Даде ли ви полезни знания философското образование?
Това бяха най-интензивните ми
интелектуални години. В живота ми настъпи много сериозен поврат – и мирогледен,
и екзистенциален. Излязох на равнище, по-различно от онова, което семейството
ми предписваше. Беше през 1982-83-та, когато едва-едва се пробуждах за нещата от
живота, който ни заобикаляше, за някакъв тип съмнение… Аз винаги съм бил много
примерно момче – член на пионерската и комсомолска организации, типичен „активист“.
Когато дойдох в София започнах да прозирам, че нещо в живота не е точно така
както ни го проповядваха учебниците. По време на аспирантурата се появиха
големи съмнения, вътрешно разцепление. След средата на осемдесетте години
започна да ми става все по-ясно, че позволените за дискутиране теми са далеч от
сериозните неща, далеч от философията. Защитих дисертация върху най-известния политически
труд – „Отвореното общество и неговите врагове“ – на сър Карл Попър, един от
бащите на съвременната аналитическа философия. Опитвах хем нещо да кажа, хем то да
бъде безвредно, за да се приеме. Получи се разводнена бозичка. Има компромиси в
живота, които не минават без следа. Стигнах до състояние на себепрезрение, налегна
ме много силна криза. От нея ме извади вече бившата ми съпруга – тя ми подаде
ръка и така заминах за Германия. Чувствах се до такава степен омерзен от
философските си занимания, че не направих никакъв опит да търся реализация чрез
нещата, които бях учил.
Вие напускате България, тогава, когато демокрацията навлиза в нея.
Тясно ми беше тук. Атмосферата и
обкръжението бяха много ограничаващи. Хората у нас са склонни към един вид провинциален
контрол – онова, което може да се нарече „контролът на ключовата дупка“ (съседът
ви наблюдава и контролира; вие му отвръщате със същото). Той е също толкова
неприятен, колкото и типичния за съвременния Запад контрол на политическата
коректност, но за разлика от него функционира най-вече на битово ниво. Но поне
там човек се движи в езикови и културни сфери, чиито граници са значително
по-широки. Това му помага да се чувства по-малко притеснен, макар че след
известно време той започва да открива и факта, че принадлежността към един друг
език и култура са неща, които до голяма степен ограничават избора му… В
България значимият контрол е съхранен най-вече на ниво семейство, роднини и
близки приятели. Извън тези сфери нещата се размиват до степен, която ги прави
много неясни – да вземем политическите убеждения или морала, те толкова са
девалвирани от непрестанно прекрояване, че никой не може да ги вземе на сериозно.
Един философ се заема да пише книги за деца. Защо?
Според мен това е магия. Казвам го с
пълното съзнание, че може би много хора няма да вземат на сериозно подобно
твърдение. Като почти петдесетгодишен човек аз все повече се убеждавам, че
важните неща – тези, които определят живота – не се случват непременно по наша
воля. Поне при мен те винаги са идвали против желанието ми: исках да замина за
Америка, а попаднах в Германия; мечтаех да уча в НАТФИЗ, а се оказах във
философския факултет… По-късно обаче винаги осъзнавах, че това, което се е
случило, е било по-доброто за мен. Така беше и с писането – един детски копнеж,
който по-късно си бях забранил най-строго. Преди да напусна България направих голям
куп от всички тетрадки с мои текстове – бяха хиляди страници дневници,
философски разсъждения, какво ли не… – и го подпалих. Заминах за Берлин с
твърдото убеждение, че ще ставам солиден мъж, глава на семейство. Но човек
предполага, а Господ разполага. Десет години по-късно живота ми се завъртя по
абсолютно непредвидим начин, така че в края на краищата стигнах до писането на
детски книги.
Как?
Започнах да печеля сериозни пари. Не
знаех какво да правя с тях. Беше ми скучно. В един момент реших да направя
компютърна игра. Свързах се с две български фирми, които трябваше да извършат
техническото изпълнение; след една година, през която похарчих доста голяма
сума, ми остана само сценария за играта, който междувременно бях написал.
