и какви ли не партийно толерирани сделки и инвестиции. Възловият въпрос е доколко и докъде „свързаните лица“ на КТБ и на партиите, които бяха и отново ще бъдат на първите три места и след изборите на 5 октомври, са едни и същи. Разбира се, въпросът ми е само риторичен.
Да, при сегашната безперспективност, победата на Бойко Борисов без съмнение ще бъде „по-малкото зло“, но в никакъв случай не и успешният изход за България. Може би съм прекалено черноглед, но независимо кой или кои ще бъдат партньори на мандатоносителя „ГЕРБ“ в следващото правителство и как ще се конфигурира парламентарното мнозинство, това едва ли ще има никакво фундаментално значение. Както и до сега, важни части от политическия процес ще продължават да се превръщат в задкулисни игри, бартерни сделки с влияние и търговия с власт. Докъдето може и доколкото може.
Дано да греша, но 2009 г. не е толкова далече, за да не помним как още от началото на първото управление на ГЕРБ с всеки изминат ден методично и необратимо се рушаха принципите на институционалната демокрация. И този деструктивен процес продължаваше месец след месец, година след година, като заплашително се задълбочи след предсрочните избори през 2013 г. при правителсвото на БСП и ДПС. На практика се оказа, че е без значение кой от триото ГЕРБ, БСП и ДПС е формално на власт и кой в опозиция. Променяше се политическата лексика, но не и политическите практики. Продължи обезличването на парламента, неспособен и несклонен да води ефикасни политически дебати и да контролира действията на правителствата, а съдебните институции не бяха в състояние или направо отказваха да изпълняват надзорната си функция по гарантиране на върховенството на закона.
Ако говорим за наистина „знакови“ клиентелистки политически партии, това са точно партии от типа на БСП, ДПС и ГЕРБ. Да не забравяме, разбира се и ББЦ на Бареков, който генетично и ценностно е от същото клиентелистко котило. Този тип партии са типични за южна и югоизточна Европа и при тях няма „пет“, няма „шест“. Няма „ляво“, „дясно“ или „център“ Тяхното политическо и икономическо позициониране, както и програмите им за реформи и развитие на обществото са само формални. Това е „европейският им грим“, маската на истинските им лица, за да може да продължи клоунадата „Членство в ЕС“. А реалната им политическа цел е достъпът до властови и финансов ресурс в интерес на собствената им клиентела.
Лично аз трудно мога да си представя, че точно ГЕРБ, сам или в коалиция, ще е в състояние отведнъж да направи обществените поръчки и назначенията на високи постове по-прозрачни и почтени и да прекрати с един замах далаверите около изграждането на стратегически държавни обекти и двойните стандарти в отношението на държавата към бизнеса. Дълбоко се съмнявам. Нещо повече, готов съм да се обзаложа, че дефицитите по отношение на върховенството на закона, плачевното състояние на свободата на медиите и повсеместната корупция ще продължават да влияят при цялостния процес на взимане на решения в държавата и то не само след тези избори, а по всяка вероятност и след следващите.
Колкото до отношенията между БСП и ДПС и техните „театрални“ диалози на „развеждаща“ се семейна двойка, те не са нищо друго освен зле режисиран водевил. Изпепеляващата взаимна любов между БСП и ДПС има двадесетгодишна история и датира още от правителството на Любен Беров (1993-1994), когато и Бойко Борисов „го нямаше даже“. Като политическа конфигурация и организация на парламентарната му подкрепа, това правителство бе еталон за „демокрация менте“. Днес, 20 години по-късно, е напълно ясно, че по много критерии правителствата на Орешарски и на Беров са приличаха „като две капки вода“.
И все пак в новия парламент след 5 октомври, се надявам да има и поне нещо позитивно. Това би било парламентарното присъсътвие на Реформаторския блок с една забележима парламентарна група от поне двайсетина депутати. Колкото по-голяма, толкова по-добре. Каквито и грешки да допуснаха в мъчителния и далеч незавършен процес на обединението си, те и само те могат да бъдат „белите лястовици“ в новия парламент. Ако има нещо наистина достойно при реформаторите, то във вътрешната политика това е тяхната модерна програма за ключови реформи, а във външната – позицията им по толкова нажежената тема „ЕС – Русия“. Тe подхождат наистина като държавници, като със своите становища успяват да защитят ясно и категорично авторитета и достойнството на страната ни не само като член на ЕС и НАТО, но и като тяхна източна граница. И това е напълно разбираемо. Все пак нека не забравяме, че генетично реформаторите произхождат основно от мощните движения на прехода СДС и НДСВ, които вкараха България в НАТО и ЕС.
Да им стискаме палци да успеят да влязат не само в парламента, но и да бъдат част от бъдещото коалиционно правителство с ГЕРБ. Няма да им е лесно, защото ГЕРБ, въпреки че са любимци на ЕНП, са „дясна партия“ само на хартия. „Реформаторите“ едва ли ще могат да променят много неща в безметежния популистки стил на управление на Бойко Борисов. Но поне ще омекотят удара от завръщането му на власт и ще ни боли по-малко. А те са и достаъчно ербап, за да могат да напуснат коалицията, ако чашата прелее. И все пак, каквото и да се случи, най-малкото ще замирише на европейска демокрация. А това ни е жизнено необходимо.
28 септември 2014
