След като поотмина първоначалния ми шок, започнах да търся обяснение на интуитивното си усещане, че не съм Шарли.
Докато търсех, изчетох множество текстове, посветени на трагедията, изгледах филма, разказващ за процеса срещу издателите, дори успях да се докопам до сюблимния брой на самото списание с многомилионното „всичко е простено“. Изобщо – внимателно проследих случващото се „след Шарли“.
Усещането оставаше. А обясненията, които сама си давах, ми изглеждаха недостатъчни.
Твърде лесен ми се струваше отговорът, че не съм Шарли, защото подигравката с нечий бог преминава границите на свободата. Защото не съм сигурна къде точно са границите на свободата и не знаех кое да мисля като тяхно преминаване. Пък и изпитвам неясно вътрешно съмнение към категоричността в очертаването на граници – особено в областта на сакралното.
Имах и други отговори: „не съм Шарли“ – заради пристрастието му към мракобесните текстове на Ориана Фалачи, обясняващи всички световни нещастия с настъплението на исляма. Или – „не съм Шарли“ – заради уволнението (през 2009) на един от авторите, заподозрян в антисемитизъм, съпътстващо изобилното публикуване на статии и карикатури, громящи исляма. (Бих искала да вметна, че между ислям, ислямизъм и тероризъм също би трябвало да се поставят някакви граници, колкото и несигурни да изглеждат.) Или – „не съм Шарли“ – заради проповядването (с плам, достоен за Савонарола), че най-великото завоевание на Революцията е лаицизмът.
Тези отговори също ми изглеждаха недостатъчни.
Като недостатъчен отговор сметнах и натрапчивото усещане за лош вкус, предизвикано от някои карикатури – не само сред посветените на исляма.
Точно това усещане ме подсети за собствените ми реакции срещу твърденията, че забраненият от комунистическата власт роман на Блага Димитрова „Лице“ е художествено слаб. Същите твърдения чувах и за спрения (от друга комунистическа власт – макар и по времето на посткомунизма) филм „Гори, гори огънче“. А заклеймения от всички власти и от цялото общество проект „Митът Батак“ аз самата смятах за неособено интересен. И тогава бях (и сега съм) убедена, че дебатът за художествената или научната значимост на едно произведение се обезсмисля, ако то е санкционирано политически.
Казах си, че не е редно, дори за миг, да дискутирам лошия вкус на разстреляни карикатуристи.
Тогава се сетих каква е разликата.
„Лице“, „Гори, гори огънче“ и „Митът Батак“ бяха „разстреляни“ от властта. В последния случай – и от цялото (с малки изключения) проникнато от предразсъдъци общество. „Шарли ебдо“ беше разстреляно от двама маргинални, вероятно – и с психически отклонения – фанатици, а властта и цялото (с малки изключения) глобално общество замаршируваха в негова подкрепа. Тоталният свят стана Шарли.
Бих подкрепила убеждението на Огнян Минчев, че ислямизмът е „новият тоталитаризъм“, ако живеехме в халифат и ни управляваха законите на Шариата. Ако Шариатът беше властта. И – ако цялото общество с доброволна убеденост следваше неговите закони. Нищо такова, слава богу, не се е случило и няма как да се случи.
Може да се случи друго: цялото общество на Франция с доброволна убеденост да доведе на власт Марин льо Пен. И жертвите от „Шарли ебдо“ да се окажат мъченици за нейната тоталитарна кауза.
Биха могли да ми възразят с аргумента, че ислямизмът като тоталитаризъм е възможно да се прояви и чрез вменяването на глобален страх. А страхът да доведе до глобално подчинение (буквалистичния превод на понятието „ислям“). Не съм сигурна обаче дали най-ефикасната съпротива срещу този страх е тотализирането на плашилата, или гъделичкането им, пък било то и с молив.
Сетих се и за друго: разстрелът на руската журналистка Политковская от една, граничеща (пак тези пропускливи граници!) с тоталитарната власт, не предизвика глобален марш. Никой не си окачи табелка „Аз съм Политковская“. Рехавите демонстрации изглеждаха повече като легитимация на самите протестиращи, отколкото като съпротива срещу накърнената свобода. Политковская беше наказана не заради подигравката си към нечий бог, привиждащ се като източник на тоталитарна власт някъде другаде, а заради несъгласието си със сегашната, тукашната власт – властта, под чието управление преминава животът ѝ. Тази тукашна власт, изглежда, се мисли като заплаха от твърде малко хора. Дали – защото нейният „стар тоталитаризъм“ ни е познат и вече сме свикнали с него?
Напълно подготвена съм – понеже „не съм Шарли“ – да бъда обвинена в съпричастност към нео-либерализма, към мултикултурализма и към политическата коректност – политики, все по-настоятелно отхвърляни от лидерите на парижкия марш и обявявани за злокачествени образувания както отдясно, така и отляво. Заплахата „ислямизъм“ (съзнателно или несъзнателно уголемена до „ислям изобщо“) постигна трогателно единодушие между най-разнообразни сегменти от политическия спектър – ситуация, твърде сходна с младенческата възраст на „старите тоталитаризми“…
Искрено се надявам, все пак, да не ме обвинят в съпричастност към убийците.