Поражението беше много тежко – и психическо, и финансово; всъщност, става дума
за първия сериозен провал в живота ми. Трябваше да изляза някак от него. И така
се стигна до момента, в който със страх погледнах към вратата, която бях затръшнал,
чийто ключ бях захвърлил „завинаги“ –писането. Не знам как точно, но по някакъв
начин знаех какво ме очаква от другата страна. В интерес на истината стана
точно това, което предусещах: пропилях маса средства, семейството ми се разруши…
Но, да не изпреварваме събитията. Бях доста напреднал с първата книга – „Гората
на призраците“. Оставаше да напиша само финала. Тъй като работата вървеше с
голяма, странна за мен лекота, започнаха да ме измъчват съмнения. Затова я
изпратих на мой приятел в България, чието момче беше дванайсетгодишно. След два
дни той ми се обади: „Синът ми е много сърдит.“ „Защо?“ „Изчете я за една нощ и
е страшно ядосан, понеже липсва краят.“ Не можех да повярвам, но се почувствах
доста насърчен. Завърших книгата, изпратих ръкописа на издателство „ПАН“. А
оттам Любомир Русанов ми отговори: „Г-н Енев, това е далеч най-доброто, което
някога е писано на български език за деца.“
Възгордяхте ли се?
Да. След като чух суперлативите, започнах
да си губя ума. Изведнъж реших, че съм безкрайно велик и че трябва да докажа на
целия свят величието си. Започнах да работя като луд. Хвърлих огромна енергия
не само за писането на книгите, но и за превеждането им на различни езици, за
издаването им в чужбина. Направих електронен сайт на шест езика, в който има
материали, изискващи работата на екип от двайсет души. Обсебен бях от надежди,
които с времето се оказаха доста празни… Вече не съм… Потребността да творя
остана, но изчезна амбицията да получа признание. Чувствам се доста свободен,
тъй като пиша единствено защото това ми доставя удоволствие, а не за да получа
нечие одобрение. Убеден съм обаче, че след време книгите ми ще бъдат част от
българската класика за деца. Сега издавам в интернет едно политико-културно списание
на български – „Либерален преглед“, с доста интересни преводни и български статии.
Доставя ми голямо удоволствие, защото живея с чувството, че върша нещо полезно.
Казано другояче, следвам старата българска просветителска традиция.
Интересно е да го погледнем. На какъв адрес?
Адресът е www.librev.com
Какво е вашето послание към малките и по-големите момичета и момчета?
Няма да го кажа. В момента, в който
писателят започне да обяснява това, което е създал, той е изгубен като творец. Произведенията
достатъчно добре говорят сами за себе си. В случая посланията са поне десетина.
Книгата съдържа минимум три пласта. В нея има и територия за възрастни, изпъстрена
със скрити цитати: Платон, Шекспир, Хегел, Достоевски, Унамуно… Те са
предизвикателство към родителите, които четат на децата си – дали могат да ги открият.
Вътре има цяла част, която е игра с „1984“ на Оруел, макар че е написана изцяло
за деца: на съответен език, със съответна образност… Ето това е магията, макар
и да не мисля, че заслугата за нея е моя. Аз просто разказвам една хубава,
смешна история, в която по необясним начин са се набутали и някакви послания,
които обаче категорично отказвам да формулирам.
Всъщност, на каква възраст са вашите читатели?
Между девет и четиринайсет години.
Плюс възрастни, които отказват да остареят (усмивка).
Хари Потър конкурент ли е на вашите герои?
Не. Те са абсолютно несравними. Все
едно да питате дали фирмата „Мерцедес“ е конкурент на моята фирма.
Ужасното в литературата води ли до положително възпитание на чувствата?
Има ли по-ужасни от книгите на
Достоевски? А те са сред най-великите произведения на литературата… Ако книгите
са написани добре, с дълбоко човешко разбиране, то не е възможно да не
предизвикат отзвук, да не променят нещо в душите на читателите си. Само по себе
си ужасното няма смисъл; то е абстракция. Днес младите хора често се събират,
за да гледат страховити филми на ужасите – с много пуканки и кока-кола; колкото
повече е пролятата кръв, толкова по-голямо удоволствието. И аз ги разбирам – там
кошмарното до такава степен е прехвърлило всякакви граници, че се превръща в
комично. Ако ме попитате дали ужасното при Хари Потър работи – ще ви кажа „да“;
стане ли дума за Стивън Кинг – отговорът ми е „не“.
Какво могат да намерят хората на вашия авторски сайт?
Пълните текстове на първата и втората
книги за деца, плюс откъси от третата. „Гората на призраците“ е записана и като
аудиокнига. Стотици анимации, илюстрации, игри, пъзели.
Добър баща ли сте?
Звучи нескромно, но мисля, че да. За
мен възпитанието е нещо много простичко: човек трябва да прави това, което иска
да правят децата му и да не върши онова, което не иска те да вършат. Какъвто
пример им дадем, такива ще станат.
Вашият пример какъв е?
Работя. Живея. Опитвам се да бъда
честен с децата. Засега съм доволен от тях. Включително и от дъщеря ми, която е
с тежко увреждане. Мисля, че тя е добре възпитано дете – доколкото това е
възможно в нейното състояние. Виждам доста подобни на нея момичета и момчета,
които поради увреждането не са възпитавани и изглеждат доста разглезени. Синът
ми пък е най-добрият ученик в класа си – без бележкарство.
Оправдавате ли пердашенето на децата вкъщи?
Не приемам боя на децата
където и да е. Да удряте едно човешко същество, за да го възпитавате, според
мен е нещо, което просто не работи.
В определени среди шамарът може да
изглежда като бързо средство за постигане на резултати, особено ако хората не
си задават много въпроси. Но това само изглежда така. Бих направил паралел с
разликата между демократичното и силовото общество: демокрацията работи
по-бавно – събират се сто души, имат двеста мнения; докато се нагласят, докато
се разберат… минава доста време; постигнатото решение обаче е стабилно, понеже
никой не го е взел по принуда. В силовите общества решенията се вземат бързо,
но работят само за кратко време. Така че човек може да набие детето си, хлапето
ще се разреве и ще направи това, което възрастният желае, но след двайсет
години то няма да иска да го погледне; той ще си мисли за неблагодарността и
изобщо няма да си дава сметка, че е положил основите на тези отношения в
момента, в който е започнал да пердаши вместо да говори, да убеждава…
Германците бият ли децата си, посягат ли на жените си?
Разбира се, че и там има хора, които
вършат подобни неща. Въпросът е до каква степен става дума за тенденция.
Можем ли да говорим за явление с тревожни размери?
Те вдигат много голям шум около неща
от този род. Но според мен това не е нещо масово. Лично аз не познавам мъже,
които да са удряли жените си.
Лесно ли се отглежда дете с увреждане в Германия?
Може би това е отношението, в което България
и Западът се различават най-много. Там нерядко се твърди, че най-важният
критерий за развитостта на едно общество е не брутният национален продукт или
доходите на глава от населението, а начинът, по който едно общество третира
хората с увреждания. В този смисъл най-напреднали са скандинавските страни. В
Германия хората с увреждания също се радват на особени привилегии. Да вземем
например училището на моята дъщеря – то е държавно, но специално и много
луксозно (бюджетните съкращения за образованието не засягат училищата от този
вид). Там децата са 140, а учителите – 70. В класовете има по четири-пет
момичета и момчета. Работилниците са десетина – целта на обучението е не толкова
учениците да придобият някакви абстрактни способности, колкото да усвоят
някакъв по-простичък занаят. Те остават в семействата докъм двайсетгодишна
възраст, а после държавата ги поема напълно и попадат в специални селища, под
наблюдение на супервайзъри – около Берлин има пет–шест такива селища, който
функционират като отделни производствени единици. Разбира се, тук става дума не
за някакви колонии за „различни хора“, това не е нещо задължително.
Констатирате, че открай време не малко български интелектуалци са виждали
и виждат народа и страната си като „нещо, заслужаващо единствено презрение“.
Обвинявате ли ги или ги оправдавате?
Съжалявам ги, дори и когато ги
уважавам, като например покойния Станислав Стратиев. Те са изгубили ориентира.
Като младеж много се гордеех от мисълта, че виждам в себе си някакъв тип
гражданин на света. Бях чел доста книги на западни автори, но не бях преминавал
нашата граница. Излязох навън само за да разбера до каква степен съм жител на
Балканите – и по темперамент, и по възпитание, и по чувствителност. Така сам за
себе си направих извода: опитва ли се човек да изтръгне корените си, далеч няма
да стигне. Може да си създаде усещане, че е свободен от тежестта, която го
заковава към земята, но това е нещо временно. Впрочем, някои творци са езикови
гении; те са способни да се впишат в една чужда култура до такава степен, че
създават на нейния език по-добри произведения, отколкото на родния – вземете
Набоков, Конрад… Но това са шепа хора с много специален талант. Обикновената
надарена личност – пък и ненадарената – е дълбоко зависима от своята национална
идентичност. Абсурдно е тя да бъде отричана. Въпросът е дали от този тип идентичност
може да бъде изработена творба, която да се стори интересна не само на хората
от „нашия отбор“, но и на другите, ония отвън, които да изпитат някакво съпреживяване,
т. е. в нея да има и нещо наднационално, общочовешко. Тук вече е моментът, в
който идват огромните трудности. Принадлежността към една малка, провинциална
култура, според мен автоматично прави съпричастяването към големите култури
доста трудно.
Слагате ли знак за равенство между малка и провинциална култура?
Не е задължително. Но нашата виждам така
– и малка, и провинциална.
България е в ЕС. А българинът европеец ли е?
И да, и не. Впрочем, същото бихме
могли да кажем и за останалите жители на Стария континент… Преди години,
четейки „Цивилизацията“ на Кенет Кларк, срещнах една фраза, която съм запомнил
и до днес: „Не мога да дам определение за цивилизация, но ако я видя, мога да я
разпозная.“ Същото, мисля, се отнася и за онова, което наричаме „европейско“ –
когато ме питате какво е то, не мога да ви кажа, но го чувствам, когато се
срещам с него.
Вписва ли се в него нашенецът?
Мнозина българи го правят. Но нека
бъдем наясно – нашето вписване в европейското съвсем не означава, че ние трябва
само да приемаме. Въпросът е какво можем да дадем на това европейско, как да го
обогатим, дори да го променим по някакъв начин. И тук вече се появява
най-сложният въпрос – защото долу-горе това е оправданието на всеки трети
гамен, който казва: „Аз пък ще правя каквото си искам, защото от тази Европа не
ми пука на шапката.“ Особено в политическо отношение. Свидетели сме на отказ от
търпеливостта и мъдростта на много изстрадалата Стара дама. Зад отказа стои
силовото възпитание. Както и да погледнем, от деветдесет години насам България вече
не знае какво означават истински големи военни сътресения. Втората световна
война е минала малко покрай нас, докато Европа е съсипана от нея. Този факт
доста силно се чувства в умонагласата на множество българи, които лекомислено
си играят с думички като война, принуда, силова политика… и се прекланят пред „енергичния
мъж“ от типа на Джордж Буш, който ще тропне по масата и начаса ще покаже на
всички злодеи на този свят кой е правият… И още нещо прави впечатление:
приказваме за България и щом стане дума за нейните хора, автоматично започваме
да говорим в мъжки род. Защо? Само мъже ли живеят в тази страна? В Германия
например, навсякъде, където употребят думата „германецът“, след нея слагат
наклонена черта и после – „германката“. Или пък говорят за „германците“… Тук
вече забиваме в тънкости, които вероятно са много далеч от актуалността на
настоящия момент и които за много хора може би ще прозвучат доста абстрактно. В
съвременната наука обаче от десетилетия насам се правят изследвания, които
показват, че в структурите на езика са кодирани и структури на власт. В
България изчезнаха думи като „министърка“ или „професорка“… Защо? Езикът е първото
средство за формиране на нашия мироглед. Той определя същността на всеки от
нас; с него се сблъскваме щом се появим на бял свят, той ни съпътства през
целия живот и работи на много нива, повечето от които навярно са неосъзнати.
Говоря баналности, в които не съм експерт, но те са ми познати доколкото в
продължение на петнайсет години съм живял с убедена феминистка – тя дълго време
ми е обяснявала какво означава фактът, че в един език не се използват
съществителни от женски род, когато става дума за описание на професии и
длъжности, заслужаващи преклонение, уважение, почитание. Така е, понеже мъжкото
начало се поставя над женското – от хилядолетия насам; вината не е наша. Но
друг е въпросът, че ние вече сме достатъчно напред във времето, за да можем да
прогледнем в това объркване на стойностите и да направим нещо срещу него… От
тази гледна точка е интересен и проблемът за ниската раждаемост в Източна и
Южна Европа, която традиционно се счита за по-семейно ориентирана от хладната северна
част на континента. В Гърция, Испания, Италия тя е 1.3, като необходимата
раждаемост за поддържане броя на населението е 2.1. В Швеция е 1.8, макар че
там процентът на работещите жени е доста по-висок отколкото на юг. Оказва се,
че обяснението е пределно просто: в едно общество, което на хартия дава на
жените и мъжете едни и същи права, но на практика мъжете не участват в
отглеждането на децата, жените отказват да раждат второ или трето бебе – защото
грижите по него са къртовски, а общественото признание – минимално. В Скандинавските
страни в момента абсолютно сериозно се дискутира въпроса за задължителна
отпуска по бащинство – за да не бъде дискриминирана майката… Говорим за разлики
между Европа и България. Абсурдно е, понеже България е в Европа. Същевременно
обаче не се учудваме, когато става дума за тези различия, защото дълбоко в себе
си ги възприемаме като оправдани. Непрекъснато говорим за българите и европейците
като за „нас“ и „тях“ – защото осъзнаваме, че не сме едни и същи хора. Различията
започват не от факта, че те печелят повече пари, а от по-малко видими неща: от
отношенията между жените и мъжете, от начина, по който се борави с езика там и
тук. Това разбира се е само част от пирамидата, върху нея се редят хиляди и
хиляди други камъчета… Там са много силни вижданията, че не можем да си играем
с неща като човешки права или дори права на животните, без същевременно да
направим от себе си едно по-малко цивилизовано общество. Онези държави са
отишли седемдесет години напред, а ние сме се върнали трийсет години назад. Защо?
Не на последно място и защото българите бият децата си; а какво да кажем за
жените… Отказът от насилие започва не на ниво международна политика, а вкъщи – чрез
нежеланието човек да пердаши децата си.
Имате ли съмнения в природния интелект на българина?
Не. Всяко стълпотворение от хора,
наречено народ, е достатъчно пъстро, за да съдържа в себе си всичко – нормални
здрави хора, гении, идиоти… Аз не съм срещал в чужбина закъсал българин… Друг е
въпросът за влиянието на географията върху развитието на културата. Навсякъде
по света, където има планински райони, цивилизацията не просперира. Типичен
пример за това са трите големи индиански империи на американския континент,
които испанците разбиват за броени години – те не са знаели нищо една за друга,
макар в един от случаите да ги разделят по-малко от 1000 километра. Понеже България
е на балканска територия, в нея е сравнително лесно изолирането от различни врагове,
но с цената на откъсването от някакъв вид цивилизация. Освен това у нас е създаден
един тип манталитет, който аз наричам кисел – той реагира остро, киселинно, на
докосването до чуждото и непознатото. Отрицанието е българският модус на
съществуване. Това до голяма степен затруднява културния обмен. Но тук става
дума за една доста абстрактна страна на въпроса. Нека да дойдем на едно по-конкретно
ниво: в момента времето, през което минава България, горе-долу е съизмеримо с
времето, през което минава Германия след войната. Трябва да си отидат поколенията,
които са възпитани силово – към тях, за съжаление, принадлежи и моето
поколение. Необходимо е на сцената да излязат хора, които са значително
по-отворени за друг тип мислене, част от които вече са образовани в странство –
каквито може би са били преди 1944-а. Хора, които са по-способни да виждат развитието
от друга перспектива – не непременно тази, която стига най-много до Цариград. И
които в края на краищата не страдат от провинциални комплекси – понеже те
правят изключително трудно общуването с другия свят. Днес ние все още често казваме
„не“ само от едната комплексираност. Просто защото не сме способни да кажем „да“;
мислим си: как така, та ние се отказваме от националното, разтапяме се,
изчезваме…
Погледнато от Германия, каква е дарбата на българина?
Оправност. Умение за справяне с
трудностите на живота. Самият факт, че в това време, при тези условия хората
все пак оцеляват, според мен е най-големият комплимент към повечето жители на
тази страна. Тук е необходима непрекъсната импровизация – нищо не работи и
човек е принуден ежедневно да изобретява живота си.
А умее ли българинът да живее добре?
И да, и не. Ако погледнем откъм
задушевността (която май е по-присъща на провинцията), то разбира се, че умее.
Но вземем ли за пример покритите с дупки столични улици – мисля, че не умее.
Кое е вярно? Един ще избере да-то, друг – не-то.
Как виждате гражданските свободи в страната ни? Те решен въпрос ли са?
Градят се в момента. Този проблем не
е решен на Запад, та камо ли тук. Срещам сериозни обмени на мнения и позиции –
предимно в интернет, доколкото мога да ги следя. Нямам възможност да наблюдавам
тукашните медии, но и не съм особено очарован от тези, които сега се
утвърждават. В областите, в които нещата не са толкова регламентирани, има
някакво бълбукане, налице са ферментационни процеси, които вероятно с течение
на времето ще доведат до реално гражданско общество. Това е въпрос не на няколко
години, а на поколения. Много се надявам, че следващото поколение ще бъде
по-различно от сегашното. Нашето е осакатено, понеже е расло сред насилие,
както вече казах. Този е основният проблем – насилието като част от манталитета
ни. До голяма степен за него става дума и в романа, който все още не мога да
довърша – за просмуканото от принуда всекидневие.
Този роман е за…?
За смяната на имената на турците в
България. Книгата съдържа и други теми, но за мен този процес е
най-унизителният и най-нуждаещият се от разчепкване в най-новата българска
история. По него не е имало и все още няма граждански дебат на равнището, което
той заслужава и от което се нуждае. Народ, който в рамките на 40 години е
способен да спаси едно малцинство (евреите), а след това да се опита да
премахне друго (турците) е за мен най-малкото много странен, той има потребност
от солидно разнищване на собствената си психика, за да разбере как е възможно с
едната ръка да дава, а с другата да взема.
Приписвате на народа един акт на комунистическото ръководство.
Според мен този акт беше потайно
поддържан от повечето хора. Красноречив е самият факт, че в момента има такава
съпротива – и то не само на високо ниво – срещу това да се говори за вина, за
признаване на извършено престъпление…
Комунистическата партия дължи това извинение.
Да, да, виновен е Хитлер, а не ние… Това
го чувам не за пръв път. Аз пък мисля, че извинение дължи българското
мнозинство, което дълбоко в себе си одобряваше смяната на имената. Зная, доста
хора ще заявят, че не са я подкрепяли. Но ако ги попитате дали е необходимо да се
започне широк обществен дебат по този въпрос, ще кажат, че става дума за едно минало-заминало,
което не се нуждае от разчопляне. Подобна позиция е израз на противоречивост.
И каква би била целта на подобен дебат?
Разчистване на авгиевите обори. Избистряне
на проблема: притежаваме ли ние като народ една прикрита агресивност срещу
малцинствата, която не ни е съвсем ясна. Помислете с каква реакция са
съпровождани всички опити тази смяна на имената да бъде осветена по някакъв
начин. Според мен става дума за едно неосъзнато, но силно тежнение към
избутване назад на твърде сериозен въпрос – нашата непремислена
антидемократичност, липсата на разбиране за свободата на другия, на различния
от нас.
Ако изходим от сентенцията на Шатобриан „Моралът е основата на
обществото“, как бихте дефинирали социалните темели у нас?
Семейство и роднинство – това според
мен са основите на това общество. Те са предимно битово-социални. А обществото
е дълбоко патриархално, дълбоко консервативно.
Като философ върху какво разсъждавате – върху морала или върху
политиката?
Не правя разлика между тях –
неморалната политика е като аполитичния морал. Разбира се, много сложно е на
чисто практическо ниво човек да определи кое в политиката е морално и кое не.
За мнозина – аз броя и себе си между тях – войната в Ирак е псевдо-морална, за други
пък аморален е отказът от нея…
